И Върховният административен съд под прицела на Европейския съд

И Върховния административен съд  под прицела на Европейския съд по правата на човека

                                                                                              Светла Маргаритова*

Миналата седмица Европейският съд по правата на човека установи нарушение на правото на собственост на наследниците на г-жа Дечева.(Case of Decheva and Others v. Bulgaria, Application no. 43071/06) поради допуснати сериозни нарушения на принципа на правната сигурност  и незачитане на res judicata на постановено в предходен съдебен процес решение от страна на съдии от Върховния касационен съд.[1]

Днес на неговия сайт бе публикувано решение, в което упрекът е насочен към административните съдилища. Решението по случая на г-жа Радева (Radeva c. Bulgarie,  Requête n^o 13577/05), в което се установява допуснато нарушение на принципа на достъп до съд, не би могло да изненада никой, който се е запознал с фактологията на казуса, а тя не е никак сложна. Странно е как вътрешните съдилища са успели да допуснат досадна грешка при изчисляване на срокове за допустимост на една жалба. Освен, ако „заблудата“ не е съзнателна, тъй като ответник е бил държавен орган.

Казусът е повече от простичък. Жалбоподателката – г-жа Радева подала молба да й отпуснат еднократна социална помощ за зъболечение до съответната  дирекция  „Социално подпомагане“ в гр. София, но получила писмен отказ поради това, че през същата година вече й била отпусната еднократна помощ за отопление. Този отказ бил оспорен по административен ред пред директора на Регионалната дирекция  „Социално подпомагане“ за София град . Последният оставил без уважение жалбата й и потвърдил заповедта на директора на дирекцията.  Този административен акт бил връчен на  жалбоподателката на 17 април 2003 г. В 14-дневен срок тя го обжалвала, но дните между 1 и 6 май били неработни и празнични, обявени като такива с решение на Министерския съвет от 7 март 2003 г., обнародвано в „Държавен вестник“.  Административното отделение на Софийски градски съд приело, че жалбата е просрочена, защото срокът е изтекъл на 1 май 2003 г. и прекратило производството. Определението му било обжалвано пред Върховния административен съд. Жалбоподателката изтъкнала в жалбата си, че всъщност не 3 май, а 7 май е първият работен ден. Върховният административен съд  не взел предвид нейните възражения и оставил в сила определението на долната инстанция. Касационната инстанция посочила в мотивите си, че срокът формално изтичал на 1 май, но доколкото това бил празничен ден, следвало да се приеме, че той изтича на 3 май, който бил първият работен ден.

Пред Европейския съд по правата на човека жалбоподателката повдига оплакване за нарушаване правото й на достъп до съд поради грешното изчисляване на срокове от страна на националните съдилища, тъй като, съгласно решението на Министерския съвет, между двата официални празника – 1 и 6 май всички останали са били приети за неработни, така че обективно първият работен ден, когато е могла да депозира жалбата си, е бил 7 май.

Правителството поддържало позицията, че жалбоподателката сама е виновна за това, че жалбата й пред националните съдилища била обявена за просрочена, тъй като тя била длъжна да докаже, че дните от 1 до 6 май са неработни. Европейският съд отбелязва (опонирайки на възражението на правителството), че съгласно националното ни законодателство съдът е длъжен служебно да следи за сроковете и че това не е задължение на страните, поради което жалбоподателката не може да бъде упреквана, че не е представила доказателства за решението на Министерския съвет. Съдът  приема аргумента на жалбоподателката, че Върховният административен съд е допуснал явна грешка при изчисляването на сроковете, макар и частично да се е съгласил с нея, че срокът не изтича на 1 май, а на 3. Европейският съд явно е направил справка с календара за 2003 г. и е установил, че твърдението на ВАС, че 1 май било в събота и следователно, 3 май е първият работен ден, не отговаря на истината, защото 1 май се е падал в четвъртък, следователно, 3 май се пада в събота, а останалите дни са били неработни. Европейският съд отбелязва, че не намира за необходимо да установява дали жалбоподателката е представила или не доказателства в подкрепа на твърденията си, че не е пропуснала срока. Той изтъква, че тя е изложила достатъчно доводи в подкрепа на твърдението си, че жалбата й не е просрочена и според него „аргументите на жалбоподателката не са били изследвани от съдилищата и определенията за недопустимост на жалбата поради просрочване на законно установения срок за жалба, са основани  на погрешно изчисляване на срокове, което е в явно противоречие с чл. 33, ал. 4 от ГПК и те са предизвикали ограничаване на  правото й на достъп до съд.(§29) Европейският съд достига до заключението, че изводите на националните съдилища са имали като краен ефект ограничаване на правото на достъп до съд на жалбоподателката и така нейното право на съд е било засегнато в самата си същност   засягането да е било оправдано от преследването на легитимна цел.

Далеч съм от мисълта да се усъмня във възможностите на националните съдии да изчисляват срокове. Това никога не е представлявало въпрос с повишена трудност и не е създавало проблеми дори на съдии с малък опит. Затова си мисля, че допусната „грешка“ не е случайна, но се питам: докога върховните ни съдии ще гледат на себе си като на подчинени единствено на Всевишния?  Нужно ли е всички да се втурнем към Страсбург, за да получим правосъдие, защото тук явно няма кой да чуе обикновения, редови гражданин, особено ако се е изправил срещу държавата? Напоследък се убеждавам, че твърде често етатизмът на нашите магистрати замъглява вътрешното им убеждение.

Случаят вероятно не би придобил такава гласност и ако Правителството достойно бе признало, че националните съдилища са допуснали нарушение . Вместо това то се е  втурнало да защитава незащитима кауза, опитвайки се да убеди Съда, че самата жалбоподателка не само не  се защитила успешно (защото не представила доказателства за твърдението си, че дните между 1 и 6 май са били неработни), но не била изчерпала и  вътрешните средства за защита, тъй като не депозирала молба за отмяна на решението. А на конференцията на министрите на правосъдието в Брайтън бе отправен призив правителствата по-често да прибягват до приятелски сдпоразумение и едностранни декларации, когато е налице очевидно нарушение на права по Конвенцията. Тогава зам.-министърката на правосъдието декларира, че българското правителство полага усилия за спазване механизмите на Конвенцията. Дали?