КАТАЛОГ 2020

11 септември, 2020

­КАТАЛОГ ПО ТЕКСТОВЕ НА ПОСТАНОВЕНИТЕ РЕШЕНИЯ ОТ ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪД ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА ПРЕЗ 2020 г.

Решение от 3 септември 2020 г. – Yordanovi c. Bulgarie(Requête no 11157/11)

ЧЛЕН 2 – право на живот

чл.2(право на живот – процесуални аспекти – отказ от конституиране на  брат като граждански ищец )

Vanyo Todorov c. Bulgarie (requête no 31434/15),21 Juillet 2020

Жалбоподателят открива тялото на брат си в двора на къщата през 2014 г. Незабавно е образувано досъдебно производство, в хода на което съседи съобщават, че са видели съседа на жертвата – G.V.)  да се кара с него и да го удря с тояга по главата. През юли 2014 г. срещу G.V.) е повдигнато обвинение за убийство. В хода на производството братът на убития е разпитан няколко пъти, след което , при приключване на производството му е предоставена възможност да се запознае с материалите по него. Той консатира, че  разследването не е достатъчно задълбочено, че от къщата липсват редица вещи, като мобилен телефон, телевизор и др. Във връзка с тях разследващата полицайка установява, че телефонът е открит у трето лице, което е твърдяло, че го е купило от непознат. Колкото до другите вещи, те не били открити. Жалбоподателят сезира  апелативна прокуратура в София за това, че не е конституиран като страна в производството, както и че разследването не е достатъчно задълбочено и че според него следва обвинението да бъде преквалифицирано като грабеж, придружен с убийство.

През октомври 2014 г. той е уведомен, че съгласно практиката на ВКС той не може да бъде конституиран като страна , тъй като не принадлежи към кръга роднини по права линия. През декември 2014 г. започва съдебния процес. В първото заседание жалбоподателят депозира молба да бъде конституиран като частен обвинител и граждански ищец в производството, тъй като е епонесъл вреди поради откраднатите   вещи от дома на брат му. Съдът констатира, че  г-н Тодоров е единственият наследник на жертвата, но отхвърля искането му, позовавайки се на практиката на ВКС . Жалбата до апелативния съд е оставена без уважение със същите мотиви, тъй като сестрите и братята не спадат към  кръга на лицата, които могат да бъдат конституирани както като граждански ищци, така и като частни обвинители.

На 21.06.2018 г. е прието тъкувателно решение № 1/2016 на Общите събрания на гражданската и наказателната колегии на ВКС,  с което се предоставя право на братята и сестрите да предявяват искове за имуществени и неимуществени вреди. В решението изрично е допусната възможност такива искове да бъдат предявявани и по вече приключили съдебни производства, стига да не са изтекли 5 години от рамзкриването на извършителя на престъплението (съгл. чл. 110 от ЗЗД)

Пред Съда жалбоподателят повдига оплакване както за недостатъчно ефективното разследване, така и за отказа на националните юрисдикции да го конституират като страна в наказателното поризводство по повод убийството не неговия брат и така са му попречили да участва в наказателното производство и да предяви граждански иск за обезщетение на понесените вреди от смъртта на неговия брат.

Във връзка с възражението на Правителстовто, че жалбоподателят не се е възползвал от възможностите, предоставени с горецитираното тълкувателно хрешение жалбоподателят посочва, че неговото оплакване е насочено към невъзможността да участва в наказателното поризводство, засягащо убийството на неговия брат, както е гарантирано от чл. 2 от Конвенцията.

В решението е направен преглед на Правото на ЕС и по-специално – Директива 2012/29/ EU  уреждаща минималните норми относно правата и подкрепата на жертвите на пресъпления, чийто срок за въвеждане е бил 16.11. 2015 г. В нея изрично е регламентирано, че понятието „жертва“ е относимо и към братята и сестрите (чл. 2, б. „б“)

Направен е и сравнителен анализ на законодателството на други държави членки на СЕ по този въпрос.

Правителството отправя две възражения за недопустимост. Първото е свързано с началото на 6-месечния срок, който според него започва да тече от датата ва определението на Окръжния съд във Враца, с който е отхвърлено искането на жалбоподателя да бъде окнституиран като частен обвинител и граждански ищец. В този аспект според него жалбата е депозирана извън срока. Съдът отхвърля това възражение, приемайки, че определението е подлежало на обжалване и по него има произнасяне на апелативния съд, след което, в рамките на 6-месечния срок е депозирана и жалбата. Второто възражение е по повод неизчерпване на вътрешните средства за защита   след като е прието горецитираното тълкувателно решение на ВКС. Жалбоподателят обаче възразява, че този път не му е предоставял възможност да вземе участие в самото наказателно производство с оглед процесуалните гаранции на чл. 2 от Конвенцията. Съдът  отбелязва, че жалбоподателят е депозирал своята жалба през 2015 г. и не може да се изисква от последния да предявява иск  след промяната на практиката на националния съд, за да задоволи изискванията за изчерпване на вътрешните средства за защита. Затова той отхвърля и това възражение на правителството.

По съществото на оплакването  според ЕСПЧ се открояват два аспекта. Единият е свързан с невъзможността на жалбоподателя да вземе участие в наказателото производство и доколко това е довело до недостатъчно ефективно разследване.   Съдът констатира, че във фазата на досъдебното производство г-н Тодоров не е бил възпрепятстван да вземе участие в него, да се запознае с материалите по делото и да прави искания, поради което  този аспект на  чл. 2 не е бил нарушен.

Вторият е свързан с невъзможността на жалбоподателя да получи обезщетение за причинените му морални вреди поради установената константна практика на ВКС. Съдът констатира, че  между договарящите държави съществува консенсус, че най-близките членове на семейството следва да могат да искат парично обезщетение за претърпените неимуществени вреди в резултат на смъртта на техния член на семейството. Разбира се, следва да се отчита  интензивността на връзките  с починалия и действително претърпените вреди да се оценяват във всеки конкретен случай.

В настоящия случай  жалбоподателят е единствен член на семейството и единствен наследник на покойния си брат. Наред с това, както се установява от събраните по делото доказателства, той е поддържал  тясна връзка с последния. Ето защо Съдът счита, че като не предоставя никакви средства за защита, които биха позволили на жалбоподателя да поиска   обезщетение за неимуществените вреди, които той може да е претърпял,   държавата не е успяла да изпълни своето  задължение да създаде съдебна система, способна да осигури „адекватно обезщетение“ по смисъла на член 2 от Конвенцията.

Ето защо, въпреки ефективния характер на наказателното производство, проведено по настоящото дело, което установи фактите и довежда до осъдителна присъда на  убиеца, Съдът счита, че липсата на каквато и да е възможност за получаване на моралното обезщетение игнорира задължението на държавата да създаде ефективна съдебна система, която осигурява подходящ отговор на близките на жертвата в случай на смърт. Следователно е налице нарушение на член 2 от Конвенцията в рамките на неговия процесуален аспект.

На жалбоподателя е присъдено обезщетение за причинените му неимуществени вреди.

…………………………..

чл.2(право на живот;експулсиране(условно)+чл.3(забрана за изтезание, експулсиране(условно) +чл.39(привременна мярка – забрана за експулсиране)

M.A. and Others v. Bulgaria(Application no. 5115/18)20 February 2020

Жалбоподателите, M.A., A.N., Y.M., S.H. и A.A., са китайски граждани – уйгурски мюсюлмани  от   Синцзян. (XUAR), автономен регион на Китайската народна република. Поради различни причини те са подложени на преследвания или са застрашени от такива и затова са принудени да напуснат страната си (вторият – защото отказва да сътрудничи на властите и да събира данни за своите клиенти, третият – защото семейството му през 40-те години се е съпротивллявало на комунистическата власт, четвъртият, защото скоро след женитбата си има дете, което било против официалната политика). На различни дати през 2013 и 2015 г. те напускат Китай, установяват се в Турция, където живеят  и работят до 2017 г. След като отношенията между Турция и Китай се подобряват, турските власти се задължават да депортират уйгури, пребиваващи в страната, обратно в Китай, поради което на 26 юли   2017 г. жалбоподателите преминават незаконно българо-турската граница и са  задържани от българската гранична полиция. Началникът на местното гранично поделение им връчва заповеди  за   репатриране „ в страната на произход, транзитната страна или трета страна“ – мярка съгласно член 41, ал. 1 от Закона за  чужденците.Същия ден те постигат споразумение  с прокуратурата във връзка с извършеното престъпление – незаконно преминаване на границата и  са осъдени условно. След това жалбоподателите са настанени в Център за временно задържане на чужденци. Всички   подават молби за предоставяне на убежище, които са отхвърлени от Държавната агенция за бежанците. Административните актове са обжалвани пред Административния съд в Хасково, а след отхвърлянето на жалбите – пред ВАС, който също ги оставя без уважение. Съдът  посочва, че жалбоподателите не са доказали, че са били преследвани в своята страна на произход по смисъла на Закона за убежището и бежанците или че са изложени на риск да бъдат обект на такива действия.

Междувременно   директорът на ДАНС разпорежда експулсирането им през януари 2018 г. по съображения, че жалбоподателите представляват заплаха за националната сигурност. Неговите заповеди са обжалвани пред Върховния административен съд, но жалбите са оставени без уважение . В решенията си   Върховният административен съд заключава, че ДАНС убедително е  доказала, че жалбоподателите  могат да представляват заплаха за националната сигурност на България, по-специално с оглед на връзките им с ислямското движение в Източен Туркестан, считано за терористична група. Междувременно Световният конгрес на Уйгур, Международната уйгурска фондация за правата на човека и демокрацията, Amnesty International и няколко членове на Европейския парламент отправят призиви към  България да не предприема експулсирането на жалбоподателите. След сезиране на Европейския съд по правата на човека с искане за постановяване на привременни мерки по чл. 39 от Правилата на Съда, през януари 2018 г. Европейският съд разпорежда на  българското правителство, че не трябва да експулсира жалбоподателите, докато производството пред него е в ход.

Производството по отношение на първия и петия жалбоподател е прекратено, тъй като те напускат страната.

Жалбоподателите повдигат оплаквания за нарушения на чл. 2 и чл. 3, които Съдът намира за необходимо да разгледа съвместно. Те твърдят, че ако бъдат върнати в Китай, ще  бъдат подложени на преследване, малтретиране и произволно задържане и че  дори могат да бъдат екзекутирани. Наред с това  се оплакват, че   Законът за убежището и бежанците не им предоставя ефективно вътрешноправно средство за защита.

Европейският съд основава решението си на официални доклади на Обединеното кралство и САЩ, както и  на редица международни организации за ситуцията в тази китайска автономна област(§§47-56). Съдът за пореден път подчертава, че всички съображения по настоящото дело, свързани с въпроса дали жалбоподателите представляват риск за националната сигурност на България – както се твърди от ДАНС и са приети от Върховния административен съд (§§ 34-38 ) – не са от значение за неговата преценка. Както и в предходните негови решения по делата   Auad v. Bulgaria (no. 46390/10, §§ 27-31, 11 October 2011, § 101 и O.D. v. Bulgaria, no. 34016/18, § 47) основният въпрос е дали са налице съществени основания да се смята, че съществува реален риск те да бъдат подложени   на лошо третиране или да бъдат заплашени със смърт, ако решенията за   експулсирането им бъдат приложени и бъдат изпратени в Китай. Доколкото ВАС не е обсъдил твърденията на жалбоподателите в този аспект, Съдът посочва, че ще извърши собствена преценка на ситуацията в приемащата държава с оглед риска за нарушаване на чл. 2 и чл. 3, като вземе предвид предоставените му материали, включително и такива, изискани от него по собствена инициатива.(proprio motu)В резултат на анализа на цялата информация се установява несъмнено, че китайските власти задържат стотици хиляди или дори милиони уйгури в „лагери за превъзпитание“, в които има случаи на малтретиране и изтезания по отношение на тези лица. В отделни доклади са представени конкретни примери на преследвани и  осъдени на дълги години лишаване от свобода на завърнали се в Китай уйгури, имало е и случаи, когато те са били  екзекутирани. Доклади на международни правозащитни организации са били предоставени и  на българското правителство във връзка с това дело.

Съдът намира съществени основания да смята, че жалбоподателите биха били изложени на реален риск от произволно задържане и лишаване от свобода, както и от малтретиране и дори смърт, ако бъдат изпратени в родината си. Затова той посочва, че е необходимо да   проучи дали съществуват ефективни гаранции, които защитават жалбоподателите срещу произволното им връщане към Китай, от страна на българските власти. Съдът констатира, че в първоначалната заповед за репатриране на жалбоподателите не е посочено къде точно те следва да бъдат изпратени.По същия начин и ВАС не се произнася, считайки, че това е въпрос, свързан с изпълнението на самото решение.  Този подход обаче е критикуван от Европейския съд в решението му по делото Auad ( § 106), тъй като няма гаранции, че българските власти ще разгледат с необходимата отговорност въпроса за риска, пред който жалбоподателят се изправя, ако бъде върнат в страната, от която е избягал. Правителстовто не е обяснило наред с това и как точно имиграционните власти ще приложат чл. 44а от ЗЧ в изпълнение на решението за експулсиране и въз основа на каква информация и стандарти ще преценят дали  третата страна, в която биха експулсиали лицето, не би го върнала в държавата, от която е избягал. Съдът намира тези аргументи за валидни и към настоящия случай, още повече, че правителството не е предоставило информация, която би могла да доведе до различен извод. Поради това той достига до заключението, че липсват ефективни гаранции в процеса на изпълнение на репатрирането или експулсирането на жалбоподателите, а от друга страна Съдът вече е установил, че те не могат да се върнат безопасно в страната си на произход. Той постановява, че ако жалбоподателите бъдат изпратени в Китай, българските власти биха нарушили разпоредбите на чл. 2 и чл. 3 от Конвеницята. Съдът преценява, че не е необходимо да разглежда и оплакването по чл. 13, доколкото то е обсъдено в светлината на оплакванията по чл. 2 и чл. 3. Наред с това Съдът разпорежда, че по силата на чл. 39 от Правилата му  докато решението не влезе в сила или до изрично разпореждане от негова страна жалбоподателите не трябва да бъдат премествани в друга държава.

……………………

ЧЛЕН 3  – забрана за изтезания или нечовешко или унизително отношение или наказание

чл.3(лоши материални условия в местата за лишаване от свобода, специален режим, доживотен затвор )

Dimitar Angelov c. Bulgarie (requête no 58400/16), 21 Juillet 2020

Жалбоподателят изтърпява присъда доживотен затвор в Пазарджишкия затвор, където е бил преместен през 2013 г. Той повдига оплаквания за лошите материални условия там поради малкия размер на килията, липсата на санитарен възел и течаща вода. Наред с това той се оплаква, че самият специален режим,при който изтърпява присъдата, го изолира практически за 24 часа без той да може да работи или да учи. След  проведена съдебна процедура по ЗОДОВ националните съдилища му присъждат 500 евро обезщетение за периода ноември 2013 – април 2018 г. През 2019 г. той е преместен в килия с размери от 15 кв.м. с още един затворник, като в останалото пространство е изграден санитарен възел.

Пред Европейския съд жалбоподателят повдига оплаквания по чл. 3 в неговите материални аспекти, твърдейки, че е подложен на нехуманно и унизително отношение, почти изолиран и лишен от мотивационни дейности.

Европейският съд анализира промените в законодателството след неговото пилотно решение по делото Харакчиев и Толумов (Harakchiev and Tolumov v. Bulgaria (nos. 15018/11 and 61199/12) – както специфичните такива по чл. 181  от ЗИНЗС, така така и  наличните компенсаторни средства, уредени в чл. 276 и сл. от същия закон.

Анализът на законодателните промени, както и практиката на националните съдилища  според него сочи, че специалният режим, предвиден в закона, както и въведените изменения в чл. 181, ал. 3 не дават основание на този етап да се заключи, че е налице основание за констатация, че тази норма нарушава чл. 3.  Но начинът, по който се прилага посочената разпоредба от началниците на затворите и съдилищата могат да променят неговото становище за в бъдеще.

Колкото до наличието на компенсаторните средства за защита Съдът отбелязва, че чл. 276 предоставя правото на изтърпяващите наказание доживотен затвор да изискват от съдилищата да задължат администрацията на затвора да промени условията по начин, който да не унижава достойнството им, а при неизпълнение  на началника на затвора да му бъдат налагани седмицни глоби до пълното изпълнение на указанията. Това ново средство е достъпно  и за затворниците с доживотни присъди.

Съдът констатира, че в проведеното съдебно производство по повод предявените искове от жалбоподателя националните съдилища съвсем бегло са разгледали оплакването  относно неговата изолация и липсата на дейности при „специалния режим“. Това обстоятелство и  очевидно ниският размер на   присъденото му обезщетение по отношение на материалните условия на задържането водят Съда до заключението,  че жалбоподателят може да твърди, че е жертва на нарушение на Конвенцията. Като  взема предвид кумулативният ефект от условията, при които той е бил държан в затвора в Пазарджик между 4 ноември 2013 г. и 24 януари 2019 г.   – датата на постановеното окончателно решение по отношение на искането му за обезщетение), и фактът че не е получил достатъчно по размер обезщетение, Съдът намира, че е налице нарушение на член 3 от Конвенцията. На жалбоподателя е присъдено обезщетение за неимуществени вреди.

……………….

чл.3(лоши материални условия в местата за лишаване от свобода)+чл.13(липса на ефективно вътрешноправно средство за защита)

Ivanov and Others v.Bulgaria (Applications nos. 2727/19 and 6 others), 4 june 2020

/решение на комитет/

Всички жалбоподатели изтърпяват наказание лишаване от свобода в различни пенитенциарни учреждения – Пазарджик, Белене, Бургас и повдигат оплаквания за лошите материални условия в затворите, в които са били настанени поради пренаселеностнаселеност, плесенясали или мръсни килии, наличие на насекоми,липса на чист въздух и достатъчна светлина.

След като анализира представените му материали Съдът достига до извода, че условията за изтърпяване на наказанието са били неудовлетворителни. Той се позовава на добре установената си собствена практика във връзка с неадекватните условия на задържане  (Muršić v. Croatia [GC], no. 7334/13, §§ 96-101, ECHR 2016 and Ananyev and Others v. Russia, nos. 42525/07 and 60800/08, §§ 149-59, 10 January 2012). Той припомня и постановеното пилотно решение по делото  Neshkov and Others v. Bulgaria (nos. 36925/10 and 5 others, 27 January 2015), в което вече е установил нарушение във връзка с подобни оплаквания като изложените в настоящите жалби. Той подчертава, че не намира основания да се отклони от направените изводи, намира че отлакванията ас допустими и разкриват нарушения на чл. 3.

По повод оплакването по чл. 13 Съдът  се позовава на решението си по допустимост по делото Atanasov and Apostolov v. Bulgaria ((dec.), nos. 65540/16 and 22368/17, § 28, 27 June 2017), в което той констатира, че въведеното ново компенсаторно средство с чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС в изпълнение на пилотното решение по делото Neshkov and Others v. Bulgaria представлява ефективно вътрешно средство за защита.

Всички жалбоподатели по настоящото дело са подали искове за обезщетение във връзка с лошите условия на тяхното задържане; те или са били все още висящи към момента на влизане в сила на чл. 284 от ЗЗИНЗС или са предявени след това. Съгласно §49 от преходните и заключителните разпоредби на ЗИД на ЗИНЗС, висящите производства по  искове за обезщетение във връзка с лоши условия на задържане, които преди това са били  разглеждани на осн. чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, ще  трябва да се разглежда по по реда на чл.  284,ал. 1.

В резултат на това исковете, предявени от жалбоподателите по настоящото дело,са  били разгледани, поне след обжалване от Върховния административен съд, в съответствие с изискванията на новото компенсаторно средство и на всички жалбоподатели с изключение на един са били присъдени обезщетения. Така Съдът достига до извода, че всички те са разполагали с ефективно средство за защита по отношение на условията на задържането им, поради което той обявява оплакванията по чл. 13 за явно необосновани.Съдът присъжда обезщетения за неимуществени вреди на всеки еедин от тях във връзка с установеното нарушение на чл. 3.

…………………

чл.3(лоши материални условия в местата за лишаване от свобода)

Yordanov and Dzhelebov v. Bulgaria (Applications nos.  31820/18 and 31826/18),4 june 2020

/решение на комитет/

Жалбоподателите се оплакват от лоши материални условия в местата за задържане под стража и лишаване от свобода. Първият от тях е бил задържан за 1 месец и 8 дни(през периода ноември-декември 2012)  и повторно за 2 месеца и 11 дни (в периода август – ноември 2015 г.) в следствения арест в Пазарджик. Той твърди, че там е липсвал чист въздух, достатъчна дневна светлина,възможности за разходка и упражнтения навън, имало е ограничение за ползването на течаща вода и посещения в тоалетна, недостатъчна и некачествена храна и е бил принуден да използва пластмасова кофа за естествените си нужди. Поради разрешеното тютюнопушене в килиите, кой е бил пасивен тютюнопушач. Вторият жалбоподател повдига оплаквания за лоши материални условия в Старозагорския и Пазарджишкия затвори в периода април-май 2015, май-декември 2015 и юни-септември 2016 г., изразяващи се в пренаселеност на килиите, ограничен достъп до тоалетни, наличие на насекоми в килиите, неподдържане на чистота. Два пъти той е бил изолиран в наказателна килия за наложени дисциплинарни наказания, където е бил принуден да се храни и да удовлетворява естествените си нужди в пластмасова кофа.

Съдът се позовава на добре установената си собствена практика във връзка с неадекватните условия на задържане  (Muršić v. Croatia [GC], no. 7334/13, §§ 96-101, ECHR 2016 and Ananyev and Others v. Russia, nos. 42525/07 and 60800/08, §§ 149-59, 10 January 2012). Той припомня и постановеното пилотно решение по делото  Neshkov and Others v. Bulgaria (nos. 36925/10 and 5 others, 27 January 2015), в което вече е установил нарушение във връзка с подобни оплаквания като изложените в настоящите жалби. Той подчертава, че не намира основания да се отклони от направените изводи. Съдът отбелязва, че и двамата жалбоподатели са предявили искове за обезщетение за вреди от лошите условия на задържане. Тези производства все още са  били висящи, когато е въведена новата процедура и възможността да се претендира обещетение на осн. чл. 284 от ЗИНЗС –   7 февруари 2017 г. С § 49 от преходните и заключителните разпоредби на ЗИД на ЗИНЗС се предвижда, че висящите производства за обезщетение по чл. 1 от ЗОДОВ следва да бъдат разгледани по новия ред. Така исковете на двамата жалбоподатели са разгледани от ВАС по новия ред и са им присъдени обезщетения съгласно нововъдененото вътрешноправно средство за защита. За Европейския съд самият факт, че обезщетението, присъдено на жалбоподателите е твърде ниско, не поставя под съмнение ефективността на това средство за защита. (Delle Cave and Corrado v. Italy, no. 14626/03, §§ 43 and 45, 5 June 2007, and Simaldone v. Italy, no. 22644/03, § 71, 31 March 2009).  Европейският съд достига до извода, че   жалбоподателите са разполагали с ефективно средство за защита по отношение на условията на задържането им, поради което жалбите им са допустими и за част от периода – основателни, поради което им присъжда  обезщетения за неимуществени вреди.

…………………………………………..

чл.3(лоши материални условия в местата за лишаване от свобода)+чл.13(липса на ефективно вътрешноправно средство за защита)

Chobanov and Koyrushki v. Bulgaria (Applications nos. 53942/16 and 47398/17),4 june 2020

Жалбоподателите са изтърпявали наказания лишаване от свобода в Пазарджишкия и Варненския затвор. Те повдигат оплаквания за лоши материални условия в тези пенитенциарни заведения – пренаселеност, лошо качество на храната, наличие на насекоми и гризачи в килиите, недостатъчно отопление през зимата, ограрничен достъп до душове, липса на тоялетни принадлежности и др.

Съдът констатира, че жалбоподателите са били задържани в лоши условияТой се позовава на принципите, установени в неговата съдебна практика по отношение на неадекватните условия на задържане (виж например (Muršić v. Croatia [GC], no. 7334/13, §§ 96-101, ECHR 2016 and Ananyev and Others v. Russia, nos. 42525/07 and 60800/08, §§ 149-59, 10 January 2012).. По-конкретно той отново подчертава, че сериозната липса на място в килията в затвора тежи като фактор, който трябва да се вземе предвид, за да се установи дали описаните условия на задържане са „унизителни“ от гледна точка на член 3 и може да разкрие нарушение, самостоятелно или взето заедно с други недостатъци (вж. Muršić, цитиран по-горе, §§ 122-41, и Ananyev и др. срещу Русия,  §§ 149-59 ).

Той припомня и постановеното пилотно решение по делото  Neshkov and Others v. Bulgaria (nos. 36925/10 and 5 others, 27 January 2015), в което вече е установил нарушение във връзка с подобни оплаквания като изложените в настоящите жалби. Той подчертава, че не намира основания да се отклони от направените изводи.

Съдът освен това отбелязва, че и двамата жалбоподатели са предявили исковепо чл. 1, ал. 1 от  Закона за отговорността на държавата и общините за вреди във връзка с  лошите условия на тяхното задържане. Вътрешните съдилища не само са отхвърлили исковете им, но са ги осъдили да заплатят съдебни разноски –   г-н Чобанов, е осъден да заплати около 3,567 български лева  , включващи разходите за законно представителство на ответника   и разноските по производството (256 EUR), а вторият жалбоподател  е осъден да заплати 1650 лева .

Съдът припомня, че чл. 13 изисква правилата, регулиращи разходите за производството, да не обременяват затворника с прекомерна тежест, когато твърдението му за условията на задържане е оправдано (вж. Нешков и други, цитирани по-горе, § 184). Позовавайки се на констатацията си, че жалбоподателите са държани в лоши условия на задържанеи вземайки предвид, че  към съответния момент те не са разполагали с ефективно средство за защита по отношение на техните оплаквания по член 3 от Конвенцията, Съдът установява  нарушения на членове 3 и 13 от Конвенцията и им присъжда обезщетения за имуществени и неимуществени вреди.

……………………………………………

чл.3(позитивни задължения, липса на ефективно разследване по повод оплаквания за изнасилване на малолетно момиче)+чл.8(право на неприкосновеност на личния и семеен живот, позитивни задължения, процедурни аспекти)

Z v. Bulgaria(Application no. 39257/17), 28 May 2020

Жалбоподателката, чиято самоличност е запазена в тайна по нейно искане, е британска гражданка, родена през 2001 г. и живее в село в Ямболска област. На 25.02.2015 г., когато е на възраст 13 г. и 4 месеца, тя приема поканата на своя по-голяма приятелка С.(на 16 г.), също британска гражданка, да преспи у тях в съседното село. Родителите на  С. щели да бъдат в къщата. Бил поканен и приятелят на С. – G.S.(23 годишен), когото Z. познавала, защото често прекарвала в компанията на двамата. Вечерта докато С. спяла на пода, а жалбоподателката – на леглото,  G.S. влязъл в стаята, легнал при нея, започнал да я гали и въпреки че тя се обърнала с гръб към стената, той свалил бельото й.  Момичето било шокирано и уплашено и не  било в състояние да реагира. Младежът  се качил върху нея, отдалечил краката й с коляно и извършил полов акт. Момичето изпитвало болка и отвращение и му казало да слезе от нея. Въпреки че тя повторно отправила молба, той не се вслушал, а я попитал дали ще каже на някого. Когато тя обещала, че няма да каже на никого за случилото се, той я оставил и легнал при приятелката си на пода.

На сутринта, когато отишла на училище, жалбоподателката най-напред казала на приятелката, в чиято къща пренощувала и двете решили да съобщят на директора. Пътьом те срещнали портиера, на когото разказали за инцидента, а този разговор бил чут и от минаващ наблизо учител. По-късно същия ден тя подала жалба до полицията . Незабавно било образувано досъдебно производтво от районната прокуратура. Момичето  и младежът дали показания, в които той твърдял, че жалбоподателката се е съгласила доброволно да осъществи полов контакт с него, че тя е била тази, която е поискала секса и му казала, че ако откаже, ще го обвини, че я е изнасилил.   На 11 април 2015 г. майката информирала разследващите органи, че дъщеря й  е правила опити за самонараняване и оставила бележка, в която се питала дали да се самоубие или не. Тя изпразила загриженост за последиците от инцидента върху психиката на дъщеря си. В хода на разследването били извършени редица процесуално-следствени действия, разпитани  били много познати, назначена е била психолого-психиатрична експертиза, която установява, че жалбоподателката е изпитвала силен страх и ужас, които са били в състояние временно да блокират рекциите й, но е била способна да се противопостави на случващото се. Могла е да направи избор, но не е била достатъчно прозорлива и е предпочела да мълчи, защото е чувствала уплаха и срам, които са били доминиращи по време на събитията. Съдебно-медицинската експертиза не установява травматични увреждания на половите органи. В нея  се стига до заключението, че тя все още не е разбрала напълно въпросите, свързани със секса и неговото проявление.

На 26.08.2015 г. районният прокурор стига до заключението, че събраните доказателства доказват, че извършеното престъпление е изнасилване и изпраща делото по подсъдност на окръжната прокуратура. На 4 септември 2015 окръжната прокуратура преценява, че в материалите по разследването няма данни за престъпление по чл. 152  НК и нито една от хипотезите на тази норма не може да намери приложение в конкретния случай . Делото е върнато на районната прокуратура с указание да се повдигне обвинение по чл. 151 НК. Жалбоподателката, майка й и нейният адвокат се запознават с материалите по делото след приключване на досъдебното производство и правят редица доказателствени  искания за извършване на допълнителни следствени действия, като наред с това изразяват позиция, че обвинението следва да бъде по чл. 152 от НК. Техните искания са оставени без уважение. По искане на подсъдимия, който признава изцяло фактите, делото е разгледано по реда на съкратеното съдебно следствие (чл. 370-374 НПК) . Съдът постановява осъдителна присъда по чл. 151 НК, като определя редуцирано наказание от една година и четири месеца лишаване от свобода и отлага изтърпяването на същото.

Поради това, че жалбоподателката отказва да бъде конституирана като частен обвинител и граждански ищец, тя не взема участие в съдебното производство и не е уведомена за влязлата в сила присъда. Научава за нея по повод изпратеното й  уведомление, че може да си получи обратно лични вещи, иззети като веществено доказателство през ноември 2017 г.

Пред Европейския съд жалбоподателката повдига оплаквания по чл. 3 и чл. 8 за това, че властите не са провели ефективно разследване по повод оплакването й, че е била изнасилена, включително и чрез пропуски да извършат определени следствени действия. По-специално, като повдига обвинение за блудство, а не за изнасилване, прокуратурата е била пряко отговорна за наложеното от съдилищата неефективно наказание. Тя прави  оплакване и за това, че не е била в състояние да участва в съдебното производство в качество  различно от това на свидетел и че участието й като жертва не е било улеснено от властите.

Относно относимите международни актове Съдът препраща към свое скорошно решение   A and B v. Croatia, no. 7144/15, §§ 76-83, 20 June 2019. Що се отнася до релевантните принципи относно задължението на държавата, присъщо на чл. 3 от Конвенцията, да разследва случаи на малтретиране и по-специално – на  сексуално насилие, извършено от частни лица, той припомня, че те са изложени в решенето му по делото M.C. v. Bulgaria (no. 39272/98, §§ 149, 151 and 153, ECHR 2003 XII). По отношение на изискванията на Конвенцията, свързани с ефективността на разследването, Съдът подчертава, че по принцип всяко разследване трябва да може да доведе до установяване на фактите по делото и , ако е уместно, до наказание на   отговорните за престъплението лица. Това не е задължение за резултат, а едно от средствата (Denis Vasilyev v. Russia, no. 32704/04, § 100, 17 December 2009). Освен това, в съответствие със съвременните стандарти и тенденции в областта, позитивните задължения на   държавите по чл. 3 от Конвенцията трябва да се разглеждат като изискващи наказание и ефективно преследване на всеки неконсенсусен сексуален акт, включително при липса на физическиа съпротива от жертвата (вж. I.C. v. Romania, no. 36934/08, § 52, 24 May 2016). Съдът обръща внимание, че жертвите на сексуално насилие – по-специално момичета на възраст под пълнолетие – често не оказват физическа съпротива поради разнообразие от психологически фактори или защото се страхуват от насилие от страна на извършителя (вж. M.C. v. Bulgaria, § 164).   Съдът  многократно е приемал, че в случаите на сексуално насилие децата са особено уязвими (A and B, cited above, § 111; M.C.,  §§ 150 and 183 и M.G.C. v. Romania, no. 61495/11, § 56, 15 March 2016). Правото на човешко достойнство и психологическа цялост изисква особено внимание, когато детето е жертва на насилие (C.A.S. and C.S. v. Romania, no. 26692/05, § 82, 20 March 2012).

По настоящото дело Съдът подчертава, че неговата задача е да провери дали производството като цяло е имало толкова значителни недостатъци, че да доведат до нарушение на позитивните задължения на  държавата  по чл. 3.  Той обаче не може да замени националните органи при преценката им на фактите по делото или тяхната  правна квалификация , нито може да вземе решение за наказателната отговорност на предполагаемия извършител (виж по подобен начин  M.G.C., § 61).

Що се отнася до ядрото на жалбата – че твърдението за изнасилване не е разследвано правилно и не е предприето наказателно преследване за изнасилване, Съдът отбелязва, че чл. 152 от НК   и тълкуването му от националните съдилища предполага липсата на съгласие от страна на предполагаемата жертва като елемент от престъплението изнасилване и няма изискване за физическа съпротива от страна на жертвата. Така вътрешното законодателство определя изнасилването по начин, който не се различава съществено от формулировките, установени в законодателствата  на други договарящи държави, както Съдът ги е описал в M.C. v. Bulgaria (  §§ 74 и 88-100). Ето защо е решаващо значението, придадено от разследващите органи и съдилищата на термините, съдържащи се в   тази законова разпоредба, като „принуда“ и жертвата да е„ лишена от възможност за самоотбрана “или „ приведена в безпомощно състояние “ .

Съдът констатира, че в настоящия случай незабавно е започнато наказателно разследване по жалбата на жалбоподателката и   са проведени редица следствени действия. Той обаче отбелязва и отказа да бъдат уважени доказателствените искания на адвоката на жалбоподателката, особено  това –  да бъде назначена експертиза, която да установи дали жалбоподателката има следи от самонаранявания след инцидента. Ощ повече, че   искането е направено след като майката на жалбоподателката е предупредила разследващите за наличието на бележката за евентуално самоубийство.Европейският съд отбелязва последователно редица пропуски от страна на прокуратурата във връзка с изясняването на определени факти и оценката на други, които са индицирали липсата на съгласие от страна на момичето за сексуален контакт.  Така прокурорът не успява да провери по-специално дали действията на жалбоподателката и цялостният контекст показват липса на съгласие  и дали действията на извършителя могат да бъдат квалифицирани като изнасилване. В решението си Съдът посочва, че „този провал  е особено поразителен с оглед на твърденията на адвоката на жалбоподателката, изрично подтикващ властите да преследват извършителя за изнасилване   и първоначалното мнение на по-долустощия прокурор“ .(§77)

Всички изброени елементи  според Съда са достатъчни, за да подскажат, поне на спорна основа, че жалбоподателката не е дала съгласие за полов акт и че случаят изисква разследване именно в тази посока – че е извършено   изнасилване. В своя  отказ от наказателно преследване за изнасилване окръжният прокурор само накратко отбелязва, че никоя от трите хипотези по член 152 от НК не е подкрепена от фактите и по-специално от показанията на самата жертва.Тези пропуски не са били констатирарни и от съда, който е бил компетентен да върне делото за доразследване, още повече, че е бил запознат с искането на адвоката на жалбоподателката. С оглед на гореизложеното Съдът приема, че в жалбите си  жалбоподателката е дала достатъчни основания на съответните национални органи извършителят да бъде преследван за изнасилване.  Съдът достига до това заключение, като взема предвид  изискванията за правосъдие, подходящо за деца в случаи на сексуално насилие. Той констатира, че нито прокуратурата, нито съдът са  анализирали обстоятелствата по случая от гледна точка на чувствителността на децата. В такива случаи трябва да се вземе предвид принципът  за най-добрия интерес на детето и да се гарантира, че се провежда ефективно разследване и наказателно преследване  без да се утежнява травмата, преживяна от детето.

Съдът достига до извода, че подобно на  делото  MGC (§ 73), неотчитането  на специфичните обстоятелства по настоящото дело от прокуратурата и от съда е резултат от това, че те са придали малка или никаква тежест на особената уязвимост на жалбоподателката като много млад човек и на специалните психологически фактори  в случаи, свързани с изнасилване. По този начин съответните национални органи не са осъществили  внимателния контрол, необходим за правилното изпълнение на техните позитивни задължения съгласно Конвенцията.(§82 от решението). Съдът  установява нарушение на чл. 3 и 8 от Конвенцията  без да изразява становище относно вината на извършителя .

…………………………………………

чл.3(забрана за изтезания; експулсиране(условно)+чл.2 (право на живот;експулсиране(условно)+чл.39(привременна мярка – забрана за експулсиране)

M.A. and Others v. Bulgaria(Application no. 5115/18)20 February 2020

Резюмето на решението се съдържа в оплакването по чл. 2 по-горе.

………………………………..

чл.3(позитивни задължения, липса на ефективно разследване по повод оплаквания за изнасилване)+чл.8(право на неприкосновеност на личния живот)

Y v. Bulgaria (Application no. 41990/18), 20 February 2020

На 10 юли около полунощ, на слабо осветено място в покрайнините на София   жалбоподателката е нападната и изнасилена. Тя веднага се обажда на полицията и започва разследване. Събрани са доказателства от местопрестъплението, назначена е ДНК експертиза, извършено е медицинско изследване, което установява насилствено съвокупление. На следващия ден тя дава описание на предполагаемия нападател и така е идентифициран като потенциален извършител г-н Х, който живеел наблизо до мястото на престъплението. Той отрича да е извършил престъплението и твърди, че по това време е бил в дома си. Пет месеца по-късно резултатите от ДНК теста разкриват, че възможният извършител е друго лице – г-н Z, строителен работник, който също живеел близо до мястото на изнасилването. Той обаче отрича да е правил секс с жалбоподателката при разпита си от следовател. Досъдебното производство е спирано неколкократно поради това, че според властите не са налице достатъчно убедителни доказателства, чрез които да се идентифицира извършителят на престъплението с оглед проблеми със зрението на г-жа Й. Макар че по бельото на жалбоподателката да били открити следи от ДНК, принадлежащи на Y, това не било достатъчно, за да бъде повдигнато срещу него обвинение, тъй като жертвата не го е разпознала като свой нападател.

През 2018 г. производството за пореден път е спряно. Постановлението е обжалвано пред Софийския районен съд, който в определението си от 11.02.2019 г. го оставя в сила. Съдът констатира, че следователят е спазил всички дадени му указания от съдията, както и че наличните доказателства изключват възможността Х да е предполагаемият нападател, но и няма никакви доказателства, които да сочат кой би могъл да бъде евентуалният насилник.

В жалбата жалбоподателката не квалифицира оплакванията си по конкретен текст, а сочи, че разследването е било неефективно. Съдът преценява, че ще анализира случая в светлината на чл. 3 и чл. 8 едновременно.

Той припомня стандартите за ефективно разследване, които е утвърдил в своята богата практика, включително и по български дела (M.C. v. Bulgaria, no. 39272/98, P.M. v. Bulgaria, no. 49669/07 и др.)Съдът констатира, че установения ДНК материал по бельото на жалбоподателката като принадлежащ на Z. по никакъв начин не е мотивирал разследващите да изяснят по-подробно дали последният действително по време на изнасилването е бил в дома си,имал ли е някакви взаимоотношения с жалбоподателката, а са се задоволили с неговите обяснения.Не са били правени опити да се изясни как този материал се е озовал върху дрехите й. В тази насока не са били изпълнени и конкретните указания на прокурора. Съдът е поразен, че прокурорът в детайли анализира невъзможността на жалбоподателката да разпознае Х. като извършител, а същевременно възприема еднозначно твърденията на Z. за липсата на всякакви сексуални контакти от негова страна, при явното доказателство на ДНК експертизата, нито взема отношение по надеждността на направените изводи. Съдът констатира, че и след възобновяване на разследването изобщо не е било насочено внимание към този негов аспект и прокурорът в своето поредно постановление за спиране просто е повторил    по-ранните си разсъждения относно доказателствата, свързани с г-н Z. Това според Съда   показва, че разследването, макар и задоволително в няколко други аспекта, не е успяло да доведе до правилно проучване на случая.Той подчертава, че задължението за ефективно разследване не се ограничава до отговор на твърдения и конкретни искания от предполагаемата жертва. Такова изискване е присъщо на процедурните задължения на властите и не зависи от инициативата на жалбоподателя да поеме отговорност за провеждането на следствени процедури (вж. Bouyid v. Belgium [GC], no. 23380/09, § 119, ECHR 2015; C.N. v. the United Kingdom, no. 4239/08, § 69, 13 November 2012; and L.E. v. Greece, no. 71545/12, § 68, 21 January 2016 Това е особено вярно в случаите като този, в който властите са наясно с конкретната психологическа уязвимост на жалбоподателя.

Без значение е дали този ред на проучване, дори и да бъде следван, би останал в крайна сметка безплоден. В тази връзка Съдът подчертава, че той не може да замести националните съдилища и  да изразява становище дали г-н Z е играл някаква роля в твърдяното   посегателство върху жалбоподателката. Нито би желал да направи някакви констатации относно доказателствата в това отношение или да постанови решение, свързано с    наказателна отговорност, тъй като тези въпроси се решават от компетентните национални органи. Неговата задача  се свежда до проверка на ефективността на разследването и той установява, че неспособността на властите да направят сериозен опит да изяснят гореспоменатите несъответствия, които – с оглед на доказателствата на ДНК – са били от основополагащо значение  за случая, не е било просто изолирана грешка, а съществен недостатък, който подкопава адекватността на разследването Липсата на ефективно наказателно разследване на твърденията на жалбоподателката не може да бъде поправена от възможността тя да предяви иск за обезщетение срещу хората, за които се твърди, че са виновни за изнасилването й.

Установено е, че положителното задължение съгласно членове 3 и 8 от Конвенцията за осигуряване на ефективна защита срещу изнасилване изисква мерки от наказателноправен характер. Затова Съдът достига до извода, че е налице нарушение на позитивните задължения на ответната държава съгласно членове 3 и 8 от Конвенцията.

…………………….

ЧЛЕН 5 – право на свобода и сигурност

чл. 5§4 (липса на ефективен съдебен контрол върху необходимостта от задържането;липса на произнасяне в кратък срок по една от молбите за освобождаване; забрана от страна на съд жалбоподателят да подава нова молба за преразглеждане на мярката преди изтичането на  два месеца без излагане на мотиви)+чл. 5§5(право на обезщетение за незаконно задържане)

Dimo Dimov et autres c. Bulgarie  (Requête no 30044/10), 7 juillet 2020

Жалбоподатели са трима полицаи и един бизнесмен – всички от Стара Загора, срещу които е образувано досъдебно производство през септември 2009 г. Повдигнати са им обвинения за участие в организирана престъпна група за изнудване на собственици на нощни клубове да наемат охранителна фирма от същия град. На 16.11.2009 г. съдът в Стара Загора им налага мярка за неотклонение „задържане под стража“, която е потвърдена от Апелативния съд в Пловдив. През януари и март 2010 г. жалбоподателите депозират молби за промяна на мярката чрез Софийска градска прокуратура до окръжния съд в Стара Загора. По първата от тях той се произнася в рамките на четири дни след получаването им. Що се отнася до молбите на всеки един, депозирани на 18 и 25 от март 2010 г. , съдът ги разглежда едва на 12 април 2010 г. Той намира, че има достатъчно данни в материалите по делото относно основателното подозрение за извършените от тях престъпления, както и че съществува опасност те да извършат нови такива, поради което ги оставя без уважение. Съдът не излага мотиви защо жалбоподателите не могат да депозират нови молби през следващите два месеца. Определението му е оставено в сила от Пловдивския апелативен съд. Поредните молби от юли 2010 г. отново са оставени без уважение от първоинстанционния и въззивния съд. На различни дати през октомври и ноември 2010 г. мерките за неотклонение на жалбоподателите са изменени. На неопределена дата делото е внесено в специализирания съд. След многократните му връщания  от съда на прокуратурата за допуснати процесуални нарушения и допълнително извършване на действия по разследването на 8 август 2014 г. специализираният наказателен съд, след като констатира, че прокуратурата не е изготвила нов обвинителен акт, прекратява производството. На различни дати между декември 2015  и януари 2016 г. всеки от жалбоподателите предявява иск на осн. чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, претендирайки изплащането на имуществени и неимуществени вреди. Съдът уважава исковите им  претенции и приема, че първите трима са претърпели по-големи увреждания с оглед качеството им на полицаи, на които са били наложени и дисциплинарни уволнения и те са били злепоставени пред обществото в по-сериозна степен. Затова им присъжда обезщетения по 60 хил. лв на всеки. На четвъртия жалбоподател е присъдено обезщетение от 20 000 лв.

Европейският съд обявява жалбите на първите трима жалбоподатели за недопустими поради злоупотреба с правото на жалба, тъй като те не са го информирали своевременно за приключилата процедура по ЗОДОВ.

По отношение на четвъртия жалбоподател не е  констатирано подобно нарушение. Съдът установява, че едно от оплакванията му – относно продължителността на предварителното задържане – е необосновано, тъй като по него националните съдилища са се произнесли в хода на производството по ЗОДОВ и са му присъдили обезщетение за неимуществени вреди. В този аспект той приема, че жалбоподателят е загубил качеството си на „жертва“ във връзка с това оплакване. Но не така стои въпросът по повод другите оплаквания на жалбоподателя по чл.5§4 и §5 от Конвенцията, по-специално: относно липсата на ефективен съдебен контрол върху законосъобразността и необходимостта от   задържането му; липсата предполагаема бързина на разглеждането на молбите му за освобождаване; забраната от 12 април 2010 г. да се подават нови молби за освобождаване за два месеца и твърдяното отсъствие на възможност за получаване на обезщетение във вътрешното законодателство. Съдът намира че тези проблеми не са разгледани косвено или изрично в решенията на националните съдилища, поради което  той приема, че този жалбоподател не е загубил статута си на „жертва“ по отношение на   оплакванията по чл.5§§ 4 и 5 от Конвенцията.

Европейският съд установява три самостоятелни нарушения на чл. 5§4.

Съдът констатира, че в хода на досъдебното производство срещу жалбоподателя националните съдилища са се произнасяли четири пъти и са постановили осем съдебни акта относно законосъобразността и необходимостта от продължаване на мярката за неотклонение. Той също така отбелязва, че макар повечето от тези решения да съдържат аргументи относно съществуването на правдоподобни причини да се подозира жалбоподателят в престъпленията, за които е обвинен, решенията, постановени от Апелативния съд на 20 април и 27 юли 2010 г.  не са се занимавали с този проблем. Съдът вече е констатирал по други подобни дела срещу България, че липсата на каквито и да било мотиви в това отношение води до ограничаване на степента на контрола, упражнен от съдилищата върху законността на задържането в досъдебно производство и   лишава задържането   от неговата ефективност съгласно член 5 § 4 от Конвенцията ( Ilijkov c. Bulgarie, no 33977/96,  26 juillet 2001, §§ 94-100 и Stoyan Dimitrov c. Bulgarie, no 36275/02, §§ 86-90, 22 octobre 2009).Той не вижда причина да достигне различно заключение в настоящия случай и затова установява нарушение на чл. 5§4 по този въпрос.

Второто нарушение на чл. 5§4 е свързано с бързината, с която е разгледана една от молбите на жалбоподателя  за промяна на мярката му за неотклонение – деветнадесет дни след депозирането й поради това, че властите са решили да я присъединят към жалбите на останалите трима обвиняеми. Доколкото причините за забавянето се дължат изцяло на поведението на властите и след като държавата е длъжна да въведе подходящите вътрешни процедури за изпълнение на задълженията си по чл. 5§4 от Конвенцията, Съдът установява нарушение на тази разпоредба. Третото нарушение е по повод липсата на мотиви, с които Окръжният съд ограничава правото на жалбоподателя да поиска преразглеждане на мярката му за неотклонение за срок от два месеца .

Европейският съд взема под внимание аргументите на Правителството, че тази мярка е предвидена в чл. 65 от НПК с цел да не се злоупотребява с процесуални права и да не се забавя хода на наказателното производство. Той обаче отбелязва, че във всички случаи властите, които налагат тази мярка, трябва да докажат необходимостта от прилагането й, като посочат подходящи и достатъчни причини, за да избегнат всякакво подозрение за произвол. Съдът констатира, че българското законодателство не предвижда автоматичен преглед на законосъобразността и необходимостта от задържане на обвиняемите лица, а този преглед се извършва по   инициатива на последните. В настоящия случай, когато окръжният съд  налага въпросното ограничение, четвъртият жалбоподател вече е бил задържан за пет месеца и към този момент е депозирал само една молба за промяна на мярката за неотклонение, което   показва липсата на злоупотреба с правото на обжалване.   Към онзи момент наказателното производство все още е било висящо и е вероятно да се предположи, че са били събрани нови доказателства, които биха могли да поставят под съмнение наличието на основателно подозрение за извършено престъпление от него, поради което е било още по-необходимо националните съдилища да представят сериозни и убедителни аргументи, за да оправдаят налагането на въпросната забрана. Вместо това окръжният съд е решил да я наложи за максималния период, предвиден във вътрешното законодателство и то без да посочи причината за необходимостта от продължаването й при липсата на каквито и да било мотиви и без да се вземат под внимание другите релеваннтни обстоятелстав по делото. Поради това Съдът намира, че тази мярка е била  неоснователна и установява нарушение на чл. 5§4.

Съдът установява наред с това нарушение и на чл. 5§5 във връзка с констатираните три нарушения на чл. 5§4, тъй като измененията в  ЗОДОВ, даващи възможност за претендиране на обезщетения при нарушения на чл. 5 са били въведени две години след края на задържането на жалбоподателя и те са имали действие занапред. Същевременно законът не предвижда възможност да се репарират вреди в резултат на установено нарушение по този текст от страна на Европейския съд. Доколкото в настоящата хипотеза не е налице ефективно вътрешноправно средство за защита, Съдът установява нарушение и на чл. 5§5 и присъжда обезщетение за неимуществени вреди.

…………………………..

ЧЛЕН 6 – право на   справедлив процес (наказателноправни аспекти)

чл.6§1 (справедлив процес, изтръгване на показания чрез насилие)

Stoykov v. Bulgaria(Application no. 32723/12), 27 February 2020

През февруари 2009 г. в Стара Загора е образувано досъдебно производство за извършен грабеж  от три лица, при който е отнето голямо количество пари и ценности от касата на едно търговско дружество. На 26.02.2009 г. три разследващи екипа задържат три заподозрени лица в техните жилища. Упражненото насилие върху жалбоподателя, в резултат на което са  изтръгнатите от него самопризнания  и неефективността на разследването, са предмет на решението на Европейския съд в жалбата Stoykov c. Bulgarie, (no 38152/11, 6 octobre 2015). По-късно същия ден срещу жалбоподателя е повдигнато обвинение за грабеж в съучастие. Разпитан пред съдия, той прави самопризнания относно предварителната подготовка и извършването на престъплението от страна на тримата. Протичането на наказателния процес е описано подробно в решението на Съда по делото Kormev c. Bulgarie (Requête no 39014/12, 5 octobre 2017).

По-специално по време на процеса жалбоподателят оттегля признанието си, посочвайки, че е бил принуден от полицията да го направи. Позицията на защитата след това е била, че той не е виновен.

С решение от 15 май 2010 г. Окръжният съд в  Стара Загора осъжда жалбоподателя за квалифициран грабеж и незаконно притежание на огнестрелно оръжие   на шестнадесет и половина години лишаване от свобода. Съдът се позовава на множеството събрани доказателства, но и на самопризнанието на жалбоподателя, тъй като приема, че  не  било установено без съмнение, че жалбоподателят е бил малтретиран по време на неговия арест и преди да направи самопризнанието и че във всеки случай това не води до неистинността на неговите изявления или тяхната недопустимост като доказателство. Изложените от него факти се потвърждават от останалите доказателства. Признанието му пред съдия е било направено „доброволно, без никакво физическо или психическо насилие“.

Присъдата   на жалбоподателя е оставена в сила от  Апелативния съд в Пловдив. По въпроса за самопризнанието въззивната инстанция приема, че  след като жалбоподателят „е решил да признае вината си“ в началото на наказателното производство, самият факт, че по-късно е оттеглил това признание, не е трябвало да се тълкува „в ущърб на обвинението“.

С окончателно решение от 17 ноември 2011 г. Върховният касационен съд отхвърля жалбата на жалбоподателя. Той констатира, че двете инстанции са отговорили адекватно на аргумента, че признанието на жалбоподателя от 26 февруари 2009 г. е изтръгнато чрез принуда.

В своето решение Съдът се позовава на изводите, които вече е направил в предходните свои решения по делата Stoykov c. Bulgarie (в което установява нарушение на процедурните аспекти на чл. 3 във връзка с извършените мъчения за изтръгване на самопризнания) и Kormev c. Bulgarie (един от съучастниците на жалбоподателя, чиито самопризнания, изтръгнати с насилие, са били ползвани в процеса и са довели до осъждането му). Европейският съд подчертава, че не вижда причина да достигне до различно заключение по разглежданото дело, което се отнася до идентично оплакване – че наказателното производство, за което е установено, че е несправедливо по отношение на г-н Кормев, е било несправедливо и по отношение на жалбоподателя поради това, че техните обвинения се основават на доказателства, извлечени под принуда(§21).

Съдът не се съгласява с възражението на Правителството, че присъдата се основава и на множество други доказателства, които по несъмнен начин доказват виновността на жалбоподателя (и на другите съучастници в престъплението). Той подчертава, че използването на доказателства, получени в нарушение на член 3 в наказателното производство, винаги поставя сериозни въпроси относно справедливостта на това производство. Той повтаря, че инкриминиращите доказателства, получени в резултат на изтезания, никога не трябва да се използват като доказателство за вината на жалбоподателя, независимо от тяхната доказателствена сила, и че такова позоваване автоматично прави съответното наказателно производство несправедливо (§ 81 от решението по делото Kormev). Подобен подход  потенциално би могъл да позволи на националните органи да заобикалят гаранциите, предлагани в членове 3 и 6 от Конвенцията.

Въз основа на посочените аргументи Съдът достига до извода  че наказателното производство срещу жалбоподателя, в което националните съдилища са се позовавали на доказателства, извлечени чрез изтезания, не е справедливо по смисъла на член 6, §1 от Конвенцията.

Европейският съд намира, че самата констатация за установеното нарушение е достатъчна компенсация предвид предвидената възможност в чл. 422 от  НПК за възобновяване на производството в случаи на установено нарушение от страна на Европейския съд.

…………………………

ЧЛЕН 6 – право на справедлив процес(граждански аспекти)

чл. 6§1(право на справедлив процес-достъп до съд; непропорционалност на държавните такси при искове срещу държавата; непредвидимост на определяне на държавните такси при такива искове; различен критерий при определяне на размерите в различните производства при искове срещу държавата)

Chorbadzhiyski and Krasteva v. Bulgaria (Application no. 54991/10), 2 April 2020

Жалбоподатели са баща и неговата дъщеря. На 29.08.1998 г. съпругата на първия и майка на втората жалбоподателка загива  от  паднал клон на дърво в резултат на разразила се силна буря. На 06.08.2003 г.  те предявяват иск по чл. 1 от ЗОДОВ срещу държавата, община Пловдив и две лица, които  са искали отг общината да отреже дървото. Претенцията е за 2 млн лв неимуществени и 200 000 лв имуществени вреди. През ноември 2004 г. исковете са отхвърлени от Окръжния съд. Той намира, че държавата не е пасивно легитимирана и че тя носи отговорност чрез своите органи и служители, а в конкретния случай това са общинските власти, но общината  не е отговорна за настъпилото случайно събитие. Исковете срещу двете физически лица също са отхвърлени поради това, че действията им не са в причинна връзка с настъпилата злополука. Съдът отбелязва наред с това, че исковите претенции са прекомерно завишени и на основание чл. 10, ал. 2 от ЗОДОВ (в редакцията му към онзи момент) осъжда жалбоподателите да заплатят държавна такса в рамер на 88 000 лв (4% от 2 200 000 лв). Решението е обжалвано пред Апелативния съд, който частично оставя в сила съдебния акт (по отношение на държавата и физическите лица), а по отношение на общината преквалифицира спора като такъв по ЗЗД, тъй като изсичането на дървета не представлява административна дейност. Съдебният акт е отменен в тази част, както и относно разноските, а делото е върнато за ново разглеждане на първоинстанционния съд. Това решение е обжалвано пред ВКС. Касационната инстанция  приема, че Апелативният съд е следвало сам да реши спора, а не да го връща на окръжния съд. На 24.07.2008 г. въззивната инстанция уважава частично исковите претенции и присъжда на всеки от жалбоподателите по 50 000 лв  неимуществени вреди в едно с дължимата лихва. Наред с това съдът ги осъжда да заплатят държавна такса върху отхвърлената част от исковете в размер на 126 000 лв.(4% за първоинстанционното и 2% за въззивното производство). Това решение е обжалвано пред ВКС. В жалбата си жалбоподателите посочват, че съдилищата чрез тези такси на практика са ги санкционирали и са им отнели всичко, което са им  присъдили. Жалбата е върната от съда поради просрочването  й. От своя страна Община Пловдив също обжалва решението пред ВКС. Касационната инстанция оставя в сила този съдебен акт на 10.03.2010 г. На 13 и 15 04.2012 г. жалбоподателите депозират молба за изменение на решението в частта му за разноските на осн. чл. 248, ал. 1 ГПК, като се позовават на решението на Европейския съд по делото Stankov v. Bulgaria (no. 68490/01, 12 July 2007.), в резултат на което ЗОДОВ е бил изменен и вече не се налага заплащането на пропорционална, а на проста такса при отхвърлянето на иск срещу държавата. Наред с това те отбелязват, че макар и исковете им да са били преквалифицирани като такива по ЗЗД, Апелативния съд в Пловдив е трябвало още в самото начало на производството да ги задължи да заплатят тези такси, а не направо с постановяване на решението да ги осъди да ги заплатят, като при това те значително надхвърлят размера на присъденото им обезщетение.

На 17.06.2010 г. ВКС оставя без уважение молбата на жалбоподателите, отбелязвайки, че Апелативният съд е допуснал грубо нарушение на ГПК, но в производството по изменение на съдебното решение в частта за разноските не подлежи на раглеждане въпросът за държавните такси, които освен това се определят от закона.Това определение също е обжалвано и друг състав на ВКС го оставя в сила, като посочва, че не е в неговата компетентност да изменя решението на Апелативния съд, което е влязло в сила по отношение на жалбоподателите (поради необжалването му). Наред с това е отбелязано, че съдът не е компетентен по свое усмотрение да променя размера на съдебните такси.

На 25.03.2010 г. окръжният съд издава изпълнителен лист за 126 000 лв, които жалбоподателите трябва да платят като държавна такса. На 2 март 2011 г. Община Пловдив изплаща общо сумата от 267 868.86 лв (главница и лихви) на двамата жалбоподатели общо. През април 2011 г. всеки от двамата жалбоподатели превежда по 73 451.43 лв в полза на НАП. Така нетната сума, която остава за всеки от тях след погасяване на задълженията им към държавата възлиза общо на 121 125 лв – т.е. всеки от тях получава по 60 562.82 лв. – по-малко от 50% от присъденото им обезщетение за неимуществени вреди.

Европейският съд посочва, че настоящото дело се отнася до искови претенции,   предявени срещу държавата, които националните съдилища са намерили за основателни, но прекомерни по размер. Вярно е, че жалбоподателите са били осъдени да заплатят тези такси едва след приключването на производството (макар и в нарушение на приложимите процесуални норми), но това им е позволило да имат достъп до всички фази на производството. Независимо от това, позовавайки се на решението си по делото Stankov v. Bulgaria (no. 68490/01, §§ 49-67, 12 July 2007) Съдът отбелязва, че налагането на значителна финансова тежест в конкретния случай може да се окачестви като такова ограничение. Ето защо той посочва, че ще провери дали в настоящия случай то преследва законна цел и дали има разумна връзка на пропорционалност  между използваните средства и целите, които трябва да бъдат постигнати. Макар че държавите се ползват с известна свобода на преценка в това отношение, окончателното решение относно спазване изискванията на Конвенцията е на Съда.

Той припомня, че в предишни дела срещу България вече е приемал, че националната система за съдебните такси преследва законната цел за финансиране на съдебната система и за възпиране на неопрадваните искове. Независимо от това обаче в редица случаи, когато жалбоподателите са водили дела срещу държавата и нейни образувания, те са били осъждани да заплащат такива дори и когато исковете им са били уважавани от националните съдилища. Затова той е достигал до извода, че определените съдебни такси са прекомерни. Съдът посочва, че правилата относно съдебните разходи трябва да избягват прекомерното натоварване на ищците с разноски, особено ако исковете им срещу държавата  са основателни, тъй като е парадоксално държавата с едната ръка да дава, а с другата да отнема това, което е присъдила. Той се позовава на своята практика както по редица български дела, така и по дела срещу други държави.

Съдът достига до извода, че в случая е налице нарушение на чл. 6§1, но не само поради самия размер на определената държавна такса. Наред с това той анализира и предвидимостта й, тъй като тя е наложена в самия край на производството. Той отбелязва, че действително размерът на поисканото от жалбоподателите обезщетение е прекомерен и нереалистичен и не съответства на установената практика от националните съдилища, макар че е трудно да се прецени  размерът на емоционалното страдание. Независимо от това обаче не е без значение, че исковете първоначално са предявени по чл. 1 от ЗОДОВ, който не е изисквал към момента на предявяването  да се заплаща държавна такса. След преквалифицирането им   като такива по ЗЗД  Апелативният съд  не дава указания на жалбоподателите да заплатят държавна такса преди това и така те са били лишени от възможността да поискат да бъдат освободени от заплащането й. Вместо това той накратко отбелязва в решението си, че не е събрана държавна такса, което впоследствие е окачествено от ВКС като грубо нарушение на процесуалните правила. Така в резултат на неспазване на националните процедури местните съдилища лишават жалбоподателите от възможността да обмислят надлежно дължимата такса и евентуално да преосмислят размера на предявените претенции.

Два състава на ВКС приемат, че правилата за съдебните такси трябва да се прилагат автоматично и няма място за свобода на преценка. Макар и да прави уговорката, че не е негова задача да преразглежда абстрактно вътрешно законодателство, а да проучи начина, по който законът е приложен срещу жалбоподателите, Съдът отбелязва наличието на значителна разлика в размерите на съдебните такси  по искове срещу държавата, предявявани по ЗОДОВ(по който се събира проста такса от 10 и 25 лв) и по общия граждански закон  – ЗЗД (където таксата е пропорционална – 4%)

В заключение Съдът приема, че като са били осъдени да заплатят държавна такса, която надвишава присъденото им обезщетение (без лихвите), а повече от половината от фактически получената от тях сума е отишла за погасяване на задълженията им, макар и да са спечелили делото,   жалбоподателите са претърпяли непропорционално ограничаване на правото им на достъп до съд. Поради това е установено   нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията.

………………………….

ЧЛЕН 8 – право  на неприкосновеност на личния и семейния живот

чл. 8(право на неприкосновеност на личния живот – необоснован отказ за промяна на пола в документите за гражданско състояние)

Y.T. c. Bulgarie(Requête no 41701/16), 9 juillet 2020

Жалбоподателят, роден през 1970 г., е записан като лице от женски пол. В юношеството си той разбира, че неговата полова идентичност е мъжка и води социален живот на мъж под мъжко име и фамилия. От 2008 г. той живее с жена, родила дете през 2010 г., използвайки изкуствено осеменяване с донор. Жалбоподателят и детето се идентифицират като баща и син. На снимката на неговата лична карта, публикувана през ноември 2011 г., външният му вид е на лице от мъжки пол. Според медицински доклад, изготвен на 28 май 2014 г., жалбоподателят има характеристиките на истински транссексуализъм със съзнателна и постоянна идентификация с мъжкия пол.

През 2014 г. той предприема по своя инициатива хирургична намеса , в резултат на която са му отстранени млечните жлези и паренхимни тъкани.

През 2015 г. Y.T. сезира районния съд в Стара Загора с искане да бъдат изменени  неговите имена, както и да получи ЕГН на мъж, за да бъде задължена съответната администрация да извърши необходимите промени в съответния регистър. Молбата е съпроводена с  медицинския доклад от 28 май 2014 г, както и с документацията, удостоверяваща извършената хирургична интервенция. С решение от 21 октомври 2015 г. районният съд  отхвърля исканите изменения в гражданското състояние на жалбоподателя. Въз основа на медицинската документация той констатира, че жалбоподателят е безспорно транссексуален. Що се отнася обаче до конкретно поисканите промени, съдът посочва, че те не могат да бъдат уважени, тъй като разпоредбите на Закона за гражданската регистрация не го позволяват, защото няма как да бъде проверена истинността на фактическите обстоятелства, въз основа на които са били вписани данните, свързани с гражданското състояние на жалбоподателя към датата на раждането му. Очевидно към онзи момент той е проявявал физиологични женски сексуални характеристики. Следователно съдът не може да каже, че жалбоподателят трябва да се счита за мъж, а според българското законодателство съществуват само два пола и   няма критерий, свързан с транссексуалното състояние, според който да може да се признае, че човек от единия пол  би принадлежал към противоположния пол.

Решението е обжалвано пред Окръжния съд, който го оставя в сила. Той приема, че хирургичните интервенции не променят истинския пол на човека, а само неговия външен вид и сексуална морфология. Единствено само социално-психологическия стремеж на човека не може да мотивира съда да постанови решение, даващо право за промяна на пола, защото би довело до произвол и би се отразило на социалния живот. Според съда в случая не е налице намеса в личния живот по смисъла на чл. 8, тъй като жалбоподателят е поискал извършването на акт, а не се е оплакал от държавна намеса в неговия личен живот. Колкото до наличието на съдебна практика в обратния смисъл от други съдилища, окръжният съд е отбелязал, че за него тя не е обвързваща и принципът на правна сигурност изисква подобни промени в гражданското състояние да бъдат изрично предвидени в закона. Това е окончателният съдебен акт.

В решението на ЕСПЧ е представен преглед на националната съдебна практика на различните районни съдилища, третиращи подобни спорове, представени от Българския Хелзинкски комитет в качеството му на трета страна. Установено е, че част от тях уважават подобни искания само въз основа на психологическото самоопределяне на конкретния молител; други – след проведено хормонално лечение, допълнителни изследвания и назначени експертизи. Наред с това съществува и практика в противоположния смисъл, която отхвърля такива искания.(§28). Към настоящия момент е образувано тълкувателно дело на ВКС № 2/2020 г. по въпроса дали е допустимо и при утвърдителен отговор – при какви условия може да се признае законова промяна на пола, ако транссексуалността на молителя е  доказана.

Като трета страна в спора са присъединени наред с това ADF International, Transgender Europe, ILGA-Europe и Bilitis Resource Center Foundation(резюмета на техните становища могат да бъдат прочетени в §§53-58).

Европейският съд отхвърля всички възражения на правителството за недопустимост на жалбата.Той отбелязва, че формулираното оплакване е свързано с отказа на националния съд да постанови промяна на пола в регистрите за гражданско състояние и така законово да бъде призната неговата принадлежност към мъжкия пол.Той отбелязва наред с това, че според жалбоподателя основната причина за постановения отказ е липсата на съответната законова регламентация, която да съответства на чл. 8 от Конвенцията. Това оплакване се отнася както към наличието на  намеса, така и към едно позитивно задължение.

Съдът напомня, че границата между позитивни и негативни задължения по смисъла на чл. 8  не се поддава на точна дефиниция и че приложимите принципи са валидни както за едните, така и за другите, т.е. ако съществуват такива задължения, необходимо е да се отчете балансът между общия интерес и интереса на отделния индивид.                (Söderman c. Suède [GC], no 5786/08, § 78, CEDH 2013).В жалби с подобни оплаквания той е намерил за по-подходящо да разгледа спора от гледна точка на изпълнение на позитивните задължения на държавите (Hämäläinen c. Finlande ([GC], no 37359/09, CEDH 2014,§67; A.P., Garçon et Nicot c. France, nos 79885/12 et 2 autres, 6 avril 2017,  §§123; S.V. c. Italie, no 55216/08, 11 octobre 2018, § 62).

Според Съда основният въпрос в настоящия случай е дали въпреки голямата свобода на преценка, с която разполага, България е спазила баланса между общия интерес и интереса на отделния индивид. Той констатира, че макар и законодателството изрично да не предвижда специфична процедура за смяна на пола, от регламентацията на чл. 73 и 76 от Закона за гражданската регистрация /ЗГР/ може да се изведе, че именно по юридически, а не по административен път е възможно да се поиска промяна на пола. Още повече, че представената съдебна практика след 2000 г.(когато е приет този закон) показва, че подобни молби са били квалифицирани и разглеждани  от съдилищата на осн. чл. 73. Това дава основание на Съда да достигне до извода, че законовата рамка предоставя възможност на жалбоподателя да сезира съда с искане за промяна на пола.Той отбелязва освен това, че жалбоподателят не е бил принуден да се подложи на хирургична намеса, а я е извършил доброволно (за разлика от A.P., Garçon et Nicot c. France, §135)

Съдът изрично отбелязва, че гарантирането на надеждността и последователността на гражданското състояние и по-общо – изискванията на правната сигурност  са в общ интерес и оправдават прилагането на строги процедури, по-специално за проверка на основните мотиви при направено  искане за правна промяна на идентичността.

В настоящия случай Съдът констатира, че макар и да не се оспорват фактите относно психологическото и медицинското състояние на жалбоподателя, неговия семен статус и социалния му живот, националните съдилища приемат, че в името на обществения интерес не следва да се разреши юридическата промяна на пола на Y.T.Те не дават никаква обосновка в какво се състои този обществен интерес и как той се балансира с правото на индивида на юридическо признаване на неговата полова идентичност.

Европейският съд отбелязва, че не е в състояние да разбере какви точно основания от обществен интерес биха могли да оправдаят отказа да се признае половата самоидентификация на човека, която го поставя в абсурдно дълъг период на тревожност, уязвимост, унижение и безпокойство.

Този отказ на националните  власти да признаят юридически промяната на пола на Y.T., без да посочат подходящи и достатъчни причини и без да обясняват защо е било възможно в други аналогични случаи да се признае смяната на пола, според Европейския съд е довел до  необоснована намеса в правото на зачитане на личния живот. Поради това е установено нарушение на чл. 8 от Конвенцията.

……………………………………………

чл.8(право на неприкосновеност на личния и семеен живот, позитивни задължения, процедурни аспекти)+ чл.3(позитивни задължения, липса на ефективно разследване по повод оплаквания за изнасилване на малолетно момиче)

Z v. Bulgaria(Application no. 39257/17), 28 May 2020

Резюмето на решението се съдържа в оплакването по чл. 3

…………………………….

чл.8(право на неприкосновеност на личния живот)+ чл.3(позитивни задължения, липса на ефективно разследване по повод оплаквания за изнасилване)

Y v. Bulgaria (Application no. 41990/18), 20 February 2020

Резюмето на решението се съдържа в оплакването по чл. 3

…………………..

чл. 8§1 (право на неприкосновеност на семейния живот – отношения родител-дете, неизпълнение на решение за предоставяне на родителски права)

X and Y v. Bulgaria(Application no. 23763/18) 6 February 2020

Жалбоподатели са майка (Х) и нейният син (У). Г-жа Х. е живяла на семейни начала с  известен местен бизнесмен от 2009 г., от когото ражда син през 2010 г.(втория жалбоподател У), а през 2012 двойката има и второ дете. През декември същата година те се разделят и майката взема със себе си малкото дете. Версиите за причините за раздялата и последвалите  събития са коренно различни. Според жалбоподателката през цялото им съжителство тя била подлагана на психически, емоционален и финансов тормоз, а след раздялата В.Д. създавал системно пречки за срещите й с по-голямото дете, с което тя е имала само ограничени контакти, тъй като В.Д. или не водел детето в апартамента й,   или я карал да чака с часове в града, но невинаги го водел. Според В.Д. той никога не възразявал на тези срещи, а само е бил загрижен за благополучието на по-гоямото си дете, като многократно канел жалбоподателката да се върне при него.

През юли 2013 г. първата жалбоподателка завежда дело пред районния съд с искане да й бъдат присъдени родителските права върху детето. След изслушването на съответните доклади на социалните работници и експертизи съдът уважава иска на жалбоподателката и й присъжда родителските права. Това решение е обжалвано пред Окръжния съд, който го оставя в сила. Съдът заключава, че би било в интерес на двете деца да живеят заедно постоянно с един от родителите – в случая с първия жалбоподател. ВКС не допуска до касация жалбата на бащата и решението влиза в сила.

Въпреки постановеното в неин интерес съдебно решение, издаването на изпълнителен лист и образуването на изпълнително дело, първата жалбоподателка в продължение на години изпитва затруднения да получи фактическото попечителство върху втория жалбоподател и той за продължителни периоди от време не е живял при нея. Тя многократно уведомява социалните служби, съдебния изпълнител   и прокуратурата , като се оплаква, че е възпрепятствана да упражнява своите права на попечителство, въпреки постановените от съда решения.

Междувременно през 2015 г. В.Д. предявява иск за промяна на родителските права. Исковата претенция е отхвърлена от съда, който констатира, че предходното решение не е било изпълнено, а детето е имало възможност да се вижда с майка си само в помещенията на социалните служби, но не и в дома й. Продължаващите ограничения на контакта на втория жалбоподател с майка му биха довели до отчуждението му от нея, което не е в най-добрите му интереси. За него е важно да живее с по-малкия си брат, който е на подобна възраст. Решението е обжалвано от В.Д. пред Окръжния съд, който констатира,че в периода преди май 2015 г. бащата  редовно не е спазвал режима на контакт, определен от съдилищата, като не е връщал детето на майката в определения час и в определения ден, което се е отразило негативно както върху психологическото състояние на детето, така и върху ефективността на определените мерки сами по себе си.

Цялостното поведение на В. Д. показа, че той не е положил достатъчно усилия, за да помогне на детето да се адаптира към средата на майка си. Пренебрежението, което бащата демонстрира с неизпълнението на окончателното решение, с което той е бил длъжен да се съобрази, е показателно за липсата му на родителски капацитет.Първата жалбоподателка показва много по-голям родителски капацитет, но ако детето продължава да бъде отделяно от майката непрекъснато, последиците за него биха били много по-сериозни, отколкото стресът от това – да бъде предадено да живее при майката. Затова въззивната инстанция оставя решението в сила.

Оттогава ситуацията не е променена. Вторият жалбоподател живее с баща си от 2016 г. Според майката тя все още не е в състояние да живее с по-голямото си дете или да има редовен контакт с него. Според бащата по-голямото дете има редовен контакт с майка си –  както лично, така и по телефона, но отказвал да живее с нея в апартамента й. Той виждал по-малкия си брат често, почти всеки уикенд, в апартамента на В. Д. Първата жалбоподателка се среща с по-голямото си дете за няколко минути, когато предава по-малкото дете на бащата.

Европейският съд припомня, че основните принципи във връзка с взаимоотношенията родител – дете са изложени от него в делото Strand Lobben and Others v. Norway ([GC], no. 37283/13, в частност §§ 202-204, 207 and 211, 10 September 2019).

Той констатира, че от 18.09.2013 г., когато националният съд предоставя привременни мерки в полза на майката, тя изпитва системни затруднения при упражняване на родителските права, а от 2016 г. вторият жалбоподател продължава да живее с баща си против волята на майка си и в нарушение на две съдебни решения. В този аспект бързината на действие на властите е особено важна, защото различните институции  – съдебният изпълнител, социалните служби, полицията, прокуратурата – имат отговорности да улесняват контакта между жалбоподателите при изпълнението на съдебните решения.  Той отбелязва, че с оглед малката  възраст на детето, адекватността на мерките, предприети от властите, трябва да се преценява по бързината на тяхното прилагане, тъй като изтичането на време може да има непоправими последици за отношенията между детето и родителя. Съдът констатира, че няма пропуски в хода на двете съдебни производства. Но за разлика от заключенията на вътрешните съдилища, че другият родител упорито възпрепятства изпълнението на съдебните решения, съдебният изпълнител и прокуратурата са игнорирали поведението му и последиците от това и не са предприели никакви задължителни мерки по отношение на него. Установени са големи периоди на бездействие от страна на съдебния изпълнител, както и многократни  откази на прокуртурата да започне наказателно производство срещу В.Д., дори и след като съдилищата констатират неизпълнение на влязлото в сила решение. Съдът установява неефективност и бездействие и от страна на социалните работници.(§§89-92)

Така на основата на обстоен анализ на поведението на властите Съдът достига до извода, че  те не са направили всичко възможно по разумен начин, за да съберат отново майката и детето. С оглед на това Съдът отхвърля предварителното възражение на правителството, че жалбоподателката Х не е изчерпала всички налични вътрешни средства за защита и намира, че е налице нарушение на член 8 от Конвенцията по отношение на двамата жалбоподатели.

С оглед разглеждането на случая в светлината на чл. 8 Съдът достига до извода, че не се налага да се произнася самостоятелно и по чл. 13.

………………………..

ЧЛЕН 10 – СВОБОДА НА ИЗРАЗЯВАНЕ

Чл. 10(свобода на изразяване; ограничена функционалност на културен уебсайт на жалбоподателя в резултат на неоправдано дълго задържане на сървър)+чл. 1 от Протокол 1(контрол върху ползването на собствеността, неоправдано продължително задържане на сървър в рамките на наказателно производство срещу трети лица)

Pendov v. Bulgaria(Application no. 44229/11), 26 March 2020

През 2010 г. българско издателство подава жалба до прокуратурата, че книга, издадена от него, е качена незаконно на сайта chitanka.info, което представлявало престъпление по чл. 172а НК. Последвалото разследване показва, че сайтът е частично хостван на сървъра, който е собственост на жалбоподателя. В онзи период този сървър хоства и редица други уебсайтове (включително един, посветен на японската аниме култура), които са администрирани от жалбоподателя. По искане на прокуратурата на 18.06.2010 г. съдия от Софийския районен съд дава разрешение за извършване на претърсване на помещението, където е инсталиран сървърът и за изземването му, тъй като  приема, че има достатъчно основания  така да се съберат важни за разследването доказателства. На 21 юни 2010 г. претърсването е извършено в присъствие на  собственика на помещението. Жалбоподателят не е открит на адреса, тъй като той не живее в столицата, а е наемател на офиса, в който е инсталиран сървърът. Впоследствие не му е предоставено нито разрешението за претърсване, нито протоколът за извършените процесуално-следствени действия. На 23.06.2010 г. жалбоподателят е разпитан от полицията. На 29.06.2010 г. разследващият    по досъдебното производство назначава техническа експертиза със задача да се установи дали сървърът на жалбоподателя е хоствал разследвания сайт и в случай, че такава информация бъде намерена, тя да бъде копирана на друго устройство за съхранение. Тази експертиза не е извършена въобще.

През юли  и   август 2010 г.  жалбоподателят сезира районната прокуратура с искане да му бъде върнат сървърът, като посочва, че необходимата информация за разследването може да бъде копирана, тъй като този сървър хоства няколко други сайта, вкл. негов собствен, който спира да функционира поради изземването. Наред с това там се съдържа и личната му кореспонденция, а изземването й не би трябвало да е разрешено. Той изтъква, че предлаганите от него чат услуги не могат да бъдат възстановени без данните, съдържащи се на сървъра. Жалбоподателят счита, че от една страна, тези действия са го дискредитирали в очите на потребителите и колегите му, а от друга – той е претърпял загуби, тъй като е инвестирал много лични усилия и финансови средства. Според твърденията му сайтът преди изземването на сървъра е бил посещаван от 500-600 потребители дневно.   Той счита за несправедливо да понесе такива „тежки последици“, тъй като сигналът до полицията не е срещу собствения му сайт. На 16 и 27 октомври  2010 г. и на 18 януари 2011 г.  жалбоподателят сезира и Върховната касационна прокуратура /ВКП/ с оплаквания, че изземването на сървъра е незаконно; че никаква експертиза не е извършена;   че  сървърът съдържа „обекти на авторски права“ – негови и на  други хора, както и че действията на властите са нарушили неговите права на личен живот и кореспонденция, гарантирани съгласно член 8 от Конвенцията (по повод това оплакване той не излага никакви аргументи).

Междувременно производството, образувано от Софийската районна прокуратура, е прекратено поради това, че е имало преди това друго, образувано в районна прокуратура в гр. Троян. Досъдебното производство в Троян пък е спряно за издирване на свидетел и също не са предприети никакви действия във връзка с веществените доказателства (които се оказва, че не са изпратени надлежно от СРП на Районна прокуратура – Троян). Сървърът е върнат на жалбоподателя на 8 февруари 2011 г. след намеса на ВКП.  Самият уебсайт на жалбоподателя, който до изземването му е функционирал повече от четири години, частично е прехвърлен на друг сървър скоро след операцията по претърсване и изземване. На него  той  публикува  изявление, призоваващо органите на прокуратурата да поправят „грешката“, която са направили. На 27 юли 2010 г., отново използвайки друг сървър, той активира „минимална“ версия на сайта, най-вече с цел да обясни на своите потребители какво се е случило. Функционалността на сайта е възстановена напълно едва след връщането на сървъра през февруари 2011 г., но той никога не  връща  предишната си популярност. Понастоящем уебсайтът е активен, но „рядко посещаван“. След като чат-услугата се оказва недостъпна за известно време, тя повече не се използва.

Жалбоподателят повдига оплаквания по чл. 6, чл. 7,  чл. 8, чл. 10 и чл. 1 от Протокол 1.

Съдът намира за уместно да разгледа жалбата в светлината на чл. 8, чл. 1 от Протокол 1 и чл. 10.

Правителството излага редица аргументи за недопустимост на всяко едно от оплакванията поради неизчерпване на вътрешните средства за защита. Съдът приема, че те са основателни единствено по отношение на оплакването по чл. 8, доколкото жалбоподателят никога не е излагал  пред националните власти твърдение за  допуснато нарушение на правото му на личен живот и кореспонденция по достатъчно ясен и категоричен начин, за да бъдат  предприети съответните адекватни действия.

Във връзка с оплакването по чл. 10 Съдът подлага на анализ няколко въпроса: естеството на намесата в правата на жалбоподателя и доколко намесата е била оправдана и оттам – пропорционална.

Той се позовава на  своята практика, че „[i] с оглед на неговата достъпност и способността му да съхранява и комуникира огромно количество информация, Интернет играе важна роля за подобряване на достъпа на обществеността до новини и улесняване на разпространението на информация като цяло“ ( вж. Times Newspapers Ltd v. the United Kingdom (nos. 1 and 2), nos. 3002/03 and 23676/03, § 27, ECHR 2009, and Ahmet Yıldırım v. Turkey, no. 3111/10, § 48, ECHR 2012). Освен това чл. 10 гарантира свободата на изразяване на „всеки“ без оглед на преследваната цел и в обхвата му попада не само   съдържанието на информацията, но и на средствата за разпространение, тъй като всяко ограничение, наложено на последните пречи на правото на получаване и разпространение на информация (вж. Ahmet Yıldırım v. Turkey § 50) ,

Съдът отбелязва, че уебсайтът на жалбоподателя, посветен на японската аниме култура, представлява средство за упражняване на свободата на изразяване. С изземването на сървъра е осъществена намеса в свободата на изразяване на жалбоподателя (която е преустановена едва през 2011 г.) и въпреки, че той успява сравнително скоро да възстанови частично уеб сайта си, доказателство за намалената му функционалност са самите оплаквания на жалбоподателя пред местните власти. Съдът отбелязва, че намесата в свободата на изразяване на жалбоподателя е в резултат както на изземването и задържането на хардуера (сървъра), така и на данните, съхранявани на него. Дори и да се приеме, че възстановяването на данните би позволило пълното възстановяване на уебсайта, липсва основание да бъде задължен жалбоподателят  без видима причина да поддържа пълно резервно копие на данните на сървъра във всеки един момент. Съдът изтъква, че ограничената функционалност на уебсайта на жалбоподателя е последица от действията на органите на прокуратурата, които задържат за дълго време сървъра, въпреки че тези мерки  са били насочени срещу друг уебсайт. Поради изложените аргументи ЕСПЧ  достига до заключението, че в настоящия случай е имало намеса от страна на публичен орган в правото на жалбоподателя на свобода на изразяване. Ето защо той подлага на анализ пропорционалността на намесата в светлината на чл. 10,§2. В този аспект Съдът се позовава на аргументите си, изложени във връзка с оплакването по чл. 1 от Протокол 1. За него е особено съществен фактът, че наказателното производство не е било насочено срещу жалбоподателя и неговия уебсайт и  изземването и задържането на сървъра по никакъв начин не е послужило на воденото наказателно производство. За да омаловажи тези действия и техния ефект, Правителството е посочило, че на жалбоподателя не били наложени никакви санкции – нито наказателни, нито административни и той не бил подведен под отговорност за съдържанието на неговия уебсайт. За Съда обаче този аргумент е неотносим и не подпомага преценката за пропорционалността на намесата в свободата на изразяване, тъй като тя  е резултат от действия, предприети от властите при събиране на доказателства срещу трети лица. Правителството посочва също, че жалбоподателят не е бил журналист, нито лице, сигнаризиращо за извършени нарушения (т.н. whistle-blower)  или друго лице, нуждаещо се от по-добра защита. Тези възражения обаче от гледна точка на преценката за пропорционалност  не са приети от Съда, който подчертава, че задържането на сървъра на жалбоподателя в наказателното производство се оказва ненужно за целите на разследването и че за определен период от време прокуратурата не полага усилия да коригира последиците от тези  свои действия върху свободата на изразяване на жалбоподателя, въпреки че многократно е била информирана за този ефект .

Съдът достига до извода, че  намесата в правото на жалбоподателя на свобода на изразяване,не е била  пропорционална на легитимните цели. Следователно тя не е била „необходима в едно демократично общество“, както се изисква съгласно член 10 от Конвенцията, поради което е допуснато нарушение и на  тази разпоредба.

………………

ЧЛ.11 ЧЛЕН 11 – свобода  на събранията и сдружаването

Чл. 11 (свобода на сдружаването – наказателно производство поради опит за създаване на политическа партия на верска основа)

Yordanovi c. Bulgarie(Requête no 11157/11),3 septembre 2020

Жалбоподателите са двама братя, бизнесмени, които принадлежат към турската религиозна общност . През 2008 г. те създават и регистрират асоциация, чиято цел е интеграцията на населението от турския етнос. През юни 2009 г.  те решават да издигнат паметник върху терен, който е тяхна собственост, в с. Славяново, на българските и турските воини, загинали в руско-турската освободителна война 1877-1878 г. През юли 2009 г. Регионалната дирекция за строителен контрол спира строителството на паметника. По това време жалбоподателите решават да създадат и партия – Мюсулмански демократичен съюз и свикват учредително събрание за 26 септември 2009 г. , в центъра на с. Славяново.Сутринта на същия ден полицията предупреждава жалбоподателите, че не е законно да се провежда събрание без да се вземе съответното разрешение. Общински служител информира първия жалбоподател за издадена заповед – забрана от  община Попово поради това, че не е било изпратено уведомление за провеждането на събранието предварително. Все пак на 26 септември няколко стотин души се събират в центъра на селото за около 15 минути. Те гласуват за създаването на партия, приемат устав и избират ръководство. Непосредствено след това е свикана пресконференция, по време на която   жалбоподателите обявяват, че целта на партията е „защитата на правата на мюсюлманите в България“ и декларират, че „държавата не е направила нищо за мюсюлманите в България“, че България не е признала официално турското малцинство и „че е грешка да се представя България в Европа като еднонационална държава “.

През следващите дни районната прокуратура на Попово образува наказателно производство срещу жалбоподателите  на основание чл. 166 НК (за създаване на политическа организация на религиозна основа), а срещу първия жалбоподател е повдигнато обвинение и по чл. 174а НК (за провеждането   на неразрешено събрание)  във връзка с продължаването на митинга, по време на който политическата партия е създадена въпреки заповедта на кмета такъв да не се провежда. С присъда от  1 септември 2010 г. районният съд признава  двамата жалбоподатели за виновни по обвинението по чл. 166, като осъжда първия  на една година лишаване от свобода и го освобождава от изтърпяване на наказанието, а вторият   е освободен от наказателна отговорност с налагане на административно наказание на осн. чл. 78а НК и му налага глоба  от 4000  лева (BGN)  Освен това съдът признава  първия жалбоподател за виновен и по обвинението по  чл. 174а, ал. 2 НК, по което му налага наказание от шест месеца лишаване от свобода  и  определя общо наказание от една година лишаване от свобода условно. След жалба до окръжния съд в Търговище на   22 октомври 2010 г. тази инстанция оставя в сила присъдата по отношение на първия жалбоподател, но приема, че престъплението е спряло в стадия на опита, тъй като създаването на партията не е приключило. Решението по отношение на втория жалбоподател е оставено в сила.

Европейският съд подчертава, че основният въпрос в настоящото дело е дали наказателното преследване срещу жалбоподателите е било необходимо в едно демократично общество. Без да взема предвид оценката на българските съдилища дали въпросната политическа партия може да се счита за такава на „религиозна основа“, Съдът изразява сериозни съмнения относно необходимостта от допълване на наложената забрана за създаването на такава партия и с  наказателно преследване и налагане на наказания.   Той подчертава, че  осъдителната присъда е една от най-сериозните форми на намеса в правото на сдружаване,   една от основните цели  на което  е защита на мненията и свободата на изразяване, особено, когато то засяга политическите партии . В  настоящия случай жалбоподателите не са успели да изпълнят процедурата, по силата на която да регистрират политическа партия. Последицата от това е, че тази партия нито е могла да съществува като такава, нито да развива дейност. Целеният от властите резултат – мирното съществуване на етнически и религиозни групи в България е можел да бъде достигнат чрез такава процедура, т.е. – чрез отказ да се уважи искането за регистрация на политическата партия. Освен това Съдът отбелязва, че има законова възможност властите да разпуснат партия, която е обявена за противоконституционна от КС. Следователно, той   не вижда защо е било необходимо   срещу жалбоподателите да бъде образувано и  наказателно производство при наличието на  пособените възможности.   Съдът достига до извода, че наказателното производство срещу жалбоподателите за опит за създаване на политическа партия на религиозна основа не е било необходимо в едно демократично общество, поради което чл. 11  е бил нарушен.

Доколкото  твърдението за нарушение на чл. 14 се основава на същите факти, Съдът не намира за необходимо отделно да разгледа и това оплакване.

Решението е взето с шест на един гласа. Българският ad hoc съдия Мира Райчева изразява особеното си мнение по повод това, че в конкретния случай националните съдилища са изложили достатъчно обосновани аргументи за постановяване на осъдителната присъда и че следва да се взема под внимание целият исторически контекст, когато се преценява настоящия случай. Още повече, че пред жалбоподателите е останала открита възможността да подадат документи за регистрация на политическата партия. През последните десетилетия не са постановявани  осъдителни присъди по чл. 166 НК  , макар че отказите за регистрация на политически партии не са рядкост (напр. Stankov et Organisation macédonienne unie Ilinden c. Bulgarie, nos 29221/95 et 29225/95, CEDH 2001-IX, Organisation macédonienne unie Ilinden et autres c. Bulgarie, no 59491/00, 19 janvier 2006, et Organisation macédonienne unie Ilinden – PIRIN et autres c. Bulgarie, no 59489/00, 20 octobre 2005).

…………………………….

Чл. 11 (свобода на сдружаването – отказ от регистрация)+чл. 13 във вр. с чл. 11

Vasilev and Society of the Repressed Macedonians in Bulgaria Victims of the Communist Terror v. Bulgaria(Application no. 23702/15)28 May 2020

Дружество на репресираните македонци, жертви на комунистическия терор

На 9 декември 2013 г. осем лица провеждат събрание, на което решават да учредят дружество, приемат устав и избират за председател първия жалбоподател, който е лице с двойно гражданство – българско и северно-македонско, но живее в Благоевград. Възложено му е да предприеме необходимите стъпки за регистриране на  дружеството в съда на основание ЗЮЛНЦ. С решение от 26 септември 2014 г. Окръжният съд в Благоевград отказва да регистрира сдружението, констатирайки, че целите му са насочени срещу единството на нацията, което е в противоречие с чл. 44, ал. 2 от Конституцията. След жалба е образувано дело пред Софийския апелативен съд/САС/, който оставя в сила първоинстанционното решение.  В мотивите си въззивната инстанция отбелязва, че   членовете на асоциацията последователно правят  инсинуации , че в България съществува потиснат македонски етнос и призовават за насърчаване на така наречената „македонска кауза“, което противоречи на членове 2,ал. 2 и 44, ал. 2 от Конституцията . Освен това целите относно единния характер и териториалната цялост на страната и единството на нацията са присъщи на политическа партия, но не и на сдружение. Нещо повече, възможността, предвидена в устава,  да се инвестира в проектиране и изграждане на сгради, представлява второстепенна бизнес дейност, която излиза извън границите на разрешената за сдруженията дейност и в действителност предполага, че тя ще функционира като бизнес  в нарушение на забраната в чл.3,ал. 3 от Закона за юридическите лица с нестопанска цел (който допуска извършването на допълнителна стопанска дейност, само е свързана с основната  дейност, за която са регистрирани юридическите лица с нестопанска цел).Затова изводът на САС е, че регистрацията е било правилно отказана.

Европейският съд в решението си се позовава на добре установената си практика по подобна категория дела и приема, че отказът да се регистрира асоциацията   представлява „ограничение“ както на правото, така и на нейните членове на свобода на сдружаване (вж. United Macedonian Organisation Ilinden and Others v. Bulgaria, no. 59491/00, § 53, 19 January 2006; United Macedonian Organisation Ilinden and Others v. Bulgaria (no. 2), no. 34960/04, §§ 27 and 30, 18 October 2011; Yordan Ivanov and Others v. Bulgaria, no. 70502/13, § 39, 11 January 2018; and United Macedonian Organisation Ilinden and Others v. Bulgaria (no. 3), no. 29496/16, § 32, 11 January 2018).

Съдът подчертава, че поради множеството постановени решения (цитирани по-горе) не е необходимо да изследва въпроса дали отказът от регистрация е бил „предвиден в закона“ и е „преследвал легитимна цел“, тъй като дори и това да е така, ограничението не е „необходимо в едно демократично общество“(както е записано в чл. 11§2 от Конвенцията) поради следното. Българските съдилища основават отказа за регистрация на сдружението на две основни основания. Първото е, че пропагандирайки идеята, че в България съществува потиснато македонско етническо малцинство, сдружението недопустимо действа срещу единството на нацията и териториалната цялост на страната. Второто е свързано с  характеризирането на целите, посочени в устава,  като политически и следователно, присъщи само на политическа партия (виж параграфи 7 и 10 по-горе), каквато сдружението не е. Съдът отбелязва обаче, че подобни аргументи не са били сметнати от него като достатъчно убедителни, за  да обосноват отказ от регистрация на такива сдружения.  

Настоящият случай не представлява съществена разлика. Не изглежда, че предполагаемият проблем с предполагаемо твърде широко дефинираната вторична стопанска дейност на сдружението – строителството на сгради – посочен   от Софийския апелативен съд, но дори не споменато от долната инстанция, е толкова сериозен, че може да бъде самостоятелно основание за отказ от регистрация.  Ето защо Съдът установява нарушение на чл. 11 и не намира основание да разглежда същите факти във връзка с оплакването по чл. 14 от Конвенцията. На жалбоподателите са присъдени обезщетения за неимуществени вреди.

…………………………

чл.11(свобода на сдружаването – отказ от регистрация)

Macedonian Club for Ethnic Tolerance in Bulgaria and Radonov v. Bulgaria(Application no. 67197/13)28 May 2020

/решение на комитет/

Жалбоподатели са „Македонски клуб за етническа толерантност в България“ и неговият председател.

Случаят се отнася до въпроса дали е необходимо в едно демократично общество българските съдилища да откажат регистрация на сдружение, което се застъпва за идеята, че в България съществува угнетено македонско малцинство и се стреми да защити неговите  права. Основанията за отказ са , че: ( а) създаването на асоциацията  е насочено срещу единството на българската нация и че (б) целите й са политически и следователно те могат да   бъдат присъщи на политическа партия, а не на  сдружение с нестопанска цел.

На 3 април 2012 г. 9 учредители провеждат събрание, на което решават да сформират сдружение. То е   наименовано „Македонски клуб за етническа толерантност в България“.   Приет е Устав и е избран  председател на клуба –  втория жалбоподател, комуто  възлагат да внесе документи за регистрация в съда. Благоевградският окръжен съд постановява  решение на  07.02.2013 г., с което отказва  регистрацията. То   е оставено в сила от Софийския Апелативен съд. Мотивите на въззивната инстанция са, че правото на сдружаване е прогласено в Конституцията, но то подлежи на ограничения, съгласно чл. 44, ал. 2, които са сходни на тези, предвидени и в редица международни актове (чл. 22,§2 от МПГПП) Анализирайки целите на сдружението, съдът отбелязва, че те са насочени към защитата правата на етническите македонци в България. От тях произтича, че в страната съществува македонско етническо малцинство, каквото реално никога не е съществувало и не съществува. Изявите на подобно малцинство чрез сдружението по-скоро целят формирането на различно етническо самосъзнание, което не е възникнало по естествен исторически начин и е насочено срещу единството на нацията, противно на забраната, посочена в чл. 44, ал. 2 от Конституцията.

Пред Европейския съд за правата на човека е повдигнато оплакване за нарушаване правото на сдружаване на сдружението. Съдът подчертава, че не е необходимо да изследва въпроса дали отказът от регистрация е бил „предвиден в закона“ и е „преследвал легитимна цел“(в този см. United Macedonian Organisation Ilinden and Others (no. 2), § 32; Yordan Ivanov and Others, § 40; United Macedonian Organisation Ilinden and Others (no. 3), § 33), тъй като дори и това да е така, ограничението не е „необходимо в едно демократично общество“(както е записано в чл. 11§2 от Конвенцията) поради следното.

Софийският апелативен съд основава отказа да регистрира сдружението на жалбоподателите на две основания. Първото е свързано с това, че то се застъпва за идеята, че в България съществува македонско етническо малцинство, което означава, че се стреми да култивира такова малцинство – тъй като такова в действителност не съществува – и по този начин е насочено срещу единството на нацията. Второто се основава на целите в Устава, които са присъщи на политическа партия. Съдът отбелязва обаче, че подобни аргументи не са били сметнати от него като достатъчно убедителни, за  да обосноват отказ от регистрация на такива сдружения. (United Macedonian Organisation Ilinden and Others (no. 2),  §§ 36-39  Yordan Ivanov and Others, § 41).Той констатира, че настоящият случай не разкрива   съществени различия с горепосочените. Ето защо Съдът установява нарушение на чл. 11 и не намира основание да разглежда същите факти във връзка с оплакването по чл. 6 от Конвенцията. На жалбоподателите са присъдени обезщетения за неимуществени вреди.

……………………

ПРОТОКОЛ 1

чл. 1 от Протокол 1 – право на мирно ползване на собствеността

чл. 1 от Протокол((право на собственост – дълъг период на несигурност и очакване да получат собственост или обезщетение)

Sheytanova v. Bulgaria (Application no. 42218/13), 1 September 2020

(реституция по закона за възстановяване на собствеността върху горите и земите от горския фонд)

Наследодателят на жалбоподателката е притежавал част от остров в река Дунав, която е била залесена, но през   1948 г. тя е отчуждена от властите. След приемането на реституционния закон за горските земи са депозирани документи пред поземлената комисия от наследниците на г-н М. Правото им на възстановяване на 542 дка по принцип е признато и тъй като островът се намира  на граничната линия и не е било възможно земята да се възстанови в реални граници,защото е публична държавна собстевност, през 2000 г. поземлената комисия признава правото на наследниците да получат друга равностойна земя от държавния горски фонд . Процедурата пред административните органи е подробно описана в решението по делото Popov and Chonin v. Bulgaria(Application no. 36094/08,17 February 2015) – други наследници на г-н М. След водени няколко дела районният съд в Монтана назначава експертиза,  идентифицира съответния брой парцели като размер и     качество и разпорежда тя да бъде прехвърлена на наследниците. През 2013-14 г. ОСЗГ в Монтана и съседните градове приемат няколко решения, с които възстановяват на  наследниците на г-н М. определените им парцели. Последното от тях е от 28 януари 2014 г. Многократно през годините и до 2014 г. жалбоподателката и други наследници на г-н М. пишат на властите, като се оплакват от закъсненията в процедурата и големите периоди на бездействие.

Пред Съда са повдигнати оплаквания за нарушения на правото на справедлив процес и на правото на собственост. Съдът приема, че те са допустими, но  разглежда жалбата в светлината на чл. 1 от Протокол 1.Той отбелязва, че легитимното очакване на жалбоподателката за обезщетение вместо реституция е възникнало през 2000 г., когато местната поземлена комисия е признала правото на наследниците на г-н М. в това отношение. Процедурата приключва в началото на 2014 г., около четиринадесет години по-късно.  Съдът припомня, че  е установил нарушения на член 1 от Протокол № 1 в много по-ранни дела срещу България относно прекомерната продължителност на производството по реституция (напр. Lyubomir Popov v. Bulgaria, no. 69855/01, 7 January 2010; Naydenov v. Bulgaria, no. 17353/03, 26 November 2009; Vasilev and Doycheva v. Bulgaria, no. 14966/04, 31 May 2012; and Nedelcheva and Others v. Bulgaria, no. 5516/05, 28 May 201, както и най-скорошното – Zikatanova and Others v. Bulgaria, no. 45806/11, 12 December 2019).

Съдът се позовава на решението си по делото   Popov and Chonin v. Bulgaria, отнасящо се  до същата процедура, която е предмет на  конкретния случай. В него той  констатира нарушение на член 1 от Протокол № 1  и отправя критика към объркващите решения на националните власти, липсата на старание и решителност от тяхна страна за намиране на подходящо решение и негъвкавото законодателство, което не позволяват други средства за компенсация. Съдът отбелязва допълнително, че жалбоподателите не са станали причина за  значително забавяне и  са били държани в ситуация на продължителна несигурност (§§ 45-52 от цитираното решение)

В настоящия случай  Съдът не вижда причина да стигне до различно заключени  Той взема под внимание аргументите на правителството, свързани със сложността на процеса на реституция и трудностите в настоящото дело. Въпреки това Съът намира, че  тези фактори са недостатъчни, за да оправдаят разглежданото забавяне, което е по вина на българските власти. Ето защо той установява нарушение на чл. 1 от Протокол 1 и присъжда обезщетение както за имуществени, така и за неимуществени вреди на жалбоподателката.

…………………………

чл. 1 от Протокол(право на мирно ползване на собствеността, справедлив баланс)

Ugrinova and Sakazova v. Bulgaria(Application no. 50626/11), 11 June 2020

/решение на Комитет/

След приемането на ЗВСОНИ през 1992 г. на   жалбоподателките е реституиран недвижим имот, представляващ  парцел с малка къща в гр. Варна. През август 1993 г. кметът на града разпорежда на лицата, които по това време владеят имота, да го освободят и да съборят построената  в него по-голяма къща, басейн и солидна ограда, които са незаконно построени. Едно от засегнатите лица оспорва заповедта на кмета, но съдебното производство приключва с отхвърляне на жалбата. Междувременно на 5 юни 2002 г.  влиза в сила и решение по ревандикационен иск, предявен от  жалбоподателките срещу лицето, което владее имота. В него, освен че ответникът е осъден да предаде владението,  е разпоредено той да спре строителството   и да се събори постройката.  Въз основа на  издадения изпълнителен лист от 12 септември 2002 г. е образувано изпълнително дело от държавен съдебен изпълнител. На 23.07.2003 г. той отказва да предаде имота на жалбоподателите, аргументирайки се, че  сградата подлежала на узаконяване. Този отказ е отменен с  окончателно  решение на Варненския окръжен съд, който намира, че решението от 5 юни 2002 г. подлежи на изпълнение и разпорежда на съдебния изпълнител да предаде имота на жалбоподателките, както и да предприеме действия за събарянето на незаконните строежи. Съдебният изпълнител насрочва неколкократно дати за предаване на владението, но поради различни причини, не по вина на жалбоподателките, това не се случва. Те сезират с жалби различни държавни органи – Министерския съвет, Инспектората на Висшия съдебен съвет, но последните ги препращат към съдебния изпълнител по всички повдигнати въпроси, макар че потвърждават верността на изнесените факти. Междувременно лицето, намиращо се във владение на имота, започва производство за узаконяване на строителството в него, но  то приключва с отхвърляне на искането. Жалбоподателките провеждат още едно производство –  с искане за тълкуване от съда на решението от 2002 г. по въпроса кои точно сгради подлежат на събаряне. Окръжният съд постановява решение, в което посочва, че сградите са идентифицирани в експертиза, назначена през 1998 г., която е възпроизведена в решението от 2002 г. На 31.03.2010 г. ВКС не допуска до касация жалбата на лицата, които незаконно владеят имота, срещу това решение. Към октомври 2019 г. решението на съда за предаване владението на имота на жалбоподателките и за разрушаване на незаконно изградените постройки не е изпълнено.

Европейският съд припомня , че  е  установил принципите, на които се основава, при твърдения за нарушаване правото на собственост поради неспособността на държавата да осигури изпълнение на окончателно съдебно решение, постановено  в полза на жалбоподателите срещу частни лица (Kotov v. Russia [GC], no. 54522/00, § 90  , 3 April 2012; Cebotari and Others v. Moldova, nos. 37763/04 and 4 others, § 50, 27 January 2009, and Fuklev v. Ukraine, no. 71186/01, §§ 90-91, 7 June 2005).

В конкретния случай той отбелязва, че изпълнителното производство е започнало в края на 2002 г. и липсата на принудително изпълнение до настоящия момент не е по вина на жалбоподателките. Тъкмо напротив, те са проявили достатъчна активност, като са оспорили бездействието на съдебния изпълнител в две самостоятелни съдебни производства. Той е останал пасивен и не е предприел никакви стъпки както да предаде владението на имота на жалбоподателките, така и  да гарантира, че незаконните постройки ще бъдат съборени. Съдът отбелязва и факта, че макар законодателството да предоставя правомощие на съдебния изпълнител да глобява неизправния длъжник, ако последният не изпълнява неговите нареждания, той не е използвал това свое правомощия нито веднъж. Така ответната страна в продължение на 17 години игнорира съдебното решение в полза на жалбоподателките.

Европейският съд достига до извода, че  начинът, по който е проведено изпълнителното производство, неговата обща продължителност и несигурността, в която жалбоподателките(които почиват по време на това производство) и техните наследници са били поставени, са довели до  нарушаване на  „справедливия баланс“, който трябва да бъде постигнат между   обществения интерес и необходимостта от защита на правото на жалбоподателите на мирното ползване на собствеността.Поради това той установява нарушение на чл. 1 от Протокол 1 и присъжда обезщетение за имуществени и неимуществени вреди.

…………………………………

чл. 1 от Протокол 1(защита на собствеността, незаконно лишаване от собственост; контрол върху ползването на собстевността; продължаващо задържане на стоки, първоначално иззети като доказателство в очакване на наказателно производство срещу трети лица след окончателно решение, постановяващо връщането им)

Avendi OOD v. Bulgaria (Application no. 48786/09), 4 june 2020

Дружеството жалбоподател е с основен предмет на дейност търговия със спиртни напитки. На 6 и 7 януари 2005 г. РДВР Варна извършва операция по претърсване и изземване в склад, в който се е съхранявала стока на дружеството и изземва 53 857 бутилки алкохолни напитки от различен вид, 26 748 от които са крем ликьор Baileys и принадлежат на жалбоподателя. Тези мерки са предприети в хода на производство срещу трети лица – М.М. и S.S., заподозрени в държане на акцизни стоки без бандерол. С присъда от 07.11.2005 г. Районен съд-Варна оправдава подсъдимите. Присъдата е оставена в сила от окръжния съд на 17.04.2006 г. и влиза в сила на 5 май 2006. Междувременно дружеството жалбоподател отправя искане до районния съд да разпореди да му бъде върната иззетата стока, тъй като има опасност да изтече срокът на годност за част от напитките.  Съдът констатира, че е пропуснал в диспозитива на присъдата и в мотивите да се произнесе по този въпрос и с определение от 21.11.2005 г. разпорежда алкохолът да бъде върнат на дружеството, тъй като подсъдимите са оправдани. Неговият акт влиза в сила на 07.12.2005 г. Това разпореждане на съда не е изпълнено и бутилките остават в склад на ТД на НАП в Добрич, тъй като междувременно започва административно-наказателно производство срещу дружеството жалбоподател. Това производство приключва с решение, в което  то е изцяло оневинено(прието е, че заплащането на акциз е било задължение на вносителя и той го е платил). Административните актове на данъчните власти са отменени. След множество отправени искания до данъчните власти в Добрич и Варна и разменени писма  в периода 28-30 март 2007 г. бутилките са върнати на дружеството жалбоподател. То възлага извършването на две частни експертизи, които да определят годността на алкохолните напитки за търговски цели. Заключенията на експертите са че срокът на годност на 26 743 бутилки ликьор Baileys е изтекъл през септември и октомври 2006 г. За останалите бутилки те не могат да определят, тъй като е липсвала маркировка върху тях.

На 17.03.2007 г. дружеството предявява иск срещу НАП на осн. чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ с искане съдът да обяви нищожността на решението на данъчните власти да изземат стоката и да откажат да я върнат, както и да им бъде присъдено обезщетение на причинени вреди и пропуснати ползи. С определение от 28.07.2008 г. АССГ приема, че производството трябва да бъде разделено в три самостоятелни такива – първите две се отнасят до прогласяването на нищожността на административните актове на ТД на  НАП-Добрич и на ТД на  НАП-Варна преди и след 1 януари 2006 г., а третото – по присъждането на обезщетение за вреди. Съответно исковете са насочени към Административните съдилища в Добрич, Варна и София. Производствата по тях приключват с отхвърлянето на исковите претенции. Както първоинстанционните съдилища, така и ВАС приемат, че причинените вреди не са пряка последица от действивя или бездействия на административен орган, а поради неизпълнение на съдебно решение или действия на полицията.

Според Европейския съд намесата в правото на собственост на дружеството може да се разглежда като упражняване правомощията на разследващите органи и на данъчните власти за контрол върху използването на стоки, подлежащи на облагане с акциз, а така също и като мярка за обезпечаване на веществени доказателства при започнали административни и наказателни производства. Но задачата на Съда е да определи дали намесата е законна и е в съответствие с обществения интерес, след което да се направи преценка за нейната пропорционалност. Той отбелязва, че след изземването на стоката дружеството е имало възможност да обжалва и да поиска връщането й, което то успява да направи с полученото окончателно решение, влязло в сила на 7 декември 2005 г. Правителството обаче твърди, че дори и след тази дата властите са имали законово основание да задържат стоката (поради започналото паралелно административно-наказателно производство срещу дружеството). Съдът констатира, че въпреки многобройните съдебни производства по настоящото дело, вътрешните съдилища не се произнасят изрично по съществото на въпроса дали задържането на стоката след 7 декември 2005 г. е законно според вътрешното законодателство. Доколкото има съдебно заключение на местните съдилища в това отношение, най-релевантна е констатацията им, че задържането след 7 декември 2005 г. не е било въз основа на решение на данъчните власти. Той отбелязва, че в съставения протокол за административно нарушение не е записано, че напитките, иззети на 6 -7 януари 2005 г., трябва да бъдат задържани за целите на административното производство. Според поясненията на правителството това било възможно и без изрично писмено изявление в съответния административен акт. Тези твърдения обаче не се подкрепят от нормите на ЗАНН. Съдът отбелязва, че не е представен нито един документ, който показва, че стоките, принадлежащи на дружеството жалбоподател, са прехвърлени на данъчните власти като част от доказателствата в рамките на административното производство. Подобно позоваване, че това са доказателства по административното производство срещу дружеството е направено за пръв път на 31.05.2006 г. , когато ТД на НАП във Варна оставя без уважение искането на дружеството да върне стоката. Съдът обръща внимание на обстоятелството, че в своето окончателно решение от 18 декември 2006 г., с което актът  на данъчния орган от 23 декември 2005 г. е отменен изцяло, Варненският окръжен съд отново се позовава само на протокола за претърсване и изземване от 6 и 7 януари 2005 г. като доказателство, приложено към преписката. Последното възражение на Правителството, по което се произнася Съдът, е свързано с твърдението, че дружеството неправилно е насочило исканията си за връщането на иззетите бутилки. Той обаче го отхвърля като неоснователно, отбелязвайки, че е липсвало ясно правно основание за задържането на стоката след 7 декември 2005 г., поради което не намира, че средствата, използвани от жалбоподателя са недостатъчни. Той се е обърнал към административния орган, който е съхранявал бутилките, а след това е сезирал и ТД на НАП-Варна  със същото искане. Що се отнася до втората серия наказателни дела срещу други трети лица, Съдът обръща внимание, че по това производство липсва каквото и да било решение относно бутилките (за прилагането им като веществено доказателство).

Изложените съображения са достатъчни, за да позволят на Съда да заключи, че забавеното връщане на отнетата  стока след окончателното решение на съда от 7 декември 2005 г. представлява незаконна намеса в правата на дружеството жалбоподател съгласно член 1 от Протокол 1.

……………………………

чл. 1 от Протокол(право на мирно ползване на собствеността, справедлив баланс)

Antonov v. Bulgaria(Application no. 58364/10)28 May 2020

Жалбоподателят е бил председател на частна земеделска кооперация по време на събитията по-долу. През 2000-2001 г. му е извършена ревизия по ЗОДФЛ и ЗДДС за периодите  януари 1998 – декември 1998 и февруари – август 1999 г. На 2 март 2001 г. ТД на НАП Силистра издава данъчен ревизионен акт /ДРА/, с който му начислява дължим данък от 55 013.43 лв. Този акт е оспорен пред по-горния административен орган – Варненската областна данъчна дирекция, чийто директор го потвърждава. Жалбата до ВАС е оставена без уважение като просрочена. На 11.04.2003 г. жалбоподателят, позовавайки се на нарушение на чл. 115 от ДОПК, отправя искане до директора на ТД-област Варна да отмени ревизионния акт и да извърши нова данъчна ревизия, но получава отказ, който е оспорен по съдебен път. С окончателно решение от 10.01.2004 г. Варненският окръжен съд отменя отказа на директора и разпорежда на данъчните власти да извършат нова ревизия. Съдът констатира, че при извършената ревизия на жалбоподателя през 2001 г. са му начислили данъци във връзка с дейността на кооперацията. Повторната данъчна ревизия приключва с нов ревизионен акт – този път за дължимост на сумата от  40 729,81 лева. Този ревизионен акт е отменен от Варненския окръжен съд и решението е оставено в сила от ВАС на 29 октомври 2007 г. Двете съдебни инстанции установяват, че дейността, подложена на данъчно облагане, е била извършвана от земеделската кооперация, а не от жалбоподателя като физическо лице.

Междувременно през 2002 и 2004 г. данъчните власти инициират производство по принудително изпълнение и в периода 2003 – 2008 г. след публична продан на негово имущество събират сумата от 42 386 лв.

След решението на ВАС от 29.10.2007 г. жалбоподателят отправя две искания  за възстановяване на неправомерно събраните данъци на осн. чл.129, ал. 5 от ДОПК, но данъчните власти отказват да върнат сумите. Според тях, макар и да бил отменен ДРА от 2004 г., този от 2001 г. бил в сила, следователно, данъците са били правилно събрани.

Тези откази са обжалвани от жалбоподателя. В две самостоятелно развили се производства, приключили с решения на ВАС от 28.11.2008 г. и 15.12.2008 г. е постановено, че както начислените данъци през 2001 г., така и тези, начислени с втория ДРА – през 2004 г., са определени в нарушение на закона. Въпреки, че ДРА от 2001 г. по същество не е бил разгледан от съда и е влязъл в сила, последващата данъчна ревизия от 2004 г., довела до ДРА от 2004 г.,  е обхващала същия данъчен период и е била отменена. Съответно сумите, платени от жалбоподателя, както на основание ДРА от 2001 г., така и по ДРА от 2004 г., трябва да му бъдат върнати. Позовавайки се на окончателните решения на ВАС, жалбоподателят отправя искане до данъчните власти да му   възстановят сумите, платени по ревизионните актове за 2001 и 2004 г. На 13 януари 2009 г. и 10 февруари 2009 г. той е информиран, че административното производство е спряно в очакване на резултата от неуточнено съдебно производство. До 2012 г. данъчните власти инициират всякакви административни дела с опит да се прогласи нищожност на решенията, както и да възобновят производствата, защото решението на ВАС от 15.12.2008 г. било нищожно. Всички образувани дела водят до обявяване на жалбите им за неоснователни или недопустими.

Междувременно през март 2009 г. жалбоподателят предявява иск по чл. 1 от ЗОДОВ  пред Силистренския административен съд за претърпените от него вреди в резултат на неизпълненото  решение на ВАС от 2008 г. Съдът разделя производството на четири отделни такива, тъй като жалбоподателят е претендирал обезщетение на основание четири отделни административни акта – данъчните актове от 2001 и 2004 г. и  отказите за възстановяването на недължимо събраните суми от ноември и декември 2007 г. Тези производства приключват с окончателни решения на ВАС, с които исковете са отхвърлени, тъй като   съдълищата достигат до извода, че в случая ЗОДОВ е неприложим, тъй като е предвиден друг път на защита в самия ДОПК. В периода 2010 – 2012 г. жалбоподателят неколкократно отправя искания до данъчните власти да му възстановят неправомерно събраните суми. През  юни-юли 2012 г. на жалбоподателя е възстановена главницата от 42 286,71 лева и лихва в размер на 40 466,92 лева за периода на забавата 3 май 2001 – 8 юни 2012 г.

Пред Европейския съд е повдигнато оплакване за нарушаване правото на собственост поради отказа на данчните власти да възстановят неправомерно  събраните суми за недължими данъци, както и за липсата на ефективно вътрешноправно средство за защита.

Европейският съд отхвърля възраженията за недопустимост на жалбата поради изгубване статута на „жертва“ на жалбоподателя с плащането на недължимо събраната сума. Той констатира, че плащането, макар и да е поставило край на претендираното нарушение, не е било съпроводено с никакво признание от страна на властите, че са засегнали правата му. Наред с това забавяне от повече от три и половина години е достатъчно дълъг период.

По съществото на спора Съдът припомня, че   дългът може да бъде „притежание“ по смисъла на член 1 от Протокол № 1, ако е достатъчно установено, че не е дължим. По същия начин, невъзможността жалбоподателят да получи своевременно изпълнение на решение в негова полза представлява намеса в правото на мирното ползване на притежанията, както е посочено в чл. 1, първа алинея, първо изречение от Протокол № 1

В конкретния случай Съдът отбелязва, че след нова данъчна ревизия на жалбоподателя данъчните власти издават ДРА през  2004 г., който е отменен от ВАС и касационната инстанция  в решението си от 27.10.2007 г. отбелязва, че те са недължими. По-късно, с окончателните си решения от ноември 2008 г. и декември 2008 г., ВАС отново повтаря, че данъците, начислени на жалбоподателя, са били неправомерно събирани. Европейският съд заключава, че те е трябвало да му бъдат върнати от данъчните власти, заедно с лихвите чрез процедурата за прихващане или възстановяване, но разпоредбата на   чл 129, ал.5 от ДОПК не е ила изпълнена. Съдът намира, че въз основа на двете окончателни съдебни решения в негова полза и на съответните законови разпоредби, жалбоподателят е имал „легитимни“ очаквания и следователно – „притежание“ по смисъла на член 1 от Протокол № 1, състоящо се от правото да му  бъдат възстановени неправомерно платените данъци.

Съдът освен това отбелязва, че жалбоподателят е получил възстановяване на неправомерно изплатените суми едва през 2012 г. –  повече от три години и половина след постановяването на окончателните решения на ВАС. Забавянето на изпълнението на окончателните съдебни решения в негова полза и връщането на неправомерно изплатените суми  представлява намеса в правото му на мирно ползване на притежанията му. Съдът специално отбелязва, че не е получил обяснение от правителството „как инициативата на данъчните власти да заведат иск за нищожност е имала перспектива за успех. Въпреки това данъчните власти продължиха действията си с постоянство, като по този начин принудиха жалбоподателя да участва в няколко безсмислени групи от производства“(§62).

Предвид гореизложеното Съдът счита, че необоснованото забавяне на изпълнението на окончателните решения на ВАС и връщането на жалбоподателя на сумите, незаконно събрани от него, е по вина на  държавните органи и е довело до  нарушаване на справедливия баланс, който трябва да се постигне между общия и индивидуалния интерес.

Той установява нарушение на чл. 1 от Протокол 1 и присъжда на жалбоподателя обезщетение за неимуществени вреди.

……………………………

чл. 1 от Протокол 1(лишаване от собственост, липса на адекватно обезщетение, прекомерна индивидуална тежест, липса на пропорционалност)

Kostov and Others v. Bulgaria(Applications nos. 66581/12 and 25054/15),14 may 2020

Първият жалбоподател придобива чрез договор за покупко-продажба три парцела с общ размер от около 2 300 кв.м. от собственици на земеделски земи в землището на гр. София през 2008 г.  През септември 2011 г. с решение на  МС земята   е отчуждена във връзка с изграждането на отклонение за автомагистрала София – Варна и му е определено обезщетение от 1748 лв, т.е. един кв.м. е оценен на 0.08 лв.Това решение е обжалвано пред ВАС с мотива, че обезщетението е твърде занижено, тъй като тези имоти представляват урбанизирана територия, както и че има само една сделка със земя със същата характеристика. За имоти със същите характеристики ВАС е определял обезщетение между 55 и 101 лв за кв.м. По искане на жалбоподателя е назначена съдебно-техническа експертиза. Вещото лице посочва, че  е  трудно да се определи какво би било адекватното обезщетение по пазарни цени, защото няма три сделки с подобни характеристики на земята и изчислява същото на осн. чл. 32, ал. 3 от ЗДС по методиката, регламентирана в   Наредбата за реда за определяне на цени на земеделските земи, като определя обща стойност на обезщетението   в размер на 4 779 лв (т.е. по 0.22 лв за кв.м.). С решение от 5 април 2012 г. ВАС уважава частично жалбата и присъжда на жалбоподателя обезщетение в размер на 4 779 лв.

Вторият и третият жалбоподатели придобиват 6 100 кв.м. земеделски земи в покрайнините на София от поземлената комисия на район „Сердика“ през 1999 г. Впоследствие те наемат още два земеделски имота, които предоставят на кооперация срещу получаването на годишна рента от 50 кг. зърно на година. На 21.12. 2013 г. с Решение на МС парцелът на жалбоподателите е отчужден за изграждането на участък от околовръстния път на София. Определеното обезщетение е 5 116 лв, т. е. 0.84 лв за кв.м. Решението е обжалвано пред ВАС. Изслушани са две експертизи. Вещото лице анализира редица договори, сключени в рамките на периода, който трябва да бъде взет предвид, относно земи в същия район. То предлага няколко  варианта относно  стойността на земята, като оценките варират от 21,50 лв. до 104 лв.   на квадратен метър.

С решение от 14.11.2014 г.  ВАС  се мотивира, че  само един от описаните от вещото лице парцели (продаден през 2012 г. за цена, равна на 25 лева  на квадратен метър), може да се квалифицира като сравним, но това  не е достатъчно, за да се изчисли средна пазарна стойност. Що се отнася до останалите парцели, те не биха могли да се считат за сравними, тъй като някои от тях не са разположени в едни и също землище, а други са ипотекирани съвместно в един договор, без посочване на техните индивидуални стойности.  ВАС им присъжда обезщетение в размер на 5 116 лв, т.е. по 0.84 лв за кв.м.

В началото на 2015 г. МС  се съгласява да изплати обезщетение в размер на 20 лв за кв.м. на собственици, чиито земи са отчуждени със същото решение, в което фигурират земите на втория и третия жалбоподатели. Голяма част от тях намират, че тази сума е приемлива и не я оспорват в съда.

Жалбоподателите повдигат оплаквания по чл. 1 от Протокол 1 във връзка с недостатъчния размер на определеното обезщетение за отчуждените им земи. Вторият и третият жалбоподатели посочват, че тяхното обезщетение е било много по-ниско от това на собствениците на съседни имоти.

Съдът, отбелязвайки, че собствеността е отчуждена за обществени нужди, намира, че е имало намеса в „притежанията“ на жалбоподателите. Тази намеса представлява лишаване от собственост по смисъла на чл.1(второто изречение от първия параграф) на Протокол 1. Съдът отбелязва, че за него основният въпрос в този казус е дали намесата на държавата   е пропорционална – т.е.  дали властите са постигнали справедлив баланс между императивите от общ интерес и тези на защитата на правата на жалбоподателите. (Papachelas v. Greece [GC], no. 31423/96, § 48, ECHR 1999‑II).  Ето защо той посочва, че следва да извърши преценка  дали присъденото обезщетение  съгласно действащото законодателство е разумно свързано със стойността на отчуждената земя към момента на отчуждаването. Когато имуществото на физическо лице е отчуждено, следва да има процедура, осигуряваща: цялостна оценка на последиците от отчуждаването, включително присъждане на такъв размер на обезщетение, който да е в съответствие със стойността на отчужденото имущество; определяне на лицата, които имат право за обезщетение и уреждане на всякакви други въпроси, свързани с отчуждаването. ( Vistiņš and Perepjolkins v. Latvia [GC] (no. 71243/01, §§ 111-114, 25 October 2012) Когато се касае  за въпрос от общ интерес, държавните органи трябва да действат своевременно и по подходящ и последователен начин. Съгласно съответните правни разпоредби на вътрешното законодателство се очаква собствениците на отчуждени имоти да получат „еквивалентно“ обезщетение.  При липса на земя, сравнима с тази на жалбоподателите, дължимото им обезщетение се изчислява съгласно процедурите, предвидени в приложимите разпоредби на горецитираната разпоредба и Закона за държавната собстевност (изменен през 2006 г.). Съдът отбеляза, че съответните стойности на други отчуждени имоти, разположени в същия район  като този на жалбоподателите, са били оценявани по различен начин. Въпреки че тези оценки не позволяват да се установи с определена сигурност пазарната стойност на земята на жалбоподателите, най-малкото те трябва да бъдат взети като отражение на пазарните цени. Освен това Съдът отбелязва, че сумите, отразяващи пазарните цени – между 6  и 225 лева  за земята на първия жалбоподател, и между 20   и 25 лева  за тези на втория и третия жалбоподатели – са много различни от обезщетението,   което действително им е изплатено, а именно –    0,22 лева   на кв. м. за   първия  и 0, 84 лв.  за втория и третия жалбоподатели. Върховният административен съд не проверява по никакъв начин дали тези различия могат да бъдат обяснени със специфичните характеристики  за земята на жалбоподателите, въпреки че те  изглежда оправдават страховете, изразени от съдиите от конституционния съд, изразили особеното си мнение в Решение   № 6, 4.07.2006 г., к.д. 5/2006 г. по повод измененията в ЗДС във връзка с метода на изчисляване на обезщетението при   отчуждаването на имоти частна собственост. Правителството твърди, че с оглед на ниската  стойност на земята им и статистическите данни, свързани с цената на земеделските земи в Софийска област, жалбоподателите са обезщетени правилно. Съдът обаче отбелязва, че не се твърди, че оценената стойност на една или друга земя, определена на национално ниво, съвпада с справедливата пазарна стойност на въпросната земя. Освен това той отбелязва, че разпоредбите на вътрешното законодателство, свързани с изчисляването на „еквивалентното“ обезщетение, не установяват съответствие между облагаемата стойност на земята и нейната пазарна стойност. Наред с  това не е  било дадено обяснение как статистическите данни, представени от правителството,  се основават на действителните продажни цени на земеделска земя и дали това не са  стойностите, декларирани от страните по сделките, извършвани на този пазар.

Съдът достига до заключението, че прилагането на съответните регулаторни разпоредби не позволява на жалбоподателите да получат обезщетение, разумно свързано със стойността на земята им. Спорните отчуждавания са наложили непропорционална и прекомерна тежест на участващите страни, което нарушава справедливия баланс между защитата на собствеността и императивите на обществения интерес.

Съдът достига до извода, че е налице нарушение на член 1 от Протокол № 1.  С оглед  недостатъците на механизма за оценка, предвидени от вътрешното законодателство, Съдът не намира, че е способен да оцени размера на сумата, която трябва да бъде присъдена на  жалбоподателите за имуществени вреди. Според него  възобновяването на вътрешното производство би могло да бъде подходящо средство за отстраняване на установените от него нарушения на правата на жалбоподателите. За тази цел те биха могли да се възползват от разпоредбата на   чл. 239 от Административнопроцесуалния кодекс, който предвижда възможността да поискат отмяна на влязлото в сила решение. Ако вътрешните съдилища преразгледат делата им, по принцип ще се изисква, в съответствие с член 5,§ 4 от Конституцията, да приложат чл. 1 от Протокол № 1, както се тълкува от Съда в случай, на установен конфликт между тази разпоредба и съответните правила на вътрешното законодателство.Съдът присъжда на всички жалбоподатели обезщетение за неимуществени вреди.

…………………….

чл. 1 от Протокол 1(контрол върху ползването на собствеността, неоправдано продължително задържане на сървър в рамките на наказателно производство срещу трети лица)+ Чл. 10(свобода на изразяване; ограничена функционалност на културен уебсайт на жалбоподателя в резултат на неоправдано дълго задържане на сървър)

Pendov v. Bulgaria(Application no. 44229/11), 26 March 2020

През 2010 г. българско издателство подава жалба до прокуратрата, че книга, издадена от него, е качена незаконно на сайта chitanka.info, което представлявало престъпление по чл. 172а НК. Последвалото разследване показва, че сайтът е частично хостван на сървъра, който е собственост на жалбоподателя. В онзи период този сървър хоства и редица други уебсайтове (включително един, посветен на японската аниме култура), които са администрирани от жалбоподателя. По искане на прокуратурата на 18.06.2010 г. съдия от Софийския районен съд дава разрешение за извършване на претърсване на помещението, където е инсталиран сървърът и за изземването му, тъй като  приема, че има достатъчно основания  така да се съберат важни за разследването доказателства. На 21 юни 2010 г. претърсването е извършено в присъствие на  собственика на помещението. Жалбоподателят не е открит на адреса, тъй като той не живее в столицата, а е наемател на офиса, в който е инсталиран сървърът. Впоследствие не му е предоставено нито разрешението за претърсване, нито протоколът за извършените процесуално-следствени действия. На 23.06.2010 г. жалбоподателят е разпитан от полицията. На 29.06.2010 г. разследващият    по досъдебното производство назначава техническа експертиза със задача да се установи дали сървърът на жалбоподателя е хоствал разследвания сайт и в случай, че такава информация бъде намерена, тя да бъде копирана на друго устройство за съхранение. Тази експертиза не е извършена въобще.

През юли  и   август 2010 г.  жалбоподателят сезира районната прокуратура с искане да му бъде върнат сървърът, като посочва, че необходимата информация за разследването може да бъде копирана, тъй като този сървър хоства няколко други сайта, вкл. негов собствен, който спира да функционира поради изземването. Наред с това там се съдържа и личната му кореспонденция, а изземването й не би трябвало да е разрешено. Той изтъква, че предлаганите от него чат услуги не могат да бъдат възстановени без данните, съдържащи се на сървъра. Жалбоподателят счита, че от една страна, тези действия са го дискредитирали в очите на потребителите и колегите му, а от друга – той е претърпял загуби, тъй като е инвестирал много лични усилия и финансови средства. Според твърденията му сайтът преди изземването на сървъра е бил посещаван от 500-600 потребители дневно.   Той счита за несправедливо да понесе такива „тежки последици“, тъй като сигналът до полицията не е срещу собствения му сайт. На 16 и 27 октомври  2010 г. и на 18 януари 2011 г.  жалбоподателят сезира и Върховната касационна прокуратура /ВКП/ с оплаквания, че изземването на сървъра е незаконно; че никаква експертиза не е извършена;   че  сървърът съдържа „обекти на авторски права“ – негови и на  други хора, както и че действията на властите са нарушили неговите права на личен живот и кореспонденция, гарантирани съгласно член 8 от Конвенцията (по повод това оплакване той не излага никакви аргументи).

Междувременно производството, образувано от Софийската районна прокуратура, е прекратено поради това, че е имало преди това друго, образувано в районна прокуратура в гр. Троян. Досъдебното производство в Троян пък е спряно за издирване на свидетел и също не са предприети никакви действия във връзка с веществените доказателства (които се оказва, че не са изпратени надлежно от СРП на Районна прокуратура – Троян). Сървърът е върнат на жалбоподателя на 8 февруари 2011 г. след намеса на ВКП.  Самият уебсайт на жалбоподателя, който до изземването му е функционирал повече от четири години, частично е прехвърлен на друг сървър скоро след операцията по претърсване и изземване. На него  той  публикува  изявление, призоваващо органите на прокуратурата да поправят „грешката“, която са направили. На 27 юли 2010 г., отново използвайки друг сървър, той активира „минимална“ версия на сайта, най-вече с цел да обясни на своите потребители какво се е случило. Функционалността на сайта е възстановена напълно едва след връщането на сървъра през февруари 2011 г., но той никога не  връща  предишната си популярност. Понастоящем уебсайтът е активен, но „рядко посещаван“. След като чат-услугата се оказва недостъпна за известно време, тя повече не се използва.

Жалбоподателят повдига оплаквания по чл. 6, чл. 7,  чл. 8, чл. 10 и чл. 1 от Протокол 1.

Съдът намира за уместно да разгледа жалбата в светлината на чл. 8, чл. 1 от Протокол 1 и чл. 10.

Правителството излага редица аргументи за недопустимост на всяко едно от оплакванията поради неизчерпване на вътрешните средства за защита. Съдът приема, че те са основателни единствено по отношение на оплакването по чл. 8, доколкото жалбоподателят никога не е излагал  пред националните власти твърдение за  допуснато нарушение на правото му на личен живот и кореспонденция по достатъчно ясен и категоричен начин, за да бъдат  предприети съответните адекватни действия.

Във връзка с оплакването по чл. 1 от Протокол 1 Съдът припомня, че този текст не забранява изземването на веществени доказателства в рамките на наказателно производство при условие, че то се основава на закона и преследва легитимна цел. В конкретниа случай тези две предпоставки са налице и затова основният въпрос, върху който е съсредоточен анализът, е доколко предприетата мярка е била пропорционална. В тази връзка Съдът подчертава, че ще вземе предвид  продължителността на задържането на имуществото на жалбоподателя, неговата необходимост, последиците за жалбоподателя, както и поведението на съответните органи (вж.  Petyo Petkov v. Bulgaria, no. 32130/03, § 105, 7 January 2010). ЕСПЧ отбелязва, че сървърът е иззет и задържан около седем и половина месеца, но през това време не е обект на каквато и да било експертиза. Не е доказано и че всяка информация, която би била от значение за делото, не би могла просто да бъде копирана, а следователят, възложил експертизата, е формулирал точно такава задача. Съдът взема под внимание факта, че сървърът   е бил използван от жалбоподателя за професионални дейности – той е хоствал няколко сайта, включително собствения си сайт, а наред с това е съхранявал работата си (софтуерния продукт, върху който е работил) върху него. Още на национално ниво жалбоподателят се е оплакал, че задържането на сървъра му е причинило „значителни щети“. По преценката на Съда задържането на сървъра на жалбоподателя между 21 юни 2010 г. и 8 февруари 2011 г. е било непропорционално. Това се установява от следните обстоятелства: фактът, че сървърът на жалбоподателя никога не е проверяван за целите на наказателното разследване, което не е било насочено срещу него, а срещу трети лица; възможността за копиране на необходимата информация; значението на сървъра за професионалната дейност на жалбоподателя; както и частичното бездействие на районната прокуратура в София. Въз основа на извършената преценка Съдът достига до извода, че   националните органи не са  успели да постигнат необходимия справедлив баланс между легитимната цел, преследвана по делото, и правата на жалбоподателя, поради което са  нарушили член 1 от Протокол № 1 .

……………………….

ПРОТОКОЛ 7

Чл. 2 на Протокол 7 (липса на възможност за обжалване на наказание, наложено от първоинстанционен съд)

Bayrakov v. Bulgaria (Application no. 63397/12), 14 may 2020

/решение на Комитет/

На 25 март 2012 г. жалбоподателят и други привърженици на софийски футболен клуб заминават за Пловдив, за да присъстват на футболен мач. Според повдигнатото им впоследствие обвинение,   при пристигането си те се спречкват  с привърженици на местния противников клуб, хвърлят стъклени бутилки и камъни по минувачите. Полицията ги задържа и образува административно-наказателно производство по реда на   Закона за опазване на обществения ред при провеждането на спортни мероприятия. Съставен е АУАН и е издадено  наказателно постановление. На следващия ден преписката е внесена в районния съд в Пловдив, който с решението си намира, че жалбоподателят е извършил административно нарушение футболно хулиганство. Поради това му налага глоба в размер на 300 лв, задържане в поделенията на МВР за срок от 13 дни, както и едногодишна забрана да посещава спортни събития в България и в чужбина. Съгласно чл. 34 в редакцията му до 2018 г. това решение е окончателно (т.е. то не подлежи на обжалване). Веднага след постановяването му то е приведено в изпълнение, като жалбоподателят е преведен в затвора, където остава до 8 април 2012 г.

През септември 2012 г. жалбоподателят подава молба за възобновяване на производството, като се аргументира, то по своето естество представлява  „наказателно обвинение“ срещу него и така е нарушето правото му на справедлив процес по  член 6 § 1 от Конвенцията. Той се оплаква и от невъзможността да обжалва решението от 26 март 2012 г., като се позовава на решението на Конституционния съд от 4 май 2011 г. (с което аналогична норма за Указа за борба с дребното хулиганство е отменена). В решение от 22 октомври 2012 г. зам.-председателят  на Върховния касационен съд отказва да образува повторно производство,  посочвайки, че процедурите за спортно хулиганство съгласно Закона от 2004 г. не подлежат на възобновяване съгласно съответните разпоредби на Наказателно-процесуалния кодекс.В §§18-22 на решението е направен анализ на националната съдебна практика в периода 2012-2013 г. и е констатирано, че тя е противоречива. Някои съдилища приемат, че решението на КС не е относимо към делата за футболно хулиганство и съответно – не ги допускат до касационно  обжалване, а други (основно СГС), приемат, че решението на КС следва да бъде взето под внимание  и се произнасят по тях . През 2018 г. чл. 34 от закона е изменен и е предвидена възможност решенията на районните съдилища подлежат на касационно обжалване на основанията, предвидени в НПК.

Правителството оспорва допустимостта на жалбата поради неизчерпване на вътрешноправните средства за защита, като твърди, че скоро след решението на КС от 4 май 2011 г. голяма част от съдилищата започнали да допускат до касация решенията на районните съдилища по Закона от 2004 г. Това възражение е оставено без уважение. По съществото на спора Съдът припомня своите предходни решения по делата Kamburov v. Bulgaria (no. 31001/02, 23 April 2009), Stanchev v. Bulgaria (no. 8682/02, 1 October 2009) and Zhelyazkov v. Bulgaria (no. 11332/04, 9 October 2012),в които установява нарушение на чл. 2 от Протокол 7 поради невъзможността да бъдат обжалвани решенията на районните съдилища за налагане на санкции по УБДХ.  На първо място той отбелязва, че с оглед  естеството на административното нарушение за дребно хулиганство и тежестта на потенциалните санкции, предвидени в УБДХ, включително лишаване от свобода,  делата се отнасят до разглеждането на „наказателно обвинение“  по смисъла на член 6 § 1 от Конвенцията, което означава също, че член 2 от Протокол № 7 е приложим.На второ място, до 2011 г. тези решения не са подлежали на обжалване и на трето – в кслучая не става въпрос за маловажно престъпление (по смисъла на чл. 2§2 от Протокол 7, който предвижда изключение от правото на обжалване), след като предвидената санкция е лишаване от свобода. Близкото сходство между нормите на УБДХ и Закона от 2004 г., по който е санкциониран жалбоподателят, е констатирано и от националните съдилища. Независимо, че отделни съдебни състави са допускали до касационен контрол решенията на отделни съдилища, Европейският съд подчертава, че практиката не е била добре установена, а противоречива и припомня, че Конвенцията има за цел да гарантира защитата на правата  ефективно и на практика,а не илюзорно и теоретично(виж наред с многото други Waite and Kennedy v. Germany [GC], no. 26083/94, § 67, ECHR 1999‑I, and Fırat v. Greece, no. 46005/11, § 41, 9 November 2017). Поради това той установява нарушение на чл. 2 от Протокол 7.

…………………..

ЧЛЕН 4 на Протокол 7забрана за повторно осъждане или наказание

чл.4 (едновременно осъждане за престъпление и за административно нарушение

Velkov c. Bulgarie (requête no 34503/10), 21 Juillet 2020

Жалбоподателят заедно с други привърженици на футболния клуб „Локомотив“ Пловдив, на 17 май 2008 г. с два автомобила заминават за гр. Сандански, където е бил предвиден  футболен мач между местния отбор и този на „ЦСКА-София“. След пристигането си те се насочват към стадиона , опитвайки се да влязат и хвърлят предмети по посока на привържениците на „ЦСКА“ и към полицаите, които осигуряват реда, счупват стъклата на паркирани до стадиона автомобили. Мачът е преустановен. Около 20.50 часа прокуратурата разпорежда задържането на жалбоподателя  и на още 6 лица за 72 часа и започва процедура за налагане на административна санкция за футболно хулиганство  срещу тях. На 29 май 2008 г. районният съд в Сандански ги признава за виновни  за нанесени обиди и неподчинение на полицията и  им налага  санкция задържане в поделенията на МВР за 15 дни, считано  от 17 май. По другите повдигнати обвинения съдът намира, че не са налице достатъчно доказателства. Решението се основава на показанията на осем полицаи, които са се намесили, за да предотвратят безредиците.

Успоредно с адмнистративната процедура започва и досъдебно производство за хулиганство по чл. 325 от НК и на 21 май 2008 г. на жалбоподателя е определена мярка за неотклонение задържане под стража. Освен провиненията, за които му е наложена административна санкция прокуратурата го обвинява и че е хвърлял камъни срещу полицаите и привържениците на „ЦСКА“. В хода на наказателното производство адвокатът на жалбоподателя обръща внимание на противоречията в показанията на полицаите, дадени в административното производство и тези, депозирани в по-късен момент по обвинението по чл. 325 НК. На 20 януари 2009 г. жалбоподателят е признат за виновен и е осъден на две години лишаване от свобода. Тази присъда е оставена в сила както от Окръжния съд в Благоевград, така и от ВКС.

Съдът отбелязва, че между страните е налице спор доколко критерият Engel et autres c. Pays-Bas (8 juin 1976, § 82, série A no 22),  е приложим по отношение на административната процедура по Закона за опазването на обществения ред при провеждането на спортни мероприятия. Той не приема възражението на Правителството, че в случая жалбата следва да бъде отхвърлена на основание правилото ratione materiae, тъй като, проведеното административно производство срещу жалбоподателя има всички характеристики на наказателно.

Съдът констатира, че на жалбоподателя му е била наложена административна санкция, след което е бил признат за виновен и в извършването на престъпление по чл. 325 от НК. Ето защо основният въпрос е да определи дали критериите за съвместимост с чл. 4 на Протокол 7 са изпълнени в настоящия случай, тъй като той по принцип допуска да се проведат смесени процедури и да се наложет две самостоятелни санкции. (те са припомнени в §§ 69-71) Съдът отбелязва, че двете производства са започнали едновременно и макар наказателното да е продължило по-дълго, е имало достатъчно тясна времева връзка между тях.

Що се отнася до наличието на материалния аспект на близост между двете производства, Съдът отбелязва първо, че както административното, така и наказателното производство преследват по същество една и съща цел, а именно – да накажат нарушенията на обществения ред, причинени от жалбоподателя по време на футболния мач от 17 май 2008 г. Второ, от документите в преписката става ясно, че установяването на фактите, извършени в рамките на административната процедура, не е взето предвид в хода на наказателното производство: свидетелските показания на едни и същи очевидци на събитията от 17 май 2008 г. са били  събрани и анализирани отделно в рамките на всяка от процедурите. Трето, Съдът отбеляза, че санкцията, свързана с лишаване от свобода, наложена на жалбоподателя в края на административната процедура, не е взета предвид в решенията на наказателните съдилища или при определяне на продължителността на наказанието лишаване от свобода, или за приспадане на дните, които вече е прекарал жалбоподателят в задържане или домашен арест. Двете проведени процедури според ЕСПЧ не могат да се впишат в един интегриран меанизъм на санкциониране, превиден в националното право, чрез който да се противодейства на феномена на футболното хулиганство. С оглед на тези елементи Съдът достига до извода, че не е имало достатъчно тясна материална връзка между административното  и наказателното производство срещу жалбоподателя, поради което е допуснато нарушение на чл. 4 от Протокол 7.

 

 

……….

 

Коментарите са забранени.