КАТАЛОГ 2020

21 февруари, 2020

КАТАЛОГ ПО ТЕКСТОВЕ НА ПОСТАНОВЕНИТЕ РЕШЕНИЯ ОТ ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪД ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА ПРЕЗ 2020 г.

Решения от 20 февруари 2020 г. –  M.A. and Others v. Bulgaria(Application no. 5115/18); Y v. Bulgaria (Application no. 41990/18)

ЧЛЕН 2 – право на живот

чл.2(право на живот;експулсиране(условно)+чл.3(забрана за изтезание, експулсиране(условно) +чл.39(привременна мярка – забрана за експулсиране)

M.A. and Others v. Bulgaria(Application no. 5115/18)20 February 2020

Жалбоподателите, M.A., A.N., Y.M., S.H. и A.A., са китайски граждани – уйгурски мюсюлмани  от   Синцзян. (XUAR), автономен регион на Китайската народна република. Поради различни причини те са подложени на преследвания или са застрашени от такива и затова са принудени да напуснат страната си (вторият – защото отказва да сътрудничи на властите и да събира данни за своите клиенти, третият – защото семейството му през 40-те години се е съпротивллявало на комунистическата власт, четвъртият, защото скоро след женитбата си има дете, което било против официалната политика). На различни дати през 2013 и 2015 г. те напускат Китай, установяват се в Турция, където живеят  иработят до 2017 г. След като отношенията между Турция и Китай се подобряват, турските власти се задължават да депортират уйгури, пребиваващи в страната, обратно в Китай, поради което на 26.юли   2017 г. преминават незаконно българо-турската граница и са  задържани от българската гранична полиция. Началникът на местното гранично поделение им връчва заповеди  за   репатриране „ в страната на произход, транзитната страна или трета страна“ – мярка съгласно член 41, параграф 1 от Закона за  чужденците.Същия ден те постигат споразумение  с прокуратурата във връзка с извършеното престъпление – незаконно преминаване на границата и  са осъдени условно. След това жалбоподателите са настанени в Център за временно задържане на чужденци. Всички жалбоподатели подават молби за предоставяне на убежище, които са отхвърлени от Държавната агенция за бежанците. Административните актове са обжалвани пред Административния съд в Хасково, а след отхвърлянето на жалбите – пред ВАС. Съдът  посочва, че жалбоподателите не са доказали, че са били преследвани в своята страна на произход по смисъла на Закона за убежището и бежанците или че са изложени на риск да бъдат обект на такива действия.

Междувременно   директорът на ДАНС разпорежда експулсирането им през януари 2018 г. по съображения, че жалбоподателите представляват заплаха за националната сигурност. Неговите заповеди са обжалвани пред Върховния административен съд, но жалбите са оставени без уважение . В решенията си   Върховният административен съд заключи, че ДАНСубедително е  доказала, че жалбоподателите  могат да представляват заплаха за националната сигурност на България, по-специално с оглед на връзките им с ислямското движение в Източен Туркестан, считано за терористична група. Междувременно Световният конгрес на Уйгур, Международната уйгурска фондация за правата на човека и демокрацията, Amnesty International и няколко членове на Европейския парламент отправят призиви към  България да не предприема експулсирането на жалбоподателите. След сезиране на Европейския съд по правата на човека с искане за постановяване на привременни мерки по чл. 39 от Правилата на Съда, през януари 2018 г. Европейският съд разпорежда на  българското правителство, че не трябва да експулсира жалбоподателите, докато производството пред него е в ход.

Жалбоподателите повдигат оплаквания за нарушение на чл. 2 и чл. 3, които Съдът намира за необходимо да разгледа съвместно. Те твърдят, че ако бъдат върнати в Китай, те ще подложени на преследване, малтретиране и произволно задържане и че  дори могат да бъдат екзекутирани. Наред с това  се оплакват, че   Законът за убежището и бежанците не им предоставя ефективно вътрешноправно средство за защита.

Европейският съд основава решението си, отчитайки официални доклади на Обединеното кралство и САЩ, както и  на редица международни организации за ситуцията в тази китайска автономна област(§§47-56) Съдът за пореден път подчертава, че всички съображения по настоящото дело, свързани с въпроса дали жалбоподателите представляват риск за националната сигурност на България – както се твърди от ДАНС и са приети от Върховния административен съд (§§ 34-38 ) – не са от значение за неговата преценка. Както и в предходните негови решения по делата   Auad v. Bulgaria (no. 46390/10, §§ 27-31, 11 October 2011, § 101 и O.D. v. Bulgaria, no. 34016/18, § 47) основният въпрос е дали са налице съществени основания да се смята, че съществува реален риск те да бъдат подложени   на лошо третиране или да бъдат заплашени със смърт, ако решенията за   експулсирането им бъдат приложени и бъдат изпратени в Китай. Доколкото ВАС не е обсъдил твърденията на жалбоподателите в този аспект, Съдът посочва, че ще извърши собствена преценка на ситуацията в приемащата държава с оглед риска за нарушаване на чл. 2 и чл. 3, като вземе предвид предоставените му материали, включително и такива, изискани от него по собствена инициатива.(proprio motu)В резултат на анализа на цялата информация се установява несъмнено, че китайските власти задържат стотици хиляди или дори милиони уйгури в „лагери за превъзпитание“, в които има случаи на малтретиране и изтезания по отношение на тези лица. В отделни доклади са представени конкретни примери на преследвани и  осъдени на дълги години лишаване от свобода на завърнали се в Китай уйгури, в отделни случай те са били и екзекутирани. Доклади на международни правозащитни организации са били предоставени и  на българското правителство във връзка с това дело. Съдът намира съществени основания да смята, че жалбоподателите биха били изложени на реален риск от произволно задържане и лишаване от свобода, както и от малтретиране и дори смърт, ако бъдат изпратени в родината си. Затова той посочва, че е необходимо да   проучи дали съществуват ефективни гаранции, които защитават жалбоподателите срещу произволно връщане от страна на българските власти към Китай, пряко или косвено.Съдът констатира, че в първоначалната заповед за репатриране на жалбоподателите не е посочено къде точно те следва да бъдат изпратени.По същия начин и ВАС не се произнася по този въпрос, считайки, че това е въпрос, свързан с изпълнението на самото решение.  Този подход обаче е критикуван от Европейския съд в решението му по делото Auad ( § 106), тъй като няма гаранции, че българските власти ще разгледат с необходимата отговорност въпроса за риск, пред който жалбоподателят се изправя, ако бъде върнат в стпраната, от която е избягал. Правителстовто не е обяснило наред с това и как точно имиграционните власти ще приложат чл. 44а от ЗЧ в изпълнение на решението за експулсиране и въз основа на каква информация и стандарти ще преценят дали  третата страна, в която биха експулсиали лицето, не би го върнала в държавата, от която е избягал. Съдът намира тези аргументи за валидни и към настоящия случай още повече, че правителството не е предоставило информация, която би могла да доведе до различен извод. Поради това той достига до извода, че липсват ефективни гаранции в процеса на изпълнение на репатрирането или експулсирането на жалбоподателите, а от сдруга страна Съдът е установил, че те не могат да се върнат безопасно в страната си на произход. Така той достига до извода, че ако жалбоподателите бъдат изпратени в Китай, българските власти биха нарушили разпоредбите на чл. 2 и чл. 3 от Конвеницята. Съдът преценява, че не е необходимо да разглежда и оплакването по чл. 13, доколкото то е обсъдено по-горе.Наред с това Съдът разпорежда, че по силата на чл. 39 от Правилата му  докато решението не влезе в сила или до специално разпореждане от негова страна жалбоподателите не трябва да бъдат премествани в друга държава.

……………………

ЧЛЕН 3  – забрана за изтезания или нечовешко или унизително отношение или наказание

чл.3(забрана за изтезания; експулсиране(условно)+чл.2 (право на живот;експулсиране(условно)+чл.39(привременна мярка – забрана за експулсиране)

M.A. and Others v. Bulgaria(Application no. 5115/18)20 February 2020

Резюмето на решението се съдържа в оплакването по чл. 2 по-горе.

………………………………..

чл.3(позитивни задължения, липса на ефективно разследване по повод оплаквания за изнасилване)+чл.8(право на неприкосновеност на личния живот)

Y v. Bulgaria (Application no. 41990/18), 20 February 2020

На 10 юли около полунощ, на слабо осветено място в покрайнините на София   жалбоподателката е нападната и изнасилена. Тя веднага се обажда на полицията и започва разследване. Събрани са доказателства от местопрестъплението, назначена е ДНК експертиза, извършено е медицинско изследване, което установява насилствено съвокупление. На следващия ден тя дава описание на предполагаемия нападател и така е идентифициран като потенциален извършител г-н Х, който живеел наблизо до мястото на престъплението. Той отрича да е извършил престъплението и твърди, че по това време е бил в дома си. Пет месеца по-късно резултатите от ДНК теста разкриват, че възможният извършител е друго лице – г-н Z, строителен работник, който също живеел близо до мястото на изнасилването. Той обаче отрича да е правил секс с жалбоподателката при разпита си от следовател. Досъдебното производство е спирано неколкократно поради това, че според властите не са налице достатъчно убедителни доказателства, чрез които да се идентифицира извършителят на престъплението с оглед проблеми със зрението на г-жа Й. Макар че по бельото на жалбоподателката да били открити следи от ДНК, принадлежащи на Y, това не било достатъчно, за да бъде повдигнато срещу него обвинение, тъй като жертвата не го е разпознала като свой нападател.

През 2018 г. производството за пореден път е спряно. Постановлението е обжалвано пред Софийския районен съд, който в определението си от 11.02.2019 г. го оставя в сила. Съдът констатира, че следователят е спазил всички дадени му указания от съдията, както и че наличните доказателства изключват възможността Х да е предполагаемият нападател, но и няма никакви доказателства, които да сочат кой би могъл да бъде евентуалният насилник.

В жалбата жалбоподателката не квалифицира оплакванията си по конкретен текст, а сочи, че разследването е било неефективно. Съдът преценява, че ще анализира случая в светлината на чл. 3 и чл. 8 едновременно.

Той припомня стандартите за ефективно разследване, които е утвърдил в своята богата практика, включително и по български дела (M.C. v. Bulgaria, no. 39272/98, P.M. v. Bulgaria, no. 49669/07 и др.)Съдът констатира, че установения ДНК материал по бельото на жалбоподателката като принадлежащ на Z. по никакъв начин не е мотивирал разследващите да изяснят по-подробно дали последният действително по време на изнасилването е бил в дома си,имал ли е някакви взаимоотношения с жалбоподателката, а са се задоволили с неговите обяснения.Не са били правени опити да се изясни как този материал се е озовал върху дрехите й. В тази насока не са били изпълнени и конкретните указания на прокурора. Съдът е поразен, че прокурорът в детайли анализира невъзможността на жалбоподателката да разпознае Х. като извършител, а същевременно възприема еднозначно твърденията на Z. за липсата на всякакви сексуални контакти от негова страна, при явното доказателство на ДНК експертизата, нито взема отношение по надеждността на направените изводи. Съдът констатира, че и след възобновяване на разследването изобщо не е било насочено внимание към този негов аспект и прокурорът в своето поредно постановление за спиране просто е повторил    по-ранните си разсъждения относно доказателствата, свързани с г-н Z. Това според Съда   показва, че разследването, макар и задоволително в няколко други аспекта, не е успяло да доведе до правилно проучване на случая.Той подчертава, че задължението за ефективно разследване не се ограничава до отговор на твърдения и конкретни искания от предполагаемата жертва. Такова изискване е присъщо на процедурните задължения на властите и не зависи от инициативата на жалбоподателя да поеме отговорност за провеждането на следствени процедури (вж. Bouyid v. Belgium [GC], no. 23380/09, § 119, ECHR 2015; C.N. v. the United Kingdom, no. 4239/08, § 69, 13 November 2012; and L.E. v. Greece, no. 71545/12, § 68, 21 January 2016 Това е особено вярно в случаите като този, в който властите са наясно с конкретната психологическа уязвимост на жалбоподателя.

Без значение е дали този ред на проучване, дори и да бъде следван, би останал в крайна сметка безплоден. В тази връзка Съдът подчертава, че той не може да замести националните съдилища и  да изразява становище дали г-н Z е играл някаква роля в твърдяното   посегателство върху жалбоподателката. Нито би желал да направи някакви констатации относно доказателствата в това отношение или да постанови решение, свързано с    наказателна отговорност, тъй като тези въпроси се решават от компетентните национални органи. Неговата задача  се свежда до проверка на ефективността на разследването и той установява, че неспособността на властите да направят сериозен опит да изяснят гореспоменатите несъответствия, които – с оглед на доказателствата на ДНК – са били от основополагащо значение  за случая, не е било просто изолирана грешка, а съществен недостатък, който подкопава адекватността на разследването Липсата на ефективно наказателно разследване на твърденията на жалбоподателката не може да бъде поправена от възможността тя да предяви иск за обезщетение срещу хората, за които се твърди, че са виновни за изнасилването й.

Установено е, че положителното задължение съгласно членове 3 и 8 от Конвенцията за осигуряване на ефективна защита срещу изнасилване изисква мерки от наказателноправен характер. Затова Съдът достига до извода, че е налице нарушение на позитивните задължения на ответната държава съгласно членове 3 и 8 от Конвенцията.

…………………….

ЧЛЕН 8 – право  на неприкосновеност на личния и семейния живот

чл.8(право на неприкосновеност на личния живот)+ чл.3(позитивни задължения, липса на ефективно разследване по повод оплаквания за изнасилване)

Y v. Bulgaria (Application no. 41990/18), 20 February 2020

Резюмето на решението се съдържа в оплакването по чл. 3

…………………..

чл. 8§1 (право на неприкосновеност на семейния живот – отношения родител-дете, неизпълнение на решение за предоставяне на родителски права)

X and Y v. Bulgaria(Application no. 23763/18) 6 February 2020

Жалбоподатели са майка (Х) и нейният син (У). Г-жа Х. е живяла на семейни начала с  известен местен бизнесмен от 2009 г., от когото ражда син през 2010 г.(втория жалбоподател У), а през 2012 двойката има и второ дете. През декември същата година те се разделят и майката взема със себе си малкото дете. Версиите за причините за раздялата и последвалите  събития са коренно различни. Според жалбоподателката през цялото им съжителство тя била подлагана на психически, емоционален и финансов тормоз, а след раздялата В.Д. създавал системно пречки за срещите й с по-голямото дете, с което тя е имала само ограничени контакти, тъй като В.Д. или не водел детето в апартамента й,   или я карал да чака с часове в града, но невинаги го водел. Според В.Д. той никога не възразявал на тези срещи, а само е бил загрижен за благополучието на по-гоямото си дете, като многократно канел жалбоподателката да се върне при него.

През юли 2013 г. първата жалбоподателка завежда дело пред районния съд с искане да й бъдат присъдени родителските права върху детето. След изслушването на съответните доклади на социалните работници и експертизи съдът уважава иска на жалбоподателката и й присъжда родителските права. Това решение е обжалвано пред Окръжния съд, който го оставя в сила. Съдът заключава, че би било в интерес на двете деца да живеят заедно постоянно с един от родителите – в случая с първия жалбоподател. ВКС не допуска до касация жалбата на бащата и решението влиза в сила.

Въпреки постановеното в неин интерес съдебно решение, издаването на изпълнителен лист и образуването на изпълнително дело, първата жалбоподателка в продължение на години изпитва затруднения да получи фактическото попечителство върху втория жалбоподател и той за продължителни периоди от време не е живял при нея. Тя многократно уведомява социалните служби, съдебния изпълнител   и прокуратурата , като се оплаква, че е възпрепятствана да упражнява своите права на попечителство, въпреки постановените от съда решения.

Междувременно през 2015 г. В.Д. предявява иск за промяна на родителските права. Исковата претенция е отхвърлена от съда, който констатира, че предходното решение не е било изпълнено, а детето е имало възможност да се вижда с майка си само в помещенията на социалните служби, но не и в дома й. Продължаващите ограничения на контакта на втория жалбоподател с майка му биха довели до отчуждението му от нея, което не е в най-добрите му интереси. За него е важно да живее с по-малкия си брат, който е на подобна възраст. Решението е обжалвано от В.Д. пред Окръжния съд, който констатира,че в периода преди май 2015 г. бащата  редовно не е спазвал режима на контакт, определен от съдилищата, като не е връщал детето на майката в определения час и в определения ден, което се е отразило негативно както върху психологическото състояние на детето, така и върху ефективността на определените мерки сами по себе си.

Цялостното поведение на В. Д. показа, че той не е положил достатъчно усилия, за да помогне на детето да се адаптира към средата на майка си. Пренебрежението, което бащата демонстрира с неизпълнението на окончателното решение, с което той е бил длъжен да се съобрази, е показателно за липсата му на родителски капацитет.Първата жалбоподателка показва много по-голям родителски капацитет, но ако детето продължава да бъде отделяно от майката непрекъснато, последиците за него биха били много по-сериозни, отколкото стресът от това – да бъде предадено да живее при майката. Затова въззивната инстанция оставя решението в сила.

Оттогава ситуацията не е променена. Вторият жалбоподател живее с баща си от 2016 г. Според майката тя все още не е в състояние да живее с по-голямото си дете или да има редовен контакт с него. Според бащата по-голямото дете има редовен контакт с майка си –  както лично, така и по телефона, но отказвал да живее с нея в апартамента й. Той виждал по-малкия си брат често, почти всеки уикенд, в апартамента на В. Д. Първата жалбоподателка се среща с по-голямото си дете за няколко минути, когато предава по-малкото дете на бащата.

Европейският съд припомня, че основните принципи във връзка с взаимоотношенията родител – дете са изложени от него в делото Strand Lobben and Others v. Norway ([GC], no. 37283/13, в частност §§ 202-204, 207 and 211, 10 September 2019).

Той констатира, че от 18.09.2013 г., когато националният съд предоставя привременни мерки в полза на майката, тя изпитва системни затруднения при упражняване на родителските права, а от 2016 г. вторият жалбоподател продължава да живее с баща си против волята на майка си и в нарушение на две съдебни решения. В този аспект бързината на действие на властите е особено важна, защото различните институции  – съдебният изпълнител, социалните служби, полицията, прокуратурата – имат отговорности да улесняват контакта между жалбоподателите при изпълнението на съдебните решения.  Той отбелязва, че с оглед малката  възраст на детето, адекватността на мерките, предприети от властите, трябва да се преценява по бързината на тяхното прилагане, тъй като изтичането на време може да има непоправими последици за отношенията между детето и родителя. Съдът констатира, че няма пропуски в хода на двете съдебни производства. Но за разлика от заключенията на вътрешните съдилища, че другият родител упорито възпрепятства изпълнението на съдебните решения, съдебният изпълнител и прокуратурата са игнорирали поведението му и последиците от това и не са предприели никакви задължителни мерки по отношение на него. Установени са големи периоди на бездействие от страна на съдебния изпълнител, както и многократни  откази на прокуртурата да започне наказателно производство срещу В.Д., дори и след като съдилищата констатират неизпълнение на влязлото в сила решение. Съдът установява неефективност и бездействие и от страна на социалните работници.(§§89-92)

Така на основата на обстоен анализ на поведението на властите Съдът достига до извода, че  те не са направили всичко възможно по разумен начин, за да съберат отново майката и детето. С оглед на това Съдът отхвърля предварителното възражение на правителството, че жалбоподателката Х не е изчерпала всички налични вътрешни средства за защита и намира, че е налице нарушение на член 8 от Конвенцията по отношение на двамата жалбоподатели.

С оглед разглеждането на случая в светлината на чл. 8 Съдът достига до извода, че не се налага да се произнася самостоятелно и по чл. 13.

Коментарите са забранени.