Би ли имал дързостта българският съд да постъпи като полския?

Зададох си този въпрос, след като прочетох едно решение на Европейския съд отпреди няколко месеца.[1]

Случаят е следният: На 12 февруари 2007 г. полският гражданин Мирослав Гарлицки –  известен и уважаван кардиохирург, директор на клиника във Варшава,  е задържан зрелищно от дузина маскирани и въоръжени полицаи на Бюрото за борба с корупцията в самата клиника, в 7.40 сутринта. Арестът е извършен пред очите на персонал, пациенти и граждани. Около час той остава с белезници на улицата, като действията са филмирани от един от служителите на полицейското звено.

Г-н Гарлицки  прекарва нощта в ареста. На следващия ден са му повдигнати  обвинения в двадесет различни престъпления, включително  за убийство на пациент, тормоз над членовете на болничния персонал, изготвяне на фалшива медицинска документация и получаване на подкуп.

На втория ден от задържането си той е изправен пред младши съдия в един от районните съдилища на Варшава, който му определя мярка за неотклонение „задържане под стража” за срок до май 2007 г. Мотивите за налагането й са обосновани с наличието на  основателни причини да се предположи, че той е извършил престъпленията, в които е обвинен и че би могъл да попречи на разследването, ако бъде освободен.

На 13 февруари е свикана пресконференция за следващия ден – 14 февруари, на която  министърът на правосъдието, изпълняващ функции и на Главен прокурор,  в своето изказване заявява, че „никой няма да загуби вече живота си по вина на този човек”. Пред представители на медиите той публично посочва, че са събрани множество доказателства за това, че д-р Г., директор на клиника, е изнудвал пациенти и техни близки, за да получи пари срещу лечението им. Така е стигнал и до извършването на умишлено убийство, тъй като е оставил пациент без медицинска помощ поради неполучаване на исканата от него сума. В следващите дни в пресата се появяват заглавия „Доктор Смърт”. Представители на неправителствени организации и Омбудсманът отправят критики към непремерените изказвания на министъра, а председателят на Конституционния съд заявява, че с тези свои думи той е нарушил Конституцията и следва да носи отговорност. В отговор на това той прави изявление, че е готов да повтори всяка своя дума.

Жалбоподателят обжалва без успех мярката си за неотклонение. През май 2007 г. тя е заменена с по-лека, но му е забранено да напуска града и да пътува в чужбина, като паспортът му е отнет. Същевременно е освободен като директор на клиниката. По това време г-н Гарлицки са повдигнати нови обвинения, като нарушаване правата на служителите в болницата и нови корупционни прояви. През 2008 г. някои от първоначалните обвинения отпадат, измежду които – обвинението в убийство и в изготвяне на фалшива медицинска документация.

Във връзка с това г-н Гарлицки завежда гражданско дело срещу министъра на правосъдието и главен прокурор по повод изявленията, направени на пресконференцията, свикана непосредствено след задържането му през февруари 2007 г. Неговата претенция се свежда до това да бъде осъден министърът и главен прокурор да се извини публично (в исковата молба е изписан конкретният текст) и да му изплати обезщетение от 70 000 злоти.  Окръжният съд в Краков уважава исковите претенции. Той намира, че в качеството му на министър на правосъдието и главен прокурор ответникът е увредил репутацията на жалбоподателя. Макар и да има право да информира обществото за хода на едно разследване, той  е бил длъжен да спази презумпцията за невинност. Съдът заключава, че действията на министъра и главен прокурор са били незаконни предвид тежестта на отправените обвинения (които впоследствие изцяло отпадат), тяхната небалансираност, преувеличеност и осъдителност. В мотивите си той се позовава на практиката на Европейския съд по правата на човека по конкретни дела.  Министърът е осъден да направи официални изявления по три национални телевизионни канала, в които да се извини на жалбоподателя за думите, които е произнесъл (в диспозитива е  записан текстът, който трябва да бъде прочетен от него), както и да му изплати обезщетение в размер на 7 000 злоти. Апелативният съд в Краков оставя в сила решението по първия иск и увеличава размера на присъденото обезщетение на 30 000 злоти. ВКС не допуска до касация жалбата на министъра. На неуточнена дата той заплаща присъдената на г-н Гарлицки сума.

Пред Европейския съд по правата на човека г-н Гарлицки депозира жалба през 2007 г., в която повдига оплакване за допуснати нарушения на чл. 5§3 (поради това, че не е изправен незабавно пред независим магистрат, тъй като младши съдията не отговаря на стандартите на Конвенцията за независимост – той се назначава от министъра на правосъдието, който очевидно е наблюдавал отблизо това дело и е свикал пресконференция по въпроса), както и по чл. 6§2 (нарушаване на презумпцията за невинност във връзка с изявленията на главния прокурор).

На 14 юни 2011 г. Европейският съд постановява своето решение, в което констатира нарушение на чл. 5§3. По повод повдигнатото оплакване по чл. 6§2 съдът намира жалбата за недопустима. Той анализира въпроса дали жалбоподателят има все още качеството „жертва” по смисъла на чл. 34 от Конвенцията. Съдът подчертава, че задължение първо на националните власти е да поправят всяко едно нарушение на Конвенцията, което евентуално би било допуснато. В тази връзка въпросът дали един жалбоподател е жертва може да бъде поставян на всеки един етап от производството. Съдът подчертава, че чл. 6§2 не изключва правото на властите да информират обществеността за разследвания по наказателни дела, които не са приключили, но те трябва да бъдат дискретни и предпазливи, за да не нарушават презумпцията за невинност. В тази връзка той обръща внимание на избора на думи и изрази от страна на държавни служители, когато правят подобни изявления, особено на пресконференции и пред пресата (Butkevičius v. Lithuania, no. 48297/99, §§ 50-52, ECHR 2002‑II; Lavents v. Latvia, no. 58442/00, § 127, 28 November 2002; and Y.B. and Others v. Turkey, nos. 48173/99 and 48319/99, §§ 45, 28 October 2004). Съдът анализира решенията на окръжния и на апелативния съд в Краков  и установява, че те правилно са констатирали нарушение на презумпцията на невинност на жалбоподателя и опетняване на доброто му име по повод изявлението на министъра, че вече никой няма да пострада по вина на този човек. Европейският съд е удовлетворен от констатациите в мотивите на националните съдилища, че със своите изявления министърът е нарушил законови и конституционни принципи. Той възприема и позицията им, че задължение на органите на прокуратурата и правораздаването е да се спазва презумпцията за невинност и да се проявява особено внимание при формулирането на всякакви изявления във връзка с текущо наказателно производство. Европейският съд подчертава, че  всяко изявление на високопоставен държавен служител е още по-нежелателно, тъй като то може да се възприеме от подчинените длъжностни лица като насока за по-нататъшни действия (в този смисъл – mutatis mutandis, Bączkowski and Others v. Poland, no. 1543/06, § 100, ECHR 2007‑VI).

Европейският съд остава удовлетворен от решенията на националния съд във връзка с гражданския процес за присъждане обезщетение на жалбоподателя по повод накърненото му име във връзка с нарушената презумпция за невинност.

Що се отнася до вида и размера на обезщетението, Съдът отбелязва, че освен присъдените 30 000 злоти (чиято равностойност е 7 500 евро), министърът е бил осъден да направи изявление по трите национални телевизии в прайм тайма за негова сметка. Приблизителната стойност на подобно излъчване е 200 000 злоти (50 000 евро).

Доколкото обвинението в убийство (което е оповестено публично от министъра) отпада още в хода на досъдебното производство и по същество не би могло да има негативно въздействие върху по-нататъшния ход на производството, Европейският съд заключава, че жалбоподателят не може да претендира повече, че е „жертва” на твърдяното нарушение по чл. 6§2 по смисъла на чл. 34 от Конвенцията. Поради това заключение жалбата в тази си част е обявена за несъвместима ratione personae с разпоредбите на Конвенцията по смисъла на чл. 35§3 и я обявява за недопустима на основание  чл. 35§4.

Питам се: дали  българският съд би бил способен да постанови подобни съдебни актове? Иска ми се да съм оптимист и да отговоря утвърдително на този въпрос.  Времето е пред нас и то ще покаже.

 


[1] CASE OF MIROSŁAW GARLICKI v. POLAND(Application no. 36921/07), 14 June 2011

 

 

Author

Write A Comment