КАТАЛОГ ПО ТЕКСТОВЕ НА ПОСТАНОВЕНИТЕ РЕШЕНИЯ ОТ ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪД ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА ПРЕЗ 2024 г.
Решения от 16 април – Borislav Tonchev v. Bulgaria(Application no. 40519/15), Nina Dimitrova v. Bulgaria (Application no. 40669/16), Markova v. Bulgariа (Application no. 44251/18)
ЧЛЕН 6 – право на справедлив процес (гражданскоправни аспекти)
чл.6§1 (право на справедлив процес – достъп до съд, равенство на средствата)
Markova v. Bulgariа (Application no. 44251/18),16 april 2024
Решение на Комитет
Жалбата е свързана с достъпа до съд по повод ненадлежно връчване на съобщение за предстоящо издаване на заповед за изпълнение.
Срещу жалбоподателката е инициирано заповедно производство от Агенция за недвижими имоти през април 2017 г. поради неизплатеното от нейна страна възнаграждение по договор за посредничество. В самия договор е посочен нейният адрес към този момент, както и адресът на закупения от нея апартамент. Заповед за изпълнение е издадена от Софийски районен съд на 10 май 2017 г. Уведомлението за предстоящото издаване на заповедта не е връчено на жалбоподателката на посочените в договора адреси. Съдебният служител прави опит да й го връчи на трети адрес, за който СРС установява, че е неин постоянен адрес, деклариран в общината. Призовкарят установява, че тя не живее там от 9 години. Независимо от това той неколкократно посещава същия адрес, след което закрепва съобщението на вратата. След като съдът констатира, че не е получено възражение срещу заповедта за изпълнение, той издава изпълнителен лист. Въз основа на него е образувано изпълнително дело през ноември 2017 г. На 6 ноември 2017 г. съдебният изпълнител връчва заповедта на жалбоподателката на работното й място. След като научава за издадената заповед за изпълнение жалбоподателката отправя възражение, че съобщението не й е надлежно връчено на осн. чл. 423, ал. 1 ГПК. С окончателно определение от 12 март 2018 г. обаче Софийският градски съд приема, че съобщението трябва да се счита за надлежно връчено, тъй като е оставено на декларирания от жалбоподателката адрес.
Жалбоподателката изплаща цялата дължима от нея сума от 3776 лв.
Съдът подлага на анализ основателността на оплакването за правото на справедлив процес в светлината на прилагане на принципа за равенство на средствата. Той припомня, че този принцип би бил лишен от съдържание, ако страна по делото не е била уведомена за заседанието по такъв начин, че да има възможност да присъства на него. В случаите, когато граждански производства са били проведени без жалбоподателят изобщо да е бил информиран за тях, Съдът е счел, че трябва да провери: (а) дали властите са действали надлежно, като са информирали жалбоподателя за производството и дали жалбоподателят може да бъде считан, че се е отказал от правото си да се яви пред съда; и, ако отговорът е отрицателен, (б) дали националното законодателство е предоставило на жалбоподателя подходящите средства за осигуряване на ново състезателно производство(вж Berestov v. Russia, no. 17342/13, §§ 35-37, 18 May 2021). Освен това чл. 6 § 1 от Конвенцията не предвижда конкретна форма на връчване на документи, но националните съдилища трябва да положат разумни усилия, за да призоват страните на изслушване (вж. Zavodnik v. Словения, № 53723/13, § 70, 21 май 2015 г. и Bacaksız v. Turkey, № 24245/09, § 53, 10 декември 2019 г.). Дори ако страните в производството демонстрират известна липса на усърдие, последствията, приписани на тяхното поведение, трябва да бъдат съизмерими с тежестта на техните пропуски и да се вземе под внимание основният принцип на справедливо изслушване (вж. Aždajić v. Slovenia, no. 71872/12, § 71 и Gyuleva v. Bulgaria, no. 38840/08, § 38, 9 June 2016).
В настоящия случай жалбоподателката не е била уведомена навреме за издадената срещу нея заповед за изпълнение и не е могла да направи основателно възражение срещу нея. Уведомлението въпреки това се счита за надлежно връчено и тя е задължена да плати сумата по издадения изпълнителен лист. Съдът отбелязва, че националните съдилища са длъжни да положат разумни усилия, за да призоват страните в съдебно производство, но по делото призовкарят няколко пъти се опитва да връчи уведомлението на адрес, за който от самото начало е станало ясно, че жалбоподателката не може да бъде открита и в крайна сметка съобщението се счита за връчено, макар че националният съд е разполагал с два други адреса, посочени в основния документ, представен от ищеца – договора за посредничество. Европейският съд не счита, че усилията, които биха били необходими за опит за връчване на един от тези адреси, са неразумни или тромави и не може да заключи, че Софийският районен съд е действал усърдно, опитвайки се да уведоми жалбоподателката за производството срещу нея. Той се съгласява с възражението на Правителството, че самата жалбоподателка е допринесла за ситуацията, от която се оплаква, тъй като не е декларирала пред властите промяната на адреса си за дълъг период от девет години. Въпреки това Съдът не е убеден, че това неизпълнение от страна на жалбоподателката е пропорционално на тежестта на претърпените последици. Обстоятелството, че тя не се е отказала от правото си да участва в заповедното производство, се удостоверява от предприетия от нея опит да обжалва ненадлежното й връчване на осн. чл. 423, ал. 1 ГПК.
Съдът намира за релевантен за своя анализ и факта, че ГПК междувременно е изменен и се предвижда, че съобщенията могат да бъдат връчвани и на работното място. Наред с това в чл. 415, ал. 3 от ГПК е уредено, че когато известието за заповедта е оставено на адрес, където ответникът не е бил открит и има индикации, че той не живее там, съдът, сезиран с въпроса, не следва да издава изпълнителен лист, а трябва да укаже на ищеца, че може да предяви отрицателен установителен лист, че дългът съществува.
Въз основа на своя анализ Европейският съд достига до извода, че правото на справедлив процес в неговите граждански аспекти е било нарушено.
………………………………….
чл.6§1 (право на справедлив процес –задължение решенията да са мотивирани)
Bonev v. Bulgaria(application no. 49443/17),12 march 2024
Г-жа Д. Х. дължала на жалбоподателя 19 066 лв. Тъй като не успява да ги върне, през август 2008 г. страните подписват предварителен договор, с който тя се задължава да прехвърли на жалбоподателя собствеността върху временен павилион, използван за търговия и построен върху общинска земя във Варна, вместо дължимата от нея сума. Скоро след подписването на договора г-жа Д.Х. продава имота на сина си.
През 2010 г. жалбоподателят завежда дело за обявяване на предварителния договор за окончателен, но междувременно разбира за продажбата. Затова той предявява още един иск за прогласяване на недействителността на продажбата. Производството по делото за обявяване на предварителния договор за окончателен е спряно до приключване на това за прогласване нищожността на прехвърлителната сделка. С окончателно решение на Варненския районен съд от 27 юли 2015 г. продажбата на павилиона е обявена за нищожна. Изрично е установено, че г-жа Д. Х. е действала с намерението да увреди интересите на жалбоподателя.
След възобновяване на производството по първото дело (относно обявяването на предварителния договор за окончателен) искът на жалбоподателя е отхвърлен с решение на Варненския окръжен съд от 6 юни 2016 г. Основният мотив на съда е, че павилионът междувременно е бил продаден на трето лице и затова не може да бъде придобит от жалбоподателя. Не са изложени никакви аргументи защо не се взема под внимание решението на районния съд от юли 2015 г., с което продажбата е прогласена за нищожна, макар че жалбоподателят изрично се позовава на този факт в хода на производството. Това решение не е допуснато до касация от ВКС. В жалбата си до касационната инстанция жалбоподателят също излага аргументи, основаващи се на решението, с което договорът за продажба на павильона е прогласен за нищожен.
Жалбоподателят повдига оплакване по чл. 6§1 от Конвенцията за това, че националните съдилища не са изложили никакви аргументи и не са коментирали решението от 27 юли 2015 г.
Европейският съд припомня, че основните принципи относно приложимостта на чл. 6§1 са изложени от него в скорошното му решение по делото Zayidov v. Azerbaijan (no. 2) (no. 5386/10, § 91, 24 March 2022, със съответните препратки).Член 6 § 1 от Конвенцията изисква решенията на съдилищата да посочват мотивите, на които се основават. Без да изисква подробен отговор на всеки аргумент, представен от жалбоподателя, това задължение все пак предполага, че страните в съдебното производство могат да очакват да получат конкретен и ясен отговор на аргументите, които са решаващи за изхода на това производство.(§10)
В настоящия случай жалбоподателят се е позовал на решението от ли 2015 г. както пред окръжния, така и пред Върховния съд. Европейският съд подчертава, че макар и да не е негова задача да определя окончателно последиците от това решение върху производството относно предварителния договор, но е очевидно, че то би могло да бъде от решаващо значение за обявяването на предварителния договор в окончателен. Въпреки това националните съдилища не са го взели под внимание в мотивите си. Варненският окръжен съд е посочил в противоречие с него, че павилионът е валидно преххвърлен на сина на г-жа Д.Х., а ВКС намира, че не може да разгледа въпроса.
Ето защо Съдът намира, че националните съдилища не са разгледали надлежно съществения аргумент на жалбоподателя и по този начин не са мотивирали своите констатации в заведеното от него производство. Така е било допуснато нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията.
ОЖалбоподателят повдига оплакване и по чл. 1 от Протокол 1, но Съдът го отклонява, тъй като намира, че вече е установил нарушение на чл. 6§1 и не може да спекулира какъв би бил изходът на спора, ако не бе извършено това нарушение (в този см. Albina v. Romania, no. 57808/00, §§ 42-43, 28 April 2005, и Idakiev v. Bulgaria, no. 33681/05, §§ 60-64, 21 June 2011).
На жалбоподателя е присъдено обезщетение на неимуществени вреди.
…………………
ЧЛЕН 8 – право на неприкосновеност на личния и семейния живот
чл. 8(право на неприкосновеност на личния живот, защита на личните данни)
Borislav Tonchev v. Bulgaria(Application no. 40519/15),16 april 2024
През март 2004 г. жалбоподателят кандидатства за длъжността надзирател в затвора и представя свидетелство за съдимост и удостоверения от прокуратурата и следствието, че не е осъждан, няма досъдебни производства, нито наложени административни наказания по чл. 78А НК. На 1 юли с.г. е назначен за надзирател в затвора. Междувременно през май 2004 г. той е заловен да щофира в пияно състояние с алкохол в кръвта повече от 1,2 промила, което е престъпление по чл. 343б, ал. 1 от НК. РС в Плевен го освобождава от наказателна отговорност и на осн. чл. 78А от НК му налага административна санкция „глоба“. Решението влиза в сила на 20.10.2004 г. Бюлетинът за осъждането му е изпратен в Бюрото за съдимост в Троян.
През март 2013 г. Директорът на Главна дирекция “Изпълнение на наказанията“ освобождава жалбоподателя от заеманата длъжност надзирател в затвора поради несъвместимост, тъй като е бил осъждан на осн. чл. 78А НК. Заповедта е обжалвана, но е оставена без уважение от АССГ и ВАС. На неопределена дата в края на 2012 или началото на 2013 г. картата за съдимост на жалбоподателя на хартиен носител е унищожена.
Междувременно жалбоподателят сезира и Комисията за защита на личните данни за това, че Министерството на правосъдието е обработило незаконно неговите лични данни, тъй като Бюрото за съдимост в Троян е съхранявало картата за неговата съдимост след изтичането на 5-годишния срок, т. е. след октомври 2009 г. Той е поискал Комисията да даде задължителни указания във връзка със съхраняването на личните данни и да наложи съответните санкции. През юни 2013 г. Комисията единодушно уважава жалбата на жалбоподателя. Тя приема, че съхраняването на тези данни след изтичането на 5-годишния срок е било незаконосъобразно, в противоречие с чл. 2 от ЗЗЛД и налага глоба на РС-Троян. Решението обаче е отменено от АССГ и оставено в сила от ВАС. Съдилищата приемат, че запазването на данните на електронен носител не е в нарушение на закона и преследва легитимна цел, още повече, че разпоредбата на чл. 78АНК може да бъде прилагана само веднъж по отношение на нарушителите и затова се води регистър по азбучен ред и информацията се съхранява на електронен носител. Изискването е за унищожаване само на картата за наложената административна санкция по чл. 78А НК, но не и данните, съдържащи се в нея да бъдат изтрити от електронния носител.
Европейският съд приема, че жалбата във връзка с освобождаването на жалбоподателя като надзирател е просрочена и затова е недопустима. Но оплакванията във връзка с неопределения срок и продължаващото съхраняване на данни в електронен вариант относно неговото санкциониране за неопределен период от време и потенциалната възможност от разкриването им са допустими. Затова той се произнася по същество по тях.
Ключовият въпрос в този случай е дали твърдяното безсрочно запазване на данни за заместващото административно наказание (по чл. 78А НК), наложено на жалбоподателя през 2004 г., е било „в съответствие със закона“ по смисъла на чл. 8 § 2 от Конвенцията, особено в светлината на различаващите се мнения на различни национални органи относно това дали съответните национални разпоредби изискват такова неограничено запазване и дали то е в съответствие със закона за защита на личните данни.
Съдът отбелязва, че страните не оспорват обстоятелството, че запазването на данните за административната санкция по чл. 78А в електронен вид представлява намеса в правото на личен живот. Спорно е доколко намесата е оправдана. В този аспект Съдът подлага на анализ въпроса дали тя съответства на закона. Той достига до извода, че нормите на националното законодателството не са ясни и прозрачни и има противоречие в тълкуването му от различни държавни институции (Комисията за защита на личните данни, Министерството на правосъдието) по повод съхранението на данните от картите в електронен вид. Противоречие се наблюдава и в практиката на ВАС. Наред с това подобно тълкуване е в противоречие и с правото на ЕС и по-специално с Регламент 2016/679(the General Data Protection Regulation – “the GDPR”), който е в сила за България от март 2019 г.
Съдът заключава, че продължаващото запазване на данните за заместващото административно наказание на жалбоподателя в електронен вид не е „в съответствие със закона“ по смисъла на чл. 8 § 2 от Конвенцията. Това от своя страна води и до следващия извод – че ограничението не е било необходимо в едно демократично общество. Поради това е установено нарушение на чл. 8 от Конвенцията. Съдът приема, че самото установяване на нарушение на чл. 8 представлява е по своето естество и справедливо обезщетение за жалбоподателя.
Жалбата е класифицирана във второ ниво по значимост.
………………………..
ПРОТОКОЛ 1
Чл. 1 от Протокол 1 – право на мирно ползване на собствеността
чл. 1 от Протокол (контрол върху ползването на собствеността, заповед за изпълнение, непропорционална намеса)
Nina Dimitrova v. Bulgaria (Application no. 40669/16), 16 april 2024
През 2005 г. жалбоподателката купува апартамент, за който взема кредит от Централна кооперативна банка, обезпечен с ипотека върху същия имот. В подписания договор е записано, че дължимата месечна вноска по кредита е 388 евро, както и че банката едностранно съобразно пазарните условия може да променя лихвения процент, който към момента е 9,9%, а при всяко забавяне се дължи и годишна капитализирана лихва от 35%. През 2008 г. банката увеличава лихвения процент на 10,9% и определя месечен размер на вноската от 411 евро. През 2010 г. е подписан анекс към този договор, с който е уточнена дължимата сума, възлизаща на 39 400 евро, включваща и капитализираната лихва, а месечните вноски са повишени на 454,36 евро. В същото време банката сключва договори за поръчителство с майката и дъщерята на жалбоподателката по отношение на договора за кредит. През 2012 г. тя преустановява да заплаща ежемесечните си вноски по кредита. През октомври 2014 г. банката отправя искане до Софийския районен съд за издаване на заповед за незабавно изпълнение, която е уважена. На нейно основание е разпоредено издаването на изпълнителен лист. Образувано е изпълнително дело.
Съдебният изпълнител отправя покана до жалбоподателката, майка й и дъщеря й да заплатят доброволно дължимите суми (главницата по кредита, неустойка и лихви).Трите правят възражение срещу заповедта за изпълнение през април 2015 г. пред СРС. Наред с това е направено искане за спиране на изпълнението и е оспорено наличието на предпоставки за издаване на заповед за незабавно изпълнение. С окончателно определение на Софийския градски съд от 25.02.2019 г. заповедта за незабавно изпълнение е отменена, защото не е доказано, че уведомлението от септември 2014 г. е било надлежно получено от жалбоподателката и близките й. Следователно клаузата за предсрочна изискуемост на договора за кредит не е била надлежно задействана, което означава, че дългът, който банката е искала да бъде погасен преди крайния срок, все още не е станал изискуем към момента, когато банката е отправила искането си до съда. Според тълкувателно решение на ВКС от юни 2014 г. обаче това е било абсолютна предпоставка за издаване на подлежаща на незабавно изпълнение заповед за изпълнение.Поради това молбата на банката за издаване на заповедта е отменена, а изпълнителният лист – обезсилен. Искането за спиране на принудителното изпълнение не е уважено.
Междувременно през януари 2016 г. по образуваното изпълнително дело апартаментът е продаден след обявената публична продан. На 29.01.2016 г. съдебният изпълнител изготвя протокола за разпределяне на получените суми и посочва, че към тази дата жалбоподателката дължи на банката общо 102 057 лв. (52 181 евро).
Поради направеното възражение срещу издадената заповед за незабавно изпълнение през ноември 2018 г. банката предявява установителен иск, че претендираните от нея суми са дължими от жалбоподателката и майка й.
С решение на Софийския градски съд от 20.07.2020 г. е установено, че едва с връчването на исковата молба на жалбоподателката и нейните близки дългът е станал предсрочно изискуем, а преди този момент не е имало основание за издаването на заповед за незабавно изпълнение. Наред с това клаузата за едностранна промяна на договорената лихва е неравностойна, но самият размер на определената лихва не бил прекомерен.Прието е наред с това, че клаузата за капитализиране на лихвата е нищожна, тъй като лихва върху лихва не се дължи. В светлината на събраните доказателства, съдът приема, че непогасеният дълг на жалбоподателката възлиза на 33 491,62 евро по отношение на неплатената част от главницата, 2 751,20 евро договорна неустойка и 793,33 евро лихва за забава. След обжалването му решението е частично отменено от Софийския апелативен съд, който приема, че дължимата главница е в размер на 21 118,47 евро, а лихвата за забава – 231,30 евро, тъй като клаузата за едностранната й промяна е нищожна. Общо дължимата на банката сума е изчислена на 24 100 евро. Жалбата на банката не е допусната до касация с определение на ВКС от 03.02.2022 г.
През юни 2022 г. майката и дъщерята на жалбоподателката подават молба до Софийския районен съд за издаване на обратни изпълнителни листове срещу банката по отношение на сумите, за които се твърди, че е получила неправомерно в резултат на принудителното изпълнение на заповедта за изпълнение срещу тях. През октомври 2022 г. Софийският районен съд уважава молбата, като разпорежда да бъдат издадени изпълнителни листове на дъщерята на жалбоподателката за 6 503,79 лв. и на майка й – за 614,63 лв. .Това разпореждане е оспорено от банката пред Софийския градски съд, която се аргументира, че СРС не е бил компетентен да издава обратни изпълнителни листове. Изложени са и други аргументи по съществото на спора. СГС отменя разпореждането за издадените обратни изпълнителни листове и приема, че единственият съд с юрисдикция да издава тези разпореждания е съдът, който е отхвърлил изцяло или частично установителния иск на кредитора, а не съдът, който е издал първоначалната заповед за изпълнение. Поради това е разпоредено молбата за издаване на обратни изпълнителни листове да бъде насочена за разглеждане в съответния състав на СГС. Делото към 10 октомври 2023 г. е било все още висящо.
Пред Европейския съд по правата на човека е повдигнато оплакване за нарушение на чл. 1 от Протокол 1. Жалбоподателката твърди, че към конкретния момент българското законодателство не е предоставяло достатъчни гаранции по отношение на издадените заповеди за незабавно изпълнение в полза на банките и че наличните средства за защита не са били ефективни.
Съдът констатира, че в случая намира приложение третото правило на чл. 1, т.е. правото на държавата „да прилага такива закони, каквито счита за необходими, за да контролира използването на собствеността в съответствие с общия интерес“.Той отбелязва, че жалбоподателката не твърди, че публичната продан на нейния апартамент е била незаконосъобразна от гледна точка на българското законодателство, нито че нормите му са били неясни или непрозрачни. Въпросът, който е подложен на анализ в настоящото решение, е дали тези разпоредби гарантират справедлив баланс между интересите на жалбоподателката и тези на насрещната страна. Съдът отбелязва, че извършената публична продан е целяла да удовлетвори вземането на банката, основано на изтегления от жалбоподателката кредит. Следователно, намесата в правото на собственост е имала законна цел – защита на правата на кредиторите.
Съдът отбелязва, че въведената през 2008 г. процедура за незабавно изпълнение е позната и в други европейски държави. Но нейната разновидност в България се състои в това, че няма ограничения за сумите, за които се прилага и е твърде ограничен кръгът на основанията за спирането й. Тя е въведена в полза на банките и други кредитори, защото е прието, че техните счетоводни записвания са достатъчно надеждни, за да послужат за основание да бъде издадена такава заповед преди тя да бъде оспорена. Въпреки че тази схема изглежда извънредна и различна от другите държави, чл. 1 от Протокол 1 предоставя по-голяма свобода на преценка на националния законодател, когато става въпрос за въпроси от икономически и социален характер. Европейският съд констатира, че разглеждането на искането на банката до съда за издаване на заповед за изпълнение се състои във формален преглед на представените документи, без да се уведоми жалбоподателката и поради това не отговаря на процедурните изисквания. Наред с това трите използвани средства за защита от жалбоподателката след като й е била връчена заповедта за изпълнение се оказват недостатъчно ефективни. Искането за спиране на изпълнението не е уважено,а самите съдебни процедури по повод възражението й срещу издадената заповед и жалбата относно липсата на предпоставки за издаване на заповед за незабавно изпълнение не са разгледани своевременно.Съдебните процедури са се забавили повече от 3,5 г., през което време се е стигнало до публична продан на апартамента. На второ място, към онзи момент и до края на 2019 г. българските съдилища не са могли да се въздържат от издаване на подлежащи на незабавно изпълнение заповеди в полза на банките или след това да спрат изпълнението им (дори и ако вземането се е основавало на неравностойни клаузи в заеми на потребители). Тази законова схема по-късно е променена, за да се приведе българското законодателство в съответствие със съдебната практика на Съда на ЕС. Именно съществуващата законова схема до края на 2019 г. не съответства на чл. 1 от Протокол 1. Както както се оказва в случая на жалбоподателката, претендираната от банката сума по дълга е много по-голяма и не съответства значително на размерана задължението, установен от съда поради наличието на неравноправни клаузи.
Правителството да възразява, че ситуацията е можела да бъде предотвратена, ако жалбоподателката бе предприела допълнителни процедурни стъпки. Съдът не приема тези аргументи, посочвайки, че когато жалбоподателят е използвал едно средство за защита, той или тя не може да бъде задължен да използва друго средство за защита, което има по същество същата цел. Освен това предложените способи за защита от правителството или не са били достъпни за жалбоподателката или не биха могли да предотвратят продажбата на апартамента й.
Съдът достига до извода, че правилата, уреждащи издаването и оспорване на подлежащи на незабавно изпълнение заповеди в полза на банките, които са били в сила към съответния момент и начинът, по който тези правила са били приложени към жалбоподателката, са довели до нарушаване на справедливия баланс между нейните права и тези на банката и това е причинило на жалбоподателката непропорционална и прекомерна тежест. Следователно е налице нарушение на член 1 от Протокол № 1.
Оплакването за наличие на нарушение на чл. 8 от Ковнецията поради това, че е било нарушено правото й на неприкосновеност на дома е прието за недопустимо ratione materiae поради това, че жалбоподателката не е доказала, че този апартамент отговаря на изискването да е неин единствен дом.
Доколкото установява нарушение на чл. 1 от Протокол 1 Съдът не намира основание да разгледа самостоятелно повдигнатото оплакване за нарушение на чл. 6 в неговите граждански аспекти.
На жалбоподателката е присъдено обезщетение за неимуществени вреди.
………………………………………
чл. 1 от Протокол 1(позитивни задължения на държавата, мирно ползване на собствеността)+чл. 41(справедливо обезщетение)
Nikolay Kostadinov v. Bulgaria (requête no 21743/15),2 avril 2024
решение за справедливо обезщетение
С решение от 8 ноември 2022 г. Европейският съд установи нарушение на чл. 1 от Протокол 1 във връзка с извършена „кражба“ на дружество с ограничена отговорност, чиито собственици са жалбоподателят и сестра му, чрез множество неправомерни действия от страна на няколко лица. Той приема, че наказателното разследване на измамата по отношение на компанията на жалбоподателя („Вандом“ ООД), въпреки че е довело до осъждането на едно лице, е било неефективно. По-специално, властите не са успели да разследват предполагаемия по-голям мащаб на престъпната дейност и потенциално замесените лица и по този начин не са успели да хвърлят светлина върху всички относими обстоятелства. В допълнение, гражданскоправните средства за защита, до които е прибягнал жалбоподателят, не са му позволили да се противопостави ефективно на измамното присвояване на неговата компания. Това е така, първо, защото националните съдилища не са уважили искането за налагане като обезпечителни мерки запор върху всяко дялово участие в дружеството, претендирано от трети страни и забрана на всякакви управленски решения. Второ, въпросното производство е отнело време, позволявайки на третите страни, контролиращи дружеството, да прехвърлят допълнително дяловете и по този начин обезсмислят всяко съдебно решение в полза на жалбоподателя. На трето място, всяко усилие от страна на жалбоподателя да си върне основния актив на дружеството – парцел земя в гр. Варна, е било блокирано от хората, поели с измама контрола върху компанията. Така държавата не е изпълнила позитивните си задължения да гарантира, че правата на собственост са достатъчно защитени от закона и че са осигурени адекватни средства за защита, чрез които жертвата на намеса може да ги защити. Поради това е установено нарушение на чл. 1 от протокол 1.
С решението си от 8 ноември Съдът намира, че все още не може да се произнесе относно претенциите за имуществени и неимуществени вреди на основание чл. 41 от Конвенцията и кани страните в шестмесечен срок от влизане на решението в сила да представят своите писмени претенции и по-специално – за постигнатото споразумение между тях. До подобно споразумение не се стига.
В решението си за справедливо обезщетение от 2 април 2024 г. съдът припомня, че той разполага с известна свобода на преценка, която му се предоставя от чл. 41, за да определи на увреденото лице такова обезщетение, каквото смята за подходящо, ако националното законодателство не позволява (или позволява само частично) обезщетение. В настоящия случай нарушението на чл. 1 от Протокол № 1 се основава на констатация, че държавата-ответник не е спазила позитивните си задължения за защита на правата на жалбоподателя. Това не може да се приравни на лишаване от собственост и, според Съда, обезщетението, което трябва да бъде присъдено, не трябва да отразява идеята за пълно премахване на последиците от нарушението (както е в случая и на Shesti Mai Engineering OOD and Others v. Bulgaria (no. 17854/04, § 102, 20 September 2011). Макар и да се съгласява, че жалбоподателят е претърпял реална загуба на възможности и съответно са налице имуществени вреди, той не приема претенцията му за пълно обезщетение в размер на половината от сумата на общо калкулираните вреди от 1 253 000 лв (включващи стойността на земята, на възложения и изготвен архитектурен проект за строителство върху нея, двата автомобила и цената на дяловете). Съдът посочва, че не би могъл да знае със сигурност какъв би бил изходът от събитията, ако държавата беше спазила позитивните си задължения по член 1 от Протокол № 1. Той взема под внимание и аргумента на Правителството, че основният участник в измамните действия е бил частно лице, а не държавата и жалбоподателят не е направил никакви опити да предяви претенциите си спрямо него.За да определи по справедливост размера на имуществените вреди, Съдът посочва, че се ръководи от следните съображения. Случаят се отнася за стопанска дейност на дружеството и невъзможността на жалбоподателя да я развива и да печели от нея. Управлението на такова дружество обаче предполага поемането на рискове и известна степен на несигурност по отношение на използването и рентабилността на придобитите активи, което прави загубата на печалба трудна за количествено определяне. От друга страна, финансовото състояние на дружеството е било добро преди времето на събитията, а Правителството не посочва по какъв начин жалбоподателят би могъл да си върне най-ценния актив – недвижимия имот след множеството сделки, извършени с него. Ето защо Съдът преценява, че следва да присъди 80 000 евро за имуществени вреди. Наред с това той приема, че жалбоподателят е преживял голям стрес и безпокойство в резултат на всички събития и водените дела и му присъжда обезщетение за неимуществени вреди в размер на 4 000 евро.
…………………