КАТАЛОГ ПО ТЕКСТОВЕ НА ПОСТАНОВЕНИТЕ РЕШЕНИЯ ОТ ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪД ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА ПРЕЗ 2007 г.
ЧЛЕН 2 – право на живот
чл. 2 (процесуални аспекти – неефективност на разследването по повод причинена смърт)+ чл. 14 (забрана за дискриминация във връзка с чл.2)
Affaire Anguelova et Iliev c. Bulgarie (Requête no 55523/00) 26 juillet 2007
Вечерта на 18 април 1996 г., в град Шумен, жертвата е била нападната от седем тийнеджъри, намушкана с нож и жестоко бита. След нападението пострадалият е бил откаран в болница, но е починал на следващата сутрин. Както по-късно заявяват извършителите, нападението е било мотивирано от ромската принадлежност на жертвата, която нито един от тях не е познавал преди това. Всички извършители били задържани още същия ден и разпитани. С изключение на един останалите били непълнолетни.В продължение на повече от две години извършителите са разпитвани неколкократно, правени са очни ставки между тях поради противорричовстта на показанията относно това – кой е използвал ножа, причинил смъртоносните наранявания. Жалбоподателите са депозирали молби за достъп до делото и за информация по неговия ход, но такава им е била давана само откъслечно. Те са отправяли и жалби за протакане на разследването. През юни 2000 г. следствието приключва с подготвеното обвинително заключение. Окръжната прокуратура го връща с указания за извършване на допълнтелни следствени действия. Второто обвинително заключение е внесено през юни 2001 г. е изготвено второ обвинително заключение. В следващите четири години делото остава б окръжната прокуратура без всякакво движение. На 18 март 2005 г. Шуменската окръжна прокуратура снема обвиненията за хулиганска проява с изключителен цинизъм и дързост и за фалшиво обвинение в престъпление на някого пред властите за всички нападатели, които са били непълнолетни по времето на нападението. Като се опира на събраните доказателства и на тестовете, проведени в хода на следствието, Шуменската окръжна прокуратура твърди, че първият нападател е нанесъл ударите с нож, като се има предвид че ножът е бил у него и по неговите дрехи е бала открита кръв от жертвата. По тази причина тя отхвърля обвинението срещу втория нападател за убийство по непредпазливост в резултат на нанесена средна телесна повреда и връща делото за доразследване, с указания на първия нападател да бъде повдигнато обвинение в убийство по хулигански подбуди. За единствения друг обвиняем, по отношение на когото не е изтекла абсолютната давност, защото по времето на нападението е бил осемнадесет годишен, остава обвинението в хулиганство с изключителен цинизъм и дързост. През април жалбоподателите депозират молби да бъдат конституирани като граждански ищци. Към датата на постановяване на решението от Съда все още не е била налице информация, че е изготвен обвинителен акт.
Съдът отбелязва, че „липсата на всякаква пряка отговорност на държавата за смъртта на роднината на жалбоподателите не изключва приложимостта на член 2 на Конвенцията. Съдът подчертава, че като изисква от държавата да поеме съответните мерки за защита на живота на онези, които са в нейната юрисдикция (L.C.B. v. the United Kingdom, решение от 9 юни 1998 г., § 36), член 2 § 1 на Конвенцията налага на държавата задължението да гарантира правото на живот, като въведе ефективни разпоредби в наказателния закон, които да попречат на извършването на престъпления срещу личността, подкрепени от правоприлагащи механизми за предотвратяване, борба срещу и наказване на нарушенията на тези разпоредби (Osman v. the United Kingdom], решение от 28 октомври 1998 г, § 115).(§93)
Съдът намира нарушение на Конвенцията, поради това, че властите не са изпълнили задълженията си по член 2 да разследват смъртта на роднината на жалбоподателите ефективно, бързо, експедитивно и с необходимата решителност, като се имат предвид расовите подбуди за нападението и необходимостта да се поддържа вярата на малцинствата в способността на държавните власти да ги защитят от заплахи за расово мотивирано насилие.
…………………………………………………………..
чл. 2 (материални и процесуални аспекти – прекомерна употреба на сила от страна на полицията и липса на ефективно разследване)
Case of Nikolova and Velichkova v. Bulgaria (Application no. 7888/03),20 December 2007
Жалбоподателите твърдят, че техният съпруг и баща е починал в резултат на малтретиране от двама полицаи и че последвалото наказателно производство срещу полицаите не е осигурило ефективно правно средство за защита.
Към 14 часа на 27 септември 1994 г. дванадесет души от групата за бързо реагиране към РДВР – Шумен били на учение извън града, но без униформи. Те забелязали отдалеч пострадалия – на шестдесет и две години и още едно лице, които изпитвали саморъчно направен металотърсач. Двама от полицаите се доближили до жертвата, която поставя мотиката, намираща се в ръцете му, пред себе си в очакване на нападение. Единият от тях я изтръгва от ръцете на жертвата и започват да й нанасят удари по главата, след което я повалят на земята и й слрагат белезници. Двете лица са отведени в полицията и малко по-късно, докато очаква да бъде разпитан, пострадалият припада. Откаран в местната болница,на 1 октомври той умира след неуспешна операция да му бъде отстранен субдуралния хематом, получен в резултат на побоя. На 2 октомври 1994 г. във връзка с инцидента е образувано наказателно производство в Окръжна следствена служба – Шумен. Няколко дни по-късно на полицаите, участвали в побоя, е предявено обвинение по чл. 124 НК. С присъда от 3 декември 1999 г. Варненският военен съд признава двамата полицаи за виновни за причиняване на смърт по непредпазливост на г-н Николов вследствие на умишлено нанесена тежка телесна повреда по чл. 124 (1) от НК. С присъда от 3 декември 1999 г. Варненският военен съд признава двамата полицаи за виновни за причиняване на смърт по непредпазливост на г-н Николов вследствие на умишлено нанесена тежка телесна повреда по чл. 124 (1) от НК и ги осъжда на 3 години лишаване от свобода, което наказание отлага с изпитателен срок от 5 години. Частично са уважени и гражданските искове. Присъдата е обжалвана както от жалбоподателите, така и от прокуратурата. Тя е оставена в сила в осъдителната й част, а гражданските искове са частично увеличени. С окончателно решение от 14 януари 2002 г. Върховният касационен съд потвърждава присъдата на долната инстанция. Той, както и апелативният съд, не намира, че наложените наказания са явно несправедливи. На основание уважените граждански искове са издадени изпълнителни листове през януари 2002 г. и е образувано изпълнително производство, което през 2004 г. е прекратено поради липса на имущество у двамата длъжници. През юли 1997 г. двамата жалбоподатели подават иск за вреди срещу Министерството на вътрешните работи и РДВР-Шумен пред Шуменския районен съд. С решение от 24 юни 2004 г. Шуменският районен съд отсъжда РДВР-Шумен да заплати 1500 лева на първия жалбоподател, 750 лева на втория жалбоподател. В мотивите си съдът отбелязва наред с другото и невъзможността на жалбоподателите да съберат присъдените им обезщетения в хода на наказателното производство, чийто съдебен акт е задължителен за гражданския съд. Решението е оставено в сила от окръжния съд и скоро след това РДВР – Шумен изплаща присъдените на жалбоподателите суми.
Това дава основание на Правителството да изложи доводи, че жалбоподателите са загубили качеството си на «жертва», тъй като полицаите са осъдени, а самите те са получили обезщетение. Европейският съд подлага на задълбочен анализ това възражение и го отхвърля.
Съдът отбелязва, че националните съдилища са приели за безспорно установено, че двамата полицаи, действащи в служебно качество, са отговорни за смъртта на г-н Николов. Нещо повече, те са установили, че полицаите са му нанесли умишлено удари, макар че ситуацията не е изисквала използването на такава сериозна физическа сила.
Съдът намира, че полицията е надхвърлила необходимата употреба на сила при задържането на близкия на жалбоподателите и без необходимост го е простреляла,поради установява нарушение на чл. 2 в неговите материалноправни аспекти.
Наред с това е установенонарушение и на процесуалните аспекти на чл. 2 поради това, че не е било проведено ефективно разследване по повод причинената смърт на пострадалото лице.
……………………………………………………………………………………………………………….
ЧЛЕН 3 – забрана за нечовешко и нехуманно третиране и изтезание
чл. 3 (материално-правни аспекти – неоправдана употреба на сила при задържане на лице от страна на полицията)+ чл. 13 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита във връзка с нарушението по чл. 3)+чл.5§1(незаконно лишаване от свобода)+чл.5§3(несвоевременно изправяне пред съд)
Affaire Rashid c. Bulgarie (Requête no 47905/99), 18 janvier 2007
На 14 април 1997, към 6.30 часа маскирани полицаи влизат в жилището на жалбоподателя, който по това време бил собственик на няколко игрални зали и питейни заведения, за да го арестуват. Установено е, че са разбили вратата и са прибягнали до употребата на сила. Същия ден по разпореждане на прокурора жалбоподателят е приет в болницата, където са констатирани множество следи от побой по тялото и главата му. В медицинското удостоверение е записано наред с другото и това, че жалбоподателят е получил мозъчно сътресение без загуба на съзнанието.
През март 1999 г. адвокатът на жалбоподателя депозира жалба в прокуратурата за нанесения побой. Образувано е досъдебно производство, в хода на което министърът на вътрешните работи отказва да посочи на следователя имената на лицата, участвали при задържането на жалбоподателя, тъй като по силата на чл. 159, ал. 3 на ЗМВР, самоличността им се запазва в тайна. Жалбоподателят дал показания и признал, че не може да разпознае лицата, които са му нанесли побой, тъй като те били маскирани, обаче по време на задържането му са присъствали и двама полицаи от РДВР, а по-късно той е бил бит в присъствието и на окръжния прокурор. На 19 януари 2000г. следователят, извършващ разследването изисква от службата за борба с организираната престъпност имената на лицата, участвали в акцията по време на ареста. С писмо от 26 януари 2000г., подписано от юрисконсулта на службата, той е информиран, че съгласно член 159, алинея 3 от ЗМВР, службата не съхранява информация относно самоличността на тези хора. Прокуратурата прекратява досъдебното производство, приемайки, че употребата на сила от страна на полицията е била правомерна, тъй като жалбоподателят се опитал да окаже съпротва и бил въоръжен. Постановлението е оставено в сила от военно-апелативния прокурор. То е обжалвано пред окръжния съд, който констатира, че не са събрани доказателства за това, жалбоподателят да е оказал съпротива и да се е налагала употребата на сила. Той обаче оставя в сила постановлението за прекратяване на досъдебното производство с мотива, че е невъзможно да се разкрие самоличността на извършителите на ареста, тъй като службата не съхранява подобна информация.
Европейският съд обръща внимание, че ако конкретните обстоятелства, при които жалбоподателя е бил наранен, са предмет на големи противоречия между страните, то безспорно е, че нараняванията са били причинени по време на или малко след неговото задържане. При наличие на оплакване за употребата на физическа сила по време на задържане Съдът е в правото си да направи самостоятелна преценка дали използваната сила е била абсолютно необходима и пропорционална и дали държавата трябва да бъде отговорна за нанесените наранявания. Той държи сметка за причинените наранявания, както и за обстоятелствата, при които те са били нанесени. Съдът констатира, че военната прокуратура е приела, че липсва състав на престъпление, основавайки се на представените от полицията сведения, без да е разпитала участвалите в инцидента полицаи, чиято самоличност не е била разкрита. Не е ясно и дали е бил съставен протокол за претърсване и изземване, от който би могло да се установи дали въобще жалбоподателят е притежавал оръжие или не (с оглед твърдението, че бил бил въоръжен). Съдът обръща внимание, че жалбоподателят не е бил задържан в рамките на случайно провеждаща се операция, която е можело да доведе до неочакван развой, при който полицията да е била принудена да действа без да е подготвена за него. Напротив, от събраните доказателства ставя ясно, че се касае за предварително планирана операция, която включва специалните служби на полицията. Ето защо националните власти са имали достатъчно време, за да оценят евентуалните рискове и да вземат всички необходими мерки, за да подходят към задържането по такъв начин, че да сведат до минимум щетите за всички засегнати лица. Многобройните наранявания и мозъчната контузия не могат да бъдат обяснени чрез обикновена употреба на сила, още повече, че те са били причинени по време на една добре подготвена операция.
« Поради липсата на други обстоятелства, позволяващи да се заключи, че употребата на сила е била предизвикана от поведението на жалбоподателя и поради тежкият характер на нараняванията, Съдът счита, че правителството не е представило убедителни или правдоподобни аргументи, които могат да оправдаят употребата на физическата сила.»(§53) Той установява нарушение на чл. 3 в неговите материалноправни аспекти.
Съдът установява наред с това нарушение на чл. 13 във връзка с чл. 3 поради липсата на ефективно разследване, както и нарушения на чл. 5§1 и чл. 5§3.
…………………………………………………………………………..
чл. 3 (материалноправни аспекти – лоши материални условия в следствен арест)+чл. 5§3 (незаконно задържане за продължителен период от време) + чл. 5§4 (липса на ефективен съдебен контрол върху задържането) + чл. 5§5 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита)
Case of Navushtanov v. Bulgaria (Application no. 57847/00), 24 May 2007
Жалбоподателят е бил задържан в помещенията на Велинградския следствен арест от 5 октомври 1999 г. до 7 февруари 2000г., след което бил преместен в Пазарджишкия затвор. Той повдига оплакване по повод лошите битови условия в двете места за задържане, които според него са нарушили правото му да не бъде подлаган на унизително отношение. Правителството е оспорило твърденията само по отношение Пазарджишкия затвор и е представило доклад от директора на това пенитенциарно заведение. Съдът констатира, че не са представени никакви документи или обяснения от страна на властите по отношение на условията във Велинградския следствен арест, поради което той основава заключенията си единствено на твърденията на жалбоподателя и на официалните доклади на Комитета по изтезанията, макар че в него не се съдържа информация точно за този следствен арест. Съдът приема за достоверно твърдението, че жалбоподателят е бил задържан в килия, в която нямало свеж въздух и тя е била нехигиенична. Той също така е нямал възможност за дейности на открито и на закрито и връзката с външния свят е била много ограничена. Освен това, осигуряваната в този арест храна не отговаряла на нормалната. Поради това Съдът намира нарушение на чл. 3 поради лошите условия, при които е бил поставен жалбоподателя само във Велинградския следствен арест.
Наред с това той констатира: две нарушения на чл. 5§3 поради неизправянето на жалбоподателя веднага пред съд или друг надлежен орган и поради неговото продължително задържане; нарушение на чл. 5§4 поради ограничения обсег и естество на съдебния контрол върху законността на задържането на жалбоподателя, както и нарушение на чл. 5§5, тъй като жалбоподателят не е имал изпълнимо право на обезщетение за това, че е бил обект на арест, или задържане
………………………………………………………………………………………….
чл. 3 (процесуални аспекти)
Case of Stefan Iliev v. Bulgaria (Application no. 53121/99),10 May 2007
На 19 декември 1996 г. 72-годишният жалбоподател посещава кафе-бар, където пие алкохол и се напива. На път за вкъщи към 18 часа той минава покрай сградата на Българската национална телевизия (БНТ), пред която има демонстрация. Жалбоподателят носи бутилка от бира, която или изтърва, или хвърля срещу сградата на БНТ, след което отива в близко кафене. Двама полицаи, които осигуряват охрана пред БНТ, отиват при жалбоподателя в кафенето. Когато виждат, че е пиян, те го завеждат в стаята на охраната на БНТ и го задържат до 20 часа. Жалбоподателят твърди, че докато са го водили към стаята на охраната в БНТ, полицаите са го удряли няколко пъти с палка по ръцете, ритали по глезените и мушкали в гърба и в областта на бъбреците. След това го отвеждат в бизкото управление на МВР за разпит.С оглед пияното му състояние той е изпратен в изтрезвителя към софийската полиция. Жалбоподателят пристига там към 21 часа и остава за през нощта. На следващия ден той е отведен в следствения отдел на полицейстото управление за разпит и след като му е връчено писмено предупреждение да не смущава реда, да пие внимателно и да не се съпротивлява на полицейски проверки, е освободен от полицейското управление. Жалбоподателят бил прегледан от лекар, който му издал съдебно-медицинско удостоверение. В него били констатирани контузии на двете ръци при китките , тъмночервени на цвят, които биха могли да причинят болки и страдания. Други наранявания не са установени.Той сезира през януари 1997 г. Главната прокуратура с жалба, че е бил бит от полицаите. Софийската военно-окръжна прокуратура отказва да образува досъдебно производство поради липсата на данни за извършено престъпление. Постановлението е оставено в сила от прокуратурата на въоръжените сили.
Жалбоподателят повдига оплакване, че е бит от полицаите, докато е бил задържан на 19 декември 1996 г., и че е липсвало ефективно разследване от страна на властите на тези актове.
Съдът е на мнение, че установените наранявания на жалбоподателя са в резултат на отнасяне, за което отговорност носи Правителството Той обаче отбелязва, че жалбоподателят е бил пиян по време на обсъжданите събития и оказва някаква съпротива на полицаите, които го задържат Ето защо, може да се сметне за разумно, че полицаите са използвали известна физическа сила, за да осъществят задържането и да го усмирят.Съдът отбелязва, че нараняванията, претърпени от жалбоподателя, се ограничават само по ръцете му и степента на ожулване, установена при прегледа на 20 декември 1996 г., не е особено голяма или тежка. Ето защо Съдът не смята, че нараняванията са достатъчно сериозни, за да представляват нечовешко и унизително отнасяне по смисъла на чл. 3 от Конвенцията.
Във връзка с оплакването за липсата на ефективно разследване Съдът подчертава, че, „когато лице повдига защитима претенция, че е сериозно малтретирано от полицията в нарушение на чл. 3, тази разпоредба, във връзка с общото задължение на държавите по чл. 1 от Конвенцията да „… осигуряват на всяко лице под тяхна юрисдикция правата и свободите, определени в… тази Конвенция”, имплицитно изисква да се проведе ефективно официално разследване. Това разследване следва да може да доведе до разкриването и наказването на отговорните лица (Assenov and Others v. Bulgaria, judgment of 28 October 1998, Reports of Judgments and Decisions 1998‑VIII, p. 3290, § 102 и Labita [GC], v. Italy [GC], no. 26772/95, 6 April 2000,§ 131).»(§46) Съдът смята, че, взети заедно, оплакванията на жалбоподателя до прокуратурата, медицинските доказателства за нараняванията му и липсата на каквото и да било друго обяснение за тях, освен че са претърпени на 19 декември 1996 г. в ръцете на полицията, повдигат основателно подозрение, че нараняванията биха могли да са причинени от полицията, което изисква разследване от страна на властите в съответствие с изискванията на чл. 3 от Конвенцията.
Съдът намира нарушение от страна на властите, които отказват да проведат ефективно разследване по повод упражненото полицейско насилие по отношение на жалбоподателя, удостоверено с медицински документи.
…………………………………………………………………………….
чл. 3 ( материалноправни аспекти) + чл. 13(липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита)
Case of Ivan Vasilev v. Bulgaria (Application no. 48130/99),12 April 2007
Жалбоподателят е задържан от двама стажант-полицаи на 14 май 1994 г. по подозрение, че е участвал в обир на количка за сладолед, като по време задържането му е нанесен жесток побой, довел до контузно-разкъсна рана на главата и сериозно увреждане на десния бъбрек, който след хирургична интервенция е отстранен. В хода на производството срещу полицаите ще се окаже, че 14-годишното момче е било неоснователно заподозряно в извършването на кражбата.
В периода 14-16 май 1994 г. родителите на жалбоподателя внасят жалби в Окръжна прокуратура – Видин по повод побоя над сина им. На 21 юни 1994 г.е образувано предварително производство срещу двамата стажант-полицаи. С присъда от 26 януари те са признати за виновни за нанасянето на лека телесна повреда и са оправдани за първоначалното обвинение за нанасяне на средна телесна повреда. Присъдата е оставена в сила от военно-апелативния съд. В окончателно решение от 11 ноември 1998 г. Върховният касационен съд отменя присъдите на г-н Г.Г.и на г-н В.Е. и ги оправдава. Освен това той отхвърля гражданския иск на жалбоподателя .
Съдът констатира, че уврежданията, които е претърпял жалбоподателят в ръцете на полицейските органи, са довели до сериозна физическа болка и страдание и са имали продължителни последици върху здравето му. Не е оспорено също така, че насилствените действия срещу жалбоподателя са извършени от полицейските служители при изпълнение на техните служебни задължения по време на ареста на жалбоподателя. Съдът проверява твърдяното нарушение на член 3 с повишена бдителност, тай като тази разпоредба предвижда абсолютна забрана за нехуманно отношение, независимо от поведението на жертвата . Имайки предвид естеството и степента на многобройните и сериозни увреждания на жалбоподателя, обстоятелствата около неговия арест (включително факта, че полицаите, които са били само стажанти, не са били придружавани от надзорник), и факта, че в съответния момент жалбоподателят е само на четиринадесет години и безспорно по-слаб като физическа сила и анализирайки тези факти в светлината на неговата практика в тази област, „Съдът заключавам че принудата, използвана срещу жалбоподателя, очевидно е прекомерна, както като интензивност, така и като продължителност.“(§64)
Съдът счита, че оплакването на жалбоподателя относно липсата на ефективно разследване попада, с оглед на обстоятелствата,не в обхвата начл. 3, а на член 13 от Конвенцията и установява нарушение на този текст.
……………………………………………………………………………………………
чл. 3 (материалноправни аспекти – нечовешки условия в предварителния арест)+чл.5§3(необоснованост на продължителното задържане под стража)+ чл. 5§4(ограничен обхват и характер на съдебния контрол върху законността на задържането под стража на жалбоподателя и липса на бързина на произнасяне по жалбите срещу мярката за неотклонение) + чл. 5§5 (липса на изпълняемо право на обезщетение по повод незаконното задържане под стража)
Case of Malechkov v. Bulgaria(Application no. 57830/00), 28 June 2007
Жалбоподателят е задържан под стража на 3 юли 1998 по разпореждане на следовател по подозрение, че е изнасилил непълнолетно момиче предишния ден. Задържането е предприето на основание жалба, подадена от потърпевшата, в която тя сочи жалбоподателя като едно от лицата, които са я изнасилили. Предварителното задържане под стража на жалбоподателя е продължено до 6 юли 1998 по разпореждане на прокурор., след което мярката му е продължена и той е държан в Окръжна следствена служба – Пазарджик от 3 юли до 10 ноември 1998. След тази дата е прехвърлен в затвора в гр. Пазарджик, където остава до 11 януари 2001, преди да бъде преместен в Софийски затвор.
Той повдита оплаквания, свързани с лошите условия в следствения арест и в затвора в Пазарджик.
В своя анализ Съдът се позовава на констатациите от докладите на Комитета за предотвратяване на изтезанията относно условията в следствената служба, в затвора, както и общите изводи относно местата за задържане под стража, съдържащи се в поредица от доклади за периода 1995 – 2006 г.
Съдът припомня, че в чл. 3 от Конвенцията е заложена една от най-важните ценности на демократичното общество. Тя абсолютно забранява изтезанията или нечовешкото или унизително отнасяне или наказание, независимо от обстоятелствата и от поведението на пострадалия. (Van der Ven v. the Netherlands, no. 50901/99, § 46, ECHR 2003‑II № 38812/97; Poltoratskiy v. Ukraine, no. 38812/97, § 130, ECHR 2003‑V)132. За да попадне в обхвата на чл. 3, лошото отнасяне трябва да достигне минимална степен на жестокост. Преценката на този минимум е относителна; тя зависи от всички обстоятелства по делото като продължителност на отнасянето, физическите и психическите последици от него, а в някои случаи и от пола, възрастта и здравословното състояние на пострадалия (Van der Ven, § 47; Poltoratskiy, § 131 ).
По повод условията в следствения арест Съдът намира, че фактът, че жалбоподателят е бил настанен сам в килия и е бил изолиран в нея практически двадесет и четири часа дневно в продължение на повече от четири месеца, без достъп до естествена светлина и без никаква възможност за физически или други занимания извън килията, трябва да му е причинил значително страдание. Според Съда, не е имало оправдание жалбоподателят да бъде подлаган на такива ограничения при положение, че не са били налице наложителни съображения за сигурност.
Съдът прави извода, че дистресът и трудностите, които той е преживял през периода на своето задържане под стража в този арест, са надхвърлили неизбежната степен на страдание, присъща на задържането и породената от това мъка е прехвърлила прага на жестокостта по чл. 3 от Конвенцията.
Що се отнася до оплакванията относно лошите условия в затвора в Пазарджик пред вид режима, на който жалбоподателят е бил подложен и на обективните условия, при които той е бил държан за период от две години и два месеца, Съдът прави извода, че дистресът и трудностите, които той е изпитвал, не са надхвърлили неизбежната степен на страдание, присъща на задържането и поради товане е налице нарушение на чл. 3 от Конвенцията.
Установени са наред с това нарушения на чл.5§3, 5§4 и 5§5.
……………………………………………………………………………………………
чл. 3 (процесуални аспекти – нефективност на разследване по повод насилие от трети лица)
Affaire Nikolay Dimitrov c. Bulgarie (Requête no 72663/01), 27 septembre 2007
Съдът намира нарушение от страна на властите да изпълнят своите позитивни задължения по извършване на ефективно разследване във връзка с депозираната жалба от страна на жалбоподателя, че е бил подложен на нечовешко третиране и бит от няколко лица, които са го заплашвали по повод участието му като свидетел в наказателен процес.
Съдът посочва, че действията, нарушаващи член 3, ангажират отговорността на държавата, само когато са извършени от нейни служители. Все пак той припомня, че комбинирано с член 3, позитивното задължение, произтичащо от член 1 на Конвенцията, за всяка една от държавите означава, че те са длъжни да вземат съответните мерки, за да попречат гражданите да бъдат подлагани на лошо отношение, дори когато то е от страна на частни лица.( A. c. Royaume-Uni, 23 septembre 1998, Recueil, 1998-VI, p. 2699, § 22 ; Z. et autres c. Royaume-Uni [GC], no 29392/95, §§ 73-75, CEDH 2001-V, E. et autres c. Royaume-Uni, no 33218/96, § 88, 26 novembre 2002, M.C. c. Bulgarie, no39272/98, § 149, CEDH 2003‑XII). Освен това член 3 налага (самостоятелно или във връзка с член 13 от Конвенцията), задължението на националните власти да проведат официално и ефикасно разследване, когато едно лице изтъква по основателен начин, че е било жертва на действия, противни на член 3 и то независимо от това, какво е качеството на обвиняемото лице M.C. c. Bulgarie, no39272/98 § 153 ; Ay c. Turquie, no 30951/96, §§ 59-60, 22 mars 2005 ; Harman c. Turquie (déc.), no 30950/96, 1er mars 2005 ; 97 membres de la Congrégation des témoins de Jéhovah de Gldani et 4 autres c. Géorgie, no 71156/01, § 97, 3 mai 2007). Съдът отбелязва , че решенията на обвинението и на районния съд за прекратяване на наказателното преследване са мотивирани с липсата на каквито и да било доказателства сочещи, че жалбоподателят е бил жертва на престъпление. Но тези решения не отчитат нито медицинското удостоверение, представено от заинтересования, нито показанията на лекуващия лекар. Властите са се позовали на оттеглянето на жалбата от страна на жалбоподателя и са пренебрегнали предишните декларации на заинтересования и доказателствата събрани по време на разследването. Те са пропуснали да проведат някои действия по разследване, които се считат за необходими и най-вече да разпитат няколко посочени от жалбоподателя свидетели, въпреки указанията фигуриращи в прокурорското постановление от 6 юни 1998 г. Разследването има закъснения, които са неоправдани и произнесените решения за прекратяване са пренебрегнали събраните доказателства.
По мнението на Съда, така установените пропуски не се ограничават само до обикновени пропуски или грешки при преценката Констатираните недостатъци на разследването са прекалено многобройни и прекалено сериозни, за да може то да се определи като ефикасно. Поради това е установено нарушение на чл. 3 в неговите процедурни аспекти.
………………………………………………..
чл. 3(материалноправни аспекти – нечовешки условия в предварителния арест)+чл.5§3(необоснованост на продължителното задържане под стража) + чл. 5§5 (липса на изпълняемо право на обезщетение по повод незаконното задържане под стража)
Affaire Todor Todorov c. Bulgarie (Requête no 50765/99),5 avril 2007
Жалбоподателят е бил задържан на 17 януари 1999 г. и поставен под стража в полицейския арест в Пазарджик. Той е бил разпитван в рамките на предварителното разследване, открито по повод на починало лице в следствие на побой и нараняване.
На 18 януари 1999 г., разследващ от окръжната следствена служба, разпорежда започването на наказателно разследване и удължава задържането с 24 часа. От този ден жалбоподателят е бил държан в следствения арест на Пазарджик. На следващия ден задържането е било продължено с 24 часа от окръжния прокурор.
На 20 януари 1999 г., разследващият повдига обвинение на жалбоподателя за убийство и провежда разпит. Той разпорежда временното му задържане, което след това е потвърдено от прокурор.
На 24 юни 1999 г., прокурорът констатира, че разследването е почти приключено и разпорежда прехвърлянето на жалбоподателя в затвора в Пазарджик, което се осъществява на 25 юни 1999 г.
На 26 юли 1999 г., окръжният съд на Пазарджик удовлетворява искането за промяна на мярката, направено от жалбоподателя, считайки, че не съществува опасност той да се укрие или да възпрепятства установяването на истината както и, че здравословното състояние на жалбоподателя.
С присъда от 23 януари 2002 г., окръжният съд в Пловдив го признава за виновен и го осъжда на петнадесет години затвор. Тази присъда е потвърдена на 30 септември 2002 г., след обжалване пред апелативния съд. На 19 май 2003 г., Върховният касационен съд отхвърля жалбата на жалбоподателя.
Жалбоподателят повдигнал оплакване по повод унизителните условия в следствения арест и в затвора в гр. Пазарджик, позовавайки се на констатациите в два доклада на на Европейския комитет за превенция на мъчението и нечовешки и унизителни присъди или отношения на Съвета на Европа /СРТ/.
По повод условията в следствения арест Съдът отбелязва, че ползването на кофа вместо наличието на тоалетна при всички случаи е обидно и е несъвместимо с изискванията на чл. 3, както и обстоятелството, че задържаните лица са били принудени да се хранят без прибори, а с пръсти. Наред с това ,«като се имат предвид условията, тревожно изглежда, че в течение на пет месеца на задържането му в следствието, жалбоподателят практически е прекарвал цялото си време в килията, с изключения на две-три дневни отивания и връщания до тоалетната. Съдът подчертава, че никаква физическа дейност, никаква дейност на открито, нито дори извън килията, не са предлагани на задържаните и, че предвидената в регламентацията ежедневна разходка не се е осъществявала.» . Що се отнася до условията в затвора в Пазарджик, Съдът приема, че е достоверно както оплакването на жалбоподателя за пренаселеността на килиите и липсата на минимално установената като стандарт площ, таока и това за недостатъчността и лошото качество на храната.
Съдът счита, че натрупаните ефекти от режима на задържане, материалните условия и продължителността на задържането в случая на жалбоподателя са надхвърлили нивото на страдание свързано с всяко задържане и от тук стига до извода, че има третиране противоречащо на член 3 от Конвенцията.(§52)
……………………………………………………
ЧЛЕН 5 – право на свобода и сигурност
чл.5§3 (нарушаване правото на лице, задържано под стража, да бъде изправено незабавно пред съд)+ чл.5 §1 (незаконно лишаване от свобода)+чл.3 (материалноправни аспекти)+чл. 13 във вр. с чл. 3
Affaire Rashid c. Bulgarie (Requête no 47905/99), 18 janvier 2007
На 18 юни 1999 г. жалбоподателят отива всградата на общината в Кърджали с намерението да се срещне с областния правител. Съобщено му е, че в момента той не е в сградата, но жалбоподателят го вижда в съседния кабинет. Тогава той произнася ругатни на висок глас, като обвинява областния управител в дискриминация към етническите малцинства. Няколко часа по-късно е задържан и отведен в полицията. На следващия ден му е предявено обвинение в извършването на хулиганство в условията на опасен рецидив по чл. 325, ал. 4 НК и му е определена мярка за неотклонение задържане под стража. На 21 юни е депозирана молба за промяна на мярката. На 5 юли окръжният съд изменя мярката за неотклонение в парична гаранция, преценявайки, че повечето следствени действия вече са приключили и не съществува опасност обвиняемият да се укрие или да възпрепятства разследването.След внасянето на определената парична сума адвокатите на жалбоподателя се явяват в следствената служба, където е отведен жалбоподателят след приключване на заседанието на съда, но не са допуснати, тъй като службата току що била затворила за посетители. Те се свързали със служител от следствената служба, който отказал в отсъствие на своя началник да изпълни искането за освобождаване. Към 19 часа подсъдимият бил преместен в следствената служба в Пловдив, от където е освободен на следващия ден, 6 юли 1999г. в 16 часа.
Жалбоподателят повдигнал оплаквания, че не е бил изправен своевременно пред съдия или друго длъжностно лице веднага след задържането му под стража на 19 юни 1999 г. Освен това, той твърди, че задържането му след плащането на гаранция на 5 юли 1999 г. е неправомерно според вътрешното право и е несъвместимо с изискването за спазване на “реда предвиден от закона”, установено в член 5§1.
Съдът установява, че жалбоподателят не е бил незабавно изправен пред съд, който да определи законността на мярката за неотклонение, тъй като, както е констатирал и по предходни български дела (Shishkov c. Bulgarie, no 38822/97, §§ 52‑54, 9 janvier 2003 и Nikolova c. Bulgarie ([GC], no 31195/96, §§ 49‑53), нито следователят, нито прокурорът, играят ролята на длъжностно лице, изпълняващо съдебни функции, коиео да е достатъчно независимо. Поради това той установява нарушение на чл. 5§3.
Съдът констатира, че в случая жалбоподателят е бил освободен 23 часа след като адвокатите са отишли на мястото, където е бил задържан с документа удостоверяващ плащането на гаранцията. Той отбелязва, че „забавянето на изпълнението на решение за освобождаване, дължащо се на отсъствието на служител, отговорен за изпълнението на някои административни формалности не е основателно по смисъла на чл. 5§1 ( Labita v. Italie [GC], no 26772/95, §§ 170-174). Още повече, преместването на жалбоподателя в следствените служби в Пловдив на следващия ден не може да бъде окачествено като необходима административна формалност за пускането му на свобода.“(§80)
…………………………………………….
чл.5§3(необоснованост на продължителното задържане под стража) + чл. 5§5 (липса на изпълняемо право на обезщетение по повод незаконното задържане под стража)+чл. 3(материалноправни аспекти – нечовешки условия в предварителния арест)
Affaire Todor Todorov c. Bulgarie (Requête no 50765/99),5 avril 2007
Жалбоподателят е бил задържан на 17 януари 1999 г. и поставен под стража в полицейския арест в Пазарджик. Той е бил разпитван в рамките на предварителното разследване, открито по повод на починало лице в следствие на побой и нараняване.
На 18 януари 1999 г., разследващ от окръжната следствена служба, разпорежда започването на наказателно разследване и удължава задържането с 24 часа. От този ден жалбоподателят е бил държан в следствения арест на Пазарджик. На следващия ден задържането е било продължено с 24 часа от окръжния прокурор.
На 20 януари 1999 г., разследващият повдига обвинение на жалбоподателя за убийство и провежда разпит. Той разпорежда временното му задържане, което след това е потвърдено от прокурор.
На 24 юни 1999 г., прокурорът констатира, че разследването е почти приключено и разпорежда прехвърлянето на жалбоподателя в затвора в Пазарджик, което се осъществява на 25 юни 1999 г.
На 26 юли 1999 г., окръжният съд на Пазарджик удовлетворява искането за промяна на мярката, направено от жалбоподателя, считайки, че не съществува опасност той да се укрие или да възпрепятства установяването на истината както и, че здравословното състояние на жалбоподателя.
Жалбоподателят повдигнал оплакване, че не е бил изправен пред съдия, който да се произнесе относно законността на задържането му, веднага след като е бил арестуван. Той поддържа, че разследващият и прокурора, компетентни да постановят неговото задържане, не могат да се квалифицират като „магистрати” по смисъла на член 5 § 3.
Съдът обръща внимание, че жалбата се отнася за задържане, извършено преди измененията в НПК от 1 януари 2000 г. Съдът препраща към анализа за приложимото право в цитираното решението Nikolova с/у България [GC], no 31195/96, §§ 49-53, ЕСПЧ и констатира, че нито разследващият изслушал жалбоподателя и разпоредил временното задържане, нито прокурорът, който го потвърждава в последствие, могат да се считат като достатъчно независими и безпристрастни за нуждите на член 5 § 3. Съдът отбелязва, че жалбоподателят е бил изправен пред съдия, едва по повод разглеждането на неговата жалба 26 дни след ареста му, поради което е налице нарушение на член 5 § 3 от Конвенцията.
Съдът припомня, че правото за обезщетение по силата на член 5 § 5 предполага предварителната констатация от вътрешното правосъдие или от самия Съд, за нарушаване на един от параграфите от 1 до 4 на този член . С оглед установеното по-горе относно неспазването на член 5 § 3, в настоящия случай е следвало да се приложи член 5 § 5. Съдът отбелязва, че в ЗОДОВ е предвидено право на обезщетение за задържане, „отменено поради липса на законово основание” и очевидно има предвид, нередовно задържане според вътрешния закон. Но, в случая на жалбоподателя, задържането в ареста не изглежда да противоречи на вътрешното право. Отсъствието на представяне пред съдия по смисъла на член 5 § 3 произтича именно от отсъствието на съответствие на вътрешното право тогава с Конвенцията. Съдът припомня, че правото за обезщетение по силата на член 5 § 5 предполага предварителната констатация от вътрешното правосъдие или от самия Съд, за нарушаване на един от параграфите от 1 до 4 на този член . С оглед установеното по-горе относно неспазването на член 5 § 3, в настоящия случай е следвало да се приложи член 5 § 5. Съдът отбелязва, че в ЗОДОВ е предвидено право на обезщетение за задържане, „отменено поради липса на законово основание” и очевидно има предвид, нередовно задържане според вътрешния закон. Но, в случая на жалбоподателя, задържането в ареста не изглежда да противоречи на вътрешното право. Отсъствието на представяне пред съдия по смисъла на член 5 § 3 произтича именно от отсъствието на съответствие на вътрешното право тогава с Конвенцията.
След като националното законодателство не е предвиждало право на обезщетени в хипотези като настоящата, Съдът установява, че е нарушен и чл. 5§5.
Той констатира нарушение и на чл. 3 в неговите материално-правни аспекти поради лошите условия в следствения арест и в затвора в гр. Пазарджик.
………………………………………………
чл. 5§3 (нарушаване правото на лице, лишено от свобода, делото му да бъде разгледано в разумен срок)
Case of Ganchev v. Bulgaria(Application no. 57855/00),12 April 2007
На 11 ноември 1999 г. жалбоподателят е задържан и изправен пред следовател, който решава да го задържи под стража по обвинение за блудство с малолетно лице. Мярката за неотклонение е потвърдена от прокурор. На 29 март 2000 г. жалбоподателят е освободен.
Съдът отбелязва, че нито следователят, нито прокурорът са достатъчно независими и безпристрастни за целите на чл. 5 § 3 с оглед на практическата роля, която играят при разследването и наказателното преследване и потенциалното участие на прокурора като страна в наказателното производство. Съдът препраща към анализа на относимото вътрешно право, съдържащ се в решението по делото Nikolova v. Bulgaria [GC], no. 31195/96, §§ 25-36, ECHR 1999-II
Той достига до извода, че е допуснато нарушение на правото на жалбоподателя да бъде изправен пред съдия или пред длъжностно лице, упълномощено от закона да изпълнява съдебни функции, по смисъла на чл. 5 § 3 от Конвенцията.
……………………………………………………………
чл. 5§3 (незаконно задържане за продължителен период от време) + чл. 5§4 (липса на ефективен съдебен контрол върху задържането) + чл. 5§5 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита)+чл.3 (материално-правни аспекти)
Case of Navushtanov v. Bulgaria (Application no. 57847/00), 24 May 2007
На 5 октомври 1999г. прокуратурата, действаща по жалба на жертвата и след събиране на над четиридесет и пет страници доказателства, започва предварително производство срещу жалбоподателя по повод серия от пет кражби. Дежурният прокурор нарежда жалбоподателят да бъде задържан под стража предвид факта, че преди това е имало три предварителни производства и шестнадесет висящи разследвания срещу него за различни престъпления.
С постановление от същия ден, издадено от следовател и потвърдено от прокурор, жалбоподателят е обвинен в тези пет кражби и задържан под стража. В разпореждането на следователя не са посочени конкретни причини за задържането на жалбоподателя, но се прави позоваване на гореспоменатото прокурорско постановление за задържане на жалбоподателя. Постановлението е предявено на жалбоподателя и в 16:20 часа на същия ден той подписва декларация, че е запознат с неговото съдържание. . На 29 ноември 1999г. жалбоподателят подава апелативна жалба срещу задържането му и твърди между другото, че той има постоянен адрес, запланувал е да сключи брак с бременната си приятелка и е в ареста от 5 октомври 1999г.
С решение от 2 декември 1999г. Велинградският районен съд отхвърля жалбата.
На 10 февруари 2000 г. прокуратурата внася в съда обвинителен акт. На 21 март Велинградският районен съд провежда заседание, на което жалбоподателят признава престъпленията, в които е обвинен.С присъда от 19 април 2000 г. жалбоподателят е признат за виновен по обвинението и осъден на две години лишаване от свобода, с изпитателен срок от пет години.
Съдът констатира следните нарушения: на чл. 5§3 поради неизправянето на жалбоподателя веднага пред съд или друг надлежен орган и поради неговото продължително задържане; на чл. 5§4 поради ограничения обсег и естество на съдебния контрол върху законността на задържането на жалбоподателя, както и на чл. 5§5, тъй като жалбоподателят не е имал изпълнимо право на обезщетение за това, че е бил обект на арест, или задържане.
………………………………………………………………………………
чл.5§3 (прекомерна продължителност на предварителното задържане )
Affaire Yambolov c. Bulgarie (Requête no 68177/01) 12 avril 2007
На 21 април 1999 г. жалбоподателят е задържан под стража по обвинение за извършена кражба. Задържането е разпоредено от следовател и потвърдено от прокурор. Нови обвинения за други случаи на кражби са били повдигнати срещу жалбоподателя на 24 май, 11 юни и 13 август 1999 г. Дванадесет други лица също са обект на разследване за същите действия. Повечето обвиняеми са били освободени под гаранция, преди края на разследването. Само жалбоподателят и двама други заподозрени остават в ареста.
Съдът констатира нарушение на чл. 5§3 поради неоправданото забавяне на самото досъдебно производство, в хода на което жалбоподателят е бил задържан под стража от 21.04.1999 г. до постановяването на осъдителната му присъда на 20.02.2002 г. През този период е имало няколко забавяния по вина на властите.
………………………………………………………………………………………………
чл. 5 § 2 (липса на информация относно причините за задържане)+ чл. 5 § 4 (нарушаване правото за обжалване на задържането)+ чл.8 (право на зачитане на семейния живот)+ чл. 13 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита по повод нарушеното право по чл. 8)
Affаire Bashir et аutres c. Bulgarie (Requête no 65028/01), 14 juin 2007
/дело, подобно на „Ал-Нашиф и други срещу България“ (№ 5093/99, 20 юни 2002 г./
Жалба от пакистански гражданин, неговата съпруга и син – български граждани.
Първият жалбоподател пристига в България през ноември 1992 г. със срочна виза. В следствие на женитбата си с жалбоподателката през 1995 г., той получава разрешение за пребиваване валидно до 24 май 2000 г. Междувременно през 1996 г. се ражда техният син.
На 2 март 2000 г., към 7 часа сутринта, първият жалбоподател е посетен от полицаи в жилището си и е поканен да се яви в областната дирекция на вътрешните работи за проверка на документите. Той веднага е отведен в центъра за задържане на възрастни и е задържан. Той е информиран, че е задържан за проверка на редовността на разрешителното му за престой. На 7 март 2000 г. му връчват решение от 22 февруари 2000 г., издадено от директора на службата за документи за самоличност към министерството на вътрешните работи, разпореждащо екстрадирането му и въдворяването му в центъра за задържане до изпълнение на мярката за екстрадиране. Заинтересованият е екстрадиран към Пакистан същия ден.
Между 2000 г. и 2006 г., съпругата и синът му три пъти пътуват при първия жалбоподател в Пакистан и живеят там общо 16 месеца. На 15 август 2003 г., жалбоподателката ражда в София, второто дете на семейството.
Междувременно, през март и април жалбоподателката депозира две жалби до директора на службата за документи за самоличност към министерството на вътрешните работи, целящи отмяна на мярката за екстрадиране, но получава отказ, основаващ се на чл. 40, ал. 2 от Закона за чужденците. на 13 април. Жалбоподателите сезират и Софийски градски съд с жалба за отмяна на решението за екстрадиране. Те посочват, че не са били информирани за обвиненията отправени към първия жалбоподател и подчертават, че той живее в страната от 1992 г., че упражнява търговска дейност и, че семейството му зависи финансово от това. Жалбата им е върната на 2 май 2000 г. от съда с мотива, че по силата на член 47 от закона за чужденците, принудителните мерки имащи отношение към националната сигурност не подлежат на обжалване.
Съдът приема, че първият жалбоподател не е бил информиран за причините за неговия арест „в най-кратки срокове”, както го изисква член 5 § 2, както и че не му е била дадена възможност да се срещне с адвокат с цел да обсъди каквато и да е възможност за обжалване срещу задържането си.
Наред с това е установено нарушение на чл. 8, както и на чл. 13 във връзка с чл. 8
……………………………………………………………………………….
чл. 5§3 (прекомерна продължителност на предварителното задържане)+чл. 6§1(прекомерна продължителност на наказателния процес)
Affaire Dimov c. Bulgarie (Requête no 56762/00) 8 mars 2007
/подобно на”Илийков срещу България”, № 33977/96, 26 юли 2001 г./
Вечерта на 15 септември 1995 г., по заповед следовател, жалбоподателят е арестуван в жилището на своя баща по обвинение за убийство и опит за убийство. На следващия ден прокурор издава постановление за образуване на досъдебно производство и повдига обвинение на жалбоподателя, като му определя и мярка за неотклонение задържане под стража. До 19 март 1999 г., когато мярката му за неотклонение е изменена в парична гаранция и той е освободен, жалбоподателят неколкократно подава молби да бъде преразгледана мярката му както до съда, така и до по-горните инстанции на прокуратурата, които са оставяни без уважение.
«Съдът припомня, че своята постоянна съдебна практика, държавните власти са длъжни да следят в даден случай срокът на временното задържане на дадено обвинено лице да не надхвърля разумния срок. За тази цел, те трябва да преценят всички обстоятелства, които биха могли да разкрият или да отстранят съществуването на истинско изискване от обществен интерес, което да оправдава, предвид презумпцията за невинност, едно изключение от правилото за спазване на принципите на личната свобода и да го отчитат в техните решения за мярката за неотклонение временно задържане под стража“(§103)
Съдът допуска, че изложените от прокурора мотиви, за да бъде оправдано задържането под стража, не са били лишени от основание и са могли да оправдаят задържането на първо време. Същевременно, рискът от бягство и възпрепятстване на следствието намалявал задължително с течение на времето, в частност след приключването на предварителното следствие през декември 1996 г. В случая по делото, компетентните власти изглежда не са взели предвид това обстоятелство. Съдът приема, че българските власти не са обосновали продължителността на задържането на жалбоподателя с релевантни и достатъчни причини, поради което установява нарушение на чл. 5§3.
Той констатира също така нарушаване на разумния срок на производството, започнало на 15.09.1995 г., когато жалбоподателят бил задържан и приключило на 19.06.2003 г. с решението на ВКС.
………………………………………………………………………………………………
чл. 5§3 (прекомерна продължителност на предварително задържане)+ чл. 5§4 (възможност за периодично разглеждане на мярката по настаняване от съд)
Affaire Nikola Nikolov c. Bulgarie (Requête no 68079/01), 14 juin 2007
През 1989 г., жалбоподателят бил осъден на десет години лишаване от свобода за опит за убийство на майка си. Вследствие на молбата за помилване от страна на майка му, заинтересованият е бил помилван с указ на Президента на Републиката от 11 януари 1995 г. На 19 май 1995 г., жалбоподателят е задържан в жилището си по подозрение, че е изхвърлил майка си през прозореца на нейния апартамент, намиращ се на шестия етаж на сграда. На 20 май 1995 г. му е повдигнато обвинение за предумишлено убийство и временно е задържан с постановление на разследващия от окръжната следствена служба. Първата жалба на жалбоподателя срещу мярката за неотклонение е отхвърлена от Софийския районен съд на закрито заседание от 23 май 1996 г. Мярката е потвърдена от обвинението на 12 юли 1995 г.
Нови жалби са отхвърлени на заседания на 15 януари 1998 г., 17 юни 1998 г., 10 декември 1998 г. и 27 май 1999 г. Съдът основава своите решения на член 152 от НПК, който до 2000 г. е предвиждал автоматичното временно задържане на лица разследвани за тежки умишлени престъпления извършени при условията на рецидив. След промените в НПК жалбоподателят продължил да депозира молби за изменение на мярката за неотклонение, които били оставяни без уважение от съда.
Досъдебното производство приключва през 1996 г., когато е внесен обвинителен акт в Софийски градски съд. Провеждат се съдебни заседания на 6 март и 18 юни 1997 г., 15 януари, 17 юни и 10 декември 1998 г., 12 януари, 15 април, 27 май и 4 ноември 1999 г. Поради пенсионирането на председателя на състава и излизането на друг член в отпуск по болест делото е предадено на друг състав на същия съд, който предприема процеса de novo. На 6 ноември 2000 г. съдът признава жалбоподателя за виновен за предумишлено убийство и го осъжда на доживотен затвор без право на замяна.
Жалбоподателят повдигнал оплакване, че е нарушено неговото право да бъде съден в разумен срок или освободен по време на наказателното производство.
Съдът припомня, че има приемлив период през който основанията за подозиране на задържано лице в извършване на престъпление са основателни и това е условие sine qua non за редовността на задържането, но след изтичане на определено време, това не е достатъчно. Съдът в този случай трябва да установи, дали другите мотиви приети от съдебните власти са продължавали да оправдават лишаването от свобода. Когато те се окажат „необходими” и „достатъчни”, той търси в допълнение, дали компетентните национални органи са употребили „особено старание” да продължат процедурата (Labita с/у Италия [GC], no 26772/95, §§ 153, ЕСПЧ 2000-IV).(§44)
Съдът констатира, че националните власти са се основавали единствено върху презумпцията, че временното задържане е оправдано, когато става дума за тежко престъпление, освен ако заинтересованият не успее да установи, като му е възложена доказателствената тежест, че е изключена всяка опасност да се укрие, да затрудни следствието или да извърши ново престъпление, за да отхвърлят първите молби на жалбоподателя. В последствие, Софийският градски съд е посочил опасността от укриване и възпрепятстване на следствието, престъпното минало на жалбоподателя и декларацията, че е решен да избегне наказателни преследвания, която той е направил пред експерти психиатри.
Властите не са действали с необходимата бързина, докато жалбоподателят не е разполагал с никаква възможност, която да забави развитието на процедурата и освен това, не е показал особено възпрепятстващо поведение. Освен това, не се отбелязва никакво специфично обстоятелство, което би могло да оправдае задържането на жалбоподателя за толкова дълъг период. Поради това Съдът установява нарушение на чл. 5§3.
По повод молби за промяна на мярката за неотклонение през 2000 г. Съдът констатира, че СГС и Софийският апелативен съд не са ги разгледали по същество и са ги отхвърлили на формално основание – като просрочени. Тъй като Правителството не е дало никакъв аргумент, който да обясни този пропуск, Съдът намира, че член 5 § 4 от Конвенцията не е бил спазен.
……………………………………………………………………………………………
чл.5§3 (неоправдано дълго задържане под стража)+чл.5§4 (ограничен съдебен контрол върху задържането и забавено произнасяне по повод обжалването за задържане) + 5§5(липса на възможност за получаване обезщетение за незаконно задържане под стража)+ чл. 3(нечовешки условия в предварителния арест и в затвора)
Case of Malechkov v. Bulgaria(Application no. 57830/00), 28 June 2007
Жалбоподателят е задържан под стража на 3 юли 1998 по разпореждане на следовател по подозрение, че е изнасилил непълнолетно момиче предишния ден. Задържането е предприето на основание жалба, подадена от потърпевшата, в която тя сочи жалбоподателя като едно от лицата, които са я изнасилили. Предварителното задържане под стража на жалбоподателя е продължено до 6 юли 1998 по разпореждане на прокурор., след което мярката му е продължена и той е държан в Окръжна следствена служба – Пазарджик от 3 юли до 10 ноември 1998. След тази дата е прехвърлен в затвора в гр. Пазарджик, където остава до 11 януари 2001, преди да бъде преместен в Софийски затвор.
От датата на първоначалното му задържане под стража и до постановяване на осъдителната присъда от районния съд на 7 декември 1999 г. жалбоподателят е с мярка за неотклонение задържане под стража. Многократно той депозира молби и жалби за промяна на мярлката, но неизменният мотив, с който те са отклонявани, е тежестта на извършеното от него престъпление.
Съдът установява поредица от нарушения на правото на свобода и сигурност на жалбоподателя. Първото констатирано нарушение е по чл. 5§3 поради неоправдано дългия период на задържане на жалбоподателя под стража. Съдът приема, че от 3 юли 1998 до 7 декември 1999 задържането под стража на жалбоподателя попада в обхвата на чл. 5, ал. 1 (с) от Конвенцията – период от една година, пет месеца и пет дни. Той отбелязва, че оплакването е подобно на такива по предишни дела срещу България, където са установени нарушения (Ilijkov v. Bulgaria, no. 33977/96, 26 July 2001§§ 67-87 и Shishkov v. Bulgaria, no. 38822/97, §§ 57-67, ECHR 2003‑I (extracts)). “Дотолкова доколкото властите не са счели за необходимо да обосноват продължаването на задържането под стража на жалбоподателя за всеки отделен случай, те изглежда са смятали, че задържането му е задължително и са се позовавали главно на законовите разпоредби, изискващи такова задържане за тежки умишлени престъпления.“(§ 68). Оплакването по чл. 5§3 за това, че не е бил изправен своевременно пред съдия непосредствено след задържането му, е обявено за недопустимо, като подадено извън срока. То е направено едва с основната жалба през 2000 г. Жаолбите срещу задържането от 13 и 15 юли 1998 г. са разгледани от окръжния съд едва на 20 юли 1998 г. (поради което 6-месечният срок започва да тече от тази дата).
Съдът констатира, че когато са разглеждали молбите за промяна на мярката за неотклонение, вътрешните съдилища са се позовали предимно на законовите разпоредби, изискващи задължително задържане под стража за тежки умишлени престъпления и на практиката на Върховния съд, която изключва всякакво разглеждане на въпроса дали е налице „основателно подозрение” по отношение на лицето, на което е наложена мярка за неотклонение „задържане под стража” и на фактите, свързани с вероятността за бягство или извършване на друго престъпление.(§78)
Съдът намира, че Районен съд – Пазарджик и Окръжен съд – Пазарджик в решенията си от 4 октомври и 10 ноември 1999 са отказали на жалбоподателя гаранциите, предвидени в чл. 5§4 от Конвенцията, за сметка на ограничения обхват и характер на съдебния контрол върху законността на неговото задържане под стража. Наред с това, тъй като жалбата на жалбоподателя от август 1999 г. е разгледана цели два месеца по-късно, Съдът установява и второ нарушение на чл. 5§4 поради несвоевременното произнасяне на съда по жалбите на жалбоподателя във връзка със задържането му.
Съдът констатира, че доколкото националните съдилища са приели, че мярката за неотклонение „задържане под стража” на жалбоподателя е била в пълно съответствие с изискванията на вътрешното законодателство, жалбоподателят не е имал право на обезщетение по чл. 2, ал. 1 от ЗОДВПГ. Ето защо той установява нарушение на чл. 5§5 поради липсата на възможност за получаване на обезщетение по повод незаконното задържане под стража.
Съдът намира нарушение и на чл. 3 в неговите материалноправни аспекти поради унизителните и нечовешки условия, при които е бил поставен жалбоподателят в следствения арест в гр. Пазарджик
…………………………………………………………………
ЧЛЕН 6 – право на справедлив процес (наказателни аспекти)
6§1(прекомерна продължителност на наказателния процес)+чл.5§3 (прекомерна продължителност на предварителното задържане)
Affaire Dimov c. Bulgarie (Requête no 56762/00) 8 mars 2007
/подобно на”Илийков срещу България”, № 33977/96, 26 юли 2001 г./
Вечерта на 15 септември 1995 г., по заповед следовател, жалбоподателят е задържан в жилището на своя баща по обвинение за убийство и опит за убийство. На следващия ден прокурор издава постановление за образуване на досъдебно производство и повдига обвинение на жалбоподателя, като му определя и мярка за неотклонение задържане под стража.
Производството приключва на 12 юни 2003 г., дата на обявяване на решението на Върховния касационен съд. Периодът обхваща близо седем години и девет месеца, по време на които делото е разглеждано два пъти от районния съд и апелативния съд и веднъж от Върховния касационен съд. Съдът констатира забавяния по вина на властите както в хода на досъдебното производство, така и в съдебната фаза. Поради това той установява нарушение на правото на справедлив процес в разумен срок.
Съдът установява нарушение и на чл. 5§3.
……………………………………..
чл. 6§1 (право на справедлив процес) + чл. 6§3 c) (право на защита лично или чрез адвокат)
Affaire Stanimir Yordanov c. Bulgarie (Requête no 50479/99),18 janvier 2007
С наказателно постановление от 11 декември 1995 г., генералният директор на митниците налага на жалбоподателя административна санкция под формата на глоба в размер на 633 025 стари български лева, равна на 30% от стойността на стоката, обект на нарушението. Жалбоподателят обжалва това решение пред софийски районен съд, като за нуждите на процедурата, посочва като адрес на местоживеене кантората на своя адвокат. Същото изявление е направено и от адвоката му в проведеното съдебно заседание. Две заседания са отложени по молба на този адвокат, който представя болнични листове. Междувременно е назначена експертиза. За поредното заседание призовка е изпратена на адреса на жалбоподателя, която е върната в цялост със забележка, че лицето не живее на посочения адрес. Адвокатът не е уведомен. С решение от 5 януари 1997 г. районният съд оставя наказателното постановление в сила. Решението е окончателно. С писмо от 10 март 1998 г., жалбоподателят е информиран, че предложението на прокурора ще бъде разгледано на 9 април 1998 г. от СГС в закрито заседание. Жалбоподателят е бил поканен, да представи в седем дневен срок в писмен вид бележки и доказателствени средства, които би искал да представи. Неговият адвокат депозира защита, приканваща Съда да отмени първото решение с мотива визиран в предложението на прокурора. С решение от 25 май 1998 г., СГС уважава искането за преразглеждане и отменя решението на районния съд, разглежда жалбата по същество и оставя в сила наказателното постановление. Жалбоподателят счита, че СГС е трябвало след като отмени първото решение, да възобнови пренията по същество и да призове страните на заседание по същество. Той подчертава, че друг състав, на същата съдебна инстанция, е процедирал по този начин по делото на неговия съучастник и касаещо същия случай.
Съдът отбелязва единодушно, че в решението си относно допустимостта на жалбата от 20 октомври 2005 г., е отхвърлил искането на правителството за недопустимост ratione materia, и счита, че член 6 е трябвало да се прилага, в наказателната си част, в процедурата водена срещу жалбоподателя.
«Съдът констатира, че жалбоподателят е бил лишен от възможността да се яви и да се защитава пред съдебната интстанция, произнесла се по отношение на неговата наказателна отговорност, без да е установено, по безспорен начин, че той се е отказал от въпросното си право. Така, че в следствие на това има нарушение на член 6 §§ 1 и 3 с) от Конвенцията.»(§34)
………………………………………………….
чл. 6§1 (право на справедлив процес в разумен срок )+ чл. 13 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита по повод продължителността на наказателното производство)+ чл. 8 (незаконно отнемане на кореспонденция и други лични вещи)+ чл. 13 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита по повод нарушението по чл. 8)
Affaire Krasimir Yordanov c. Bulgarie (Requête no 50899/99), 15 février 2007
На 15 февруари 1991 г., срещу жалбоподателя започва разследване за обсебване на средства които са му поверени, по силата на стария член 258 от Наказателния кодекс и за нарушение на правилата за трансфер на валута (по силата на стария член 250). В рамките на разследването, на жалбоподателя са иззети търговски и счетоводни документи свързани с дейността му, три видео касети, съдържащи записи на търговски заседания, частна кореспонденция и международен паспорт, което е видно от протоколите от 14 и 26 февруари 1991 г. На 26 ноември 1998 г., районният прокурор прекратява наказателното производство поради отпадане на престъпния характер на трансфера на валута и поради недостатъчност на доказателствата относно нарушението за присвояване на средства.
Съдът констатира, че районният съд връща делото на жалбоподателя на прокурора за допълнително разследване на 2 октомври 1992 г. След тази дата, делото е останало в мъртва точка и от страна на властите не е извършено никакво действие до постановлението за прекратяване от 26 ноември 1998 г. Съдът счита, че подобен срок не може да бъде приет за разумен и установява нарушение на чл. 6§1..
Съдът установява наред с това и нарушение на чл. 8. Същевременно е прието, че по повод двете констатирани нарушения жалбоподателят не е разполагал с ефективно вътрешно-правно средстов за защита.
………………………………………………………………………………………..
чл. 6§1 (достъп до съд)
Case of Angel Angelov v. Bulgaria (Application no. 51343/99),15 February 2007
На 27 юли 1993 г. жалбоподателят, който е таксиметров шофьор, удря пешеходец с колата си. Жалбоподателят откарва пострадалия до най-близката болница, където той почива няколко дни по-късно въпреки усилията на лекарите.
С присъда от 3 юни 1997 г. Окръжният съд признава жалбоподателя за виновен и го осъжда на една година лишаване от свобода условно. Съдът също разпорежда отнемане на шофьорската книжка на жалбоподателя за срок от една година. На 10 юни 1997 г. жалбоподателят обжалва пред Върховния касационен съд. На 14 ноември 1997 г. Върховният касационен съд като апелативна инстанция в тричленен състав отхвърля жалбата. На 6 май 1998 г. жалбоподателят подава пред Пловдивския окръжен съд молба за преглед по реда на надзора , която би трябвало да се разгледа от петчленен състав на Върховния касационен съд в преходния период след измененията от 1998 г. На 24 март 1999 г. съдия от Върховния касационен съд отхвърля молбата като неподадена в срок и разпорежда връщането на делото в Окръжния съд. Разпореждането е направено на стандартен формуляр, в който се казва, че молбата е отхвърлена като неподадена в срок, без да се споменават никакви дати. Името на съдията, издал разпореждането, не се посочва.
Съдът намира за установено с достатъчна сигурност, че жалбоподателят е подал молбата за преглед по реда на надзора в рамките на съответния срок. Следователно, разпореждането от 24 март 1999 г., отхвърлящо жалбата като неподадена в срок, не може да се смята за обосновано прилагане на легитимно процесуално ограничение на правото на жалбоподателя на достъп до съд. Нещо повече, фактът, че разпореждането не съдържа датите, на които според решаващия съдия е започнал и изтекъл относимият срок, и датата, на която е подадена жалбата, трудно може да покрие стандартите на чл. 6 от Конвенцията, който, според установената практика на Съда, въплъщава като принцип на доброто правосъдие изискването, че съдебните решения следва да излагат адекватно своите мотиви (вж. решението по делото García Ruiz v. Spain [GC], no. 30544/96, § 26, ECHR 1999‑I) Той установява нарушение на правото на жалбоподателя на достъп до съд по чл. 6§1 от Конвенцията.
……………………………………………………..
чл.6§1 ( прекомерна продължителност на наказателен процес)
Affaire Terziev c. Bulgarie (Requête no 62594/00),12 avril 2007
На 22 февруари 1999 г., срещу жалбоподателя и три други лица започва разследване по подозрение, че са автори на престъпление по член 219 от алинея 4 от Наказателния кодекс. Обвинени са включително, че не са упражнили необходимия контрол върху служителите на банка Х, в качеството си на управляващи банката, което е нанесло щети възлизащи на пет милиона стари български лева. Към 2005 г. делото е висящо на първа инстанция. На 1 юли 2005 г., жалбоподателят почива. На 30 септември 2005 г., съдът прекратява наказателното преследване срещу него.
Съдът установява прекомерна продължителност на наказателно производство, започнало на 22 февруари 1999 г., което до смъртта на жалбоподателя през 2005 г. все още нe e приключило на първа инстанция. Той констатира, че основна вина за забавата имат прокуратурата и разследващите органи. Съдът взема предвид най-напред, че на 18 април 2000 г. съдът разпорежда връщането на делото поради неточния начин по който са формулирани обвиненията. А такъв пропуск от страна на прокуратурата е трудно да бъде оправдан. Към това се добавя факта, че след връщането, делото то остава на стадия на разследването за период повече от две години и половина.
Поради това е установено нарушение на правото на справедлив процес в разумен срок по чл. 6§1.
…………………………………………………………………………………..
чл.6§1 (прекомерна продължителност на наказателен процес)
Case of Rezov v. Bulgaria (Application no. 56337/00) 15 February 2007
Към датата на събитията жалбоподателят, по професия журналист, бил регионален кореспондент за Враца на националните всекидневници „Труд” и „Нощен труд”.
В бр. 119 на „Нощен труд” от 21-22 юни 1995 г. била публикувана негова статия със заглавие “Подсъдими за отвличане поискаха съд за полицаите, прибрали ги в ареста”. На 10 ноември 1995 г. Софийска районна прокуратура образува предварително производство срещу жалбоподателя за клевета на длъжностно лице при или по повод изпълнение на службата или функцията му, извършена чрез печатно произведение (чл. 148 (2) във връзка с (1), т. 2 и 3 и чл. 147 (1) от НК ). На жалбоподателя е наложено и ограничение да не напуска местожителството си без съгласието на Прокуратурата, което не е отменено до приключването на наказателното производство срещу него.
На 30 март 2000 г. представителят на Прокуратурата моли съда да прекрати производството заради изтичане на давността. Софийски районен съд изпълнява молбата и прекратява наказателното производство срещу жалбоподателя.
Съдът намира, че по настоящото дело изискването за “разумен срок” е било нарушено, тъй като наказателното производство срещу жалбоподателя е продължило почти четири години и пет месеца, без да премине дори една инстанция.
………………………………….
чл.6§1 (прекомерна продължителност на наказателен процес)
Affaire Vasil Angelov c. Bulgarie (Requête no 61662/00),12 avril 2007
Жалбоподателят е заемал пост на технически ръководител в едно държавно строително предприятие. През 1986 г., той е разследван за значително длъжностно присвояване, извършено в рамките на неговата работа и в съучастие. На 21 ноември 2003 г. той умира. Съдът прекратява воденото срещу него производство на 27 януари 2004 г. и продължава делото по отношение на другите обвиняеми.
Съпругата на жалбоподателя изразява желание да продължи процедурата пред Европейския съд. Съдът счита, че вдовицата на жалбоподателя може да има достатъчен интерес да продължи разглеждането на случая и от тук и признава качеството й на заместващ жалбоподателя
Съдът заключава, че период, който ще вземе предвид по отношение на член 6 § 1, започва на 7 септември 1992 г.(дата на влизане в сила на Конвенцията за България). Той приключва на 21 ноември 2003 г., с кончината на жалбоподателя. Неговата продължителност е единадесет години и два месеца, през които процедурата е останала висяща на първа инстанция. Съдът отчита, че основните забавяния на производството са по вина на властите и установява нарушение на правото на справедлив процес по чл. 6§1 от Конвенцията.
……………………………………………………………..
чл.6§1 (прекомерна продължителност на наказателен процес)
Affaire Ivanov c. Bulgarie (Requête no 67189/01), 24 mai 2007
На 28 юли 1991 г., жалбоподателят и едно друго лице са били задържани и започва разследване за изнасилване извършено в съучастие и с употреба на сила. Жалбоподателят е бил временно освободен на 9 август 1991 г. Окончателното решение, с което е оставена в сила осъдителната присъда срещу жалбоподателя, е постановено от ВКС на 20.07.2000 г.
Съдът отбелязва, че съдилищата са връщали делото за доразследване три пъти: през 1992 г., констатирайки, че другит подсъдим не е разполагал с помощ от защитник, през 1993 г., след констатация, че разследването не е било водено от компетентния орган и през 1996 г., докато процедурата вече е продължавала от пет години. В последствие, през юли 1996 г., обвинението постановява последно връщане, поради нови нередности относно определянето на служебен адвокат на другия подсъдим, дължащи се на разследващия. Всички тези връщания са били мотивирани от различни пропуски от страна на вътрешните власти, които освен това допускат два пъти едни и същи пропуски особено при определянето на служебен адвокат
Съдът констатира, че релевантният период, който той ще отчете, започва не от датата на на жалбоподателя на 28.07.1991 г., а от 07.09.1992 г.(датата, на която Конвенцията влиза в сила за България) и приключва с постановяването на решение от ВКС на 20.07.2000 г. Съдът приема, че в конкретния случай, продължителността на процедурата не отговаря на изискването за „разумен срок”.
…………………………………………………………………………………………
чл.6§1 (прекомерна продължителност на наказателен процес)
Case of Doinov v. Bulgaria(Application no. 68356/01), 27 September 2007
На 9 юли 1992 г. срещу жалбоподателя и още 21 лица са повдигнати обвинения в присвояване в престъпления по служба.
Досъдебното производство продължава до януари 200 г., когато Софийската градска прокуратура го прекратява поради липса на престъпление. Постановлението е оставено в сила от Софийския апелативен съд от 27 март 2000 г. На 13 февруари 2000 г. жалбоподателят умира.Съпругата и синът му изявяват желание да участват в производството пред Европейския съд.
Съдът не уважава възражението на Правтелството за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита, визирайки възможността за предявяване на иск по ЗОДОВ. Съдът взема под внимание ограниченията на закона относно това, че наследниците имат право да встъпят в производство само при предявен иск за неимуществени вреди, но не и от свое име да предявяват такъв. Съдът намира нарушение на продължителността на наказателния процес, започнал на 09.07.1992 г. (началният период е зачетен от 7 септември 1992 г.) и прекратен поради липса на престъпление на 27.03.2000 г. без производството да излезе от досъдебната си фаза.
……………………………………………………………………………………………
чл.6§1 (прекомерна продължителност на наказателен процес)
Case of Karmo v. Bulgaria(Application no. 76965/01), 6 December 2007
Жалбоподателят е задържан от полицията на 7 октомври 1993 г. по обвинение в убийството на таксиметров шофьор.
С присъдата си от 12 март 1996 г. Софийски градски съд обявява жалбоподателя за виновен за предумишлено убийство по хулигански подбуди, извършено с особена жестокост и по начин, особено мъчителен за убития, както и за кражбата на таксиметровия автомобил и на вещи от друго лице. В своето решение от 12 март 2001 г. Върховния касационен съд отхвърля жалбата на жалбоподателя и потвърждава решенията на долните инстанции.
Съдът намира, че не са наведени факти или аргументи, които да го убедят, че продължителността на производството по настоящото дело е била разумна. Ето защо, като има предвид практиката си по въпроса, Съдът е на мнение, че по настоящото дело продължителността на производството е била прекомерна и не отговаря на изискването за “разумен срок”, поради което установява нарушение на чл. 6§1.
…………………………………………………………….
чл. 6§1 (прекомерна продължителност на наказателен процес) )+ чл. 13 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита по повод продължителността на наказателното производство)
Case of Nalbantova v. Bulgaria (Application no. 38106/02) 27 September 2007
На 15 февруари 1993 г. срещу жалбоподателкатакоято била избрана за председател на една кооперация за производство на стоки, е образувано предварително производство за длъжностно присвояване и неупражняване на контрол върху работата на подчинените й, на които е възложено управлението или отчитането на сумите, от което са последвали загуби за кооперацията в размер на 14 587 стари български лева. С постановление от 11 май 2002 г. Пловдивската окръжна прокуратура прекратява наказателното производство срещу жалбоподателката поради липса на доказателства за извършено престъпление.
Съдът намира, че не са представени факти или аргументи, които да го убедят, че продължителността на наказателното производство по настоящото дело е била разумна. Първите следствени действия са проведени едва на 22 февруари 2000 г. – повече от седем години, след като предварителното производство е било образувано Ето защо, като има предвид практиката си по въпроса, Съдът смята, че по настоящото дело продължителността на производството е била прекомерна и не е била съобразена с изискването за „разумен срок”. По-специално, наказателното производство срещу жалбоподателката е продължило над девет години и е останало на стадий предварително разследване през цялото време.
Поради липсата на ефективно вътрешноправно средство за защита срещу прекомерната продължителност на производството, Съдът установява на рушение и на чл. 13 във вр. с чл. 6§1.
……………………………………………………………………………………………
чл. 6§1 (прекомерна продължителност на наказателен процес) + чл. 13 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита по повод продължителността на наказателното производство)
Case of Karagyozov v. Bulgaria (Application no. 65051/01) 25 October 2007
На 20 юни 1997 г. жалбоподателят и пет други лица са обвинени в кражба и са разпитани. В обвиненията става въпрос за кражба от склад на 310 кг никел на приблизителна стойност 3000 щатски долара. На жалбоподателя е разпоредено да не напуска местоживеенето си без разрешение от прокуратурата.
Обвнителният акт е внесен в Пловдивския районен съд на 21 юли 1998 г. Към 20 март 2006 г. делото е все още висящо пред този съд.
Съдът намира, че по настоящото дело продължителността на производството е била прекомерна и нарушава изискването за „разумен срок”.
Поради липсата на ефективно вътрешноправно средство за защита срещу прекомерната продължителност на производството, Съдът установява на рушение и на чл. 13 във вр. с чл. 6§1.
……………………………………………………………….
чл. 6§1 (прекомерна продължителност на наказателен процес)
Affaire Vasilev et autres c. Bulgarie (Requête no 61257/00), 8 novembre 2007
На 10 юни 1997 г., жалбоподателите са били задържани и отведени в националната следствена служба, където ги е разпитал следовател за квалифицирана кражба. Обвинени са и в производството, използването и разпространяването на фалшиви телефонни карти. Наложена им е мярка за неотклонение задържане под стража.
Прокуратурата съставя обвинителен акт и изпраща на съд тримата жалбоподатели на 18 октомври 2004 г. С разпореждане от 27 октомври 2004 г., Софийски градски Съд констатира, че прокуратурата не ги е изправила пред съда в установените за целта срокове и прекратява наказателната процедура. Производството срещу четвъртия жалбоподател е прекратено на същото основание на 17 март 2004 г.
Съдът установява нарушение на чл. 6§1 поради това, че периодът който трябва да се взема предвид обхваща шест години и девет месеца, за първия жалбоподател и седем години и четири месеца за другите трима. През този период, процедурата не надхвърля стадия на предварителното разследване.
…………………………………….
ЧЛЕН 6 – право на справедлив процес (гражданскоправни аспекти)
чл. 6§1 (неспазване на разумния срок)+ чл. 13 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита)
Affaire Stefanova c. Bulgarie (Requête no 58828/00 ,11 janvier 2007
На 9 ноември 1992 г. жалбоподателката, която била на 17 години, пострадала при пътен инциден, блъсната от велосипедист. Тя получила фрактура на черепа и субдурален хематом, в резултат на което е била инвалидизирана, тъй като не можела да извършва редица професионални дейности. Непосредствено след това е образувано досъдебно производство.
На 23 юли 1997 г. следователят приключва следствието с мнение за прекратяване на производството поради настъпването на абсолютната давност. Процедурата е прекратена с постановление на Софийската градска прокуратура на 24 юли 2001 г. без да уведоми жалбоподателката. След нейна жалба по повод бездействието на разследващите на 2 ноември 2001 г. тя е уведомена от Софийската апелативна прокуратура, че производството е прекратено, но поради пропуск на секретаря, не е бил аинформирана своевременно.
Паралелно с наказателното производство през 1994 г. жалбоподателката започва гражданско дело срещу лицето, което е пхричинило уврежданията й. С решение от 20 февруари 2002 г. СГС отхвърля нейния иск. Софийският апелативен съд отменя решението и уважава исковата претенция на 14 април 2003 г. Неговото решение е обжалвано пред ВКС, който оставя без уважение жалбата, приемайки, че тя е просрочена. След частна жалба срещу определението 5-членен състав на ВКС отменя определението за прекратяване на производството и разпорежда разглеждането на жалбата по същество. Към датата на последната кореспонденция със Съда производството все още не е приключило.
Съдът установява, че основните забавяния са по вина на властите, като 8 засдания са били отложени поради нередовната процедура за призоваване на ответника. Той отбелязва и дългите периоди между отделните заседания на СГС особено с оглед залога за жалбоподателката и предмета на делото.
Съдът констатира, че с оглед неговите стандарти е нарушено правото на справедлив процес в разумен срок по чл. 6§1.
Поради липсата на ефективно вътрешноправно средство за защита срещу прекомерната продължителност на производството, Съдът установява на рушение и на чл. 13 във вр. с чл. 6§1.
…………………………………………………………………….
чл.6§1 ( справедлив процес – достъп до съд)
Affaire Stankov c. Bulgarie (Requête no 68490/01) 12 juillet 2007
На 15 септември 1994 г., жалбоподателят, който многократно е осъждан и лежал в затвора, е обвинен в кражба на строителни материали от един склад. На 10 март 1997 г., Софийски градски съд оправдава жалбоподателя и той е освободен на следващият 17 март. Сезиран от прокуратурата, Върховният касационен съд потвърждава оправдателната присъда на заинтересования на 11 декември 1997 г. През 1998г. жалбоподателят подава иск, срещу главна прокуратура, за възстановяване на вреди в следствие на неговото временно задържане на основание член 2,ал. 1 и 2 от закона за отговорността на държавата за вреди.
Прилагайки член 10 § 2 от закона за отговорността на държавата за вреди Софийски градски съд присъжда на жалбоподателя 2 млн неденоминирани лева (около 1050 евро), но го осъжда да заплати сумата от 1 800 000 лева (около 940 евро), като съдебни разходи, сума отговаряща на 4 % от стойността на отхвърлените искове.Както апелативният, така и касационният съд оставят първоинсатнционното решение в сила, приемайки, че жалбоподателят е лично отговорен за присъдените високи съдебните разходи, като е надценил сумата на своето искане за обезщетение.
След сравнително-правен анализ на законодателствата на други европейски държави (Естония, Финландия, Италия, Франция, Румъния, Русия, Швеция, Великобритания и Ирландия), Европейският съд напомня, че му е разрешено да дава на фактите по случая различна правна квалификация от тази, която заинтересования им дава или, ако е необходимо да ги разгледа под друг ъгъл (Streletz, Kessler et Krenz с/у Германия [GC], nos 34044/96, 35532/97 и 44801/98, § 111, ЕСПЧ 2001-II).
Съдът уточнява, че наложеното задължение на лицето, да плати за гражданското правораздаване разходи произтичащи от исковете, по които то следва да се произнесе, не би могло да мине, като ограничаване на правото на достъп до съд, несъвместимо само по себе си с член 6 § 1 от Конвенцията. Все пак, размерът на разходите, оценен в светлината на специфичните за дадено дело условия, е фактор, който трябва да се вземе предвид за определяне дали заинтересованият е разполагал с правото си на достъп (Brualla Gómez de la Torre с/у Испания, 19 декември 1997 г., § 33 ; Tolstoy-Miloslavsky с/у Великобритания, 13 юли 1995 г., §§ 61 et seq. ; Kreuz с/у Полша, no 28249/95, § 60, ЕСПЧ 2001-VI).
Прилагането на правилата за съдебни разноски от българските съдилища, в случая е имало за ефект да лиши жалбоподателя от почти цялото обезщетение, което държавата е била осъдена да му изплати поради незаконното временно задържане.
Сезиран по дело относно иск за обезщетение на вреда, нанесена от властите, причинена от прекалената продължителност на една процедура, Съдът е имал повод да отбележи, че приложимите правила по отношение на разноските, трябва да позволят на лицето да не понася прекалени разходи, когато исковете му са основателни, тъй като „може да изглежда парадоксално държавата, чрез различни такси, преди образуването на жалбата или след решението, да вземе с едната ръка, това което е дала с другата, за да поправи едно нарушение на Конвенцията. Не бива също така тези разходи да бъдат прекалени и създаващи неразумно ограничение на правото да се предприеме такова действие за обезщетение и водещи до засягане на правото за достъп до съд” (Scordino с/у Италия (no 1) ([GC], no 36813/97, § 201 ).
В очите на Съда, не може да се вини жалбоподателя, който не е трябвало да бъде временно задържан, както го признава вътрешното правораздаване, за това, че придава висока „цена” на своята свобода. Оценяването на морална вреда, освен в случаите когато размера на обезщетението е определен от закона, по природа е трудна дейност, често налагаща на този комуто се пада, да извърши проучвания на съдебните практики, за да се постарае да оцени, сравнявайки своя случай с подобни дела, вредите и лихвите които могат да се присъдят за това. Но Правителството не показва, че съществува точна и достъпна съдебна практика по този въпрос.
Съдът намира нарушение на правото на справедлив процес по чл. 6§1.
След това решение законът е променен и е въведена проста такса за предявяване на искове.
…………………………………………………………………..
чл. 6§1 (достъп до съд)
Affaire Bulinvar OOD et Hrusanov c. Bulgarie (Requête no 66455/01), 12 avril 2007
Жалбоподателят – г-н Хрусанов е управител на жалбоподателя «Булинвар» ООД, със седалище в София.На неуточнена дата през 1996 г., жалбоподателя купува магазин намираш се в сграда в строителство в София.
По искане на фирмата отговорна за строителствотопрез ноември 1996 г., директорът на РДНСК на София, назначава комисия, натоварена да провери съответствието на извършените работи с нормите за сигурност на оборудването. Тя отказва да издаде удостоверение за съответствие с мотива, че станцията захранваща сградата с електричество, не отговаря на изискванията на предписанията на електрическата компания, така както те са описани в писмо до предприемача от 1 август 1996 г. Представителят на компанията отбелязва, че трябва да се построи нова станция, тъй като построената има различни характеристики от тези указани в писмото.
С решение от 7 юни 1999 г., съдът уважава молбата на жалбоподателя и постановява издаване на разрешение за ползване. Съдът отбелязва, че през 1994 г. е било издадено разрешение за ползване на съществуващата станция. Той се позовава и на заключенията на експерта според който, съществуващата станция е в съответствие с техническите норми и може да осигури редовното захранване на сградата. Разпореждането за изграждане на нова станция е отменено.
С решение от 7 юни 1999 г., съдът уважава молбата на жалбоподателя и постановява издаване на разрешение за ползване. Съдът отбелязва, че през 1994 г. е било издадено разрешение за ползване на съществуващата станция. Той се позовава и на заключенията на експерта според който, съществуващата станция е в съответствие с техническите норми и може да осигури редовното захранване на сградата. Ответникът подава касационна жалба. С решение от 2 ноември 1999 г., Върховният административен съд обезсилва решението и отхвърля претенциите на жалбоподателя. Съдът констатира, че оспорваното решение е основано върху отказа на комисията да издаде удостоверение за съответствие на строителството. Съдът отбелязва, че съответствието на строителството с техническите норми и нормите за сигурност може да бъде установено единствено от тази комисия и, че нейният отказ да констатира съответствието не е можел да бъде отменен, нито променен от административна или съдебна инстанция.
Европейският съд намира, че жалбоподателят и управител на дружеството не е собственик или страна по спора пред вътрешните съдилища. Така, че жалбата внесена от него по ratione personae изглежда несъвместима с Конвенцията
Съдът отбелязва, че Върховният административен съд е заявил, че той може да се произнася единствено дали спорното решение произтича от компетентните административни органи и дали то отговаря на решенията на приемателната комисия, но че той не е компетентен да прецени основателността на административното решение. Така че той отказва да разгледа единствената спорна точка, а именно – каква е нуждата от изграждането на нова станция за снабдяване на сградата с електричество, оспорвана от жалбоподателя. Освен това, предписанието на електрическата компания за изграждане на тази инсталация, не е можело да бъде оспорвано предварително чрез жалба за това.Тези елементи са достатъчни на Съда за да заключи, че има нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията.
……………………………………………………..
чл.6§1 (неизпълнение на съдебно решение) + чл. 1 от Протокол 1(право на мирно ползване на собствеността)
Case of Sirmanov v. Bulgaria (Application no. 67353/01), 10 May 2007
През 1998 г. жалбоподателят започва дело срещу Плевенския военен съд на основание чл. 2 (6) от Закона за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани, като претендира 25 000 0000 неденоминирани лева като обезщетение за времето, за което е бил лишен от свобода, считано от 21 декември 1989 г. до 20 март 1990 г.
С решение от 7 юни 1999 г. Плевенският районен съд постановява, че лишаването от свобода на жалбоподателя през този период е било незаконно по смисъла на горепосочената разпоредба и му присъжда 1 000 000 (неденоминирани)лева за неимуществени вреди, заедно със законната лихва, считано от 21 декември 1989 г. до окончателното изплащане на обезщетението. Тъй като нито една от страните не обжалва, решението влиза в сила на 17 юни 1999 г. Жалбоподателят се снабдява с изпълнителен лист и го предявява на председателя на същия съд за плащане. Поради липса на такава сума в бюджета на Плевенския съд, плащането е извършено частично едва през 2000 г. Следват множество молби и жалби до различни институции по повод неизплатената част отн задължението. На 24 септември 2003 г. счетоводителят на Плевенския военен съд изплаща на жалбоподателя остатъка от дълга по решението
Съдът не приема възражението на Правителството, че жалбоподателят е загубил качествотоси на жертва, тъй като е получил плащането преди жалбата да бъде комуникирана. Според практиката на Съда, една мярка, благоприятна за жалбоподателя, по принцип не е достатъчна, за да го лиши от статута му на „жертва”, освен ако националните власти не признаят, изрично или фактически, и след това предоставят обезщетение за нарушение на Конвенцията ( Burdov, no. 59498/00, ECHR 2002‑III, § 31; Timofeyev v. Russia, no. 58263/00, § 36, 23 October 2003; Romashov v. Ukraine, no. 67534/01, § 26, 27 July 2004). В настоящия случай властите по никакъв начин не са признали, че са допуснали нарушение, поради което Съдът приема, че жалбатга е допустима, тъй като жалбоподателят не е загубил качеството си „жертва“.“Плащането не дава на жалбоподателя адекватно обезщетение, тъй като не компенсира факта, че властите не са успели да изпълнят влязлото в сила решение в полза на жалбоподателя повече от четири години (вж. решенията по делата“(§26).
Съдът припомня, че изпълнението на окончателното решение, постановено от който и да е съд, трябва да се разглежда като неразделна част от „съдебния процес” за целите на чл. 6 §1. Той не приема възражението на Правителството, че изпълнителният лист неправилно бил предявен не на Висшия съдебен съвет, а на военния съд. Според Съда жалбоподателят е адресирал претенцията си до Плевенския военен съд в деня, когато е получил изпълнителния лист – 17 юни 1999г. Този съд е учреждението-длъжник и следователно е длъжен да предприеме необходимите мерки, за да изпълни задължението си, включително като информира Висшия съдебен съвет относно липсата на финансови средства в бюджета. Съдът не вижда причина, поради която жалбоподателят е трябвало да предяви своя изпълнителен лист на Висшия съдебен съвет, за да получи плащане на дължимата сума. От това следва, че забавянето между 17 юни 1999 г. и ноември 2000 г. не може да бъде вменено във вина на жалбоподателя.
„Държавният орган не следва да може да се позовава на липсата на средства като извинение за това, че не е изпълнил задължението си по решението.“(§33)
Съдът установява нарушение на чл. 6§1.
Той намира и нарушение на чл. 1 от Протокол 1 поради невъзможността на жалбоподателя да получи изпълнение на постановеното в негова полза решение изцяло преди 24 септември 2003 г., което представлява намеса в правото му на мирно ползване на неговите притежания.
………………………………………………………………………………………………
чл.6§1 (неспазване на разумния срок)
Case of Kovacheva and Hadjiilieva v. Bulgaria (Application no. 57641/00), 29 March 2007
Прекомерно продължителна съдебна процедура по повод претенция за неизплатено възнаграждение по договор, дължимо на бащата на жалбоподателките. Съдебното производство се развива от 18 май 1990 до 8 март 1999 г. Преидявеният частичен иск е с равностойност 1000 щатски долара.
На 22 май 1995 г. Районният съд постановява решение, с което присъжда 15 851 лева плюс лихва, считано от 18 май 1990 г. вместо увеличения иск в размер на 1000 хил. лева. Съдът приема, че инфлацията и обезценяването на националната валута не би могло да се вземе предвид, тъй като приложимите законови разпоредби не позволяват актуализиране на паричните вземания. След жалба СГС оставя в сила решението, като междувременно равностойността на присъдената сума е 350 щатски долара. ВКС оставя в сила решенията на долните инстанции. Крайната сума на уважения иск се равнява на 25 щатски долара.
Съдът счита, че по настоящото дело продължителността на производството е прекомерна и не отговаря на изискването за „разумен срок”. Наред с другите аргументи – липса на сложност на казуса, липса на забавяния по вина на жалбоподателките, неефективни процедури по призоваване на свидетели и вещи лица – Съдът отбелязва, че „при условията на инфлация, която нараства с изключително бързи темпове, съдилищата не изпълняват достатъчно съвестно задълженията си при провеждане на производството, независимо че стойността на претенцията на жалбоподателките значително се обезценява с всяко забавяне.“(§34)
Поради това Съдът счита, че по настоящото дело продължителността на производството е била прекомерна и не отговаря на изискването за „разумен срок”.
………………………………………………………………………………………………
чл.6§1 (прекомерна продължителност на съдебно производство)
Case of Parashkevanova v. Bulgaria(Application no. 72855/01), 3 May 2007
На 1 декември 1994 г. жалбоподателката е назначена за изпълнителен директор на Асоциацията на българските . На 30 септември 1996 г. тя е освободена от поста. На 21 ноември 1996 г. жалбоподателката завежда иск за отмяна на незаконно уволнение срещу асоциацията. Тя претендира за възстановяване на работа и за обезщетение за вреди.
Съдът установява прекомерна продължителност на трудово-правния спор, при който от датата на решението на районния съд – 4 юни 1997 г.., до прекратяването на производството от СГС поради просрочие на жалбата на работодателя – 12.01.2001 г., минават почти три години. Той констатира, че делото не е било сложно от фактическа или от правна гледна точка първоинстанционният съд го решава за по-малко от седем месеца. „Цялото по-нататъшно забавяне от повече от три и половина години се дължи на неорганизирания начин, по който съдилищата придвижват жалбата на асоциацията-ответник срещу решението на първоинстанционния съд.“(§20)
…………………………………………..
чл.6§1 (прекомерна продължителност на съдебно производство)
Affaire Kostova c. Bulgarie (Requête no 76763/01), 3 mai 2007
Прекомерна продължителност на съдебно производство по повод претърпени вреди от професионално заболяване във връзка с упражняваната професия от жалбоподателката – от 19.05.2002 г. (Съдът отчита като начален момент 7 септември 1992 г. – датата на влизане в сила на Конвенцията за България) до 31 май 2001 г., когато решението на долните инстанции е оставено в сила от ВКС.
По отношение на значимостта на спора Съдът отбелязва че тя произтича от определянето на обезщетението, дължимо на жалбоподателката за вреди, произтичащи от професионално заболяване, довело до предсрочно пенсиониране. Той отчита наред с това и голямата инфлация, която е имало място в този период, поради което жалбоподателката е имала силен икономически интерес да се вземе окончателно решение по нейният иск срещу бившия й работодател в разумен срок.
…………………………………………………
чл.6§1 (прекомерна продължителност на съдебно производство)
Affaire Gospodiniv c. Bulgarie (Requête no 62722/00), 10 mai 2007
Съдебно производство за делба, продължило от 1995 г. до 14.03.2003 г.
През 1989 г., жалбоподателят внася срещу двамата си синове иск за съдебна делба на една къща, принадлежала на починалата му съпруга. С решение от 19 юли 1993 г., районният съд възлага къщата на жалбоподателя срещу парично плащане към другите наследници и фиксира сумата, която жалбоподателя трябва да плати на двамата си сина. Това решение е потвърдено от окръжния съд на Кюстендил на 18 февруари 1994 г. и от Върховния съд, като последна инстанция на 2 март 1995 г.
През 1995 г., синовете на жалбоподателя подават молба за отмяна на решението от 19 юли 1993 г., възлагащо имота на жалбоподателя, с мотива, че той не им е изплатил цената на техните съответни дялове.Производството приключва с определенето на ВКС от 14 март 2003 г., с което е оставено в сила определението на долната инстанция, че жалбата на жалбоподателя е просрочена.
Съдът взема предвид положените усилия от страна на вътрешното правораздаване за ускоряване на процедурата. Но все пак трябва да се Съдът констатира, че положените усилия от страна на вътрешното правораздаване за ускоряване на процедурата са се оказали безплодни. Освен това предложенията за дисциплинарно наказание на служителя отговорен за призоваването, не са били взети предвид. Проблемите относно призоваването на синовете на заинтересования са продължили през целия период на разглеждане на случая и са довели до повече от петнадесет отлагания на делото.Към това се добавя периода от над една година между първото произнасянена районния съд и започването на втората фаза на процедурата.В заключение, като се имат предвид конкретните елементи, Съдът счита, че в случая продължителността на процедурата по спора е прекалена и не отговаря на изискването за „разумен срок”.(§38)
…………………………………………………………
чл.6§1 (прекомерна продължителност на съдебно производство)
Case of Kuyumdzhiyan v. Bulgaria (Application no. 77147/01), 24 May 2007
Съдебен процес за реституция на имот, продължил от 11.05.1992 г.(Съдът отчита момента на влизането в сила на Конвенцията – 07.09.1992) до 31.05.2001 г.
На 11 май 1992 г. жалбоподателят завежда дело срещу г-жа Б. и Община Пловдив на основание чл. 7 от Закона за възстановяване собствеността върху одържавени недвижими имоти от 1992 г. , като претендира, че продажбата на апартамента, принадлежал на неговия наследодател и национализиран през 50-години, е била нищожна и в нарушение на закона. Производството приключва с решението от 31 май 2001 г. на Върховния касационен съд.
Причината за забавянето е прекомерно дългият период, в който съдебните власти не са могли да връчат жалбата срещу решението на окръжния съд на ответниците по делото, тъй като те са живеели извън страната. Властите са били отговорни за отлагането на две заседания, от което произтича почти четири месеца закъснение. Има период от почти шест години между момента, когато жалбоподателят подава своята молба за преглед по реда на надзора (11 април 1995 г.), и момента, в който Върховният касационен съд е провел заседание (28 февруари 2001 г.). Това забавяне се дължи изключително на проблеми с връчването на копия от молбата за преглед по реда на надзора и призоваването на двамата ответници, пребиваващи в Русия. Вярно е, че българските власти не са бездействали и няколко пъти са призовавали руските власти да изпълнят съдебната поръчка.
Съдът изтъква, че българските съдилища не са били безсилни да се справят с проблема. Те са могли да приложат член 44 от ГПК и да приемат, че ответниците, които не са били вече законно представлявани и са напуснали България, без да посочат домашен адрес за целите на призоваването, са надлежно призовани чрез прилагане на документите към делото.
В съответствие с критериите, прилагани в неговата практика, и като има предвид по-специално забавянията, дължащи се на властите, Съдът счита, че продължителността на производството не успява да отговори на изискването за разумен срок. Ето защо той намира, че е налице нарушение на член 6 §1 от Конвенцията, а поради липсата на ефективно вътрешноправно средство за защита, установява нарушение и на чл. 13..
……………………………………..
чл. 6§1 (прекомерна продължителност на съдебно производство) )+ чл. 13 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита по повод продължителността на наказателното производство)
Case of Simizov v. Bulgarie(Application no. 59523/00) 18 October 2007
На 23 юли 1984 г. жалбоподателят и съпругата му се развеждат, след което тя завежда дело срещу него с искане за делба на общата им собственост, която включва апартамент, гараж и автомобил, няколко бижута, както и много други движими вещи. Искът за делба е подаден до Пловдивския районен съд през декември 1984 г. На 8 май 1985 г. неговото разглеждане е спряно, за да се изчака решението по друго дело между жалбоподателя и бившата му съпруга относно техните дялове в общата собственост, което призключва през 1987 г.
В окончателно съдебно решение от 1 март 2002 г. Върховният касационен съд, в тричленен състав, отменя решението на Пловдивския окръжен съд в частта му, позволяваща на жалбоподателя по-дълъг срок – една година – за да плати 43 лева на своята дъщеря. В останалата си част решението е потвърдено.
Съдът намира нарушение по повод производство за делба, което към 7 септември 1992 г. вече е било в забава от 7 години, а след тази дата е продължило повече от 9 години. Съдът изрично отбелязва, че в случая вината е на властите, които не могли в продължение на 5 години да призоват свидетели. Също така, неспазването от страна на съдиите на изискванията за своевременна подготовка за заседанията и отсъствието на назначените от съда вещи лица са причинили допълнителни прекъсвания, които биха могли да бъдат избегнати.
Съдът счита, че по настоящото дело е налице нарушение на чл. 13 от Конвенцията заради липсата на правно средство за защита съгласно националното законодателство.
……………………………………………………………………………………………
чл.6§1 (прекомерна продължителност на съдебно производство)
Case of Maslenkovi v. Bulgaria (Application no. 50954/99), 8 November 2007
На 3 юни 1992 г. Министерството на вътрешните работи подава ревандикационен иск (rei vindicatio) срещу жалбоподателите, като претендира, че сделката от 1986 г., по силата на която те са закупили жилище от фонда на МВР, е нищожна и противоречаща на разпоредбите относно продажбата на жилища. Производството приключва с окончателното решение на Върховният касационен съд от 2 февруари 1999 г., с което той отменя решението на Софийски градски съд и потвърждава решението на Софийски районен съд, като по този начин уважава ревандикационния иск (rei vindicatio).
Съдът установява нарушение на правото на справедлив процес в разумен срок за гражданска процедура, продължила повече от шест години за три инстанции.
Той намира, че оплакването по чл 1 от Протокол 1 е неоснователно. ……………………………………………………………
чл. 6§1 (достъп до съд)
Case of Nedelcho Popov v. Bulgaria(Application no. 61360/00), 22 November 2007
Жалбоподателят започва работа в Министерския съвет на 1 март 1991 г. като съветник в отдел „Местна администрация и регионална политика”. Впоследствие е повишен на поста главен съветник в същия отдел. Трудовият договор на жалбоподателя първоначално е за неопределен срок. С изменение от 22 февруари 1997 г. договорът му е трансформиран от безсрочен в срочен, като срокът му двукратнсо е удължаван. Последният път – до 30 юни 1997 г. След тази дата жалбоподателят продължил да издпълнява необезпокоявано трудовите си функции. На 29 юли 1997 г. на жалбоподателя е връчена заповед с дата 28 юли 1997 г. за прекратяване на трудовия му договор, считано от 30 юли 1997 г. Заповедта е подписана от името на министъра на държавната администрация, вместо от главния секретар на Министерски съвет, който е компетентният орган по въпросите на личния състав. Основание за прекратяването на трудовия договор е изтичането на неговия срок.
На 26 март 1998 г. жалбоподателят подава жалба по Закона за административното производство. Той иска от съда да обяви заповедта за неговото уволнение за нищожна и да му присъди обезщетение за загубен доход. Административното производство преминава през две нива на разглеждане. С окончателно решение от 30 октомври 1998 г. разширеният състав на Върховния административен съд отхвърля искането на жалбоподателя. Съдът намира, че заповедта за уволнението му не е административен акт от типа, който може да се оспорва по Закона за административното производство, и че той е трябвало да подаде вместо това граждански иск.
Междувременно, на 14 юли 1998 г., жалбоподателят предявява установителен иск . Той иска от съда да установи, че след като е продължил да работи почти цял месец, неговият срочен договор се е трансформирал в безсрочен, да обяви заповедта за уволнението му за нищожна, да разпореди да му бъде предоставен достъп до работното място и да му присъди обезщетение за загубен доход за периода, през който такъв достъп му е бил отказан. С окончателно решение от 19 октомври 1999 г. Върховният касационен съд оставя без уважение всички искания на жалбоподателя с изключение на едно – за загубен доход за периода, през който му е бил отказан достъп до работното място. По отношение на останалите искания съдът постановява, че жалбоподателят трябва вместо това да подаде иск за незаконно уволнение на основание чл. 344 от Кодекса на труда. Съдът признава, че преди решението на Конституционния съд от 30 април 1998 г. жалбоподателят е бил възпрепятстван съгласно чл. 360, ал. 2, т. 2 от Кодекса да започне такова дело за незаконно уволнение (с посоченото решение на КС цитираният текст от КТ е обявен за противоконституционен) . Искът на жалбоподателя за присъждане на обезщетение за оставането му без работа също е отхвърлен в самостоятелно производство. Върховният касационен съд приема, че на жалбоподателя не е било осигурено право да оспори уволнението си преди решението на Конституционния съд, но констатира, че жалбоподателят е бил наясно с това ограничение по времето, по което приел работа в държавната администрация.
Съдът отхвърля възражението на Правителството, че оплакването не е съвместимо с Конвенцията ratione materiae, позовавайки се на своето скорошно решение по делото Vilho Eskelinen and Others v. Finland [GC] (no. 63235/00, 19 April 2007. Той обръща внимание и на факта, че българският Конституционен съд е отменил междувременно нормата на чл. 360, ал. 2, т. 2 от КТ като противоконституционна и нарушаваща редица международни норми, включително и правото на справедлив процес по Европейската конвенция. Съдът установява, че е налице нарушение на правото на жалбоподателя на достъп до съд, компетентен да разгледа всички въпроси, свързани с това дали жалбоподателят е бил несправедливо уволнен, гарантирано от чл. 6 §1 от Конвенцията.
……………………………………………………….
ЧЛЕН 8 – право на неприкосновеност на личния и семейния живот
чл. 8 (незаконно отнемане на кореспонденция и други лични вещи)+ чл. 13
Affaire Krasimir Yordanov c. Bulgarie (Requête no 50899/99), 15 février 2007
На 15 февруари 1991 г., срещу жалбоподателя започва разследване за обсебване на средства които са му поверени, по силата на стария член 258 от Наказателния кодекс и за нарушение на правилата за трансфер на валута (по силата на стария член 250). В рамките на разследването, на жалбоподателя са иззети търговски и счетоводни документи свързани с дейността му, три видео касети, съдържащи записи на търговски заседания, частна кореспонденция и международен паспорт. Жалбоподателят изтъква, че иззетите кореспонденция, документи и касети, нямат никакво отношение към повдигнатите му обвинения за незаконен трансфер на валута, и съответно не представляват „веществени доказателствени средства” по смисъла на Наказателно процесуалния кодекс. Така, че те е трябвало да му бъдат върнати по време на процедурата, след като се констатира отсъствието на тази връзка. В следствие на това, той счита, че продължителното му лишаване от кореспонденцията му и финансовите му документи, не е нито законно, нито пропорционално по смисъла на член 8 § 2. Във всеки случай, той счита, че изгубването или унищожаването на иззетите предмети, пречещо на тяхното възстановяване след приключване на процедурата, не е било нито „предвидено от закона”, нито „необходимо в едно демократично общество” по смисъла на тази разпоредба.
Съдът подчертава, че иззетите документи не са могли да бъдат възстановени на жалбоподателя след приключване на процедурата, поради тяхното изчезване от делото. По мнението на Съда, подобно положение не може да се счита за „предвидено от закона” или пропорционална на каквато и да е законова цел. Въз основа на това той приема, че член 8 от Конвенцията е нарушен.
Съдът установява нарушение и на чл. 6§1 по повод неразумната продължителност на наказателното производство, което е прекратено. Същевременно е прието, че по повод двете констатирани нарушения жалбоподателят не е разполагал с ефективно вътрешно-правно средство за защита, поради което намира, че са налице нарушения на чл. 13 във вр. с чл. 6§1 и във вр. с чл. 8.
…………………………………………………….
чл. 8 (право на зачитане на личния живот)+ чл. 10(свобода на словото)+ чл. 13 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита във вр. с чл. 10)
Case of Peev v. Bulgaria (Application no. 64209/0), 26 July 2007
Жалбоподателят работил като експерт в Съвета за криминологични изследвания към Върховната касационна прокуратура. На 11 май 2000г. жалбоподателят изпратил писмо до ежедневника „Tруд“, седмичника „Капитал“ и Висшия съдебен съвет. В това писмо той изложил множество твърдения срещу главния прокурор, г-н Н.Ф. Той твърдял, че последният неправомерно е прекратявал наказателни производства срещу високопоставени лица от изпълнителната власт и е използвал Прокуратурата с цел репресия срещу политически опоненти на управляващата партия и негови собствени опоненти, както и че е създал атмосфера на несигурност и страх в прокуратурата и си е позволявал да упражнява физическо насилие срещу подчинените си . Жалбоподателят призовавал тези слухове, включително и за психическото заболяване на главния прокурор, да бъдат проверени от ВСС. В края на писмото си той посочил, че първоначалното му решение било да напусне поради лошата атмосфера във Върховната касационна прокуратура, но в крайна сметка решил, че би било по-правилно да продължи да изпълнява функциите си и да се бори отвътре срещу безобразието, генерирано от главния прокурор.
Писмото било публикувано в броя на вестник „Труд“ на 13 май, но първото издание на вестника било разпространено предишната вечер (на 12 май), каквато била обичайната практика. Около 21.00ч. в петък, 12 май 2000г. С.Д.[Спартак Дочев], прокурор от Върховната касационна прокуратура, разпоредил на дежурния полицай на входа на Съдебната палата да го пусне, за да запечати кабинета на жалбоподателя. След няколко минути той се върнал и връчил на полицая писмена заповед да не допуска жалбоподателя в сградата на 13 и 14 май 2000г., като заявил, че последният е уволнен.В следващите дни на жалбоподателя бил отказан достъп до кабинета и бюрото му. В понеделник, 15 май 2000г., на жалбоподателя била връчена заповед за прекратяване на трудовия договор на основание подадена от него молба по взаимно съгласие, подписана от главния прокурор и незабавно влизаща в сила. Жалбоподателят възразил, че той всъщност никога не е връчвал молба за напускане и, следователно, прекратяването било в противоречие с тази разпоредба. Той сезирал Софийска градска прокуратура да разследва събитията (в частност, твърдяното претърсване на неговия кабинет) и ако има основания, да открие наказателно производство за злоупотреба със служебно положение срещу служителите, извършили твърдените действия. Прокуртурата отказала да образува досъдебно производство поради липса на престъпление.
На 23 май 2000г. комисия в състав ръководителя на административния отдел на Върховната касационна прокуратура, ръководителя на административния отдел на администрацията на главния прокурор и секретаря на главния прокурор инспектирали кабинета на жалбоподателя. Тя изготвила много подробен инвентарен списък на предметите, които открила в чекмеджетата на бюрото му и картотеките, сред които лекарства, компакт дискове с лични материали, бележки, бележници, дипломи, лични снимки, книги и лични документи, включително медицински такива.Същата комисия изготвила подробен списък и на файловете, съдържащи се на хард диска на служебния компютър. Жалбоподателят бил допуснат до кабинета си едва на 25 май. Той установил, че картотеките и бюрото му са запечатани, че чекмеджетата на бюрото са били претърсени и че проектите на молбите за напускане, подготвени от него, липсват.
Жалбоподателят започнал съдебно производство за незаконно уволнени. Софийският районен съд уважил исковите му претенции, защото установил, че молбата за напускане е била взета от неговия кабинет от лице, което е имало достъп до него в периода от 12 до 15 май 2000г., и е предадена от това лице на главния прокурор. Това прави прекратяването на трудовия договор на жалбоподателя по фиктивно взаимно съгласие незаконосъобразно. Това решение било оставено в сила от следващите две инстанции.
Жалбоподателят повдига оплакване по член 8 от Конвенцията, че кабинетът му е бил претърсен и че е била иззета неговата молба за напускане. Според него тези мерки са били незаконосъобразни и ненужни.
Съдът установява, че няма спор относно това, че кабинетът на жалбоподателя е бил претърсван. Той напомня своята постоянна практика, съгласно която претърсването на бизнес помещения и такива, използвани от лица, упражняващи свободни професии, представлява намеса в правото на личен живот. Съдът анализира въпроса дали претърсването на кабинета на жалбоподателя, който се намирал в сградата на държавен орган, също представлява такава намеса. Той се позовава на своята практика, че дори и в сграда на полицията, едно лице може да е имало “разумни очаквания за неприкосновеност на личния живот” по отношение на проведени телефонни разговори (Halford v. the United Kingdom, решение от 25 юни 1997г.), както и че проведено скрито филмиране на лице в такава сграда също попада под закрилата на този текст(Perry v. the United Kingdom, № 63737/00, §§ 36‑43, ECПЧ 2003‑IX). По мнение на Съда жалбоподателят е имал такива очаквания, ако не по отношение на целостта на неговия кабинет, то поне по отношение на неговото бюро и картотеки. Това се доказва от множеството лични вещи, които е държал там. Следователно, претърсване, което обхваща бюрото на жалбоподателя и неговите картотеки, трябва да се разглежда като намеса в неговия личен живот.(§39)Доколкото то не се е основавало на никаква законова разпоредба на вътрешното право и Правителството не е посочило законовото основание за него, Съдът намира, че намесата не е била оправдана на основание някоя от предпоставките на чл. 8§2, защото не е била «съгласно условията, предвидени в закона».
Поради това, че съдилищата са намерили, че уволнението на жалбоподателя не е било законно, намесата в свободата на изразяване на жалбоподателя не е била “предвидена от закона”,поради което е в противоречие с параграф 2 на член 10 от Конвенцията. Тъй като липсва каквото и да било средство в националното законодателство за компенсация на това нарушение, съдът установява нарушение и на чл. 13.
………………………….
чл. 8 (право на зачитане неприкосновеността на личния живот)+ чл 13
Case of the Assotiation for European integration and human rights and Ekimdzhiev v. Bulgaria (Application no. 62540/00),28 June 2007
Жалбата е насочена срещу приетия през 1997 г. Закон за специалните разузнавателни средства, съгласно който всеки един гражданин може да бъде подложен на такива мерки по всяко време, без никакво уведомление преди или след като въпросните мерки бъдат приложени. Жалбоподателите не твърдят, че срещу тях в действителност за били разпоредени и приложени мерки за наблюдение, нито че те са били косвено въвлечени в мярка за наблюдение, насочена срещу други лица. Те твърдят, че съгласно закона, такъв какъвто е, те могат да бъдат подложени на такива мерки по всяко време, без никакво уведомление преди или след като въпросните мерки бъдат приложени, поради което е налице нарушение н ачл. 8 от Конвенцията.
Съдът не приема възражението на Правителството, че жалбоподателите не могат да имат качеството на жертва по оплакване по чл. 8. Той се позовава на своята практика, че доколкото законът е установил система за наблюдение, съгласно която пощата и телекомуникациите на всички лица във въпросната страна могат потенциално да бъдат контролирани, без дори те да знаят, освен ако е имало или някаква недискретност, или последващо уведомление, той засяга пряко всички ползватели или потенциални ползватели на пощенските и телекомуникационните услуги в тази страна.
Затова Съдът е приел, че едно лице може, при известни условия, да претендира, че е жертва на нарушение, причина за което е единствено съществуването на тайни мерки или на законодателство, което разрешава такива мерки, без да трябва да твърди, че такива мерки са действително приложени към него или нея (вж. Klass and Others, решение от 6 септември 1978 г., §§ 30-38; Malone v. the United Kingdom, решение от 2 август 1984 г., § 64; и Weber and Saravia v. Germany (декември, № 54934/00, §§78 и 79, ЕСПЧ 2006 г.)
Съдът приема, че съществуването на законодателство, позволяващо тайно наблюдение, води само по себе си до намеса в упражняването на правата на жалбоподателите съгласно чл. 8 на Конвенцията и изследва въпроса дали намесата е оправдана.
Съдът констатира, че съгласно ЗСРС никой извън службите, прилагащи на практика специалните разузнавателни средства, не проверява такива въпроси, като дали тези служби в действителност спазват разрешението, което позволява използването на такива средства, или дали те възпроизвеждат точно (вярно) оригиналните данни в писмения запис. Също така, няма независим преглед дали оригиналните данни са действително унищожени в законния десетдневен срок, ако използването на специални разузнавателни средства не е дало резултати.
Съдът отбелязва още, че цялостният контрол върху системата на използване на специални разузнавателни средства е поверена единствено на министъра на вътрешните работи, който не само че е политически назначен и е член на изпълнителната власт, но участва пряко във възлагането на използване на специални разузнавателни средства. Той констатира и че лицата, които са подложени на наблюдение и контрол, в никакъв момент нямат право да получат информация за това, дори и ако е отпаднала вече необходимостта (той се позовава на няколко решения на ВАС по повод искания на отделни лица да получат такава информация). Съгласно практиката на Съда, фактът, че заинтересуваните лица, обект на такива мерки, не се уведомяват за тях докато тече наблюдението или дори след като то е приключило, не може сам по себе си да даде основание да се направи заключение, че намесата не е оправдана съгласно условията на чл. 8§2, тъй като самата липса на осведоменост за наблюдението осигурява нейната ефективност. Обаче, веднага щом като може да се направи такова уведомление, без това да създаде риск за постигане на целта на наблюдението след неговото приключване, на заинтересуваното лице трябва да бъде предоставена информация.(§89)
„Съдът прави заключение, че българският закон не предвижда достатъчни гаранции срещу опасността от злоупотреба, което е присъщо на всяка система за тайно наблюдение. Поради това намесата в упражняването на правата по чл. 8 на жалбоподателите не е “съгласно закона” по смисъла на ал. 2 от тази разпоредба.“(93)
Съдът наред с това достига до извода, че българският закон не предоставя ефективни правни средства за защита срещу използването на специални разузнавателни средства, поради което установява нарушение на чл. 13 от Конвенцията.
………………………………………………..
чл. 8 (право на зачитане на семейния живот)+чл. 13 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита във вр. с чл. 8)
Affaire Hasan c. Bulgarie (Requête no 54323/00), 14 juin 2007.
/дело, подобно на „Ал-Нашиф и други срещу България“ – жалба № 5093/99, 20 юни 2002 г./
Жалбоподателят е сирийски гражданин, на когото след 9-годишно законно пребиваване в България, му е отнет документът за постоянно пребиваване с обяснението, че представлява заплаха за националната сигурност и му е забранено в продължение на 10 години да влиза на територията на страната. Жалбоподателят не получава достъп до документите, въз основа на които е взето решението за експулсирането му, а жалбите му до министъра не са разгледани. Въпреки изричната молба на жалбоподателя, който на може да чете на български език, той не получава разрешение да се консултира с адвокат.
Жалбоподателят напуска България на 29 октомври 1999 г. На 22 ноември 1999 г. жалбоподателят подава молба в посолството на България в Дамаск за издаване на виза. На 4 януари 2000 г. е уведомен, че молбата му е отхвърлена на основание налагането на десетгодишна забрана за влизане и пребиваване на територията на страната, наложена на жалбоподателя със заповед на директора на национална служба „Сигурност” от 8 юли 1999 г. Съпругата на жалбоподателя остава в България и жалбоподателят отбелязва, че отношенията им постепенно се влошават след заминаването му.
Съдът установява, че до момента на отнемане на документа му за постоянно пребиваване, жалбоподателят е живял и работил около девет години в България, където е бил законно установен. Бил е женен за българска гражданка и брачният им съюз изглежда е бил стабилен, най-малкото до преди напускането на страната от жалбоподателя през октомври 1999 г. При тези обстоятелства, Съдът счита, че мярката, взета срещу жалбоподателя, представлява намеса в право му на неприкосновеност на личния и семеен живот. Той отбелязва, че държавите могат да контролират влизането на територията им на чужди граждани, както и че чл. 8 не може да се интерпретира по начин, че да налага на дадена държава общото задължение да зачита избора на общо местожителство на дадена брачна двойка.
Съдът отчита, че законът за чужденците от 1998 г. позволява на органите да отменят документ за пребиваване с немотивиран административен акт, издаден без всякаква състезателна процедура и неподлежащ на обжалване. Той установява, че намесата не е била „предвидена от закона”.
Позовайки се на предишни свои решения, той изтъква, че „когато става дума за въпроси по основните права, националното законодателство противоречи на превъзходството на правото, ако правото на преценка на изпълнителната власт не познава граници, както е в дадения случай“(§ 28)
Съдът не е информиран за друга възможност в действащото тогава българско законодателство, която да позволява оспорване на заповедта, постановяваща отнемането на документите за престой на жалбоподателя, и счита, че е налице нарушение на чл. 13.
………………………………………………………
чл. 8 (право на зачитане на семейния живот)+чл.13( липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита)
Affaire Musa et autres c. Bulgarie (Requête no 61259/00), 11 janvier 2007.
/дело, подобно на „Ал-Нашиф и други срещу България“ – жалба № 5093/99, 20 юни 2002 г./
Съдът намира нарушение на чл. 8 по повод отнетото правото на първия жалбоподател на пребиваване, който до този момент е живял от около петнадесет години в България, където се е установил законно. Междувременно се оженил за българска гражданка (втората жалбоподателка), от която имал три деца (другите трима жалбоподатели) преди да бъде експулсиран от страната.
На сутринта на 4 август 2000 г. първият жалбоподател е бил арестуван в дома му и отведен в център за задържане на пълнолетни лица в София. На 5 август 2000 г. е могъл да се срещне със съпругата си. Не е получил обаче разрешение да разговаря с адвоката си. Жалбоподателят е останал в центъра до 6 август 2000 г., датата, на която заминал за Аман, придружен от третата и четвъртата жалбоподателки. Няколко месеца по-късно третата и четвъртата жалбоподателки са се върнали в София. Първият жалбоподател се е установил в Рамала със своите родители. От 26 март 2001 г. до 12 септември 2005 г. членовете на семейството са се срещали шест пъти в Турция и Йордания. През този период първият жалбоподател е изпращал до различни публични институции писма относно оттеглянето на заповедта от 17 май 2000 г. Тези молби са останали без последствие. През юни 2004 г. втората жалбоподателка е родила момиченце. Молбата й да бъде издадено разрешение за временно пребиваване за съпруга й, за да може да присъства на раждането на четвъртото си дете е останала без последствие.
Съдът констатира, че в момента на отнемане на правото му на пребиваване първият жалбоподател е живеел от около петнадесет години в България, където се е установил законно. Той е женен за българска гражданка (втората жалбоподателка), от която има три деца (другите трима жалбоподатели), преди да бъде експулсиран от страната.
Третият, четвъртият и петият жалбоподатели са били малолетни в момента на отнемане правото на пребиваване на баща им; живеели са в дома на своите родители и са били финансово зависими от първия жалбоподател. При тези обстоятелства Съдът счита, че взетите срещу първия жалбоподател мерките представляват вмешателство в правото на жалбоподателите по отношение на техния личен и семеен живот, въпреки че резултатът от тях не е бил пълното прекъсване на връзката между членовете на семейството. Третият, четвъртият и петият жалбоподатели са били малолетни в момента на отнемане правото на пребиваване на баща им; живеели са в дома на своите родители и са били финансово зависими от първия жалбоподател. При тези обстоятелства Съдът счита, че взетите срещу първия жалбоподател мерките представляват вмешателство в правото на жалбоподателите по отношение на техния личен и семеен живот, въпреки че резултатът от тях не е бил пълното прекъсване на връзката между членовете на семейството.
Съдът приема, че експулсиране, осъществено в приложение на член 40 и сл. от закона за чужденците, не удовлетворява изискването за законност, поради липсата на достатъчни гаранции срещу произволни действия. Тази констатация е достатъчна на Съда, за да направи заключение, че е налице нарушение на член 8. Следователно, няма основание да се разследва дали въпросното вмешателство е преследвало „законна цел” или е било „необходимо, в едно демократично общество” .
Съдът наред с това достига до извода, че българското законодателство да предвижда друга възможност за оспорване на заповедта за експулсиране, поради което установява нарушение и на чл. 13 във вр. с чл. 8.
………………………………………………………………………………………………
чл.8 (право на зачитане на семейния живот)+чл. 13 ( липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита)+чл.5§2 (липса на информация относно причините за задържане)+чл.5§4(нарушаване правото за обжалване на задържането)
Affаire Bashir et аutres c. Bulgarie (Requête no 65028/01), 14 juin 2007
/дело, подобно на „Ал-Нашиф и други срещу България“ (№ 5093/99, 20 юни 2002 г.)/
Жалба от пакистански гражданин, неговата съпруга и син – български граждани.
Първият жалбоподател пристига в България през ноември 1992 г. със срочна виза. В следствие на женитбата си с жалбоподателката през 1995 г., той получава разрешение за пребиваване валидно до 24 май 2000 г. Междувременно през 1996 г. се ражда техният син.
На 2 март 2000 г., към 7 часа сутринта, първият жалбоподател е посетен от полицаи в жилището си и е поканен да се яви в областната дирекция на вътрешните работи за проверка на документите. Той веднага е отведен в центъра за задържане на възрастни и е задържан. Той е информиран, че е задържан за проверка на редовността на разрешителното му за престой. На 7 март 2000 г. му връчват решение от 22 февруари 2000 г., издадено от директора на службата за документи за самоличност към министерството на вътрешните работи, разпореждащо екстрадирането му и въдворяването му в центъра за задържане до изпълнение на мярката за екстрадиране. Заинтересованият е екстрадиран към Пакистан същия ден.
Между 2000 г. и 2006 г., съпругата и синът му три пъти пътуват при първия жалбоподател в Пакистан и живеят там общо 16 месеца. На 15 август 2003 г., жалбоподателката ражда в София, второто дете на семейството.
Съдът счита, че отнемането на правото на престой, екстрадирането и забраната за достъп до територията, предприети по отношение на първия жалбоподател, представляват намеса в правото на заинтересования на личен и семеен живот.
Съдът констатира, че посочената мярка е била предвидена в закона, обаче тя е била предприета на основание немотивиран административен акт, издаден без всякаква състезателна процедура и не подлежащ на обжалване. В случая, разрешителното за престой на жалбоподателя е било отнето с решение, посочващо единствено разпоредбите на чл. 40, ал. 1 във вр. с чл. 10, ал. 1 от закона за чужденците, без той да бъде информиран за фактите, на които се опира това решение. Освен това изрично е посочено, че това решение не подлежи на обжалване.
Съдът намира нарушение на чл. 8, тъй като екстрадирането на първия жалбоподател е засегнало правото на личен и семеен живот на жалбоподателите в нарушение на член 8 от Конвенцията. Съдът констатира, че в конкретния случай жалбата внесена от жалбоподателите е била обявена за недопустима, без разглеждане по същество, в съответствие със състоянието на законодателството и правораздаването по онова време. Освен това, съдът не е информиран за никаква друга възможност позволяваща да се оспорва въпросното решение.
Въз основа на товадостига до извода, че е налице нарушение на член 13 във връзка с чл. 8.
Съдът приема наред с това, че първият жалбоподател не е бил информиран за причините за неговия арест „в най-кратки срокове”, както го изисква член 5 § 2, както и че не му е била дадена възможност да се срещне с адвокат с цел да обсъди каквато и да е възможност за обжалване срещу задържането си
……………………………………………………………………………………………
ЧЛЕН 9 – свобода на съвестта и изповеданията
чл.9 (свобода на съвестта и изповеданията)
Affaire Ivanova c. Bulgarie (Requête no 52435/99),12 avril 2007
През февруари 1994 г. с изменение на Закона за лицата и семейството било въведено изискването за регистрация в Министерския съвет на неправителствени организации, осъществяващи религиозна и друга подобна дейност. Били внесени седемдесет и осем искания за регистрация, но само двадесет и три организации били регистрирани. Сред организациите, чиято регистрация била отказана, била и „Слово на живот“ – християнска евангелистка група, започнала активна дейност в България в началото на 90-те години на миналия век.
Жалбоподателката е уволнена от техникума, в който работила, поради принадлежността й към нетрадиционното изповедание »Слово на живот». Формално връчената й заповед от 28 декември 1995 г. чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ ( тъй като не отговаряла на образователно-квалификационните изисквания за длъжността „управител на плувен басейн“). При връчването на заповедта жалбоподателката поискала да узнае на кои точно изисквания не отговаря, но новият директор не й дал обяснения. Образуваното съдебно производство по иска на жалбоподателката за отмяна на заповедта като незаконосъобразна приключило с отхвърляне на претенцията й като недоказана и оставяне в силба на заповедта за уволнение.
Съдът намира, че в сърцевината на настоящия случай стои въпросът, дали трудовото правоотношение на жалбоподателката е било прекратено единствено в резултат на оправданата необходимост на Техникума да промени изискванията за заеманата от нея длъжност, както твърди правителството, или – както твърди жалбоподателката – тя е била уволнена заради религиозните си убеждения. Като преценява фактите по делото и разглежда поредицата от събития в тяхната цялост, а не като отделни и самостоятелни случки, Съдът намира доказателства за причинна връзка между различните събития, довели до уволнението на жалбоподателката. По-конкретно, в резултат на постоянните медийни кампании , окръжната прокуратура и Националната служба за сигурност са започнали проверки на религиозната дейност на служители на Техникума. Това е довело до постановление от 18 септември 1995 г. на окръжната прокуратура, в което се отбелязва, между другото, че в Техникума се извършвала „незаконна“ религиозна дейност с мълчаливото одобрение на неговата директорка. Областният управител и народният представител заплашили инспектора по образованието с уволнение, ако не предприеме радикални мерки, за да прекрати религиозната дейност в Техникума, и не уволни директорката му. На 23 октомври 1995 г. директорката на Техникума е била уволнена от министерството, защото, между другото, била толерирала дейността на Слово на живот в Техникума и не била уволнила служителите, които членували в тази организация. На срещата от 2 ноември 1995 г. с инспектора по образованието и неговия заместник жалбоподателката и г-жа M. били приканени да напуснат или да се откажат от религиозните си убеждения и им било заявено, че в противен случай инспекторите ще „дадат указания на [новия] директор“ да ги уволни, независимо от начина, по който те изпълняват задълженията си. В радиоинтервю на 7 декември 1995 г. народният представител е казал, че длъжността на жалбоподателката все още се заема от член на Слово на живот.
Като взима предвид изложените по-горе факти и поредицата от събития, Съдът намира, че прекратяването на трудовия договор на жалбоподателката не е просто резултат от оправдано изменение на изискванията за длъжността, но на практика е било извършено заради нейните религиозни убеждения и принадлежността й към Слово на живот, което представлява намеса в правото й на свобода на религията в нарушение на член 9 на Конвенцията.
…………………………………………………………………….
ЧЛ.10 – свобода на изразяване
чл. 10(свобода на словото)+чл. 8 (право на зачитане на личния живот)+чл. 13 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита)
Case of Peev v. Bulgaria (Application no. 64209/0), 26 July 2007
Жалбоподателят работил като експерт в Съвета за криминологични изследвания към Върховната касационна прокуратура. На 11 май 2000г. жалбоподателят изпратил писмо до ежедневника „Tруд“, седмичника „Капитал“ и Висшия съдебен съвет. В това писмо той изложил множество твърдения срещу главния прокурор, г-н Н.Ф. Той твърдял, че последният неправомерно е прекратявал наказателни производства срещу високопоставени лица от изпълнителната власт и е използвал Прокуратурата с цел репресия срещу политически опоненти на управляващата партия и негови собствени опоненти, както и че е създал атмосфера на несигурност и страх в прокуратурата и си е позволявал да упражнява физическо насилие срещу подчинените си . Жалбоподателят призовавал тези слухове, включително и за психическото заболяване на главния прокурор, да бъдат проверени от ВСС. В края на писмото си той посочил, че първоначалното му решение било да напусне поради лошата атмосфера във Върховната касационна прокуратура, но в крайна сметка решил, че би било по-правилно да продължи да изпълнява функциите си и да се бори отвътре срещу безобразието, генерирано от главния прокурор.
Писмото било публикувано в броя на вестник „Труд“ на 13 май, но първото издание на вестника било разпространено предишната вечер (на 12 май), каквато била обичайната практика. Около 21.00ч. в петък, 12 май 2000г. С.Д.[Спартак Дочев], прокурор от Върховната касационна прокуратура, разпоредил на дежурния полицай на входа на Съдебната палата да го пусне, за да запечати кабинета на жалбоподателя. След няколко минути той се върнал и връчил на полицая писмена заповед да не допуска жалбоподателя в сградата на 13 и 14 май 2000г., като заявил, че последният е уволнен.В следващите дни на жалбоподателя бил отказан достъп до кабинета и бюрото му. В понеделник, 15 май 2000г., на жалбоподателя била връчена заповед за прекратяване на трудовия договор на основание подадена от него молба по взаимно съгласие , подписана от главния прокурор и незабавно влизаща в сила.
Жалбоподателят започнал съдебно производство за незаконно уволнени. Софийският районен съд уважил исковите му претенции, защото установил, че молбата за напускане е била взета от неговия кабинет от лице, което е имало достъп до него в периода от 12 до 15 май 2000г., и е предадена от това лице на главния прокурор. Това прави прекратяването на трудовия договор на жалбоподателя по фиктивно взаимно съгласие незаконосъобразно. Това решение било оставено в сила от следващите две инстанции.
Жалбоподателят започнал съдебно производство за незаконно уволнение. Софийският районен съд уважил исковите му претенции, защото установил, че молбата за напускане е била взета от неговия кабинет от лице, което е имало достъп до него в периода от 12 до 15 май 2000г., и е предадена от това лице на главния прокурор. Това прави прекратяването на трудовия договор на жалбоподателя по фиктивно взаимно съгласие незаконосъобразно. Това решение било оставено в сила от следващите две инстанции.
Жалбоподателят повдигнал оплакване по член 10 от Конвенцията за твърдени репресивни мерки срещу него в резултат от публикуването на неговото писмо.
Правителството оспорило статуса на «жертва» на жалбоподателя, доколкото той спечелил гражданското дело за незаконно уволнение. Съдът не приема тезата, изтъквайки, че целта на това производство била по този начин да се защитят трудовите права на жалбоподателя, а не неговата свобода на изразяване. Дори решенията в негова полза да са предоставяли обезщетение в някаква форма, израозяваща се във възстановяване на предишната длъжност и присъждане на обезщетение за загубено трудово възнаграждение, те не са признали изрично или по същество твърдяното нарушение на член 10 от Конвенцията. Няма индикации в преписката, че назначаването му е било с цел признаване и обезщетение за жалбата му по член 10 от Конвенцията.
Съдът заключава, че серията от мерки, предприети срещу жалбоподателя, са в резултат от публикацията в пресата и че тези мерки представляват ограничения и санкции по смисъла на член 10 § 2 от Конвенцията, което е намеса в неговата свобода на изразяване. Такава намеса поражда нарушение на член 10, освен, ако не може да се докаже, че тя е била “предвидена от закона”, преследвала е една или повече законни цели, така както е определено в параграф 2, и е била “необходимо в едно демократично общество” за тяхното постигане.
Съдът намира, че намесата в свободата на изразяване на жалбоподателя не е била “предвидена от закона”, в противоречие с параграф 2 на член 10 от Конвенцията. Освен това, Правителството не е представило никакви аргументи, които показват каква законна цел е преследвана с тези мерки и защо те следва да се считат за “необходими в едно демократично общество” за нейното постигане.
Във връзка с установеното нарушение на чл. 10 Съдът констатира нарушение и на чл. 13 поради липсата на каквото и да било средство за защита в националното законодателство.
Съдът намира нарушение на правото на зачитане на личния живот на жалбоподателя по чл. 8 поради извършеното претърсване, което обхваща бюрото в кабинета на служебното му работно място и неговите картотеки, защото то не е било съобразено със закона.
…………………………………………
чл. 10(свобода на словото)+ чл. 13 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита)
Case Glas Nadezhda EOOD and Elenkov v. Bulgaria (Application no. 14134/02), 11 October 2007
Жалбоподателите се оплакват от отказа на компетентния орган да издаде на „Глас Надежда“ ЕООД лиценз за радиоразпространение, както и от отказа на Върховния административен съд да преразгледа по същество решението на този орган. Те твърдят, че по този начин са нарушени правата им гарантирани от членове 10 и 13 от Конвенцията.
Жалбоподателят бил член на Българската протестантска църква. През 2000 г. той решава да създаде дружеството „Глас Надежда“ ЕООД, чрез което е възнамерявал да получи лиценз за радиоразпространение за религиозна радиостанция. Тази инициатива е получила подкрепата на множество български и чуждестранни религиозни личности от различни вероизповедания, както и от дирекцията по вероизповеданията към Министерски съвет. На 16 август 2000 г., „Глас Надежда“ ЕООД се е обърнала към Държавната Комисия по Далекосъобщенията /ДКД/, за да получи лиценз за излъчване на радио станция предлагаща религиозни програми за християнското вероизповедание в района на град София, която, съгласно законовата процедура, съответно била препратена към Националния съвет за радио и телевизия /НСРТ/. След като разгледал молбата на 26 септември 2000 г., съветът я отхвърля с решение от 2 октомври 2000 г., което не е съобщено на „Глас Надежда“ ЕООД. С решение от 2 ноември 2000 г. ДКД отказва издаването на лиценз за радиоразпространение, позовавайки се на решението на НСРТ.
Опитите да се обжалват двете решения – на НСРТ и на ДКД, се оказали неуспешни. Според ВАС това на НСРТ не подлежало на съдебен контрол, а другото пък можело да се обжалва едва след като се оспори първото.
Съдът констатира, че отказът да се предостави на Глас Надежда ЕООД лиценз за радио разпространение е довел до намеса в правото на двамата жалбоподатели на свобода на комуникация на информацията и идеите. Ето защо той пристъпва към анализ дали тази намеса е била „предвидена от закона”, преследвала е една или повече легитимни цели според третото изречение на параграф 1 от член 10 или параграф 2 на този член, и дали е била „необходима в едно демократично общество”.
Съдът отбелязва, че намесата в правата на жалбоподателите на свобода на словото изцяло е резултат от решението на НСРТ, което, по силата на закона, се налага на ДКД , така че, съдът се ограничава в разглеждането си до това решение. Съдът отбелязва, че НСРТ не е провело никакво публично съвещание и, че неговите обсъждания са останали тайни, докато съдът е постановил на този орган да предаде на жалбоподателите копие от доклада от обсъжданията. Освен това, НСРТ не е обяснил в решението си, защо счита, че „Глас Надежда“ ЕООД не отговаря или отговаря само частично на някои от нейните критерии, а се е задоволил с обявяването, че това е така. Така, нито жалбоподателите, нито обществото са били информирани за начина по който НСРТ е използвал правомощията си да решава, за да откаже лиценз за радио разпространение
Тази липса на мотивация не е била преодоляна по време на процедурата по съдебен контрол, която е последвала, тъй като Върховният административен съд е обявил, че дискреционната власт на НСРТ не може да бъде обект на контрол.
Съдът заключава, че намесата в правото на жалбоподателите на свобода на словото не е била предвидена от закона, както изисква чл. 10 от Конвенцията. При тези условия той е счел, че не е необходимо да се изследва дали тази намеса е преследвала легитимни цели и, ако се предположи, че да, дали е била пропорционална на преследваната цел.
Поради липсата на ефективно вътрешноправно средство за защита, е установено и нарушение на чл. 13.
…………………………….
ЧЛЕН 11 – свобода на събранията и сдружаването
чл. 11 (свобода на митингите и демострациите)+чл. 13 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита)
Case of Zeleni Balkani v. Bulgaria (Application no. 63778/00),12 April 2007
През 2000 г. община Пловдив започва почистване на бреговете и коритото на река Марица, която тече през града. Процедурата включва изкореняването и унищожаването на дървесна и друга растителност, която блокира течението на реката. Организацията-жалбоподател е на мнение, че действията на общината са в противоречие с националното законодателство за защита на околната среда и че безразборното изкореняване и унищожаване на дърветата и другата растителност ще наруши биологичното равновесие в реката. На 18 април 2000 г. организацията-жалбоподател уведомява общината за намерението си да проведе митинг на следващия ден, 19 април, пред общината. Целта на митинга е да протестира срещу действията на общината и да поиска безразборното изкореняване и унищожаване на растителността по реката да спре, тъй като то унищожава важна алувиална дървесна растителност и ареала на редки, застрашени видове птици. По-късно същия ден полицаи посещават офисите на организацията-жалбоподател и се сдобиват с подписани декларации от ръководителите й, че са известени за забраната и няма да организират митинга, както е планирано. Организацията-жалбоподател не провежда митинг на 19 април 2000 г. и разчистването на бреговете и коритото на река Марица продължава необезпокоявано. На 26 април 2000 г. организацията-жалбоподател обжалва забраната на общината за провеждането на митинга. С решение от 28 март 2001 г. Пловдивският районен съд обявява за нищожна забраната на общината на митинга, планиран от организацията-жалбоподател за 19 април 2000 г. Решението установява, че забраната е издадена в нарушение на Закона за събранията, митингите и манифестациите, тъй като произхожда не от кмета, а от секретаря на общината. Нещо повече, тя не споменава нито едно от законовите основания за издаване на такива забрани.
Съдът отхвърля възражението на Правителството, че организацията е загубила качеството си на жалбоподател, защото решението на районния съд било в нейна полза. Той отбелязва, че въпреки констатацията си, че забраната е незаконна, националният съд нито признава нарушението на правото на организацията-жалбоподател на свобода на мирните събрания, нито предоставя удовлетворение. Нещо повече, той обявява забраната за нищожна почти година след планираното събитие, когато, според организацията-жалбоподател, нуждата от такъв митинг вече не съществува.
Съдът отбелязва, че в своето решение от 28 март 2001 г. Пловдивският районен съд е установил, че забраната на общината на митинга на организацията-жалбоподател от 19 април 2000 г. е издадена в нарушение на Закона за събранията, митингите и манифестациите . Съответно, тази забрана представлява намеса в упражняването на правото на организацията-жалбоподател на свобода на мирните събрания, която не е „предвидена в закона” по смисъла на втората алинея на чл. 11 от Конвенцията.
Съдът установява, че е налице нарушение и на чл. 13, във връзка с чл. 11 от Конвенцията.
………………………………………
чл.11 (нарушаване правото на сдружаване)
Case of Zhechev v. Bulgaria (Application no. 57045/00),21 June 2007
Жалбоподателят е председател на сдружението „Гражданско общество за български интереси, национално достойнство, единение и обединение – за България. Сдружението е основано на 19 декември 1996 г. в Пловдив. На проведеното на тази дата събрание учредителите приели неговия устав и избрали ръководните му органи. Пловдивският окръжен съд е отказал регистрацията с решение от 6 юни 1997 г., което билооставено в сила от ВКС с мотива, че целите на сдружението го харпактеризират по-скоро като партия, поради което то следва да се регистрира по Закона за политическите партии.
Съдът приема, че целите на сдружението не са достатъчно основание, за да му бъде отказана регистрация. „Не съществува „належаща обществена нужда” да се изисква от всяко сдружение, за което съдът е счел, че преследва „политически” цели, да се регистрира като политическа партия, особено предвид факта, че, както беше отбелязано по-горе, точното значение на това понятие изглежда доста неясно според българските закони. Това би означавало също така, че подлагайки го на редица допълнителни изисквания и ограничения, като например правилото, че политическата партия не може да бъде учредена от по-малко от петдесетима граждани с избирателни права , което в някои случаи може да бъде непреодолимо препятствие пред учредителите му. (Young, James and Webster v. the United Kingdom, judgment of 13 August 1981, Series A no. 44, p. 23, § 56; Sigurður A. Sigurjónsson v. Iceland, judgment of 30 June 1993, Series A no. 264)Нещо повече, един такъв подход противоречи на свободата на сдружаване, защото, в случай, че бъде възприет, свободата на действие, която ще остане за учредителите на дадено сдружение, може да стане или несъществуваща, или толкова ограничена, че да няма практическа стойност.“(§56) <0}
Съдът приема, че отказът на националните съдилища да регистрират сдружението, чийто председател е жалбоподателят, представлява намеса в упражняването на правото му на свободно сдружаване, която не е била „необходима в едно демократично общество” за постигането на тези цели.<0} Ето защо той достига до заключението, че е налице нарушение на член 11 на Конвенцията.<0}
………………………..
ЧЛЕН 13 – право на ефективни правни средства за защита
чл. 13 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита във връзка с нарушението по чл. 3)+ чл. 3 (материално-правни аспекти – неоправдана употреба на сила при задържане на лице от страна на полицията)+ чл.5§1(незаконно лишаване от свобода)+чл.5§3(несвоевременно изправяне пред съд)
Affaire Rashid c. Bulgarie (Requête no 47905/99), 18 janvier 2007
Анализът относно ефективността на проведеното разследване по повод оплакванията за употребата на сила от страна на полицията води Съда до заключението, че макар и такова да е започнало, то буди твърде много въпроси. «Начинът, по който са били приложени неговите разпоредби[на ЗМВР] в случая е довел до осигуряване на имунитет от наказателно преследване на отговорните лица. Не само, че те не са били разпитани като свидетели, но и военният съд е постановил прекратяване на производството като единствения посочен мотив е липсата на информация относно личността на лицата, поради което следствието не може да доведе до идентифицирането и наказването на виновните.»(§64) Съдът посочва, че това обстоятелство само по себе си е тревожно и че в подобни случаи той вече е установявал нарушение на чл. 3 от Конвенцията, визирайки делото Krastanov срещу България, no 50222/99, §§ 59 и 60, 30 септември 2004 г.)
………………………
чл. 13(липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита по повод неефективността на разследването за неоправдана употреба на сила от страна на полицията)+ чл. 3 ( материалноправни аспекти)
Case of Ivan Vasilev v. Bulgaria (Application no. 48130/99),12 April 2007
Жалбоподателят е задържан от двама стажант-полицаи на 14 май 1994 г. по подозрение, че е участвал в обир на количка за сладолед, като по време задържането му е нанесен жесток побой, довел до контузно-разкъсна рана на главата и сериозно увреждане на десния бъбрек, който след хирургична интервенция е отстранен. В хода на производството срещу полицаите ще се окаже, че 14-годишното момче е било неоснователно заподозряно в извършването на кражбата.
В периода 14-16 май 1994 г. родителите на жалбоподателя внасят жалби в Окръжна прокуратура – Видин по повод побоя над сина им. На 21 юни 1994 г.е образувано предварително производство срещу двамата стажант-полицаи. С присъда от 26 януари те са признати за виновни за нанасянето на лека телесна повреда и са оправдани за първоначалното обвинение за нанасяне на средна телесна повреда. Присъдата е оставена в сила от военно-апелативния съд. В окончателно решение от 11 ноември 1998 г. Върховният касационен съд отменя присъдите на г-н Г.Г.и на г-н В.Е. и ги оправдава. Освен това той отхвърля гражданския иск на жалбоподателя .
Съдът приема, че оплакването за неефективността на проведеното разследване следва да бъде разгледано в светлината на чл. 13, а не на чл. 3. Съдът отбелязва, че въпреки че органите на властта разследват побоя върху жалбоподателя, изправят пред съда отговорните за него и ги осъждат, осъждането и присъдата са отменени по-късно и полицейските служители, които са нападнали жалбоподателя, са оправдани. В разглеждания случай оправдаването не се дължи на липса на достатъчно доказателства, че полицаите са извършили действието, в което са обвинени, а по-скоро е резултат от начина, по който Върховният касационен съд тълкува вътрешноправните разпоредби, уреждащи употребата на сила от полицията. Той посочва, че по настоящото дело Върховният касационен съд не се впуска в преценка на пропорционалността на силата, използвана срещу жалбоподателя. Макар че той разглежда членове 40 и 41 от Закона за националната полиция от 1993 г., той не се опитва да анализира степента на силата и дали тя е необходима и съразмерна с оглед на обстоятелствата. Съдилищата от по-ниска инстанцията ясно установяват, че жалбоподателят е претърпял редица увреждания и че те са били резултат от прекомерната сила. Върховният касационен съд им дава различна правна квалификация, като решава, че полицаите законосъобразно са нападнали жалбоподателя, тъй като той се е опитал да избяга и е бил – макар и погрешно – идентифициран като лицето, издирвано от полицията. „Като прави това, този съд третира като ирелевантни редица други фактори – че в момента на събитията жалбоподателят е бил на четиринадесет години, че насилието срещу него е продължило след като е бил усмирен и че побоят е бил умишлен – които фактори до един са от значение при определяне дали действието, предмет на жалбата, представлява нарушение на член 3 от Конвенцията. Този подход е изцяло в разрез със стандартите, следващи от практиката на този Съд в тази област. Така Върховният касационен съд не разглежда по същество оплакването на жалбоподателят по Конвенцията.“(§79)
Ето защо Съдът достига до извода, че е налице нарушение на член 13 от Конвенцията.
Установено е нарушение и на чл. 3 в неговите материалноправни аспекти.
…………………………………………………..
чл.13 във връзка с чл. 3
Andrei Georgiev v. Bulgaria (Application no. 61507/00), 26 July 2007
Съдът отбелязва, че жалбоподателят е бил задържан в помещенията на ареста на Следствената служба в Сливница от 26 юни до 19 юли 2000 г., период от двадесет и три дни . Той отчита, че арестът е бил под нивото на улицата и, че килията не е имала пряка слънчева светлина. Свеж въздух е могъл да влиза само през прозорци над вратите на килията. В килиите не е имало санитарно оборудване, а то е било общо, разположено на същия етаж. Не е ясно как е осигуряван достъпа до санитарното оборудване. Съдът намира, че жизнената площ, с която е разполагал Жалбоподателят е била незадоволителна. Съдът отбелязва обаче, че жалбоподателят не се е оплаквал, че физическото или психичното му здраве са се влошили по време на задържането му в този арест или в резултат от него. Нито се е оплаквал от храната, дейностите извън килията или от възможността да поддържа контакти с външния свят. Съдът отбелязва обаче, че жалбоподателят не се е оплаквал, че физическото или психичното му здраве са се влошили по време на задържането му в този арест или в резултат от него. Нито се е оплаквал от храната, дейностите извън килията или от възможността да поддържа контакти с външния свят. Поради това Съдът приема с 4 на 3 гласа, че не е имало нарушение на член 3 от Конвенцията по отношение на задържането на жалбоподателя в ареста на Следствената служба в Сливница.
Вземайки предвид обаче, че неговото оплакване по чл. 3 е било допустимо, той го анализира от гледна точка на чл. 13.
Съдът счита, че в настоящия случай не е било посочено от горепосоченото Правителство, че в съответния момент е съществувало ефикасно средство за защита по българското право, което да даде възможност на Жалбоподателя да подаде жалба за твърдените неподходящи условия на задържане в ареста на Следствената служба в Сливница.
Съдът достига до заключението, че е имало нарушение на член 13 във връзка с член 3 от Конвенцията.
………………………………………………………
чл. 14 (забрана за дискриминация във връзка с чл.2)
Affaire Anguelova et Iliev c. Bulgarie (Requête no 55523/00) 26 juillet 2007
Вечерта на 18 април 1996 г., в град Шумен, жертвата е била нападната от седем тийнеджъри, намушкана с нож и жестоко бита. След нападението пострадалият е бил откаран в болница, но е починал на следващата сутрин. Както по-късно заявяват извършителите, нападението е било мотивирано от ромската принадлежност на жертвата, която нито един от тях не е познавал преди това.
Съдът напомня, че държавите имат общо задължение съгласно член 2 на Конвенцията да провеждат ефективно разследване в случаи на лишаване от живот, което трябва да бъде извършено без дискриминация, както се изисква от член 14 на Конвенцията. Освен това, при разследването на насилствени действия държавните органи имат допълнителното задължение да предприемат всички обосновани мерки, за да разкрият каквато и да била расистка подбуда и да установят дали е възможно етническа омраза или предразсъдък да са изиграли роля в събитията. Ако не направят това и приравнят насилие и бруталност по расистки подбуди на случаи, които не са свързани с расизъм, значи си затварят очите за специфичния характер на действия, които са особено пагубни за основните права.
В този случай, расистките подбуди на нападателите при извършване на нападението срещу роднината на жалбоподателите са станали известни на органите още в началото на разследването, когато Д.К. казва това на 19 април 1996 г. „Съдът счита за напълно неприемливо, че въпреки че са знаели, че подбудата за нападението е расовата омраза, органите не са приключили експедитивно предварителното следствие срещу нападателите и не са ги предали на съд. Напротив, те са позволили наказателното производство да се проточи и да остане във фазата на разследването повече от единадесет години. В резултат на това изтича давността по отношение на болшинството от нападателите. Освен това, Съдът отбелязва, че органите на властта не са повдигнали също обвинение срещу нападателите и за никакви престъпления по расистки подбуди.“(§116)
Той достига до извода, че в настоящия случай държавните органи не са направили необходимото разграничение от други, не-расово мотивирани престъпления, което представлява необосновано третиране, несъвместимо с член 14 на Конвенцията.
Съэдът установява нарушение и на чл. 2 в неговите процесуални аспекти.
.……………………………………………………………………..
чл.34 (статусът на жертва)+чл.2(материалноправни и процесуални аспекти)
Case of Nikolova and Velichkova v. Bulgaria (Application no. 7888/03),20 December 2007
Жалбоподателите твърдят, че техният съпруг и баща е починал в резултат на малтретиране от двама полицаи и че последвалото наказателно производство срещу полицаите не е осигурило ефективно правно средство за защита.
Доколкото двамата полицаи са били признати за виновни и осъдени, а жалбоподателите са получили обезщетение за причинените им неимуществени вреди по реда на ЗОДОВ, Правителството е направило възражение, че те са загубили качеството си на «жертви» по смисъла на чл. 34 от Конвенцията. Европейският съд подлага на задълбочен анализ това възражение и го отхвърля. Той напомня, че принципите, на които се основава оценката дали един жалбоподател има статуса на жертва на нарушение, са обобщени в §§ 178‑92 от решението му по делото Scordino v. Italy (no. 1) ([GC], no. 36813/97.). В настоящия случай действително двамата полицаи са признати за виновни и осъдени, а на жалбоподателите е присъдено и обезщетение. Съдът обаче подлага на анализ и ефективността на наказателното производство срещу полицаите. Той отбелязва, че отговорните лица са изправени на съд едва през есента на 1999 г. и са признати за виновни и осъдени през 2002 г., повече от седем години след противоправното им деяние. «Съдът смята този начин на водене на производството за недопустим, като се има предвид, че в делото става въпрос за сериозен случай на полицейско насилие и като такова то изисква бърза реакция от страна на властите. (Türkmen v. Turkey, no. 43124/98, § 51, 19 December 2006, §§ 54‑57)Нещо повече, прекомерното забавяне на производството, вината за което е изцяло на властите, се използва от съда като аргумент за налагане на условни, а не на ефективни присъди.»(§59). Съдът не може да пренебрегне факта, че, докато българският Наказателен кодекс от 1968 г. дава възможност на националните съдилища да наложат до дванадесет години затвор за деянието, извършено от полицаите, те избират да наложат минималното наказание, разрешено от закона – три години лишаване от свобода – и да отложат изпълнението му. Срещу полицаите не са предприети и никакви дисциплинарни мерки. Нещо повече, до 1999 г. (доста след началото на наказателното производство срещу тях) и двамата полицаи все още служат в полицията, а един дори е повишен. Практиката на Съда повелява, че, когато служители на държавата са обвинени в престъпления, включващи малтретиране, е важно те да бъдат отстранени от длъжност докато бъдат разследвани и съдени, и да бъдат уволнени, ако бъдат осъдени. Съдът констатира, че мерките, предприети от властите, не осигуряват подходящо възмездяване на жалбоподателите, поради което те все още могат да претендират да са жертви на нарушение по смисъла на чл. 34 от Конвенцията. те все още могат да претендират да са жертви на нарушение по смисъла на чл. 34 от Конвенцията.
Съдът установява две самостоятелни нарушения на чл. 2 – в неговите материалноправни и в процесуалните му аспекти.
………………………………………………………..
ПРОТОКОЛ 1
чл.1 от Протокол 1 (реституция по ЗВСОНИ)
Affaire Debelianovi c. Bulgarie (Requête no 61951/00), 29 mars 2007
На 18 октомври 1947 г., бащата на жалбоподателите придобил къща в Копривщица. През 1953г. Министърът на комуналното стопанство и благоустройството издал заповед за отчуждаване на къщата срещу известна сума пари. През 1956 г., отчужденият имот бил превърнат в музей (Ослековата къща). Той е считан за най-значимият исторически и етнографски паметник в Копривщица. През 1992 г., вследствие на влизането в сила на закон, предвиждащ реституцията на определени отчуждени в миналото имоти, жалбоподателите сезирали кмета на Копривщица с молба за отменяне на решението за отчуждаване на къщата. Тъй като не бил даден ход на молбата, жалбоподателите подали в СРС искова молба за отменяне на имлицитното решение за отказ на кмета.
С решение от 19 март 1993 г., съдът отхвърля претенцията на жалбоподателите, констатирайки че изискуемите законови условия за реституцията не са изпълнени, тъй като проектът, във връзка с който е извършено отчуждаването, а именно преобразуване на имота в музей, е бил вече осъществен.
Жалбоподателите подали молба за преглед по реда на надзора пред Върховния съд. С решение, постановено на 30 март 1994 г., Съдът отменя обжалваното решение и постановява реституцията на спорния имот с мотива, че законовите условия са изпълнени когато, както в случая по делото, имотът съществува в първоначалния си вид. С решение от 8 юни 1994 г., официално влязло в сила на 17 юни 1994 г., Народното събрание постановява мораториум върху законите за реституцията относно имотите със статут на национални паметници на културата. По смисъла на това решение, мораториумът следвало да преустанови действието си с приемането на нов закон за паметниците на културата.
Жалбоподателите повдигнали оплакване, че тяхното право да се ползват от реституирания имот е накърнено поради невъзможността да се влезе във владение на реституирания им имот, което произтича от решението на Народното събрание от 8 юни 1994 г. Те се позовават на член 1 на Протокол № 1.
Съдът отчита, че мораториумът, наложен с решението на Народното събрание представлява несъмнено едно вмешателство в правото на жалбоподателите да ползват имота си. Тъй като последствията от критикуваната мярка са априори само временни, същата не би могла да бъде сравнена с изричното отчуждаване, нито с фактическото отчуждаване. Следователно, Съдът счита, че мярката е наложена във връзка с обичайната нормативна уредба за собствеността и че оттук по делото следва да се приложи втори параграф на член 1 от Протокол № 1. Съдът приема, че става дума за законна цел във връзка със защитата на културното наследство на дадена държава. Съдът констатира обаче, че ситуацията, която ощетява жалбоподателите, продължава около дванадесет години и половина и че освен скромното обезщетение за двумесечния период, предшестващ налагането на мораториума, заинтересованите не са получили никаква компенсация за невъзможността да използват техния имот.“(§56)
Съдът отбелязва също и несигурността по отношение на момента, в който критикуваната мярка би приключила, защото законът от 1969 г. все още е в сила и не изглежда в момента да се обсъжда проект за нов закон. А, знаейки, че приемането на нов законодателен акт може да срещне трудности и да отнеме известно време, Съдът счита, че периодът от повече от дванадесет години е прекалено голям. Съдът отбелязва, че при обстоятелствата по делото, мярката е оказала сериозно, подлежащо на обезщетение на жалбоподателите влияние, пречейки на нормалното ползване на тяхното право в продължение на повече от дванадесет години. Жалбоподателите е трябвало да понасят прекомерно натоварване, което е накърнило справедливото равновесие, което трябва да съществува между изискванията на общия интерес и защитата на правото на зачитане на личната собственост.(§58) Поради това Съдът намира нарушение на чл. 1, но отлага приложението на член 41 от Конвенцията за нанесени имуществени и неимуществени вреди в частта на констатираните нарушения.
Решението за присъждане на справедливо обезщетение е постановено на 27 ноември 2008 г.
………………………………………………………………
Чл.1 от Протокол 1 (реституция по чл. 7 от ЗВСОНИ)
Velikovi and Others (жалби №№ 43278/98, 45437/99, 48014/99, 48380/99, 51362/99, 53367/99, 60036/00, 73465/01, and 194/02),15 march 2007
Това е първото решение на Съда, постановено по осем самостоятелни жалби, обединени от Съда за общо разглеждане, което изиграва ролята на /пилотно решение/ своеобразен стандарт за решаване на всички български дела, свързани с реституцията не само по ЗВСОНИ, но и по останалите реституционни закони.
Всички жалбоподатели са били собственици на одържавени някога имоти, в които те първоначално са били настанени като наематели, а впоследствие – след 10 и повече години общината им предлага да ги закупят и сделките са осъществени по действалото към съответния момент законодателство.
След приемането на ЗВСОНИ някогашните собственици предявяват искове по чл. 7 от закона, като в тях формулират основания за нищожност на продажбите от страна на общините така, както са регламентирани в самия текст на чл. 7. Уточненията за конкретните пороци на сделките са правени в хода на самите съдебни производства. До 2000 г. в закона не е предвидена възможността от новите собственици-ответници по исковете по чл. 7, да получат обезщетение вместо продадените им от държавата жилища. Записано е, че този въпрос ще бъде уреден с наредба, която така и не е приета. През 2000 г. е регламентирано, че те имат право да получат жилищно-компенсаторни записи на основание ЗОСОИ, които се търгуват на борсата на минимална цена. Текстът на чл. 7 е изменен и допълнен през 2007 г., когато е регламентирано, че стойността на ЖКЗ се изплаща по номинал от държавата чрез министерството на финансите.
Европейският съд приема, че сама по себе си нормата на чл. 7 не противоречи на чл. 1 от Протокол 1, като се вземе предвид особената политическа обстановка и целта за смяна на системата и възстановяване на някогашната несправедливост, извършена от комунистическата власт.
Той декларира, че ще приложи принципите на постановенто вече от него решение по делото Pincová and Pinc v. the Czech Republic) (№ 36548/97, § 51, ECHR 2002‑VIII, където при донякъде подобни обстоятелства Съдът е намерил, че не е спазено изискването за пропорционалност.
Съдът установява, че е налице отнемане на собственост по смисъла на второто изречение от член 1 на Протокол № 1 към Конвенцията. Такова отнемане следва да е в съответствие със закона, в преследване на обществен интерес и при осигуряване на справедлив баланс между нуждите на генералния интерес на общността и изискванията за закрила на основните права на индивида. „Въпросът дали в даден случай на отнемане на собственост по силата на Реституционния закон, имотът е взет поради съществени нарушения на материалноправни разпоредби от една страна и от друга – в резултат от адмиинистративни пропуски от незначителен характер, за които е отговорна администрацията, а не лицето, следва да се счита за особено важен при оценката на пропорционалността по Член 1 от Протокол № 1 от Конвенцията.“(§186) Съдът приема, че не е налице нарушение при тези случаи, в които не са спазени такива изисквания на закона, които са по вина на купувачите (жилището е по-голямо от установените норми, лицата не отговарят на изискванията за крайно нуждаещи се, нямат жителство, възползвали са се от своето обществено положение). Той достига до извода, че в случая е нарушен принципът на пропорционалност при намесата в правото на собственост в случаите, в които порокът на сделката се дължи на самата администрация (при т.н. казуси на „запетайката“).Същевременно той достига до извода, че самият закон не е позволил да се разграничи добросъвестността на отделните купувачи и е поставил под общ знаменател абсолютно всички лица.
Съдът разделя жалбите в четири групи: а/ случаи, в които е имало злоупотреба с права (според неговите виждания) – при тях той не намира нарушение на чл. 1 от Протокол 1 (жалбите на Великови и Чолакови; б/ дела, в които са установени съществени нарушения на действащото законодателство, но по вина на самите жалбоподатели (жалбите наВульпе и Стоянова и Иванов); в/ дела, в които държавата е била отговорна за нередностите, довели до обявяване на договорите за нищожни (жалбите на Богданови, Цилеви, Николови, за които обаче Съдът постановява, че с оглед получената висока цена при продажбата на ЖКЗ, не е бил нарушен принципът на пропорционалност (§§233-235); г/ случаи на прекомерно разширително тълкуване на реституционния закон (жалбите на Тодорова и Енева и Добрев, които са последващи купувачи, чиито сделки са сключени не с държавата, а с лицата, придобили национализираните имоти).
Съдът намира нарушение на Член 1 от Протокол № 1 към Конвенцията в жалбите на Тодорова (Todorova) (жалба № 48380/99), Енева и Добрев (Eneva and Dobrev) (№ 51362/99), Богданови (Bogdanovi) (№ 60036/00) и Цилеви (Tzilevi) (№ 73465/01), присъжда на всички обезщетение за неимуществени вреди, но отлага въпроса за имуществените претенции по чл. 41 от Конвенцията.
С решение от 24 април 2008 г. той присъжда обезщетения на жалбоподателите, ръководейки се от принципа, че в случаите, в които е била констатирана непропорционалност, обезщетението няма да обхване пълната пазарна стойност на отнетото жилище и ще обхваща едновременно имуществените и неимуществените вреди (жалбите на Богданови и Цилеви). В случаите, когато лишаването от собственост е било напълно произволно, обезщетението ще бъде в пълен размер по пазарната оценка на жилището, а самостоятелно ще се присъжда обезщетение и за причинените неимуществени вреди (случаите на Тодорова и Енева и Добрев).
………………………………………………….
чл.1 от Протокол 1 (реституция по Закона за възстановяване собствеността върху недвижими имоти на български граждани от турски произход)
Case of Kushoglu v. Bulgaria (Application no. 48191/99), 10 May 2007
Жалбоподателите са родени и са живели в България до лятото на 1989 г., когато комунистическият режим в България принуждава десетки хиляди етнически турци, между които и жалбоподателите, да емигрират. Преди да заминат, на 24 юли 1989 г., жалбоподателите продават двуетажната си къща в Дулово на местната община.
На 12 февруари 1990 г. общината продава къщата на две физически лица, г-жа А. и г-н Н. Цената е 21 376 български лева. На неуточнена дата през 1991 г. жалбоподателите подават иск срещу Община Дулово за обявяване на продажбата от 1989 г. за нищожна поради това, че противоречи на закона или е сключена в условия на крайна необходимост и при очевидно неизгодни условия. На неуточнена дата през 1993 г. жалбоподателите подават друг иск срещу г-жа А. и г-н Н, като претендират, че договорът от 12 февруари 1990 г. между Община Дулово като продавач и г-жа А. и г-н Н. като купувачи също е нищожен и противоречи на закона. На това основание жалбоподателите молят съда да разпореди на ответниците да „върнат собствеността и владението” върху спорната къща. Производството по горепосочените два иска е обединено на 19 февруари 1993 г.
С решение от февруари 1995 г. ВКС прогласява нищожността на договора за покупко продажба между общината и жалбоподателите и връща делото за ново разглеждане в останалата му част. На 19 април 1995 г., при подновяване на разглеждането на останалите въпроси по делото, Окръжен съд Силистра приема, че продажбата от 1990 г. е действителна. Съдът отхвърля претенцията на жалбоподателите за rei vindicatio.
Европейският съд анализира въпроса дали жалбоподателите могат да твърдят, че ска имал собственост. Той посочва, че решението на Върховния съд от 17 януари 1995 г. отстранява със задна дата всички ефекти от прехвърлянето на собствеността между жалбоподателите и общината през 1989 г. Ето защо може да се каже, че в резултат на решението от януари 1995 г. се установява окончателно, че правото на жалбоподателите никога не е било прехвърляно на общината. Дотолкова, доколкото съдилищата, в последващите си решения, отхвърлят ревандикационния иск на жалбоподателите срещу г-жа А. и г-н Н., следва да се отбележи, че тези претенции не са били отхвърлени на основание, че жалбоподателите не са успели да докажат валидността на своето право, а на основание, че, както е посочил Силистренският окръжен съд, ответниците са сключили действителен договор с общината. Съдът достига до извода, че след януари 1995 г. жалбоподателите са имали „активи” и съответно „притежание” по смисъла на чл. 1 от Протокол №1. Констатацията, че г-жа А. и г-н Н. са придобили правото на собственост върху къщата по силата на сделката от 1990 г. между тях и общината, може да се характеризира единствено като несъстоятелна, бидейки напълно необоснована и в явно противоречие със Закона за собствеността и съответната практика на българските съдилища.
„Констатацията, че г-жа А. и г-н Н. са придобили правото на собственост върху къщата по силата на сделката от 1990 г. между тях и общината, може да се характеризира единствено като несъстоятелна, бидейки напълно необоснована и в явно противоречие със Закона за собствеността и съответната практика на българските съдилища.“(§60)
Съдът констатира, че е налице нарушение на общото правило за мирно ползване на притежанията, установено в първото изречение на чл. 1 от Протокол №1 към Конвенцията. Той отлага приложението на член 41 от Конвенцията за нанесени имуществени и неимуществени вреди в частта на констатираните нарушения.
С последващо решение от 3 юли 2008 г. Съдът им присъжда обезщетение за претърпените от тях имуществени и неимуществени вреди.
……………………………………………………………………………………………
чл.1 от Протокол 1 (реституция по ЗСПЗЗ и и на земите от горския фонд)+ чл. 6§1 (върховенство на закона – незачитане силата на пресъдено нещо)
Case of Kehaya and Others v. Bulgaria (Applications nos.47797/99 and 68698/01), 14 June 2007
/решение за справедливо обезщетение по чл. 41 от Конвенцията/
С решение от 12.01.2006 г. Съдът намира две нарушения на чл. 1 от Протокол 1, но приема, че не е готов да се произнесе по въпроса за обезщетението. С настоящото си решение той разпорежда, че държавата трябва в тримесечен срок от влизането му в сила да възстанови собствеността върху отнетите от жалбоподателите имоти, а в случай на неизпълнение, да им заплати сумата от 79 200 евро като имуществени вреди. Присъждат им се суми и за неимуществени вреди и разноски.
……………………………………………………………………………………………
чл. 1 от Протокол 1(право на мирно ползване на собствеността)+ чл.6§1 (неизпълнение на съдебно решение)
Case of Sirmanov v. Bulgaria (Application no. 67353/01), 10 May 2007
През 1998 г. жалбоподателят започва дело срещу Плевенския военен съд на основание чл. 2 (6) от Закона за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани, като претендира 25 000 0000 неденоминирани лева като обезщетение за времето, за което е бил лишен от свобода, считано от 21 декември 1989 г. до 20 март 1990 г.
С решение от 7 юни 1999 г. Плевенският районен съд постановява, че лишаването от свобода на жалбоподателя през този период е било незаконно по смисъла на горепосочената разпоредба и му присъжда 1 000 000 (неденоминирани)лева за неимуществени вреди, заедно със законната лихва, считано от 21 декември 1989 г. до окончателното изплащане на обезщетението. Тъй като нито една от страните не обжалва, решението влиза в сила на 17 юни 1999 г. Жалбоподателят се снабдява с изпълнителен лист и го предявява на председателя на същия съд за плащане. Сумата е изплатена изцяло едва 4 години по-късно.
Според практиката на Съда, едно „вземане” може да представлява „притежание” по смисъла на чл. 1 от Протокол №1 към Конвенцията, ако то е действително доказано и изпълнимо.
Съдът заключава, че невъзможността на жалбоподателя да получи изпълнение на това решение изцяло преди 24 септември 2003 г. представлява намеса в правото му на мирно ползване на неговите притежания, заложено в първото изречение на първата алинея на член 1 от Протокол №1. „ Като не успяват да изпълнят повече от четири години окончателното решение на Плевенският районен съд, националните органи пречат на жалбоподателя да получи парите, които той разумно е очаквал да получи. Правителството не е посочило никаква основателна причина за това и Съдът счита, че липсата на средства не може да оправдае такъв пропуск.“(§38)
Освен нарушение на чл. 1 от Протокол 1 Съдът установява нарушение и на чл. 6§1 поради продължителното неизпълнение на влязлото в сила решение.
………………………………………………………………………………………
чл.1 от Протокол 1
Case of Kirilova and Others v. Bulgaria (Applications nos. 42908/98, 44038/98, 44816/98 and 7319/02), 14 June 2007
/ решение за справедливо обезщетение по чл. 41 от Конвенцията/
С решение от 16 юли 2005 г. съдът констатира нарушение поради необичайно продължителната забава на обезщетението при отчуждаване жилищата на жалбоподателите, но прие, че не е готов да определи размера на справедливото обезщетение. С настоящото решение той присъжда обезщетения за имуществени и неимуществени вреди на всеки един от жалбоподателите.
………………………………………………………
чл.1 от Протокол 1 (лишаване от собственост)
Affaire Kalinova c. Bulgarie (Requête no 45116/98),8 novembre 2007
През 1986 г. общината в гр. Нова Загора отчуждава къща с дворно място за нуждите на започващо жилищно строителство, съгласно плана на града. На собствениците е изплатено обезщетение по действащия ЗТСУ. Строителството на жилищната сграда е реализирано частично без да се засяга процесния имот. През 1990 г. той е продаден на жалбоподателката, която е вписана в списъците на общината като крайно нуждаеща се.
През 1992 г. е приет реституционен закон, даващ възможност на собствениците, чиито имоти са отчждени по благоустройствените закони, да си ги хпоискат обратно, ако мероприятието не е било реализирано и имотът е запазен в същия вид. Собствениците на къщата с дворното място правят искане до кмета да им бъде възсатновена собствеността, но той им отказва. Неговият отказ е потвърден от окръжния и от Върховния административен съд с решение от 1995 г. Бившите собственици предявяват иск по чл. 7 от ЗВСОНИ, който е преквалифициран на такъв по чл. 26 от ЗЗД и уважен от всички съдебни инстанции. Договорът за продажба между общината и жалбоподателката е прогласен за нищожен поради това, че имало забрана да се продават жилища по-ниски от три етажа, ако са предназначени за събаряне, съобразно градоустройствените планове.
Европейският съд прилага стандарта, изработен в решението си по делото Великови (§§241 и 248) и приема, че в случая властите не са създали ясни и точни критерии, които да разграничат добросъвестните купувачи, каквато без съмнение е била г-жа Калинова, от недобросъвестните, поради което така те са нарушили принципа на пропорционалност. Той посочва, че « отмяната на собствеността на жалбоподателката не се е вписвала ясно в рамките на законните цели, преследвани от реституционните закони, но представлява случай, в който въпросното законодателство е било приложено разширително.“)(§73)
Европейският съд установява нарушение на чл. 1 от Протокол 1, но отлага произнасянето по въпроса за справедливо обезщетение.
С последващо решение от 27 февруари 2009 г. той присъжда на жалбоподателката обезщетение за неимуществени и за имуществени вреди, съобразявайки се с пазарната стойност на жилището в града, в който тя живее.