Каталог 2006

КАТАЛОГ ПО ТЕКСТОВЕ НА ПОСТАНОВЕНИТЕ РЕШЕНИЯ ОТ ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪД ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА ПРЕЗ 2006 г.

ЧЛЕН 2 – право на живот

чл. 2  (право на живот – материални и  процесуални аспекти) +  чл. 5§1с                     (незаконно лишаване от свобода)+ чл. 13 (липса на ефективно вътрешноправно средство за защита)

Case of Ognianova and Choban v. Bulgaria (Application no. 46317/99), 23 February 2006

На 6 юни 1993 г. година около 2 часа след полунощ г-н Стефанов починал след като предишния ден паднал от прозореца на третия етаж,  на полицейското управление в град Казанлък. По тялото му били намерени многобройни наранявания. Последвалото разследване приключило със заключение, че той е скочил доброволно от прозореца на стаята, където бил заведен за разпит, както и че всички наранявания са в резултат ог падането.

Жалбата е депозирана от жената, която е живяла с пострадалия на съпружески начала и неговата майка.

Съдът намира, че правителството не е дало приемливо обяснение за   смъртта и за нараняванията на г-н Стефанов по време на задържането му в полицейското управление в Казанлък, както и че държавата носи отговорност за тази смърт. Следователно, в това отношение е налице нарушение на член 2 от Конвенцията в неговите материални аспекти.

Съдът установява нарушение  и на задълженията на  държавата  да проведе ефективно разследване на смъртта на г-н Стефанов, поради което приема, че е налице и второ нарушение на чл. 2 в неговите процесуални аспекти.

Жалбоподателките са подвигнали оплаквания и за това, че преди да падне от прозореца на полицейското управление г-н Стефанов е бил малтретиран, тъй като по цялото му тяло са намерени редица следи от наранявания, неприсъщи да са получени в резултат на падането.

Съдът изтъква, че доколкото е установил нарушение на чл. 2, не намира за необходимо да се произнася самостоятелно относно оплакванията по чл.3.

Съдът установява нарушение и на чл. 5§1с, както и на чл. 13 във връзка с нарушението по чл. 2, тъй като са имали защитимо оплакване по този текст.

……………………………………………………………………………………………………………….

ЧЛЕН 3  – забрана за нечовешко и нехуманно третиране и изтезание

чл. 3 (материално-правни аспекти – лоши битови условия в следствен арест)+ чл. 13 във вр. с чл. 3(липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита)+ чл. 5§3 (право на своевременно изправяне пред съд и право на гледане на делото в разумен срок или освобождаване на лицето)+ чл. 6§1(разумен срок).

Case of  Iovchev v. Bulgaria(Application no. 41211/98), 2 February 2006

От деня на ареста му на 25 октомври 1996, до освобождаването му на 6 май 1997 г., жалбоподателят е държан в ареста на Окръжната следствена служба в Пловдив в килия с още три лица, в която нямало легла и бил принуден да спи на циментовия под и да се завива с мръсно одеяло; не е имало естествена слънчева светлина и проветряване и храната била недостатъчна, а извеждането от килията било за по няколко минути на ден. Поради липсата на санитарен възел  задържаните са използвали кофа. Жалбоподателят предявил иск по ЗОДОВ, но националните съдебни инстанции го отхвърлили като недоказан.Той повдигнал оплакване за лошите битови условия в следствения арест.

Съдът установява, че правителството-ответник носи отговорност по член 3 от Конвенцията за нечовешко и унизително отнасяне, претърпяно от жалбоподателя по време на задържането му. Като взема предвид общия ефект от неоправдано строгия режим, на който е бил подложен жалбоподателят и материалните условия, при които е бил задържан, Съдът заключава, че дистресът и затрудненията, които е изтърпял, превишават неизбежното ниво на страдание, присъщо на задържането и че болката, причинена в резултат от това, надвишава прага на суровост по член 3, поради кето е налице нарушение на чл. 3 в неговите материални аспекти..

Наред с това той установява нарушения и на чл. 5§3 и чл. 6§1.

…………………………………………………………………………..

чл. 3 (забрана за нечовешко третиране – материално-правни аспекти – лоши условия в следствен арест и в затвор) + чл.5§3 (несвоевременно  изправяне пред съд)+чл. 5§1 (незаконно задържане)+ чл. 5§4 (липса на ефективен съдебен контрол върху задържането) +чл.5§5 (липса на право на обезщетение за незаконно задържане) +чл.8 (незаконна намеса на правото на неприкосновеност на жилището)

Case of Dobrev v. Bulgaria (Application no. 55389/00), 10 August 2006

От 26 август 1999 г.жалбоподателят е бил задържан под стража по обвинение в извършването на няколко грабежа в продължение на два месеца в Окръжна следствена служба – Пазарджик и след това е бил прехвърлен в Пазарджишкия затвор, където е останал поне до 30 май 2000 г. Според жалбоподателя килиите са били малки, пренаселени и под нивото на улицата. В тях не е имало естествена светлина и свеж въздух. Често са се появявали гризачи и хлебарки. За санитарните нужди на задържаните е била осигурена кофа. Не е имало топла вода, сапун и други тоалетни принадлежности. Подобни, макар и малко по-добри, са били условията и в затвора в Пазарджик.

Съдът  изтъква, че в производствата по Конвенцията, каквото е и настоящата жалба, не може във всички случаи да има строго прилагане на принципа affirmanti incumbit probatio (който твърди нещо, трябва да докаже твърдението си), тъй като в определени случаи единствено правителството-ответник има достъп до информация, която може да подкрепи или обори тези твърдения. Непредставянето от страна на правителството на такава информация без задоволително обяснение, може да доведе до изводи за обоснованост на твърденията на жалбоподателя. Съдът намира нарушение на правото по чл. 3 поради неадекватни и унизителни условия в следствения арест и в затвора в гр. Пазарджик, опирайки се на констатациите от докладите на Комитета по изтезанията, относими за следствения арест и затвора в Пазарджик.

Съдът установява наред с това нарушения и на чл. 5§3, чл. 5§4, чл. 5§5 и чл. 8.

…………………………………………………..

 чл. 3  (забрана за изтезания  при полицейско задържане – процесуални аспекти)

Affaire Kazаkova c. Bulgarie (Requête n^o 55061/00), 22 juin 2006

Срещу жалбоподателката било подадено  оплакване в полицията, че е откраднала две чанти, в които наред с другите вещи е имало и голяма сума пари. След като научила, че   близките й са разпитвани по този повод, тя се явила в полицията в гр. Раковски и признала, че е откраднала чантите. Придружена от един полицай, отишли до магазина в селото, където работела и тя предала чантите без да бъде направен опис на съдържанието им. По-късно в полицейското управление пострадалите лица казали, че от чантата липсват известна сума левове и чуждестранна валута. Според думите на жалбоподателката срещу нея била упражнена сила и тя била бита от полицейския служител, за да признае, че е откраднала липсващата сума. Била заплашена, че ако не направи признания, ще бъде изпратена в затвора. След проведения разпит била закопчана с белезници за радиатора на парното в коридора. В ранните часове на следващия ден тя била освободена. Тогава отишла да се освидетелства от лекар, който констатирал множество наранявания и хематоми по тялото й, съответстващи на дадените от нея обяснения за употреба на сила.

Жалбоподателката подала оплакване до военната прокуратура в гр. Пловдив, че е била малтретирана непосредствено след инцидента, като посочила, че съпругът и дъщеря й могат да свидетелстват в какво състояние са я виделя в полицейския участък. Прокуратурата разпитала само полицаите и намерила, че няма данни за упражнено насилие над жалбоподателката. Постановлението за отказ от образуване на досъдебно производство било обжалвано пред по-горните инстанции, включително и пред Върховната касационна прокуратура, но жалбата била оставена без уважение с мотива, че събраните по време на производството доказателства не подкрепят твърденията на жалбоподателката.

Съдът приема, че не е установено « отвъд разумното съмнение », че нараняванията на жалбоподателката са причинени от полицията (виж Асенов и други с/у България [Assenov et autres c. Bulgarie], решение от 28 октомври 1998, Recueil 1998‑VIII, §§ 96 – 100). По повод оплакването, че е била държана с белезници, той подчертава, че по принцип употребата на белезници не е проблем в светлината на чл. 3, ако задържането е законно и ако е предприето при наличието на опасност лицето да избяга. По настоящия случай, правителството не е посочило причини, оправдаващи използването на белезници, нито е предоставило данни за възможността жалбоподателката да бъде задържана при по-подходящи условия по време на отсъствието на полицая, отговорен за ареста й.  В същото време, вземайки предвид съвсем кратката продължителност и факта, че жалбоподателката не е била изложена на публично място, Съдът не е убеден, че посоченото отношение е достигнало изискваното ниво на суровост, така, че да попадне в обхвата на член 3, поради което не намира, че е основателно оплакването за малтретиране в неговите материалноправни аспекти.

Съдът намира нарушение във връзка с отказа на властите да проведат ефективно разследване по повод оплакванията на жалбоподателката, че нейните наранявания са получени по време на задържането й под стража, тъй като не са били разпитани нейните близки, които са присъствали на задържането й, нито самата тя, а отказът от започване на досъдебно производство от страна на прокуратурата е основан само на свидетелски показания  на самите полицаи.

………………………………………………………………………………………….

чл. 3 (забрана за нечовешко третиране – употреба на сила при полицейско задържане – материално-правни и процесуални аспекти)

Affaire  Tzekov c. Bulgarie (Requête n^o 45500/99), 23 février 2006

Жалбоподателят и негов приятел отказали да се подчинят на полицейски патрул, който поискал да спрат, докато те се движели с каруца, натоварена с царевица, открадната от една нива. Поради неподчинението им полицията произвела няколко предупредителни изстрела, след което стреляла със стоп патрони, един от които улучил жалбоподателя в гърба. След залавянето му той претърпял хирургическа интервенция и от тялото му бил изваден куршумът. Проведеното разследване не установило превишаване употребата на оръжие от страна на полицаите и производството било прекратено. Гражданският иск за причинените увреждания на жалбоподателя също бил отхвърлен, тъй като съдът приел, че употребата на огнестрелно оръжие е била правомерна.

Съдът не установява нарушение на чл. 2, защото приема, че произведеният изстрел не е бил в състояние да застраши живота на жалбоподателя. Той припомня обаче, че във връзка с позитивните задължения на държавите, произтичащи от чл. 1 на Конвенцията, те трябва да гарантират живота и здравето на своите граждани, като   предприемат необходимите мерки за недопускане въпросните лица да бъдат подложени на лошо отношение.

Съдът установява нарушение на член 3 от Конвенцията по отношение на нанесеното на жалбоподателя нараняване от страна на полицията при задържането му.„В заключение, освен недостатъчния характер на правната и административна рамка за защита физическата цялост на гражданите, Съдът счита, че в случая по делото силите на реда са използвали сила, която не е била стриктно необходима и съобразена с легитимната цел – предупреждаване на жалбоподателя, а това представлява нарушение на член 3 от Конвенцията.(§66)

Съдът установява и второ нарушение поради неефективността на проведеното разследване във връзка с нанесената огнестрелна рана на жалбоподателя. Той отчита, че определени мерки на следствието, които изглеждат абсолютно необходими, не са били реализирани.  В частност, не е извършена балистична експертиза, която да може да определи разстоянието и посоката на изстрелите и би позволила да се прецени наличието или липсата на умисъл при стрелбата ; не е проведен  оглед на мястото и по-пълен разпит на участниците в инцидента. Изброените следствени действия биха могли да осветлят въпроса за съществуването на алтернативни възможности за извършване на ареста. Но, по тези въпроси, властите, сезирани по преписката, са се задоволили да счетат за установени фактите такива, каквито са представени в полицейския доклад.

…………………………………………………………………………….

чл. 3 (забрана за нечовешко и унизително третиране – полицейско насилие – материално-правни и процесуални аспекти)+ чл. 1 от Протокол 1(право на мирно ползване на собствеността)

Affaire Osman  c. Bulgarie (Requête n^o 43233/98), 16 février 2006

Жалбоподателите са съпрузи, които от 1983 г. са обитавали сграда на местното кооперативно стопанство в с. Брани Поле, Пазарджишко. След приемането на ЗСПЗЗ земята, върху която била построена къщата, била възстановена на бившите собственици. Те сезирали районната прокуратура, за да се намеси и да им съдейства да влязат във владение на имота. Прокуратурата отказала с мотива, че е налице спор от гражданскоправен характер предвид обстоятелството, че жалбоподателите в продължение на 13 години са живяли там. Около месец по-късно кметът, придружен с полицаи и един трактор, отишли до жилището на жалбоподателите и им разпоредили да освободят имота, позовавайки се на прокурорско постановление. Жалбоподателите отказали, като помолили да не бъде разоравана градината и да не се унищожава стопанската постройка, в която отглеждали птици. Срещу тях била употребена сила от страна на полицаите и от един от собствениците. Двамата напуснали имота и отишли в Пловдив, където подали оплакване до прокуратурата и полицията. Когато се върнали обратно, намерили оградата си разрушена , зеленчуковата градина била разорана, навесът и външната тоалетна били разрушени, а по двора имало прегазени птици.

Двамата депозирали оплакване до прокуратурата по отношение употребената срещу тях сила и във връзка с унищожаването на насажденията и постройките. Прокуратурата отказцала да образува производство, приемайки, че няма неправомерна употреба на сила. Започналото срещу жалбоподателите наказателно производство по жалба на един от собствениците на имота завършило с решение за налагане на глоби на двамата жалбоподатели за прояви на дребно хулиганство.

„Съдът счита, че действията на властите биха могли да предизвикат у жалбоподателите чувства на страх и унижение, надвишаващи прага на сериозност, присъщ за действията по принудително изгонване, независимо, че те са били съпътствани със съпротива от страна на заинтересованите лица. Той достига до извода,  че обстоятелствата по намесата от 12 май 1995 г., взети в тяхната съвкупност, съставляват унизителен акт /унизително отношение/ по смисъла на член 3, но въпреки направените оплаквания властите  не са провели задълбочени и ефикасни следствени действия по повод твърденията на жалбоподателите, че са били обект на лошо отношение.“ (§65-66)

Съдът счита, че властите не са провели задълбочени и ефикасни следствени действия по повод твърденията на жалбоподателите, че са обект на лошо отношение. Следователно, по тази част на жалбата, Съдът констатира нарушение на член 3 от Конвенцията.

Установено е и нарушение на чл. 1 от протокол 1.

…………………………………………………

чл. 3 (нечовешко отнасяне по време на предварителното задържане – материални аспекти)+ чл. 2 (право на живот – материални и  процесуални аспекти)  + чл. 5§1 (незаконно лишаване от свобода)+ чл.13 във вр. с чл. 2

Case of Ognianova and Choban v. Bulgaria (Application no. 46317/99), 23 February 2006

На 6 юни 1993 г. година около 2 часа след полунощ г-н Стефанов починал след като предишния ден паднал от прозореца на третия етаж,  на полицейското управление в град Казанлък. По тялото му били намерени многобройни наранявания. Последвалото разследване приключило със заключение, че той е скочил доброволно от прозореца на стаята, където бил заведен за разпит, както и че всички наранявания са в резултат ог падането.

Съдът намира, че правителството не е представило правдоподобно обяснение за редица от намерените по тялото на г-н Стефанов наранявания, които са индикация за нечовешко отнасяне отвъд прага на приемливата суровост, допустима по член 3 от Конвенцията.

Той установява нарушения и на чл. 2 в неговите материални и процесуални аспекти, както и на чл. 5§1.

………………………………………………..

чл. 3 (унизително отношение в следствен арест)+чл. 5§3(неизправяне незабавно пред съд след задържане) +чл. 8 (незаконно претърсване на жилище)

Case of  Yordanov  v. Bulgaria (Application no. 56856/00), 10 August 2006

След обиск на апартамента на жалбоподателя от 29 декември 1999 полицията го арестува и задържа под стража за двадесет и четири часа. На 30 декември 1999 жалбоподателят е обвинен в притежание на наркотици с намерение за пласиране. Той остава в ареста по решение на следователя, което е потвърдено от Прокуратурата по-късно същия ден и е освободен едва на 5 април 2000 г. Жалбоподателят повдига оплакване, че е бил подложен на нечовешко и унизително отношение, когато е бил задържан в Пазарджишка окръжна следствена служба, тъй като килиите са били малки, пренаселени и под нивото на улицата. В тях не влизала слънчева светлина или свеж въздух. Доста често имало гризачи и хлебарки. За санитарните нужди на задържаните била дадена кофа. Нямало топла вода, сапун или други тоалетни принадлежности На жалбоподателя не се разрешавало да напуска килията за разходка. Подаваната храна била недостатъчна като количество и с лошо качество. Той се позовава на наркотичната си зависимост и необходимостта от предоставяне на медицинско лечение в болнично заведение, каквито грижи не получил.

Съдът установява нарушение на член 3 от Конвенцията заради задържането на жалбоподателя в неадекватни условия в ареста към Пазарджишка окръжна следствена служба, основавайки се и на докладите на Комитета за предотвратяване на изтезанията.

Съдът установява нарушения и на  чл. 5 § 3 от Конвенцията заради неизправянето на жалбоподателя незабавно пред съдия или друго длъжностно лице, упълномощено от закона да изпълнява съдебни функции, както и нарушение на член 8 от Конвенцията заради незаконното вмешателство в правото на жалбоподателя на неприкосновеност на неговото жилище в резултат от претърсването на  апартамента му.

…………………………………………………..

чл. 3 (материално-правни аспекти)+ 5§4 (ограничен съдебен контрол във връзка с мярката за неотклонение)

Case of  Staykov v.  Bulgaria (Application no. 49438/99), 12 October 2006

Жалбоподателят бил задъран под стража между 23 декември 1991 г. и 17 декември 1998 г., като през по-голямата част от това време той е държан във Варненския затвор, с изключение на шест неуточнени периода,  които той прекарва в ареста на Варненска окръжна следствена служба (последният от тях приключва на 10 юни 1997 г.).

Условията на задържането на жалбоподателя преди 7 септември 1992 г. (датата на влизане на Конвенцията в сила по отношение на България), са извън компетенцията на Съда ratione temporis .

Съдът констатира унизително и нечовешко отношение с оглед продължителността на задържане на жалбоподателя и лошите условия  на задържане в следствения арест във Варна.Той изтъква, че производствата по Конвенцията не прибягват във всички случаи до строго прилагане на принципа affirmanti incumbit probatio (онзи, който твърди нещо, трябва да докаже твърдението си), тъй като  в определени случаи само ответникът – Правителство има достъп до информация, която би могла да послужи за потвърждаване или опровергаване на твърденията на жалбоподателя. Ако това Правителство не внесе тази информация без удовлетворително обяснение, това може да породи заключения по отношение на обосноваността на тези твърдения. В конкретния случай Правителството не е оспорило твърденията на жалбоподателя. Наред с това през 1998 г. той се разболява от туберкулоза в затвора, което допълнително удостоверява твърденията му за лошите условия в затвора и липсата на адекватни мерки за предотвратяване на това заболяване в местата за лишаване от свобода. Съдът се позовава в своите мотиви и на констатациите от докладите на Комитета за предотратяване на изтезанията, който установява, че превантивните усилия на затворническите власти са неадекватни, както и тяхното обслужване на нуждите на затворниците, страдащи от това заболяване.

Съдът установява нарушение и на чл. 5§4.

………………………………………………….

ЧЛЕН 5 – право на свобода и сигурност

чл.5 §1 (незаконно лишаване от свобода)  +  чл. 2(право на живот  – материални и процесуални аспекти) + чл. 13 във вр. с чл. 2 + чл. 3 (нечовешко отнасяне по време на предварителното задържане – материални аспекти)

Case of Ognianova and Choban v. Bulgaria (Application no. 46317/99), 23 February 2006

Жалбоподателките – жената, с която пострадалият е живял във фактическо съжителство и неговата майка, повдигат оплакване, че г-н Стефанов е бил арестуван и задържан без съответна заповед за това – в нарушение на националния закон. Оплакват се също, че този аспект на случая не е бил съответно разследван от властите.

Съдът отбелязва, че тъй като разследването не е установило фактите, отнасящи се до задържането на г-н Стефанов и не е събрало каквито и да е документи за това, не е ясно на какво правно основание от националния закон той е бил задържан, ако има такова. Правителството също не е дало каквото и да е обяснение в това отношение. Съдът заключава, че лишаването на г-н Стефанов от свобода не е било “законно” по смисъла на член 5 § 1 c) от Конвенцията.

По повод неизяснените обстоятелства около смъртта му, когато „скочил от втория етаж на полицейското управление в Казанлък, Съдът установява две самостоятелни нарушения на чл. 2, както и на чл. 13 във вр. с чл. 2.Той намира нарушение и на чл. 3 в неговите материални аспекти.

…………………………………………….

чл. 5§3 (немотивиране от съда необходимостта от  продължаване на задържането) + чл. 5§4 (липса на ефективен съдебен контрол върху задържането)+ чл. 6§1 (прекомерна продължителност на наказателно производство)

Case of  Toshev v. Bulgaria (Application no. 56308/00), 10 August 2006

Жалбоподателят  бил задържан двукратно по обвинение в извършването на грабежи – от 5 юли 1993 г. до 8 декември 1993 г. и след това отново от 8 март 1994 г. до 24 август 1999 г., за общ срок от пет години, десет месеца и двадесет и два дни. В първия период здравето на жалбоподателя се влошава и на неназована дата той подава друга жалба срещу задържането по медицински причини. С постановление на Софийска градска прокуратура от 25 ноември 1993 г. жалбоподателят    е освободен под гаранция от 10 000 лева (неденоминирани). След като сумата е внесена от приятели на жалбоподателя, той е освободен на 8 декември 1993 г. След повторното му задържане на 8 март 1994 г. срокът на мярката за неотклонение задържане под стража на жалбоподателя е продължаван десет пъти от прокуратурата и веднъж, на 15 октомври 1996 г., от съдията-докладчик. Разпорежданията за продължаване на срока на задържане под стража на жалбоподателя не са обосновани изобщо или като основание се сочи липсата на постоянен адрес.  На 22 юли 1998 г. жалбоподателят обжалва мярката задържане под стража. Жалбата е разгледана от Софийски градски съд в открито заседание на 3 август 1998 г.  Съдът уважава жалбата и освобождава жалбоподателя под гаранция в размер  на 500 000 (неденоминирани) лева. При определяне на сумата съдът не е поискал, нито е събрал каквито и да е доказателства във връзка с имуществото на жалбоподателя и възможностите му да внесе гаранцията. Поради това, че гаранцията не била внесена, жалбоподателят не бил освободен и останал още една година в следствения арест.

Съдът установява две нарушения на чл. 5 – а/ нарушение на чл. 5§3  от Конвенцията на основание на пропуска на съдебните  органи да обосноват продължаването на срока на задържане на жалбоподателя и на пропуска на националните съдилища да направят преценка относно възможността на жалбоподателя да внесе гаранцията; б/ нарушение на чл. 5§4  поради това, че жалбоподтелят е бил лишен от правото на разглеждане от съд на законосъобразността на неговото задържане след решението да бъде освободен под гаранция от 3 август 1998 г.

Съдът установява нарушение  и на чл. 6§1 от Конвенцията поради прекомерно дългия срок  на наказателното производство срещу жалбоподателя.

…………………………………………….

чл. 5§3 (незаконно задържане за продължителен период от време) + чл. 5§4 (липса на ефективен съдебен контрол върху задържането)+ чл. 6§1 (прекомерна продължителност на наказателно производство)

Case of Vasilev v Bulgaria (Application no. 59913/00), 2 February 2006

Жалбоподателят бил задържан на 20.01.1995 г. по обвинение за участие в организирана група, извършвала  грабежи. На 11.09.1996 г. Окръжният съд във Велико Търново го осъжда на 16 г. лишаване от свобода Присъдата е обжалвана пред Върховния съд. Междувременно през 1997 г. съдебната система е реформирана и делото е изпратено на новосъздадения Апелативен съд във Велико Търново, който след няколко проведени заседания установява, че двама от подсъдимите са били предсавлявани от един и същ адвокат в досъдебната фаза, поради което отменя присъдата и връща делото на досъдебна фаза. Делото след това двукратно е внасяно с обвинителен акт в окръжния съд и отново е връщано на прокуратурата. При внасянето на третия обвинителен акт в окръжния съд се оказва, че не може да бъде образуван състав и делото е изпратено на Ловешкия окръжен съд през 2000 г. От насрочените  32 дати за съдебни заседания в периода декември 2000 – ноември 2005 г., на всяка от които поне един от обвиняемите или негов адвокат не се явявали и заседанието било отлагано. През април 2001 г. окръжният съд изменил мярката за неотклонение, като определил парична гаранция от 4 000 (неденоминирани) лв . Жалбоподателят обжалвал определения размер на паричната гаранция. Апелативният съд без уважение жалбата с аргумента, че нямал компетентността да разгледа промянат на размера на паричната гаранция.На 31 юли 2001 г. жалбоподателят заплаща гаранцията и е освободен.

Съдът отбелязва, че задържането на жалбоподателя между 12 септември 1996 (датата, на която е осъден и получил присъда лишаване от свобода) и 9 февруари1999 (датата, на която са отменени осъждането му и присъдата) попада в обхвата на чл. 5 § 1(a) от Конвенцията , а чл. 5 § 3 от Конвенцията не намира приложение по отношение на този период.

Съдът приема, че е налице нарушение на правото на жалбоподателя по член 5 § 3     (20 януари 1995 – 12 септември 1996 и 9 февруари 1999 – 31 юли 2001) поради продължителността на неговото задържане  от приблизително четири години и два месеца, тъй като властите не са проявили нужното усърдие да ускорят разследването, нито са освободили жалбоподателя преди гледане на делото му. Съдът посочва, че  в производството  по законосъобразността на задържането вътрешните съдилища не са осигурили всеобхватен съдебен контрол и не са спазили принципа за безпристрастност и равнопоставеност. Той намира, че когато обвиняем остане в ареста  въпреки решение, разпореждащо освобождаването под гаранция, въпросът дали  размерът на гаранцията е оправдан, е въпрос за законосъобразността на продължаващото задържане и трябва да подлежи на съдебен контрол, съгласно член 5 § 4 от Конвенцията.

Съдът установява нарушение и на правото на справедлив процес в разумен срок по чл. 6§1 от Конвенцията.

……………………………..

чл. 5§3 (нарушаване правото на лице, задържано под стража, да бъде изправено незабавно пред съд, както и  делото му да бъде разгледано в разумен срок)+ чл. 5§4 (липса на ефективен съдебен контрол върху задържането)+ чл. 6§1 (неизпълнение на съдебно решение) + чл. 1 от Протокол 1

Affaire Rahbar-Pagard c. Bulgarie (Requêtes n^os 45466/99 et 29903/02), 6 avril 2006

На 7 април 1990 г., докато шофирала своя автомобил в центъра на гр. Пловдив, първата жалбоподателка предизвиква пътна злополука, която отнема живота на две момичета и причинява тежки наранявания на четирима други младежи. Делото е гледано в нейно отсъствие, тъй като не е била открита. С решение на Районния съд на гр. Пловдив от 21 януари 1993 г., тя е призната за виновна за непредумишлено убийство, предизвикано от неспазване на правилника за движение по пътищата и извършено в пияно състояние.  На 16 януари 1995 г. е задържана в Германия, за да бъде впоследствие екстрадирана. Предадена е на българските власти на 1-ви април 1996 г. и затворена в Сливенския затвор в приложение на постановеното решение. Вследствие на жалбата, подадена от жалбоподателката за преразглеждане на делото, с решение от 7 май 1998 г. Върховният касационен съд отменя присъдата от 21 януари 1993 г., аргументирайки решението си с допуснати съществени нарушения и връща делото на Пловдивски районен съд за ново гледане по същество. Първата жалбоподателка остава в ареста на основание на постановлението за налагане на мярка задържане под стража от 5 декември 1990 г. С определение от 1-ви юни 1998 г., съдия-докладчикът, сезиран по преписката, предприема служебно разглеждане на мярката задържане под стража и потвърждава постановлението за задържането на жалбоподателката. Въззивната жалба на първата жалбоподателка срещу това решение е обявена за недопустима на 19 юни 1998 г. с аргумента, че същата не подлежи на обжалване. С решение от 5 октомври 1999 г., първата жалбоподателка е призната за виновна за причиняване на смърт по непредпазливост и причиняване  на телесни повреди в пияно състояние и е осъдена на шест години лишаване от свобода. По нейна жалба   Пловдивският апелативен съд частично отменя решението на районния съд, по-конкретно, обстоятелството за шофиране в пияно състояние и намалява присъдата на четири години и седем месеца лишаване на свобода. Това се равнява на времето, прекарано от жалбоподателката в ареста.

Съдът приема, че  периодът, който следва да бъде взет под внимание, започва на 7 май 1998 г. с отменяне на присъдата на първата жалбоподателка. Той установява  две нарушения на член 5 § 3 от Конвенцията: а/  поради неизправянето на жалбоподателката пред съдия или друго длъжностно лице, упълномощено от закона да изпълнява съдебни функции  (тъй като  след  екстрадирането й от Германия задочната присъда е отменена и нито един друг съдебен орган не се е произнасял по мярката й за неотклонение, а първоинстанционният съд  служебно е потвърдил първоначално наложената й мярка от 1990 г.);  б/  по отношение на срока и обосноваването на наложената мярка задържане под стража (тъй като съдилищата по никакъв начин не са обосновали продължаващия да съществува риск от бягство, няколко години след първия процес и предвид вече прекараното време в затвора. Самият районен съд признава липсата на такъв риск, за да аргументира промяната на мярката задържане под стража на 17 август 1999 г., но все пак налага на жалбоподателката мярката домашен арест). Поради това Съдът счита, че българските власти не са обосновали с релевантни и достатъчни аргументи продължаването на мярката на задържане на първата жалбоподателка.) Съдът констатира наред с това, че молбата за освобождаване от 15 март 1999 г. е била окончателно отхвърлена от апелативния съд на 3 юни 1999 г., или 79 дни след подаването й. Дори молбата да е била разглеждана от две съдебни инстанции, Съдът счита, че такъв срок не би могъл да мине за съвместим с изискването за крайна неотложност, чието определение се съдържа в член 5 § 4. Поради това той установява нарушение и на чл. 5§4

Наред с това са констатирани нарушения на чл. 6§1 и чл. 1 от Протокол 1.

………………………………………..

чл. 5§3 (несвоевременно изправяне пред съд; прекомерна продължителност на задържането) + чл. 3 (материално-правни аспекти)+ чл. 13 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита във връзка с условията на задържане) + чл. 6§1 (право на справедлив процес в разумен срок)

Case of  Iovchev v. Bulgaria(Application no. 41211/98), 2 February 2006

На 10 юни 1996 г. Пловдивската окръжна прокуратура образува наказателно производство срещу жалбоподателя след доклад на държавните органи за финансов контрол, които извършили ревизия на дружество, чийто председател бил жалбоподателя и доклади на икономическата полиция и на синдиците на дружеството в несъстоятелност. По това време жалбоподателят бил в Съединените американски щати, където пристигнал на 30 октомври 1995 г.

В отсъствието на жалбоподателя, на 20 юни 1996 г. срещу него са повдигнати обвинения в длъжностно присвояване в особено големи размери по смисъла на член 203 ал. 1 във връзка с член 201 от Наказателния кодекс. Жалбоподателят пристигнал на летище София на 25 октомври 1996 г. и бил незабавно арестуван, разпитан и отведен в ареста на Пловдивската окръжна следствена служба.Основанията за определяне на мярката за неотклонение били свързани с повдигнатото обвинение за тежко престъпление. Въпреки доводите в жалбите на адвоката за липса на доказателства в тази насока, мярката за неотклонение била потвърдена и от Върховната касационна прокуратура. Едва на 6 май 1997 г. Окръжната прокуратура в Пловдив постановява освобождаването на жалбоподателя срещу гаранция.

Съдът установява две самостоятелни нарушения на чл. 5§3. Първото се изразява в това, че при задържането му жалбоподателят не е бил изправен своевременно пред съдия  или друго длъжностно лице, упълномощено от закона да изпълнява съдебни функции. Второто нарушение е в това, че задържането на жалбоподателя не е било оправдано през целия период. Съдът намира, че държавните органи не са успели да покажат убедителна нужда от задържането на жалбоподателя за период от шест месеца и дванадесет дни.

Съдът установява нарушения и на чл. 3 в неговите материални аспекти, както и на правото на справедлив процес в разумен срок по чл. 6§1.

……………………………………………………………

чл. 5§1 (отказ на съда от разглеждане на молба за промяна на мярката за неотклонение)+ чл. 5§3 (незаконно задържане за продължителен период от време) + чл. 5§4 (липса на ефективен съдебен контрол върху задържането) + чл. 5§5 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита)+ чл. 6§1 (прекомерна продължителност на наказателно производство)

Affaire  Hristova c. Bulgarie (Requête n^o 60859/00), 7 décembre 2006 Жалбоподателката е задържана на 28 декември 1996 г. Предявено й е обвинение за серия измамни операции, извършени в периода от 1993 до 1996 г. Още същия ден е предявено обвинение и на съучастника й (K.И.). Те са обвинени по-конкретно, че са измамили шестдесетина човека, на които са обещали да намерят работа в чужбина срещу известна сума пари. Наред с това те са обвинени в извършване на незаконно прехвърляне на недвижими имоти. От 28.12.1996 г. тя е задържана под стража, като неколкократно й е отказвана промяна на мярката за неотклонение. На 13 май 1999 г., съдът постановява освобождаването на заинтересованата, при условие, че бъде внесена гаранция. Решението си съдът мотивира  с факта, че жалбоподателката има малко дете, за което трябва да се грижи.  Размерът на гаранцията е определен на 5 000 000 (неденоминирани) лева  . Съдът счита, че тази сума е  разумна, предвид сериозността на обвиненията и факта, че жалбоподателката няма постоянен адрес. Заинтересованата не заплаща гаранцията и остава в ареста.В следващите две години тя неколкократно подава молби за промяна на мярката за неотклонение. На 8 август 2000 г., Софийски апелативен съд   променя мярката за неотклонение „подписка” – без право да напуска града, в който живее, освен с предварителното разрешение на властите.

Съдът намира: нарушение на член 5 § 1 от Конвенцията относно периода на задържане след 12 август 1999 г., когато жалбоподателката обжалвала размера на паричната гаранция, определена й от съда, който бил прекомерен, но националният съд отказал да разгледа жалбата й като недопустима; нарушение на член 5 § 3 от Конвенцията, поради срока на задържането – 3 години, 7 месеца и 10 дни ; нарушение на член 5 § 4 от Конвенцията, поради невъзможността на жалбоподателката да подаде жалба срещу своето задържане от 19 май до 31 декември 1999 г., както и поради пропуска на българските юрисдикции да разгледат жалбите й от  23 март, 23 април и 16 май 2000 г. в кратки срокове ; нарушение на член 5 § 5 от Конвенцията, поради невъзможността за жалбоподателката да получи обезщетение за причинените й вреди, поради факта на нередовното й задържане.

Съдът установява и нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията, поради продължителността на наказателното производство срещу жалбоподателката .

………………………………………………………………………………

чл. 5§3 (незаконно задържане за продължителен период от време) + чл. 5§4 (липса на ефективен съдебен контрол върху задържането)  + чл. 5§5 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита)

Case of Radoslav Popov v. Bulgaria (Application no. 58971/00), 2 November 2006

На 24 септември 1998 жалбоподателят е бил обвинен за две кражби и е бил задържан до събиране на нови сведения. Той е бил разпитан същия ден и е признал, че е извършил кражбите. С постановление на следователя по делото му била определена мярка за неотклонение задържане под стража. Основанието за задържане на жалбоподателя е било, че той може да се укрие, да извърши друго престъпление или да възпрепятства разследването, но не е бил представен специален факт или доказателство в подкрепа на това твърдение за задържане. На 10 април 2000 Пловдивският районен съд е осъдил жалбоподателя на четири и половина години лишаване от свобода. По време на процеса, жалбоподателят внесъл шест жалби срещу задържането му, с дати 2 и 15 юли 1999, 8 и 28 септември 1999, 20 декември 1999 и 12 януари 2000. При всеки случай  той привеждал довода, че няма криминално досие и че няма риск да се укрие, защото има постоянен адрес и съпругата му има нужда от помощта му след раждането не детето им.  Никоя от жалбите му не  била разгледана, нито е било взето решение по тях от страна на съда, въпреки заседанията, проведени междувременно в Пловдивския районен съд.

Съдът приема, че са  налице: а/нарушение на чл. 5§3 от Конвенцията по отношение на това, че властите не са обосновали продължилото за период от над една година и шест месеца задържане на жалбоподателя до събиране на допълнителна информация; б/ нарушение на член 5 § 4 от Конвенцията по отношение на това, че на жалбоподателя не е било предоставено правото да предприеме производство за оспорване на законността на задържането му; в/ нарушение на чл.5§5 от Конвенцията по отношение на това, че на жалбоподателя не е било дадено  право на обезщетение, защото е бил жертва на арест или задържане в нарушение на разпоредбите на чл. 5 от Конвенцията.

………………………………………………..

чл. 5§3 (незаконно задържане за продължителен период от време) + чл. 5§4 (липса на ефективен съдебен контрол върху задържането)

Case of Tanko Todorov v. Bulgaria (Application no. 51562/99),  9 November 2006

На 12 декември 1997г. жалбоподателят е обвинен в убийство и задържан под стража. Веднага след това жалбоподателят е бил разпитан от следовател.  В присъствието на служебно назначен адвокат и след като е бил информиран за правото си да не дава свидетелски показания, жалбоподателят повтаря отново същите показания, които е дал предния ден и прави пълно самопризнание. Задържането на жалбоподателя е било потвърдено от прокурор на 11 май 1998г. без посочване на каквито и да е причини.  Жалбоподателят отправя няколко неуспешни жалби срещу неговото задържане.  Пловдивският окръжен съд категорично отказва да разгледа конкретното доказателство по делото по отношение на това, дали е имало обосновано подозрение срещу жалбоподателя. В своето решение от 13 юли 1999 г. той заявява, че „съдът не намира за необходимо да приеме доказателството по същество…” В следващо свое определение от  15 септември 1999г. той счита, че „съдът не може да навлезе в спецификата на делото и да разгледа събраните доказателства в контекста на (настоящото) съдебно производство…” Мярката за неотклонение на жалбоподателя е изменена едва с постановяването на оправдателна присъда на 3 декември 2001 г.

Съдът намира нарушение на чл.5§3 от Конвенцията по отношение на пропуска на властите да оправдаят продължителното задържане на жалбоподателя и нарушение на чл. 5§4 от Конвенцията поради това, че на жалбоподателя било отказано правото да получи ефективно преразглеждане от съда на законността за неговото продължително задържане.

………………………………………………….

чл. 5§3 (незаконно задържане за продължителен период от време) + чл. 5§4 (липса на ефективен съдебен контрол върху задържането)

Case of  Spasov  v. Bulgaria (Application no. 51796/99), 16 November 2006

На 15 октомври 1997г. жалбоподателят е арестуван, задържан под стража и обвинен в съучастие в убийството с користно намерение и за подбуждане на друго лице да извърши престъплението. На 15 октомври 1997г. жалбоподателят е арестуван, задържан под стража и обвинен в съучастие в убийството с користно намерение и за подстрекаване на г-н К. да извърши престъплението. Делото е връщано от Пловдивския окръжен съд и Пловдивския апелативен съд за доразследване двукратно и едва през февруари 2001 г. за трети път започва неговото разглеждане от съдебна фаза, което приключва с осъдителна присъда, потвърдена от Пловдивския апелативен съд и от Върховния касационен съд (съответно през януари и май 2002 г.)

Съдът разграничава два периода на предварително задържане, попадащи в приложното поле на чл. 5§3 – от 15 октомври 1997 г. до датата на първата осъдителна присъда – 1 февруари 2000 г. и от   13 юни 2000г., когато осъдителната присъда е отменена от Пловдивския апелативен съд  и той връща делото на етап следствие  до 9 юли 2001 г., когато жалбоподателят е признат отново за виновен. Съдът приема, че цялата продължителност на задържането на жалбоподателя под стража, която попада под член 5 § 1 (c) от Конвенцията и която поради това следва да се вземе предвид за целите на член 5 § 3 от Конвенцията е три години, четири месеца и четиринадесет дни.

По отношение на основателността на продължилото задържане на жалбоподателя под стража, Съдът забелязва, че след ареста на жалбоподателя на 15 октомври 1997г. властите не са счели, че са длъжни да преоценят необходимостта от продължаващото задържане на жалбоподателя и да го оправдаят въз основа на конкретни факти и доказателства за възможна опасност той да се укрие, да извърши друго престъпление или да препятства следствието. Следователно, изглежда, че властите са приложили грешния подход, според който задържане под стража се налага и запазва автоматично, когато обвиненията са за сериозно престъпление, без анализ in concreto. Съдът отбелязва наред с това, че в наказателното производство е имало забави, дължащи се на властите, които са допринесли за прекомерната продължителност на задържането на жалбоподателя. По-специално, делото е връщано два пъти на етап следствие от съдилищата поради неправилна правна класификация на деянията на обвиняемите и за изменение на обвиненията и обвинителните актове срещу тях. Съдът установява нарушение на член 5 § 3 от Конвенцията за прекомерната продължителност  и липсата на основание за продължителното задържане на жалбоподателя под стража  и нарушение на член 5 § 4 от Конвенцията поради ограничения обхват или липсата на съдебен преглед на законността на задържането под стража на жалбоподателя.

…………………………………….

чл. 5§3 (незаконно задържане за продължителен период от време) 

Case of Bonevа  v. Bulgaria (Application no. 53820/00), 16 November 2006

Жалбоподателката била завеждащ финансовата служба в община Кирково. На 28 септември 1999г. срещу нея било образувано предварително следствие и тя била задържана. След като припаднала, тя била освободена още същия ден и била заведена за лечение в медицинско заведение.

На 30 септември 1999 г. на жалбоподателката   е  повдигнато обвинение в присвояване на средства и злоупотреба със служебно положение. Тя е задържана под стража с решение на следователя, одобрено от Районна прокуратура – Кърджали. На 4 октомври 1999г. жалбоподателката подава жалба срещу задържането си.

На 8 октомври 1999г. тя участва в заседание  пред Окръжен съд – Кърджали в контекста на разглеждането на нейната жалба.  Съд  я отхвърля  на основание на това, че тя е обвинена в тежко престъпление, което води до задължително задържане.

В отговор на друга жалба срещу задържането й, на 21 октомври 1999г. Кърджалийският окръжен съд освобождава жалбоподателката под гаранция, защото констатира, че нейният син е развил заболяване в резултат от задържането на неговата майка.

С присъда от май 2004 г., влязла в сила, жалбоподателката е оправдана.

Съдът не приема възраженията на Правителството, че съдебният контрол върху мярката за неотклонение бил своевременно осъществен, защото по нейна жалба тя била изправена пред съд на 8 октомври. Той подчертава, че съдебният контрол по член 5 § 3 от Конвенцията трябва да е незабавен и автоматичен – т.е. да не бъде поставян в зависимост от жалби на самите задържани лица. Съдът отбелязва, че по делото Brogan and Others (решение от 29 ноември 1988г., серия A № 145-B, стр. 33, § 62) той е постановил, че оправдано задържане под стража в полицията, което е продължило четири дни и шест часа, без съдебен контрол, е в нарушение на изискването за незабавност. Като прилага тази обосновка по настоящото дело, едно задържане, продължило осем дни без съдебен контрол, също трябва да се счита за нарушение на изискването за незабавност по член 5 § 3 на Конвенцията. Освен това жалбоподателката е била доведена пред съдия на 8 октомври 1999г. едва в резултат от подадената от нея жалба срещу задържането й,  а не по ангажимент на властите.

Съдът установява нарушение на член 5 § 3 от Конвенцията за това, че властите не са довели жалбоподателката незабавно пред съдия или друго служебно лице, упълномощено от закона да изпълнява съдебни функции след задържането й на 30 септември 1999 г.

………………………………………………

чл.5§3 (несвоевременно  изправяне пред съд )+чл. 5§1 (незаконно задържане)+ чл. 5§4 (липса на ефективен съдебен контрол върху задържането) +чл.5§5 (липса на право на обезщетение за незаконно задържане)+чл. 3 (неадекватни условия на задържането)+чл. 8 (незаконна намеса на правото на неприкосновеност на жилището)

Case of   Dobrev  v. Bulgaria (Application no. 55389/00), 10 August 2006

На 26 август 1999 г.жалбоподателят е бил задържан под стража по обвинение в извършването на няколко грабежа в продължение на два месеца в Окръжна следствена служба – Пазарджик и след това е бил прехвърлен в Пазарджишкия затвор, където е останал поне до 30 май 2000 г.

Съдът намира нарушения по повод оплакванията относно: (а) това, че жалбоподателят не е бил изправен своевременно пред съдия или друго длъжностно лице, упълномощено от закона да изпълнява съдебни функции, а следовател е определил мярката му за неотклонение, която е била одобрена от прокурор – нарушение на чл. 5 § 3; (б) законосъобразността на лишаването от свобода на жалбоподателя между 26 и 28 август 1999г.(тъй като прокурор е удължил задържането под стража на жалбоподателя) – нарушение на 5§1; (в) липсата на бързина на разглеждане от съд на законосъобразността на задържането под стража на жалбоподателя в отговор на жалбата му от 22 декември 1999г.- нарушение на чл. 5§4; (г) липсата на изпълняемо право на обезщетение за това, че е пострадал от арест или задържане под стража в нарушение на разпоредбите на чл. 5§5 от Конвенцията.

Наред с това съдът установява нарушения и на материалните аспекти на чл. 3 поради  неадекватните условия на задържане в Окръжна следствена служба – Пазарджик и в затвора – Пазарджик, както и на чл. 8 поради   незаконната намеса в правото на жалбоподателя на зачитане на неприкосновеността на неговото жилище във връзка с претърсването на апартамента, в който той е живял.

………………………………………………………………………………………………

чл. 5§3 (неизправяне незабавно пред съд след задържане)+чл.3 (материални аспекти – лоши условия в следствен арест)+чл. 8 (незаконно претърсване на жилище)

Case of  Yordanov  v. Bulgaria (Application no. 56856/00), 10 August 2006

След обиск на апартамента на жалбоподателя от 29 декември 1999 полицията го арестува и задържа под стража за двадесет и четири часа. На 30 декември 1999 жалбоподателят е обвинен в притежание на наркотици с намерение за пласиране. Той остава в ареста по решение на следователя, което е потвърдено от Прокуратурата по-късно същия ден и е освободен едва на 5 април 2000 г.

Съдът установява  нарушение на член 5 § 3 от Конвенцията поради недовеждането на жалбоподателя незабавно пред съдия или друго длъжностно лице, упълномощено от закона да изпълнява съдебни функции.

Намерени са и нарушения на чл. 3 поради лошите условия в Пазарджишкия следствен арест и на чл. 8 от Конвенцията заради незаконното вмешателство в правото на жалбоподателя на неприкосновеност на неговото жилище в резултат от претърсването на неговия апартамент.

……………………………………………………………………………….

чл. 5§3 (прекомерна продължителност на предварителното задържане)+чл.5§4 (липса на съдебен контрол по повод задържането под домашен арест) + чл. 6§1(прекомерна продължителност на наказателния процес)

Case of Pekov v. Bulgaria (Application no. 50358/99), 30 March 2006

В средата на 1995 срещу жалбоподателя е образувано наказателно производство във връзка с неговите задължения като председател на борда на Популярна банка „Пеков”. На 15 август 1995 следствените власти искат от Несебърски районен съд да запорира някои активи, собственост на жалбоподателя и на Популярна банка „Пеков” с цел да се осигури конфискацията в случай, че жалбоподателят бъде осъден. В решение от 21 август 1995 Несебърски районен съд уважава искането.  На 25 август 1995 следовател от Бургаска окръжна следствена служба запорира и друго имущество, собственост на Популярна банка „Пеков”.  На 29 август 1995 срещу жалбоподателя са повдигнати обвинения, че  е извършвал банкова дейност без необходимото разрешително в нарушение на член 252 § 2 от Наказателния кодекс. Между януари 1996 и юли 2003 г. обвиненията срещу жалбоподателя многократно са променяни, като едни са оттегляни, повдигани са други. Обвинителен акт срещу жалбоподателя е внесен в районния съд едва на 8 юли 2003 г., но до разглеждането на жалбата от Европейския съд не е била постановена все още присъда от българските съдилища.

В хода на досъдебното производство срещу жалбоподателя първоначално му е определена мярка за неотклонение „задържане под стража“ от следовател, одобрена от прокурор, която впоследствие е изменена в парична гаранция, след което по отношение на него е взета мярка за неотклонение „домашен арест“. Съдът отбелязва, че няма да вземе предвид периода на първоначалното задържане под стража между  3 януари 1996 и 5 януари 1996 г., тъй като  жалбата е депозирана много след изтичането на 6-месечния срок.

Съдът установява нарушение на член 5 § 3 от Конвенцията за това, че след ареста от 5 юли 1996 жалбоподателят не е изправен пред съдия или друго съдебно длъжностно лице, както и за това, че лишаването на жалбоподателя  от свобода между 5 юли 1995 и 1 януари 2000 не е било основателно и е било с прекомерна продължителност. Съдът установява нарушение и на чл. 5§4 във връзка с невъзможността на жалбоподателя да обжалва пред съд мярката за неотклонение „домашен арест”. Той се позовава на практиката си по други български дела – Николова срещу България (No. 2), no. 40896/98, §§ 60 и 74, 30 септември 2004), Вачев срещу България” (no. 42987/98, §§51-55, ECПЧ 2004‑VIII.  

Установено е нарушение и на чл. 6§1.

………………………………………………………………………………………………

чл. 5§4 (ограничен съдебен контрол във връзка с мярката за неотклонение)+чл. 3 (материално-правни аспекти)

Case of  Staykov v.  Bulgaria (Application no. 49438/99), 12 October 2006

Срещу жалбоподателя било повдигнато обвинение в извършването на убийство на осиновителката на свой приятел. Той бил задържан под стража в периода  23.12.1991 – 17.12.1998 г. Жалбоподателят многократно депозирал молби за промяна на мярката за неотклонение, които неизменно било отхвърляни с мотива, че обвинението срещу него е за извършено тежко престъпление.

Съдът отбелязва, че при разглеждането на молбите на жалбоподателя за освобождаване, националните съдилища, очевидно основавайки се на практиката на бившия Върховен съд, пренебрегват, както при делата Николова и Илийков, като ирелевантни, редица доводи на жалбоподателя, заради изместването на доказателствената тежест по член 152, ал. 1 и 2 от НПК.

На 9 декември 1998 г. Варненският окръжен съд изменил мярката за неотклонение, като определил парична гаранция в размер на 2 млн (неденоминирани) лева. До 17.12.1998 г. жалбоподателят останал в ареста, тъй като едва на тази дата успял да събере необходимата сума.  Съдът изтъква, че когато обвиняемият остава в ареста въпреки нареждане за освобождаването му под гаранция, въпросът дали размерът на гаранцията е обоснован или не е въпрос по повод законността на продължителното задържане и подлежи на съдебен преглед  в съответствие с член 5 § 4. Към релевантния момент жалбоподателят не е могъл да получи такъв преглед (поради липса на подобна регламентация в НПК)и затова е намерено нарушение на чл. 5§4.

Установено е нарушение и на чл. 3 в неговите материални аспекти.

………………………………………………….

чл.5§3 (неизправяне незабавно пред съд и неоправдано дълго задържане под стража)+ 5§4 (ограничен съдебен контрол върху задържането и забавено произнасяне по повод обжалването за задържане)

Case of Danov v. Bulgaria (Application no. 56796/00), 26 October 2006 Жалбоподателят бил член на борда на директорите на местна банка и директор на частна брокерска фирма. През  юли 1999 г. срещу него и още едно лице било повдигнато обвинение за присвояване. Той е задържан на 5 ноември 1999 г. На 13 март 2000г. мярката му за неотклонение е променена на домашен арест, който продължил до 15 юни 2001г. Наказателното производство приключва с постановяването на оправдателна присъда през 2005 г.

В хода на досъдебното производство жалбоподателят обжалва мярката си за неотклонение неколкократно и без резултат, като остава в следствения арест до 13 март 2000 г., след което, поради влошаване на здравословното му състояние и липсата на възможности за лечение в болницата към затвора, тя е променена в домашен арест. Тази мярка е неколкократно обжалвана с аргумента, че няма опасност жалбоподателят да се укрие и че производството е приключило на досъдебна фаза. С определение от 15 юни 2001 г. жалбата е уважена и мярката е променена в парична гаранция.

Съдът не приема възражението на Правителството за наличието на ефективно вътрешно-правно редство за защита чрез предявяване на иск по Закона за отговорността на държавата за вреди. Той отбелязва, че нито Пловдивският апелативен съд в своето решение от 15 юни 2001г., нито друг вътрешен съд някога е постановявал, че задържането или домашния арест на жалбоподателя са “незаконосъобразни” според вътрешното законодателство, нито пък, че те “са ги отменили поради липса на законни основания.”, което е  предпоставка за успешен граждански иск по ЗОДВ.

Съдът установява две нарушения на член 5 § 3 от Конвенцията: а/ във връзка с това, че жалбоподателят не е бил изправен незабавно пред съдия или друго длъжностно лице, упълномощено от закона да изпълнява съдебни функции; б/ поради необосноваване от властите на продължителното задържане на жалбоподателя. Установено е нарушение и на член 5 § 4 от Конвенцията поради това, че на жалбоподателя е отказано правото на ефективно преразглеждане от съд на продължителната законосъобразност на неговото задържане.

…………………………………………………………………

чл. 5§1е (незаконно лишаване от свобода на лице, страдащо от душевно заболяване- две самостоятелни нарушения)+ чл. 5§4(липса на съдебен контрол върху настаняването в клиника)

Affaire Kayadjieva  c. Bulgarie (Requête n^o 56272/00), 28 septembre 2006

През лятото на 1999 г., бащата на жалбоподателката сезира районния прокурор  в Пловдив с молба дъщеря му да бъде настанена в психиатрична болница. Той обяснява, че тя страда от психическо разстройство, имала  прояви на буйстване и е направила опит за самоубийство. С постановление от 31 август 1999 г., районният прокурор разпорежда настаняването на жалбоподателката в психиатрично заведение за максимален срок от 30 дни, с цел извършване на психиатрична експертиза. На 1 септември 1999 г., тя е откарана от полицията в психиатричния център в Пловдив  в изпълнение на прокурорското постановление. Там е прегледана от лекари-психиатри. Жалбоподателката обяснява, че по този повод е заявила пред лекарите, че не страда от никаква патология, нуждаеща се от експертиза  и че предписваните лекарства й причиняват алергии. Три дни по-късно тя напуска центъра. На 8 септември 1999 г., адвокатката на жалбоподателката сезира прокуратурата с молба за отмяна на постановлението от 31 август 1999 г., като твърди, че това решение се основава единствено на изявленията на бащата на заинтересованата страна, с който тя е била в конфликт, и че е готова да се подложи на медицински преглед, без да е необходимо да бъде настанявана в заведение за тази цел. С постановление от 2 октомври 1999 г., районният прокурор  отказва да отмени постановлението от 31 август 1999 г., тъй като според него актът е редовен и е съобразен с изискването на член 185 от НПК . С постановление от 15 декември 1999 г., районният прокурор  разпорежда настаняването на жалбоподателката в психиатрично заведение, с цел извършване на експертиза, тъй като по мнението на лекарите от психиатричния център диагностицирането можело да бъде извършено само в болничното заведение. На  20 декември 1999 г. в изпълнение на прокурорското постановление жалбоподателката е откарана в психиатричния център. На 27 декември 1999 г., адвокатката  подава жалба до окръжната прокуратура. На 7 януари 2000 г., окръжният прокурор уважава молбата   да се отложи изпълнението на мярката „настаняване“ докато се произнесе по жалбата. Това постановление  не е спазено и жалбоподателката напуска болницата едва на 17 януари 2000 г., след като подписва декларация, с която се ангажира доброволно да се подложи на лечение.

Съдът констатира, че жалбоподателката е била настанена двукратно в психиатрично заведение против волята й  – от 1 до 3 септември 1999 г., а после – от 20 декември 1999 г. до 17 януари 2000 г., в изпълнение на две постановления на районния прокурор . Становището на Съда е, че тази ситуация се анализира като „лишаване от свобода“ по смисъла на член 5, параграф 1 от Конвенцията.

Той отбелязва, че решението за първото настаняване на жалбоподателката, разпоредено на 31 август 1999 г. от районния прокурор за срок от 30 дни,   е било взето единствено въз основа на изявленията на бащата на заинтересованата страна без да се изслуша становището на специалист. Нищо не сочи, че е било поискано становището на въпросните лекари относно необходимостта да се затвори в съответно заведение жалбоподателката с цел преглед.  Предвид тези обстоятелства, при липса на преценка на психиатър и при отсъствие на всякаква спешност, Съдът не би могъл да приеме, че гледната точка на прокурор относно душевното здраве на жалбоподателката е била достатъчна за да оправдае нейното задържане. Той заключава, че при първото й настаняване душевното заболяване на жалбоподателката не е било установено по убедителен начин за да оправдае едно „законно” задържане по смисъла на член 5, параграф 1, буква е).

Що се отнася до второто настаняване в психиатрично заведение, разпоредено на 15 декември 1999 г. също за срок от 30 дни, Съдът отбелязва, че прокурорът се е позовал в постановлението си на предоставената информация от психиатричния център, където жалбоподателката е била прегледана по време на първото настаняване. Независимо от това, макар извършеното по този повод диагностициране да може да се разглежда като достатъчна индикация, че жалбоподателката е страдала от душевно разстройство, то не позволява да се установи, че характерът или размерът на това разстройство са били такива, че са оправдавали едно задължително настаняване: в писмото от психиатричния център се сочи само, че настаняването на жалбоподателката е било необходимо за да се осъществи поисканата от прокурора експертиза, обаче не се съдържа становище относно нуждата от настаняване, предвид нейното състояние.

На тази основа  Съдът не счита за установено по убедителен начин, че при второто настаняване на жалбоподателката същата е страдала от разстройство, чийто размер е оправдавал нейното затваряне в съответно заведение, поради което установява , че и в този случай лишаването от свобода на жалбоподателката е било в нарушение на чл. 5§1е, позовавайки се на своята практика и по други подобни дела –  Върбанов с/у България, № 31365/96, параграф 45, CEDH 2000-X ; Кепенеров с/у България, № 39269/98, параграфи 35-38, 31 юли 2003 г.   Съдът констатира, че считано от 7 януари 2000 г., окръжният прокурор е разпоредил отлагане на изпълнението на мярката „настаняване“, но това решение не е било изпълнено. Оттук следва, че продължаването на задържането на жалбоподателката след тази дата и до 17 януари 2000 г. е било неправомерно от гледна точка на вътрешното право, поради което е установено нарушение на чл. 5§1е и относно това второ задържане на жалбоподателката в психиатричния център против волята й .

Доколкото необходимият контрол на правомерността на задържането нито е бил включен в първоначалното решение за настаняване на жалбоподателката, нито е бил осигурен от съществуващите възможности за обжалване, Съдът установява нарушение и на чл. 5§4.

………………………………………………….

чл.5§3 (неоправдано дълго задържане под стража)

Affaire Totchev c. Bulgarie (Requête n^o 58925/00) 30 novembre 2006

Жалбоподателят бил задържан на 24 октомври 1997 г. по обвинение в измами на граждани, като ги убеждавал, че действа от името на инвестиционно дружество. До 13 март 2001 г., когато бил признат за виновен и осъден на 5 години лишаване от свобода, мярката за неотклонение на жалбоподателя не била променена въпреки неколкократните му жалби.

Съдът счита, че националните власти не са привели в своите решения относими и достатъчно причини, които да обосноват продължаването на задържането на жалбоподателя под стража. При тези обстоятелства е безполезно да се разглежда въпросът дали производството е било водено с дължимото усърдие.

Съдът намира нарушение на член 5 § 3 във връзка с продължителността на задържането под стража на жалбоподателя (три години, четири месеца и 15 дни), за което властите не са дали разумно обяснение.

Съдът обявява за недопустими оплакванията по чл. 5§4 поради това, че едното от тях е депозирано след изтичането на 6-месечния срок, а по повод молба за промяна на мярката за неотклонение след влизането в сила на измененията на НПК от 1 януари 2000 г. той не е изчерпал вътрешноправните средства за защита (той като  не е обжалвал решенията на първоинстанционния съд).

……………………………………………………..

чл.5§3 (неизправяне незабавно пред съд и неоправдано дълго задържане под стража)+ чл.5§5 (липса на право на обезщетение за незаконно задържане)+чл. 6§1 (разумен срок)

Affaire Yosifov  c. Bulgarie (Requête n^o 47279/99), 7 décembre 2006

На 11 септември 1996 г., следовател от следствената служба в Пазарджик издава постановление за повдигане на обвинение  и предварително задържане на жалбоподателя  в рамките на следствено дело, образувано на 18 октомври 1995 г. за  въоръжен грабеж и отвличане, извършени в съвкупност.

Междувременно жалбоподателят напуска страната. В резултат на проведената издирвателна дейност с помощта на Интерпол  той е открит в Германия, където е бил задържан от 29 октомври 1996 г. и преследван за сводничество, използване на подправени документи и нарушаване на режима, приложим спрямо чуждестранните граждани. След изтърпяната присъда от съда в Берлин той е екстрадиран в България на 11 юни 1998 г. Разпореждането за предявяване на разследването и за задържането му е предявено на 22 юни 1998 г. В същия ден, защитникът на жалбоподателя се обръща към прокурора с молба за освобождаване. Молбата е предадена на районния съд в Пазарджик, който с определение от 26 юни 1998 г. преценява, че е компетентен да разгледа жалбата и потвърждава задържането на жалбоподателя, като счита, че съществува реален риск той да избяга. Съдът отбелязва, че жалбоподателят е напуснал страната малко след извършване на престъпленията, че е живял с фалшива самоличност и без постоянен адрес.

Жалбоподателят е пуснат на свобода с решение на прокуратурата от 10 юни 1999 г., след изтичане на максималния срок, предвиден в относимия закон.

Съдът констатира, че след като не е изпълнено изискването за  незабавното изправяне пред съдия по смисъла на член 5§ 3, а едва 15 дни след това (от 11 до 26 юни 1998 г.),това  води до липса на съответствие на вътрешното право с Конвенцията. Наред с това съдът се е произнесъл по мярката не служебно, а по повод депозираната жалба от страна на адвоката на жалбоподателя, което не отговаря на изискването за автоматичност на произнасянето.

Жалбоподателят повдига оплакване и по повод това, че не може да получи обезщетение за незаконността на задържането си на основание вътрешното законодателство. Съдът констатира, че в конкретния случай предварителното задържане не изглежда да противоречи на националното право. Поради това жалбоподателят не е разполагал с право на обезщетение на това основание по силата на Закона за отговорността на държавата за вреди.

Поради това Съдът установява нарушение и на чл. 5§5.

……………………………………………….

чл. 5§4 (ограничен съдебен контрол върху задържането под стража)

Case of  Petar Vasilev v. Bulgaria (Application no. 62544/00), 21 December 2006

Жалбоподателят е задържан на 18 март 1999г. по подозрение, че е извършил кражба в големи размери. По разпореждане на следователя, потвърдено от прокурор му е определена марка за неотклонение задържане под стража на 19 март 1999 г. До постановяването на осъдителната присъда на 28 ноември 2000 г. всички молби на жалбоподателя за промяна на мярката му за неотклонение и жалбите срещу отказите са оставени без уважение.

Съдът констатира, че вътрешните съдилища по настоящото дело, при разглеждане на жалбите на жалбоподателя срещу задържането му, са се позовали на предвидените по закон разпоредби, изискващи задължително задържане за сериозни умишлени престъпления, както и на практиката на Върховния съд, която изключва разглеждане на въпроса дали има “разумно подозрение” срещу задържания и на фактите, отнасящи се до вероятността той да се укрие или да извърши друго престъпление. Презумпцията, че съществува такава опасност можела да се отхвърли само при изключителни обстоятелства, такива като обездвижването на задържането лице поради болест. Европейският съд отбелязва, че  вътрешните съдилища, цитирайки липсата на нови обстоятелства, ефективно са отказали да разгледат по същество ред жалби на жалбоподателя само поради тяхната подобност с някои предишни обжалвания. Така те не са взели под внимание новоповдигнатите аргументи, свързани с неговото здраве и семейно състояние. Освен това, те не отчели, че изтеклото време и етапа на производството били сами по себе си отделни фактори, които се отразяват и може да опровергаят необходимостта от продълженото задържане на жалбоподателя.

Съдът констатира наред с това, че вътрешните съдилища изглежда са тълкували погрешно измененията на НПК от 1 януари 2000г. и са продължили да прилагат съществувалия по-рано несъвършен подход, според който жалбоподателят трябва да докаже извън всяко съмнение, че не съществува дори хипотетична опасност той да се укрие, да извърши друго престъпление или да препятства правосъдието.(§37)

Съдът констатира, че на жалбоподателя са отказани гаранциите, предвидени в член 5 § 4 на Конвенцията поради ограничения обхват или липсата на съдебен контрол на  законността на задържането му под стража след декември 1999г.

………………………………………………………

ЧЛЕН 6 – право на   справедлив процес (наказателни  аспекти)

чл. 6§1 (прекомерна продължителност на наказателно производство)+чл. 5§3 (неоправдано дълго задържане под стража)+ и чл. 5§4

Case of Toshev v. Bulgaria (Application no. 56308/00), 10 August 2006

Съдът установява нарушение на чл. 6§1 от Конвенцията поради прекомерно дългия срок  на наказателното производство срещу жалбоподателя – от 06.07.1993 до 17.02.2000 г., макар че делото продължава и след това, но жалбоподателят не е представил никаква допълнителна информация. Съдът отбелязва, че между 31 август 1994 г. и 28 февруари 1996 г., за срок от една година, пет месеца и двадесет и девет дни Софийска градска прокуратура връща делото във фазата на разследването пет пъти на различни основания, поради различни недостатъци в предварителното следствие. След този период  за година и 4 месеца СГС отлага делото 4 пъти поради неявяване на свидетели, за да върне в крайна сметка делото отново на прокуратурата. Тя от своя страна  връща делото във фазата на разследването фаза  два пъти между 13 юли 1998 г. и 22 юни 1999 г. с искане да бъдат изпълнени указанията на Софийски градски съд.  Съдът отбелязва, че към 17 февруари 2000 г. предварителното разследване срещу жалбоподателя все още не е окончателно приключило, и продължава шест години, седем месеца и седемнадесет дни от започването му, като властите не са отчели, че въпросът от решаващо значение за жабоподателя е много важен, тъй като е бил заплашен от затвор и е бил с наложена мярка „задържане под стража” в продължение на почти шест години в хода на производството.

Съдът установява  и нарушения на чл. 5§3 и 5§4.

…………………………………………………………………….

чл. 6§1 (право на справедлив процес – отказ за възобновяване на производство, приключило със задочна присъда)

Affaire Kounov c. Bulgarie (Requête n^o 24379/02), 23 mai 2006

На 18 декември 1998 г., жалбоподателят е отведен в полицейското управление на гр. Русе във връзка с извършено престъпление – серия от кражби. Той дал писмени показания за извършена кражба на 18 декември 1998 г. съвместно с брат си. Според жалбоподателя той напуснал полицейското управление, след като бил освободен, като полицаите го уверили, че няма да бъде притесняван. На следващия ден било образувано досъдебно производство срещу него, в което не фигурирало обвинението за кражбата от 18 декември.Следователят разпоредил да му бъде наложена мярка за неотклонение задържане под стража. Междувременно полицейски доклад от 22 декември 1998 г. посочва, че жалбоподателят е избягал от полицейското управление и не е бил открит на адресите, известни на полицията. Издадено е постановление за местно издирване, след което, на 19 февруари 1999г., жалбоподателят е обявен и за национално издирване.  Проведеното издирване се оказало безрезултатно. В този период от време, деянията, извършени на 18 декември 1998 г. били включени във възбуденото предварително следствие ; впоследствие, същото е отделено от шестте различи производства, всяко от които се отнасяло до кражба. На 24 февруари 1999 г., следователят повдигна обвинение срещу жалбоподателя за извършена кражба на 18 декември 1998 г. Считайки, че производството би могло да продължи в отсъствието на жалбоподателя, в приложение на членове 217a и 268, алинея 3 от НПК, той назначава служебен защитник. Постановлението за повдигнато обвинение е връчено на адвоката, който представлява жалбоподателя и в последващите етапи на производството. Жалбоподателят е признат за виновен и осъден задочно на 4 години лишаване от свобода с присъда от 7 юли 1999 г., която не е обжалвана от служебно назначения адвокат. По друго паралелно течащо наказателно дело жалбоподателят е осъден отново задочно с присъда от 8 юли 1999 г. Въпреки направеното искане за възобновяване на производството на осн. чл. 362а от НПК ВКС не уважил молбата на жалбоподателя.

Съдът припомня, че ако дадена процедура протича в отсъствие на обвиняемия, то тя  сама по себе си не е несъвместима с Конвенцията. Налице ще бъде обаче отказ от правораздаване в случай, че дадено лице, осъдено in absentia,  не получи впоследствие правото дадена съдебна инстанция отново да постанови решение, след като го е изслушала на основание изискванията на член 6 на Конвенцията по основателността на обвинението от фактическа и правна гледна точка, от момента, в който не се възприеме за установено той да се е отказал от правото си да се яви и да се защитава. Съдът изтъква, че не е длъжен да се произнася дали жалбоподателят е избягал от полицейското управление или не, защото е предполагал, че щу ме бъде повдигнато обвинение, тъй като не се оспорва факта, че той е напуснал полицейското управление преди наказателното преследване формално да е започнало. Повдигането на обвинение срещу него за спорните деяния е станало едва два месеца по-късно, в негово отсъствие. Съдът достига до извода, че жалбоподателят е бил задочно осъден без да получи някаква официална информация по отношение на отправените обвинения или датата на неговото дело. Той припомня, че по повод предишни дела, приключили със задочни присъди, вече е приемал, че уведомяването на даден човек за наказателни преследвания срещу него, съставлява един юридически акт от изключително голяма важност и поради тази причина той трябва да отговаря на редица изисквания за форма и съдържание, които да могат да гарантират защитата  на правата на обвиняемия и че дадена непълна и неофициална информация не би била достатъчна.

Съдът установява нарушение на правото на справедлив процес, тъй като  на задочно осъдения жалбоподател му е било отказано правото за повторно разглеждане на делото  без властите да са установили по безспорен начин, че той се е отказал от правото си да се яви пред тях.

………………………………………………..

чл. 6§1 (прекомерна продължителност на наказателно производство)+ чл. 5§3 (незаконно задържане за продължителен период от време) + чл. 5§4 (липса на ефективен съдебен контрол върху задържането)

Case of Vasilev v. Bulgaria (Application no. 59913/00), 2 February 2006

Съдът установява нарушение на правото на справедлив процес в разумен  срок на производство, започнало на 20.01.1995 г., което към датата на постановяване на неговото решение все още е било висящо в съдебна фаза. Той изтъква, че единственото основание за решението на Апелативния съд от 9 февруари 1999 да върне цялото дело на етап следствие от наказателното производство, е бил факта, че на етапа на предварителното следствие през 1995 г. един и същ адвокат е представлявал двама от обвиняемите, въпреки очевидния конфликт на интереси . В отсъствието на убедително обяснение от  Правителството е трудно да се приеме, че коригирането на такъв процедурен недостатък оправдава незачитането на целия процес, който се е провел през 1995 и 1996 и възобновяването на разглеждането на делото от етап следствие. Съдът отбелязва, че и по предишни дела срещу България е констатирал, че прекомерни забави в наказателното производство са били предизвикани от неоправданото връщане на делата на етап следствие от производствата (виж Kитов срещу България, no. 37104/97, § 73, 3 април 2003).

Установени са нарушения и на чл. 5§3 и чл. 5§4.

…………………………………………………………

чл. 6§1(прекомерна продължителност на наказателния процес) + чл. 5§3 (прекомерна продължителност на предварителното задържане)+чл.5§4 (липса на съдебен контрол по повод задържането под домашен арест)

Case of Pekov v. Bulgaria (Application no. 50358/99), 30 March 2006

На 29 август 1995 срещу жалбоподателя са повдигнати обвинения, че  е извършвал банкова дейност без необходимото разрешително в нарушение на член 252, ал. 2 от Наказателния кодекс. Между януари 1996 и юли 2003 г. обвиненията срещу жалбоподателя многократно са променяни, като едни са оттегляни, повдигани са други. Обвинителен акт срещу жалбоподателя е внесен в районния съд едва на 8 юли 2003 г., но до разглеждането на жалбата от Европейския съд не е била постановена все още присъда от българските съдилища.

Съдът приема, че периодът, който трябва да се разгледа,  започва през август 1995. Според последната информация от страните (10 май 2005) производството все още е било висящо на първа инстанция пред Бургаския районен съд. Следователно, периодът, който следва да се разгледа е поне девет години и девет месеца за предварителното разследване и за съд на една инстанция. В резултат на тези констатации съдът заключава, че продължителността на наказателното производство срещу жалбоподателя не отговаря на изискването за разумен срок.

Съдът установява нарушения и на чл. 5§ 3 и чл. 5§4.

………………………………………………….

чл. 6§1 (право на справедлив процес в разумен срок )+ чл. 13 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита по повод продължителността на наказателното производство)

Affaire  Sodadjiev  c. Bulgarie (Requête n^o 58733/00), 5 octobre 2006

Съдът намира нарушение поради прекомерната продължителност на наказателно производство, започнало на 29.07.1993 г. и приключило със споразумение пред районния съд на 03.04.2000 г . Следователно, то е продължило шест години и осем месеца.

Съдът отбелязва, че делото, отнасящо се до обикновен случай на кражба, не представя особена сложност; обвиняемите са признали фактите и основният въпрос остава този за способността им да осъзнаят деянието си в момента на извършване на престъплението. Същевременно той констатира, че между 12 август 1993 г., когато съдът е върнал преписката за доразследване  и 1 септември 1999 г. (което представлява период от почти шест години), производството е останало висящо и не са били осъществени никакви действия. Поради това е установено нарушение на чл. 6§1.

……………………………………..

чл. 6§1  (право на справедлив процес в разумен срок )+ чл. 13 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита по повод продължителността на наказателното производство)

Affaire Karov c. Bulgarie (Requête n^o 45964/99), 16 novembre 2006

Жалбоподателят, офицер от полицията с чин майор, заема длъжност инспектор към криминална полиция в Бургас. На 1-ви август 1995 г., той е задържан, разследван за пасивен подкуп и му е наложена мярка за неотклонение „временно задържане под стража”. С решение на Директора на националната полиция, той е временно отстранен от длъжност, считано от 3 август 1995 г., като му е запорирана и заплатата.  Съдът констатира, че производството е забавено с три години и половина, поради времето, което е било необходимо на властите за възстановяване на изчезналата наказателна преписка. След това, в продължение на четири месеца, тя е препращана от една до друга съдебна инстанция, които не са се считали за компетентни. Съдът констатира, че жалбоподателят не е виновен по никакъв начин за това забавяне. Напротив, той е искал да ускори процедурата, предавайки копията от документите, които е притежавал, и приканвайки многократно съдилищата. Съдът не би приел, както твърди Правителство, обяснението, че един толкова продължителен период може да се обясни с израза « обективен » по повод изчезването на преписката, но счита обратното, че съдебните власти не са проявили нужното усърдие, по-конкретно предвид факта, че по време на този период от време жалбоподателят е бил отстранен от длъжност и лишен от доходи.

Съдът намира нарушение на чл. 6§1 поради прекомерната продължителност на наказателното производство, започнало през 1995 г., което към 2005 г. все още е било висящо на стадия на предварителното производство.

………………………………………………………………………………………..

чл. 6§1 (право на справедлив процес)+ чл. 6§3с (право на безплатна адвокатска защита)

Affaire Padalov c. Bulgarie (Requête n^o 54784/00), 10 août 2006

На 16 септември 1997 г., към жалбоподателя е предявено обвинение за въоръжен грабеж и насилие върху друго лице, което довело до трайно обезобразяване и представляващо случай на рецидив, опит за сексуално посегателство и бягство. При предявяване на обвинението жалбоподателят направил изрично изявление, вп исано в протокола, че му е известно, че има право на адвокат, но няма финансовата възможност да наеме такъв. Впоследствие в хода на съдебното производство той отново декларирал, че няма адвокат и не може да се защитава сам. С присъда от 27 януари 1998 г. жалбоподателят бил признат за виновен по всички повдигнати му обвиняние и осъден на 11 г. лишаване от свобода. В жалбата срещу присъдата той изрично посочил, че не е могъл да се защитава, защото предявените му обвинения били трудни за разбиране, а и неколкократните му искания до съдията да му бъде назначен служебен защитник са водели до отстраняването му от залата. Тези аргументти са оставени без уважение и присъдата е потвърдена от апелативния и от касационния съд.

Европейският съд изтъква, че интересите на правосъдието повеляват, че за да има справедлив процес, заинтересованото лице е трябвало да се ползва от правото на  безплатна правна защита в рамките на наказателното производство срещу него. Член 6 § 3 в) поставя две условия при упражняване на това право. Първото е свързано с липса на « средства за наемане на защитник ». Няма спор, че жалбоподателят не е разполагал с такива предвид факта, че съвсем наскоро е бил освободен от затвора. На второ място, трябва да се отговори на въпроса, дали « интересите на правосъдието » налагат предоставяне на безплатна правна защита. В случая, жалбоподателят е бил изправен пред възможността да му бъде наложена присъда лишаване от свобода и в крайна сметка, е бил осъден на общо четиринадесет години. Към това се прибавят трудностите по установяване на фактите, тъй като жалбоподателят променил частичните си показания по време на етапа на следствието, и юридическата сложност на делото, които повдигат въпроси, свързани приложимостта на разпоредбите при наличие на множество нарушения, както и състоянието на рецидив.

Съдът счита, че не е установено жалбоподателят да се е отказал от правото си да използва служебно назначен адвокат. Предвид строгата присъда, която го грозяла, и сложността на приложимото законодателство, Съдът приема, че интересите на правосъдието повелявали, че за да има справедлив процес, заинтересованото лице е трябвало да се ползва от правото на  безплатна правна защита в рамките на наказателното производство срещу него.Като не му е осигурила такава, държавата е нарушила чл. 6§ 1 и чл. 6§3с.

…………………………………………………….

чл.6§1( прекомерна продължителност на наказателен процес)+ чл. 3 (материално-правни аспекти – лоши битови условия в следствен арест)+ чл. 13 във вр. с чл. 3(липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита)+ чл. 5§3 (право на своевременно изправяне пред съд и право на гледане на делото в разумен срок или освобождаване на лицето)

Case of  Iovchev v. Bulgaria(Application no. 41211/98), 2 February 2006

На 10 юни 1996 г. Пловдивската окръжна прокуратура образува наказателно производство срещу жалбоподателя след доклад на държавните органи за финансов контрол (извършили  ревизия на дружеството, чийто председател бил жалбоподателят) и доклади на икономическата полиция и на синдиците на дружеството в несъстоятелност. На 20 юни 1996 г. срещу него са повдигнати обвинения в длъжностно присвояване в особено големи размери по смисъла на член 203 ал. 1 във връзка с член 201 от НК. В периода от 1997 до 2001 г. не са били извършвани почти никакви следствени действия.  На 27 юли 2001 г. наказателното производство срещу жалбоподателя било спряно с постановление на Пловдивската окръжна прокуратура. Според мотивите, било необходимо да се разпитат двама свидетели, чието местоживеене било неизвестно. Производството следвало да се възобнови незабавно след откриването на двамата свидетели.  На 17 септември 2003 г. Пловдивската окръжна прокуратура прекратила производството по обвиненията по член 203 ал. 1 от НК с мотив, че някои от свидетелите не са могли да бъдат намерени и разпитани и поради това обвинението не можело да бъде доказано. Производството по обвиненията по член 282 ал. 1 от НК продължавало и   към датата на последната получена информация от Съда – 31 януари 2005 г., то все още било висящо.

Съдът приема, че шест години и единадесет месеца – време, през което производството е останало на етап предварително разследване, не отговаря на изискванията за разумен срок.

Наред с това са установени нарушения на чл. 3, чл. 13 във вр. с чл. 3 и на чл. 5§3.

……………………………………………………………..

чл.6§1 ( прекомерна продължителност на наказателен процес)

Affaire Mladenov c. Bulgarie (Requête n^o 58775/00) 12 octobre 2006

Срещу жалбоподателя било образувано досъдебно производство по обвинение в извършване на блудствени действия с малолетно лице на 13 юни 1991 г. На 19 февруари 1999 г. той е признат за виновен и осъден. При определяне размера на наказанието съдът в мотивите си отчита като смекчаващо   обстоятелство наред с другото и твърде дългото  наказателното производство.

Съдът приема, че е налице прекомерна продължителност на наказателния процес, започнал на 12.06.1991 г. (той обаче взема предвид като начална дата 07.09.1992 г., когато влиза в сила Конвенцията за България), и приключил с решение на ВКС на 14.12.1999 г. Той констатира, че при определяне на присъдата, наложена на жалбоподателя, вътрешните съдебни инстанции са отчели значителната продължителност на производството като смекчаващо обстоятелство, поради което, макар и да е налице известно забавяне, самият факт на констатиране на нарушението представлява достатъчно справедливо обезщетение.

………………………………………………

чл.6§1 ( прекомерна продължителност на наказателен процес)

Сase of  Kalpachka  v. Bulgaria (Application no. 49163/99) 2 November 2006

Жалбоподателката работела като журналист. По повод две нейни публикации в местния вестник „Струма“ срещу нея били образувани две самостоятелни наказателни производства за клевета. Първото от тях започва на 12.09.1994 г. , а за крайна дата Съдът приема датата на узнаване от жалбоподателката за прекратяването му от документите, приложени към становището по допустимостта на жалбата от страна на правителството – април 2004 г., макар че производството е било прекратено през 2000 г. Съдът отбелязва, че една от целите на правото на съдебен процес в разумен срок е да се защитят хората от продължителното състояние на несигурност относно съдбата им (виж Withey v. the United Kingdom (dec.), no. 59493/00, ECHR 2003 X; в което се цитира Stogmuller v. Austria, решение от 10 ноември 1969 г., Series A no. 9, стр. 40, § 5). Съответно, наказателното производство по правило завършва с официално уведомяване на обвиняемия, че той вече няма да бъде наказателно преследван по съответните обвинения, така че да може да се направи заключението, че положението му вече не може да се счита за съществено засегнато (§ 65). Съдът отбелязва, че не са представени доказателства, които биха му позволили  да заключи, че жалбоподателката   е узнала за тези актове преди да получи копия от тях като приложения към становището на правителството по жалбата й до Европейския съд  през април 2004 г. Анализирайки обосноваността на прекомерната продължителност на делото, което по своя характер не е сложно, съдът констатира,  че „самата прокуратура, след като делото вече е било преминало през три съдебни инстанции, е станала причина за връщането му на етапа на следствието чрез късно направено искане за изменение на обвинението, каквото е можела лесно да направи на доста по-ранен етап, и по този начин е направило безполезно цялото производство до онзи момент“ (§73). В тази връзка Съдът отбелязва, че по предишни дела срещу България вече е констатирал, че прекомерните забавяния на наказателните производства често се дължат на неоснователно връщане на делата на следствието. Поради това той установява нарушение на правото на справедлив процес в разумен срок по чл. 6§1

Второто наказателно производство срещу жалбоподателката е с начална дата 31.05.1995 г. То било прекратено с постановление на прокуратурата през 2000 г. , но жалбоподателката не била уведомена за това, поради което Съдът приема и в този случай, че жалбоподателката е узнала за прекратяването му едва от становището на Правителстовто по повод основателността на жалбата й до Европейския съд –  април 2004 г.

Съдът установява второ самостоятелно нарушение на правото на справедлив процес в разумен срок и по повод това наказателно производство.

……………………………………

чл. 6§1 (прекомерна продължителност на наказателно производство)+чл. 13 (право на ефективно вътрешно-правно средство за защита)

Affaire  Vasko Yordanov  Dimitrov  c. Bulgarie (Requête n^o 50401/99) 3 mai 2006

Срещу жалбоподателя било повдигнато обвинение за извършването на кражби и той бил задържан на 13.03.1989 г.). Присъдата на първоинстанционния съд е оставена в сила от апелативния съд на 15.01.2000 г., след което е обжалвана от съучастника на жалбоподателя и втори обвиняем по делото, но е оставена в сила от ВКС на 21 юли 2000 г.

Съдът констатира нарушение поради продължителността на наказателен процес, за чието начало приема 7 септември 1992 г. (в действителност той е започнал още на 13.03.1989 г.) и завършва на 15.01.2000 г. с   решението на апелативния съд, което не е обжалвано от жалбоподателя. Съдът намира, че прекомерната продължителност на наказателния процес се дължи не толкова на поведението на жалбоподателя, колкото на непроявеното усърдие от страна на властите, поради което намира нарушение на чл. 6§1.

Поради липсата на ефективно вътрешно-правно средство за защита по повод бавния наказателен процес, съдът констатира и нарушение на чл. 13.

…………………………………………

чл. 6§1 (прекомерна продължителност на наказателно производство)+ чл. 5§1 (отказ на съда от разглеждане на молба за промяна на мярката за неотклонение)+ чл. 5§3 (незаконно задържане за продължителен период от време) + чл. 5§4 (липса на ефективен съдебен контрол върху задържането) + чл. 5§5 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита)

Affaire  Hristova c. Bulgarie (Requête n^o 60859/00), 7 décembre 2006

Жалбоподателката е задържана на 28 декември 1996 г. Предявено й е обвинение за серия измамни операции, извършени в периода от 1993 до 1996 г. Още същия ден е предявено обвинение и на съучастника й (K.И.). Те са обвинени по-конкретно, че са измамили шестдесетина човека, на които са обещали да намерят работа в чужбина срещу известна сума пари. Наред с това те са обвинени в извършване на незаконно прехвърляне на недвижими имоти.

Съдът приема, че началната дата, от която следва да се отчита продължителността на наказателното производство, е 20 декември, когато е проведен   разпит по повод обвиненията срещу нея, а не датата, на която  й е наложена мярката за неотклонение „задържане под стража.“   Производството е приключило с произнасянето на решението на Върховния касационен съд от 23 март 2006 г. Периодът, който следва да бъде отчетен, възлиза  на девет години, три месеца и три дни, и покрива предварителното следствие и три съдебни инстанции. Относно поведението на българските власти, Съдът отчита, че по време на предварителното следствие, чийто общ срок възлиза на около три години и четири месеца, няколко закъснения могат да бъдат определени, че са по тяхна вина.

Съдът констатира нарушение  на чл. 6§1 поради продължителността на наказателния процес.

Съдът установява нарушения и на чл. 5§1, чл. 5§3, чл. 5§4 и чл. 5§5.

…………………………………………………………………………

чл. 6§1 (право на справедлив  наказателен процес) )+ 6§3d (право да изисква разпит на свидетели)

Case of  Bonev v. Bulgaria (Application no. 60018/00), 8 June 2006

На неизвестна дата в края на септември или началото на октомври 1998 срещу жалбоподателя е образувано наказателно производство за това, че жестоко е пребил свой познат на строителна площадка като така е причинил смъртта му през един от следващите дни. В хода на досъдебното производство са разпитани двама свидетели в отсъствието на жалбоподателя, които са очевидци на инцидента. На жалбоподателя е назначен служебен защитник. Предявено му е обвинение по чл. 124 НК. В съдебната фаза той не е представляван от адвокат. Двама от свидетелите, разпитани в досъдебното производство, не са открити и поради това са прочетени техните показания, дадени в досъдебната фаза. Жалбоподателят е признат за виновен и осъден от Бургаския окръжен съд на 10 г. лбишаване от свобода. Жалбоподателят обжалва присъдата и прави искане да бъдат призовани и разпитани свидетелите, които не са били изслушани от първоинстанционни ясъд, но въззивната инстанция оставя искането без уважение. Съдът приема, че тези двама свидетели са били скитници, не са имали постоянен адрес и е било невъзможно да бъдат открити, за да бъдат призовани. Освен това, жалбоподателят се е съгласил показанията им да бъдат прочетени, не е оспорил, че е пребил жертвата и се е признал за виновен. Съдът постановява, че вината на жалбоподателя е установена по категоричен начин въз основа на показанията на свидетелите, признанията на жалбоподателя и заключенията от аутопсията на жертвата. В жалбата си пред ВКС жалбоподателят посочва, че правото му на защита е било накърнено, защото съдът не е направил необходимото, за да призове и изслуша свидетелите на престъплението, а самият жалбоподател не е могъл лично да ги разпита. Независимо то аргументите му ВКС оставя в сила присъдата.

Съдът посочва, че първият въпрос, по който трябва да се вземе решение, е дали съгласявайки се с прочитането на показанията на двамата свидетели, които без съмнение са “свидетели, свидетелстващи срещу него” за целите на чл. 6 § 3 (d)   на процеса, жалбоподателят се е отказал от правото си да ги разпита. По този въпрос Съдът подчертава, че отказът от право, гарантирано от Конвенцията, доколкото това е допустимо, трябва да се установи по недвусмислен начин. В случая, като взема предвид, че жалбоподателят не е бил представляван от адвокат и че не е ясно доколко е бил наясно с правата, които има в хода на едно наказателно производство, съдът достига до извода, че жалбоподателят не се е отказал то правото си да разпита свидетелите срещу себе си. Съдът по-нататък анализира въпроса дали използването на тези показания, дадени в досъдебното производство, в съчетание с невъзможността на жалбоподателя да участва в разпита или да изиска техния разпит в съдебната зала, представлява нарушение на правото на жалбоподателя на справедлив процес. „По правило, тези права предполагат адекватна и подходяща възможност на обвиняемия да оспори и разпита свидетелите, свидетелстващи срещу него или когато дават показания, или на по-късен етап от производството ( Delta v. France, решение от 19 декември 1990, серия A no. 191‑A, p. 16, § 36;  Mild and Virtanen v. Finland, no. 39481/98 и 40227/98, § 42, 26 юли 2005). В случай че невъзможността да се участва в разпита на свидетелите или да се изиска разпита им, се дължи на факта, че те не са се явили, властите трябва да положат разумно усилие, за да осигурят присъствието им (Artner, p. 10, § 21 in fine; Delta, p. 16, § 37; Rachdad v. France, no. 71846/01, § 25, 13 ноември 2003). И накрая, присъдата трябва да не е основана само или по решаващ начин на показанията на свидетели, които жалбоподателят не е имал възможност да разпита сам или да изиска разпита им или при следствието, или при процеса (Artner, p. 10, § 22; Delta, p. 16, § 37; Isgrò v. Italy, решение от 19 февруари 1991, серия A no. 194‑A, p. 13, § 35 in fine; Solakov v. the former Yugoslav Republic of Macedonia, no. 47023/99, § 57 in fine, ECПЧ 2001‑X; и   Rachdad, § 23 in fine).»(§43)

Съдът намира нарушение на чл.6§3d и чл. 6§1 поради това, че  присъдата на жалбоподателя е била постановена без властите да направят достатъчни усилия да открият и разпитат единствените очевидци на извършеното от него престъпление.

……………………………………………..

чл. 6§1 (право на справедлив  наказателен процес) )+ 6§3 a, b, d (право да бъде информирана за характера на обвиненията, право на достатъчно време за подготовка на защитата и привличане на адвокат, право да изисква разпит на свидетели)

Case of Borisova  v. Bulgaria (Application no. 56891/00), 21 December 2006

Жалбоподателката била обвинена, че отказала да се подчини на полицай, ударила му шамар и оказала съпротива, поради което била отведена принудително в полицейското управление, след което е изправена пред Пазарджишкия районен съд и осъдена за дребно хулиганство. Пред съда тя твърдяла, че показанията на двамата полицаи не отговарят на истината и поискала да бъдат разпитани свидетели. Твърдяла наред с това, че била бита в полицейския участък и че била затворена в килия. Заявила също, че тя не е прочела документа, който й дали да подпише (съставения протокол от полицията), а се запознала с него едва след прочитането му от съда. В съда не била представлявана от адвокат, нито й били допуснати свидетели, които биха могли да докажат нейната теза, че тя е била жертва на насилие. Съдът изслушал единствено двама полицаи и служител от Бюрото по заетостта, който бил призован от страна на обвинението. Жалбоподателката била осъдена в деня на инцидента от районния съд на 5 дни задържане под стража по Указа за борба с  дзребното хулиганство.

Съдът намира нарушения на: чл. 6§1 поради неспазване на принципа за равенство на средствата и поставянето на жалбоподателката в неравнопоставено положение по отношение на прокуратурата; нарушение на чл. 6§3 а поради това, че тя не е била незабавно информирана за характера на повдигнатите срещу нея обвинения; нарушение на чл. 6§3 b, тъй като не е имала достатъчно време да се подготви за защитата си; нарушение на чл. 6§3d  поради това, че не е имала възможност да изиска разпит на свидетели в нейна защита и присъдата се е основала само на свидетели на обвинението.

………………………………………

чл. 6§1 (разумен срок)+ чл.5§3 (неизправяне незабавно пред съд и неоправдано дълго задържане под стража)+ чл.5§5 (липса на право на обезщетение за незаконно задържане)

Affaire Yosifov c. Bulgarie (Requête n^o 47279/99), 7 décembre 2006

На 11 септември 1996 г., следовател от следствената служба в Пазарджик издава постановление за повдигане на обвинение  и предварително задържане на жалбоподателя  в рамките на следствено дело, образувано на 18 октомври 1995 г. за  въоръжен грабеж и отвличане, извършени в съвкупност.

Междувременно жалбоподателят напуска страната. В резултат на проведената издирвателна дейност с помощта на Интерпол  той е открит в Германия, където е бил задържан от 29 октомври 1996 г. и преследван за сводничество, използване на подправени документи и нарушаване на режима, приложим спрямо чуждестранните граждани. След изтърпяната присъда от съда в Берлин той е екстрадиран в България на 11 юни 1998 г. Разпореждането за предявяване на разследването и за задържането му е предявено на 22 юни 1998 г. Жалбоподателят е признат за виновен с присъда на Пазарджишкия окръжен съд на 14 ноември 2002 г., която той обжалвал.

Съдът намира нарушение на правото на справедлив процес в разумен срок поради продължителност на наказателно производство, започнало на 18.10.1995 г., което към датата на комуникиране на жалбата – 11.03.2004 г., все още не  е приключило.

Съдът установява нарушения и на чл. 5§3 и чл. 5§5.

…………………………………………………….

ЧЛЕН 6 – право на   справедлив процес (гражданскоправни аспекти)

чл.6§1  (прекомерна продължителност на съдебно производство)+ чл. 13 (право на ефективно вътрешно-правно средство за защита)

Case of Babichkin  v. Bulgaria (Application no. 56793/00), 10 August 2006

Трудовоправен спор за неизплатено обезщетение за временна нетрудоспособност, който започва с предявяването на исковата молба пред Пловдивския окръжен съд на 19.05.1992 г., но Съдът приема за начална дата 08.09.1992 г. (датата на влизане в сила на Конвенцията за България) и приключва на 05.05.2004 г. В този период делото е разглеждано 7 пъти на три инстанции.

Съдът обръща внимание, че е необходима специална грижа при разглеждането на трудови спорове, позовавайки се на решението си по делото Ruotolo v. Italy, решение от 27 февруари 1992 г., Серия A №. 230‑D, стр. 39, параграф 17).  Той изтъква, че период от 11 години, пет месеца и тридесет дни не се в писва в изискванията за 4разумен срок“ и установява нарушение на чл. 6§1.

Доколкото във вътрешното законодателство не е предвидено никакво средство за компенсация на тези забавяния, той установява нарушение и на чл. 13.

……………………………………………………

чл. 6§1 (справедлив процес – нарушаване принципа на състезателност)

Affaire Prikyаn et  Angelova c. Bulgarie (Requête n^o 44624/98), 16 février 2006

На 30 юни 1994, жалбоподателките подават във Варненски районен съд искова молба за ревандикация на апартамент от 142 м², разположен в центъра на Варна, който е принадлежал на предшествениците им. Съдът уважава исковата претенция. Решението е оставено в сила от Окръжния съд. Върховният касационен съд отменя решенията, приемайки, че съдиите от първа и втора инстанция са пропуснали да разгледат възражението, посочено в писмената защита на ответната страна пред районния съд, относно обстоятелството, че ответниците са владели апартамента повече от двадесет години. Според Върховния касационен съд, това твърдение представлява възражение за придобиване на собственост поради давност, и фактът, че съдилищата са пропуснали да се произнесат по това обстоятелство, прави решенията им незаконосъобразни и оправдава тяхната отмяна. Поради това, че спорът бил изяснен от фактическа страна, ВКС се произнася по същество и отхвърля исковата претенцията на жалбоподателките.

Европейският съд констатира, че въпреки че ответниците по делото действително са изтъкнали преди касационната инстанция, че « повече от двадесет години те притежават и живеят в жилището », нито страните, нито съдилищата са счели, че е било повдигнато такова възражение. Тълкуването на този израз най-малкото е могло да доведе до разискване и в този случай се поставя въпросът дали жалбоподателките не е трябвало да бъдат поканени да изложат тяхното становище по този въпрос. Той установява, че въпросът с изтичането на придобивната давност не е разискван нито пред Върховния касационен съд, нито пред по-долните инстанции.

Европейският Съд изтъква, че пропускът на Върховния касационен съд, произнасящ се като последна инстанция, да подложи на състезателно обсъждане въпрос от ключово значение за изхода на делото, накърнява правото на жалбоподателките на справедлив процес. Съдът счита, че „в конкретния случай спазването на състезателното начало, и изобщо на справедливия характер на процеса, са налагали необходимостта Върховният касационен съд да постави на обсъждане въпроса за изтичане на придобивната давност. Той обаче не е счел за необходимо да го направи, въпреки че вътрешните процедурни  правила са му позволявали или да даде нов ход на делото, за да могат страните да представят нови доказателства или да вземат отношение по такива, или да върне делото на окръжния съд за ново разглеждане по същество“(§51) Позовавайки се на утвърдената практика по подобни оплаквания (Clinique des Acacias et autres c. France), §§39-43,  Skondrianos c. Grèce, §§30-31, a contrario Andret et autres c. France. (реш.), № 1956/02, 25 май 2004 г.) , той установява нарушение на чл.6§1. 

…………………………………………………………………….

чл.6§1 (справедлив процес – принцип на правната сигурност)+чл. 1 от Протокол 1 (лишаване от собственост)

Case of  Kehaya and Others v. Bulgaria (Applications nos.47797/99 and 68698/01), 12 януари  2006

След приемането на ЗСПЗЗ жалбоподателите подават молба за възстановяване на земеделски имоти, принадлежали на тяхната наследодателка. Поземлената комисия им отказва възстановяването на 14 ха. След жалба районният съд във Велинград отменя отказа на поземлената комисия и признава правото на собственост на жалбоподателите  върху претендираните поземлени имоти. Въз основа на писмени доказателства и свидетелски показания, съдът заключава, че през 1940-те и по време на колективизацията, тяхната наследодателка е била собственик на част от претендираната земя  по силата на придобивна давност и че са спазени изискванията за реституция, съгласн ЗСПЗЗ. В съдебната процедура като страна е призована поземлената комисия, но тя не изпраща свой представител. Процедурата за преглед по реда на надзора на влязлото в сила решение е инициирана по молба на Главния прокурор, но с с решение от 20 септември 1996  ВКС потвърждава решението на Районния съд. Върховният съд отхвърля аргументите на прокурора, че имуществените права на наследодателката на жалбоподателите, са недоказани, че спорната земя не е земеделска, че не може да бъде реституирана на основание ЗСПЗЗ и поради това остава държавна собственост. В частност, Върховният съд заключава, че дори ако част от земята е била залесена след колективизацията, това не се явява пречка за реституция на основание на ЗСПЗЗ и че само защитени гори не подлежат на реституция. Съгласно тези решения, на 3 февруари 1997, местната поземлена комисия разпорежда земята да се реституира на жалбоподателите. На 4 април 1997 те официално влизат във владение. На 20 август 1997 получават нотариален акт. През същата година местното лесничейство  предявява иск rei vindicatio, като претендира, че жалбоподателите не са собственици и противозаконно са влезли във владение на горска земя, представляваща държавна собственост.  Районният съд уважава иска, окръжният съд отменя решението на първата инстанция. На 10 октомври 2000 г. Върховният касационен съд отменя решението на Окръжния съд от 28 ноември 1999 и уважава иска rei vindicatio, като разпорежда жалбоподателите да освободят земята.  Върховният касационен съд постановява, че решенията от 1995 и 1996 са постановени в производства, които са от административен характер и поради това ищецът в производството rei vindicatio не е  обвързан от тях.

„По мнение на Съда, принципът, според който окончателното решение е res judicata и разрешава спора между страните с окончателен ефект, е основен елемент от правото на справедлив процес, гарантирано от член 6 на Конвенцията при граждански дела.“(§63) Съдът отбелязва, че и двете производства определят имуществените права на едни и същи правни субекти – държавата и жалбоподателите, като и същината на спора е идентична, независимо,  че теоретично погледнато, в тях са участвали различни правни субекти (поземлената комисия и лесничеството).Освен това, предмет на доказване са били едни и същи факти. Принципът на правна сигурност диктува, че когато граждански спор се разглежда по същество от съдилищата, той трябва да бъде решен окончателно. „Подходът на Върховния касационен съд в решението му от 10 октомври 2000, освен това, е имал действието да осигури на държавата “втори шанс” за преразглеждане на спор, който вече е решен с окончателно решение“ (§69)

Съдът заключава, че като лишават от правна сила окончателното решение от 20 септември 1996 по делото на жалбоподателите, властите са действали в нарушение на принципа за правна сигурност, залегнал в член 6 § 1 на Конвенцията.

…………………………………………………………………..

чл. 6§1 (достъп до съд)

Affaire V.M. c. Bulgarie (Requête n^o 45723/99), 8 juin 2006

Оплакването е по повод отказа на българските съдилища да освободят жалбоподателя (адвокат) от заплащането на държавна такса за водене на дело срещу негова клиентка, която не му заплатила договорения хонорар. Съдът не счита, че задължението за жалбоподателя да внесе съдебната такса за разглеждане на исковата му молба, е представлявало несъобразено ограничение, което е накърнило самото същество на неговото право на достъп до съд. Поради това не е намерено нарушение на чл. 6§1.

……………………………………………………..

чл.6§1 (неизпълнение на съдебно решение) + чл. 1 от Протокол 1(право на мирно ползване на собствеността)+ чл. 5§3 (нарушаване правото на лице,задържано под стража, да бъде изправено незабавно пред съд, както и  делото му да бъде разгледано в разумен срок)+ чл. 5§4 (липса на ефективен съдебен контрол върху задържането)

Affaire Rahbar-Pagard c. Bulgarie (Requêtes n^os 45466/99 et 29903/02), 6 avril 2006

На 7 април 1990 г., докато шофирала своя автомобил в центъра на гр. Пловдив, първата жалбоподателка предизвиква пътна злополука, която отнема живота на две момичета и причинява тежки наранявания на четирима други младежи.

Паралелно на наказателното производство, водено срещу нея, на 25 юни 1999 г. първата жалбоподателка сезира Пловдивския районен съд с иск за обезщетение и лихви за забава срещу следствената служба, Пловдивския районен съд и Пловдивския апелативен съд. Тя се позовава на закона за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани. вследствие на прекалено големия период на разглеждане на молбата й за освобождаване, подадена на 15 март 1999 г. С решение от 7 ноември 2001 г. исковете са уважени в пълен размер и е издаден изпълнителен лист.

На 30 януари 2002 г., първата жалбоподателка получава от районния съд сумата от 1 118 лева, съответстваща на основното задължение и разноските, без лихвите. Адвокатът й веднага подава молба за изплащане на остатъка от дължимата сума. На 24 януари 2002 г., тя се обръща към следствената служба за възможността да получи сумата, след което на 10 март 2002 г. написва писмо до Висшия съдебен съвет. Писмата й остават обаче без отговор. На 31 март 2002 г. тя умира. Няколко месеца по-късно районният съд изплаща остатъка от дължимата сума. Следствената служба изплаща задължението си едва след депозирането на жалбата пред Европейския съд – на 25 юли 2003 г.

Съдът намира, че  решението на Пазарджишкия районен съд от 7 ноември 2001 г. е установило безспорно и изискуемо  вземане в полза на първата жалбоподателка, след което и на втората жалбоподателка (вследствие на смъртта на нейната майка). Ето защо той установява нарушение на чл. 6§1.

Съдът установява наред с това нарушения на чл. 1 от Протокол 1, както и на чл. 5§3 и чл. 5§4.

………………………………………………………………………………………………

чл.6§1  (прекомерна продължителност на съдебно производство)+ чл. 13 (право на ефективно вътрешно-правно средство за защита)

Case of Hadjibakalov  v. Bulgaria (Application no. 58497/00), 8 June 2006

 Съдът приема, че продължителност от повече от 8 години за делба на три монети е прекомерна, а същевременно във вътрешното право не е предвидено ефикасно средство за защита по повод тези забавяния.

…………………………………………………………

чл.6§1  (право на достъп до съд)

Case of  Yanakiev v. Bulgaria (Application no. 40476/98), 10 August 2006

Със заповед от 13 октомври 1983 г. жалбоподателят  заедно със семейството си се настанява като наемател в апартамент, който от 1980 г. е предоставен от държавата „за ползване, стопанисване и управление” на държавното предприятие, където той работи. Той се нанася в апартамента през 1986 г. На 3 август 1992 г., когато влизат в сила определени промени в Закона за уреждане на жилищните въпроси на граждани с многогодишни жилищно‑спестовни влогове от 1991 г., жалобоподателят кандидатства за закупуване на апартамента. Той смята, че параграф 4 от допълнителните разпоредби на закона му дава право да закупи апартамента на преференциална цена. Много негови колеги са закупили от своя работодател по силата на тази разпоредба апартаменти, в които преди това са живели под наем. На 28 декември 1992 г. бордът на директорите на работодателя на жалбоподателя одобрява продажбата. На 4 януари 1993 г. жалбоподателят се обръща към кмета на Варна с искане той да одобри продажбата. Кметът не отговаря и през 1993 г. жалбоподателят подава във Варненския окръжен съд жалба срещу мълчаливия отказ на кмета.  С решение от 30 ноември 1994 г. вписано в съдебния регистър на 5 декември 1994 г., Варненският окръжен съд отменя отказа и  задължава кмета да издаде, в рамките на месец, заповед, валидираща продажбата. Основният аргумент на съда е, че в случая кметът няма свобода на преценка, а действа при т.н. обвързана компетентност и при наличието на всички условия, предвидени в закона, той е длъжен да одобри продажбата. Кметът отказва да изпълни решението на съда и на 3 февруари 1995 г. подава пред Върховния съд молба за преглед по реда на надзора, твърдейки, че такава заповед – или отказът да се издаде такава – не е индивидуален административен акт и следователно не подлежи на обжалване по ЗАП. Жалбоподателят подава насрещна молба за преглед, твърдейки, между другото, че спорът не се отнася до обикновена продажба на ведомствено жилище, а до продажба на жилище, обект на специалните разпоредби на параграф 4 от допълнителните разпоредби на Жилищният закон от 1991 г. Следователно, ролята на кмета не е на страна по договора, както би било по принцип,  а на наблюдаващ административен орган. Наред с това са изложени твърдения, че молбата е просрочена.  На 14 януари 1997 г. Върховният административен съд постановява решение в тричленен състав. В него се посочва, че молбата за преглед е била подадена в законоустановения двумесечен срок и следователно е допустима и основателна. Решението е оставено в сила от 5-членния състав на ВАС. В нито едно от двете решения не са коментирани особените правила на §4 от допълнителните разпоредби на този специален закон от 1991 г.

Жалбоподателят твърди, че му е била отказана възможността да обжалва мълчаливия отказ на кмета да му одобри продажбата на апартамент и че производството, в резултат на което Върховният административен съд се е произнесъл, че този отказ не подлежи на преглед за законосъобразност, е било несправедливо.  В допълнение той твърди още, че неодобряването на продажбата от кмета го е лишило от възможността, предвидена в националното право, а именно, да получи апартамента на преференциална цена.

Европейският съд напомня, че правото на достъп до съд включва не само правото да се започне производство, но също така и правото да се получи решение по спора от съд ( Кутич с/у Хърватска [Kutić v. Croatia],  № 48778/99, пар. 25, ЕКПЧ 2002‑II; и Лунгочи с/у Румъния [Lungoci v. Romania], № 62710/00, пар. 35, 26 януари 2006 г.). Съдът анализира по-нататък въпроса дали Върховният административен съд на практика е решил спора, тъй като само фактът, че жалбата е била счетена за недопустима, не означава, че на жалбоподателя е бил отказан достъп до съд, вземайки предвид, че отнесеният от него за решаване спор пред съда е бил предмет на основно проучване (Обермайер с/у Австрия [Obermeier v. Austria], решение от 28 юни 1990 г., серия А № 179, стр. 21, пар. 68). Съдът отбелязва, че ratio decidendi на тричленния и петчленния състави на Върховния административен съд е било, че не е било допустимо обжалване, защото мълчаливият отказ на кмета не е бил “индидуален административен акт” по смисъла на ЗАП, защото той не е действал като административен орган, а като страна по един бъдещ договор и по този начин е бил поставен на равна нога със жалбоподателя. Въпреки това, двата съдебни състава на ВАС не се занимават със съществото на жалбата на жалбоподателя и основният момент в неговия аргумент, а именно, че по силата на параграф 4 от допълнителните разпоредби на Жилищния закон от 1991 г., допълнен с промените влезли в сила на 3 август 1992 г., той е имал специфичното право да придобие апартамента, ако е отговарял на условията, посочени в член 2, ал. 1 от Закона. Съдът повтаря, че докато член 6§1 не урежда конкретни правила за това как да се изготви и представи съдебно становище и не може да бъде тълкуван като изискващ подробен отговор по всеки аргумент повдигнат от страна по дело, той задължава съдълищата да дават достатъчни мотиви за решенията си (Руиз Тория и Хиро Балани с/у Испания [Ruiz Torija and Hiro Balani v. Spain], решения от 9 декември 1994 г., серия А, №№ 303-А и 303-Б, стр. 12, §§29 и 30, §§ 27 и 28; и Албания с/у Румъния [Albina v. Romania], № 57808/00, § 33, 28 април 2005 г.). В резултат на празнотата в мотивите на Върховния административен съд, от производството произтича, че националните съдилища нямат компетентност да разгледат жалбата на жалбоподателя. Ето защо, жалбоподателят не е могъл да получи окончателно правно разрешение на твърдяното от него право да придобие апартамента.

Съдът установява нарушение на правото на жалбоподателя неговото дело да бъде разгледано по същество и приема, че за съществуващата ситуация не е било предложено никакво разрешение. В частност, нито Върховният административен съд, нито Правителството, са обосновали отказа на достъп до съд с факта на преследване на легитимна цел, която е в логическа връзка и  пропорционална с използваните средства. Съдът отбелязва, че е накърнена самата същност на правото на жалбоподателя, тъй като излиза, че той не е могъл да прибегне до друга възможност за защита на своята претенция.

„Съдът отбелязва, че член 231, ал. 1 (з) от ГПК приложим в производства по административни дела, каквото е въпросното, позволява да се иска възобновяване на производство по националното право, когато Съдът е установил нарушение на Конвенцията и на нейните Протоколи. Във всеки случай, Съдът е на мнение, че най-подходящата форма за удовлетворение по дела, по които той намира, че жалбоподателят в нарушение на член 6, ал. 1 от Конвенцията е бил лишен от достъп до съд, по правило е, своевременно възобновяване на производството и преразглеждане на случая при спазване на всички изисквания на един справедлив процес ( Лунгочи [Lungoci], § 56)(§90)

……………………………………………………………

чл. 6§1 (достъп до съд)+ чл. 1 от Протокол 1(право на мирно ползване на собствеността)

Case of Zlrnsat, Spol. S R.O. v. Bulgaria(Application no. 57785/00), 15 June 2006

През септември 1995 Софийски общински съвет решава да приватизира хотел, собственост на Софийска община и разположен в Горна Баня, София. През юли 1996 Софийската общинска агенция по приватизацията открива процедура за приватизация на хотела чрез преговори с потенциални купувачи. При закриването на процедурата само една компания е представила оферта за приватизация. На 8 май 1997 тази компания прехвърля правата си по приватизационната процедура на фирмата-жалбоподател, а на 10 май 1997 г. тя подписва приватизационен договор със Софийски общински съвет по силата, на който тя купува хотела, а през август влиза във владение на хотела.

С постановление от 7 юли 1997 Софийска градска прокуратура, действайки по информация от статия в седмичника Капитал, публикувана в броя му от 25 май 1997, и на основание оплаквания от служители и наематели на хотелските помещения, разпорежда прекратяване на изпълнението на приватизационния договор. Тя се позовава на чл. 185 § 1 от НПК и на чл. 119(1)(6) от Закона за съдебната власт от  1994  и се обосновава, че приватизационната процедура е опорочена поради нарушение на параграф 8 от преходните и заключителни разпоредби на Закона преобразуване и приватизация на държавните и общински предприятия от 1992 г. Постановлението е връчено на председателя на Софийски общински съвет и на Софийската агенция по приватизацията, но не и на фирмата-жалбоподател. То е обжалвано от Софийската община пред Глвната прокуратура, но е оставено без уважение, макар че в жалбата е изложено становището, че единствено съдът е оправомощен да развали договора.

С постановление от 2 октомври 1997 Софийска градска прокуратура нарежда на полицията да отстрани служителите на фирмата-жалбоподател, подизпълнителите и агентите от хотела, който да постави под опеката на държавна фирма. Тя също така нарежда на полицията да изземе всички счетоводни и други документи, свързани с постъпленията, получени от компанията след като е придобила собствеността на хотела, и да информира служителите, че всеки опит да се възвърне собствеността върху хотела ще представлява престъпление по Член 323, ал. 2 от Наказателния кодекс . Постановлението не е връчено на дружеството. Междувременно, на 17 септември 1997, Софийска градска прокуратура, упражнявайки правомощията си по чл. 27,ал.1 от ГПК , възбужда гражданско дело срещу Софийска община и фирмата-жалбоподетел с цел прогласяване нищожността на приватизационния договор. Тя се аргументира, че той е сключен при явно неблагоприятни условия по смисъла на алинея 8 от преходните и заключителни разпоредби от ЗППДОбП от 1992. В хода на това производство е направено искане от Софийската община съдът да приеме за установено, че постановленията на прокуратурата са нищожни. Съдът отхвърля искането, като се мотивира, че няма юрисдикцията да се произнесе по законността на прокурорските постановления и действия в гражданското производство.

В решение от 3 април 1998 Софийски градски съд отхвърля иска на Софийска градска прокуратура.Решението е оставено в сила от апелативния съд. В окончателно решение от 30 юли 1999 Върховният касационен съд потвърждава решението на по-нисшия съд като изцяло подкрепя неговата обосновка.

Междувременно различните инстанции на прокуратурата отказват да отменят постановленията за отстраняване на фирмата-жалбоподател от хотела с аргумента, че те вече са били оставени в сила от |Главната прокуратура. Едва през октомври е получено писмо, с което Софийска градска прокуратура уведомява полицията, че след решението на Върховния касационен съд, постановленията от 7 юли и 2 октомври 1997 вече не са в сила..

Съдът счита, че твърдението на ответното Правителство, че фирмата –жалбоподател е загубила положението си на жертва по Член 34 на Конвенцията поради благополучния изход на гражданското производство срещу нея, трябва да се приеме като факт. Той отбелязва, обаче, че оплакването на основание чл. 1 от Протокол No. 1 е свързано с прокурорските постановления, които са накърнили правата й на собственост. Тези постановления не са били част от разглеждания въпрос в гражданското производство срещу фирмата, тъй като Софийски градски съд е отказал да приеме иска за тяхното обявяване за незаконосъобразни . Вярно е, че прекратяването на дейстието на прокурорските постановления  са преустановили вмешателството в собствеността на фирмата. Обаче, това не елиминира невъзможността за ползване и управляване на хотела за период от над две години.

Съдът намира нарушение на правото на достъп до съд поради невъзможността на дружеството да обжалва прокурорските постановления, с които  Софийска градска прокуратура   разпорежда прекратяване на изпълнението на приватизационния договор и  нарежда на полицията да отстрани служителите на фирмата-жалбоподател, подизпълнителите и агентите от хотела, който да постави под опеката на държавна фирма. Съдът заключава, че   различните ангажирани прокуратури не могат да се считат за независим и безпристрастен съд, осигуряващ гаранциите, изисквани от чл. 6 § 1.  Следователно, за да се получи положение, изпълняващо тази разпоредба, прокурорските постановления трябва да подлежат на преглед от съдебен орган, притежаващ пълната юрисдикция. Обаче, Съдът отбелязва, че вътрешното право  изключва съдебен преглед на постановления на прокурори, направени при упражняване на техните правомощия на основание разпоредбите, на които са се позовали в процесния случай . Обосновката, прилагана от Върховния административен съд при отхвърлянето на молбите за преглед на прокурорските постановления като недопустими, е била ограничена до аргументи, свързани със статута на Прокуратурата. Обаче  Прокуратурата не може да се приеме като независим и безпристрастен съд по смисъла на Член 6 § 1. При тези обстоятелства Съдът не намира за основателни причините за изключване от съдебен преглед на тези постановления, накърняващи, както в този случай, гражданските права и задължения.

Съдът намира нарушение и на чл. 1 от Протокол 1.

……………………………………………………….

чл.6§1  (прекомерна продължителност на съдебно производство)

Case of  Vatevi  v. Bulgaria (Application no. 55956/00) 28 September 2006

Съдът Съдът приема, че продължителност от 9 години, 9 месеца и 22 дни е прекомерна и неоправдана за съдебен процес за делба, започнал още на 19.02.1992 г., но за начален момент се отчита 7.09.1992 г. – датата на влизане в сила на Конвенцият за България.

…………………………………………….

чл.6§1  (прекомерна продължителност на съдебно производство)+ чл. 13 (право на ефективно вътрешно-правно средство за защита)

Case of  Karcheva and Shtarbova  v. Bulgaria (Application no. 60939/00), 28 September 2006

В хода на бракоразводно дело съпругът на първата жалбоподателка завежда дело срещу първата жалбоподателка, като оспорва бащинството върху втората жалбоподателка. Той подава иск пред Районен съд – Пловдив на 4 август 1993 г., който го препраща на Окръжен съд – Пловдив, където то е получено и заведено на 9 август 1993 г.

На 11 юли 1995 г. Окръжен съд – Пловдив от хвърля иска на съпруга на първата жалбоподателка. С решение от 20 март 1996 г. Върховният съд отменя решението на Окръжния съд в Пловдив   и поема разглеждането на делото. Той разпорежда да се извърши друг гинекологичен преглед, но предоставя назначаването на експерт и организацията на въпросния преглед на Районния съд в Пловдив. По искане на г-н С. Върховният съд назначава извършването също така и на ДНК-тест, разпорежда му да внесе необходимите такси и определя дата, на която страните да дадат кръвни проби. До октомври 1997 г. таксите не са внесени. В отговор на искането на Върховния съд да организира гинекологичен преглед, Районният съд в Пловдив провежда осем заседания в периода 2 март – 18 декември 1998 г., които са насрочвани в интервали приблизително от един до два месеца. Последното заседание пред Районния съд в Пловдив е проведено на 18 декември 1998 г., когато той приема резултатите от гинекологичния преглед и след това предава делото на наскоро създадения Върховен касационен съд. На последното заседание на 12 април 2000 г. г-н С. оттегля искането си за ДНК-тест. Поради това Върховният касационен съд счита делото готово за решаване и се оттегля за произнасяне по същество. В окончателно решение от 10 май 2000 г. Върховният касационен съд се произнася в полза на жалбоподателките и отхвърля иска на г-н С. като необосновано.

„Предвид на това какво се оспорва за втората жалбоподателка в настоящото дело, нейно право е да бъде установено или опровергано бащинството върху нея и по този начин да се премахне несигурността й по отношение на самоличността на нейния биологичен баща, Съдът счита, че е било необходимо националните компетентни власти да действат с особено старание, съгласно член 6 § 1, като осигурят напредък на делото (виж Mikulić v. Croatia, no. 53176/99, § 41, ECHR 2002 I).“(§44)

Съдът намира, че изискванията на член 6 §1 на Конвенцията за „разумен срок” е нарушено в настоящото дело поради това, че властите не са положили специално старание да приключат бързо делото за установяване на бащинство срещу жалбоподателките, което е продължило повече от шест години и девет месеца за първата жалбоподателка, и шест години и три месеца за втората жалбоподателка.

Поради липсата на ефективно вътрешно-правно средство за защита във връзка с прекомерното забавяне на производството, той установява нарушение и на чл. 13.

………………………………………………….

ЧЛЕН 8 – право  на неприкосновеност на личния и семейния живот

чл. 8 (право на неприкосновеност на жилището)+чл. 5§3 (неизправяне незабавно пред съд след задържане) +чл.3 (материално-правни аспекти – унизителни условия в следствевн арест)

Case of Yordanov  v. Bulgaria (Application no. 56856/00), 10 August 2006

На 29 декември 1999 апартаментът на жалбоподателя е обискиран от полицията след дадено разрешение от Прокуратурата. Правителството не оспорва, че претърсването е извършено в отсъствие на жалбоподателя или възрастен представител на домакинството и само в присъствието на две поемни лица, като нито едно от тях не е домоуправител на кооперацията или представител на общината. Иззети са различни вещи, включително неконкретизирано количество наркотици и три регистрационни документа на откраднати автомобили.

Съдът установява  нарушение на член 8 от Конвенцията заради незаконното вмешателство в правото на жалбоподателя на неприкосновеност на неговото жилище в резултат от незаконното извършване на обиск  на неговия апартамент, който не съответства на изискванията на националното законодателство – нито са били налице данни за образувано досъдебно производство, нито е разпоредено то съдия, нито е спазена процедурата на самия обиск и претъссване).

Съдът установява нарушения и  на чл. 3 (материално-правни аспекти), и на чл.  5 § 3 от Конвенцията (поради неизправянето на жалбоподателя пред съд незабавно след задържането му).

…………………………………………………….

чл. 8 (право на зачитане неприкосновеността на жилището)+ чл. 3 (материално-правни аспекти)+ Чл.5§3 (несвоевременно  изправяне пред съд )+чл. 5§1 (незаконно задържане)+ чл. 5§4 (липса на ефективен съдебен контрол върху задържането) +чл.5§5 липса на право на обезщетение за незаконно задържане)

Case of  Dobrev  v. Bulgaria (Application no. 55389/00), 10 August 2006

На 17 август 1999 г. бил извършен грабеж. На 26 август 1999 г. апартаментът, където е живял жалбоподателят, е претърсен от полицията по подозрение, че той е участвал в извършването на престъплението. Не присъстват жалбоподателят, нито друг представител на семейството. Претърсването е извършено в присъствието на две поемни лица, като за нито едно от тях не е посочено да е домоуправител или представител на общината. Иззети са различни вещи, измежду които три фотоапарата, hi-fi система и гаечен ключ. На същата дата, 26 август 1999г., жалбоподателят е задържан в Пловдив и отведен в полицията, а на 31 август му е повдигнато обвинение в извършването на грабеж.

Съдът намира, че не е ясно в контекста на какъв вид производство е било извършено претърсването на дома на жалбоподателя, тъй като към въпросния момент не са били образувани нито проверка, нито предварително производство. Освен това, претърсването е било извършено само в присъствието на две поемни лица и в отсъствието на жалбоподателя, на пълнолетен член на семейството, на домоуправителя или на представител на общината. Съдът заключава, че предпоставките за провеждането на такова претърсване не са били налице и извършването му не е било в съответствие с релевантните разпоредби на вътрешното право

Той установява наред с това нарушения и на чл.3, чл. 5§1, чл. 5§3, чл. 5§4 и чл. 5§5.

………………………………………………..

чл. 8  (право на зачитане на семейния живот) + чл.6§1 (право на справедлив процес в разумен срок)

Case of  Mihailova  v. Bulgaria (Application no. 35978/02), 12 January 2006

След раздялата на съпрузите през юли 2000, дъщерята на жалбоподателката живее с баща си и неговите родители, които се грижат за нея, но тя също прекарва кратки интервали от време с жалбоподателката. На 18 април 2001 Районен съд-Добрич обявява брака за разтрогнат. Съдът одобрява споразумение между страните, според което жалбоподателката получава родителските права върху тяхната дъщеря, но детето остава с баща си до 24 май 2001, тъй като  посещава начално училище близо до дома на бащата. Освен това, в споразумението е записано, че детето ще се премести при жалбоподателката на 25 май 2001 в 8.00 часа.  На 25 май 2001 избухва спор, когато жалбоподателката, съпроводена от приятеля и адвоката си отива да прибере дъщеря си. Детето е насилвано и отказва да тръгне. В следващите месеци жалбоподателката образува изпълнително дело срещу бившия си съпруг и прави опити да вземе детето си. През юни и юли 2001 жалбоподателката изпраща няколко жалби до местния прокурор, до полицията и до други институции, търсейки помощ и полицейска защита за дъщеря си. Полицията отговаря, че случаят не попада в обхвата на разпоредбите за полицейската защита на деца, тъй като няма индикации, че детето е изчезнало или е в опасност. На 7 август 2001 бившият съпруг на жалбоподателката подава до съдия-изпълнителя молба, психиатърът, който наблюдавал здравето на дъщеря му, да присъства на предаването на попечителството на 23 август 2001. Той прилага удостоверение от 1 август 2001, издадено от психиатъра. Г-жа Н. е разговаряла с детето през юни и юли 2001, защото бащата забелязал, че дъщеря му е станала нервна, нямала апетит, не можела да спи добре, усамотявала се и плачела. Това очевидно е било предизвикано от промените в живота на детето в резултат от отделянето и от “част от семейния кръг”. Съдията разговаря с детето и й казва, че тя ще живее с майка си. Детето заявява, че не иска да отиде с майка си и, според дадените по-късно показания от г-н К.- един от служителите на социалните служби, произнася груби думи към нея. На 29 ноември 2001 жалбоподателката, бившият и съпруг, тяхната дъщеря, адвокатите им, двама служители от службата за закрила на детето и полицейски служител се явяват пред съдия-изпълнителя. Съдията решава да остави жалбоподателката насаме с дъщеря си за един час. Когато заседанието продължава, детето все още отказва да отиде с нея. Служителите от социалните служби изразяват становище, че няма основателна причина, заради която жалбоподателката да не получи попечителството на дъщеря си. Съдия-изпълнителят постановява жалбоподателката да заведе дъщеря си у дома в изпълнение на споразумението за родителските права. Заседанието е закрито.

През декември 2001 г. бившият съпруг на жалбоподателката предявява иск за промяна на родителските права на основание чл. 106, ал. 5 от СК. Производството приключва с решение, с което искането му е уважено. В мотивите си съдът изтъква, че следва да се отчете какъв е най-добрият интерес на детето.  Той отбелязва, че според доклада на психолозите, детето е понесло страдание в резултат от отделянето от майката, но се е стабилизирало с течение на времето. Тя обича майка си, не изразява отрицателно отношение към нея и е в неин интерес да я вижда по-често и да възстанови нормалните си контакти с нея. Обаче, детето се чувства сигурно в настоящата си среда, където за нея се грижат нейния баща, баба и дядо.

Съдът констатира, че властите са направили всичко разумно при конкретните обстоятелства, за да приведат в сила споразумението за родителските права между жалбоподателката и бившия й съпруг. На 29 ноември 2001 те го изпълняват и правят още опити след като бащата си взема детето. В този случай, фактът, че тези опити не са се увенчали с успех, не показва неспазване на позитивните задължения по чл. 8 от Конвенцията.

Относно решението на Районен съд- Добрич от 16 януари 2004, с което мерките по родителските права са преразгледани, Съдът е на мнение, че властите са взели предвид, факта, че обстоятелствата са се променили от април 2001, че прехвърлянето на попечителството би било вредно за детето в условията на враждебност между родителите, че детето се развива добре в средата, в която живее, че бащата предлага по-добри условия на живот и че детето е формирало мнение в полза на оставането с него

Съдът не намира нарушение на повдигнатите оплаквания, доколкото властите са направили всичко, зависещо от тях, за да бъде изпълнено съдебното решение за предоставяне на родителските права на майката.

………………………………………………………

ЧЛ.10 – свобода на изразяване

чл. 10.(свобода на словото)

Case of Raichinov  v. Bulgaria(Application no. 47579/99), 20 April 2006

Жалбоподателят е бил началник на отдел в Министерството на правосъдието, отговарящ за финансовата и логистична подкрепа на съдебната система. Понякога, в това си качество, той е присъствал на заседания на Висшия съдебен съвет. На 15 декември 1993 г. Висшият съдебен съвет провежда заседание, на което се обсъжда въпроса за отпускането на допълнително възнаграждение на съдиите и прокурорите за края на годината. Жалбоподателят също участва в заседанието.  На него присъства и заместник-главния прокурор г-н С., който е член на Съвета.  В един момент по време на заседанието след коментари по текстове от Закона за държавния бюджет, жалбоподателят казва: „Вие сте решили да оставите г-н С. да се занимава с финансовите въпроси. За мен той не е чист човек…”. След това той добавя: „Мога да го докажа”. Главният прокурор реагира бурно, казвайки на жалбоподателя да напусне стаята. Жалбоподателят се опитва да продължи, но е прекъснат от г-н С., който го моли да изясни какво има предвид под „нечист човек”. Министърът на правосъдието се намесва, като иска от жалбоподателя да оттегли думите „нечист човек”. Главният прокурор реагира незабавно: „Няма никакво оттегляне, има прокуратура. Това вече е проблем, това вече е престъпление”. Министърът настоява жалбоподателят да се извини за думите „нечист човек”. В отговор на това жалбоподателят казва: „Добре, извинявам се”. Веднага след заседанието Главният прокурор изисква копие от протокола от заседанието. Получава го на 27 декември 1993 и на 12 януари 1994 го изпраща в Софийска градска прокуратура с указание за провеждане на предварително разследване с намерение за образуване на наказателно производство срещу жалбоподателя. С присъда от 12 април 1995 Софийски окръжен съд намира жалбоподателя за виновен и го наказва с обществено порицание, както и с глоба от 3,000 стари български лева. Присъдата е оставена в сила от следващите две инстанции.

Жалбоподателят  е повдигнал оплакване, че присъдата и наложеното му наказание за изразяване на лично мнение, с чисто неутрални думи, по отношение на заместник-главния прокурор, е в нарушение на неговата свобода на изразяване на мнение.

Съдът отбелязва, че границите на приемливата критика срещу един високопоставен служител (какъвто е зам.-главният прокурор) са по-широки от тези, отколкото срещу един обикновен гражданин.  Вярно е, че той не е бил обект на обществена критика и е трябвало да му се гарантира спокойствие на работното място, без излишна външна намеса. Необходимостта, обаче, да се осигури обществено доверие към държавните служители при такива условия, може да оправдае намеса, ограничаваща свободата на изразяване на мнение само, когато съществува истинска опасност в това отношение. Коментарите на жалбоподателя очевидно не са представлявали такава опасност и не са попречили на  г-н С. при изпълнението на неговите служебни задължения. Коментарът на жалбоподателя е бил направен пред малка аудитория, на среща, която се е провеждала при закрити врата. Не са присъствали представители на пресата, нито пък са били въвлечени други форми на публичност. Ето защо негативното въздействие, ако въобще е имало такова, от думите на жалбоподателя върху репутацията на г-н С. е било доста ограничено.

Съдът приема наред с това, че с оглед  предходните професионални контакти на жалбоподателя с г-н С., мнението му за последния, изразено на заседание, на което Висшият съдебен съвет е разглеждал бюджетни въпроси, може да се приеме, в известна степен, като формиращо част от дебат по обществено значим въпрос, изискващ засилена защита по член 10. Съдът обръща особено внимание на обстоятелството, че жалбоподателят не е бил обект на гражданска или дисциплинарна отговорност, а вместо това – на наказателна. „Следва също така да се отбележи, че коментарът на жалбоподателя, който би могъл да се тълкува като сериозен морален укор, е бил направен в хода на разговор, а не писмено, след внимателно . На фона на това, реакцията на Главния прокурор, който е бил началник на г-н С., последвалото наказателно производство срещу жалбоподателя и осъждането му, представляват непропорционална мярка спрямо въпросния инцидент. В тази връзка, Съдът подчертава, че доминиращата позиция на властимащите ги задължава да се въздържат от образуване на наказателни производства, особено когато са налични други средства, чрез които да се отговори на несправедливите критики на техните противници“ (§51)

Съдът заключава, че ограничаването на свободата на изразяване на мнение на жалбоподателя, не може да отговори на никакви неотложни социални нужди и не може да бъде взето под внимание в едно демократично общество. Поради посочените причини е налице нарушение на Член 10 от Конвенцията

…………………………….

ЧЛЕН 11

чл.11 (нарушаване правото на сдружаване)

 Case of the  United  macedonian   оrganisation  Ilinden and   Others  v. Bulgaria (Application no. 59491/00), 19 January 2006

През 1990 г. организацията „Илинден” подава искане за регистрация, което е отхвърлено. В хода на процедурата по регистрация Окръжният съд в Благоевград и Върховният съд разглеждат устава, програмата и други писмени доказателства. С решения от юли и ноември 1990 г. и март 1991 г. съдилищата се произнасят, че целите на „Илинден” са насочени срещу единството на нацията, че то проповядва национална и етническа омраза и че поставя в опасност териториалната цялост на България. В тази връзка регистрацията на „Илинден” би била в противоречие с членове 3, 8 и 52, ал. 3 на действащата по това време Конституция от 1971. В частност целите на сдружението включват „политическото развитие на Македония“ и „единна, независима македонска държава“. В допълнение на това, сдружението заявява в жалбата си пред Върховния съд, че “македонският народ не [би] приел българско, гръцко или сръбско господство.

На 16 март 1998 г. жалбоподателите подават в Окръжния съд на Благоевград заявление за регистрацията на „Илинден”.Поради пропуски в приложените документи и липса на подписи на част от учредителите, съдът оставя неколкократно молбата без движение, като дава съответните указания. Окръжният съд в Благоевград се произнася с решение на 2 ноември 1998 г. , с което отказва регистрацията както поради неизпълнение всички дадени указания, така и поради наличието на текстове от устава, противоречащи на българското законодателство. Решението  е обжалвано пред Софийския апелативен съд, който с решение от 28 април 1998 г.   отхвърля жалбата. То е оставено в сила и от ВКС.

Съдът установява, че намесата в свободата на сдружаване е била предвидена в закона. Той обаче намира, че отказът на властите  през 1998 – 1999 г. да регистрират сдружението „Илинден” е бил непропорционален на преследваните цели. С оглед на това  е налице нарушение на член 11 от Конвенцията.

……………………………………………………..

чл.11 (нарушаване правото на сдружаване)

Case of Tsonev  v. Bulgaria (Application no. 45963/99) 13 April 2006

На събрание, проведено във Варна на 10 ноември 1996 г., жалбоподателят и 49 други лица образували партия, наречена Комунистическа партия на България. Те приели нейния устав и избрали ръководните органи. На 3 декември 1996 г. жалбоподателят подава молба в Софийския градски съд за регистрирането й. С решение от 6 март 1997 той отказва да регистрира партията поради това, че уставът не отговарял на изискванията на Закона за политическите партии. На 9 юни 1997 г. тричленният състав потвърждава решението на първоинстанционния съд. Той посочва, че макар и  наименованието на Комунистическата партия на България формално все още не съществува в регистъра на политическите партии, но то не я разграничава от вече регистрираната партия – Българската комунистическа партия

Жалбоподателят е повдигнал оплакване за това, че отказът на съдилищата да регистрират Комунистическата партия на България, на която той е председател, е ограничило неговата свобода на сдружаване.

Съдът преценява, че отказът на националните съдилища да регистрират Комунистическата партия на България, чийто председател е жалбоподателят, представлява ограничение от страна на институциите на упражняването на неговото право да се сдружава свободно. Съдът заключава, че причините, посочени от институциите за отказ на регистрацията на партията, не са относими и достатъчни. По тази причина, ограничението на свободата на сдружаване не може да бъде прието за необходимо в едно демократично общество. Следователно е налице нарушение на член 11 от Конвенцията.

 ………………………

ЧЛЕН 13

чл.13 във връзка с чл. 8 и + чл. 2 от Протокол 4 (свобода на придвижване)

Case of  Riener  v.  Bulgaria (Application no. 46343/99), 23 May 2006

С решение от 1 юли 1992 районната данъчна служба в София констатира, че жалбоподателката дължи 26,494,582 “стари” български лева  за неплатена акцизна такса и BGL 4,104,925 за лихва (общата дължима сума към този момент се равнявала на около 1 милион долара. Произтеклите от това обжалвания на жалбоподателката са отхвърлени на 20 август 1992 от Софийската данъчна служба и на 7 април 1993 от Софийски градски съд, след изслужване по въпроса. На 7 октомври 1994 Върховният съд отхвърля молбата на жалбоподателката за преглед по реда на надзора (касация) на горните решения. През 1992 и 1993 данъчните власти запорират известни средства по банковите сметки на жалбоподателката и нейната компания. През 1992 по този начин са събрани не повече от BGL 400,000 (под 2 % от задължението). По искане на данъчната администрация на 7 март 1995 Паспортна полиция издава разпореждане, което постановява, че на жалбоподателката е наложена забрана да напуска страната и че нейният документ за пътуване в чужбина се отнема. При оплакването на жалбоподателката, на 20 април 1995, Паспортна полиция я информира, че и е наложена забрана за пътуване на основание Член 29(1)(v) от Закона за пребиваване на чужденците в България във връзка със задължението на жалбоподателката да заплати BGL 26,499,582. Жалбата й пред Софийски градски съд е оставена без уважение. На 17 март 1997, Върховният административен съд, отхвърля молбата на жалбоподателката за преглед по реда на надзора (касация). През ноември 1997 г. полицията издава ново разпореждане за забрана за напускането на страната на жалбоподателката. То е обжалвано пред Софийски градски съд, който отхвърля жалбата й като неоснователна. Решението е оставено в сила от Върховния административен съд. В следващите години жалбоподателката неколкократно депозира молби и жалби срещу отказите да й бъде разрешено да пътува, позовавайки се и на междувременно влезлия в сила за България допълнителен Протокол 4 към Конвенцията. На 26 август 2004 Софийските данъчни власти изпращат писмо на Министерство на вътрешните работи, Дирекция “Миграция”, заявявайки, че поради настъпването на абсолютната давност за събиране на данъчните задължения, отпада и необходимостта от ограничаване правото на пътуване на жалбоподателката. На 27 август 2004 г. жалбоподателката получава препис от заповедта, с която е отменено ограничението за пътуване.

Съдът напомня, че когато има приемлива претенция, че действие на властите е накърнило правото на личността да напуска страната си, гарантирано от чл. 2 от Протокол No. 4 към Конвенцията, или правото на зачитане на личния и семейния живот, защитено от чл. 8 на Конвенцията, чл. 13 от Конвенцията изисква правната система да предоставя на заинтересованото лице ефикасна възможност да възрази срещу оспорваната мярка и релевантните въпроси да се разгледат с достатъчни процедурни гаранции и акуратност от подходящ вътрешен съд, който предлага адекватни гаранции за независимост и безпристрастност. Доколкото оплакванията на жалбоподателката по чл. 8 и по чл. 2 на Протокол 4 изглеждат приемливи, тя е имала право на ефикасна процедура за обжалване в българското право. Съдът обаче отбелязва, че в анализа си  съдилищата са бил загрижени единствено за формалната законосъобразност на забраната и въпроса дали жалбоподателката е платила задължението си или е осигурила достатъчно обезпечение. Вече удовлетворени, че тя не е платила, съдилищата и административните власти автоматично са потвърждавали забраната за пътуване срещу жалбоподателката без да вземат предвид продължителността на ограниченията, наложени на жалбоподателката, потенциалната й способност да плати. Правото на жалбоподателката на зачитане на личния и семейния живот също са счетени за нерелевантни и не е направен опит да се прецени дали продължителните ограничения след изтичането на определен период от време, все още са били пропорционална мярка, постигаща справедлив баланс между обществения интерес и правата на жалбоподателката.

„Ограниченият обхват на преразглеждането, предоставен от българското право по делото на жалбоподателката, не изпълнява изискванията на чл. 13 от Конвенцията във връзка с чл 8 и чл. 2 от Протокол No. 4. Тя не е имала никакво друго ефикасно средство за защита по българското право“, поради което   е налице нарушение на Член 13 от Конвенцията.(§43)

Това е един от редките случаи, в които, без да е констатирано нарушение на основно право по Конвенцията (по оплакването по чл. 8), е установена липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита.

………………………………….

ПРОТОКОЛ 1

чл. 1 от Протокол 1(право на мирно ползване на собствеността)+ чл.6§1 (неизпълнение на съдебно решение) + + чл. 5§3 (нарушаване правото на лице,задържано под стража, да бъде изправено незабавно пред съд, както и  делото му да бъде разгледано в разумен срок)+ чл. 5§4 (липса на ефективен съдебен контрол върху задържането)

Affaire  Rahbar- -Pagard c. Bulgarie (Requêtes n^os 45466/99 et 29903/02), 6 avril 2006

На 7 април 1990 г., докато шофирала своя автомобил в центъра на гр. Пловдив, първата жалбоподателка предизвиква пътна злополука, която отнема живота на две момичета и причинява тежки наранявания на четирима други младежи.

Паралелно на наказателното производство, водено срещу нея, на 25 юни 1999 г. първата жалбоподателка сезира Пловдивския районен съд с иск за обезщетение и лихви за забава срещу следствената служба, Пловдивския районен съд и Пловдивския апелативен съд. Тя се позовава на закона за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани вследствие на прекалено големия период на разглеждане на молбата й за освобождаване, подадена на 15 март 1999 г. С решение от 7 ноември 2001 г. исковете са уважени в пълен размер и е издаден изпълнителен лист.

Съдът намира, че  решението на Пазарджишкия районен съд от 7 ноември 2001 г. е установило безспорно и изискуемо  вземане в полза на първата жалбоподателка, след което и на втората жалбоподателка (вследствие на смъртта на нейната майка). Съдът отчита, че пропускайки да спазят въпросното решение, вътрешните власти са лишили жалбоподателите, за период от около една година и осем месеца, от присъдената от съда компенсация, която те основателно са могли да се надяват да получат и са ги поставили в положение на несигурност.  Ето защо той установява нарушение на чл. 1 от Протокол 1.

Констатирани са наред с това нарушения на чл. 6§1 поради неизпълнението на решението в полза на жалбоподателката, както и на чл. 5§3 и чл. 5§4.

………………………………………………………………

чл.1 от Протокол 1 (реституция по ЗСПЗЗ и на земите от горския фонд)+ чл. 6§1 (принцип на правната сигурност)

Case of  Kehaya and Others v. Bulgaria (Applications nos.47797/99 and 68698/01), 14 June 2007

След приемането на ЗСПЗЗ жалбоподателите подават молба за възстановяване на земеделски имоти, принадлежали на тяхната наследодателка. Поземлената комисия им отказва възстановяването на 14 ха. След жалба районният съд във Велинград отменя отказа на поземлената комисия и признава правото на собственост на жалбоподателите  върху претендираните поземлени имоти. Въз основа на писмени доказателства и свидетелски показания, съдът заключава, че през 1940-те и по време на колективизацията, тяхната наследодателка е била собственик на част от претендираната земя  по силата на придобивна давност и че са спазени изискванията за реституция, съгласн ЗСПЗЗ. В съдебната процедура като страна е призована поземлената комисия, но тя не изпраща свой представител. Процедурата за преглед по реда на надзора на влязлото в сила решение е инициирана по молба на Главния прокурор, но с с решение от 20 септември 1996  ВКС потвърждава решението на Районния съд. Върховният съд отхвърля аргументите на прокурора, че имуществените права на наследодателката на жалбоподателите, са недоказани, че спорната земя не е земеделска, че не може да бъде реституирана на основание ЗСПЗЗ и поради това остава държавна собственост. В частност, Върховният съд заключава, че дори ако част от земята е била залесена след колективизацията, това не се явява пречка за реституция на основание на ЗСПЗЗ и че само защитени гори не подлежат на реституция. Съгласно тези решения, на 3 февруари 1997, местната поземлена комисия разпорежда земята да се реституира на жалбоподателите. На 4 април 1997 те официално влизат във владение, а та 20 август 1997 получават нотариален акт. През същата година местното лесничейство  предявява иск rei vindicatio, като претендира, че жалбоподателите не са собственици и противозаконно са влезли във владение на горска земя, представляваща държавна собственост.  Районният съд уважава иска, окръжният съд отменя решението на първата инстанция. На 10 октомври 2000 г. Върховният касационен съд отменя решението на Окръжния съд от 28 ноември 1999 и уважава иска rei vindicatio, като разпорежда жалбоподателите да освободят земята.  Върховният касационен съд постановява, че решенията от 1995 и 1996 са постановени в производства, които са от административен характер и поради това ищецът в производството rei vindicatio не е  обвързан от тях.

През 1997 г. местното лесничейство глобява няколко от жалбоподателите поради това, че  незаконно са  ползвали  земя за пасище и са построили стобор на държавна горска земя. Това става след влизането в сила на окончателното решение от 20 септември 1996, което постановява, че жалбоподателите , а не държавата са законни собственици на парцел от 14 ха.

Съдът намира две нарушения на чл. 1 от Протокол 1.

Първото е в резултат от лишаването на правен ефект на влязло в сила решение в полза на жалбоподателите, с което им е признато правото да бъде възстановена собствеността, принадлежала на тяхната наследодателка. В настоящия случай Съдът достига до заключението, че лишавайки окончателното решение от 20 септември 1996 от всякакво правно действие, властите са действали в нарушение на принципа за правна сигурност, присъщ на член 6 § 1 на Конвенцията (виж горния параграф 70). Поради това, не може да се твърди, че разглежданото лишаване от собственост е било законосъобразно по смисъла на Конвенцията.Второто нарушение е по повод наложени глоби за ползване на собствените на жалбоподателите земи. Решението за размера на обезщетението е постановено на 14.06.2007 г.

Второто нарушение на чл. 1 от Протокол 1 е свързано с наложените глоби. Поради това, че Правителството не отговаря на нито един от поставените от Съда въпроси и не взема становище по тази част от оплакванията, Европейският съд, позовавайки се на решението си по делото Trubnikov v. Russia, no. 49790/99, §§ 54-57, 5 юли 2005. приема  за установено по отношение на един от жалбоподателите, че „той е глобен за ползването на земя, законно притежавана от него и от другите жалбоподатели, а не от държавата. Също така, не е доказано, че ползването на частна земя за пасище или за построяване на стобор върху нея е незаконно според българското право. Поради това, глобите, наложени на тези основания се считат за произволна намеса в правото на г-н Кехая мирно да се ползва от своите притежания.“(§83)

Съдът намира нарушение и на чл. 6§1.

……………………………………………………………………………………………

чл. 1 от Протокол 1(право на мирно ползване на собствеността)+ чл.6§1 (достъп до съд)

Case of Zlrnsat, Spol. S R.O. v. Bulgaria(Application no. 57785/00), 15 June 2006

През септември 1995 Софийски общински съвет решава да приватизира хотел, собственост на Софийска община и разположен в Горна Баня, София. През юли 1996 Софийската общинска агенция по приватизацията открива процедура за приватизация на хотела чрез преговори с потенциални купувачи. При закриването на процедурата само една компания е представила оферта за приватизация. На 8 май 1997 тази компания прехвърля правата си по приватизационната процедура на фирмата-жалбоподател, а на 10 май 1997 г. тя подписва приватизационен договор със Софийски общински съвет по силата, на който тя купува хотела, а през август влиза във владение на хотела.

С постановление от 7 юли 1997 Софийска градска прокуратура, действайки по информация от статия в седмичника Капитал, публикувана в броя му от 25 май 1997, и на основание оплаквания от служители и наематели на хотелските помещения, разпорежда прекратяване на изпълнението на приватизационния договор. Тя се позовава на чл. 185 § 1 от НПК и на чл. 119(1)(6) от Закона за съдебната власт от  1994  и се обосновава, че приватизационната процедура е опорочена поради нарушение на параграф 8 от преходните и заключителни разпоредби на Закона преобразуване и приватизация на държавните и общински предприятия от 1992 г. Постановлението е връчено на председателя на Софийски общински съвет и на Софийската агенция по приватизацията, но не и на фирмата-жалбоподател. То е обжалвано от Софийската община пред Глвната прокуратура, но е оставено без уважение, макар че в жалбата е изложено становището, че единствено съдът е оправомощен да развали договора.

С постановление от 2 октомври 1997 Софийска градска прокуратура нарежда на полицията да отстрани служителите на фирмата-жалбоподател, подизпълнителите и агентите от хотела, който да постави под опеката на държавна фирма. Тя също така нарежда на полицията да изземе всички счетоводни и други документи, свързани с постъпленията, получени от компанията след като е придобила собствеността на хотела, и да информира служителите, че всеки опит да се възвърне собствеността върху хотела ще представлява престъпление по Член 323, ал. 2 от Наказателния кодекс . Постановлението не е връчено на дружеството. Междувременно, на 17 септември 1997, Софийска градска прокуратура, упражнявайки правомощията си по чл. 27,ал.1 от ГПК , възбужда гражданско дело срещу Софийска община и фирмата-жалбоподетел с цел прогласяване нищожността на приватизационния договор. Тя се аргументира, че той е сключен при явно неблагоприятни условия по смисъла на алинея 8 от преходните и заключителни разпоредби от ЗППДОбП от 1992. В хода на това производство е направено искане от Софийската община съдът да приеме за установено, че постановленията на прокуратурата са нищожни. Съдът отхвърля искането, като се мотивира, че няма юрисдикцията да се произнесе по законността на прокурорските постановления и действия в гражданското производство.

В решение от 3 април 1998 Софийски градски съд отхвърля иска на Софийска градска прокуратура.Решението е оставено в сила от апелативния съд. В окончателно решение от 30 юли 1999 Върховният касационен съд потвърждава решението на по-нисшия съд като изцяло подкрепя неговата обосновка.

Междувременно различните инстанции на прокуратурата отказват да отменят постановленията за отстраняване на фирмата-жалбоподател от хотела с аргумента, че те вече са били оставени в сила от |Главната прокуратура. Едва през октомври е получено писмо, с което Софийска градска прокуратура уведомява полицията, че след решението на Върховния касационен съд, постановленията от 7 юли и 2 октомври 1997 вече не са в сила..

Съдът отбелязва, че разпоредбите, на които се е позовала Софийска градска прокуратура, за да разпореди прекратяване на изпълнението на приватизационния договор и евикцията на фирмата-жалбоподател от хотела, бившия чл. 185, ал.1 от НПК и чл. 119, ал.1 и 6 от Закона за съдебната власт от 1994 не са били достатъчно ясни, за да се конкретизират правомощията на властите.

„В резултат, тези правила, които изглежда са с общо приложение, служат за обща рамка, даваща на прокуратурата пълна свобода на действие по начин, какъвто счетат за подходящ, който в някои случаи може да доведе до сериозни и важни последици за правата на частни и юридически лица. Тази свобода и съпътсващата липса на адекватни процедурни гаранции, такива като основни процедурни правила  и в резултат от това на неяснота и несигурност, обкръжаващи правомощията на Прокуратурата в тази област, водят Съда до заключението, че липсва минимална степен на правна защита, на която имат право физически и юридически лица според господството на закона в едно демократично общество. Следователно намесата в собствеността на фирмата-жалбоподател не е законна по смисъла на Член 1 от Протокол No. 1.  Това заключение прави ненужно установяването дали са спазени другите изисквания на тази разпоредба.“(§100)

Съдът намира нарушение и на чл. 6§1.

………………………………………………………………………………………

чл. 1 от Протокол 1(право на мирно ползване на собствеността)+ Чл. 3 (материално-правни и процесуални аспекти)

Affaire   Osman  c. Bulgarie (Requête n^o 43233/98), 16 février 2006

Жалбоподателите обитавали къща на територията на ТКЗС в с. Брани Поле от 1983 г., която не била тяхна собстевност, но и никой в продължение на повече от 10 години не предприемал действия, за да ги принуди да напуснат имота. Там те построили леки постройки, в които отглеждали птици и обособили малка площ за зеленчукова градина. През май 1995 г. лицата, на които имотът бил възстановен, заедно с полиция и кметовете на две села, принудили насилствено жалбоподателите да напуснат имота и с трактор мястото било разорано, а постройките – съборени.Жалбоподателите повдигнали оплакване за нарушаване правото им на собстевност.

Съдът приема, че по отношение на земеделските култури и птиците, които също са били обект на посегателството, Правителството не оспорва, че същите са собственост на жалбоподателите и следователно те представляват « имущество », защитено от член 1 на Протокол № 1.

Съдът констатира, че от елементите на преписката се установява, че разрушаването на имуществото на жалбоподателите не е станало при изпълнение на административен акт или съдебно решение, постановено в съответствие с релевантното законодателство. Той заключава, че намесата в правото на жалбоподателите на неприкосновеност на имуществото им е било незаконно на основание на разпоредбите на  вътрешното право, поради което установява нарушение  на чл. 1 от Протокол 1 без да анализира въпроса дали намесата е преследвала законна цел или не, както и дали е била пропорционална или не.

Съдът установява нарушение и на чл. 3 в неговите материални и процесуални аспекти.

………………………………………………………

ПРОТОКОЛ 4

 чл.2 (забрана за пътуване)+чл. 13 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита във връзка с чл. 2 на Протокол 4 и във връзка с чл. 8)

Case of  Riener  v.  Bulgaria (Application no. 46343/99), 23 May 2006

Жалба, свързана със забрана за напускане на страната по повод данъчни задължения, наложена през март 1995 г. и в сила до 1 септември 2004 г.

Съдът отбелязва, че по отношение на оплакванията по чл. 2 от Протокол No. 4 към Конвенцията поотделно и във връзка с чл. 13 от Конвенцията, юрисдикцията ratione temporis  започва на 4 ноември 2000, датата, на която Протокол No. 4 влиза в сила по отношение на  България. Въпреки това, Съдът може да вземе предвид фактите и решенията преди тази дата, доколкото те остават релевантни след 4 ноември 2000. Относно шестмесечния срок, Съдът отбелязва, че оплакванията на жалбоподателката касаят забрана срещу нея да напуска България, която е в сила без прекъсване до 27 август или 1 септември 2004 г. „При такива обстоятелства, шестмесечният срок би започнал да тече след довеждането до край на ситуацията, от която се оплаква. Фактът, че забраната периодично е потвърждавана и че няколко производства са произтекли от нея, не може да доведе до заключението, че събитията, срещу които се оплаква са се състояли от отделни и несвързани случаи, така че нов шестмесечен срок да започва да тече след всяко релевантно решение.“(§101)

Съдът напомня, че чл. 2 от Протокол No. 4 гарантира на всяко лице, правото на свобода на движение, включително правото да напуска всяка страна заради друга страна по негов избор. „Всяка мярка, ограничаваща това право трябва да е законосъобразна, да преследва една от законните цели, цитирани в третия параграф на гореспоменатата разпоредба на Конвенцията и да постига справедлив баланс между обществения интерес и правата на индивида“                 (Baumann v. France, решение от 22 май 2001)(§109). Съдът отбелязва, че е биланалице намеса в правото на жалбоподателката да напусне страната, която се е основавала на закона и по принцип е преследвала легитимна цел. Подобни забрани са съществували и в други европейски държави. Ето защо той  подлага на анализ пропорционалността на тази намеса. Съдът отбелязва, че към датата на влизане в сила на Протокол 4 за България ограниченията на правата на жабоподателката са продължавали цели пет години и те са продължили още четири след това. „Дори когато ограничението на личната свобода на движение първоначално е основателно, автоматичното й поддържане през продължителен период, можа да се превърне в непропорционална мярка, накърнявайки правата на личността (виж Luordo v. Italy, no. 32190/96, 17 юли 2003, mutatis mutandis İletmiş v. Turkey, no. 29871/96, 6 декември 2005, и подобни положения, приети от Комисията по правата на човека към ООН по делото Miguel González del Río v. Peru“(§121) Съдът намира нарушение поради непропорционалността на наложеното бреме върху жалбоподателката и отказа на съда да разгледа по същество оплакванията на жалбоподателката, а по-скоро „автоматичното” потвърждаване на административните актове, издавани от органите на полицията.