КАТАЛОГ 2020

7 април, 2020

КАТАЛОГ ПО ТЕКСТОВЕ НА ПОСТАНОВЕНИТЕ РЕШЕНИЯ ОТ ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪД ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА ПРЕЗ 2020 г.

Решение от 2 април 2020 г. –  Chorbadzhiyski and Krasteva v. Bulgaria (Application no. 54991/10)

ЧЛЕН 2 – право на живот

чл.2(право на живот;експулсиране(условно)+чл.3(забрана за изтезание, експулсиране(условно) +чл.39(привременна мярка – забрана за експулсиране)

M.A. and Others v. Bulgaria(Application no. 5115/18)20 February 2020

Жалбоподателите, M.A., A.N., Y.M., S.H. и A.A., са китайски граждани – уйгурски мюсюлмани  от   Синцзян. (XUAR), автономен регион на Китайската народна република. Поради различни причини те са подложени на преследвания или са застрашени от такива и затова са принудени да напуснат страната си (вторият – защото отказва да сътрудничи на властите и да събира данни за своите клиенти, третият – защото семейството му през 40-те години се е съпротивллявало на комунистическата власт, четвъртият, защото скоро след женитбата си има дете, което било против официалната политика). На различни дати през 2013 и 2015 г. те напускат Китай, установяват се в Турция, където живеят  и работят до 2017 г. След като отношенията между Турция и Китай се подобряват, турските власти се задължават да депортират уйгури, пребиваващи в страната, обратно в Китай, поради което на 26 юли   2017 г. жалбоподателите преминават незаконно българо-турската граница и са  задържани от българската гранична полиция. Началникът на местното гранично поделение им връчва заповеди  за   репатриране „ в страната на произход, транзитната страна или трета страна“ – мярка съгласно член 41, ал. 1 от Закона за  чужденците.Същия ден те постигат споразумение  с прокуратурата във връзка с извършеното престъпление – незаконно преминаване на границата и  са осъдени условно. След това жалбоподателите са настанени в Център за временно задържане на чужденци. Всички   подават молби за предоставяне на убежище, които са отхвърлени от Държавната агенция за бежанците. Административните актове са обжалвани пред Административния съд в Хасково, а след отхвърлянето на жалбите – пред ВАС, който също ги оставя без уважение. Съдът  посочва, че жалбоподателите не са доказали, че са били преследвани в своята страна на произход по смисъла на Закона за убежището и бежанците или че са изложени на риск да бъдат обект на такива действия.

Междувременно   директорът на ДАНС разпорежда експулсирането им през януари 2018 г. по съображения, че жалбоподателите представляват заплаха за националната сигурност. Неговите заповеди са обжалвани пред Върховния административен съд, но жалбите са оставени без уважение . В решенията си   Върховният административен съд заключава, че ДАНС убедително е  доказала, че жалбоподателите  могат да представляват заплаха за националната сигурност на България, по-специално с оглед на връзките им с ислямското движение в Източен Туркестан, считано за терористична група. Междувременно Световният конгрес на Уйгур, Международната уйгурска фондация за правата на човека и демокрацията, Amnesty International и няколко членове на Европейския парламент отправят призиви към  България да не предприема експулсирането на жалбоподателите. След сезиране на Европейския съд по правата на човека с искане за постановяване на привременни мерки по чл. 39 от Правилата на Съда, през януари 2018 г. Европейският съд разпорежда на  българското правителство, че не трябва да експулсира жалбоподателите, докато производството пред него е в ход.

Производството по отношение на първия и петия жалбоподател е прекратено, тъй като те напускат страната.

Жалбоподателите повдигат оплаквания за нарушения на чл. 2 и чл. 3, които Съдът намира за необходимо да разгледа съвместно. Те твърдят, че ако бъдат върнати в Китай, ще  бъдат подложени на преследване, малтретиране и произволно задържане и че  дори могат да бъдат екзекутирани. Наред с това  се оплакват, че   Законът за убежището и бежанците не им предоставя ефективно вътрешноправно средство за защита.

Европейският съд основава решението си на официални доклади на Обединеното кралство и САЩ, както и  на редица международни организации за ситуцията в тази китайска автономна област(§§47-56). Съдът за пореден път подчертава, че всички съображения по настоящото дело, свързани с въпроса дали жалбоподателите представляват риск за националната сигурност на България – както се твърди от ДАНС и са приети от Върховния административен съд (§§ 34-38 ) – не са от значение за неговата преценка. Както и в предходните негови решения по делата   Auad v. Bulgaria (no. 46390/10, §§ 27-31, 11 October 2011, § 101 и O.D. v. Bulgaria, no. 34016/18, § 47) основният въпрос е дали са налице съществени основания да се смята, че съществува реален риск те да бъдат подложени   на лошо третиране или да бъдат заплашени със смърт, ако решенията за   експулсирането им бъдат приложени и бъдат изпратени в Китай. Доколкото ВАС не е обсъдил твърденията на жалбоподателите в този аспект, Съдът посочва, че ще извърши собствена преценка на ситуацията в приемащата държава с оглед риска за нарушаване на чл. 2 и чл. 3, като вземе предвид предоставените му материали, включително и такива, изискани от него по собствена инициатива.(proprio motu)В резултат на анализа на цялата информация се установява несъмнено, че китайските власти задържат стотици хиляди или дори милиони уйгури в „лагери за превъзпитание“, в които има случаи на малтретиране и изтезания по отношение на тези лица. В отделни доклади са представени конкретни примери на преследвани и  осъдени на дълги години лишаване от свобода на завърнали се в Китай уйгури, имало е и случаи, когато те са били  екзекутирани. Доклади на международни правозащитни организации са били предоставени и  на българското правителство във връзка с това дело.

Съдът намира съществени основания да смята, че жалбоподателите биха били изложени на реален риск от произволно задържане и лишаване от свобода, както и от малтретиране и дори смърт, ако бъдат изпратени в родината си. Затова той посочва, че е необходимо да   проучи дали съществуват ефективни гаранции, които защитават жалбоподателите срещу произволното им връщане към Китай, от страна на българските власти. Съдът констатира, че в първоначалната заповед за репатриране на жалбоподателите не е посочено къде точно те следва да бъдат изпратени.По същия начин и ВАС не се произнася, считайки, че това е въпрос, свързан с изпълнението на самото решение.  Този подход обаче е критикуван от Европейския съд в решението му по делото Auad ( § 106), тъй като няма гаранции, че българските власти ще разгледат с необходимата отговорност въпроса за риска, пред който жалбоподателят се изправя, ако бъде върнат в страната, от която е избягал. Правителстовто не е обяснило наред с това и как точно имиграционните власти ще приложат чл. 44а от ЗЧ в изпълнение на решението за експулсиране и въз основа на каква информация и стандарти ще преценят дали  третата страна, в която биха експулсиали лицето, не би го върнала в държавата, от която е избягал. Съдът намира тези аргументи за валидни и към настоящия случай, още повече, че правителството не е предоставило информация, която би могла да доведе до различен извод. Поради това той достига до заключението, че липсват ефективни гаранции в процеса на изпълнение на репатрирането или експулсирането на жалбоподателите, а от друга страна Съдът вече е установил, че те не могат да се върнат безопасно в страната си на произход. Той постановява, че ако жалбоподателите бъдат изпратени в Китай, българските власти биха нарушили разпоредбите на чл. 2 и чл. 3 от Конвеницята. Съдът преценява, че не е необходимо да разглежда и оплакването по чл. 13, доколкото то е обсъдено в светлината на оплакванията по чл. 2 и чл. 3. Наред с това Съдът разпорежда, че по силата на чл. 39 от Правилата му  докато решението не влезе в сила или до изрично разпореждане от негова страна жалбоподателите не трябва да бъдат премествани в друга държава.

……………………

ЧЛЕН 3  – забрана за изтезания или нечовешко или унизително отношение или наказание

чл.3(забрана за изтезания; експулсиране(условно)+чл.2 (право на живот;експулсиране(условно)+чл.39(привременна мярка – забрана за експулсиране)

M.A. and Others v. Bulgaria(Application no. 5115/18)20 February 2020

Резюмето на решението се съдържа в оплакването по чл. 2 по-горе.

………………………………..

чл.3(позитивни задължения, липса на ефективно разследване по повод оплаквания за изнасилване)+чл.8(право на неприкосновеност на личния живот)

Y v. Bulgaria (Application no. 41990/18), 20 February 2020

На 10 юли около полунощ, на слабо осветено място в покрайнините на София   жалбоподателката е нападната и изнасилена. Тя веднага се обажда на полицията и започва разследване. Събрани са доказателства от местопрестъплението, назначена е ДНК експертиза, извършено е медицинско изследване, което установява насилствено съвокупление. На следващия ден тя дава описание на предполагаемия нападател и така е идентифициран като потенциален извършител г-н Х, който живеел наблизо до мястото на престъплението. Той отрича да е извършил престъплението и твърди, че по това време е бил в дома си. Пет месеца по-късно резултатите от ДНК теста разкриват, че възможният извършител е друго лице – г-н Z, строителен работник, който също живеел близо до мястото на изнасилването. Той обаче отрича да е правил секс с жалбоподателката при разпита си от следовател. Досъдебното производство е спирано неколкократно поради това, че според властите не са налице достатъчно убедителни доказателства, чрез които да се идентифицира извършителят на престъплението с оглед проблеми със зрението на г-жа Й. Макар че по бельото на жалбоподателката да били открити следи от ДНК, принадлежащи на Y, това не било достатъчно, за да бъде повдигнато срещу него обвинение, тъй като жертвата не го е разпознала като свой нападател.

През 2018 г. производството за пореден път е спряно. Постановлението е обжалвано пред Софийския районен съд, който в определението си от 11.02.2019 г. го оставя в сила. Съдът констатира, че следователят е спазил всички дадени му указания от съдията, както и че наличните доказателства изключват възможността Х да е предполагаемият нападател, но и няма никакви доказателства, които да сочат кой би могъл да бъде евентуалният насилник.

В жалбата жалбоподателката не квалифицира оплакванията си по конкретен текст, а сочи, че разследването е било неефективно. Съдът преценява, че ще анализира случая в светлината на чл. 3 и чл. 8 едновременно.

Той припомня стандартите за ефективно разследване, които е утвърдил в своята богата практика, включително и по български дела (M.C. v. Bulgaria, no. 39272/98, P.M. v. Bulgaria, no. 49669/07 и др.)Съдът констатира, че установения ДНК материал по бельото на жалбоподателката като принадлежащ на Z. по никакъв начин не е мотивирал разследващите да изяснят по-подробно дали последният действително по време на изнасилването е бил в дома си,имал ли е някакви взаимоотношения с жалбоподателката, а са се задоволили с неговите обяснения.Не са били правени опити да се изясни как този материал се е озовал върху дрехите й. В тази насока не са били изпълнени и конкретните указания на прокурора. Съдът е поразен, че прокурорът в детайли анализира невъзможността на жалбоподателката да разпознае Х. като извършител, а същевременно възприема еднозначно твърденията на Z. за липсата на всякакви сексуални контакти от негова страна, при явното доказателство на ДНК експертизата, нито взема отношение по надеждността на направените изводи. Съдът констатира, че и след възобновяване на разследването изобщо не е било насочено внимание към този негов аспект и прокурорът в своето поредно постановление за спиране просто е повторил    по-ранните си разсъждения относно доказателствата, свързани с г-н Z. Това според Съда   показва, че разследването, макар и задоволително в няколко други аспекта, не е успяло да доведе до правилно проучване на случая.Той подчертава, че задължението за ефективно разследване не се ограничава до отговор на твърдения и конкретни искания от предполагаемата жертва. Такова изискване е присъщо на процедурните задължения на властите и не зависи от инициативата на жалбоподателя да поеме отговорност за провеждането на следствени процедури (вж. Bouyid v. Belgium [GC], no. 23380/09, § 119, ECHR 2015; C.N. v. the United Kingdom, no. 4239/08, § 69, 13 November 2012; and L.E. v. Greece, no. 71545/12, § 68, 21 January 2016 Това е особено вярно в случаите като този, в който властите са наясно с конкретната психологическа уязвимост на жалбоподателя.

Без значение е дали този ред на проучване, дори и да бъде следван, би останал в крайна сметка безплоден. В тази връзка Съдът подчертава, че той не може да замести националните съдилища и  да изразява становище дали г-н Z е играл някаква роля в твърдяното   посегателство върху жалбоподателката. Нито би желал да направи някакви констатации относно доказателствата в това отношение или да постанови решение, свързано с    наказателна отговорност, тъй като тези въпроси се решават от компетентните национални органи. Неговата задача  се свежда до проверка на ефективността на разследването и той установява, че неспособността на властите да направят сериозен опит да изяснят гореспоменатите несъответствия, които – с оглед на доказателствата на ДНК – са били от основополагащо значение  за случая, не е било просто изолирана грешка, а съществен недостатък, който подкопава адекватността на разследването Липсата на ефективно наказателно разследване на твърденията на жалбоподателката не може да бъде поправена от възможността тя да предяви иск за обезщетение срещу хората, за които се твърди, че са виновни за изнасилването й.

Установено е, че положителното задължение съгласно членове 3 и 8 от Конвенцията за осигуряване на ефективна защита срещу изнасилване изисква мерки от наказателноправен характер. Затова Съдът достига до извода, че е налице нарушение на позитивните задължения на ответната държава съгласно членове 3 и 8 от Конвенцията.

…………………….

ЧЛЕН 6 – право на   справедлив процес (наказателноправни аспекти)

чл.6§1 (справедлив процес, изтръгване на показания чрез насилие)

Stoykov v. Bulgaria(Application no. 32723/12), 27 February 2020

През февруари 2009 г. в Стара Загора е образувано досъдебно производство за извършен грабеж  от три лица, при който е отнето голямо количество пари и ценности от касата на едно търговско дружество. На 26.02.2009 г. три разследващи екипа задържат три заподозрени лица в техните жилища. Упражненото насилие върху жалбоподателя, в резултат на което са  изтръгнатите от него самопризнания  и неефективността на разследването, са предмет на решението на Европейския съд в жалбата Stoykov c. Bulgarie, (no 38152/11, 6 octobre 2015). По-късно същия ден срещу жалбоподателя е повдигнато обвинение за грабеж в съучастие. Разпитан пред съдия, той прави самопризнания относно предварителната подготовка и извършването на престъплението от страна на тримата. Протичането на наказателния процес е описано подробно в решението на Съда по делото Kormev c. Bulgarie (Requête no 39014/12, 5 octobre 2017).

По-специално по време на процеса жалбоподателят оттегля признанието си, посочвайки, че е бил принуден от полицията да го направи. Позицията на защитата след това е била, че той не е виновен.

С решение от 15 май 2010 г. Окръжният съд в  Стара Загора осъжда жалбоподателя за квалифициран грабеж и незаконно притежание на огнестрелно оръжие   на шестнадесет и половина години лишаване от свобода. Съдът се позовава на множеството събрани доказателства, но и на самопризнанието на жалбоподателя, тъй като приема, че  не  било установено без съмнение, че жалбоподателят е бил малтретиран по време на неговия арест и преди да направи самопризнанието и че във всеки случай това не води до неистинността на неговите изявления или тяхната недопустимост като доказателство. Изложените от него факти се потвърждават от останалите доказателства. Признанието му пред съдия е било направено „доброволно, без никакво физическо или психическо насилие“.

Присъдата   на жалбоподателя е оставена в сила от  Апелативния съд в Пловдив. По въпроса за самопризнанието въззивната инстанция приема, че  след като жалбоподателят „е решил да признае вината си“ в началото на наказателното производство, самият факт, че по-късно е оттеглил това признание, не е трябвало да се тълкува „в ущърб на обвинението“.

С окончателно решение от 17 ноември 2011 г. Върховният касационен съд отхвърля жалбата на жалбоподателя. Той констатира, че двете инстанции са отговорили адекватно на аргумента, че признанието на жалбоподателя от 26 февруари 2009 г. е изтръгнато чрез принуда.

В своето решение Съдът се позовава на изводите, които вече е направил в предходните свои решения по делата Stoykov c. Bulgarie (в което установява нарушение на процедурните аспекти на чл. 3 във връзка с извършените мъчения за изтръгване на самопризнания) и Kormev c. Bulgarie (един от съучастниците на жалбоподателя, чиито самопризнания, изтръгнати с насилие, са били ползвани в процеса и са довели до осъждането му). Европейският съд подчертава, че не вижда причина да достигне до различно заключение по разглежданото дело, което се отнася до идентично оплакване – че наказателното производство, за което е установено, че е несправедливо по отношение на г-н Кормев, е било несправедливо и по отношение на жалбоподателя поради това, че техните обвинения се основават на доказателства, извлечени под принуда(§21).

Съдът не се съгласява с възражението на Правителството, че присъдата се основава и на множество други доказателства, които по несъмнен начин доказват виновността на жалбоподателя (и на другите съучастници в престъплението). Той подчертава, че използването на доказателства, получени в нарушение на член 3 в наказателното производство, винаги поставя сериозни въпроси относно справедливостта на това производство. Той повтаря, че инкриминиращите доказателства, получени в резултат на изтезания, никога не трябва да се използват като доказателство за вината на жалбоподателя, независимо от тяхната доказателствена сила, и че такова позоваване автоматично прави съответното наказателно производство несправедливо (§ 81 от решението по делото Kormev). Подобен подход  потенциално би могъл да позволи на националните органи да заобикалят гаранциите, предлагани в членове 3 и 6 от Конвенцията.

Въз основа на посочените аргументи Съдът достига до извода  че наказателното производство срещу жалбоподателя, в което националните съдилища са се позовавали на доказателства, извлечени чрез изтезания, не е справедливо по смисъла на член 6, §1 от Конвенцията.

Европейският съд намира, че самата констатация за установеното нарушение е достатъчна компенсация предвид предвидената възможност в чл. 422 от  НПК за възобновяване на производството в случаи на установено нарушение от страна на Европейския съд.

…………………………

ЧЛЕН 6 – право на справедлив процес(граждански аспекти)

чл. 6§1(право на справедлив процес-достъп до съд; непропорционалност на държавните такси при искове срещу държавата; непредвидимост на определяне на държавните такси при такива искове; различен критерий при определяне на размерите в различните производства при искове срещу държавата)

Chorbadzhiyski and Krasteva v. Bulgaria (Application no. 54991/10), 2 April 2020

Жалбоподатели са баща и неговата дъщеря. На 29.08.1998 г. съпругата на първия и майка на втората жалбоподателка загива  от  паднал клон на дърво в резултат на разразила се силна буря. На 06.08.2003 г.  те предявяват иск по чл. 1 от ЗОДОВ срещу държавата, община Пловдив и две лица, които  са искали отг общината да отреже дървото. Претенцията е за 2 млн лв неимуществени и 200 000 лв имуществени вреди. През ноември 2004 г. исковете са отхвърлени от Окръжния съд. Той намира, че държавата не е пасивно легитимирана и че тя носи отговорност чрез своите органи и служители, а в конкретния случай това са общинските власти, но общината  не е отговорна за настъпилото случайно събитие. Исковете срещу двете физически лица също са отхвърлени поради това, че действията им не са в причинна връзка с настъпилата злополука. Съдът отбелязва наред с това, че исковите претенции са прекомерно завишени и на основание чл. 10, ал. 2 от ЗОДОВ (в редакцията му към онзи момент) осъжда жалбоподателите да заплатят държавна такса в рамер на 88 000 лв (4% от 2 200 000 лв). Решението е обжалвано пред Апелативния съд, който частично оставя в сила съдебния акт (по отношение на държавата и физическите лица), а по отношение на общината преквалифицира спора като такъв по ЗЗД, тъй като изсичането на дървета не представлява административна дейност. Съдебният акт е отменен в тази част, както и относно разноските, а делото е върнато за ново разглеждане на първоинстанционния съд. Това решение е обжалвано пред ВКС. Касационната инстанция  приема, че Апелативният съд е следвало сам да реши спора, а не да го връща на окръжния съд. На 24.07.2008 г. въззивната инстанция уважава частично исковите претенции и присъжда на всеки от жалбоподателите по 50 000 лв  неимуществени вреди в едно с дължимата лихва. Наред с това съдът ги осъжда да заплатят държавна такса върху отхвърлената част от исковете в размер на 126 000 лв.(4% за първоинстанционното и 2% за въззивното производство). Това решение е обжалвано пред ВКС. В жалбата си жалбоподателите посочват, че съдилищата чрез тези такси на практика са ги санкционирали и са им отнели всичко, което са им  присъдили. Жалбата е върната от съда поради просрочването  й. От своя страна Община Пловдив също обжалва решението пред ВКС. Касационната инстанция оставя в сила този съдебен акт на 10.03.2010 г. На 13 и 15 04.2012 г. жалбоподателите депозират молба за изменение на решението в частта му за разноските на осн. чл. 248, ал. 1 ГПК, като се позовават на решението на Европейския съд по делото Stankov v. Bulgaria (no. 68490/01, 12 July 2007.), в резултат на което ЗОДОВ е бил изменен и вече не се налага заплащането на пропорционална, а на проста такса при отхвърлянето на иск срещу държавата. Наред с това те отбелязват, че макар и исковете им да са били преквалифицирани като такива по ЗЗД, Апелативния съд в Пловдив е трябвало още в самото начало на производството да ги задължи да заплатят тези такси, а не направо с постановяване на решението да ги осъди да ги заплатят, като при това те значително надхвърлят размера на присъденото им обезщетение.

На 17.06.2010 г. ВКС оставя без уважение молбата на жалбоподателите, отбелязвайки, че Апелативният съд е допуснал грубо нарушение на ГПК, но в производството по изменение на съдебното решение в частта за разноските не подлежи на раглеждане въпросът за държавните такси, които освен това се определят от закона.Това определение също е обжалвано и друг състав на ВКС го оставя в сила, като посочва, че не е в неговата компетентност да изменя решението на Апелативния съд, което е влязло в сила по отношение на жалбоподателите (поради необжалването му). Наред с това е отбелязано, че съдът не е компетентен по свое усмотрение да променя размера на съдебните такси.

На 25.03.2010 г. окръжният съд издава изпълнителен лист за 126 000 лв, които жалбоподателите трябва да платят като държавна такса. На 2 март 2011 г. Община Пловдив изплаща общо сумата от 267 868.86 лв (главница и лихви) на двамата жалбоподатели общо. През април 2011 г. всеки от двамата жалбоподатели превежда по 73 451.43 лв в полза на НАП. Така нетната сума, която остава за всеки от тях след погасяване на задълженията им към държавата възлиза общо на 121 125 лв – т.е. всеки от тях получава по 60 562.82 лв. – по-малко от 50% от присъденото им обезщетение за неимуществени вреди.

Европейският съд посочва, че настоящото дело се отнася до искови претенции,   предявени срещу държавата, които националните съдилища са намерили за основателни, но прекомерни по размер. Вярно е, че жалбоподателите са били осъдени да заплатят тези такси едва след приключването на производството (макар и в нарушение на приложимите процесуални норми), но това им е позволило да имат достъп до всички фази на производството. Независимо от това, позовавайки се на решението си по делото Stankov v. Bulgaria (no. 68490/01, §§ 49-67, 12 July 2007) Съдът отбелязва, че налагането на значителна финансова тежест в конкретния случай може да се окачестви като такова ограничение. Ето защо той посочва, че ще провери дали в настоящия случай то преследва законна цел и дали има разумна връзка на пропорционалност  между използваните средства и целите, които трябва да бъдат постигнати. Макар че държавите се ползват с известна свобода на преценка в това отношение, окончателното решение относно спазване изискванията на Конвенцията е на Съда.

Той припомня, че в предишни дела срещу България вече е приемал, че националната система за съдебните такси преследва законната цел за финансиране на съдебната система и за възпиране на неопрадваните искове. Независимо от това обаче в редица случаи, когато жалбоподателите са водили дела срещу държавата и нейни образувания, те са били осъждани да заплащат такива дори и когато исковете им са били уважавани от националните съдилища. Затова той е достигал до извода, че определените съдебни такси са прекомерни. Съдът посочва, че правилата относно съдебните разходи трябва да избягват прекомерното натоварване на ищците с разноски, особено ако исковете им срещу държавата  са основателни, тъй като е парадоксално държавата с едната ръка да дава, а с другата да отнема това, което е присъдила. Той се позовава на своята практика както по редица български дела, така и по дела срещу други държави.

Съдът достига до извода, че в случая е налице нарушение на чл. 6§1, но не само поради самия размер на определената държавна такса. Наред с това той анализира и предвидимостта й, тъй като тя е наложена в самия край на производството. Той отбелязва, че действително размерът на поисканото от жалбоподателите обезщетение е прекомерен и нереалистичен и не съответства на установената практика от националните съдилища, макар че е трудно да се прецени  размерът на емоционалното страдание. Независимо от това обаче не е без значение, че исковете първоначално са предявени по чл. 1 от ЗОДОВ, който не е изисквал към момента на предявяването  да се заплаща държавна такса. След преквалифицирането им   като такива по ЗЗД  Апелативният съд  не дава указания на жалбоподателите да заплатят държавна такса преди това и така те са били лишени от възможността да поискат да бъдат освободени от заплащането й. Вместо това той накратко отбелязва в решението си, че не е събрана държавна такса, което впоследствие е окачествено от ВКС като грубо нарушение на процесуалните правила. Така в резултат на неспазване на националните процедури местните съдилища лишават жалбоподателите от възможността да обмислят надлежно дължимата такса и евентуално да преосмислят размера на предявените претенции.

Два състава на ВКС приемат, че правилата за съдебните такси трябва да се прилагат автоматично и няма място за свобода на преценка. Макар и да прави уговорката, че не е негова задача да преразглежда абстрактно вътрешно законодателство, а да проучи начина, по който законът е приложен срещу жалбоподателите, Съдът отбелязва наличието на значителна разлика в размерите на съдебните такси  по искове срещу държавата, предявявани по ЗОДОВ(по който се събира проста такса от 10 и 25 лв) и по общия граждански закон  – ЗЗД (където таксата е пропорционална – 4%)

В заключение Съдът приема, че като са били осъдени да заплатят държавна такса, която надвишава присъденото им обезщетение (без лихвите), а повече от половината от фактически получената от тях сума е отишла за погасяване на задълженията им, макар и да са спечелили делото,   жалбоподателите са претърпяли непропорционално ограничаване на правото им на достъп до съд. Поради това е установено   нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията.

………………………….

ЧЛЕН 8 – право  на неприкосновеност на личния и семейния живот

чл.8(право на неприкосновеност на личния живот)+ чл.3(позитивни задължения, липса на ефективно разследване по повод оплаквания за изнасилване)

Y v. Bulgaria (Application no. 41990/18), 20 February 2020

Резюмето на решението се съдържа в оплакването по чл. 3

…………………..

чл. 8§1 (право на неприкосновеност на семейния живот – отношения родител-дете, неизпълнение на решение за предоставяне на родителски права)

X and Y v. Bulgaria(Application no. 23763/18) 6 February 2020

Жалбоподатели са майка (Х) и нейният син (У). Г-жа Х. е живяла на семейни начала с  известен местен бизнесмен от 2009 г., от когото ражда син през 2010 г.(втория жалбоподател У), а през 2012 двойката има и второ дете. През декември същата година те се разделят и майката взема със себе си малкото дете. Версиите за причините за раздялата и последвалите  събития са коренно различни. Според жалбоподателката през цялото им съжителство тя била подлагана на психически, емоционален и финансов тормоз, а след раздялата В.Д. създавал системно пречки за срещите й с по-голямото дете, с което тя е имала само ограничени контакти, тъй като В.Д. или не водел детето в апартамента й,   или я карал да чака с часове в града, но невинаги го водел. Според В.Д. той никога не възразявал на тези срещи, а само е бил загрижен за благополучието на по-гоямото си дете, като многократно канел жалбоподателката да се върне при него.

През юли 2013 г. първата жалбоподателка завежда дело пред районния съд с искане да й бъдат присъдени родителските права върху детето. След изслушването на съответните доклади на социалните работници и експертизи съдът уважава иска на жалбоподателката и й присъжда родителските права. Това решение е обжалвано пред Окръжния съд, който го оставя в сила. Съдът заключава, че би било в интерес на двете деца да живеят заедно постоянно с един от родителите – в случая с първия жалбоподател. ВКС не допуска до касация жалбата на бащата и решението влиза в сила.

Въпреки постановеното в неин интерес съдебно решение, издаването на изпълнителен лист и образуването на изпълнително дело, първата жалбоподателка в продължение на години изпитва затруднения да получи фактическото попечителство върху втория жалбоподател и той за продължителни периоди от време не е живял при нея. Тя многократно уведомява социалните служби, съдебния изпълнител   и прокуратурата , като се оплаква, че е възпрепятствана да упражнява своите права на попечителство, въпреки постановените от съда решения.

Междувременно през 2015 г. В.Д. предявява иск за промяна на родителските права. Исковата претенция е отхвърлена от съда, който констатира, че предходното решение не е било изпълнено, а детето е имало възможност да се вижда с майка си само в помещенията на социалните служби, но не и в дома й. Продължаващите ограничения на контакта на втория жалбоподател с майка му биха довели до отчуждението му от нея, което не е в най-добрите му интереси. За него е важно да живее с по-малкия си брат, който е на подобна възраст. Решението е обжалвано от В.Д. пред Окръжния съд, който констатира,че в периода преди май 2015 г. бащата  редовно не е спазвал режима на контакт, определен от съдилищата, като не е връщал детето на майката в определения час и в определения ден, което се е отразило негативно както върху психологическото състояние на детето, така и върху ефективността на определените мерки сами по себе си.

Цялостното поведение на В. Д. показа, че той не е положил достатъчно усилия, за да помогне на детето да се адаптира към средата на майка си. Пренебрежението, което бащата демонстрира с неизпълнението на окончателното решение, с което той е бил длъжен да се съобрази, е показателно за липсата му на родителски капацитет.Първата жалбоподателка показва много по-голям родителски капацитет, но ако детето продължава да бъде отделяно от майката непрекъснато, последиците за него биха били много по-сериозни, отколкото стресът от това – да бъде предадено да живее при майката. Затова въззивната инстанция оставя решението в сила.

Оттогава ситуацията не е променена. Вторият жалбоподател живее с баща си от 2016 г. Според майката тя все още не е в състояние да живее с по-голямото си дете или да има редовен контакт с него. Според бащата по-голямото дете има редовен контакт с майка си –  както лично, така и по телефона, но отказвал да живее с нея в апартамента й. Той виждал по-малкия си брат често, почти всеки уикенд, в апартамента на В. Д. Първата жалбоподателка се среща с по-голямото си дете за няколко минути, когато предава по-малкото дете на бащата.

Европейският съд припомня, че основните принципи във връзка с взаимоотношенията родител – дете са изложени от него в делото Strand Lobben and Others v. Norway ([GC], no. 37283/13, в частност §§ 202-204, 207 and 211, 10 September 2019).

Той констатира, че от 18.09.2013 г., когато националният съд предоставя привременни мерки в полза на майката, тя изпитва системни затруднения при упражняване на родителските права, а от 2016 г. вторият жалбоподател продължава да живее с баща си против волята на майка си и в нарушение на две съдебни решения. В този аспект бързината на действие на властите е особено важна, защото различните институции  – съдебният изпълнител, социалните служби, полицията, прокуратурата – имат отговорности да улесняват контакта между жалбоподателите при изпълнението на съдебните решения.  Той отбелязва, че с оглед малката  възраст на детето, адекватността на мерките, предприети от властите, трябва да се преценява по бързината на тяхното прилагане, тъй като изтичането на време може да има непоправими последици за отношенията между детето и родителя. Съдът констатира, че няма пропуски в хода на двете съдебни производства. Но за разлика от заключенията на вътрешните съдилища, че другият родител упорито възпрепятства изпълнението на съдебните решения, съдебният изпълнител и прокуратурата са игнорирали поведението му и последиците от това и не са предприели никакви задължителни мерки по отношение на него. Установени са големи периоди на бездействие от страна на съдебния изпълнител, както и многократни  откази на прокуртурата да започне наказателно производство срещу В.Д., дори и след като съдилищата констатират неизпълнение на влязлото в сила решение. Съдът установява неефективност и бездействие и от страна на социалните работници.(§§89-92)

Така на основата на обстоен анализ на поведението на властите Съдът достига до извода, че  те не са направили всичко възможно по разумен начин, за да съберат отново майката и детето. С оглед на това Съдът отхвърля предварителното възражение на правителството, че жалбоподателката Х не е изчерпала всички налични вътрешни средства за защита и намира, че е налице нарушение на член 8 от Конвенцията по отношение на двамата жалбоподатели.

С оглед разглеждането на случая в светлината на чл. 8 Съдът достига до извода, че не се налага да се произнася самостоятелно и по чл. 13.

………………………..

ЧЛЕН 10 – СВОБОДА НА ИЗРАЗЯВАНЕ

Чл. 10(свобода на изразяване; ограничена функционалност на културен уебсайт на жалбоподателя в резултат на неоправдано дълго задържане на сървър)+чл. 1 от Протокол 1(контрол върху ползването на собствеността, неоправдано продължително задържане на сървър в рамките на наказателно производство срещу трети лица)

Pendov v. Bulgaria(Application no. 44229/11), 26 March 2020

През 2010 г. българско издателство подава жалба до прокуратурата, че книга, издадена от него, е качена незаконно на сайта chitanka.info, което представлявало престъпление по чл. 172а НК. Последвалото разследване показва, че сайтът е частично хостван на сървъра, който е собственост на жалбоподателя. В онзи период този сървър хоства и редица други уебсайтове (включително един, посветен на японската аниме култура), които са администрирани от жалбоподателя. По искане на прокуратурата на 18.06.2010 г. съдия от Софийския районен съд дава разрешение за извършване на претърсване на помещението, където е инсталиран сървърът и за изземването му, тъй като  приема, че има достатъчно основания  така да се съберат важни за разследването доказателства. На 21 юни 2010 г. претърсването е извършено в присъствие на  собственика на помещението. Жалбоподателят не е открит на адреса, тъй като той не живее в столицата, а е наемател на офиса, в който е инсталиран сървърът. Впоследствие не му е предоставено нито разрешението за претърсване, нито протоколът за извършените процесуално-следствени действия. На 23.06.2010 г. жалбоподателят е разпитан от полицията. На 29.06.2010 г. разследващият    по досъдебното производство назначава техническа експертиза със задача да се установи дали сървърът на жалбоподателя е хоствал разследвания сайт и в случай, че такава информация бъде намерена, тя да бъде копирана на друго устройство за съхранение. Тази експертиза не е извършена въобще.

През юли  и   август 2010 г.  жалбоподателят сезира районната прокуратура с искане да му бъде върнат сървърът, като посочва, че необходимата информация за разследването може да бъде копирана, тъй като този сървър хоства няколко други сайта, вкл. негов собствен, който спира да функционира поради изземването. Наред с това там се съдържа и личната му кореспонденция, а изземването й не би трябвало да е разрешено. Той изтъква, че предлаганите от него чат услуги не могат да бъдат възстановени без данните, съдържащи се на сървъра. Жалбоподателят счита, че от една страна, тези действия са го дискредитирали в очите на потребителите и колегите му, а от друга – той е претърпял загуби, тъй като е инвестирал много лични усилия и финансови средства. Според твърденията му сайтът преди изземването на сървъра е бил посещаван от 500-600 потребители дневно.   Той счита за несправедливо да понесе такива „тежки последици“, тъй като сигналът до полицията не е срещу собствения му сайт. На 16 и 27 октомври  2010 г. и на 18 януари 2011 г.  жалбоподателят сезира и Върховната касационна прокуратура /ВКП/ с оплаквания, че изземването на сървъра е незаконно; че никаква експертиза не е извършена;   че  сървърът съдържа „обекти на авторски права“ – негови и на  други хора, както и че действията на властите са нарушили неговите права на личен живот и кореспонденция, гарантирани съгласно член 8 от Конвенцията (по повод това оплакване той не излага никакви аргументи).

Междувременно производството, образувано от Софийската районна прокуратура, е прекратено поради това, че е имало преди това друго, образувано в районна прокуратура в гр. Троян. Досъдебното производство в Троян пък е спряно за издирване на свидетел и също не са предприети никакви действия във връзка с веществените доказателства (които се оказва, че не са изпратени надлежно от СРП на Районна прокуратура – Троян). Сървърът е върнат на жалбоподателя на 8 февруари 2011 г. след намеса на ВКП.  Самият уебсайт на жалбоподателя, който до изземването му е функционирал повече от четири години, частично е прехвърлен на друг сървър скоро след операцията по претърсване и изземване. На него  той  публикува  изявление, призоваващо органите на прокуратурата да поправят „грешката“, която са направили. На 27 юли 2010 г., отново използвайки друг сървър, той активира „минимална“ версия на сайта, най-вече с цел да обясни на своите потребители какво се е случило. Функционалността на сайта е възстановена напълно едва след връщането на сървъра през февруари 2011 г., но той никога не  връща  предишната си популярност. Понастоящем уебсайтът е активен, но „рядко посещаван“. След като чат-услугата се оказва недостъпна за известно време, тя повече не се използва.

Жалбоподателят повдига оплаквания по чл. 6, чл. 7,  чл. 8, чл. 10 и чл. 1 от Протокол 1.

Съдът намира за уместно да разгледа жалбата в светлината на чл. 8, чл. 1 от Протокол 1 и чл. 10.

Правителството излага редица аргументи за недопустимост на всяко едно от оплакванията поради неизчерпване на вътрешните средства за защита. Съдът приема, че те са основателни единствено по отношение на оплакването по чл. 8, доколкото жалбоподателят никога не е излагал  пред националните власти твърдение за  допуснато нарушение на правото му на личен живот и кореспонденция по достатъчно ясен и категоричен начин, за да бъдат  предприети съответните адекватни действия.

Във връзка с оплакването по чл. 10 Съдът подлага на анализ няколко въпроса: естеството на намесата в правата на жалбоподателя и доколко намесата е била оправдана и оттам – пропорционална.

Той се позовава на  своята практика, че „[i] с оглед на неговата достъпност и способността му да съхранява и комуникира огромно количество информация, Интернет играе важна роля за подобряване на достъпа на обществеността до новини и улесняване на разпространението на информация като цяло“ ( вж. Times Newspapers Ltd v. the United Kingdom (nos. 1 and 2), nos. 3002/03 and 23676/03, § 27, ECHR 2009, and Ahmet Yıldırım v. Turkey, no. 3111/10, § 48, ECHR 2012). Освен това чл. 10 гарантира свободата на изразяване на „всеки“ без оглед на преследваната цел и в обхвата му попада не само   съдържанието на информацията, но и на средствата за разпространение, тъй като всяко ограничение, наложено на последните пречи на правото на получаване и разпространение на информация (вж. Ahmet Yıldırım v. Turkey § 50) ,

Съдът отбелязва, че уебсайтът на жалбоподателя, посветен на японската аниме култура, представлява средство за упражняване на свободата на изразяване. С изземването на сървъра е осъществена намеса в свободата на изразяване на жалбоподателя (която е преустановена едва през 2011 г.) и въпреки, че той успява сравнително скоро да възстанови частично уеб сайта си, доказателство за намалената му функционалност са самите оплаквания на жалбоподателя пред местните власти. Съдът отбелязва, че намесата в свободата на изразяване на жалбоподателя е в резултат както на изземването и задържането на хардуера (сървъра), така и на данните, съхранявани на него. Дори и да се приеме, че възстановяването на данните би позволило пълното възстановяване на уебсайта, липсва основание да бъде задължен жалбоподателят  без видима причина да поддържа пълно резервно копие на данните на сървъра във всеки един момент. Съдът изтъква, че ограничената функционалност на уебсайта на жалбоподателя е последица от действията на органите на прокуратурата, които задържат за дълго време сървъра, въпреки че тези мерки  са били насочени срещу друг уебсайт. Поради изложените аргументи ЕСПЧ  достига до заключението, че в настоящия случай е имало намеса от страна на публичен орган в правото на жалбоподателя на свобода на изразяване. Ето защо той подлага на анализ пропорционалността на намесата в светлината на чл. 10,§2. В този аспект Съдът се позовава на аргументите си, изложени във връзка с оплакването по чл. 1 от Протокол 1. За него е особено съществен фактът, че наказателното производство не е било насочено срещу жалбоподателя и неговия уебсайт и  изземването и задържането на сървъра по никакъв начин не е послужило на воденото наказателно производство. За да омаловажи тези действия и техния ефект, Правителството е посочило, че на жалбоподателя не били наложени никакви санкции – нито наказателни, нито административни и той не бил подведен под отговорност за съдържанието на неговия уебсайт. За Съда обаче този аргумент е неотносим и не подпомага преценката за пропорционалността на намесата в свободата на изразяване, тъй като тя  е резултат от действия, предприети от властите при събиране на доказателства срещу трети лица. Правителството посочва също, че жалбоподателят не е бил журналист, нито лице, сигнаризиращо за извършени нарушения (т.н. whistle-blower)  или друго лице, нуждаещо се от по-добра защита. Тези възражения обаче от гледна точка на преценката за пропорционалност  не са приети от Съда, който подчертава, че задържането на сървъра на жалбоподателя в наказателното производство се оказва ненужно за целите на разследването и че за определен период от време прокуратурата не полага усилия да коригира последиците от тези  свои действия върху свободата на изразяване на жалбоподателя, въпреки че многократно е била информирана за този ефект .

Съдът достига до извода, че  намесата в правото на жалбоподателя на свобода на изразяване,не е била  пропорционална на легитимните цели. Следователно тя не е била „необходима в едно демократично общество“, както се изисква съгласно член 10 от Конвенцията, поради което е допуснато нарушение и на  тази разпоредба.

………………

ПРОТОКОЛ 1

чл. 1 от Протокол 1 – право на мирно ползване на собствеността

чл. 1 от Протокол 1(контрол върху ползването на собствеността, неоправдано продължително задържане на сървър в рамките на наказателно производство срещу трети лица)+ Чл. 10(свобода на изразяване; ограничена функционалност на културен уебсайт на жалбоподателя в резултат на неоправдано дълго задържане на сървър)

Pendov v. Bulgaria(Application no. 44229/11), 26 March 2020

През 2010 г. българско издателство подава жалба до прокуратрата, че книга, издадена от него, е качена незаконно на сайта chitanka.info, което представлявало престъпление по чл. 172а НК. Последвалото разследване показва, че сайтът е частично хостван на сървъра, който е собственост на жалбоподателя. В онзи период този сървър хоства и редица други уебсайтове (включително един, посветен на японската аниме култура), които са администрирани от жалбоподателя. По искане на прокуратурата на 18.06.2010 г. съдия от Софийския районен съд дава разрешение за извършване на претърсване на помещението, където е инсталиран сървърът и за изземването му, тъй като  приема, че има достатъчно основания  така да се съберат важни за разследването доказателства. На 21 юни 2010 г. претърсването е извършено в присъствие на  собственика на помещението. Жалбоподателят не е открит на адреса, тъй като той не живее в столицата, а е наемател на офиса, в който е инсталиран сървърът. Впоследствие не му е предоставено нито разрешението за претърсване, нито протоколът за извършените процесуално-следствени действия. На 23.06.2010 г. жалбоподателят е разпитан от полицията. На 29.06.2010 г. разследващият    по досъдебното производство назначава техническа експертиза със задача да се установи дали сървърът на жалбоподателя е хоствал разследвания сайт и в случай, че такава информация бъде намерена, тя да бъде копирана на друго устройство за съхранение. Тази експертиза не е извършена въобще.

През юли  и   август 2010 г.  жалбоподателят сезира районната прокуратура с искане да му бъде върнат сървърът, като посочва, че необходимата информация за разследването може да бъде копирана, тъй като този сървър хоства няколко други сайта, вкл. негов собствен, който спира да функционира поради изземването. Наред с това там се съдържа и личната му кореспонденция, а изземването й не би трябвало да е разрешено. Той изтъква, че предлаганите от него чат услуги не могат да бъдат възстановени без данните, съдържащи се на сървъра. Жалбоподателят счита, че от една страна, тези действия са го дискредитирали в очите на потребителите и колегите му, а от друга – той е претърпял загуби, тъй като е инвестирал много лични усилия и финансови средства. Според твърденията му сайтът преди изземването на сървъра е бил посещаван от 500-600 потребители дневно.   Той счита за несправедливо да понесе такива „тежки последици“, тъй като сигналът до полицията не е срещу собствения му сайт. На 16 и 27 октомври  2010 г. и на 18 януари 2011 г.  жалбоподателят сезира и Върховната касационна прокуратура /ВКП/ с оплаквания, че изземването на сървъра е незаконно; че никаква експертиза не е извършена;   че  сървърът съдържа „обекти на авторски права“ – негови и на  други хора, както и че действията на властите са нарушили неговите права на личен живот и кореспонденция, гарантирани съгласно член 8 от Конвенцията (по повод това оплакване той не излага никакви аргументи).

Междувременно производството, образувано от Софийската районна прокуратура, е прекратено поради това, че е имало преди това друго, образувано в районна прокуратура в гр. Троян. Досъдебното производство в Троян пък е спряно за издирване на свидетел и също не са предприети никакви действия във връзка с веществените доказателства (които се оказва, че не са изпратени надлежно от СРП на Районна прокуратура – Троян). Сървърът е върнат на жалбоподателя на 8 февруари 2011 г. след намеса на ВКП.  Самият уебсайт на жалбоподателя, който до изземването му е функционирал повече от четири години, частично е прехвърлен на друг сървър скоро след операцията по претърсване и изземване. На него  той  публикува  изявление, призоваващо органите на прокуратурата да поправят „грешката“, която са направили. На 27 юли 2010 г., отново използвайки друг сървър, той активира „минимална“ версия на сайта, най-вече с цел да обясни на своите потребители какво се е случило. Функционалността на сайта е възстановена напълно едва след връщането на сървъра през февруари 2011 г., но той никога не  връща  предишната си популярност. Понастоящем уебсайтът е активен, но „рядко посещаван“. След като чат-услугата се оказва недостъпна за известно време, тя повече не се използва.

Жалбоподателят повдига оплаквания по чл. 6, чл. 7,  чл. 8, чл. 10 и чл. 1 от Протокол 1.

Съдът намира за уместно да разгледа жалбата в светлината на чл. 8, чл. 1 от Протокол 1 и чл. 10.

Правителството излага редица аргументи за недопустимост на всяко едно от оплакванията поради неизчерпване на вътрешните средства за защита. Съдът приема, че те са основателни единствено по отношение на оплакването по чл. 8, доколкото жалбоподателят никога не е излагал  пред националните власти твърдение за  допуснато нарушение на правото му на личен живот и кореспонденция по достатъчно ясен и категоричен начин, за да бъдат  предприети съответните адекватни действия.

Във връзка с оплакването по чл. 1 от Протокол 1 Съдът припомня, че този текст не забранява изземването на веществени доказателства в рамките на наказателно производство при условие, че то се основава на закона и преследва легитимна цел. В конкретниа случай тези две предпоставки са налице и затова основният въпрос, върху който е съсредоточен анализът, е доколко предприетата мярка е била пропорционална. В тази връзка Съдът подчертава, че ще вземе предвид  продължителността на задържането на имуществото на жалбоподателя, неговата необходимост, последиците за жалбоподателя, както и поведението на съответните органи (вж.  Petyo Petkov v. Bulgaria, no. 32130/03, § 105, 7 January 2010). ЕСПЧ отбелязва, че сървърът е иззет и задържан около седем и половина месеца, но през това време не е обект на каквато и да било експертиза. Не е доказано и че всяка информация, която би била от значение за делото, не би могла просто да бъде копирана, а следователят, възложил експертизата, е формулирал точно такава задача. Съдът взема под внимание факта, че сървърът   е бил използван от жалбоподателя за професионални дейности – той е хоствал няколко сайта, включително собствения си сайт, а наред с това е съхранявал работата си (софтуерния продукт, върху който е работил) върху него. Още на национално ниво жалбоподателят се е оплакал, че задържането на сървъра му е причинило „значителни щети“. По преценката на Съда задържането на сървъра на жалбоподателя между 21 юни 2010 г. и 8 февруари 2011 г. е било непропорционално. Това се установява от следните обстоятелства: фактът, че сървърът на жалбоподателя никога не е проверяван за целите на наказателното разследване, което не е било насочено срещу него, а срещу трети лица; възможността за копиране на необходимата информация; значението на сървъра за професионалната дейност на жалбоподателя; както и частичното бездействие на районната прокуратура в София. Въз основа на извършената преценка Съдът достига до извода, че   националните органи не са  успели да постигнат необходимия справедлив баланс между легитимната цел, преследвана по делото, и правата на жалбоподателя, поради което са  нарушили член 1 от Протокол № 1 .

……………………….

 

 

 

Коментарите са забранени.