Каталог 2016

КАТАЛОГ ПО ТЕКСТОВЕ НА ПОСТАНОВЕНИТЕ РЕШЕНИЯ ОТ ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪД ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА ПРЕЗ 2016 г.

ЧЛЕН 3 – забрана за нечовешко и нехуманно третиране и изтезание

чл.3(забрана за нехуманно и унизително третиране /полицейско насилие при задържане/ – материални и процесуални аспекти ) +чл. 6§2(нарушаване на презумпцията за невиновност от министър на вътрешните работи)+чл.8 (нарушаване правото на неприкосновеност на личния живот поради медийния отзвук по задържане и поради незаконно претърсване и изземване на вещи от офис на съпругата)+чл.13 във вр. с чл. 3, чл. 6§2 и чл. 8

Popovi c. Bulgarie (Requête no 39651/11),9 Juin 2016

Жалбата е свързана със задържането на г-н Попов, бивш главен секретар на Министерството на финансите, в рамките на полицейска операция, проведена на 01.04.2010 г.

Жалбоподателите са съпрузи. През 2009 г. прокуратурата образува досъдебно производство срещу неизвестен извършител поради недобро управление и разходване на публични средства в рамките на Министерството на отбраната. Разследването е свързано по-конкретно с финансовите параметри на важен договор от времето, когато министър на отбраната е Николай Цонев.

Следователят, на когото е възложено разследването, сигнализира полицията, че г-н Попов и неговият девер (братът на съпругата му), съдията в СГС П.С. са му предложили пари, за да му въздействат върху хода на разследването, което да приключи благоприятно за Н. Цонев. Полицията предприема операция по наблюдение на двамата и подготвя задържането им. Арестът на г-н Попов е извършен на 01.04.2010 г. в нотариалната кантора на съпругата му, от маскирани въоръжени лица, които нахлуват в офиса на г-жа Попова, разпореждайки на присъстващите да легнат на земята и да си вдигнат ръцете. Нито служителките, нито жалбоподателят първоначално осъзнават, че това е полицейска операция и макар че не оказват никаква съпротива, един от полицаите блъска силно главата на жалбоподателя в рамката на вратата, поваля го на пода, след което са му поставени белезници зад гърба, като междувременно той е ритан и настъпван по ръцете. Всички действия са заснети от камерата в нотариалната кантора и са предоставени на ЕСПЧ. Операцията по задържането на жалбоподателя е заснета и от специално осигурен от МВР операторски екип. Часове по-късно избрани кадри са качени на сайта на МВР и разпространени от всички медии като изключителна новина. Същия ден жалбоподателят е задържан и му е повдигнато обвинение за активен подкуп на осн. чл. 304а НК за това, че е предложил 30 000 евро и 20 000 лв на следователя, който провежда разследването срещу бившия министър на отбраната. При освидетелстването му в следствения арест лекар установява наличието на наранявания по тялото и лицето на жалбоподателя. На 29.10.2012 г. СГС постановява оправдателна присъда по отношение на жалбоподателя и двамата му съучастници, която е оставена в сила от следващите две инстанции.

В хода на наказателното производство пред СГС записите от видеокамерата на нотариалната кантора и от служителите на МВР са прожектирани в съдебното заседание от 27.04.2011 г. След прожекцията зам.-градският прокурор разпорежда изпращането им на районната прокуратура с указания за проверка дали са налице данни по повод оплакването на жалбоподателя за прекомерна употреба на сила и има ли основание за образуване на досъдебно производство. На 09.05.2011 г. е образувано досъдебно производство във връзка със събитията около задържането на жалбоподателя. На 6 юли 2011 г. районната прокуратура отказва да повдигне обвинение срещу полицаите, които са задържали жалбоподателя, тъй като липсвали достатъчно данни,че последните са извършили престъпление. По отношение на полицая, причинил хематом на жалбоподателя и рана на челото, който го е блъснал на земята, прокуратурата приема, че той е действал в рамките на неизбежната отбрана, тъй като последният се бил затичал към входната врата, размахвайки ръце. Във всеки случай прокуратурата намира, че блъскането на главата на жалбоподателя във вратата било чисто случайно обстоятелство, което не може да ангажира отговорността на полицая. Постановлението е обжалвано и е отменено през март 2012 г. Образувано е производство срещу неизвестен извършител за нанесени телесни повреди на жалбоподателя на осн. чл. 131, ал. 2 НК. Назначен е експерт, който да установи дали лицето, което е обиздвижило жалбоподателя, може да бъде разпознато и по-специално дали това е полицаят В.С. Той не дава категоричен отговор. Разпитани са служителки от нотариалната кантора, присъствали на полицейската акция, жалбоподателя и полицаите, които са били включени в операцията. През юни 2013 г. разследващият полицай изпраща делото на прокуратурата с мнение за прекратяване на досъдебното производство поради липса на доказателства, че полицаят В.С. умишлено е наранил жалбоподателя. Районният прокурор спира производството поради това, че извършителят е неизвестен. Постановлението е отменено и СРС връща делото за доразследване. С постановление от 21 март 2014 г. производството е прекратено поради настъпване на абсолютната давност (три години от извършването на деянието – т.е. на 1 април 2013 г. Европейският съд намира, че използваните средства от полицаите и начинът на техните действия в хода на самата операция не са били необходими с оглед специфичните обстоятелства на случая. Самата техника за обездвижване на жалбоподателя не е била съобразена със ситуацията, нито пък използваната сила от полицията е била необходима с оглед поведението на жалбоподателя. С оглед анализа на всички данни Съдът достига до извода, че жалбоподателят е бил подложен на унизително третиране, поради което намира нарушение на чл. 3 в неговия материален аспект.

Що се отнася до разследването по повод събитията около задържането на жалбоподателя ЕСПЧ констатира, че е било образувано досъдебно производство, което се е развило в периода 09.05.2011 г. – 21.03.2014 г. Като отчита обстоятелставта по случая, той намира, че този период е твърде дълъг, тъй като делото не е било сложно, имало е достатъчно свидетели, записи от две видеокамери, медицински документи. Необходимо е било само да се идентифицира полицаят, обездвижил жалбоподателя, да се разпитат свидетелите-очевидци и да се използват записите от видеозаснемането на полицейската операция. Съдът констатира, че производството е било прекратено поради настъпилата абсолютна давност и така разследването не е позволило да се установят фактите и да се изясни отговорността на полицейските служители, участвали в операцията. Затова той достига до извода, че разследването не е било достатъчно бързо и не е било водено с необходимото усърдие. Поради това е установено нарушение и на процесуалните аспекти на чл. 3. Доколкото във връзка с нарушенията на чл. 3 не са налице никакви вътрешноправни средства за защита, е намерено нарушение и на чл. 13 във вр. с чл. 3.

Съдът установява наред с това нарушения на чл. 6§2, чл. 8 и чл. 13 във вр. с чл. 6§2 и чл. 8.

…………………………….

чл.3(забрана за нечовешко и нехуманно третиране /полицейско насилие при задържане/ – материални аспекти) +чл. 6§2(нарушаване на презумпцията за невиновност)+чл.8 (нарушаване правото на неприкосновеност на личния живот)+чл.13 във вр. с чл. 3 и чл. 8

Stoyanov et autres c. Bulgarie (n° 55388/10), 31 mars 2016

Сутринта на 10 февруари 2010 г. специализиран отряд на МВР стартира операция срещу членове на мафиотска структура, заподозрени, че са организирали и ръководили широка мрежа от проститутки, участвали са в извършването на редица тежки престъпления, като изнудване, укриване на данъци, търговия с влияние и пране на пари. Операцията е наречена „Октопод“ и получава широко медийно отразяване. По време на цялата операция полицейските части са били придружавани от оператори и фотографи. Част от снимките са били публикувани в печатни и онлайн издания.

Жалбоподатели по настоящото дело са двама братя и техните семейства – съпругата на единия от тях и приятелката на другия, както и децата им.

На 10 февруари, около 6.30 часа сутринта две полицейски групи с тежко въоръжени и маскирани полицаи нахлуват в жилищата на двамата братя, разпореждат им да легнат на земята, поставят им белезници, след което ги фотографират. Един час по-късно те разрешават на децата и жените да напуснат жилищата.

По същото време жилищата на всеки един от жалбоподателите са претърсени и от тях са иззети редица вещи без да е налице разрешение от съдия.

Двамата са задържани за 24 часа, а на 12 февруари СГС им определя мярка за неотклонение „задържане под стража“. Мярката е отменена от Софийския апелативен съд на 18 февруари поради нейната неоснователност.

Още в деня на задържането им и в следващите дни и месеци министърът на вътрешните работи в интервюта пред медиите сочи, че задържаните са извършвали редица престъпления, че са налице достатъчно доказателства и те би трябвало да получат поне 12 години лишаване от свобода. Негови изявления са публикувани в много печатни и електронни издания.

Непосредствено след образуването на наказателни производства срещу двамата братя е наложен запор върху личното им имущество, както и на техните десет дружества на основание Закона за отнемане в полза на държавата на имущество, придобито в резултат на престъпление. Комисията сезира съда с искане за налагане на различни обезпечителни мерки върху стоки, акции, банкови сметки и друго имущество, принадлежащо не само на тях но и на техните дружествата. През 2013 и 2014 г. тези действия са отменени по съдебен път.

Наказателното производство срещу жалбоподателите е прекратено окончателно на 27 февруари 2014 г., след като съдът констатира, че от датата на образуването му по него не са били извършени някакви ефективни следствени действия, то не е напреднало съществено и няма изготвен обвинителен акт.

Съдът посочва, че с оглед съществуващите подозрения в извършването на тежки престъпления и наличието на оръжие у двамата, макар и законно, той не намира за укоримо поведението на властите да организират полицейска операция с въоръжени и маскирани полицаи. Но за него е неприемливо и неоправдано да принуждават единия брат да стои гол с белезници в продължение на час, а другия – с белезници и полуразсъблечен, седнал на земята пред къщата си. Поради това Съдът заключава, че двамата братя са били подложени на унизително отношение от силите на реда.

Що се отнася до големия син на Йордан Стоянов, по това време на 18 години, няма никакво обяснение защо е трябвало да бъде имобилизиран и държан с белезници, след като той нито е бил заподозрян в извършването на престъпление, нито е оказал съпротива. По отношение на него Съдът заключава, че също е било извършено нарушение на чл. 3. Съдът приема, че по отношение на всички членове на семействата на двамата братя, които са били в домовете им в ранната сутрин на полицейската операция, поведението на полицията е било в разрез със забраната за унизително отнасяне и намира нарушение на чл. 3.(§§63-73)

Съдът установява наред с това нарушение и на чл. 13 във вр. с чл. 3, доколкото за жалбоподателите липсва ефективно вътрешноправно средство за защита при допуснато нарушение на чл. 3.

Установено е нарушение и на чл.6§2 и чл. 8, както и на чл. 13 във вр. с чл. 8

………………………

чл.3(забрана за нечовешко и нехуманно третиране /полицейско насилие при задържане/ – материални аспекти)+чл.6§2(нарушаване на презумпцията за невиновност)+ +чл.13 във вр. с чл. 3 и чл. 6

Petrov et Ivanova c. Bulgarie(Requête n^o 45773/10), 31 mars 2016

В ранните часове на 10 феврури 2010 г. в рамките на операция „Октопод“ екип на въоръжени и маскирани мъже нахлува в жилището на жалбоподателя. По това време там се намира бременната му приятелка, малката им дъщеря на 5 години и 82-годишната баба на жалбоподателя. Полицаите извършват претърсване без да представят разрешение, а цялата полицейска операция е филмирана от лице, което е било доведено от полицията. Впоследствие кадрите с интериора на жилището са предоставени на медиите, които ги излъчват.

По повод оплакването на жалбоподателката Съдът отбелязва, че обстоятелствата по случая са подобни на тези по делото Gutsanovi c. Bulgarie (no 34529/10) – при подготовката на операцията не е отчетено присъствието на близките на лицето, което е обект на полицейската акция; самите действия са извършени без разрешение на съдия; жалбоподателката не е била и заподозряна, че има отношение към евентуалната престъпна дейност на своя приятел. Съдът взема под внимание и обстоятелството, че по време на операцията жалбоподателката е бременна. Той не намира основание да достигне до извод, различен от този, който е направил по делото Gutsanovi c. Bulgarie. Вземайки предвид конкретните обстоятелства по случая, Съдът приема, че жалбоподателката е била подложена на психически стрес и неминуемо е изпитвала чувства на страх, мъка и безпомощност, които безспорно могат да бъдат охарактеризирани като усещания за унизително отношение от страна на полицейските органи. Поради това е установено нарушение на чл. 3 по отношение на жалбоподателката. Съдът установява нарушение и на чл. 13 във вр. с чл. 3.

Установено е нарушение и на чл. 6§2 по отношение на жалбоподателя, както и нарушение на чл. 13 във вр. с чл. 6§2.

……………………………….

чл.3(забрана за нечовешко и нехуманно третиране /полицейско насилие при задържане/ – материални аспекти)+ чл.8 (нарушаване правото на неприкосновеност на личния живот)+чл.13 във вр. с чл. 3 и чл. 13 във вр. с чл. 8

Govedarski c. Bulgarie ((Requête n^o 34957/12), 16 février 2016

Жалбоподатели са четирима български граждани – съпрузи и двете им деца, които към датата на събитията са на 4 и 8 години. През юли 2011 г. полицията в Пловдив получава сигнали, че първият жалбоподател се занимава с лихварство и срещу дадените от него заеми взема като залог движими и недвижими вещи и записва всички свои длъжници в специална тетрадка. За да бъде открита тя и други доказателства, свързани с тази незаконна дейност, е планирана полицейска операция, която на 18 ноември е одобрена от прокуратурата. В ранната сутрин на 21 ноември 2011 г. няколко тежко въоръжени и маскирани полицаи нахлуват в жилището на жалбоподателите, които още спят. В една от стаите те намират първия жалбоподател, когото заобикалят и го държат разсъблечен по бельо в продължение на час преди да му бъдат поставени белезници. Съпругата и двете деца, са събудени от силния шум . Децата започват да плачат, а в първия момент втората жалбоподателка изпада в безсъзнание, след което се свестява, но получава силно главоболие и хипертонична криза.

В продължение на около два часа е извършено претърсване и изземване в дома на жалбоподателите, след което първият от тях е отведен с белезници пред погледите на насъбрали се съседи пред дома му в гр. Раковски. По-късно същия ден протоколът за претърсване и изземване е одобрен от съдия. Жалбоподателят остава задържан под стража до 24 ноември 2011 г., когато мярката му за неотклонение е изменена в парична гаранция. Производството е прекратено от прокуратурата на 22 март 2012 г.

Жалбоподателите повдигат оплаквания по чл. 3 и чл. 8 от Конвенцията.

Съдът отхвърля всички възражения на Правителсвото за недопустимост на жалбата.

Той констатира, че начинът на осъществяване на полицейската операция никога не е бил обект на анализ от страна на националните юрисдикции.

Европейският съд отбелязва, че няма спор между страните, че нахлуването в дома на жалбоподателите е извършено от специализирано полицейско поделение на 21 ноември 2011 г., но е спорен часът – дали това е 8.00 или 6.40 сутринта. Анализът на извършените следствени действия и записът на часа на задържане на първия жалбоподател в протокола доказват, че проникването в дома е извършено преди 8 часа.

Съдът отбелязва, че полицейската операция е преследвала легитимна цел и безспорно може да се приеме, че е била в интерес на обществото. Обаче макар и жалбоподателите да не са били физически наранени, тя е включвала известно насилие, изразяващо се в изкъртване на входната врата и нахлуване вътре в къщата, в която освен жалбоподателите в момента са се намирали майката и сестрата на първия жалбоподател. Освен това от документите по делото се установява, че следствието е дапочнало няколко месеца по-рано и въпросите относно неправомерните действия на жалбоподателя не са били ясно установени. Що се отнася до неговата личност, нищо не позволява да се стигне до заключението, че предшестващото му поведение е било засрашаващо и той е представлявал опасност, която да обосновава поведението на полицията за нахлуване в дома му. Съдът взема под внимание и факта, че на първия жалбоподател са били поставени белезници и в този вид той е бил изведен от дома си пред погледите на неговите съграждани. Той отбелязва и обстоятелството, че полицията въобще не е взела под внимание обстоятелството за евентуалното присъствие на съпругата и двете деца при самото планиране на операцията. Европейският съд упреква полицията за това, че тя не е планирала други способи да изпълни своята операция, като избере по-късен час за извършването й или да преразпредели участниците в нея.

Отчитането на легитимните интереси на съпругата и на децата е било още повече наложително с оглед на това, че тя не е била заподозряна в извършването на никакво престъпление, а децата са били твърде малки.

Съдът упраква властите и за липсата на предварителен съдебен контрол относно необходимостта и законността на извършеното претърсване, което е било предоставено на дискрецията на полицията и на органите, натоварени с досъдебното производство. Той е на мнение, че един предварителен контрол би могъл да гарантира преценката за пропорционалност между законните интереси на останалите трима жалбоподатели и интересите на обществото да бъде задържано едно лице, заподозряно в извършването на престъпление.

Що се отнася до психологическия ефект от полицейското нахлуване в дома на жалбоподателите Съдът напомня, че тези операции неминуемо засягат по един негативен начин емоционалното състояние на засегнатите лица. В случая обаче има елементи, неоспорени и от Правителството, които доказват, че жалбоподателите са били твърде силно разтърсени от събитията . Втората жалбоподателка дълго време е страдала от криза на безпокойство, безсъние и депресия, приемала е лекарства и е получила хипертония. Децата са били силно разтърсени от събитията, в резултат на което по-голямото момче е започнало да проявява агресия в училище, а по-малкото е изпитвало непрекъснат страх и е разпитвало майка си дали полицията няма пак да нахлуе в дома им.

Съдът взема под внимание и ранния утринен час, в който започва полицейската операция

от маскирани и тежко въоръжени полицаи, поради което за него е несъмнено, че тези действия следва да бъдат квалифицирани като акт на унизително отношение.

Комплексната преценка на всички изброени фактори мотивира Европейския съд да достигне до заключението си, че е било допуснато нарушение на чл. 3 от Конвенцията.

Съдът наред с това установява нарушение и на чл. 13 във връзка с чл 3, както и на чл. 8 и чл. 13 във връзка с чл. 8.

………………….

чл. 3(забрана за нехуманно третиране от страна на полицията по повод неоправдана употреба на сила и лошите условия на задържане – материален аспект; липса на ефективно разследване – процесуален аспект)

Kostadinov v. Bulgaria (Application no 61701/11), 21 Jаnuary 2016

По време на първия гей-парад, който се провежда в София на 28.06.2008 г., полицията взема специални мерки за охрана на участниците, за да ги предпази от евентуални нападения на враждебно настроени лица. Шествието започва от градината пред Националния дворец на културата. В този момент жалбоподателят и петима негови приятели пресичат градината, носейки бутилки бира в ръцете си.Според твърденията им не са демонстрирали никакви агресивни дейстивя. Те обясняват, че са отивали на среща с други приятели. Според полицията лицата са били част от група от 50-60 души, които са се готвели да нападнат участниците в парада, а жалбоподателят е бил видимо пиян.

Два полицейски микробуса преграждат пътя на жалбоподателя и приятелите му и полицията им разпорежда да оставят бутилките, да легнат на земята и да поставят ръцете зад главите си.Тези разпореждания са изпълнени. Показанията на двете страни се разминават относно поведението на участниците в конфликта, но жалбоподателят твърди, че е бил окован с белезници, удрян с палки и ритан по гърба, краката и ръцете, мака че не е оказал никаква съпротива. След това той е отведен в полицейското управление, където в продължение на два часа е принуден да остане прав с вдигнати нагоре ръце и разтворени крака с лице към стената, като през това време е удрян по краката и гърба. По-късно е затворен в препълнена килия заедно с други лица, в която е било много горещо. На задържаните не е предоставена вода, храна, нито е дадена възможност да отидат в тоалетна. Жалбоподателят е освободен на следващия ден и веднага е освидетелстван от лекар, който установява хематоми по задната част на тялото. В медицинското заключение е отбелязано, че е възможно те да са получени по описания от жалбоподателя начин и вероятно са му причинили болки и страдания.

На 10 юли 2008 г. жалбоподателят депозира жалба във военно-окръжната прокуратура по повод упражненото срещу него насилие, но на 1 ноември 2008 г. прокуратурата постановява, че няма основания за възбуждане на наказателно производство. Не е доказано, че жалбоподателят е бил с белезници, тъй като няма следи на китките му, нито има следи по врата, където твърди, че е бит, не е идентифициран и полицаят, който е упражнил насилието. Наред с това полицията е действала законосъобразно с цел да предотврати напрегната ситуация, при която употребата на сила е неизбежна. Това постановление е обжалвано пред по-горната прокуратура, отменено е, след което при повторните допълнителни следствени действия отново не са намерени достатъчни основания за възбуждане на наказателно производство. Прокурорският акт е обжалван последователно пред различните прокурорски инстанции и с окончателно постановление на Върховната касационна прокуратура от 22 март 2011 г. той е оставен в сила.

Съдът приема, че представените доказателства са достатъчни, за да се направи извод, че е налице употреба на сила от страна на полицията, което по принцип не е забранено и неприемливо, ако е неизбежно и в допустими граници. В настоящия случай обаче Правителството не е представило доказателства, че жалбоподателят е оказал съпротива на полицията или че е предприел нападение срещу участниците в парада, за да бъде употребена срещу него сила. Поради това е установено нарушение на чл. 3 в неговия материален аспект.

Наред с това Съдът установява и второ нарушение на този текст във връзка лошите условия в килията, в която е бил задържан, позовавайки се на своето пилотно решение по делото Neshkov and Others v. Bulgaria (nos. 36925/10, 21487/12, 72893/12, 73196/12, 77718/12 and 9717/13, 27 January 2015. Съдът приема освен с това, че твърденията на жалбоподателя относно неприемливата форма на задържане, в която той е бил принуден да остане в коридора на полицейското управление, както и поведението на полицията в този период, не са били опровергани от Правителството, поради което намира, че подобни действия са в нарушение на чл. 3.

Третото нарушение, установено от Съда, е по повод неефективността на проведеното разследване след депозираната жалба за упражненото насилие от страна на полицията. Европейският съд отбелязва, че то е страдало от редица недостатъци. На първо място, той обръща сериозно внимание на обстоятелството, че разследването е възложено на Столичната дирекция на МВР, която едва ли може да се счита за достатъчно независима по отношение на нейни служители, чието поведение е предмет на разследване. При преценката дали да бъде образувано или не досъдебно производство прокуратурата основно е разчитала на докладите и писмените обяснения, изготвени именно от служителите на полицията. На второ място, разследването е било ограничено единствено до писмените обяснения на заинтересованите лица без те да бъдат разпитани, да бъде организирана очна ставка, за да се установи дали твърденията на жалбоподателя са доказани или не. На трето место разследването не е дало отговор на въпроса дали въобще полицията е използвала някаква сила срещу жалбоподателя или е използвала такава, защото това се е налагало с оглед неговото поведение. Вместо това разследването е изходило от предположението, че полицаите са били изправени пред напрегната ситуация, което е оправдавало използването на сила по отношение на всяко лице, с което тя влезе в контакт. На четвърто място, не е разследван произходът на многобройните наранявания по тялото на жалбоподателя. Тези дефекти са били констатирани от военно-апелативната прокуратура, която отменя първото постановление за отказ от образуване на досъдебно производство, но и привръщането на прокурорската преписка повторното проучване и събиране на доказателства отново е било възожено на Столичната дирекция на полицията. То е страдало от същите недостатъци, както и първото, макар и вече да е било пренасочено по компетентност на Софийската районна прокуратура. Поради това Съдът намира, че разследването не е било достатъчно независимо и не е дало отговор на основните въпроси: дали полицейските служители са използвали сила срещу жалбоподателя, как точно те са го направили, и дали тази сила е била наложителна поради поведението на жалбоподателя. Тези въпроси са били от съществено значение, за да се определи дали полицията е действала в съответствие с разпоредбита на чл. 72, ал. 1 от ЗМВР от 2006 г. Липсата на подобна проверка води Съда до заключението, че България не е изпълнила задължението, произтичащо от чл. 3 от Конвенцията, да проведе ефективно разследване по повод твърденията за малтретиране на жалбоподателя от страна на полицията. На това основание е установено нарушение и на процесуалния аспект на чл. 3.

………………………………..

ЧЛЕН 5 – право на свобода и сигурност

5§1d(лишаване от свобода на непълнолетно лице с цел осигуряване на възпитателен надзор)+чл.5§4(право на периодичен съдебен контрол върху задържането)+чл.8§1(неприкосновеност на личния живот – незаконно подслушване на телефон)

D.L. c. Bulgarie(Requête no 7472/14), 19 avril 2016

Жалбата е свързана с настаняването на едно 13-годишно момиче във възпитателно училище-интернат.

През август 2012 г. Д.Л. е настанена в кризисeн център в гр. Плевен по искане на майката с решение на директора на дирекция „Социално подпомагане“, потвърдено от районния съд, на основание Закона за закрила на детето/ЗЗД/ като мярка за закрила за срок от три месеца. В мотивите на съда е посочено, че нито родителите, нито друго лице от близките на момичето не са в състояние да й окажат необходимите грижи, а същевременно то се движи в среда на криминално проявени лица. Първоначално определеният срок е удължаван от съда неколкократно поради това, че условията за реинтеграция на жалбоподателката не са изпълнени.

През април 2013г. местната комисия за борба срещу противообществените прояви /МКБППМН/ взема решение да сезира съда с предложение за настаняване на момичето във възпитателно-училище-интернат /ВУИ/. Районният съд отказва да наложи тази мярка, мотивирайки се, че това би оказало неблагоприятно въздействие върху психологическото и социалното развитие на непълнолетната и й определя възпитателната мярка по чл. 13, т. 7 – „забрана на непълнолетния да се среща и установява контакти с определени лица“. Той посочва, че след изтичане на срока за настаняване в кризисния център е препоръчително момичето да бъде настанено в друго възпитателно заведение по ЗЗД.

През май 2013 г. МКБППМН повторно сезира съда с предложение за настаняване във ВУИ поради липса на родителски грижи за момичето, тъй като бащата изтърпява присъда, майката не е в състояние да осъществява необходимия контрол, а то се движи в криминално проявена среда, която го подтиква към проституция, извършва сексуални услуги срещу заплащане от 12-годишна възраст и склонява и други момичета към подобно поведение. Наред с това в периода на настаняването й в кризисния център тя неколкократно бяга оттам, не се прибира навреме след училище, има агресивно поведение към персонала, а наложените й по-леки възпитателни мерки не дават необходимия ефект. През юни 2013 г. районният съд постановява решение за настаняване на Д.Л. във ВУИ, което е оставено в сила от Окръжния съд.

На 13 септември 2013 г. жалбоподателката е настанена във ВУИ-Подем. Два дни по-късно тя прави опит за самоубийство с лекарствени средства, но поради своевременната медицинска намеса е спасена. Втори опит за отравяне – този път с химически вещества, е предприет от жалбоподателката и други четири момичета два месеца по-късно, което налага настаняването й в болница за три дни.

Д.Л. твърди, че нивото на получаваното образование във ВУИ е по-ниско от това, което е имала, когато е посещавала училище преди настаняването си в интерната. Жалбоподателката повдига оплаквания по чл. 5§1 и чл. 5§4, като твърди, че настаняването й във ВУИ е в противоречие с този текст, както и че липсва периодичен съдебен контрол върху наложената възпитателна мярка. Наред с това е повдигнато оплакване и по чл. 8 във връзка с автоматично осъществявания контрол върху всички телефонни разговори.

Във връзка с оплакването по чл. 5§1 Съдът не установява нарушение. Той приема, че в случая следва да анализира ситуацията от гледна точка на хипотезата на чл. 5§1d, а не както настоява жалбоподателката – по чл. 5§1а. Макар и да приема, че ЗБППМН не дава точна дефиниция на понятието „противообществена проява“, нито пък да съществува изчерпателен списък на видовете правонарушения в закона, които могат да бъдат отнесени към него, Съдът отбелязва, че съдебната практика е константна относно това, че проявите на проституция и бягства от къщи или от институция се причисляват към подобно поведение. Поради това жалбоподателката е била в състояние да предвиди последиците от своето поведение. Следващата стъпка на съда е да провери дали настаняването е отговаряло на условията и изискванията на чл. 5§1 d – да бъде осъществено с възпитателна цел. Той констатира, че решението за настаняване е взето от съдебните власти в хода на открито съдебно заседание, в което са изслушани редица специалисти. Самите социални работници са посочили големия риск, на който е било изложено момичето да стане жертва на трафик, но същевременно е отказвало да се връща в кризиснияа център след училища, а нейната майка е била жертва на домашно насилие от страна на своя съжител и тя самата е имала нужда от закрила. В резултат на направения анализ Съдът не приема твърдението на жалбоподателката, че определената й възпитателна мярка е била с цел наказание. Според него решението на властите следва да бъде възприето в рамките на техните последователни усилия, целящи да я поставят в защитена среда, която да й осигури надзор с възпитателна цел и същевременн да продължи и своето образование. (§81) Затова той достига до извода, че решението за настаняване на момичето във ВУИ е в съответствие с чл. 5§1 d и е било пропорционално на възпитателните цели.

Във връзка с оплакването по чл. 5§4 е установено нарушение. Съдът напомня, че когато се прилага мярка за ограничаване на свободата, периодичният съдебен контрол е задължителен елемент, който трябва да се осъществява, за да бъде тя законна. Той отбелязва, че страните не спорят по въпроса относно наличието на такъв контрол при определянето на самата мярка. Доколкото лишаването от свобода на жалбоподателката е било с възпитателна цел, за да бъде поправено нейното поведение, което е противоречало на нормите на обществото, то неговата наложителност е зависела от промяната, която би настъпила с времето. Това е фактор, който следва да бъде отчетен. Съдът посочва, че dПодобно правомощие е предоставено изцяло на дискрецията единствено на МКБППМН, направила предложението за настаняване в институция. Като един административен орган единствено от нейната преценка зависи дали да сезира съда. Дори ако се предположи, че жалбоподателката би се обърнала към комисията с искане да бъде сезиран съдът, за да преразгледа възпитателната й мярка, последната няма задължението да уважи молбата й(както е в случая M.H. c. Royaume–Uni, n^o 11577/06, § 94, 22 octobre 2013, където адмчинистративният орган е длъжен да препрати искането до съда и ако не стори това, би нарушил закона).(§90).

Въз основа на направения анализ Европейският съд достига до заключението, че доколкото в националното законодателство не съществува периодичен и автоматичен контрол върху настаняването във ВУИ, е налице нарушение на чл. 5§4 от Конвенцията.

Съдът установява нарушение и на чл. 8§1 във връзка с осъществявания контрол върху телефонните разговори на жалбоподателката.

……………………………….

5 § 1(с) (незаконно лишаване от свобода)+ чл. 5§5 (липса на обезщетение)

Dzhabarov and Others v. Bulgaria (nos 6095/11, 74091/11, and75583/11,)31 March 2016

Трите жалби са обединени за общо разглеждане поради това, че повдигат еднотипни оплаквания за незаконно задържане на жалбоподателите от органите на МВР. Първите двама жалбоподатели са задържани от полицейски патрул, докато са пътували със свой приятел в автомобил в ранните часове на 20 декември. Около обяд са им връчени заповеди за 24 часово задържане на основание чл. 63, ал. 1 от ЗМВР (в сила към 2007 г.), поради подозрение, че са участвали в извършването на кражби. На 21 декември на обяд двамата са освободени. В началото на 2008 г. те депозират жалби срещу заповедите за задържане. В последвалите производства пред административните съдилища срещу незаконосъобразността на полицейските заповеди за задържане жалбите на двамата са уважени. Постановено е, че не е имало никакви основания, за да бъдат заподозрени двамата в извършването на кражбите. Решенията влизат в сила ( едното поради пропуснат срок за обжалване), а другото е потвърдено от ВАС. В последвалите производства по ЗОДОВ националните инстанции намират, че жалбоподателите не са доказали вредите, които са им били причинени от незаконното задържане.

Третата жалбоподателка е работила като Директор на дирекция по приходите в Благоевград. Сутринта на 9 септември 2006 г., когато влиза в офиса на клона в гр. Сандански, е задействана алармата. Пристигналият полицейски патрул я заварва до нейното бюро в присъствието на още едно лице, с включен компютър. Тя е отведена в съответното управление, където е задържана до 15.40 часа.Там тя е разпитана без да й се даде обяснение какво е основанието, нито да й бъде връчена заповед за задържане.Малко по-късно срещу нея е образувано досъдебно производство за това, че е разкрила конфиденциална информация, до която тя има достъп по силата на позицията си като данъчен служител. Впоследствие досъдебното производство е прекратено. В последвалото производство по ЗОДОВ съдилищата отхвърлят жалбата й срещу незаконосъобразните действия на полицията, намирайки, че те се основават на чл. 63, ал. 1, т. 1 от ЗМВР и не вземат никакво отношение по повдигнатото от нея оплакване за нарушение на чл. 5§1 от Конвенцията.

Съдът констатира, че de facto тримата жалбоподатели са били лишени от свобода, тъй като са били задържани в поличейските управления за определен брой часове. Затова той подлага на анализ законността на задържането им в светлината на приложимото национално законодателство – чл. 63, ал. 1 от ЗМВР(отм.)Той по-конкретно изследва въпроса дали в тези три случая е била налице хипотезата за „обосновано подозрение в извършването на престъпление“. Съдът отбелязва, че в случаите на първите двама жалбоподатели самите национални съдилища констатират, че задържането им не е било законосъобразно. Той добавя наред с това, че дори и по националното законодателство, съгласно чл. 64 от ЗМВР това задържане не може да бъде повече от 24 часа, докато двамата са останали в ареста значително по-дълго. Съдът достига до извода, че чл.5§1с е бил нарушен.

Що се отнася до третата жалбоподателка съдът отбелязва, че полицията би могла да има основателно подозрение, че е извършено престъпление от нейна страна, така че задържането й да е било обосновано.Въпреки това обаче такава заповед не е била издадена, макар че самият закон изисква това. Поради неспазване вътрешното законодателство и в този случай е установено нарушение на член 5 § 1 от Конвенцията.

Съдът отбелязва, че по отношение на първите двама жалбоподатели националните съдилища са установили нарушение във връзка с тяхното задържане. Той посочва, че неимуществените вреди под формата на психическо страдание при констатирано нарушение на чл. 5§1 съдържа известни специфики. Макар и презумпцията и да е оборима, такова страдание да не е задължително непременно да предизвика психическа травма и да има външни симптоми, за да се поддава на установяване чрез психиатрични или медицински експертизи и да може да бъде съпроводено с представянето на такива доказателства. Поради това автоматичният отказ да се присъди обезщетение на лице, което е било незаконно задържано, защото не е представило такива доказателства е твърде формалистичен и е в нарушение на чл. 5§5. Съдът се позовава на решенията си по делото Danev v. Bulgaria, no. 9411/05, §§ 34-35, 2 September 2010, както и на Ananyev and Others v. Russia, nos. 42525/07 and 60800/08, § 229, 10 January 2012, и Neshkov and Others v. Bulgaria, nos. 36925/10, 21487/12, 72893/12, 73196/12, 77718/12 and 9717/13, §§ 190, 198 and 204, 27 January 2015. Той отбелязва, че в случаите на тримата жалбоподатели националните съдилища са приели, че твърденията им трябва да бъдат доказани отвъд всякакво съмнение, което влиза в противоречие със случаи, в които други съдебни състави са приемали, че самият факт на незаконно задържане трябва да се разглежда като пораждащ неимуществени вреди, а именно такъв подход е павилният с оглед чл. 5§5 от Конвенцията.

Съдът установява нарушение на чл. 5§5 във връзка с констатираното нарушение на чл. 5§1.

……………….

5 § 1(с) (незаконно лишаване от свобода)+ чл. 5§5 (липса на обезщетение)

Didov v. Bulgaria(Application no 27791/09)17 March 2016

Около 6 часа сутринта на 11.07.2007 г. полицейски служители посещават дома на жалбоподателя в гр. Бургас и връчват призовка на съпругата му, тъй като той по това време не е у дома, да се яви в полицейското управление в гр. Поморие като свидетел по повод провеждано разследване. Съпругата му позвънила по телефона и около 07.00 той се явил в сградата на РПУ в гр. Поморие. Там той е информиран, че е задържан на осн. чл. 63, ал. 1 от ЗМВР, като в заповедта за задържане било посочено, че е заподозрян в извършването на кражба. След задържането му той е транспортиран до ОД на МВР в гр. Бургас, след което е върнат обратно в Поморие. Там са му снети пръстови отпечатъци. Около 12.00 на жалбоподателя е разрешено да се срещне с адвокат, който междувременно е упълномощен от съпругата му. След отправено искане от адвоката жалбоподателят е освободен около 13.30 часа.

Веднага след това жалбоподателят обжалва заповедта за задържане. В рамките на съдебното производство полицията представя заповед от 10.07.2007 г. на разследващ полицай, в която било записано, че в един хотел в гр. Поморие е извършена кражба от неизвестен извършител и било възложено на полицията да предприеме необходимите издирвателни мероприятия. В самата преписка не се съдържали никакви други документи.

С решение от 21.12.2007 г. Бургаският административен съд намира, че задържането на жалбоподателя е било законосъобразно и в съответствие с чл. 63, ал. 1 от ЗМВР. Той приема, че не е било необходимо полицията да разполага с безспорни доказателства, че лицето е извършило престъпление. Достатъчно било, че „е налице обосновано подозрение, че лицето е извършило престъпление“. В решението е отбелязано наред с това, че полицията разполага със свобода на преценка в хипотезата на чл. 63, ал. 1 от ЗМВР. Това решение е оставено в сила от Върховния административен съд.

Европейският съд намира, че оплакванията по чл. 5§2 и 5§4 са подадени извън 6-месечния срок, който започва да тече за тях от датата на извършване на самото нарушение – 11 юли 2007 г., поради което ги обявява за недопустими.

Той разглежда другите две повдигнати оплаквания – по чл. 5§1 и чл. 5§5

Съдът припомня основните предпоставки, които следва да са налице, за да отговаря задържането на изискванията на чл. 5§1, които подробно са обсъдени от него в решението му по делото Petkov and Profirov v. Bulgaria (№№ 50027/08 and 50781/09, §§ 25-29, 24 юни 2014). Той намира, че всички съображения относно незаконосъобразността на задържането на двамата жалбоподатели, както и от несъвършенствата на самата норма на чл. 63, ал. 1 от ЗМВР, са относими и към настоящия случай. В самата заповед за задържане единствено е била посочена правната квалификация на извършеното престъпление, без да бъдат посочени каквито и да било други факти и обстоятелства. Този факт сам по себе си е достатъчен, за да се направи изводът, че лишаването от свобода на жалбоподателя е несъвместимо с принципа на защита от произвол. Единственият документ, съдържащ се в преписката, представена в хода на съдебното производство, е заповедта, в която има информация за извършена кражба от неизвестен извършител без да бъде посочено името на жалбоподателя или наличието на някакви данни доказателства срещу него. Европейският съд отбелязва, че чл. 5§1 (с) не изисква в такъв ранен стадий на досъдебното производство полицията да разполага с всички необходими доказателства, за да бъде повдигнато обвинение, но все пак събраната информация трябва да е достатъчна, за да бъде задоволен един обективен наблюдател, че въпросното лице може да е извършило конкретното престъпление. Съдът не е убеден , че настоящият случай е такъв, тъй като не е доказано, че жалбоподателят е бил задържан поради „обосновано подозрение, че е извършил престъпление“, каквото изискване е поставено в чл. 5§1 (с). За него лишаването от свобода е било произволно. Поради това е установено нарушение на чл. 5§1.

По повод оплакването за неефективността на съдебния контрол във връзка с жалбата срещу заповедта за задържането му Съдът не приема възражението на правителството, че жалбоподателят е могъл да предяви иск по чл. 1 от ЗОДОВ. Той отбелязва, че тази процедура би била успешна единствено, ако заповедта за задържане бе отменена от съд. Правото на обезщетение по чл. 5§5 предполага, че е било нарушено на една от предходните алинеи. Доколкото Съдът установява нарушение на чл. 5§1, то Съдът намира, че в настоящия случай е било допуснато нарушение и на чл. 5§5.

……………………..

5 § 1 (незаконно лишаване от свобода)

Kiril Andreev v. Bulgaria (Application no 79828/12),28 January 2016

Жалбоподателят живее в гр. Плевен. През април 2012 г. на жалбоподателя е наложена мярка за неотклонение „задържане под стража“ във връзка с повдигнатото му обвинение за незаконно притежаване на оръжие и боеприпаси. Тази мярка е отменена от Софийския градски съд след като на 7 юни 2012 г. е одобрено споразумението между прокуратурата и жалбоподателя, по силата на което той признава вината си и му е определено наказание от 2 години лишаване от свобода, което е отложено на осн. чл. 66 НК. Съдебното заседание приключва в 17.16 часа, но жалбоподателят не е освободен, а е отведен в Софийската следствена служба, където задържането му е прекратено около 19.00 часа. След това той е отведен в полицейско управление, където остава през нощта и на следващия ден. На 9 юни е транспортиран в Плевен, където е освободен окончателно от полицията в 24.10 часа. Мярката е била взета в рамките на друго висящо досъдебно производство срещу жалбоподателя отново за незаконно притежаване на оръжие по искане на следователят по това второ следствено дело, което е заведено в гр. Певен.

Съдът не приема възражението на Правителството, че жалбоподателят не е изчерпил вътрешните средства за защита, тъй като не се е възползвал от изменения ЗОДОВ, който междувременно е влязъл в сила и съгласно разпоредбите му се предвижда обезщетение при нарушаване на чл. 5 от Конвенцията от страна на властите. Отбелязано е, че законът влиза в сила през декември 2012 г. и няма ретроактивно действие по отношение на незаконосъобразни действия преди тази дата.

По съществото на оплакването Съдът разделя целия период на задържането на две части. За първия период – от приключването на съдебното заседание в 17.16 часа до 19.00 часа, когато е освободен от следстивето, е прието че задържането не е незаконно, тъй като е било необходимо да се изпълнят някои формалности. За втория по-продължителен период от време – от 19.00 часа на 7 юни и до 24.10 на 9 юни Съдът констатира, че не е било налице законово основание за задържането на жалбоподателя, тъй като срещу него не е било повдигнато обвинение в извършването на престъпление (това става едва на 10 юни), нито е бил призоваван дори и като свидетел по досъдебно производство. Не е имало никакво издадено постановление от страна на прокурор или на следовател, а посочените правни основания – чл. 71 НПК и чл. 120(3) НПК не са били приложими към случая на жалбоподателя.

В светлината на изложеното Съдът намира, че лишаването от свобода на жабоподателя от 9:00 на 7 юни до 24:10 на 9 юни 2012 г. не е съответствало на правилата на националното законодателство, уреждащи задържането под стража, а Правителството не е обосновало задържането през този период с някакви други причини. Съответно, лишаването от свобода на жалбоподателя не е в съответствие с „процедури, предвидени от закона“. Това е достатъчно за Съда да заключи, че то не отговаря на изискванията на член 5 § 1 от Конвенцията и да установи нарушение на този текст.

……………………………………..

ЧЛЕН 6 – право на справедлив процес (наказателни аспекти)

чл.6§1 и 6§3с(право на справедлив процес и право на всеки обвиняем на безплатна служебна защита)

Todorov c. Bulgarie (Requête no 19552/05), 12 juillet 2016

/решение на комитет от трима съдии/

Срещу жалбоподателя е било повдигнато обвинение за това, че през август 2001 г. е убил по особено жесток и мъчителен начин и с предумисъл дъщеря си. В хода на наказателното производство той е заявил, че поради финансови съображения не е в състояние да си наеме адвокат, поради което му е бил назначен служебен. С присъда от юни 2003 г. СГС го осъжда на доживотен затвор, както и да заплати неимуществени вреди и съдебно-деловодни разноски в размер на 4 750 лв, включващи и размера на адвокатския хонорар. Присъдата е обжалвана и протестирана пред САС, който изменя наказанието на доживотен затвор без право на замяна и осъжда жалбоподателя да заплати 400 лв адвокатско възнаграждение за тази инстанция. Решението е обжалвано пред ВКС, който го оставя в сила и присъжда още 100 лв адвокатско възнаграждение. През 2005 г. по искане на регионалната агенция за приходите до СГС е издаден изпълнителен лист за присъдените в полза на държавата разноски в размер на 5250 лв (включително и за адвокатското възнаграждение).Тази сума и към 2012 г. не е била изплатена, тъй като за периода 2007-2011 г. общият доход на жалбоподателя от положения в затвора труд е възлизал на 1978 лв.

Съдът констатира, че случаят е аналогичен на делото Ognyan Asenov c. Bulgarie (n^o 38157/04, §§ 16-28, 17 février 2011). Той отхвърля всички възражения на правителството за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита и намира, че жалбата е допустима. Що се отнася до основателността й, Съдът отбелязва, че не намира никакви основания да се отклони от заключенията си по цитираното по-горе решение. Според него осъждането на едно лице да заплати адвокатско възнаграждение за назначената му служебна защита само по себе си не е нъсъвместимо с чл. 6§3с, ако то не се е отразило на справедливостта на самото гледане на делото. За да се извърши преценка в тази насока, Съдът обсъжда следните аспекти: а/възможността да бъде осъден да заплати за адвокатските разноски не е попречила на жалбоподателя да поиска назначаването на служебен адвокат, нито да се възползва по ефективен начин от поощта на такъв защитник; б/ в делото не се съдържат никакви документи освен издадения изпълнителен лист, които да удостоверяват, че държавата е предприела действия за събиране на своите вземания, вкл. и за адвокатски разходи; в/в делото няма документи и че жалбоподателят е започнал да изплаща някакви суми по този изпълнителен лист;г/според българското изпълнително производство има един списък от вещи, които са несеквестируеми, което цели да гарантира, че жалбоподателят не би могъл да изплати своя дълг, ако не разполага с финансови възможности; д/ жалбоподателят не е представил доказателстав за своето финансово състояние, за да даде възможност на Съда да прецени неговата неплатежоспособност.

Поради изложените съображения Съдът заключава, че жалбата, макар и допустима, е неоснователна.

………………………….

чл. 6§2(нарушаване на презумпцията за невиновност от изявления на министър на вътрешните работи)+ чл.3(забрана за нехуманно и унизително третиране /полицейско насилие при задържане/ – материални и процесуални аспекти )+чл.8 (нарушаване правото на неприкосновеност на личния живот поради медийния отзвук по задържане и поради незаконно претърсване и изземване на вещи от офис на съпругата)+чл.13 във вр. с чл. 3, чл. 6§2 и чл. 8

Popovi c. Bulgarie (Requête no 39651/11),9 Juin 2016

Европейският съд отбелязва, че медиите са публикували изявлението на министъра на вътрешните работи, дадено в деня на задържането на жалбоподателя (то дословно е цитирано в решението – §86). Според Съда думите му са надхвърлили границите на обикновената информация по повод протичането на досъдебното производство. Те са внушили идеята, че жалбоподателят е играл ролята на посредник в дело за корупция преди още наказателните съдилища да са имали възможност да се произнесат по основателността на повдигнатото обвинение срещу него. Съдът не подминава факта, че в крайна сметка жалбоподателят и неговите „съучастници“ са оправдани от всички инстанции. Поради това Европейският съд установява нарушение на чл. 6§2, както и на чл. 13 във вр. с чл. 6§2. Колкото до изявленията на градския прокурор и на министър председателя по повод полицейската операция, Съдът не установява нарушение на чл. 6§2.

Установени са наред с това две нарушения на чл. 3 (в неговите материалноправни и процесуални аспекти), на чл. 8, както и на чл. 13 във вр. с чл.3 и чл. 8.

………………………..

чл. 6§2(нарушаване на презумпцията за невиновност)+чл.8 (нарушаване правото на неприкосновеност на личния живот)+ чл.3(забрана за унизително третиране /полицейско насилие при задържане/ – материални аспекти) +чл.13 във вр. с чл. 3 и чл. 8

Stoyanov et autres c. Bulgarie (n° 55388/10), 31 март 2016 г.

Сутринта от 10 февруари 2010 г. специализиран отряд на на МВР стартира операция срещу членове на мафиотска структура, заподозрени, че са организирали и ръководили широка мрежа от проститутки, участвали са в извършването на редица тежки престъпления като изнудване, укриване на данъци, търговия с влияние и пране на пари. Операцията е наречена „Октопод“ и получава широко медийно отразяване. По време на цялата операция полицейските части са били придружавани от оператори и фотографи. Част от снимките са били публикувани в печатни и онлайн издания.

Съдът цитира извадки от интервюто на министъра на вътрешните работи, дадено по телефона в деня на задържането на двамата жалбоподатели, когато съдът все още не се е произнесъл по законността на мярката им за неотклонение. Според Съда думите на министъра са надхвърлили обикновеното съобщаване на една информация във връзка със започнало досъдебно производство. Техният ясен смисъл е бил в състояние да създаде у обществото убеждението, че двамата жалбоподатели заемат важни позиции в йерархията на една мафиотска структура. Това дава основание на Съда да достигне до извода, че думите на министъра на вътрешните работи са били несъвместими с чл. 6§2 от Конвенцията. С оглед горното заключение той не намира за необходимо да анализира следващите медийни изяви на министъра и дали те са накърнили презумпцията за невинност.(§106-107)

……………………………..

чл. 6§2(нарушаване на презумпцията за невиновност)+чл.3(забрана за нехуманно третиране /нахлуване на полицията в дом/ – материални аспекти) +чл.13 във вр. с чл. 3 и чл. 6§2

Petrov et Ivanova c. Bulgarie (n° 45773/10), 31 mars 2016

През декември 2009 г. полицията започва масирана акция, с цел разбиването на криминална групировка, заподозряна в извършването на редица отвличания. На 17 декември 2009 г. жалбоподателят е задържан от органите на полицията. На следващия ден му е повдигнато обвинение за участие в организирана престъпна група, чиято дейност е била насочена към отвличане на хора (чл. 321, ал. 3 от НК). Тази операция, наречена „Наглите“, е широко отразена в медиите. Публикуваните статии и телевизионни репортажи назовават жалбоподателя или с двете му имена, или с с нарицателното „Хамстера“, с което е известен в някои среди. Той е сочен като ръководител и ковчежник на групата за отвличания. В деня на задържането му министърът на вътрешните работи дава интервю за един вестник, в което декларира, че жалбоподателят е участвал наред с това и в самите отвличания и е осигурявал автомобилите, с които те са били извършвани. В друго свое интервю за същия вестник месец и половина по-късно той изрично посочва, че жалбоподателят е част от престъпна група, поради което му е повдигнато обвинение. На 17 август 2010 г. е издадено постановление за отказ от образуване на досъдебно производство срещу жалбоподателя.

Междувременно в ранните часове на 10 феврури 2010 г. в рамките на операция „Октопод“ екип на въоръжени и маскирани мъже нахлува в жилището на жалбоподателя. По това време там се намира бременната му приятелка, малката им дъщеря на 5 години и 82-годишната баба на жалбоподателя.

На следващия ден на него са му повдигнати обвинения за участие във въоръжена престъпна група, която се е занимавала със сводничество, рекет, данъчни измами, укриване на крадени стоки и др. В периода февруари – октомври 2010 г. министърът на вътрешните работи дава редица интервюта в медиите по повод операция „Октопод“ . В едно от тях той посочва, че лицата, участници в двете престъпни групи, са едни и същи и че типичен пример за това е „Хамстерът“. В друго свое интервю по повод видеозаснемането той изразява задоволството си, че тези клипове са сред най-гледаните в You Tub и че те са задминали по гледаемост филмовите компании.

Съдът подчертава, че презумпцията за невинност, като част от правото на справедлив процес осигурява не само процедурни гаранции. Неговата тежест е по-голяма и изисква нито един представител на държавата да не прави изявления за виновността на дадено лице преди тя да бъде установена от съд (Viorel Burzo c. Roumanie, n^os 75109/01 et 12639/02, § 156, 30 juin 2009 ; Lizaso Azconobieta c. Espagne, n^o 28834/08, § 37, 28 juin 2011). При това изискването е относимо не само за съда, но така също и за други официалните органи, като председател на Парламент (Butkevičius c. Lituanie, n^o 48297/99, §§ 50 et 53, CEDH 2002‑II), прокурор (Daktaras c. Lituanie, n^o 42095/98, § 44, CEDH 2000‑X) и министър на вътрешните работи (Allenet de Ribemont, no15175/89, §§ 37 et 41)

Съдът отбелязва, че изявленията на министъра на вътрешните работи по повод последователно проведените две полицейски операции пряко са визирали жалбоподателя, тъй като той е бил сочен или с неговото име, или с псевдонима, с който е бил широко известен в обществото. Всички публикации в пресата и в електронните медии пряко са се позовавали на тези интервюта, в които думите на министъра са отишли далеч отвъд обикновеното поднасяне на информация. Чрез тях е била внушена идеята, че жалбоподателят е един от най-влиятелните представители на организация от мафиотски тип преди въобще наказателните съдилища да са се произнесли по този въпрос.

Поради това Съдът установява нарушение на чл. 6§2, а поради липсата на ефективно средство за защита заради нарушената презумпция за невинност – и нарушение на чл. 13 във вр. с чл. 6§2.

………………………

чл. 6§2(нарушаване на презумпцията за невиновност)+чл. 8(право на неприкосновеност на личния живот)

Alexey Petrov c. Bulgarie (n° 30336/10), 31 mars 2016

Сутринта от 10 февруари 2010 г. специализиран отряд на МВР стартира операция срещу членове на мафиотска структура, заподозрени, че са организирали и ръководили широка мрежа от проститутки, участвали са в извършването на редица тежки престъпления като изнудване, укриване на данъци, търговия с влияние и пране на пари. Операцията е наречена „Октопод“ и получава широко медийно отразяване. По време на цялата операция полицейските части са били придружавани от оператори и фотографи. Част от снимките са били публикувани в печатни и онлайн издания.

Жалбоподателят започва професионалната си кариера през 80-те години в системата на МВР, след което е включен в отряда за борба срещу тероризма През 90-те години упражнява различни дейности, през 2001 г. е съкратен от Агенцията за национална сигурност, но продължава да работи като неин експерт до 2009 г. На 10 февруари 2010 г. той е задържан в собствения си дом в рамките на операция „Октопод“. Задържането му е заснето и показвано в електронните медии, интернет-сайтове и печатните новинарски издания.

Още същия ден и в последващия период – от 11 до 15 февруари министърът на вътрешните работи дава редица интервюта, препечатани впоследствие от вестниците „Стандарт“ и „24 часа“, в които прави изявления, че жалбоподателят е пряко замесен в мафиотска структура, обхванала като октопод цялата държава и в източването на ДДС, пране на пари, търговия на влияние и др.п.

Изявления за медиите са давани и от други публични личности – депутати, главния прокурор и неговия заместник, които са по-сдържани. На 18 февруари 2010 г. вестник „Сега“ публикува думи на Софийския градски прокурор, в които директно сочи, че след като лидерът на криминалната група е задържан, то свидетелите ще бъдат по-смели в своите показания.

Европейският съд напомня, че принципът, въздигнат в чл. 6§2 е един от елементите, които гарантират справедливостта на процеса и той не представлява само една процедурна гаранция в наказателната материя. Неговата тежест е по-широка и той задължава всеки един представител на държавата да се въздържа от декларации относно виновността на едно лице преди да има произнасяне от съд.(§67) Съдът обръща внимание, че в самата начална фаза на разследването, в периода 10 – 19 февруари, министърът на вътрешните работи се е изказвал по повод проведената операция, назовавайки жалбоподателя с неговото име и презиме или използвайки прозвището „Трактора“. Той специално акцентира върху думите на министъра, дадени в деня на задържането на жалбоподателя, че последният е бил част от една криминална йерархично построена група, много добре организирана, която е извършвала престъпления в последните 10 години и е успяла да създаде един „октопод“. Проследявайки хронологично съдържанието на всички изказвания на министъра на вътрешните работи (при това с буквалното цитиране на думите му- § 69) Съдът заключава, че те далеч надхвърлят една обикновена информация относно хода на досъдебното производство, от която се нуждае обществото. Като се вземе предвид краткият срок след задържането на жалбоподателя и живия интерес от страна на журналистите и обществото по повод този случай, Европейският съд отбелязва, че те са могли да създадат у тях усещането, че последният е виновен за извършените престъпления, които му се приписват.(§ 70)

По повод изявленията на градския прокурор Съдът констатира, че изречената от Софийския градски прокурор фраза, директно визира именно жалбоподателя и представлява едно утвърждаване на вината му, а не е просто мнение за съществуващо подозрение в извършването на престъпления от негова страна.(§72)

Вземайки предвид всички обстоятелства по случая, Съдът достига до извода, че изявленията на министъра на вътрешните работи и на градския прокурор са нарушили чл. 6§2 от Конвенцията, докато думите на министър-председателя, на главния прокурор и неговия заместник, както и на отделни депутати, не са я засегнали и техните изявления не са довели до нарушение на чл. 6§2.

……………………………………….

ЧЛЕН 6 – право на справедлив процес(граждански аспекти)

чл. 6§1(достъп до съд), 6 october 2016

Chakalova-Ilieva v. Bulgaria(Application no. 53071/08)

Жалбоподателката е работела като учител в средно училище в Стара Загора. На 19 юли 2002 г. Директорът на Регионалния инспекторат по образование /РИО/ я уволнява дисциплинарно. Тя инициира гражданско производство, за да бъде обявена за незаконосъобразна заповедта за уволнението й и да бъде възстановена на работа. Исковите й претенции са уважени и решението на районния съд е оставено в сила от следващите две инстанции. В това производство ответник е регионалният инспекторат и той не оспорва липсата на пасивна легитимация пред нито една от съдебните инстанции. След влизане в сила на съдебното решение на 6 декември 2005 г. жалбоподателката отправя искане да бъде възстановена на работа. Същия ден е издадена нова заповед за нейното уволнение от директора на регионалния инспекторат. Скоро след това жалбоподателката предявява нови искове пред районния съд да бъде отменена заповедта като незаконосъобразна, да бъде възстановена на работа и да й бъде присъдено обезщетение. В първото по делото заседание РИО прави възражение за липса на пасивна легитимация и сочи, че ответник в това производство следва да е училището, в което е работила жалбоподателката. Възражението е уважено и районният съд прекратява производството. Междувременно двумесечният срок за оспорване на заповедта за уволнение изтича. Окръжният съд отменя определението и връща делото за ново разглеждане, като посочва, че ответник по делото следва да бъде именно регионалният инспекторат. Районният съд уважава исковите претенции на жалбоподателката и неговото решение е потвърдено от Окръжния съд. По жалба на ответника Пловдивският апелативен съд (действащ като касационна инстанция в онзи момент по трудови дела), обезсилва решенията на долните инстанции и прекратява производството, приемайки, че пасивно легитимирано по искове като тези на жалбоподателката е самото училище.

Жалбоподателкатка повдига оплаквания поради това, че е била лишена от ефективен достъп до съд.

Съдът отбелязва, че втората заповед за уволнение на жалбоподателката е издадена от директора на РИО – лицето, което е представлявало ответника в току-що приключилото съдебно производство. Към онзи момент такава е била и обичайната практика на националните съдилища, които са конституирали по тези искове именно РИО. Затова и ЕСПЧ приема, че жалбоподателката не може да бъде упреквана за това, че не е предвидила, че инспекторатът не може да бъде страна по спора. Наред с това, към момента на направеното възражение за липса на пасивна процесуална легитимация двумесечният срок за предявяване на исковите претенции срещу училището вече е бил изтекъл. Съдът взема под внимание факта, че в периода след 2006 г. се наблюдава отклонение от установилата се преди това практика РИО да бъдат ответници по такива спорове. Поради противоречието в съдебната практика са приети две задължителни тълкувателни решения на ВКС, съгласно които именно училищата следва да бъдат конституирани по такъв тип спорове като ответници. Това обаче става едва през 2012 г. – повече от 6 години след повторното уволнение на жалбоподателката. Съдът заключава, че към момента, когато жалбоподателката е била повторно уволнена, очевидно не е имало такова голямо несъответствие в съдебната практика до степен, че от нея да може да се очаква, че тя следва да насочи претенциите си едновременно срещу РИО и училището, за да бъде сигурна, че исковете й ще бъдат разгледани и уважени. Така жалбоподателката е била поставена в ситуация на невъзможност да получи съдебно разглеждане на второто й уволнение по същество без да има вина за това. Съдът не е убеден, че тя може да бъде държана отговорна за това положение, което се дължи по-скоро на комбинация от фактори (каято например отклоняване на установената до този момент практика на нациожналните съдилища, която започва да се развива по това време и след изтичането на законноустановения срок за обжалване на заповедта). Същевременно правителството, а и националните съдилища не са се опитали да изложат някакви аргументи, че този отказ на достъп до съд е преследвал легитимна цел и че тя е пропорционална по отношение на използваните средства и целта, която трябва да бъде постигната.

Поради това Европейският съд установява нарушение на чл. 6§1 в неговите граждански аспекти.

……………

чл. 6§1(достъп до съд)

Miryana Petrova v. Bulgaria (Application no 57148/08), 21 July 2016

Жалбоподателката е работила като системен оператор в Националната служба за сигурност /НСС/ от 1981 г. Характерът на нейната работа и преките служебни задължения съгласно длъжностната й характеристика, са били от такова естество, че тя е имала достъп до класифицирана информация.

През 2002 г. влиза в сила Законът за защита на класифицираната информация /ЗЗКИ/, съгласно който Директорите на дирекции следва да предоставят отново такъв достъп на лицата, които до този момент са боравели с такава информация. На 3 юни 2003 г. Директорът на НСС издава заповед, съгласно която отказва на жалбоподателката достъп до класифицирана информация без наличието на каквито и да било мотиви, а е посочено само правното основание – чл. 57 от закона. Жалбоподателката сезира Държавната комисия за сигурността на информацията /ДКСИ/ по повод този отказ, но жалбата й е оставена без уважение с писмо от 05.02.2004 г. Решението на комисията не подлежало на съдебен контрол.

На 27 април 2004 г. Директорът на НСС издава заповед за прекратяване трудовото правоотношение на жалбоподателката на осн. чл. 328, ал. 1 , т. 2 КТ (поради обективна невъзможност да изпълнява трудовите си функции). Тя предявява иск за незаконно си уволнение поради липсата на обективност и законосъобразност на издадената заповед, тъй като е отговаряла на всички условия за издаването на разрешение за достъп. Според нея лошите лични отношения с прекия й ръководител са причина за прекратяване на договора й. Тя прави искане да й бъде назначена психиатрична експертиза, тъй като допуска, че вероятна причина за този отказ може да е нейно заболяване от 1995 г. от невроза, което е отшумяло. Съдът отказва да допусне такава експертиза.

С решението си от 11 май 2005 г. Софийският районен съд отхвърля претенциите на жалбоподателката с мотива, че отказът на директора на НСС да й се предостави достъп до класифицирана информация е окончателен и валиден административен акт, който прави уволнението неизбежно, защото тя вече не е в състояние да изпълнява задълженията си. Съдът добавя, че отказът не подлежи на съдебен контрол, поради което и той не е компетентен да разгледа в рамките на процедурата по прекратяване на трудовия договор никакви въпроси, свързани с неговата законосъобразност.

Следващите две инстанции – Софийският градски съд и ВКС оставят в сила първоинстанционното решение.

Съдът отхвърля възраженията на Правителството за неприложимост на чл. 6§1 в настоящия случай, позовавайки се на своята практика – Vilho Eskelinen and Others v. Finland [GC]; Boulois v. Luxembourg [GC], no. 37575/04, § 90, ECHR 2012, Ternovskis v. Latvia (no. 33637/02, § 44, 29 April 2014). Наред с това той отбелязва, че чл. 6§1 в неговите граждански аспекти намира приложение при всички съдебни спорове, инициирани от държавни служители, освен: а/ ако националното право изрично изключва достъпа до съд на лица, заемащи постове или длъжности, изрично посочени и б/ това изключение трябва да бъде опрадано с обективни аргументи. Ако националното право не прегражда достъпа до съд, Съдът не анализира втория критерий.( Rizhamadze v. Georgia, no.2745/03, §§ 27-28, 31 July 2007; Efendiyeva, no. 31556/03, 25 October 2007, § 41; Romuald Kozłowski v. Poland, no. 46601/06, § 24, 20 January 2009; Fazliyski, цитиран по-горе, § 54).

Съдът посочва, че законосъобразността на уволнението на жалбоподателката от заеманата от нея длъжност е била изцяло обусловена от отказа за достъп до класифицирана информация. Той отбелязва, че жалбоподателката е имала право да сезира националния съд, за да иска отмяна на заповедта за уволнението й, възстановяването й на предишната длъжност и обезщетение за оставане без работа. Той констатира обаче, че на нито един етап от съдебните процедури съдилищата не са изследвали въпроса дали е съществувало основание за отказа да й бъде предоставен достъп до класифицирана информация, въпреки че именно той е бил в основата на прекратяване на трудовото й правоотношение. Жалбоподателката не е била информирана относно фактическите обстоятелства, които са били взети предвид, за да й бъде отказан такъв достъп, нито би могла да твърди доколко информацията за подобно решение е пълна или непълна, вярна или невярна, надеждна или ненадеждна. Така Съдът достига до извода, че националните съдилища са били обвързани от този официален отказ и не могат да го контролират по никакъв начин в съответствие с приложимите разпоредби на националното законодателство. Европейският съд констатира, че вътрешните съдилища са се поставили в зависимост и са отказали да осъществят контрол върху обстоятелство, което е било от решаващо значение за случая и така са се лишили от компетентността да решат спора, както в делото на I.D. v. Bulgaria, no. 43578/98, § 50, 28 April 2005 и Fazliyski, § 59. Той добавя, че те са били обвързани от този официален отказ и затова подлага на преценка доколко заповедта за отказ за достъп до класифицирана информация сама по себе си е подлежала на контрол. Доколкото проверката за наличието на предпоставки за предоставяне на такъв достъп съгласно закона е била част от стандартна вътрешна процедура на самия работодател на жалбоподателката – НСС, която е част от изпълнителната власт, Съдът констатира, че този орган не предоставя необходимите гаранции по чл. 6. Затова по-нататък се изследва и дали отказът на НСС подлежи на пряк съдебен контрол. Констатирано е, че такъв не е допустим, съгласно местното законодателство. Европейският съд признава, че действително жалбоподателката е заемала длъжност, предоставяща й достъп до класифицирана информация, която преставлява държавна тайна, поради което могат да бъдат налице легитимни национални съображения за сигурност и те могат да доведат до ограничаване на правата, защитени от чл. 6§1. Но от друга страна, това не трябва да води до ограничаване компетентността на съдилищата по начин, който непропорционално да ограничава правото на достъп до съд на засегнатите лица. (Tinnelly & Sons Ltd and Others and McElduff and Others v. the United Kingdom, 10 July 1998, § 76, Reports of Judgments and Decisions1998-IV; Devenney v. the United Kingdom, no. 24265/94, § 26, 19 March 2002). Затова, както и в цитираните по-горе дела, той изследва въпроса относно наличието на разумна връзка на пропорционалност между загрижеността за опазване на националната сигурност от страна на властите и въздействието, което тези средства е имало върху правата на жалбоподателката. Европейският съд отбелязва, че нито в мотивите на съдебните решения на националните съдилища, нито Правителството в своето становище са се опитали да оправдаят или обосноват отказа на достъп до съд с друга подходяща юрисдикция, която да изследва въпроса относно основателността на мотивите за отказаното разрешение за достъп до класифицирана информация от гледна точка на нейната пропорционалност, свързана с преследваната легитимна цел – защита на националната сигурност.

Посочените съображения са достатъчни за Съда, за да достигне до извода, че е налице нарушение на член 6 § 1.

Съдът намира за уместно да отбележи, че освен правното задължение да бъде заплатена от страна на държавата съответната сума като справедливо обезщетение, наред с това е препоръчително да се предприемат индивидуални мерки, за да се прекрати това нарушение и доколкото е възможно – неговите неблагоприятни ефекти. В тази връзка най-подходящата форма на обезщетение в случаите, когато жалбоподателят не е имал достъп до съд в нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията, е производството да бъде възобновено и случаят да бъде повторно разгледан при спазване на всички изисквания на справедлив процес. Съдът препраща към своята практика по делата Yanakiev v. Bulgaria, no. 40476/98, § 90, 10 August 2006, and Fazliyski, § 76).

………………………….

чл. 6§1(право на справедлив процес)

Gyuleva c. Bulgarie (requête no 38840/08), 9 June 2016

През 1968 г. родителите на жалбоподателката закупуват жилище, което някога е било национализирано. В периода 1992 – 2000 г. срещу нея е предявен иск на основание чл. 7 от ЗВСОНИ. Делото приключва с възстановяване собствеността върху жилището на някогашните собственици. Това производство е предмет на предходната жалба на жарлбоподателката, в която са установени нарушения на чл. 1 от Протокол 1 и чл. 6§1 Gyuleva and Others v. Bulgaria, no. 76963/01, 25 June 2009)

През февруари 2002 г. признатите за собственици лица продават жилището на г-н и г-жа Р., които предявяват срещу жалбоподателската ревандикационен иск на осн. чл. 108 от ЗС. Първоинстанционният съд уважава исковата претенция, но решението е обжалвано. В хода на висящото производство пред Пловдивския окръжен съд, през януари 2003 г. жалбоподателката освобождава жилището и се премества да живее в с. Храбрино, като променя и адресната си регистрация.

През 2005 г. новите собственици започват ново гражданско производство срещу жалбоподателката за неоснователно обогатяване, тъй като без основание е живяла в жилището от февруари 2002 г. до януари 2003 г. Призовката за предявения иск не е връчена на жалбоподателката с отбелязване от кмета, че тя не живее на посочения адрес в Храбрино. Без да бъдат направени други опити за призоваването й съдът приема, че тя е с неизвестен адрес, разпорежда да бъде обнародвано съобщение в неофициалния раздел на „Държавен вестник“ и й назначава служебен адвокат. Според жалбоподателката той не защитава адекватно нейните интереси, тъй като нито прави някакви опити да се свърже с нея, нито отправя искания или възражения (за погасавяне по давност на част от исковата претенция), нито обжалва решението на съда, по силата на което тя е осъдена да заплати на ищците сумата от 3 573 лева в едно със законната лихва. Решението е постановено на 6 април 2006 г. и като необжалвано влиза в сила. С допълнително решение съдът я осъжда да заплати на ищците и още 1006 лв. Жалбоподателката узнава за приключилото съдебно производство едва от получената призовка за доброволно изпълнение, в която дължимата сума възлиза вече на 8 677 лв, които тя се принуждава да заплати, за да запази имота си в Храбрино. Към онзи момент редакцията на чл. 231 ГПК (отм.), както и на първоначалната редакция на чл. 305, т. 5 ГПК гласи, че в случаи на ненадлежно призваване отмяна може да се иска в тримесечен срок от узнаването но не по-късно от една година от влизане на решението в сила.Този текст е изменен през май 2008 г. и единственото условие според сега действащата разпоредба е да не са изтекли три месеца от узнаване на решението, което е влязло в сила. Нормата действа занапред, поради което жалбоподателката не е могла да се възползва от нея.

В периода на висящото производство жалбоподателката е избрана за съдебен заседател в същия Пловдивски районен съд и получава съобщения за участието си в различни производства на адреса на брат си в Пловдив. На същия този адвес тя получава призовки и по друго дело, заведено срещу нея от същите ищци. Жалбоподателката е известна пианистка, която работи в Академията за музикално и танцово изкуство в града.

Съдът отхвърля възраженията на правителството за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита – иск по ЗОДОВ срещу кмета, който е въвел съда в заблуждение, тъй като той е участвал само в един етап от призоваването, а отговорността и преценката е на районния съд.

Съдът специално обръща внимание на факта, че жалбоподателката узнава за воденото срещу нея дело едва на 22.02.2008 г., когато получава съобщение от съдебния изпълнител. Като подчертава, че възможността за страните да вземат участие в съдебния процес е една от целите на чл. 6§1, той се позовава на различни аспекти, включени в неговите решения по наказателни и граждански дела, във връзка с процедурата по призоваване. В две негови скорошни решения (Dilipak and Karakaya v. Turkey, nos. 7942/05 and 24838/05, § 77, 4 March 2014 и Aždajić v. Slovenia, no. 71872/12, § 48, 8 October 2015) Съдът приема, че в случаи като този на жалбоподателката, когато процесът е протекъл без страната да е била въобще информирана за него, той трябва да провери: а) дали властите са проявили усърдие, за да уведомят страните за процеса и б) дали националното право предоставя на засегнатото лице подходящо средство за преразглеждане на делото(§38).

В настоящия случай Съдът отбелязва, че РС, след като получава съобщението от кмета, който неправилно го информира, че такова лице не е регистрирано в Храбрино, а от полицията посочват, че именно в това населено място е последната регистрация на жалбоподателката, решава да обнародва съобщение в „Държавен вестник“ вместо да призове жалбоподателката по нейната месторабота. ЕСПЧ не е удовлетворен от предприетите от районния съд действия и отбелязва, че дори и според националното законодателство са предвидени и други способи за призоваване, още повече, че жалбоподателката е предоставила на съда адреса на брат си и именно на този адрес тя е получавала съобщения за участието й като съдебен заседател по дела и са й били изпращани призовки по друго дело със същите ищци. На второ място Съдът отбелязва неефективността на защитата, осигурена й от служебен адвокат и че жалбите й не са били ефективни, което не се оспорва от Правителството. На последно място Съдът обръща внимание, че публикациите в „Държавен вестник“ при определени обстоятелства могат да имат негативни последици за своите адресати (Dilipak,§83) Той изтъква, че властите е трябвало да използват другите способи, предвидени в ГПК, преди да прибягнат до този способ на уведомяване.

Вторият аспект на анализ е по повод възможността, която предоставя националното законодателство за възобновяване на производството. Съдът отбелязва, че при наличието на ограничителна граница от 1 година от влизане на решението в сила и три месеца от узнаването му по същество жалбоподателката не е могла да се възползва от процедурата за отмяна на влязлото в сила решение и делото да бъде преразгледано в нов състезателен процес, който да бъде достъпен за нея. Поради това съдът достига до извода, че е било допуснато нарушение на чл. 6§1.

Съдът не намира основание самостоятелно да разгледа оплакването на жалбоподателката по чл. 1 от Протокол 1, още повече че осъждането й да заплати сумата по воденото дело произтича директно от решението на районния съд. Той изрично отбелязва, че най-добрата компенсация за нея би била тя да поиска делото й да бъде преразгледано (§50).

………………………….

чл. 6§1(достъп до съд; право на справедлив процес)+чл. 1 от Протокол 1(намеса в правото на собственост не при условията, предвидени в закона)+чл. 13 във вр. с чл. 1 от Протокол 1

International Bank for Commerce and Development AD and Others v. Bulgaria(Application no. 7031/05), 2 June 2016

Жалбата е подадена по повод отнемането на лиценза на Международната банка за търговия и развитие (създадена през 1991 г.), обявяването й в несъстоятелност, а впоследствие – и заличаването й от търговските регистри през август 2007 г. Жалбоподатели са от една страна част от акционерите, а от друга – четирима български граждани, избрани да управляват банката, които действат както от свое име, така и от името на банката. Сред първоначалните жалбоподатели са и 20 търговски дружества – акционери на банката, но впоследствие, след като прехвърлят акциите си на жалбоподателя Б. Бонев, те се оттеглят от производството пред Съда.

В началото на 2004 г. възниква напрежение между някои от акционерите и между акционерите и ръководството на банката. На 24 юни 2004 г. паралелно са проведени две изънредни общи събрания на акционери на банката. На едното от тях е взето решение да бъде намален броят на членовете на надзорния /НС/ и управителния съвет /УС/ на банката. Избрани са двама нови членове на НС, а за членове на УС и изпълнителни директори – жалбоподателите Панев, Иванов и Радев. Промените в устава и новото ръководство на банката са отразени в решение на СГС и са обнародвани в „Държавен вестник“.

На 27 юни пълномощници на г-н Бонев и на 20 търговски дружества(акционери на банката) провеждат друго извънредно общо събрание, за което получават разрешение от СГС и вземат същите решения, каквито са взети на предходното ОС от другите акционери. Техните решения също са вписани по фирменото дело на банката от СГС. Въпреки официалното вписване на новите управителни органи, старото ръководство отказва да допусне до кабинетите им новоизбраните членове на НС и УС като използва помощта на полицията. Това става с постановление на Софийската градска прокуратура, издадено на осн. чл. 119, ал. 1 и ал. 6 от ЗСВ (от 1994 г., отм.),която разпорежда на органите на реда да съдействат на старото ръководство на банката в името на запазване интересите на вложителите докато споровете бъдат окончателно решени след обжалване на решенията на регистърния съд. Това постановление е безрезултатно обжалвано пред Софийската апелативна прокуратура, Върховната касационна прокуратура и Главния прокурор.

На 25.08.2004 г. 20-те компании –акционери на банката, прехвърлят своите акции на г-н Бонев, който така придобива 93.63% от капитала на банката. Бившето й ръководство обаче отказва да впише това прехвърляне в книгата на акционерите.

Двете решения от юни 2004 г. са обжалвани от други акционери на банката и в протеклите производства през 2007 г. те са отменени.

Междувременно прокуратурата е сезирана и образува досъдебно производство срещу Панев, Иванов и Радев по сигнал на двама други акционери, в който се твърди, че тримата са издали частни документи с невярно съдържание – временните удостоверения на г-н Бонев и 20-те търговски дружества, а г-н Бонев е използвал частен документ с невярно съдържание. Техните банкови сметки са замразени от юни 2005 г. до януари 2006 г., а прокуратурата постановява забрана за напускане на страната по отношение и на тримата. Жалбоподателите са оправдани по повдигнатите им обвинения през 2006 г.

През 2005 г. БНБ взема решение да постави банката под особен надзор и отнема лиценза й. По искане на БНБ СГС обявява неплатежоспособност на банката и започва процедура по несъстоятелност . През август 2007 г. тя е заличена от търговския регистър.

По повод процедурата за обявяване неплатежоспособността на банката Съдът установява две самостоятелни нарушения на чл. 6§ 1. На първо място, защото, както и по делото Capital Bank AD, в това производство банката е представлявана от синдик, избран от БНБ, едно решение на съда. Макар и един от жалбоподателите – г-н Бонев да е правил опити да бъде конституиран да представлява банката, той не е бил допуснат. На второ място, съдът по несъстоятелността не е подложил на независим контрол искането на БНБ за обявяването на банката в неплатежоспособност.

Съдът установява и три самостоятелни нарушения на чл. 1 от Протокол 1.

……………

чл.6§1 (право на справедлив процес – неизпълнение на влязло в сила решение)+чл.1 от Протокол 1 (легитимно очакване за придобиване на собственост)

Chengelyan and Others v. Bulgaria (Application no. 47405/07), 21 april 2016

Наследодателите на седемте жалбоподатели са притежавали недвижим имот с двуетажна къща в историческата част на гр. Пловдив. През 1966 г. тя е отчуждена по ЗПИНМ и на собствениците е заплатено обезщетение. След приемането на реституционния закон във връзка с възстановяване на имоти по градоустройствените закони през 1992 г. част от наследниците депозират молба до кмета на града да им бъде възстановен имотът. Молбата им е оставена без уважение, след което заповедта на кмета е обжалвана пред окръжния съд, който я оставя в сила. По жалба на жалбоподателите Върховният административен съд отменя решението на долната инстанция. В своето решение от октомври 1998 г. той приема, че както отчуждаването, така и последващото ползване на имота е било незаконосъобразно. Жалбоподателите възстановяват на общината полученото парично обезщетение, за да изпълнят и другото изискване на реституционния закон. През 2001 г. те се снабдяват с нотариален акт за собственост.

След многократни опити да влязат в преговори с общината и да бъдат въведени във владение, които се оказват безуспешни, през декември 2003 г. жалбоподателите предявяват ревандикационен иск срещу община Пловдив и наемателя на имота – „Фонд 13 века България“. Националните съдилища приемат, че са компетентни не само да разгледат този иск, но и да осъществят косвен съдебен контрол върху решението на ВАС, тъй като в хода на това първо съдебно производство нито общината, нито фондът, са взели участие. ВКС намира, че не са бил налице предпоставките за възстановяването на имота, тъй като той е бил културно-исторически паметник, а наред с това били извършени толкова съществени реконструкции и преустройства, че това по смисъла на закона означавало, че мероприятието, за което имотът е бил отчужден, е било изпълнено.

Съдът припомня установената от него практика във връзка с правилото res judicata, което гарантира принципа на правната сигурност като част от правото на справедлив процес, позовавайки се включително и на български дела и по-специално – на решението си по случая Decheva and Others v. Bulgaria (no. 43071/06, 26 June 2012, §§ 39-45), който визира приложението на същия реституционен закон. Той подчертава, че ще ограничи анализа си върху отговора на въпроса дали при прилагането на закона в конкретните обстоятелства се е стигнало до нарушаване на правото на справедлив процес на жалбоподателите. Съдът отчита, че окончателното решение от 2 октомври 1998 г. е било взето в хода на двуинстанционна съдебна процедура, приключила пред Върховния административен съд. Принципът на правната сигурност повелява, когато граждански спор е разгледан по същество от компетентните съдилища, че той трябва да бъде решен веднъж завинаги. В двете последователно протекли съдебни производства е бил анализиран един и същ въпрос – дали са били налице предпоставките за реституция, съгласно приложимия реституционен закон или не. Съдът елиминира участието на Фонд „13 века България“, тъй като той е бил само наемател на имота. Възловият въпрос е дали в двете производства са участвали едни и същи страни или не; дали през 1993-1998 г. в административното производство общината е участвала и съответно – дали тя е обвързана от решението на ВАС. Европейският съд отбелязва, че с оглед управлението на общинската собственост общината и кметът могат да имат различни функции, както и по въпросите на реституцията, но това не променя факта, че те са еманация на една и съща местна власт, още повече, че и съгласно ЗМСМА кметът „е орган на изпълнителната власт“ на общината, който „представлява общината пред физически и юридически лица и пред съда“. Заключението на Съда е, че националните съдилища по същество са предоставили „втори шанс“ на общината, като са се произнесли повторно в нейна полза, макар че е било постановено вече решение в предходно оханително производство.Съдът се позовава на своите решения по делата Kehaya and Others (nos. 47797/99 and 68698/01,12 January 2006),§ 69 и Decheva and Others, § 43.

Посочените от него съображения му дават основание да достигне до извода, че в настоящия случай е бил нарушен принципът на правна сигурност, присъщ на чл. 6§1 от Конвенцията.

Съдът установява и нарушение на чл. 1 от Протокол 1, което произтича от нарушението на чл. 6§1.

Въпросът за приложението на чл. 41 от Конвенцията е отложен за решаване в очакване на споразумение между страните в 4-месесчен срок от влизане на решенето в сила.

………………….

Dimitar Yanakiev v. Bulgaria (No. 2)(50346/07), 13 March 2016

/реституционно производство по ЗОСОИ/

След влизането в сила на ЗОСОИ жалбоподателят подава молба до областния управител на София град през 1997 г. с искане да бъде обезщетен за национализирания през 1949 г. апартамент, който е принадлежал на неговия наследодател. Поради липсата на отговор той обжалвал мълчаливия отказ пред Софийски градски съд, който с решение от 19.07.2005 г. отменил мълчаливия отказ и присъдил жалбоподателят и брат му да бъдат обезщетени с 23 604 жилищно-компенсаторни записа. В следващите години жалбоподателят напразно се опитвал да накара областния управител да изпълни това съдебно решение, макар че се снабдил с изпълнителен лист, образувал изпълнително производство, в хода на което областният управител неколкократно би канен доброволно да изпълни съдебното решение. До април 2014 г. съдебното решение все още не било изпълнено.

Правителството изложило три групи доводи за недопустимост на жалбата. Първият бил свързан с това, че жалбоподателят е пропуснал да направи оплакване пред съда за недостатъчната активност на съдебния изпълнител. Съдът отбелязва, че такъв нов вид превантивно средство за принудително изпълнение на съдебни решения от административни органи е въведен едва с приемането на новия АПК през 2007 г.- чл. 294-298. Той отбелязва, че това средство е било успешно използвано по много български дела, особено след 2012 г. и изискването да бъде използвано в аналогични случаи не е прекомерно тежко, така че то изглежда ефективно. Но през 2007 г., когато жалбоподателят е депозирал жалбата си пред Европейския съд, това средство все още не е съществувало, поради което той не е бил длъжен да го изчерпи. Вторият аргумент за недопустимост е свързан с неизчерпването на всички вътрешноправни средства за защита, тъй като не е бил предявен иск по ЗОДОВ. Това възражение е отхвърлено поради недостатъчната „консолидирана“ практика на националните съдилища и наличието на противоречиви решения в сходни ситуации.(§63). Не е прието и третото възражение на правителството – че жалбоподателят е трябвало да поиска допълване на решението, за да се конкретизира неговата част от дължимото му обезщетение в левове и в ЖКЗ.

Европейският съд припомня възприетият от него стандарт, че правото на справедлив процес би било илюзорно, ако едно влязло в сила съдебно решение не може да бъде изпълнено, позовавайки се на делото Hornsby v. Greece, 19 March 1997. Той намира, че неизвършването от страна на областния управител на дължимите от него действия по процедурата за издаване на ЖКЗ в един значителен период от време – от юни 2006 г. поне до април 2014 г. (когато жалбоподателят е представил становището си в отговор на това на правителството)е довело до нарушаване на правото му на справедлив процес, гарантирано от чл. 6§1 .

Нарушението на чл. 6§1 е довело и до нарушение на чл. 1 от Протокол 1, тъй като жалбоподател е имал легитимното очакване да получи собственост под формата на ЖКЗ на основание на влязлото в сила съдебно решение.

………………………

чл. 6§1(право на справедлив процес)+чл. 8 (право на неприкосновеност на личния живот)

Vasileva v. Bulgaria(Application no. 23796/10), 17 March 2016

/не е установено нарушение/

През 2004 г. жалбоподателката предявява иск за неимуществени вреди в резултат на медицинска грешка срещу хирурга и болничното заведение, в което й е извършена операция. В исковата си молба тя твърди, че целта на операцията е била да отстрани поразените участъци, които се презюмира, че са били в шестото, осмото или деветото ребро, но вместо това шестото е счупено, а е извършена операция на здрави ребра. Наред с това без всякаква необходимост е направена ревизия на белите й дробове. В хода на съдебните процедури както пред Пловдивския окръжен, така и пред апелативния съд, са назначени множество съдебно-медицински експертизи с участието на различни експерти. Един от тях изразява особено мнение по въпроса за необходимостта от извършената операция и липсата на допусната грешка. Всички останали сочат, че операцията е била необходима. Искът е отхвърлен от първоинстанционния съд, а решението му е оставено в сила от апелативния съд. Двете инстанции приемат, че операцията е била необходима, а лекарят, който я е извършил, е следвал добрите лекарски практики. ВКС отменя решението на апелативния съд, приемайки, че съдилищата не са изиграли по-активна роля при формулирането на въпросите към експертите – кое е наложило операцията на четвъртото и петото ребро, защо е било счупено шестото. Наред с това ВКС отбелязва и недостатъчността на мотивите относно неприемането на особеното мнение на единия от експертите. При повторното разглеждане на делото от апелативния съд е назначена нова медицинска експертиза. В решението си тази инстанция се позовава както на приетите преди това заключения, така и на последната изслушана експертиза и приема, че оперативният екип е бил изправен пред ситуация, която е изисквала спешна реакция за локализиране и отстраняване на тумора и че никаква медицинска грешка не е била допусната. Това решение не е допуснато до касация.

Жалбоподателката повдига оплакване за липса на справедлив процес поради съмненията относно безпристрастността на назначаваните като вещи лица лекари. Съдът отбелязва, че доколкото е анализирал създадените гаранции в българското право, осигуряващи независимост на назначаваните медицински експерти в светлината на чл. 8 от решението си (в §§ 72-74), той се позовава на тях и по повод оплакването по чл. 6§1. Освен това, като държи сметка по този аспект за заключението, до което е достигнал във връзка с чл. 8, той не смята, че жалбоподателката е била поставена в по-неблагоприятна ситуация, отколкото хирурга и болницата(ответници по делото за обезщетение за вреди), нито намира, че самата процедура не й предоставя ефективен достъп до съд.

Поради това Европейският съд не установява нарушение на чл. 6. Той не констатира нарушение и по основното оплакване – по чл. 8.

…………………….

ЧЛЕН 8 – право на неприкосновеност на личния и семейния живот

чл.8 (право на зачитане на личния и семеен живот – незачитане правото на биологичните бащи да водят дела за бащинство; позитивни задължения на държавата)

L.D. et P.K. c. Bulgarie (Requêtes n^os 7949/11 et 45522/13), 8 décembre 2016

Жалбата е по повод оплаквания на двама биологични бащи, които са лишени от правото да установят своето бащинство по отношение на деца, за които други мъже са направили декларации за припознаване.

В решението са обединени случаите на двама български граждани – единият от София, а другият от Мездра.

Първият жалбоподател е имал връзка с жена в периода 2007-2010 г. През януари 2010 г. тя забременява, като първоначално мисли да не задържи бебето, но решението й за аборт е осуетено поради напредналата бременност. Цялото й поведение сочи, че жалбоподателят е бъдещият баща, защото той поема всички разходи по бременността, подготвя жилището за ремонт във връзка с раждането на детето, търси бавачка за очакваното бебе. След септември 2010 контактите между двамата са само по телефона. Жената двукратно го информира, че терминът й е преизчислен, като първоначално му посочва ноември, а по-късно – декември месец. Съмнявайки се в думите й, жалбоподателят наема частен детектив, който установява, че жената е родила момиченце на 12 октомври, а като баща е записан някой си г-н В. Същевременно той сигнализира в полицията по повод своите опасения бебето да не стане обект на трафик, а наред това сезира и отдела за закрила на детето. Проверката от страна на прокуратурата установява от свидетелските показания, че лицето, което се е вписало като баща на детето,твърди, че е имало извънбрачна връзка с майката. Мъжът има семейство и едно дете, но със съгласието на биологичната майка бебето живее при него и съпругата му, които полагат всички грижи по отглеждането. Поради липса на данни за наличието на престъпление, прокуратурата отказва да образува досъдебно производство по случая. Отделът за закрила на детето към Дирекция „Социално подпомагане“ в съответната община извършва своя проверка и установява, че детето живее в семейството на мъжа, посочен като биологичен баща.

През декември 2010 г. жалбоподателят предявява иск пред СГС, за да установи, че г-н В. не е баща на детето и че той е неговият баща. Съдът прекратява производството поради това, че той няма право на такъв иск. Определението е оставено в сила от горните две инстанции. .

В резултат на сигнала на жалбоподателя Софийската градска прокуратура предявява иск на осн. чл. 66, ал. 5 от СК (оспорване на припознаването по изключение от страна на прокуратурата). Междувременно съпругата на посочения за биологичен баща на детето го осиновява. Впоследствие прокуратурата оттегля иска и производството е прекратено. През 2015 г. жалбоподателят предявява нов иск за прогласяване нищожността на припознаването, извършено от г-н В., но производството е прекратено поради липса на право на иск от негова страна. През 2013 г. биологичната майка декларира пред нотариус, че тя не е имала интимни връзки с В. и че се е запознала с него едва след като е забременяла – в клиниката, в която е била следена нейната бременност, тъй като семейството му е искало да си осинови дете.

Вторият жалбоподател има връзка между 2009-2010 г. със своя колежка, с която се разделят през март 2010 г. Жената напуска работа и прекратява взаимоотношенията си с него. През декември 2010 г. той научава, че тя е родила момче и че някой си С. го е признал за свой син. В следващите месеци по настояване на жалбоподателя майката се съгласява да бъде направен ДНК-тест на детето, който установява, че жалбоподателят е 99,99% вероятният му баща. Въпреки предявения от него иск за установяване на бащинство, националните съдилища прекратяват производството с мотива, че по българския СК само майката и детето имат право на иск за оспорване на бащинството.

Двамата жалбоподатели повдигат оплаквания по чл. 8 от Конвенцията. Всички възражения на правителството за неприложимост на чл. 8 в конкретния случай са отхвърлени от Съда. Той се позовава на анализ на законодателството в редица европейски държави, извършен през 2012 г., съгласно който в 16 от 27 страни при определени условия е допустимо да се предяви иск за оспорване на бащинство от всяко заинтересовано лице . Съдът признава, че това е много деликатен въпрос и че държавите в тази сфера имат голяма свобода на преценка, както и че на първо място стои винаги най-добрият интерес на детето. Наред с това той приема като допустима намесата от страна на държавата чрез нейните институции да оспорва бащинството на едно лице, ако съществуват особени обстоятелства. Съдът констатира, че националното право не предвижда възможността един мъж, който претендира, че е биологичен баща на детето, директно да оспори припознаването от друг мъж или да докаже собственото си бащинство. Подобна забрана без наличието на каквито и да било изключения, според Съда е неоправдана. За да отхвърлят правото на иск на двамата жалбоподатели, националните съдилища са взели предвид единствено обстоятелството, че вече е било извършено припознаване на детето. В нито един момент не са били взети под внимание особените обстоятелства на конкретните случаи и противоположните интереси на всяка една от страните – на майката, детето, законния баща и претендента да е биологичен баща.

Същевременно предвидената възможност официални институции по изключение да инициират такава процедура (на осн. чл.66, ал. 5 СК) не представлява достатъчна гаранция за защита правата на бащата, защото властите разполагат с дискреция дали да я предприемат или не. Нито в СК, нито в друг нормативен документ не са посочени предпоставките, при наличието на които може и следва да започне такова производство. Един мъж, претендиращ, че е биологичен баща, може да сигнализира съответните институции, но те нямат задължението да реагират само на основание неговия сигнал. Наред с това тази процедура не може директно да повлияе върху доказване бащинството на биологичния баща. Тя е насочена единствено към анулиране бащинвството на лицето, което е извършило припознаването. Ето защо Съдът намира, че възможността, предвидена в чл. 66, ал. 5 от СК не представлява ефективно вътрешноправно средство за защита в случаи като настоящите.(§71)

Що се отнася до правото да се извърши припознаване още преди раждането на детето, уредено в чл. 64 от СК, това невинаги е възможно, защото бащата може да не бъде информиран за факта на бременността на жената, а и наред с това не е налице утвърдена практика по приложението на тази норма, за да се твърди, че тя намира широко приложение, а не е по-скоро изключение в много ограничен брой хипотези. Освен това, подобна декларация е възможна само при наличие на съгласие от страна на майката, но не и при нейното противопоставяне. Ето защо Съдът посочва, че няма основания да упреква жалбоподателите, че не са се възползвали от тази възможност. Поради това той намира, че тя също не предоставя ефективно вътрешноправно средство за защита. На това основание Европейският съд достига до извода, че въпреки широката свобода на преценка, с която се ползва държавата в тази сфера, правото на личен живот на двамата жалбоподатели, защитено от чл. 8 от Конвенцията, е било нарушено. По повод искането им Съдът да постанови и мерки на основание чл. 46 от Конвенцията, той посочва, че правителството е представило проект за изменение на СК, който предвижда възможността и на лица, претендиращи, че са биологични бащи, да имат право на иск, както това е било до приемането на новия СК. Ето защо Съдът намира, че изпълнението както на индивидуалните, така и на генералните мерки, ще бъде реализирано в тясно сътрудничество с Комитета по изпълнение на решенията.

…………………………………………………..

чл.8 (право на семеен живот – неизпълнение на решение за предоставяне на родителски права и отвличане на дете)

E.S. v. Romania and Bulgaria (no 60281/11),19 July 2016

Жалбоподателката е румънска гражданка. Тя повдига оплакване по чл. 8 срещу двете държави по повод неадекватните според нея действия по повод отвличането на дъщеря й от нейните баба и дядо по бащина линия и невъзможността тя да бъде върната обратно, както и да бъде изпълнено решението на румънския съд от страна на българските власти.

През ноември 20004 г. жалбоподателката ражда дете от приятеля си, който е български гражданин, докато двамата живеят и работят заедно в Испания. До януари 2007 г. момиченцето живее с родителите си, след което е изпратено при баба си и дядо си в България. То остава там до март 2008 г. От март до юни то е отново с родителите си в Испания. През 20008 г. те се разделят. Майката заминава за Румъния с детето със работи, а детето остава при нейните родители.

На 4 ноември бабата и дядото на детето по бащина линия го посещават. Със съгласието на другата баба го извеждат на разходка и го отвеждат със своя лек автомобил в България, където то живее при българските баба и дядо и до датата на настоящото решение.

Междувременно, преди отвличането на детето, през юли 2008 г. жалбоподателката сезира румънски съд с искане за предоставяне на родителските права върху детето, като заявява, че вече не живее с бащата и не знае той къде се намира. Производството е отлагано неколкократно поради невъзможността да бъде призован бащата, но в крайна сметка призоваването е извършено чрез официалнопубликувано обявление. Съдът присъжда родителските права на майката, но решението му е отменено поради нередовната процедура на призоваване на бащата. Следват поредица от решения в полза на майката или на бащата, като крайният съдебен акт на румънски апелативен съд е , че родителските права се присъждат в полза на майката – през януари 2012 г. Процедурата по признаване на решението на румънския съд и принудителното изпълнение на същото неколкократно е спирана поради започнало междувременно производство за промяна на родителските права пред българския съд. През май 2014 г. с окончателно решение на българския съд родителските права на майката са признати. Успоредно с тези производства е започната процедура и по Хагската конвенция за отвличане на деца, чрез която жалбоподателката цели да върне отвлеченото си дете. Следва спор между министерствата на правосъдието на двете страни дали конвенцията е приложима при спорове между България и Румъния, които към датата на събитията не са подписали специален договор. Искането на майката е отхвърлено от българските власти.

Eвропейският съд посочва, че основните принципи относно връзката между ЕКПЧ и Хагската конвенция, насоките за обсъждане на международното отвличане на деца и концепцията за „най-добрия интерес на детето“, както и процедурните задължения на държавите са установени от него решението на Голямото отделение X v. Latvia ([GC], no.§ 54-62, 21 July 2015).

В решението най-напред са обсъдени действията на Румъния, като са анализирани последователно продължителността на процедурата във връзка с предоставянето на родителски права, а от друга страна – ефективността на производството по предаване на детето, образувано по силата на международните механизми. Във връзка с първия аспект съдът отбелязва, че това съдебно производство започва на 29.07.2008 г. и приключва на 09.01.2012 г. – т.е. 3 г. и 6 месеца. Съдът взема под внимание чувствителния характер на въпросите, свързани с родителските права, техните сериозни последици върху отглеждането и благосъстоянието на детето и необходимостта те да бъдат внимателно преценени с оглед най-добрия интерес на детето. Но от друга страна, оставянето на такъв чувствителен въпрос нерешен за дълъг период от време, не може да бъде оправдан, още повече, че по своята природа такъв вид производства изискват от административните и съдебните органи да действат експедитивно. Наред с това той отбелязва, че сложността на конкретния случай не може да оправдае продължителността на производството, поради което заключава, че Румъния не е успяла да изпълни позитивните си задължения, произтичащи от чл. 8 във връзка с производството за предоставяне на родителски права. В тази част решението е взето с 6 на 1 гласа, тъй като унгарският съдия Шайо е изразил особено мнение и защитава тезата, че Румъния е изпълнила позитивните си задължения.

По повод втория аспект на твърдяното нарушение Европейският съд отбелязва, че жалбоподателката е сезирала Министерството на правосъдието да й окаже помощ за завръщането на детето три години след като то е било отвлечено от своите български баба и дядо – едва на 1 юли 2011 г. Според него румънските власти са предприели съответните стъпки незабавно, като са съдействали със съвети на жалбоподателката и са влезли в контакт с българските власти. Същевременно жалбоподателката е имала на свое разположение по-ефективно средство за защита – да поиска привременни мерки, а не да чака цели три години, в които детето се е интегрирало добре в българската среда при бабата и дядото по бащина линия. Независимо, че това искане (за привременни мерки) е било отхвърлено в един по-късен момент, според Съда това съвсем не означава, че то е само по себе си неефективно средство. Затова не е установено нарушение по отношение на Румъния във връзка с процедурата за връщането на детето.

Що се отнася до българските власти, Съдът констатира прекомерно забавяне на съдебните процедури по признаване решението на румънския съд и неговото изпълнение и неколкократното спиране на тези производства. Все пак той отбелязва, че жалбоподателката получава окончателното решение едва на 09.01.2012 г. и от тази дата българските власти могат да бъдат държани отговорни за прилагането на решението за родителските права. Съдът обръща внимание, че от страна на румънските власти е направено искане за връщане на детето на основание регламента на ЕС Брюксел II bis, по силата на който българските съдилища биха били не само компетентни , но биха имали на разположение само шест седмици, за да постановят връщането. Българските власти обаче са отказали връщането на детето с аргумента, че регламентът е само допълнителен инструмент към Хагската конвенция, а доколкото тя към онзи момент е била неприложима в отношенията между България и Румъния. Съдът намира, че съответните български власти е трябвало да вземат решение бързо – по отношение на връщането на детето, или по отношение на искането за признаване и изпълнението на крайния румънски съдебен акт относно предоставените на майката родителски права, за да се осигури ефективно спазване на правата на жалбоподателката по Конвенцията

Съдът отбелязва наред с това, че на 12 януари 2012 г. ВКС отменя признаването на румънското решение и връща делото на първоинстанционния съд за ново разглеждане. След три последователни решения процедурата приключва в полза на жалбоподателката и с признаване решението на румънския съд, но това става едва на 15 май 2014 г. С оглед спецификата на самото производство, което е засягало връзката родител-малолетно дете, които са били разделени в продължение на няколко години, Съдът счита, че българските съдилища са били длъжни да действат с изключително усърдие и много по-бързо, което обаче те не са сторили. Това забавяне е достатъчно, за да достигне до извода, че е налице нарушение на член 8 от Конвенцията по повод правото на жалбоподателката на необезпокояван семеен живот. Европейският съд обаче прави уговорката, че това негово заключение съвсем не задължава българските съдилища да преразгледат въпроса относно родителските права. Като се вземе предвид най-добрия интерес на детето, изтеклия продължителен период от време, през който то живее в България, че то е изгубило контакт с майка си, когато е било на четири години и почти от осем години непрекъснато живее с баба си и дядо си по бащина линия, българските власти не са длъжни да предприемат стъпки за връщането му в Румъния.

…………………………………

чл.8 (нарушаване правото на неприкосновеност на личния живот поради медийния отзвук по задържане и поради незаконно претърсване и изземване на вещи от офис на съпругата)+чл. 6§2(нарушаване на презумпцията за невиновност от изявления на министър на вътрешните работи)+ чл.3(забрана за нехуманно и унизително третиране /полицейско насилие при задържане/ – материални и процесуални аспекти )+чл.13 във вр. с чл. 3, чл. 6§2 и чл. 8

Popovi c. Bulgarie (Requête no 39651/11),9 Juin 2016

Жалбата е свързана със задържането на г-н Попов, бивш главен секретар на Министерството на финансите, в рамките на полицейска операция, проведен на 01.04.2010 г.

Жалбоподателката пристига в своята кантора, когато полицейският екип вече е бил там. Тя намира цивилни и униформени полицаи и следователка от следствието. На въпроса й дали имат разрешение за извършване на претърсване, следователката й отговаря, че такова не е нужно, тъй като се касае за извършването на неотложни следствени действия. Жалбоподателката е поискала да разбере какво търсят, за да им окаже съдействие. Отговорът е, че търсят пари и ценности. Жалбоподателката отваря сейфа и показва съдържащото се в него – пари, монети с нумизматична стойност и предмети, принадлежащи на съпруга й, но отказва да ги предаде на полицията, както и мобилния си телефон. Въпреки всичко разследващите изземват два телефона на жалбоподателя. Няколко дни по-късно жалбоподателката установява с помощта на компютърен специалист, че на два от нейните компютри е качена програма, която тя не е инсталирала.

Повдигнати са две самостоятелни оплаквания по чл. 8 от всеки един от жалбоподателите, които Съдът разглежда самостоятелно.

По оплакването на жалбоподателя, че неговото задържане е било филмирано от служители на МВР и разпространено по медиите без негово съгласие Съдът установява намеса в правото на изображение, което е интегрална част от понятието „личен живот“ (Von Hannover c. Allemagne, n^o 59320/00, § 50, CEDH 2004‑VI). За да бъде оправдана такава намеса, тя трябва да е предвидена в закона. Съдът отбелязва, че въпросът не е толкова в закона, колкото до една практика на органите на министерството на вътрешните работи, когато става въпросза плицейски операции, които предизвикват голям обществен интерес. Показателен е случаят с неотдавна приключилото дело Slavov et autres c. Bulgarie (n^o 58500/10, § 37, 10 novembre 2015). Съдът отбелязва, че макар и в НПК да е предвидена възможността за видеозаснемане, то това доказателствено средство е свързано с предмета на самото досъдебно производство, докато в случая е филмирано единствено задържането на жалбоподателя. Поради това то не е било предвидено в закона. Тази констатация е достатъчна, за да бъде установено нарушение на чл. 8 по повод медийното отразяване на задържането на г-н Попов.

По повод оплакването за незаконност на извършеното претърсване на нотариалната кантора на г-жа Попова Съдът намира, че е налице намеса в правото й на личен живот, защото професионалните помещения на жалбоподателката са били претърсени и разследващите са иззели предмети, принадлежащи на жалбоподателя. Поради това ЕСПЧ подлага на преценка оправдаността на намесата в светлината на чл. 8§2 от Конвенцията – дали тя е била предвидена в закона, преследвала ли е легитимни цели и била ли е „необходима“ „в едно демократично общество“, позовавайки се на своята практика.( Rotaru c. Roumanie [GC], n^o 28341/95, § 52, CEDH 2000‑V, Liberty et autres c. Royaume-Uni, n^o 5)

Съдът посочва, че претърсването и изземването се основават на чл. 160 и 161 от НПК, които изискват или предварително разрешение или последващо одобряване на тези действия от съдия. В конкретния случай такъв документ не е представен на Съда. Поради това той намира, че не е било доказано, че намесата е била предвидена в закона по смисъла на чл. 8§2 и затова установява нарушение на чл. 8 във връзка с извършеното претърсване и изземване в кантората на жалбоподателката.

Съдът установява нарушение и на чл. 13 във вр. с чл. 8

Той установява две нарушения на чл. 3 в неговите материални и процесуални аспекти, на чл. 6§2, както и на чл. 13 във вр. с чл. 3 и чл. 6§2.

………………………………………..

чл.8§1(неприкосновеност на личния живот – незаконно подслушване на телефон) + 5§1d(лишаване от свобода на непълнолетно лице с цел осигуряване на възпитателен надзор)+чл.5§4(право на периодичен съдебен контрол върху задържането)

D.L. c. Bulgarie(Requête no 7472/14), 19 avril 2016

Жалбата е свързана с настаняването на едно 13-годишно момиче във възпитателно училище-интернат.

На 13 септември 2013 г. жалбоподателката е настанена във ВУИ-Подем. Съгласно правилника за вътрешния ред на училището цялата кореспонденция подлежи на контрол с оглед постигане целите на възпитанието и превъзпитанието на настанените там. Тя се оплаква, че е била нарушена конфиденциалността на кореспонденцията й, защото всички писма от и до нея (независимо от техните адресати), са били проверявани. Наред с това и всичките й телефонни разговори са били контролирани, тъй като към телефона, по който са били провеждани разговорите, е бил прикрепен високоговорител. Съгласно правилника на училището телефонни разговори можели да се провеждат само между 19.00 и 20.00 часа в присъствието на дежурен възпитател, а в местната поща – с разрешението и в присъствието на възпитател.

Съдът отбелязва, че съгласно самия текст на Правилника на вътрешния ред на училището цялата кореспонденция на настанените в интерната подлежи на контрол както за проверка на съдържанието, така и за наличието на забранени предмети и субстанции. Доколкото този контрол не е в резултат на едно конкретно решение на властите по отношение на жалбоподателката или друго непълнолетно лице, а произтича от самите вътрешни правила, съдът установява, че е налице намеса в правото на жалбоподателката на неприкосновеност на кореспонденцията й по чл. 8. Съдът анализира целите на тази намеса в светлината на чл. 8§2 и достига до извода, че те са имали легитимен характер. Поради това подлага на преценка доколко този режим на системен и автоматичен контрол „е бил необходим в едно демократично общество“. Той отбелязва, че за разлика от чл. 8 и неговите изисквания за „необходимост“ и „пропорционалност“, самата разпоредба на правилника не съответства на неговите критерии, защото не предвижда хипотези, при които такъв контрол не е наложителен (когато е налице например кореспонденция с адвокат), нито времеви период, в който се налага да бъде осъществяван той. Ето защо Съдът достига до извода, че чл. 25, т. 10 от правилника на училището не съответства на чл. 8, тъй като не взема под внимание различните категории адресати, продължителността на мярката и причините, които могат да я оправдаят.

По повод оплакването за нарушаване конфиденциалността на телефонните разговори Съдът отбелязва, че контролът е преследвал легитимна цел, но същевременно той подчертава, че когато лишаването от свобода е поради поставянето под възпитателен надзор, държавата има много ограничена свобода на действие. Като се вземе предвид възрастта на лицата, настанени във ВУИ, тяхното психическо и социално развитие, необходимостта им да поддържат тесни контакти със семейството, особено важно е администрацията да ги подпомага в осъществяването и запазването на тези връзки. Същевременно правилата за контрол върху телефонните разговори не са предвиждали никаква диференциация – без оглед на това дали разговорите са със семейството, с представители на организации за правата на детето или други категории лица. Като не са се основавали на никакъв конкретен анализ на риска за всяко отделно дете тези разпоредби по същество не са почивали на сериозни и достатъчни мотиви, които да обосноват ограничаването на правото на неприкосновеност на телефонните разговори на жалбоподателката. Поради това Съдът установява нарушение на правото на личен живот на жалбоподателката както във връзка с намесата в нейната кореспонденция, така и по повод липсата на конфиденциалност на телефонните й разговори.

Съдът установява нарушение и на чл. 5§4 от Конвенцията, а оплакването за нарушение на чл. 5§1а намира за неоснователно.

…………………

чл.8 (право на неприкосновеност на жилището)+чл. 1 от Протокол 1(право на мирно ползване на собствеността)

Ivanova and Cherkezov v. Bulgaria (Application no. 46577/15),

През 1986 и 1999 г. жалбоподателката придобива последователно по наследство 77% идеални части от един недвижим имот в с. Синеморец – целият от 625 кв.м. През 2005 г. двамата жалбоподатели, които до този момент живеят в Бургас на семейни начала, напускат града, тъй като според обясненията им нямат средства, за да се издържат. Междувременно жалбоподателят е инвалидизиран поради сърдечно заболяване и получава пенсия за инвалидност. Те се заселват в Синеморец, където в периода 2004-2005 г. реконструират една полуразрушена постройка и построяват едноетажна тухлена къща без да поискат строително разрешение. През периода 2006 – 2009 останалите 10 наследници предявяват установителен иск, за да докажат, че са собственици на 140 кв.м. от 625-те кв.м. Бургаският окръжен съд като въззивна инстанция уважава иска и приема, че жалподобателката е собственик на останалите 484 кв.м., както и на къщата. Решението е оставено в сила от ВКС. През 2011 г. по сигнал на част от съсобствениците служителите на общината извършват проверка и установяват, че къщата е била построена незаконно. ДНСК издава заповед за премахване на незаконната постройка, която е обжалвана от жалбоподателката. Бургаският административен съд оставя без уважение жалбата. Решението му е потвърдено от Върховния административен съд през март 2015 г. Тъй като жалбоподателката не изпълнява заповедта сама да разруши незаконната постройка, властите възлагат процедурата по разрушаване на частна фирма. След като правителството е информирано от съда за депозираната жалба, ДНСК препоръчва на общинските власти да предложат на жалбоподателката, ако е необходимо, друго жилище, а социалните служби й предлагат да я подпомогнат. До постановяване на решението на Съда къщата все още не е разрушена.

Съдът констатира, че макар и само жалбоподателката да е имала законови права върху къщата, и двамата жалбоподатели са живели там в продължение на години . Поради това той приема, че за тях това е било „жилище“, а заповедта за премахването му по своето естество представлява намеса в правото им на неприкосновеност на жилището, въпреки че тази намеса е била предвидена в закона. Това е така, защото заповедта е издадена на основание на действащите законови норми, които са били достатъчно ясни и са преследвали легитимна цел – да се защити общественият ред по смисъла на чл. 8, от твърде големия брой незаконни постройки.

Съдът подлага на преценка необходимостта от намесата, прилагайки стандарта по делото Yordanova and Others v. Bulgaria, no. 25446/06,24 April 2012. Той констатира, че са нарушени вътрешните процедури, установени от съдебната практика, съгласно които, ако едно лице е подложено на риска да загуби своето жилище (без значение дали принадлежи към някаква уязвима група или не), то трябва да може да получи разглеждане на неговия случай пред независима съдебна инстанция. Процедурата, в хода на която е била обжалвана заповедта за премахване на постройката, е била насочена единствено към установяване дали е имало издадено разрешение за строеж или не, както и дали по това време са били приложими преходни разпоредби за узаконяване на незаконни постройки. Макар че жалбоподателката е посочила в жалбата си пред ВАС, че къщата е единственото й жилище и нейното разрушаване би имало за нея тежки последици, ВАС не е дал отговори на тези нейни аргументи, тъй като за самото вътрешно право те не са били от значение. Най-многото, което е могло да се направи, е било да бъде спряно временно разрушаването, но не и да се извърши преценка за пропорционалност. Що се отнася до положението на втория жалбоподател, не би могло да се твърди, че той въобще би имал право на жалба пред съд. Съдът констатира, че не са съществували никакви други законови норми, по силата на които да бъде адекватно разгледана жалбата им от гледна точка на пропорционалността на издадената заповед за премахване на незаконната постройка. Той отбелязва, че абсолютна норма, която не предвижда никакви изключения, не позволява да се постигне баланс между правата на тези, които рискуват да загубят жилището си поради заповед за премахване – от една страна, и от друга – обществения интерес, изискващ да се осигури ефективно прилагане на правилата на градоустойството. Съдът не одобрява подобна позиция от страна на голяма част от българските съдилища. Той приема, че подобни ситуации следва да бъдат анализирани по отделно за всеки. Според неговия анализ жалбоподателите не са имали на тяхно разположение процедура, в хода на която да бъде извършена преценка на пропорционалността на предвиденото разрушаване на къщата, в която те живеят, в светлината на техния конкретен случай.

В заключение Съдът постановява, че би било допуснато нарушение на чл. 8 от Конвенцията, ако заповедта за премахване на къщата бъде изпълнена без да бъде извършен такъв анализ.

Съдът не установява нарушение на чл. 1 от Протокол 1.

Решението е подписано с едно особено мнение.

………………………………….

чл.8 (нарушаване правото на неприкосновеност на личния живот)+чл.3(забрана за унизително третиране /полицейско насилие при задържане/ – материални аспекти)+ чл. 6§2(нарушаване на презумпцията за невиновност)+ чл.13 във вр. с чл. 3 и чл. 8

Stoyanov et autres c. Bulgarie (n° 55388/10), 31 март 2016 г.

Съдът намира, че е била налице намеса в правото на жалбоподателите на личен живот поради извършеното претърсване в жилищата им и изземването на редица техни вещи. Той анализира същата от гледна точка нейната законност и необходимост в едно демократично общество от гледна точка на чл. 8§2. Съдът отбелязва, че претърсването и изземването са били извършени на основание чл. 160 и 161 НПК. Тези норми сами по себе си отговарят както на изискванията за яснота, така и за предвидимост от гледна точка на стандартите на съда. За да бъдат съвместими с принципа на върховенството на закона, националното право трябва да осигурява достатъчно процедурни гаранции срещу произвол, независимо от широката свобода на преценка, която е предоставена на националните власти.(Camenzind c. Suisse, 16 décembre 1997, § 45).В този аспект Съдът констатира, че тези действия са били извършени от полицията без да е дадено предварително разрешение от съдия. Макар и нормата на чл. 161,ал. 2 да допуска последващото одобряване на тези действия от съд, Европейският съд намира, че макар и да са били мотивирани, тези определенията на националните съдилища не са достатъчни, за да оправдаят действията на полицията. Той подчертава, че самата норма на чл. 161, ал. 2 предполага неотложност на случая, когато това е единствената възможност да се съберат доказателства. Националните съдилища само са декларирали наличието на тази неотложност, но не са изложили никакви аргументи за наличието й, поради което съдиите не са извършили ефективен контрол за законосъобразност и необходимост на оспорените мерки. (§130) А такъв контрол е бил още по-необходим като се вземе предвид, че в нито един момент от извършването на претърсването на жалбоподателите не е било съобщено кои са предметите, свързани с предмета на наказателното обвинение, които разследващите търсят. Съдът отбелязва, че в протоколите за претърсване и изземване двамата са били поканени да предоставят всички вещи и документи, свързани с престъплението. Поради липсата на такива процесуални гаранции в самото национално законодателство, които да създават ефективни гаранции срещу произвол както преди, така и след извършването на подобни следствени действия Съдът достига до извода, че правото на неприкосновеност на жилищата на жалбоподателите е било нарушено.(§§131-133) Доколкото в националното законодателство липсва ефективно вътрешноправно средство за защита при нарушения на чл. 8, Съдът намира, че е било допуснато и нарушение на чл. 13 във вр. с чл 8

Съдът установява нарушения и по чл. 3 и чл. 6§2, както и на чл. 13 във вр. с чл. 3.

…………………………

чл. 8(право на неприкосновеност на личния живот)+ чл. 6§2(нарушаване на презумпцията за невиновност)

Alexey Petrov c. Bulgarie (n° 30336/10), 31 mars 2016

На 10 февруари 2010 г. жалбоподателят е задържан в собствения си дом в рамките на операция „Октопод“. Задържането му е заснето и показвано в електронните медии, интернет-сайтове и печатните новинарски издания.

Пред Съда жалбоподателят повдига оплакване, че цялото му задържане е било филмирано от органите на полицията без да е взето неговото съгласие, след което е било разпространено по електронните медии. Европейският съд констатира, че на представения като доказателство видеоматериал жалбоподателят се вижда добре без да е прикрито лицето му и са показани различни епизоди от хода на цялата полицейска операция, заснети в жилището му. Тази ситуация се оценява от него като намеса в правото на личен живот. Затова Съдът подлага на анализ оправдаността на тази намеса, съгласно ограниченията на чл. 8§2. Той установява, че действията на полицията не се основават на закона и че става въпрос за една практика на МВР да съпровождат нашумелите си полицейски акции, които представляват интерес за обществото с такива филмирания (като напр. при операцията, описана по делото Slavov et autres c. Bulgarie, no 58500/10, § 37, 10 novembre 2015)Съдът отбелязва, че НПК предвижда възможността при извършването на определени процесуално-следствени действия да се извършва заснемане, но констатира, че настоящата ситуация не попада в нито една от уредените в кодекса хипотези.

Поради това е установено нарушение на чл. 8 от Конвенцията.

Европейският съд установява и нарушение на чл. 6§2.

……………………

чл. 8 (право на неприкосновеност на личния живот)+ чл. 6§1(право на справедлив процес)

Vasileva v. Bulgaria(Application no. 23796/10), 17 March 2016

/не е установено нарушение/

През 2000 г. на жалбоподателката е поставена диагноза карценом на лявата гърда и е извършена мастектомия.. През 2002 г. тя почувствала болки в лявата гръдна област, поради което са й направени няколко сцинтиграфии и компютърни томографии, както и една радиография. Разчитането им показва съмнения за метастази ту в шестото, ту в осмото или деветото ляво ребро. Комисия от петима лекари препоръчва да й бъде извършена операция. Тя показала всичките си изследвания на лекаря, който извършил мастектомията през 2000 г. и той констатирал, че евентуално съществуващите метастази са съвсем малки и преди да бъде извършена хирургичната интервенция поразеният участък трябва много добре да бъде локализиран. В този смисъл тя попитала определения да извърши операцията хирург дали не се налагат допълнителни изследвания. Той я уверил, че такива не са необходими, защото ще може да установи засегнатите участъци едва в хода на самата операция, когато отвори гръдния й кош. Жалбоподателката подписала декларацията за информирано съгласие, в която не било посочено конкретно кои ребра ще бъдат оперирани. В хода на операцията хирургът отстранява фрагменти от четвъртото и петото ребро, но не и тези, за които е имало съмнение, че са евентуално засегнати. Хистологичното изследване не показва наличие на метастази. От получената след изписването й от болницата епикриза жалбоподателката се усъмнява, че е допусната грешка от хирурга, който е оперирал участък, различен от този, за който е имало съмнения от проведените преди операцията многобройни изследвания. Тя сезира Министерството на здравеопазването и болницата, в която е извършена операцията й. Въз основа на жалбите й е назначена комисия, която не открива никаква допусната грешка от страна на хирурга. През 2004 г. тя предявява иск за неимуществени вреди в резултат на медицинска грешка срещу хирурга и болничното заведение, което е ООД с изцяло държавно участие . В исковата си молба тя твърди, че целта на операцията е била да отстрани поразените участъци, които се презюмира, че са били в шестото, осмото или деветото ребро, но вместо това шестото е счупено, а е извършена операция на здрави ребра. Наред с това без всякаква необходимост е направена ревизия на белите й дробове. В хода на съдебните процедури както пред Пловдивския окръжен, така и пред апелативния съд, са назначени множество съдебно-медицински експертизи с участието на различни експерти. Един от тях изразява особено мнение по въпроса за необходимостта от извършената операция и липсата на допусната грешка. Всички останали сочат, че операцията е била необходима. Искът е отхвърлен от първоинстанционния съд, а решението му е оставено в сила от апелативния съд. Двете инстанции приемат, че операцията е била необходима, а лекарят, който я е извършил, е следвал добрите лекарски практики. ВКС отменя решението на апелативния съд, приемайки, че съдилищата не са изиграли по-активна роля при формулирането на въпросите към експертите – кое е наложило операцията на четвъртото и петото ребро, защо е било счупено шестото. Наред с това ВКС отбелязва и недостатъчността на мотивите относно неприемането на особеното мнение на единия от експертите. При повторното разглеждане на делото от апелативния съд е назначена нова медицинска експертиза. В решението си тази инстанция се позовава както на приетите преди това заключения, така и на последната изслушана експертиза и приема, че оперативният екип е бил изправен пред ситуация, която е изисквала спешна реакция за локализиране и отстраняване на тумора и че никаква медицинска грешка не е била допусната. Това решение не е допуснато до касация.

Жалбоподателката повдига оплаквания по чл. 8 и по чл. 6§1, твърдейки, че в българското право липсват механизми, които са достатъчни, за да се гарантира по ефективен начин независимостта на медицинските експерти в хода на процедури за допуснати медицински грешки, на които жалбоподателката е жертва. В резултат на тази празнота в законодателството тя е била възпрепятствана да получи обезщетение. Наред с това тя повдига оплакване и по чл. 6§1.

В своето решение Европейският съд отбелязва, че макар и правото на здраве да не е така силно защитено, той е създал добре установена практика относно позитивните задължения на държавите не само по чл. 2, но така също и по чл. 8. Те се заключават в създаването на такива разпоредби, задължителни както за държавните, така и за частните здравни заведения, които да предприемат подходящи мерки за защитата на физическата цялост на своите пациенти, а наред с това да предоставят на жертвите на медицинска небрежност достъп до процедури, при които биха могли при съответните предпоставки, да получат обезщетения за вреди. Тези разпоредби следва да гарантират, че практикуващите лекари трябва да отчитат предвидимите последици от планираните медицински процедури и така да информират пациентите си преди това, че те да са в състояние да дадат своето информирано съгласие. Наред с това е необходимо тези процедури да съществуват не теоретично, а реално да бъдат приложими на практика и да са осъществими в разумен срок. Особено място е отделено на въпроса за създаването на достатъчно прозрачни не само субективни, но и обективни гаранции за безпристрастността на експертите, които представят своите заключения в съда. Съдът отбелязва, че в тази област държавите разполагат с голяма свобода на преценка как да изпълнят позитивните си задължения. Самият факт, че процедури, свързани с медицинска небрежност, са приключили неблагоприятно за засегнатата страна, не означава непременно, че съответната държава е нарушила своите позитивни задължения. Той посочва наред с това, че при изпълнението на своите позитивни задължения по отношение на предполагаемите жертви на медицинска небрежност държавите трябва да имат предвид и насрещните съображения, свързани с риска от неоправданото злепоставяне и привличане към отговорност на практикуващите лекари, което може да компрометира техния професионален морал и да ги накара да практикуват в ущърб на пациентите си – т.н. „отбранителна медицина“.

Прилагайки очертаните принципи, Съдът не установява пропуски в националното законодателство и не приема доводите на жалбоподателката, че в България не може да се търси обезщетение за медицинска небрежност ( той се позовава на практика, посочена в § 45 от решението си). Той посочва, че няма основания, произтичащи от Конвенцията, които да изискват изготвянето на експертизи да бъде извършвано от специална и независима институция. По въпроса за обективността на експертните становища Съдът отбелязва, че съществуват достатъчно процесуални гаранции в законодателството, които могат да елиминират евентуалната пристрастност (правото на отвод, искането за повторна експертиза, оспорването на експертизата, изискването за мотивираност на заключението, личното представяне на заключението и възможността да се задават въпроси, наказателната отговорност при невярна експертиза). Той не констатира тези гаранции да са били нарушени от страна на националните съдилища. При повторното гледане на делото Пловдивският апелативен съд е изложил достатъчно убедителни аргументи защо приема експертизите на голяма част от експертите, а не изразеното особено мнение в една от тях. Същевременно той специално подчертава, че няма ролята на четвърта инстанция по отношение на националните юрисдикции, за да преценява доколко правилни или неправилни са самите заключения на експертите.

Съдът констатира на основата на наличните доказателства, че лекуващият лекар неправилно е информирал жалбоподателката за всички предвидими последици от планираната операция, която ще бъде извършена. Както се установява от показанията на експертите по време на процеса, не е имало надежден способ за установяването на наличие на метастази в ребрата не само чрез различните изследвания, но и по време на оперативната интервенция, защото хистологичното изследване не може да бъде изчакано докато продължава самата операция. Така изглежда, че жалбоподателката не е била съвсем наясно относно несигурността на последиците, когато е давала съгласието си да бъде оперирана. Тъкмо напротив, хирургът я е уверявал нееднократно в противното. Съдът обаче отбелязва, че в хода на съдебния процес за обезщетение тези специфични обстоятелства не са били изложени от нея, а тя е основавала иска си на по-общите твърдения, че хирургът е действал небрежно. Затова и националните съдилища не могат да бъдат винени, че не са разгледали този въпрос по-задълбочено. С оглед задълбочена си анализ Европейският съд достига до извода, че не споделя твърденията на жалбоподателката, че властите не са й предоставили ефективна процедура, чрез която да получи обезщетение за медицинска небрежност, на която тя е станала жертва.

Съдът не установява нарушение на чл 8.

Той не установява нарушение и на чл. 6§1.

………………….

чл.8 (нарушаване правото на неприкосновеност на личния живот)+чл.3(забрана за нечовешко и нехуманно третиране /полицейско насилие при задържане/ – материални аспекти)+ чл.13 във вр. с чл. 3 и чл. 13 във вр. с чл. 8

Govedarski c. Bulgarie ((Requête n^o 34957/12), 16 février 2016

Жалбоподатели са четирима български граждани – съпрузи и двете им деца, които към датата на събитията са на 4 и 8 години. През юли 2011 г. полицията в Пловдив получава сигнали, че първият жалбоподател се занимава с лихварство и срещу дадените от него заеми взема като залог движими и недвижими вещи и записва всички свои длъжници в специална тетрадка. За да бъде открита тя и други доказателства, свързани с тази незаконна дейност, е планирана полицейска операция, която на 18 ноември е одобрена от прокуратурата. В ранната сутрин на 21 ноември 2011 г. няколко тежко въоръжени и маскирани полицаи нахлуват в жилището на жалбоподателите, които още спят. В една от стаите те намират първия жалбоподател, когото заобикалят и го държат разсъблечен по бельо в продължение на час преди да му бъдат поставени белезници. Съпругата и двете деца са събудени от силния шум . Децата започват да плачат, а в първия момент втората жалбоподателка изпада в безсъзнание, след което се свестява, но получава силно главоболие и хипертонична криза.

Жалбоподателите повдигат оплаквания по чл. 3 и чл. 8 от Конвенцията.

Съдът отхвърля всички възражения на Правителсвото за недопустимост на жалбата.

Той намира, че е била налице намеса в правото на жалбоподателите за неприкосновеност на тяхното жилище поради това, че къщата им е била претърсена и отговорните лица са иззели редица документи, намерени там. Ето защо той подлага на преценка дали тази намеса е била оправдана в светлината на чл. 8§2 от Конвенцията – т.е. дали е била предвидена от закона и оправдана в едно демократично общество.

Съдът констатира, че претърсването е било извършено без разрешението на съдия, макар че чл. 161, ал. 2 от НПК предвижда това само в случаите на бързи и неотложни случаи, когато това е единствената възможност за събиране и запазване на доказателствата. Редакцията на нормата на практика оставя твърде голяма свобода на действие на властите както относно преценката за необходимостта, така и до обема на претърсването и изземването. Съдът специално отбелязва, че макар и върху протокола да не е било отбелязано само „разрешавам“, както това е било направено по делото Gutsanovi c. Bulgarie (n^o 34529/10, решение от 15 oктомври 2013), в настоящия случай съдът не е изложил никакви аргументи относно необходимостта от извършването на подобни действия и не е осъществил ефективен съдебен контрол върху законността и необходимостта от тези следствени действия. А този контрол е бил още повече необходим, тъй като жалбоподателите въобще не са били уведомени относно предмета на воденото разследване и какво точно е предмет на претърсването и изземването. Европейският съд взема под внимание, че досъдебното производство е започнало още през юли 2011 г., докато конкретните действия са били одобрени на 18 ноември 2011 г., поради което се поставя въпросът дали не е могло да се поиска предварително разрешение от съд.

Въз основа на извършения анализ Съдът достига до заключението, че макар и съответните действия да са имали законово основание във вътрешното право, националното законодателство не е предоставило на жалбоподателите достатъчни гаранции срещу произвол както преди, така и след претърсването. Поради това те са били лишени от защита срещу произволното отнасяне, гарантирано им от принципа на върховенството на закона в едно демократично общество. Ето защо Съдът установява нарушение на чл. 8§2 от Конвенцията, както и на чл. 13 във вр. с чл. 8.

Съдът установява наред с това нарушени и на чл. 3 , като и на чл. 13 във вр. с чл. 3.

На жалбоподателите е присъдено обезщетение за причинените им неимуществени вреди.

……………………….

ЧЛЕН 10 – свобода на изразяването на мнение

чл.10(свобода на изразяване)

Boykanov c. Bulgarie(Requête n^o 18288/06), 10 November 2016

Жалбоподателят спечелва гражданско дело срещу земеделска кооперация за сумата от 1232 лева, снабдява се с изпълнителен лист и по негово искане е образувано изпълнително дело от държавен съдебен изпълнител при РС гр. Мездра. Като способ за събиране на вземането е посочено наред с другото и изнасяне на публична продан на 10 тона жито, един трактор и машина за товаране, които са принадлежали на длъжника. С протокол от 27 май 2004 г. съдебният изпълнител отказва да уважи тези искания, посочвайки, че машините са продадени на друго юридическо лице, а запорираните 10 тона пшеница не са открити в складовете на длъжника. На 18 юни 2004 г. жалбоподателят депозира в канцеларията на съдебния изпълнител писмо, адресирано до него, в което посочва, че с бездействията си последният е нарушил редица разпоредби на ГПК и е показал, че стои над закона и за него изпълнителният лист няма никаква стойност. Това писмо дава основание на съдебния изпълнител да инициира частно наказателно производство за клевета на длъжностно лице. С присъда от юни 2005 г. районният съд признава жалбоподателя за виновен за обида на длъжностно лице, освобождава го от наказателна отговорност и му налага административна санкция – глоба в размер на 500 лв на основание чл. 78а НК, както и да заплати обезщетение за неимуществени вреди от 1 500 лв и разноски по делото 300 лв. Решението е оставено в сила от окръжния съд. След влизането му в сила срещу жалбоподателя е образувано изпълнително дело и макар че пенсията му е 269 лв, от нея са му удържани суми, за да заплати задълженията си. Към 2008 г. той успява да погаси 2447 лв. от дълга си.

Жалбоподателят повдига оплакване за нарушаване на правото му на свобода на изразяване, защитено от чл. 10 на Конвенцията.

Анализът на Съда се основава на критерия на пропорционалността – дали наложената на жалбоподателя санкция е била необходима в едно демократично общество и дали тя съответства на характера на неговата простъпка. Той констатира, че писмото, заради което е осъден, е депозирано в канцеларията на съдебния изпълнител. В него са се съдържали критики към работата на това длъжностно лице, но е нямало нападки от личен характер. Доколкото това писмо не е било адресирано до висшестоящи в йерархията органи, нито до други държавни институции, в чиито правомощия влиза получаването и проверката на такива жалби срещу изпълнението на съдебни актове, той намира за подходящо да го разгледа в светлината на своята практика, която е утвърдена по делата Zakharov c. Russie, n^o 14881/03, § 23, 5 octobre 2006 ; Kazakov c. Russie, n^o 1758/02, § 26, 18 décembre 2008 ; Bezymyannyy c. Russie, n^o 10941/03, § 41, 8 avril 2010 ; Siryk c. Ukraine, n^o 6428/07, § 42, 31 mars 2011 ; Marinova et autres c. Bulgarie, n^os 33502/07, 30599/10, 8241/11 et 61863/11, §§ 86-90, 12 juillet 2016).С други думи, той извършва преценката си от гледна точка на защитата на правото на жалбоподателя да се оплаква от неправомерни действия на един държавен служител. Макар и в писмото да са се съдържали редица недоказани фактологични твърдения, Съдът отбелязва, че те са били израз на безсилието на жалбоподателя при сблъскването му с трудностите по изпълнението на съдебното решение, което е било в негова полза. Същевременно според преценката му злепоставянето на доброто име на съдебния изпълнител е било с много ограничен ефект, защото писмото е било прочетено само от двама души. Наред с това Европейският съд отбелязва, че в контекста на другите релевантни обстоятелства общата сума на наложената санкция и присъденото обезщетение за неимуществени вреди на частния тъжител изглеждат непропорционални от гледна точка на уязвимото социално положение на жалбоподателя, който е бил пенсионер и е имал много ниски доходи, поради което е трябвало в продължение на месеци да изплаща дължимите суми. Те са се оказали по-високи от размера на вземането, което той се е опитвал да получи с посредничеството на съдебния изпълнител в хода на изпълнителното производство.

На жалбоподателя е присъдено обезщетение за претърпените от него имуществени и неимуществени вреди в резултат на нарушеното му право на свобода на изразяване по чл. 10 от Конвенцията.

………………………………………………..

чл.10(свобода на изразяване)

Shahanov and Palfreeman v. Bulgaria, (nos 35365/12 et 69125/12), 21 July 2016

Жалбоподателите – български гражданин, изтърпяващ наказание доживотен затвор в Пловдивския затвор и австралийски гражданин, лишен от свобода за срок от 20 години в Софийския централен затвор/СЦЗ/, повдигат оплаквания във връзка с наложените им дисциплинарни наказания по повод направени от тях оплаквания срещу отделни надзиратели в затворите, където изтърпяват наказанията си, адресирани до Министерството на правосъдието и директора на затвора .

През октомври 2011 г. г-н Шаханов изпраща две жалби до Министерството на правосъдието, в които се оплаква, че двама от офицерите толерират един от затворниците поради наличието на роднински връзки. Затова често той обиждал другите затворници, подклаждал интриги между тях, заявявал, че се готви да избяга с тяхна помощ. Г-н Шаханов настоял този затворник да бъде преместен в друг затвор, където няма роднини. Въз основа на тези жалби Главната дирекция за изпълнение на наказанията /ГДИН/ извършва вътрешна проверка, взема писмени обяснения от двамата офицери и от служители на затвора, както и от други затворници. В писмо от 28 ноември 2011 г., директорът на ГДИН информира директора на Пловдивския затвор, че проверката не е установила наличието на роднински връзки или неправомерни контакти между въпросния затворник и двамата надзиратели. В него се съдържа препоръка да бъдат информирани всички затворници, че отправянето на клеветнически или неверни твърдения срещу служителите на затвора преставлява дисциплинарно нарушение по член 100 (2) и (7) от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража.

На следващия ден, 29 ноември 2011 г., директорът на Пловдивския затвор разпорежда жалбоподателят да бъде изолиран в единична килия в продължение на десет дни за дадените от него клеветнически и лъжливи твърдения срещу служителите на затвора в нарушение на посочената по-горе разпоредба.

Заповедта на директора е обжалвана от г-н Шаханов пред районния съд в Пловдив, но с определение по чнд № 8203/2011 г. съдът я оставя в сила, приемайки, че тя е законосъобразна с оглед заключението, до което е достигнала ГДИН в резултат на образуваната проверка по сигналите на г-н Шаханов. Съдът намира наред с това, че наказанието съответства на тежестта на нарушението.

През май 2011 г. вторият жалбоподател отправя жалба до директора на Софийския затвор, че вещите на двама журналисти които са го посетили предния ден (мобилен телефон, зарядно устройство, MP 3 слушалки) са били откраднати от шкафче, в което посетителите са длъжни да оставят личните си вещи и до което има достъп само охраната. Наред с това охраната се държала много грубо с посетителите, крещяла и ги обиждала без причина. Поради това той моли да бъде извършена проверка и да се вземат мерки, които да гарантират, че охраната ще се отнася добре със затворниците и с другите лица. По повод това оплакване е инициирано дисциплинарно производство срещу жалбоподателя, в хода на което е проведено изслушване пред дисциплинарната комисия на затвора. Проверката, която е била извършена по разпореждане на директора на затвора, е показала, че посетителите на г-н ПолФрийман не са оставяли никакви вещи в шкафчетата за гости, както и че те не са отправяли оплаквания по повод лошо отношение на служителите от затвора. Доколкото тези твърдения са били в противоречие с чл. 100 , ал. 2 и 7 от ЗИНЗ и с оглед тежестта на извършеното от него нарушение, цялостното му поведение и здравословното му състояние, жалбоподателят е санкциониран с лишаване от право да получава хранителни пратки за срок от три месеца. Това дисциплинарно наказание е обжалвано пред директора на ГДИН. В жалбата са изложени аргументи, че наказанието противоречи на чл. 90(5) от закона, на практиката на ЕСПЧ, а наред с това лишаването от право за получаване на хранителни пратки е сериозна санкция предвид недостатъчното количество храна, което се дава на затворниците. Посочено е, че санкцията е опит за разубеждване на затворниците да не подават оплаквания срещу затворническата администррация. Жалбата е оставена без уважение, като е отбелязано, че проверката е показала че нито едно от оплакванията на жалбоподателя не е било потвърдено и че той е направил умишлено неверни твърдения, което представлява дисциплинарно нарушение по смисъла на чл. 100, ал. 2 и ал. 7 от ЗИНЗС, а санкцията напълно съответства на характера и тежестта на неговото действие, отношението му към деянието и цялостното му предишно поведение. Решението на директора на ГДИН е обжалвано пред СРС, който със свое определение от 19 юли 2012 г. по н. ч. д. № 13436/2012 г. приема, че жалбата е недопустима и не подлежи на съдебен контрол, защото само най-тежкото дисциплинарно наказание (изолирането в единична килия) може да бъде обжалвано пред съд.

Съдът отхвърля възраженията на Правителството за неизчерпване на вътрешния ред за защита поради неангажиране отговорността на държавата по общия исков ред за непозволено увреждане, тъй като в съвместно тълкувателно постановление на ВКС и ВАС № 2/2015 г. от 19.05.2015 г., ВКС, ГК, и ВАС, I и II К., тълк. д. № 2/2014 г., е прието, че основанието за подоби искове е чл. 1 от ЗОДОВ, но те са основателни, само ако наложеното дисциплинарно наказание е незаконосъобразно. Случаите на жалбоподателите не са такива, тъй като е прието, че техните наказания са били наложени съвсем основателно.

Съдът квалифицира оплакванията на двамата жалбоподатели по чл. 10 от Конвенцията, защото техните дисциплинарни наказания са наложени в отговор на жалбите им до министъра на правосъдието и директора на СЦЗ. Според него това представлява „намеса“ под формата на „наказание“ във връзка с упражненото право на жалбоподателите на свобода на изразяване (както е в случая на Yankov v. Bulgaria, no. 39084/97, § 126, 11 December 2003 и Marin Kostov v. Bulgaria, no. 13801/07, § 42, 24 July 2012). Съдът изследва доколко тази намеса е била предвидена в закона и е „необходима в едно демократично общество“ за една от целите, посочени в т. 2 на чл. 10. Той посочва, че няма спор по въпроса, че намесата е била основана на чл. 100, ал. 2 и 7 от ЗИНЗС и е целяла да защити репутацията и правата на служителите от затвора, поради което е преследвала легитимна цел.

Основният въпрос, който се поставя в случая, е дали намесата е била пропорционална, като се държи сметка и за свободата на преценка на националните органи в тази област.

Съдът разглежда този въпрос, анализирайки четири критерия, в светлината на своята практика: а) естеството на оплакванията и точния начина на тяхното комуникиране; б) контекстът, в който те са били направени; в) степента, в която те са засегнали съответните длъжностни лица и г) строгостта на наложените санкции на жалбоподателите. Съдът отбелязва, че твърденията за неправомерно поведение от страна на затворническите служители при изпълнение на служебните им задължения, макар и да са били доста сериозни, но използваният език не е бил твърде остър и злонамерен. В своята съдебна практика ЕСПЧ ясно разграничава критиката от обидата от гледна точка на това – дали санкциите за направените изявления могат да бъдат оправдани или не. Освен това, границите на приемливата критика по отношение на държавните служители могат при определени обстоятелства да бъдат по-широки, отколкото по отношение на физически лица. Съдът взема под внимание обстоятелството, че тези твърдения не са направени публично или в писма, адресирани до медиите или обществеността, нито пък извън предвидените канали за жалба. Това е много важен въпрос (че те никога не са били направени публично) за Съда с оглед оценката на пропорционалността на намесата в светлината на чл. 10. Така евентуалното негативно въздействие върху репутацията на засегнатите лица, ако има такова, е доста ограничено. В случая на г-н Полфрийман той дори не е визирал конкретни служители.

Съдът отбелязва, че оплакванията на жалбоподателите вероятно са могли да окажат негативно въздействие върху професионалното положение на засегнатите и да подкопаят авторитета им пред лишените от свобода. Но те са направени от жалбоподателите при упражняването на възможността в едно демократично общество, управлявано от върховенството на закона, частни лица да докладват за предполагаема нередност в поведението на държавен служител пред орган, компетентен да се справи с такъв проблем. Тази възможност е проявление на върховенството на закона в едно демократично общество и служи за гарантиране доверието в държавната администрация. Това с още по-голяма сила важи за затворниците, които са под контрола на властите и затова трябва да съществуват гаранции, че те ще имат възможност да се възползват от това свое конституционно гарантирано право без да се страхуват за евентуални негативни последици върху тях. Макар че в чл. 90, ал. 5 от ЗИНЗС, който възпроизвежда чл. 70,ал.4 от Европейските правила за затворите предвижда, че на затворниците не могат да бъдат налагани дисциплинарни наказания за това, че са направили оплаквания, в случаите на двамата жалбоподатели не са взети предвид тези норми. Въобще не е поставян на обсъждане въпроса дали тези наказания са накърнили правото на жалбоподателите на свобода на изразяване.

Съдът констатира наред с това сериозността на наложените санкции, които биха могли да се разглеждат като необходими само при изключителни обстоятелства, но и в двата случая той не установява такава изключителност. Поради това е установено нарушение на чл. 10 по отношение на всеки един от двамата жалбоподатели.

……………………………………………………….

чл.10(свобода на изразяване)

Marinova and Others v. Bulgaria (nos. 33502/07, 30599/10, 8241/11 and 61863/11), 12 July 2016

Жалбоподателите по тези жалби са повдигнали оплаквания пред българските власти във връзка с незаконосъобразни действия на различни длъжностни лица. Първата жалбоподателка сигнализира Агенцията за закрила на детето по повод малтретиране и унижаване на детето й от учител, а по-късно депозира такава жалба и пред училищното ръководство и полицията по повод конфискуван телефон на детето.Вторият жалбоподател (Златанов) подава сигнал срещу поведението на пътен полицай, който го е спрял, защото не бил реагирал на „стоп-палката му“, но миришел на алкохол, олюлявал се и се държал агресивно. Г-н Финдулов бил спрян от двама пътни полицаи, един от които по неговите твърдени му е поискал подкуп, за което той веднага е сигнализирал органите на МВР. Г-н и г-жа Динчеви са подали оплакване от съответното РПУ, към което те са се обърнали за съдействие след възникнал конфликт с техни съседи, но вместо да бъдат защитени, не са получили съдействие.

По повод сигналите на всички жалбоподатели са извършени проверки, които са приключили с мнение, че твърденията за неправомерни действия от страна на длъжностните лица не са доказани. Впоследствие всички засегнати лица са инициирали частни наказателни производства, приключили с осъждането на жалбоподателите за клевета и уважаването на гражданските искове срещу тях.

Всички жалбоподатели са повдигнали оплакване за нарушаване на правото им на свобода на изразяване.

След комуникирането на жалбите г-н и г-жа Динчеви са сезирали Върховната касационна прокуратура с искане за възобновяване на производството по техния случай, което е било уважено и производството по частното наказателно дело е приключило с пълното им оправдаване и отмяната на решенията на долните инстанции. Поради това Съдът не намира основание да разглежда техния случай, позовавайки се на разпоредбата на чл.37§1.

Съдът анализира обстоятелствата в трите жалби в светлината на неговата практика, свързана с пренебрежителни и обидни изказвания срещу държавни служители, направени в писмени жалби до властите – Zakharov v. Russia, no.14881/03, 5 October 2006; Kazakov v. Russia, no. 1758/02, 18 December 2008; Sofranschi v. Moldova, no. 34690/05, 21 December 2010; Siryk v. Ukraine, no. 6428/07, §§ 36-38, 31 March 2011; and Marin Kostov v. Bulgaria, no. 13801/07, 24 July 2012. Според него основният въпрос в тези случаи е свързан с преценката за пропорционалността на намесата на държавата в свободата на изразяване, преценявана от гледна точка на естеството на самите изявления, начина на комуникацията им, контекста, в който са направени, степента, в която са засегнали длъжностните лица, както и тежестта на санкциите, които са наложени на жалбоподателите.

Съдът обръща внимание, че действително в случая на г-н Финдулов твърденията му за неправомерно поведение от страна на полицейските служители са били сериозни . (Skałka v. Poland, no. 43425/98, § 34, 27 May 2003; Uj v. Hungary, no. 23954/10, § 20, 19 July 2011; Palomo Sánchez and Others v. Spain [GC], nos. 28955/06, 28957/06, 28959/06 and 28964/06, § 67, ECHR 2011). Но те не са били обидни или унизителни. Съдебната практика на Съда прави ясно разграничение между критика и обида от гледна точка на това дали наложените санкции могат да бъдат оправдани за такива изявления

Освен това границите на приемливата критика по отношение на държавните служители може при определени обстоятелства да бъдат по-широки, отколкото по отношение на физически лица (Nikula v. Finland, no. 31611/96, § 47, ECHR 2002-II; Steur v. the Netherlands, no. 39657/98, § 40, ECHR 2003-XI; Mariapori v. Finland, no. 37751/07, § 56, 6 July 2010). Съдът допуска, че тези твърдения са могли да имат влияние върху професионалното положение на съответните длъжностни лица, да подкопаят авторитета им и да доведат до дисциплинарни или дори до наказателни санкции срещу тях. Но те са направени от жалбоподателите при упражняването на възможността в едно демократично общество, управлявано от върховенството на закона, частни лица да докладват за предполагаема нередност в поведението на държавен служител пред орган, компетентен да се справи с такъв проблем. Тази възможност е едно от предписанията на върховенството на закона и служи да се поддържа доверието в публичната администрация.

Самият факт, че оплакванията на жалбоподателите са довели до проверки не може да се разглежда като неправомерно действие от тяхна страна, уронващо репутацията на тези служители. Съдът обръща внимание на факта, жалбоподателите не са били военнослужещи, държавни служители, журналисти или адвокати, които имат специални „задължения и отговорности“ при упражняването на правото си на свобода на изразяване на мнение в съответния професионален контекст.

Гражданите по принцип трябва да са в състояние да правят оплаквания срещу държавни служители без риск от наказателни санкции, дори когато тези оплаквания са за извършени престъпления и ако те в крайна сметка се окажат неоснователни.

Съдът подчертава и обстоятелството,че тези изявления не са били направени публично, нито пред медиите. Тяхното отрицателно въздействие, ако е имало такова, върху репутацията на служителите, е било доста ограничено.

Въпреки това всеки от жалбоподателите е понесъл сериозни последствия от направените оплаквания под формата на наложени санкции и осъждане да заплатят обезщетения за неимуществени вреди. Съдът намира, че тези мерки биха могли да бъдат необходими само при изключителни обстоятелства, когато бъде доказано по убедителен начин, че засегнатите лица съзнателно се стремят да навредят на длъжностните лица, чието поведение те критикуват, като са знаели, че твърденията им са безпочвени и когато мерките са пропорционални. Поради гореизложените причини, Съдът не е убеден, че това е така в тези три случая и установява нарушение на чл. 10.

…………………………………………

чл.10(свобода на изразяване – обида на съдия)

Zdravko Stanev v. Bulgaria (no. 2),12 July 2016

На 29 март 2006 г. районният съд в Казанлък признава жалбоподателя за виновен поради това, че е използвал подправен документ, както и че е набедил едно лице в извършването на престъпление, като го осъжда на две години лишаване от свобода. Съдът разпорежда лицето да бъде задържано под стража в хода на процедурата по обжалване на присъдата. В жалбата си до ОС-Стара Загора жалбоподателят посочва наред с другото, че съдията докладчик е негов ученик, който търси възмездие и се крие зад функционалния си имунитет, като присъдата не се основава на закона, а на базата на дадената му власт. В хода на съдебното заседание пред въззивната инстанция той посочва, че липсва безпристрастност при постановяването на присъдата, основана на желание за отмъщение, поради което е поискал отвод на този съдия още в хода на първоинстанционното производство. Окръжният съд отменя присъдата, установявайки, че тя не е мотивирана, че е подменена тежестта на доказване, а наред с това, че има основания за съмнение както в обективната , така и в субективната безпристрастност на съдията.

Междувременно съдията докладчик инициира наказателно производство от частен характер през юни 2007 г. за нанесена обида на длъжностно лице, което приключва с осъждането на жалбоподателя да заплати глоба в размер на 5000 лв и на обществено порицание без да изследва въпроса дали тези твърдения са истински или не, дали е действал умишлено или не. След обжалване на присъдата Окръжният съд оправдава частично жалбоподателя и намалява размера на глобата на 1500 лв. Въззивната инстанция не взема под внимание особеното психическо състояние на жалбоподателя (установено с психиатрична експертиза), отбелязвайки, че той е разбирал свойството и значението на извършеното и че двукратно е използвал обидни нападки срещу съдията – веднъж в жалбата си и повторно – в съдебното заседание пред окръжния съд.

Европейският съд анализира оплакването по чл. 10 от гледна точка на преценката „необходим в едно демократично общество“, стъпвайки на основните принципи, изведени в най-скорошното решение на Голямото отделение от 2015 г. по делото Morice v. France ([GC], no. 29369/10, § 124, 23 April 2015. Съдът посочва, че вече е имал повод да се произнася в редица случаи по повод нанесена обида на магистрати (Lešník v. Slovakia, no. 35640/97, ECHR 2003-IV (прокурор); Skałka v. Poland, no. 43425/98, 27 May 2003 (съдия); Saday v. Turkey, no. 32458/96, 30 March 2006 (съдии); Bezymyannyy v. Russia, no. 10941/03, 8 April 2010 (съдия); Łopuch v. Poland, no. 43587/09, 24 July 2012 (съдия). Във всеки от тях той разглежда пропорционалността на намесата в правата на жалбоподателя, като взема предвид начина на комуникация на съответното изложение, контекста, в който то е направено, степента, в която е засегнат отделният магистрат и тежестта на наложената санкция. Съдът подчертава, че съдилищата като гаранти за справедливостта, имат основна роля в държава, управлявана от върховенсвото на закона и това изисква обществото да има доверие в тях, поради което те следва да бъдат защитени от неоснователни атаки.

В конкретния случай обаче използваните от него изрази едва ли стоят по-близо до обидата, отколкото до критиката, защото укорът му не е срещу цялата съдебна система, а е насочен конкретно върху работата на съдията по конкретнто дело. Той е посочил фактически основания за своите твърдения, които по-късно са напълно потвърдени от въззивния съд, който констатира едно недопустимо пристрастие . Но съдилищата, разгледали частното наказателно дело, въобще не са взели предвид тези констатации. Европейският съд специално отбелязва и обстоятелството, че използваните изрази в жалбата не са станали достояние на трети лица и на тях не е била дадена никаква форма на публичност. Ето защо те не са представлявали сериозна заплаха за професионалната репутация на съдията. Съдът отчита и обстоятелството, че жалбоподателят не е адвокат по професия, поради което не могат да му се вменят специални задължения и отговорности при упражняване на правото му на свобода на изразяване. В решението е взета под внимание и наложената санкция, която дори и след двойното й намаление от въззивния съд, е останала значителна.

С оглед изложените съображения Европейският съд заключава, че осъждането на жалбоподателя представлява непропорционална намеса в правото му на свобода на изразяване и затова не е било „необходимо в едно демократично общество.“

………………………

ПРОТОКОЛ 1

чл. 1 от Протокол 1 – право на мирно ползване на собственост

чл. 1 от Протокол 1(решение за справедливо обезщетение по чл. 41)

Ünsped Paket Servisi SaN. Ve TiC. A.Ş. v. Bulgaria, (Application no. 3503/08), 24 November 2016

Делото се отнася до отнемане на камион, принадлежащ на компанията-жалбоподател в хода на наказателно производство срещу водача на автомобила, който е бил служител на дружеството. С решение, постановено на 13 октомври 2015 г., Съдът установява нарушение на член 1 от Протокол № 1 на Конвенцията, тъй като отнемането на собствеността е било извършено без процедурни гаранции, позволяващи на компанията да защити правата си, тъй като не е била конституирана като страна в наказателното производство. Поради това Съдът приема, че при липсата на такива процедурни гаранции в националното законодателство не е била извършена преценка за установяване на „справедлив баланс“ между различните конкуриращи се интереси и жалбоподателят е бил принуден да понесе прекомерна тежест. С решението от 24.11.2016 г. Съдът отбелязва, че ако правителството бе върнало камиона, макар че е вероятно да са му били нанесени щети и стойността му да е била намалена, все пак това би компенсирало донякъде компанията – жалбоподател. Доколкото обаче това не се е случило и не е възможно да се осъществи restitutio in integrum, защото правителството не е направило подобно предложение за връщане на моторното превозно средство, нито е предоставило каквато и да било информация относно неговото местонахождение, държавата-ответник следва да компенсира фирмата жалбоподател напълно за загубата на неговото имущество. Поради това Съдът намира, че подходящото обезщетение възлиза на 80 000 евро.

……………………………………..

Dimitrov v. Bulgaria (Application no. 78441/11) ), 24 November 2016

1 от Протокол 1 (нарушаване правото на мирно ползване на собствеността поради прекомерна продължителност на неизпълнение на задължения по отчуждителни процедури)

/решението е постановено от комитет от трима съдии/

Решение, подобно на делата Kirilova and Others v. Bulgaria

Бащата на жалбоподателя е притежавал къща с двор в гр. София. През 1978 г. тя е отчуждена за изграждането на жилищна сграда на основание чл. 98, ал. 1 от ЗТСУ. Със заповед по чл. 100 от закона му е определено като обезщетение предоставянето на двустайно жилище и гараж. През 1982 г. бащата получава определения му апартамент, но не и гаража. След 1992 г. (когато ЕКПЧ влиза в сила за България) той многократно отправя искания до общината да изпълни издадената от нея заповед.С писмо от януари 2012 г. главният архитект на София го информира, че няма жилищни сгради с гаражи, за да бъде обезщетен. През същата година бащата предявява иск на основание чл. 1 от ЗОДОВ срещу общината. Искът му е отхвърлен с влязло в сила решение на ВАС от 21.06.2011 г. с аргумента, че не е налице незаконно действие от страна на властите. Пред 2008 г. бащата умира, а жалбоподателят е единственият му наследник.

Съдът присъжда обезщетение за имуществени вреди, съобразявайки се с пазарната стойност на гаража, в размер на 15 000 евро, както и обезщетение на неимуществени вреди.

……………………………………..

/решението е постановено от комитет от трима съдии/

Решение, подобно на делата Kirilova and Others v. Bulgaria

Kovacheva v. Bulgaria (Application no. 2423/09),10 november 2016

Жалбоподателката е била един от съсобствениците на къща с двор в град Троян. С решение на кмета от 15 март 1983 г. имотът е отчужден на осн. чл. 98, ал. 1 ЗТСУ за изграждане на жилищни и административни сгради, срещу което общината се задължава да я компенсира с тристайно жлище в сграда, която тя е трябвало да построи. Със заповед от 27 март 1990 г. на основание член 100 от ЗТСУ кметът определя точното местоположение, размера и други подробности по отношение на бъдещия апратамент, който се предоставя на жалбоподателката. Сградата, в която е определен да бъде апартаментът, е завършена през 2003 г., но изградените апартаменти са по-малки по площ, тъй като част от земята е реституирана. През април 2001 г. общината издава разрешение за строеж на нова сграда с апартаменти, която да бъде ситуирана в имота на жалбоподателката, чиято къща до този момент все още не е била съборена. Разрешението е многократно подновявано в периода 2004 – 2010 г. Междувременно е утвърдено и ново разпределение на апартаментите в бъдещата жилищна сграда, въз основа на което кметът издава нова заповед по реда на чл. 100 от ЗТСУ. В нея на жалбоподателката е определен конкретния апартамент, който е малко по-голям от този, предложен през 1990 г. Жалбоподателката оспорва тази заповед пред съд, защото счита, че тя недопустимо модифицира първата заповед по чл. 100 от ЗТСУ, която е стабилен административен акт. Жалбата е отхвърлена с окончателно решение на ВАС.

Междувременно жалбоподателката прави искане за отмяна на заповедта за отчуждаване по отношене на своя дял от имота, тъй като къщата все още не е била съборена, на основание един от реституционните закони. Поради липсата на отговор тя обжалва мълчаливия отказ на кмета, но с окончателно решение на ВАС жалбата й е отхвърлена, тъй като съдът намира, че предпоставките за реституция не са изпълнени.

През август 2009 г. кметът разпорежда на жалбоподателката да освободи къщата. Следва нова съдебна процедура, която също приключва неуспешно за жалбоподателката, а междувременно къщата е съборена и започва строителството на жилищна сграда през април 2011 г. Жалбоподателката неуспешно оспорва и издаденото разрешение за строеж от 2001 г. Сградата е завършена през 2014 г., а през юли същата година тя е поканена да получи ключовете от своя апартамент. Жлбоподателката отказва да направи това и оспора пред съда разрешението за ползване на сградата с твърдението, че строителството не е било с достатъчно добро качество. Към датата на постановяване на решението на Европейския съд това последно производство все още е висящо.

Съдът констатира, че жалбата е подобна на случаите Kirilova and Others, cited above (see also Lazarov v. Bulgaria, no. 21352/02, 22 May 2008; Antonovi v. Bulgaria, no. 20827/02, 1 October 2009; Dichev v. Bulgaria, no. 1355/04, 27 January 2011; and Balezdrovi v. Bulgaria [Committee], no. 36772/06, 20 September 2011). Той приема, че жалбата попада в предметния обхват на чл. 1 от Протокол 1 и по-специално – по първата хипотеза на първото изречение на тази разпоредба, прокламиращ общото правило за мирно ползване на собствеността, доколкото със заповедта по чл. 100 от ЗТСУ тя е трябвало да получи тристаен апартамент. Съдът констатира, че общинските власти са изпълнили своето задължение през 2014 г. с изключително голямо закъснение, дори и ако се отчете само периодът след влизането в сила на Конвенцията за България. Независимо, че голяма част от това забавяне е било и по вина на жалбоподателката, доколкото тя е имала право да оспорва актовете и действията на общината, общинските власти са се задължили да предоставят апартамет най-рано през 1992 г. Съдът намира, че за първоначалното забавяне от дванадесет години в периода 1992-2004 г. не е представено никакво оправдание, свързано с действия на самата жалбоподателка, поради което тази констатация за него е достатъчна, за да приеме, че върху жалбоподателката е била наложена специална и прекомерна тежест, което е нарушило принципа на пропорционалност. Що се отнася до възражението на правителството, че все пак жалбоподателката през този период не е живяла в Троян, а в София и че къщата реално е била обитавана до 2009 г., Съдът посочва, че това ще бъде отчетено от него при преценката на основателността на исканията й за справедливов обезщетение. Направените от него констатации обаче са достатъчни, за да заключи, че бездействието на властите преди 2004 г. е нарушило справедливия баланс между интересите на общността и тези на жалбоподателката, поради което е нарушен чл. 1 от Протокол 1. Съдът присъжда малко по размер обезщетение за имуществени вреди на жалбоподателката, отчитайки, че макар и да са били налице пропуснати ползи от неполучени наеми, част от забавянията се дължат на нейна вина, а освен това тя е живеела постоянно в друг град, а не в Троян. Присъдено й е обезщетение и за неимуществени вреди.

……………………..

1 от Протокол 1 (нарушаване правото на мирно ползване на собствеността поради прекмерна продължителност на неизпълнение на задължения по отчуждителни процедури)

Kalev v. Bulgaria(Application no. 9464/11),10 November 2016

/решението е постановено от комитет от трима съдии/

Решение, подобно на делата Kirilova and Others v. Bulgaria

Бащата на жалбоподателя е притежавал къща с двор в София, които са били отчуждени с решение на кмета от 16 април 1987 година на осн. чл. 98, ал. 1 от ЗТСУ, с оглед изграждането сграда на посолство. Според решението бащата на жалбоподателя следвало да бъде обезщетен с двустаен апартамент, а жалбоподателят – с тристаен. Със заповед по чл. 100 от 15 април 1988 г. кметът определя точното местоположение, размера и други подробности по отношение на бъдещите апартаменти, които се предоставят като компенсация. Жилищата трябвало да бъдат в сграда, която следвало да бъде изградена от Бюрото за обслужване на дипломатическия корпус. /БОДК/ През 1987 г. жалбоподателят със семейството си и своите родители са настанени в двустаен общински апартамент. През 1991 г. плановете за построяването на сградата, в която е трябвало да се намират предложените за обезщетение апартаменти, са отменени, а отчуждената къща е съборена. През февруари 1996 бащата на жалбоподателя почива.

Със заповед на кмета от 10 юли 1996 г. на жалбоподателя е определен друг апартамент, с около 28 кв. м. по-голям от площта на първоначално определения като обезщетение апратамент без да бъде длъжен да заплаща разликата. През 1996 г. той се настанява заедно със семейството си в новото жилище, а майка му продължава да живее в общинския апартамент. В следващите години жалбоподателят отправя многобройни искания към властите с молба да се намери подходящ двустаен апартамент, който да бъде предоставен на майка му, вместо първоначално определения й. Няколко пъти БОДК предлага апартаменти, но поради това, че те не са в близост до района на отчуждената къща или не са самостоятелни, жалбоподателят и майка му отказват да ги приемат. През юни 2004 г. жалбоподателят отправя искане на осн. чл. 103, ал. 5 от ЗТСУ до кмета на София да им бъде преоставено жилище в близост до отчуждения имот . Поради липса на отговор той обжалва мълчалвия отказ на кмет. В производството участва и Министерството на външните работи като правоприемник на БОДК. С окончателно решение от 09.04.2008 г. ВАС отменя мълчаливия отказ и връща делото за произнасяне по същество от страна на кмета, тъй като приема, че това е негово задължение, а не на МВнР. Това решение не е изпълнено. Междувременно майката умира и жалбоподателят става единствен собственик на бъдещия апартамент, определен кат обезщетение за родителите му. През 2014 г., след като жалбата до Европейския съд е комуникирана на правителството жалбоподателят отравя ново искане до кмета за повторно обезщетение, но няма данни да са предприети действия от страна на кмета.

Той отбелязва, че правото на обезщетение възниква за бащата на жалбоподателя през 1987 г. и двадесет и девет години по-късно, двадесет и четири от които след 7 септември 1992 г., то все още не е релизирано. След отмяната на плановете на сградата, в която е следвало да получат жилища жалбоподателите през 1991 г. БОДК не е положило усилия да намери друг подходящ апартамент за майката на жалбоподателя, а предлаганите апартаменти са били очевидно неподходящи, което не се отрича от правителството. Не са направени такива опити и след 2001 г., когато задължението за предоставяне обезщетение премина към Столична община. Също така е важно, че общината остава пасивна дори когато до нея е адресирано официално искане за повторно обезщетение. Не е изпълнено и решението на съда, а наред с това не е ясно и дали е даден някакъв отговор на повторното искане на жалбоподателя от 2014 за предоставяне на друго обезщетение.

Съдът отбелязва, че в случаи като настоящия е задължение на властите да действат своевременно и по подходящ и последователен начин. Вместо това те приемат една пасивна позиция и дори не предприемат никакви действия след постановенто решение от съда. Така те поставят жалбоподателя в едно състояние на несигурност по отношение на това дали и кога той ще получи обезщетение заради него. Към това трябва да се добави и липсата на ефективни вътрешноправни средства за защита, за поправяне на ситуацията. Съдът заключава, че това състояние на нещата не може да се счита за съвместимо със задълженията на държавата по смисъла на член 1 от Протокол № 1, поради което е установено нарушение на този текст.

На жалбоподателя е присъдено обезщетение за имуществени и неимуществени вреди.

……………………………..

Kovachev v. Bulgaria(Application no. 65679/11) , 10 November 2016

/решението е постановено от комитет от трима съдии/

Решение, подобно на делата Kirilova and Others v. Bulgaria

Жалбоподателят и брат му са били съсобственици на къща с двор и гараж в Ямбол. С решение на кмета от 31 януари 1983 г. имотът е отчужден за изграждането на жилищна сграда на осн. чл. 98, ал. 1 ЗТСУ, срещу което е предвидено да бъдат обезщетени с апартаменти в сграда, която общината се ангажира да построи, както и с гараж. На неуточнена дата апартаментите са построени и предоставени на жалбоподателя и брат му. С решение от май 1995 г. е определено къде е точното местоположение на бъдещия гараж. С решение от 9 октомври 2002 г. кметът изменя това свое решение и определя друг общински парцел, където бъдещият гараж трябва да бъде построен, но то е отменено поради обжалване от трети лица. На неуточнена дата през 2010 г. жалбоподателят предявява иск за вреди срещу община Ямбол, твърдейки, че неправомерно не му е осигурен гараж. Искт е отхврлен с оконочателно решение на ВАС от март 2011 г., тъй като не е установено неправомерно бездействие от страна на властите, нито жалбоподателят е успял да докаже, че е претърпял вреди. През юни 2011 г. жалбоподателят се съгласява да получи парична компенсация вместо гаража Тя е заплатена през 2012 г.

Съдът отбелязва, че случаят е подобен на групата дела Kirilova and Others v. Bulgaria (nos. 42908/98, 44038/98, 44816/98 and 7319/02, §§ 72-79, 9 June 2005).Той констатира, че жалбоподателят е притежавал собственост по смисъла на чл. 1 от Протокол 1 относно признатото му право да получи кат обезщетение освен апартамент, но и гараж. Това право възниква за него през 1994 г., но едва през 2012 г. той получава обезщетение в брой – т.е. осемнадесет години по-късно. Такъв дълъг период от време е прекомерен според Съда, тъй като направените опити да бъде изпълнено задължението им са неуспешни не по вина на жалбоподателя. Вярно е, че още през 2007 г. те му предлагат да му заплатят парично обезщетене, но според ЕСПЧ жалбоподателят не трябва да бъде винен за това, че приема предложението едва през 2011 г., тъй като не е бил длъжен да приеме друго средство за компенсация. В случаи като настоящия властите са длъжни да действат своевременно и по подходящ и последователен начин. Вместо това в продължение на много години те не са намерили приемливо решение и са го поставили в ситуация на несигурност по отношение на това – кога и дали ще получи обезщетението, на което е имал право. Към тези обстоятелства Съдът посочва, че следва да се добави и липсата на ефективни вътрешноправни средства за защита за поправяне на ситуацията. Това състояние на нещата не може да се счита за съвместимо със задълженията на държавата по смисъла на член 1 от Протокол № 1 , поради което установява нарушение и му присъжда обезщетение за имуществени и неимуществени вреди.

…………………………………………..

чл. 1 от Протокол 1 (нарушаване правото на мирно ползване на собствеността поради прекмерна продължителност на неизпълнение на задължения по отчуждителни процедури)

Petrovi v. Bulgaria(Application no. 9504/09), 13 October 2016

/решението е постановено от комитет от трима съдии/

Решение, подобно на делата Kirilova and Others v. Bulgaria

Родителите на първия жалбоподател, притежавали част от къща в София.

През 1986 г. къщата е отчуждена за изграждане на улица и жилищна сграда срещу задължението на общината да предостави като обезщетение тристаен апартамент. С второ решение на осн. чл.100 от ЗТСУ кметът конкретизира местоположението на бъдещия апартамент и неговите размери, както и стойността му. Тъй като тя е малко по-висока от размер на предвиденото обезщетение, жалбоподателите заплащат разликата. През 1990 г. жалбоподателите, децата им, както и родителите на първия жалбоподател, са настанени в тристайно общинско жлище, където те остават до 2004 г., когато се преместват в друго жилище, което е по-пригодно с оглед здравословното състояние на майката на първия жалбоподател. През 2005 г. жалбоподателите предявяват иск срещу Столична община, претендирайки имуществени и неимуществени вреди в резултат на неизпълнението на задължението й да изгради и им осигури жилище. Искът е отхвърлен от съда през феруари 2006 г. с мотива, че жалбоподателите не са доказали, че са понесли вреди, тъй като били настанени в общинско жилище и поради това, че националният закон предвиждал възможност за лица в положението на жалбоподателите, а именно: възможността да се поиска нова оценка на отчуждения имот. След това решение жалбоподателите правят искане за нова оценка. В писмо от общината от 2 юни 2006 г., подписано от заместник-кмет, те са били информирани, че нямат право да поискат такава оценка, тъй като не са собственици на отчуждения имот.

През юни 2006 г. жилищната сграда е построена и жалбоподателите се настаняват в определеното им като обезщетение жилище. В производството за отговорността на общината СГС и ВКС оставят в сила решението на СРС от февруари 2006 г. , повтаряйки мотивите на първоинстанционния съд.

Съдът констатира, че жилището на жалбоподателите е отчуждено през 1986 г.срещу задължението да им се предостави като обезщетение тристаен апартамент, поради което те са притежавали „собственост“ по смисъла на чл. 1 от Протокол 1. Поради това той подчертава, че ще подложи на преценка дали е спазен балансът между интересите на общността и правата на жалбоподателите. Твърде голямото закъснение за предоставяне на обезщетение в съчетание с нежеланието на властите да решат проблема, и липсата на ефективни вътрешноправни средства за защита за поправяне на ситуацията са фактори, които нарушават този баланс. Съдът отбелязва, че правото на жалбоподателите възниква през 1986 г., а те получват жилище през 2006 г. – дадесет години по-късно, от които четиринадесет след като Конвенцията е в сила за България. Съдът не вижда причина да достигне до различно заключение по настоящото дело от постановените преди това от него решения по сходни казуси – Kirilova and Others v. Bulgaria (nos. 42908/98, 44038/98, 44816/98 and 7319/02, §§ 72-79, 9 June 2005), а така също и Lazarov v. Bulgaria, no. 21352/02, 22 May 2008; Antonovi v. Bulgaria, no. 20827/02, 1 October 2009; Dichev v. Bulgaria, no. 1355/04, 27 January 2011; and Balezdrovi v. Bulgaria [Committee], no. 36772/06, 20 September 2011).

Съдът приема, че жалбоподателите са понесли известни имуществени вреди поради това, че не са могли да ползват дълго време своето жилище, а наред с това им присъжда обезщетение и за неимуществени вреди.

………………………………..

Dobrodolska v. Bulgaria (Application no. 34272/09), 13 October 2016

/решението е постановено от комитет от трима съдии/

Решение, подобно на делата Kirilova and Others v. Bulgaria

Майката на жалбоподателката е притежавала къща с двор в гр. Перник, отчуждени през 1978 г. по реда на ЗТСУ. В заповедта за отчуждаване е предвидено тя да бъде обезщетена с тристаен апартамент, а жалбоподателката – с двустаен такъв. През 2003 г. общината предоставя като обезщетение само един апартамент на майката. Жалбоподателката е принудена да заплати още 28 000 лева на общината, а предвиденото като обезщетение за нея жилище е предоставено на трето лице. Тя така и не получава жилището и е принудена заедно със семейството си да живее в жилището на майка си. Жалбите й до областния управител, министър-председателя и парламента остават без отговор и властите все още не са изпълнили своето задължения да я обезщетят с друго жилище, макар че тя заедно със съпруга и децата си не разполагат с такова и живеят в жилището на майка й.

Съдът отбелязва, че правото на жалбоподателката възниква през 1978 г. – т.е. преди 38 години, 24 от които след като Конвенцията е в сила за България, поради което той е компетентен ratione temporis да разгледа жалбата. Той констатира, че случаят е подобен на групата дела Kirilova and Others v. Bulgaria (nos. 42908/98, 44038/98, 44816/98 and 7319/02, §§ 72-79, 9 June 2005), а така също и Lazarov v. Bulgaria, no. 21352/02, 22 May 2008; Antonovi v. Bulgaria, no. 20827/02, 1 October 2009; Dichev v. Bulgaria, no. 1355/04, 27 January 2011; and Balezdrovi v. Bulgaria [Committee], no. 36772/06, 20 September 2011). Съдът отбелязва, че този дълъг период изглежда очевидно необоснован. В случаи като настоящия задължение на властите е да действат своевременно и по подходящ и последователен начин. Вместо това те са затруднили реалната възможност да изпълнят задълженията си и с пасивното си поведение са поставили жалбоподателката в състояние на несигурност по отношение на това дали и кога тя ще получи компенсацията, на която е имала право. Към това трябва да се добави и липсата на ефективни вътрешноправни средства за защита за поправяне на ситуацията. Доколкото жалбоподателката и към настоящия момент не е получила компенсацията, на коята е имала право в резултат на отчуждаване на недвижимия имот, Съдът приема, че е било допуснато нарушение на чл. 1 отПротокол 1 и й присъжда обезщетение за това.

………………………………..

Mihaylov v. Bulgaria (Application no. 50371/09), 13 October 2016

/решението е постановено от комитет от трима съдии/

Решение, подобно на делата Kirilova and Others v. Bulgaria

Жалбоподателят е притежавал къща с двор, които са отчуждени през 1982 г. на основание чл. 98, ал. 1 от ЗТСУ за изграждане на жилищна сграда. В решението за отчуждаване е посочено, че като обезщетение общината се задължава да му предостави двустаен апартамент и гараж. Жалбоподателят никога не получава гаража си и през април 2008 г. подава жалба до общината в Пловдив. С писмо от юни същата година кметът го уведомява, че общината няма към момента налични гаражи, но в процес на изграждане е жилищна сграда, в която ще има и гаражи. През февруари 2010 г. жалбоподателят пише ново писмо до кмета, в отговор на което го информират, че строителството на посочената в писмото сграда от 2010 г. все още не е завършено. През 2013 г. жалбоподателят умира. През 2014 г. неговите наследници са поканени да получат гараж, който е на 10 км. от местоживеенето им. Те отказват.

Жалбоподателят повдига оплакване, че дълъг период от време властите не са му предали гаража, който е бил част от дължимото му обезщетение. Съдът отбелязва, че гаражът, който общината е поела задължение да му предостави, несъмнено представлява собственост

Съдът констатира, че случаят е подобен на групата дела Kirilova and Others v. Bulgaria (nos. 42908/98, 44038/98, 44816/98 and 7319/02, §§ 72-79, 9 June 2005), а така също и Lazarov v. Bulgaria, no. 21352/02, 22 May 2008; Antonovi v. Bulgaria, no. 20827/02, 1 October 2009; Dichev v. Bulgaria, no. 1355/04, 27 January 2011; and Balezdrovi v. Bulgaria [Committee], no. 36772/06, 20 September 2011). Съдът установява, че правото на жалбоподателя да получи гараж възниква през 1982 г. – т.е. преди тридесет и четири години, двадесет и четири от които Конвенцията е в сила за Република България. Поради това той е компетентен да разгледа повдигнатото оплакване. Съдът подчертава, че такъв дълъг период изглежда очевидно необоснован , а същевременно няма индикации, че това забавяне се дължи на жалбоподателя или неговите наследници. Според ЕСПЧ наследниците не могат да бъдат обвинявани за отказа им да приемат гаража, предложен им през 2014 г., тъй като изложените от тях съображения изглеждат за съда приемливи и адекватни. Отчетено е и обстоятелството, че жалбоподателят е проявил активност и заинтересованост да получи дължимия му гараж и двукратно е сезирал общината – през 2008 и 20010 г.

Европейският съд отбелязва, че в случаи като настоящия е задължение на властите да действат своевременно и по подходящ и последователен начин. Вместо това те възприемат пасивно поведение, оставяйки жалбоподателя в състояние на несигурност по отношение на това дали и кога той ще получи компенсацията, на която е имал право. Към това трябва да се добави и липсата на ефективни вътрешноправни средства за защита, за поправяне на ситуацията. Съдът достига до извода, че подобно състояние на нещата не може да се счита за съвместимо със задълженията на държавата по смисъла на член 1 от Протокол № 1, поради което намира нарушение на правото на собственост на жалбоподателя

…………………..

Raykova v. Bulgaria, (Application no. 5442/11), 13 October 2016

/решението е постановено от комитет от трима съдии/

Решение, подобно на делата Kirilova and Others v. Bulgaria

Съпругът на жалбоподателкатка купува къща с двор и гараж, които през юни 1985 г. са отчуждени на основание ЗТСУ за изграждане на училищна сграда. В заповедта за отчуждаване се предвижда собственикът да бъде обезщетен с 4-стаен апартамент и гараж в жилищна сграда, която общината се задължава да построи. Със заповед, издадена на осн. чл. 100 от ЗТСУ(която играе ролята на своеобразен титул за собственост), е конкретизирана жилищната сграда и апартамента, който общината се задължава да предостави на съпруга на жалбоподателката. Тъй като в нея не е споменат гаражът, заповедта е обжалвана пред административното отделение на СГС и с решение на съда от 1987 г. е разпоредено на общината да допълни заповедта, като добави към нея и задължението й да предостави гараж. През 2009 г. главният архитект уведомява жалбоподателката, която наследява съпруга си след неговата смърт, че това задължение не може да бъде изпълнено, тъй като изградените от общината жилищни сгради са без гаражи. В започналото административно производство Върховният административен съд отхвърля жалбата на жалбоподателката с решение от 23.06.2010 г., приемайки, че не е налице противоправно бездействие от страна на Столичната община, а неизпълнение на влязлото в сила решение от 1987 г. В отделно производство жалбоподателката предявява иск по чл. 1 от ЗОДОВ, но съдът обявяваисковата претенция за недопустима, тъй като с решението от юни 2010 г. е било установено, че не е налице незаконно бездействие.

Жалбоподателката повдига оплакване поради това, че властите в продължение на много години не са изпълнили своето задължение да я обезщетят за гаража.

Съдът отбелязва, че случаят е подобен на групата дела Kirilova and Others v. Bulgaria (nos. 42908/98, 44038/98, 44816/98 and 7319/02, §§ 72-79, 9 June 2005), а така също и Lazarov v. Bulgaria, no. 21352/02, 22 May 2008; Antonovi v. Bulgaria, no. 20827/02, 1 October 2009; Dichev v. Bulgaria, no. 1355/04, 27 January 2011; and Balezdrovi v. Bulgaria [Committee], no. 36772/06, 20 September 2011). Той обръща внимание, че правото за съпруга на жалбоподателката да получи гараж възниква през 1985 г., преди тридесет и една години, двадесет и четири от които (7 септември 1992, когато Конвенцията влиза в сила за Република България и до настоящия момент), в рамките на времевата компетентността на Съда. Единственото обяснение, представена от властите е волеизявлението на главният архитект на София през 2009 г., че никакви сгради с гаражи, предназначени за целите на обезщетение, не са били построени в момента, не може да бъде валидно основание за такъв дълъг период на забавяне, след като такова задължение е било поето от общинските власти .

Съдът обръща внимание, че в случаи като настоящия е задължение на властите да действат своевременно и по подходящ и последователен начин. Вместо това те възприемат пасивно поведение, оставяйки жалбоподателката в състояние на несигурност по отношение на това дали и кога тя ще получи компенсацията, на която е имала право. Към това трябва да се добави и липсата на ефективни вътрешноправни средства за защита, за поправяне на ситуацията. Съдът достига до извода, че подобно състояние на нещата не може да се счита за съвместимо със задълженията на държавата по смисъла на член 1 от Протокол № 1, поради което намира нарушение на правото на собственост на жалбоподателката и й присъжда парично обездщетение в размер на пазарната стойност на непредадения гараж.

………………………………

чл. 1 от Протокол 1 (лишаване от собственост при земеделска реституция по ЗСПЗЗ)

Tomov and Nikolova v. Bulgaria (no 50506/09), 21 July 2016

Жалбата е свързана с проблеми при прилагането на ЗСПЗЗ във връзка със земеделската реституция и конкуренцията на правото на собственост, която възниква между различните категории собственици.

През 1993 г. жалбоподателите купуват един парцел от 1000 кв.м. в с. Кранево. Техният продавач придобива собствеността върху земята през 1967 г. от едно ТКЗС. Те владеят необезпокоявано терена в продължение на 10 години, когато през 2003 г. установяват, че той е бил включен в ТКЗС през 1945 г. и неговите някогашни собственици през 1991 г. са започнали процедура за възстановяване на собствеността си. През 1995 г. след решение на съда с решение на поземлената комисия собствеността върху терена е възстановена на 4 април 1996 г.на наследниците на някогашните собственици, след което те я продават на трето лице. На неопределена дата през 2003 г. жалбоподателите предявяват ревандикационен иск срещу новите приобретатели. Районният съд в Балчик отхвърля иска им, тъй като приема, че чл. 10, ал. 13 от ЗСПЗЗ дава предимсто при наличие на конкуренция в претенциите на някогашните собственици, доколкото те са предявили исканията си преди 1997 г. Окръжният съд в Добрич отменя това решение и приема, че жалбоподателите са придобили терена преди 1997 г., поради което те са негови собственици. През декември 2008 г. ВКС отменя това решение и уважава искането на някогашните собственици. Според него чл. 10, ал. 13 от ЗСПЗЗ, приет през 1997 г., следва да бъде прилаган със задна дата – от самото влизане в сила на ЗСПЗЗ през 1991 г., тъй като той само изяснявал основните реституционни норми, а чл. 18з, ал. 3 на ППЗСПЗЗ бил неприложим към настоящия случай и не бил пречка за възстановяването на имоти, придобити преди влизането на закона в сила.

Съдът отхвърля всички възражения на Правителството за недопустимост на жалбата.

Съдът отбелязва че това е първият случай, свързан със земеделска реституция, в който пред него се поставят въпроси, подобни на тези, възникнали от приложението на реституционното законодателство във връзка с едрата градска собственост.

След анализа на подобни случаи от групата Великови и други (Velikovi and Others v. Bulgaria (nos. 43278/98, 45437/99, 48014/99, 48380/99, 51362/99, 53367/99, 60036/00, 73465/01 and194/02, 15 March 2007), постановени по-късно, Съдът прилага същия стандарт на преценка и на настоящия случай.

Първият въпрос, на който Съдът търси отговор, е дали е била налице държавна намеса. Въпреки твърдението на Правителството в противния смисъл (тъй като спорът се е развивал между частноправни субекти), той отбелязва, че жалбоподателите губят собствеността си не поради дефекти в договора за покупко-продажба на терена, а поради приемането на ЗСПЗЗ и последващото му прилагане от българските съдилища.

Поради това и изводът е, че в настоящия случай е била налице държавна намеса. Съдът заключава, че жалбоподателите са били лишени от тяхната собственост по смисъла на второто изречение на чл. 1 от Протокол 1. За да бъде такова лишаване оправдано, то трябва да бъде законосъобразно, да е в интерес на обществото и да постига справедлив баланс между интересите на общността и на отделния индивид. Наред с това Съдът отбелязва, че в този аспект е много важно да се направи преценка и на качеството на приложимото право, което е неразделна част от изследването на посочените критерии.

Съдът отбелязва, че титулът на собственост на жалбоподателите не е бил оспорен дълъг период от време – до 1997-1998 г. – много след изтичането на първоначалния едногодишен срок след влизане в сила на реституционния закон. Според Съда намесата в правото на собственост на жалбоподателите не може да се разглежда като попадаща в обхвата на легитимните цели, тъй като тя представлява значително отклонение от своя преходен характер, както вече е установил това в случаите Tsonkovi v. Bulgaria, no. 27213/04, §§ 23-26, 2 July 2009; и Georgieva and Mukareva v. Bulgaria, no. 3413/05, 2 September 2010,§ 37-38.

В конкретния случай Съдът отбелязва, че макар че ЗСПЗЗ е приет през 1991 г., жалбоподателите са били лишени от собственост въз основа на разпоредба, приета едва пре 1997 г. В практиката на ВКС преди тази дата и в неговото ТР от 25 юни 1996 г. е прието, че когато купувачите на земеделска земя – като жалбоподателите – са действали добросъвестно и титулът им на собственост не страда от никакви пороци, то той следва да се счита за валиден и противопоставим по отношение на бившите собственици по земеделска реституция. С оглед на гореизложеното Съдът заключава, че възможността за отнемане на частна собственост за целите на удовлетворяване на реституционните претенции на бивши собственици на земеделски земи, въведена в ЗСПЗЗ с приемането на чл. 10, ал. 13 през 1997 г. не е имал правно основание преди тази дата. За Съда е странно, че оспорването на такъв титул за собственост не е било ограничено с никакъв времеви период.

Сравнявайки случаите, подобни на Великови и др., Съдът констатира, че докато при тях собствениците на апартаменти преди национализацията са били длъжни да докажат наличието на нарушение на закона при придобиването на същите тези апартаменти от трети лица, при земеделската реституция подобна предпоставка не е уредена в закона.

На последно място Съдът отбелязва, че в редица случаи, разгледани от него по повод претенции за земеделска реституция, правото на възстановяване на собствеността не е било признато безусловно, тъй като това производство се е развивало едностранно и при наличието на конкуриращи права с такива на трети лица тези претенции са били разглеждани в самостоятелни производства, в които е бил анализиран способът за придобиване на собствеността от страна на спорещите страни.(Nedelcheva and Others v. Bulgaria, no. 5516/05, §§ 56-58, 28 May 2013, and Karaivanova and Mileva v. Bulgaria, no. 37857/05, §§ 74-76, 17 June 2014).

В светлината на посочените по-горе съображения Съдът достига до заключението, че отнемането на собстевността на жалбоподателите е нарушило принципа на правната сигурност, поради което мярката не попада в приложното поле на легитимните цели, каквито са възстановяване на справедливостта и върховенството на закона.

Той отбелязва, че в случаите от групата Великови, по които е достигнал до същия извод, той е постановявал, че на жалбоподателите следва да бъде предоставена компенсация, основаваща се на пазарната стойност на загубените от тях имоти. Наред с това болшинството от тези жалбоподатели по принцип са имали достъп до схемите за обезщетение, предвидени в самия закон ЗВСОНИ

Съдът констатира, че законодателството, приложимо в настоящия случай, не съдържа разпоредби относно обезщетяването на лица, попаднали в ситуацията на жалбоподателите. За него това означава, че лишаването на жалбоподателите от собственост, в нарушение на принципа на правната сигурност и без никаква компенсация, е непропорционална мярка.

На жалбоподателите е присъдено обезщетение за имуществени вреди в размер на пазарната стойност на земята, изчислена на основата на три подобни сделки в същия район, както и неимуществени вреди.

………………………

чл. 1 от Протокол 1(намеса в правото на собственост не при условията, предвидени в закона)

Решение по чл. 41

Dimitrovi v. Bulgaria (Application no. 12655/09), 21 July 2016

В своето решение по съществото на спора, постановено на 3 март 2015 г., Европейският съд установи нарушение на чл. 1 от Протокол 1. Той подчерта,че всяка намеса в правото на собственост трябва да преследва легитимна цел, тъй като принципът за „справедлив баланс“ предполага намирането на равновесие между интересите на общността и на отделния индивид и в този аспект държавите разполагат с широка свобода на преценка. В настоящия случай обаче той не открива такава цел и не възприема аргументите на Правителството, че разпоредбите на ЗСГ били насочени да защитят справедливостта и равенството и да гарантират справедливи условия за стопанска дейност, тъй като за него тези цели са твърде общи и неясни. Дори и ако към момента на приемането му през 1973 г. той е преследвал цел като социалния егалитаризъм, това трудно би могло да бъде оправдано след 1989 г., когато е сменена политическата система. Твърденията на правителството, че глава трета на ЗСГ е предназначена да позволи отнемането на имущество, придобито от престъпна дейност или чрез заобикаляне на разпоредбите на данъчното законодателство са несъстоятелни, доколкото самият закон изключва изрично това в своите разпоредби (чл. 31, ал. 2 и чл. 42, ал. 4) . Наред с това в нито един момент в хода на производстовто по ЗСГ властите не са предприели никакви действия, за да докажат, че имуществото е придобито в резултат на престъпна дейност. Що се отнася до твърденията, че глава трета на ЗСГ била насочена към превенцията на укриването на данъци, Съдът отбелязва, че данъчните власти са предприели съответните действия срещу жалбоподателката и нейния съпруг и с две решения – от 23 юни и 26 ноември 2004 г. са установили размера на дължимите от тях данъци. Това още веднъж доказва, че процедурата по ЗСГ не е била насочена към подобна превенция. Правителството не е изтъкнало друга легитимна цел, преследвана със ЗСГ, поради което Европейският съд достига до извода, че в конкретния случай изискванията на чл. 1 от Протокол 1 не са били изпълнени, поради което е налице нарушение на чл. 1 от Протокол 1.

Съдът отложи въпроса по повод размера на претенциите за имуществени вреди и даде възможност на страните с негово съдействие да се споразумеят. Доколкото не се постигна такова споразумение, в решението си той осъди държавата да заплати на жалбоподателите сумата от 429 310 евро – стойността на отнетото от държавата имущество, съгласно решенията на националните съдилища.

Това е най-голямата по размер сума, присъждана до настоящия момент по българско дело.

…………….

чл. 1 от Протокол 1(намеса в правото на собственост не при условията, предвидени в закона – 3 самостоятелни нарушения)+чл. 6§1(достъп до съд; право на справедлив процес)+чл. 13 във вр. с чл. 1 от Протокол 1

International Bank for Commerce and Development AD and Others v. Bulgaria(Application no. 7031/05), 2 June 2016

На 27 юни пълномощници на г-н Бонев и на 20 търговски дружества(акционери на банката) провеждат друго извънредно общо събрание, за което получават разрешение от СГС и вземат същите решения, каквито са взети на предходното ОС от другите акционери. Техните решения също са вписани по фирменото дело на банката от СГС. Въпреки официалното вписване на новите управителни органи, старото ръководство отказва да допусне до кабинетите им новоизбраните членове на НС и УС, като използва помощта на полицията. Това става с постановление на Софийската градска прокуратура, издадено на осн. чл. 119, ал. 1 и ал. 6 от ЗСВ (от 1994 г., отм.), която разпорежда на органите на реда да съдействат на старото ръководство на банката в името на запазване интересите на вложителите докато споровете бъдат окончателно решени след обжалване на решенията на регистърния съд. Това постановление е безрезултатно обжалвано пред Софийската апелативна прокуратура, Върховната касационна прокуратура и Главния прокурор.

На 25.08.2004 г. 20-те компании –акционери на банката прехвърлят своите акции на г-н Бонев, който така придобива 93.63% от капитала на банката. Бившето й ръководство обаче отказва да впише това прехвърляне в книгата на акционерите.

Повдигнати са няколко самостоятелни оплаквания от името на банката и на нейните отделни акционери.

На първо място жалбоподателите поддържат от името на банката, че прокуратурата с нейните актове и разпореждания е попречила на лицата, избрани да управляват банката на Общото събрание през юни 2004 г., да изпълняват реално своите функции, което е причинило непоправими вреди и се е отразило изключително неблагоприятно на финансовото й състояние. Оплакванията във връзка с това са по чл. 1 от Протокол 1, чл. 6§1 и чл. 13.

Съдът се позавава в този аспект на решението си по делото Zlínsat, spol. s r.o. v. Bulgaria (no. 57785/00, §§ 38 and 41-43, 15 June 2006) и не намира за необходимо да излага допълнителни мотиви, тъй като и в настоящия случай прокуратурата е действала по абсолютно незаконосъобразен начин и нейните актове не са създавали никакви гаранции срещу произвол, тъй като не е била предвидена въможност за обжалването им по съдебен път. Нещо повече, в самото национално законодателство не е била предвидено такова правомощие – да бъде блокирано изпълнението на две решения на СГС по повод вписаните обстоятелства от проведените Общи събрания на акционерите на банката. Затова Съдът установява нарушение на чл. 1 от Протокол 1.

Второто оплакване е по повод отнетия лиценз на банката. Тук Съдът препраща към своето решение по делото Capital Bank AD v. Bulgaria (no. 49429/99, § 33, 24 November 2005) и посочва, че не се налага да повтаря своите аргументи, тъй като проблемът е идентичен. Затова той намира нарушение на чл. 1 от Протокол 1 във връзка с решението на БНБ да отнеме лиценза на банката.

По повод оплакванията на жалбоподателите Панев и Иванов за това, че техните банкови сметки са били замразени Съдът отбелязва, че това е мярка за контрол и по принцип тя би била в съответствие със закона, ако управителното тяло на банката има вина за нейната ситуация на неплатежоспособност. Но в конкретния случай двамата жалбоподатели са били само на хартия членове на ръководстовто й и по никакъв начин не биха могли да повлияят на управлението й. Поради това Съдът установява нарушение на чл. 1 от протокол 1 и на чл. 13, като не намира за необходимо да се произнася по въпроса дали има нарушение и на чл. 6§1.

По повод процедурата за обявяване неплатежоспособността на банката Съдът установява две самостоятелни нарушения на чл. 6§ 1.

По отношение на другите оплаквания, повдигнати от четиримата жалбоподатели съдът ги намира за недопустими на различни основания.

……………………………..

чл.1 от Протокол 1 (намеса в правото на собственост- приложимост на първата хипотеза на чл. 1)+ чл.6§1 (право на справедлив процес – принцип на правната сигурност)

Chengelyan and Others v. Bulgaria (Application no. 47405/07), 21 april 2016

Наследодателите на седемте жалбоподатели са притежавали недвижим имот с двуетажна къща в историческата част на гр. Пловдив. През 1966 г. тя е отчуждена по ЗПИНМ и на собствениците е заплатено обезщетение. След приемането на реституционния закон във връзка с възстановяване на собствеността, отчуждена по градоустройствените закони през 1992 г., част от наследниците депозират молба до кмета на града да им бъде възстановен имотът. Молбата им е оставена без уважение, след което заповедта на кмета е обжалвана пред окръжния съд, който я оставя в сила. По жалба на жалбоподателите Върховният административен съд отменя решението на долната инстанция. В своето решение от октомври 1998 г. той приема, че както отчуждаването, така и последващото ползване на имота е било незаконосъобразно. Жалбоподателите възстановяват на общината полученото парично обезщетение, за да изпълнят и другото изискване на реституционния закон. През 2001 г. те се снабдяват с нотариален акт за собственост.

След многократни опити да влязат в преговори с общината и да бъдат въведени във владение, които се оказват безуспешни, през декември 2003 г. жалбоподателите предявяват ревандикационен иск срещу община Пловдив и наемателя на имота – „Фонд 13 века България“. Националните съдилища приемат, че са компетентни не само да разгледат този иск, но и да осъществят косвен съдебен контрол върху решението на ВАС, тъй като в хода на това първо съдебно производство нито общината, нито фондът, са взели участие. ВКС намира, че не са били налице предпоставките за възстановяването на имота, тъй като той е бил културно-исторически паметник, а наред с това били извършени толкова съществени реконструкции и преустройства, че това по смисъла на закона означавало, че мероприятието, за което имотът е бил отчужден, е било изпълнено.

Съдът безусловно приема, че жалбоподателите са имали „притежания“ по смисла на чл. 1 от Протокол 1, тъй като в тяхна полза е било постановено решението на ВАС, те са възстановили получената като обезщетение сума и са получили през 2001 г. нотариален акт. Доколкото той установява, че властите (и националните съдилища) са действали в нарушение на принципа на правната сигурност, присъщ на чл. 6§1, той заключава, че намесата не може да се счита за законна по смисъла на Конвенцията, поради фундаменталния характер на принципа за върховенството на закона в едно демократично общество, част от който е принципът на правната сигурност. Съдът не вижда причина да достигне до друго заключение, различно от това, до което е достигнал в решенията си по сходни случаи – Decheva and Others v. Bulgaria (no. 43071/06, 26 June 2012,§56) и Kehaya and Others (nos. 47797/99 and 68698/01,12 January 2006),§ 69. Подобно на тези две дела в този случай не става въпрос за повторно започване на гражданско производство в рамките на сроковете и при условията, уредени в закона, а за непризнаване ефекта на силата на пресъдено нещо на окончателно съдебно решение, постановено в охранително производство. Това е достатъчно за него да установи нарушение на чл. 1 от Протокол 1.

Съдът намира за необходимо да отбележи по повод възраженията на правителството, че сградата била паметник на културата и не подлежала на реституция, че тя е обявена за такава още през 1949 г., но до отчуждаването й през 1966 г. е била владяна от своите собственици. Фактът, че е паметник на културата, е бил известен и на ВАС, който не е приел, че това е пречка за реституиране на имота.

Съдът отлага въпроса относно приложението на чл. 41 за по-късен момент.

Той установява наред с това и нарушение на чл. 6§1.

………………………………………………..

чл. 1 от Протокол 1(право на мирно ползване на собствеността)+ чл.8 (право на неприкосновеност на жилището)

Ivanova and Cherkezov v. Bulgaria (Application no. 46577/15),

През 2011 г. по сигнал на част от съсобствениците служителите на общината извършват проверка и установяват, че къщата е била построена незаконно. ДНСК издава заповед за премахване на незаконната постройка, която е обжалвана от жалбоподателката. Бургаският административен съд оставя без уважение жалбата. Решението му е потвърдено от Върховния административен съд през март 2015 г. Тъй като жалбоподателката не изпълнява заповедта сама да разруши незаконната постройка, властите възлагат процедурата по разрушаване на частна фирма. След като правителството е информирано от съда за депозираната жалба, ДНСК препоръчва на общинските власти да предложат на жалбоподателката, ако е необходимо, друго жилище, а социалните служби й предлагат да я подпомогнат. До постановяване на решението на Съда къщата все още не е разрушена.

Съдът не установява нарушение на чл. 1 от Протокол 1. Той подчертава, че предвиденото разрушаване на къщата, макар и да представява намеса в правото на собственост, но то е предвидено в закона и съответства на общия интерес, тъй като има за цел да осигури спазването на правилата за градоустпройството. Наред с това, фактът, че къщата е била построена съзнателно без съответното разрешение за строителство е един съществен елемент, който следва да бъде взет предвид. Издадената заповед за премахването на къщата е имало за цел да разубеди всички, които са склонни да нарушават закона, което следва да бъде взето под внимание във връзка с множеството незаконни постройки в България. Съдът подчертава, че държавата разполага с широка свобода на преценка в избора си на средства, чрез които да реализира своята цел и поради това интересът на жалбоподателката в качеството й на собственик не може да бъде поставен над тези съображения.

Съдът не установява нарушение на чл. 1 от Протокол 1.

Съдът приема, че ако заповедта бъде изпълнена, би било допуснато нарушение на чл. 8 от Конвенцията. Той не установява нарушение на чл. 13 във вр. с чл. 8.

……………………………………

чл.1 от Протокол 1 (легитимно очакване за придобиване на собственост)+ чл.6§1 (право на справедлив процес – неизпълнение на влязло в сила решение)

Dimitar Yanakiev v. Bulgaria (No. 2)(50346/07), 13 March 2016

/реституционно производство по ЗОСОИ/

След влизането в сила на ЗОСОИ жалбоподателят подава молба до областния управител на София град през 1997 г. с искане да бъде обезщетен за национализирания през 1949 г. апартамент, който е принадлежал на неговия наследодател. Поради липсата на отговор той обжалвал мълчаливия отказ пред Софийски градски съд, който с решение от 19.07.2005 г. отменил мълчаливия отказ и присъдил жалбоподателят и брат му да бъдат обезщетени с издаването на 23 604 жилищно-компенсаторни записа. В следващите години жалбоподателят напразно се опитвал да накара областния управител да изпълни това съдебно решение, макар че се снабдил с изпълнителен лист, образувал изпълнително производство, в хода на което областният управител неколкократно бил канен доброволно да изпълни съдебното решение. До април 2014 г. съдебното решение все още не било изпълнено.

Правителството изложило три групи доводи за недопустимост на жалбата, които са отхвърлени от Съда.

Той установява нарушение на правото на справедлив процес, поради това, че областният управител е отказал да изпълни едно окончателно съдебно решение, въз основа на което за жалбоподателя е възникнало „легитимното очакване“, че ще придобие определените му от съда жилищно-компенсаторни бонове. Това „легитимно очакване“, съгласно добре установената практика на Съда, е било достатъчно ясно установено и конкретизирано, поради което то представлява „притежание“ по смисъла на чл. 1 от Протокол 1 (Gerasimov and Others v. Russia, (nos. 29920/05, 3553/06, 18876/10, 61186/10, 21176/11, 36112/11, 36426/11, 40841/11, 45381/11, 55929/11 and 60822/11, § 182, 1 July 2014). Като не е било изпълнено влязлото в сила решение в полза на жалбоподателя, е било нарушено и правото му на мирно ползване на притежанията, гарантирано от чл. 1 от Протокол 1.

…………………..

чл. 3 на Протокол 1 – право на свободни избори

чл. 3 (право на затворниците да участват в избори)

Kulinski and Sabev v. Bulgaria (Application no. 63849/09), 21 July 2016

Жалбата е свързана с автоматичната конституционна забрана по отношение на всички лишени от свобода да упражнят своето активно избирателно право, регламентирано в чл. 42, ал. 1 от Конституцията.

Първият жалбоподател е изтърпявал наказание лишаване от свобода за хулиганство между 6 ноември 2008 и 30 декември 2009 г. Вторият жалбоподател е бил осъден на доживотен затвор без право на замяна за грабеж , придружен с убийство, но впоследствие е бил помилван от президента и наказанието му е заменено на доживотен затвор.

Докато изтърпяват своите наказания в България се провежда парламентарни избори на 5 юли 2009 г. и за Европейски парламент – на 7 юни с.г. Вторият жалбоподател е възпрепятстван да вземе участие и в парламентарните избори през май 2013 и октомври 2014 г., както и за Европейски парламент през май 2014 г.

Пред Европейския съд те повдигат оплакване, че са били лишени от правото си да вземат участие в избори, прогласено в чл. 3 на Първия допълнителен протокол, както и че не са разполагали с никакво ефективно вътрешноправно средство за защита , съгласно чл. 13, във връзка с повдигнатото оплакване по чл. 3.

Европейският съд анализира случая в светлината на своята практика, утвърдена с решенията Hirst v. the United Kingdom (no. 2) [GC], no. 74025/01, §§ 63-71, ECHR 2005-IX, Scoppola v. Italy (no. 3) [GC], no. 126/05, §§ 45-48, 22 May 2012, Anchugov and Gladkov v. Russia, nos. 11157/04 and 15162/05, §§ 36-46, 4 July 2013, както и в решението на СЕС Thierry Delvigne v. Commune de Lesparre-Médoc and Préfet de la Gironde (C-650/13, EU:C:2015:648. Същността на тези принципи се свежда до това, че когато отнемането на това право става автоматично, единствено на основание на наложеното наказание лишаване от свобода, без оглед на продължителността на наказанието, вида и тежестта на извършеното престъпление и индивидуалните обстоятелства на всеки случай, това няма да е съвместимо с чл. 3 на Протокол 1.

Съдът напомня, че би било подходящо да се приложи такава интерпретация на цитираната норма, която включва в своето приложно поле индивидуалните субективни права за участие в избори (както за упражняване на активното, така и на пасивното избирателно право).Той приема аргумента на правителството, че намесата в правото на участие в избори преследва легитимни цели – насърчаване на върховенството на закона и укрепване на гражданската отговорност. В случая обаче тази забрана ясно и категорично е прогласена в българската Конституция и в редица закони, които уреждат тази материя, свързана с участие в избори(към датата на събитията Изборният кодекс все още не е факт). Съдът намира, че случаят на жалбоподателите е сходен на този на Anchugov and Gladkov v. Russia, който е засягал една обща забрана за участие в избори, регламентирана на конституционно ниво и относима към всички осъдени на лишаване от свобода, изтърпяващи ефективно своето наказание, където е установено нарушение на чл. 3 от Протокол 1. В делото Scoppola v. Italy (no. 3) той не установява нарушение на цитираната норма, защото италианското законодателство ограничаващо правото на участие в избори по отношение на лица, изтърпяващи наказание лишаване от свобода три и повече години, само по себе си не води до нарушение на чл. 3 от Протокол 1, макар и да не се предвижда индивидуално разглеждане на всеки отделен случай от съд. Настоящият случай обаче е различен от посочените, защото самото законодателство автоматично забранява на всички лица, изтърпяващи наказание лишаване от свобода, да упражняват правото си на гласуване. Съдът подчертва, че макар и държавите да разполагат със свобода на преценка, тя все пак не е безгранична Що се отнася до правото на гласуване, една автоматична обща забрана на това право не е приемлива според Съда. По повод аргумента на Правителството, че това право се възстановява на лицата веднага след като бъдат освободени от затвора, той отбелязва, че това не променя нищо, поради факта, че действащото законодателство към момента на изборите е лишавало всички изтърпяващи наказание лишаване от свобода без оглед личните им обстоятелства и тежестта на извършените от тях престъпления.

Съдът не установява нарушение на чл. 13 във връзка с констатираното нарушение на чл. 3 от протокол 1.

Write A Comment