През лятото на 1995 г. бях назначена в Съвета по законодателство на Министерството на правосъдието. Основната ангажираност на всички членове на това звено беше свързана с подготовката на нормативни актове и участието в работни групи за изготвяне на различни по характера си законопроекти. Наред с това обаче се налагаше да „покриваме” и други дейности – доклади по проблемите на престъпността за международни форуми, отговори и попълване на различни въпросници, изпращани от международни организации и институции и пр. Специфичен вид работа, която започнаха да ми възлагат на мен и на още една колега, бе изготвянето на становища по жалби, депозирани пред Европейската комисия по правата на човека. Тогава все още нямаше специално назначен правителствен агент и функциите на такъв се изпълняваха от различни лица в министерството – ad hoc.
Първоначално нямах никаква представа нито за процедурата, нито за начина, по който трябва да се подготвят и дори технически да се оформят подобни отговори. Първото дело, в което участвах, бе едно от първите срещу България, разгледани от Европейската комисия по правата на човека – Асенов и други срещу България. Имаше заседание на Комисията с участието на страните. От страна на правителството участвахме трима представители – на Министерството на външните работи, на тогавашната Главна прокуратура и на Министерството на правосъдието. Преди да започне устното изслушване ни беше обяснена процедурата, а тя беше строго регламентирана – по 30 минути експозе на всяка от страните, след това въпроси от страна на членовете на комисията, 20 минути почивка за подготвяне на отговорите и отново в залата.
Тогава за пръв път видях и сегашния ни съдия в Европейския съд – г-жа Здравка Калайджиева, която изложи своята теза толкова свободно на английски, както много хора не умеят да се изразяват на родния си език.
Второто дело, по което представлявах нашата страна, бе много знаково за мен във вяко едно отношение. Това бе делото Луканов срещу България и заседанието се състоя около месец, след като го бяха застреляли. Първата фаза на процедурата пред Комисията беше приключила, бяха констатирани редица нарушения от страна на България, но предложението на Комисията за приключване на спора с приятелско споразумение не бе прието поради комплицираната политическа обстановка в България в онзи момент /социалистическо правителство и демократично мислещ главен прокурор/. Така на мен ми бе възложено да представлявам страната ни пред Европейския съд. Спомням си, че посетих сградата на съда предния ден, за да се ориентирам кой къде застава в залата и къде ще бъде моето място. Заседанията са открити и всеки, който желае, би могъл да присъства . Седалките приличаха на тези в малкия салон на кино „Култура”(ако все още съществува такъв) и на всяка отстрани има слушалки за превод на френски и английски. Аз послушах поредица от италиански дела за нарушаване на правото на справедлив процес в разумен срок. За самото дело не бих искала да разказвам, тъй като решението е преведено и публикувано. Нашият съдия в съда – г-н Димитър Гочев, бе изключително доволен, че най-после и едно българско дело било разгледано и че представянето и на двете страни било много добро.
След тези две дела подготвих становища по няколко други, не толкова популярни, междувременно ми подариха една „библия” на френски език– така наричаме онези коментари на конвенцията текст по текст, снабдени с много практика. Все още не бяха започнали да излизат на български преведени решения /единствено в Бюлетина с практика на ВКС се печатаха отделни знакови решения срещу други държави/, а достъпната българска литература по въпроса бе оскъдна. Коментарът на Конвенцията бе под редакцията на един френски юрист – Петити и аз бях изключително щастлива, че разполагам с безценно помагало от над 500 страници. Тогава постепенно започнах да откривам за себе си Конвенцията и да осъзнавам, че всъщност тя възпитава по-скоро начин на мислене у юристите, а не е някакъв стандартен нормативен акт пък бил той и международен.
И тъкмо когато открих „любимата си играчка” и осъзнах , че това е моето призвание и именно това искам да работя, постановиха осъдителното решение по делото Луканов, мен ме съкратиха от Министерството на правосъдието, а главният прокурор отправи официални заплахи чрез Българското национално радио и другите медии, че ако има основания, ще съди мен и министъра и ще ни вкара в затвора.
Е, аз не се върнах в Министерството на правосъдието, макар че го осъдих и бях възстановена на работа там. Обаче любовта ми към Конвенцията не умря, а се оказа толкова дълбока и жилава (а може би и инатът ми – тъй голям), че оттогава аз не само продължавам да работя с нея, но с желание предавам своите знания и опит и на други колеги и ми прави удоволствие да съм на страната на „унижените и оскърбените”. Така открих новите си приятели във фондация „Български адвокати за правата на човека”. Днес ние се опитваме не просто да помагаме на отделните граждани, а да работим за това, че техните права да не бъдат нарушавани вътре в страната или, ако това се случи, да разполагаме с вътрешни механизми за поправяне на вредите.
Понякога казвам, че да работя неща, свързани с Конвенцията, за мен е хоби – просто забравям за времето, и „потъвам” в даден казус . И малко оприличавам себе си на онзи герой на Мирча Кришан дето въртял, сукал и все опирал до урока за краставицата. И аз – независимо дали преподавам наказателно право, или криминология, или юридическо мислене, все намирам повод да дам пример с някое решение на Европейския съд по правата на човека, постановено по българско или чуждестранно дело. А за 16 години осъдителните решения срещу България не са никак малко и обхващат каталога от всички защитени права. По данни на самия съд, към 18 декември 2009 г. (който е последният работен ден там) постановените решения срещу страната ни са 291.Тъй като през учебната 2009/2010 г. започнах да преподавам и на студенти от специалност журналистика в Бургаския свободен университет, една от задачите за курсовите им работи е свързана с анализ на знакови решения на Европейския съд по чл. 10 – свободата на словото (това го вмъквам все в контекста за приказката за краставицата).
Понякога си мисля, че бих могла да напиша книга, в която да опиша съдбите и трагедиите на моите клиенти. А децата ми ме винят, че вземам нещата прекалено лично и навътре. Може и да са прави, но нали за мен Конвенцията не е просто професия, а призвание, мога да си позволя да имам емоции и така ми харесва – да не съм равнодушна.Другояче не мога.
