Каталог 2021

6 април, 2021

­КАТАЛОГ ПО ТЕКСТОВЕ НА ПОСТАНОВЕНИТЕ РЕШЕНИЯ ОТ ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪД ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА ПРЕЗ 2021 г.

Решения от 6 април 2021 г. Handzhiyski v. Bulgaria (Application no. 10783/14), Tsonyo Tsonev c. Bulgarie (no 4), (Requête no 35623/11)

ЧЛЕН 2 – право на живот

чл.2(право на живот –  материални и процесуални аспекти)

Ribcheva and Others v. Bulgaria(applications (nos. 37801/1639549/16 and 40658/16),30 mars 2021

Жалбата е класифицирана в първо ниво по важност

Тя е депозирана от майката, съпругата и дъщерята на убития офицер по време на полицейска операция по задържането на въоръжено лице  П.П. в Лясковец на 14 март 2014 г.

В периода 2003-2009 г. г-н П.П. получава разрешения за   ловно и огнестрелно оръжие и се снабдява с четири броя такова.  През 2012 г. изтича срокът за притежаването им и полицията отправя покана към него да ги предаде, но последният отказва да допусне до дома си служителите на реда. Междувременно съседи на лицето отправят оплаквания по повод заплахи от негова страна, че ще ги убие. Прокуратурата в Горна Оряховица образува досъдебно производство за незаконно притежаване на оръжие, но постановлението за привличане не му е връчено, защото той отказва да го получи. Предходните опити на полицията лицето да бъде изведено доброволно от дома му, за да бъде освидетелствано,  се оказват неуспешни. През 2013-2014 г. мъжът изпраща писма до директора на близкото училище с оплакване от поведението на учениците и отправя заплахи. В подобен дух е и писмото му, адресирано до районната прокуратура, в което са отправени закани, че може да се стигне до ситуацията като в случая Dimov and Others v. Bulgaria, no. 30086/05, §§ 8-29, 6 November 2012. В тази връзка полицията в Горна Оряховица и Велико Търново започва подготовка на операция за изземване на оръжията.  Изготвеният план за операцията на антитерористичния отряд съвместно с преставители на националната полиция е утвърден от Главния секретар на МВР, който издава заповед за реализирането й.

В хода на операцията, започнала в ранните часове на 14 март 2014 г. участниците се натъкват на неочаквана въоръжена съпротива от страна на лицето, което успява да рани трима офицери, както  и да простреля смъртоносно над лявата вежда г-н Шарков. Малко по-късно П.П. е ранен и заловен.

По образуваното наказателно производство   П.П. е признат за виновен в извършването на предумишлено убийство на г-н Шарков и е осъден на доживотен затвор. Присъдата е оставена в сила от следващите две инстанции. ВКС в решението си специално отбелязва,че използваната сила спрямо подсъдимия е била пропорционална с оглед съзнателно създадената от него критична ситуация.

Непосредствено след приключването на операцията по залавяне на П.П. Главния секретар на МВР разпорежда вътрешна проверка по случая, при която са констатирани редица пропуски както в периода 2012-2014 г. по изземване на незаконно притежаваните оръжия, така и по хода на планирането и подотовката на самата операция, изразяващи се  в липса на добро техническо обопрудване и на достатъчно разузнаване преди провеждането на самата операция. Докладът е засекретен и едва през 2020 г. е предоставен на жалбоподателите, но в него имената на офицерите, участвали в операцията, са заличени с оглед опазване на тяхната сигурност. По искане на майката и вдовицата на загиналия министърът на вътрешните работи разпорежда извършването на втора вътрешна проверка. Изготвеният доклад установява и други пропуски (извън констатираните в първия): че за изготвения психологически портрет на извършителя не е ползвана актуална информация, за липса на предварително разузнаване, за липсата на яснота за твърде спешното провеждане на операцията, че не всички звена са получили досататъчно ясни задачи. Според доклада отговорността за всички тези грешки е на командира на отряда, който е имал цялостен контрол върху операцията. Поради това се предлага материалите да бъдат изпратени на прокуратурата за преценка дали  да му бъде повдигнато обвинение за немърливо изпълнение  на задълженията си, с което е причинил смъртта и нараняванията на подчинените си. Съответно в доклада се стига до заключението, че твърденията на г-жа Рибчева за грешки поради небрежност при подготовката и провеждането на операцията са основателни. Тя е информирана за изготвянето му, но той й е предоставен едва след декласифицирането му през 2020 г.

Сезирането на прокуратурата от нейна страна да се започне самостоятелно разследване за престъпления по чл. 123, ал. 1 и чл. 387 НК срещу виновни длъжностни лица е оставено без уважение. Върховната касационна прокуратура намира, че не са допуснати грешки при планирането  и провежданео на операцията и че смъртта на г-н Шарков не е в резултат от незаконното поведение на длъжностни лица.

На различни дати през 2014 г. жалбоподателките получават дължимите им обезщетения за смъртат на техния близък, съгласно съответните норми на ЗМВР.

Жалбоподателките повдигат оплакване, че властите не са разследвали прецизно  начина, по който е била планирана и проведена операцията на 14 март 2014 г., при която г-н Шарков е загубил живота си, както и че те   не са направили достатъчно, за да защитят неговия живот.

Съдът намира, че възраженията на Правителството по допустимостта на оплакванията  ще бъдат разгледани едновременно с тяхната основателност, тъй като въпросите са тясно свързани.

Той подчертава, че оплакванията не са свързани с начина на провеждане на наказателното производство срещу г-н П.П. Въпросът, който се поставя, е дали властите са били длъжни да разследват има ли  небрежни действия или бездействия от страна на длъжностни лица, които пряко са допринесли за смъртта на г-н Шарков и, ако е така, дали разследванията, проведени в хода на  наказателното производство срещу г-н П.П., са били били достатъчни за изпълнение на това задължение.(§129)Съдът припомня, че такова разследване е наложително, когато се е стигнало до загуба на човешки живот при обстоятелства, потенциално ангажиращи отговорността на държавата поради предполагаема небрежност при изпълнението на нейните позитивни  задължения по чл. 2, макар че не е задължително да се стига до осъдителна присъда. В отделни случаи граждански или дисциплинарни производства може да са достатъчни.(§129) Съдът се позовава на богатата си практика в тази насока. Той обръща внимание, че наказателното производство срещу г-н П.П., в което жалбоподателите предявяват искове за обезщетение срещу него,   не е имало за цел да разследва или компенсира твърдяното неспособност на властите да направят достатъчно, за да защитят живота на г-н Шарков. Обезщетението, присъдено на жалбоподателките в това производство, дължимо от г-н П.П.,  е имало за цел да компенсира вредата, която са претърпели поради неговото деяние, а не всяка вреда, претърпяна в резултат на действия или бездействия от властите във връзка с това. Ето защо те не са загубили статуса си на жертви и възраженията на правителството са отхвърлени.

Същевременно наказателният процес срещу г-н П.П. съвсем не освобождава Правителството от отговорност да проведе разследване по този въпрос.

По отношение на формата на разследванията Съдът няма някакви специални изисквания, които да отговарят на стандартите на чл. 2. Като първа стъпка двете вътрешни разследвания според Съда не изглежда да са били неадекватни, нито забавени или извършени от некомпетентни лица.Той обаче констатира два основни пропуска. Първият е, че второто вътрешно разследване не е започнато служебно, а след изрично искане на г-жа Рибчева. Втората по-сериозна грешка е, че и двете разследвания са имали чисто вътрешен характер и докладите по тях остават класифицирана информация в продължение на няколко години. До тях няма достъп никой – дори и най- близките.

Съдът достига до извода, че е налице нарушение на член 2 от Конвенцията в неговите процесуални аспекти поради непровеждането на ефективно разследване доколко длъжностни лица или властите  са предприели разумни мерки за защита на живота на г-н Шарков.

Относно оплакването за нарушаване на позитивните задължения на държавата да защити в достатъчна степен живота на г-н Шарков (в материалния аспект на чл. 2) принципната позицият на Съда е, че държавата отговаря за прилагането на стандартите за употреба на сила, като полицейските служители не са изключени от този ангажимент. При преценката на всеки конкретен случай обаче се взема предвид, че полицаят доброволно се е наел да изпълнява високо опасни действия и рискът е неизбежен. Той се въздържа от категорични оценки доколко действията   при планирането на операцията и при нейната реализация са били адекватни. Все пак отбелязва, че общото впечатление, което те създават, е, че властите, и по-специално командването на антитерористичния отряд, неправомерно са ускорили операцията и са подценили степента, в която г-н П.П. се  е подготвил да се противопостави на всеки опит на полицията да нахлуе в апартамента му. Доколкото обаче въпросът опира до предположения, Съдът се въздържа да даде оценка дали ако тези грешки не бяха допуснати, те биха позволили на властите значително да намалят риска, на който са били изложени полицаите. Фактът е, че това е била операция, изпълнена с опасност, проведена срещу тежко въоръжен и решителен мъж, добре барикадирал се в дома си. Въпреки грешките, властите са взели предпазни мерки, които по онова време биха могли да се възприемат като разумни. Съдът подчертава, че тъй като е далеч от събитията, той следва да бъде изключително предпазлив и не може да си позволи със задна дата да дава оценка на адекватността на предприетите мерки (включително в случаите на преценка за използваната сила доколко е била абсолютно необходима, където се прилага значително по-висок стандарт).Въпреки констатацията му за  някои допуснати грешки, той не намира, че българските власти не са изпълнили задължението си да предприемат разумни стъпки за защита на живота на г-н Шарков. Затова  според него не е налице нарушение на член 2 от Конвенцията в материалния му аспект.

……………………..

ЧЛЕН 3  – забрана за изтезания или нечовешко или унизително отношение или наказание

чл.3(забрана за нечовешко отношение – материални  и процесуални аспекти, полицейско насилие)

Yanchovichin v. Bulgaria(Application no. 78907/16)16 March 2021

/решенине на комитет/

Жалбоподателят, брат му и негов приятел са задържани   в РПУ поради сигнал за извършени хулигански прояви. Той е отведен в отделна стая от трима полицаи, а брат му и негов приятел са останали отвън в коридора. Според по-късно дадените от полицаите показания    в проведеното наказателно производство докато била изготвяна заповедта за 24-часовото му задържане жалбоподателят е започнал да обижда  полицейските служители и да се държи агресивно. Ето защо  бил предупреден, че ще се използва срещу него физическа сила. Според полицаите той ритнал бюрото срещу единия полицейски служител, което провокирало съответно предприемането на мерки за неутрализирането му, бил повален на пода и започнал да вика, че му е счупен кракът. В последващия наказателен процес жалбоподателят отрича твърденията за употреба на обиди и псувни, а твърди, че е бил ритан от един от полицаите /Т./ в коляното, който му причинява телесно увреждане, категоризирано впоследствие като средна телесна повреда. Изявленията му се потвърждават от брат му и неговия приятел, които са били в коридора и са чули както виковете му, а впоследствие  е извикана линейка. Прегледът на дежурния лекар констатира увреждания на лявата капачка на коляното, извършва наместване и обездвижва крака. Констатирани са и хематоми както по крака, така и по тялото.

След подадена жалба до районната прокуратура в Банско и отвод на всички местни прокурори делото е прехвърлено по подсъдност на районната прокуртура в Благоевград. През декември 2013 срещу Т.  е повдигнат обвинение за причиняване на средна телесна повреда по време на изпълняване на служебите си задължения (чл. 132, ал. 2НК)

С присъда на районния съд  Т. е обявен за невинен въз основа на гласовете на двамата съдебни заседатели, които приемат изцяло версията на полицейските служители. Професионалният съдия в особеното си мнение отбелязва, че насоката на удара в коляното очевидно сочи,  подсъдимият пряко с действията си е причинил  увреждането. В този дух е и протестът, изготвен от прокуратурата, която излага мотиви за неправилно установена фактическа обстановка . С решение на Окръжния съд присъдата е оставена в сила. Въз основа на назначената нова медицинска експертиза той стигна до заключението, че нараняванията на жалбоподателя са били косвено, а не пряко  причинени от Т. в хода на използваната законно сила срещу жалбоподателя.

Европейският съд  разглежда оплакванията на жалбоподателя в светлината на чл. 3 в неговите материални и процесуални аспекти.

Той отбелязва няколко безспорни факта: че жалбоподателят е влязъл здрав в полицейското управление; че уврежданията са му причинили сериони страдания; че увреждането е извършено от посочения полицейски служител. Съдът посочва, че въпреки обоснованата законност на действията на полицаите жалбоподателят не е представлявал за тях такава опасност (с оглед на предходното му поведение), която да оправдава подобно третиране. Той обръща внимание,  че нито националните съдилища, нито правителството са представили убедителни или достоверни аргументи, които биха дали основание за заключението, че прибягването до степента на сила, използвана от служител Т. В. срещу жалбоподателя, е било безусловно необходимо поради поведението на последния. Поради това Съдът достига до извода, че по отношение на жалбоподателя е било допуснато нарушение на чл. 3 в неговите материални аспекти.

Що се отнася до процесуалните аспекти на чл. 3 Съдът упреква националните съдилища, че дори и и да е била законна употребата на сила те въобще не са изследвали въпроса относно нейната пропорционалност – дали е било абсолютно необходимо прилагането на физическа сила в светлината на  разпоредбата на чл. 72 от ЗМВР. Това е било още повече наложително с оглед протеста на прокурора, в който той изрично отбелязва, че  силата, използвана от Т. В., не съответства на твърдяното нарушение на жалбоподателя. Доколкото подобен  подход е  напълно несъвместим със стандартите, произтичащи от съдебната практика на Съда в тази област, е установено нарушение на чл. 3 и в неговите процедурни аспекти.

…………

чл.3(забрана за изтезания – материални  и процесуални аспекти)

X and Others v. Bulgaria(Application no. 22457/16), 2 February 2021

Решение на Голямото отделение

Жалбоподатели са  три деца –  едно братче и две сестри на 12, 10 и 9 години, които са изоставени от своята майка и са били настанени  в Дом за деца без родителски грижи в с. Страхилово, община Полски Тръмбеш, област Велико Търново.  Жалбата е депозирана от техните осиновители – италианско семейство, което няколко месеца след пристигането им в Италия констатира от разказите на децата, че те са били сексуално насилвани  и малтретирани докато  са живеели в дома. След като сезират различни институции и медии в Италия с помощта на италианските власти са информирани българските институции за случая. В България са извършени няколко проверки – от страна на Държавната агенция за закрила  на децата, както и  от страна на прокуратурата, но не е установено да са осъществявани актове на сексуално насилие по отношение на децата и затова прокуратурата отказва да образува досъдебно производство по случая двукратно. Подробната фактология по случая е описана в каталога на българските решения за 2019 г.

С решение от 17 януари 2019 г. камарата единодушно постановява, че оплакванията по чл. 3 и чл. 8 са допустими, но неоснователни.

След направено искане за разглеждане на делото от  Голямото отделение от децата чрез техните осиновители последното е уважено. Между страните са разменени становища, а  устното изслушване е проведено на 15 януари 2020 г. в сградата на Европейския съд.

С решението си от 2 февруари 2021 г. Съдът единодушно приема, че жалбоподателите, поради своята млада възраст и статута си на деца, останали без родителски грижи и настанени в институция, са били в особено уязвима ситуация и че сексуалното насилие, на което се твърди, че са били подложени, ако би било установено, е достатъчно сериозно, за  да попадне в приложното поле на член 3 от Конвенцията. Голямото отделение единодушно достига до извода, че държавата не е нарушила позитивните си   задължения за въвеждане на подходяща законодателна и регулаторна рамка, както и за предприемане на превантивни оперативни мерки. Съдът не разполага с достатъчно информация, за да се установи, че българските власти са знаели или е трябвало да  знаят за реален и непосредствен риск за жалбоподателите да бъдат подложени на малтретиране, което например да доведе до задължение за предприемане на превантивни оперативни мерки за тяхното предпазване от такъв риск. Поради това не е установено нарушение на чл. 3 в неговите материалноправни аспекти.

Голямото отделение обаче с 9 срещу 8 гласа намира, че е допуснато нарушение на процесуалните аспекти на чл. 3, тъй като проведеното разследване на твърдяното сексуално насилие не е било ефективно. Аргументите на мнозинството са следните.

Съдът подлага на анализ ефективността на проведеното разследване. Той констатира, че няма забавяне от страна на ДАЗД, която, веднага след като в българската преса се появяват материали за публикацията на италианския журналист във вестинк „Еспресо“, сезира прокуратурата и сама инициира проверка по сигнала в дома. Допълнително получените материали от прокуратурата в Милано, конкретизиращи имената на потенциално замесените възрастни,  дават основание на прокуратурата във Велико Търново веднага да разпореди проверка. Двете процедури, започнати от българската прокуратура приключват сравнително бързо –  през юни и ноември 2013, но събраните доказателства водят до заключението, че не са налице данни за извършено престъпление. Макар че резултатите от разследването не са предадени  на италианските власти и на родителите своевременно, Съдът не намира, че тези забавяния са нарушили ефективността на самото разследване.

Той упреква българските власти по-скоро в едностранчивост на проведеното разследване, в пропуските за извършването на действия, които в случая са били уместни, и които са свързани с   изявленията на децата. Техните обяснения са били дадени пред психолози от терапевтичен център и записани на DVD, наред с това жалбоподателите са разказали повторно  всичко и   пред  италианския прокурор за непълнолетни (също   записани на DVD). Техните разкази са били приети за достоверни от италианските власти въз основа на констатациите, направени от специалистите и са съдържали някои точни подробности; били са  посочени и конкретни лица  като извършители на предполагаемата сексуална злоупотреба. Съдът посочва, че ако българските власти са имали съмнения относно достоверността на тези твърдения, по-специално поради някои противоречия, установени в изявленията на жалбоподателите, както и поради възможността   родителите да са им повлияли, те биха могли да се опитат да изяснят фактите, като поискат интервю с жалбоподателите и с техните родители. Това би дало възможност да се прецени  достоверността на твърденията им, а  при необходимост да  получат допълнителни подробности относно някои от тях. Такава информация е могла да бъде събрана и от психолозите, които   са изслушали изявленията на децата и биха били  в състояние да предоставят уместна информация. Макар и това да не е било твърде препоръчително с оглед задълбочаване травмата у децата и рискът, че подобно действие би било неуспешно предвид големия период от време, който е изминал от събитията, Съдът приема, че при тези обстоятелства българските власти е трябвало да преценят необходимостта от искане на такива интервюта. Властите обаче въобще не са обсъдили подобна възможност и в тази насока не са изложили никакви мотиви – вероятно поради това, че жалбоподателите не живеят в България. Съдът обръща внимание, че според неговата съдебна практика при дела с международен елемент  процесуалното задължение за ефективно разследването може да доведе до задължението да се търси сътрудничеството с други държави за целите на разследването. В случая жалбоподателите са могли да бъдат разпитани в рамките на механизма за правна помощ, съществуваща в Европейския съюз от 2007 г. Българските власти обаче не са изискали видеозаписите от своите италиански колеги. А поради този пропуск те не са могли да ги покажат  и на специално обучени специалисти, които да преценят тяхната достоверност, както го изискват чл. 34§1 и 35§1с от Конвенцията от Ланзароте. Поради липсата на медицински документи българските власти са могли да поискат децата да бъдат подложени на медицински прегледи, които биха позволили да се потвърдят или отхвърлят твърденията на първия жалбоподател за изнасилване. Съдът отбелязва наред с това, че в показанията на жалбоподателите и родителите им  са се съдържали сведения, че и други деца в дома са ставали жертва на насилие от насилници деца. Властите са били обвързани от процесуалното си задължение да хвърлят светлина върху тези твърдения. Въпреки наличието на такава информация разследванията са били ограничени само до интервюирането  на деца, които са живеели в дома към момента на разследването – среда, която би могла да повлияе на техните отговори. Не са били издирени и разпитани напусналите междувременно сиропиталището.

Според Съда, с оглед сериозността на твърдяната злоупотреба, е трябвало да се предприемат и други процесуални способи, като телефонно проследяване, проверка на електронни съобщения, наблюдение на периметъра на дома, дори използване на агенти под прикритие, както се предвижда в чл. 30, § 5 от Конвенцията от Ланзароте.

Властите са упрекнати и затова, че въпреки твърденията на децата, че са били фотографирани и са правени видеозаписи с тях от местен фотограф, студиото му не е било обект на претърсване, макар след разрешение от съд. Европейският съд намира, че изявленията на председателя на ДАЗД по телевизията преди приключването на самите проверки в дома, че обвиненията на родителите са манипулативни и клеветнически, както и посещението на няколко народни представители, които са възприели същата позиция, са довели до подкопаване на обективността на самото разследване.

Вместо да изяснят всички релевантни факти, властите са се опитали да установят, че твърденията на жалбоподателите са неверни, като са изтъкнали неточности, съдържащи се в тях. Според Съда разследващите органи не са използвали механизмите на  международното сътрудничество и не са взели всички разумни мерки, за да осветят фактите по настоящото дело, а така също не са извършили пълен и внимателен анализ на наличните доказателства. Констатираните пропуски изглеждат достатъчно сериозни, за да се достигне до извода, че проведеното разследване не е било ефективно в светлината на чл. 3 от Европейската конвенция и на други приложими международни инструменти и по-специално – Конвенцията от Ланзароте.

Към решението е приложено колукктивното особено мнение, изразено от осем от съдиите, измежду които е и това на българския съдия Йонко Грозев, които не приемат решението на мнозинството.

Те не приемат становищеточе е било допуснато на рушение на чл. 3 в процесуалните му аспекти, подчертавайки, че то се основава на неправилно тълкуване и интерпретация на Конвенцията от Ланзароте, която е тълкувана и в разрез с обяснителния доклад към нея. Според тях  в желанието си   да отговорят на тъжната история на жалбоподателите, мнозинството в това решение е надхвърлило границите на ролята, подобаваща на този Съд, и по този начин е създало несигурност относно обхвата на защитата, която  предлага и изисква чл. 8 както в национален контекст, така и  контекста на този съд. Както всички съдии от Камарата, които единодушно достигат до извода, че не е било допуснато нарушенине на процедурните аспекти на чл. 3, така и подписалите с особено мнение решението, подкрепят изцяло мотивите, изложени от Камарата. Те посочват, че са поставени в особено неблагоприятно положение – това решение е получило подкрепа само на девет от двадесет и трима съдии на този съд, които са участвали във вземането на решение.Този факт би  трябвало да прозвучи като предупреждение за Голямата камара.

…………………………

ЧЛЕН 6 – право на   справедлив процес (наказателноправни аспекти)

чл. 6§2(презумпция за невинност – изявление на министър)

Stefanov v. Bulgaria(Application no. 26198/13), 2 February 2021

/решение на комитет/

През 2011 г. жалбоподателят  е условно предсрочно освободен от изтърпяването на наказанието си за грабеж и убийство, извършени през 1997 г. През септемвир 2011 г. той е задържан отново след въоръжен грабеж, извършен в Ботевград. Определена му е мярка за неотклонение задържане под стража, която на 17 януари 2013 г. е изменена в домашен арест поради влошеното му здравословно състояние. Към онзи момент производството е все още в досъдебната си фаза.

Няколко дни по-късно, на 25 януари 2013 г. в обзорното предаване „Панорама“ Министърът на вътрешните работи Цветан Цветанов отправя критики към българския съд по повод  това, че „институциите не работят в полза на обществото“  и фрапиращ пример за това бил случаят на жалбоподателя, защото съдът му бил  изменил мярката за неоклонение.

С влязла в сила присъда на 5 май 2016 г. жалбоподателят е признат за виновен и осъден за извършения от него въоръжен грабеж.

Правителството оспорва правото на сина на жалбоподателя да продължи процедурата, започната от неговия баща след смъртта му на 5 юни 2018 г., тъй като намира, че правото да се считаш за невинен до доказване на противното с влязла в сила присъда е изключително лично и не може да се приема за прехвърлимо. То подчертава, че смъртта на жалбоподателя няма връзка с предмета на делото и се позовава на констатациите на ЕСПЧ по делото Sanles Sanles v. Spain (решение по допустимост), no. 48335/99, ECHR 2000‑XI).

Съдът отбелязва, че в цитираното от Правителството решение наследникът  на починал жалбоподател е поискал де депозира жалба до Съда от името на това лице и поради тази причина жалбата е била обявена за недопустима. Докато в случаи, подобни на този – когато лицето почине след като вече е сезирало Съда, наследниците са били конституирани да продължат производството (напр. (see, for example, Thévenon v. France (dec.), no. 2476/02, ECHR 2006‑III; Angelov and Angelova v. Bulgaria (dec.), no. 16510/06, 7 December 2010; Bittó and Others v. Slovakia, no. 30255/09, § 74, 28 January 2014)     В по-скорошни дела, свързани със ситуации, в които жалбоподателите са починали в хода на производството пред него, Съдът е приел, че решаващият въпрос не е дали въпросните права са или не могат да се прехвърлят на наследниците, желаещи да продължат производството, а дали наследниците по принцип биха могли да претендират за легитимен интерес да поискат от Съда да разгледа делото въз основа на желанието на жалбоподателя да упражни своето индивидуално и лично право на жалба (вж. Ergezen, цитирано по-горе, § 29; Ivko срещу Русия, № 30575/08, § 68, 15 декември 2015 г .; и Provenzano срещу Италия, № 55080/13, § 96, 25 октомври 2018 г.).

Съдът наред с това подчертава, че жалбите, с които е сезиран, обикновено имат морално измерение и близките до жалбоподателя лица могат да имат легитимен интерес,    че справедливостта ще бъде възстановена макар и след смъртта на жалбоподателя (вж. реш по допустимост по делото Malhous v. the Czech Republic [GC], № 33071/96, ECHR 2000 XII).

Връщайки се към настоящия случай, Съдът посочва, че синът на жалбоподателя  е близък член на семейството и негов наследник и той има легитимен интерес да продължи жалбата на баща си и да получи решение.

Повдигнатото оплакване е за нарушаване на презумпцията за невинност от страна на министъра на вътрешните работи, който  в интервюто  по телевизията го е посочил като виновен за изършеното престъпление през 2011 г. на етап, когато производството още е било висящо.          Правителстовто повдига редица възражения за недопусимост на жалбата, които са отхвърлени от съда.

Във връзка с основателността на оплакването Европейският съд припомня, че според утвърдената от него практика презумпцията за невинност съгласно член 6 § 2 от Конвенцията ще бъде нарушена, ако изявление на държавен служител относно лице, обвинено в престъпление, отразява мнение, че е виновно преди да е доказана вината му според закона (Allenet de Ribemont v. France, 10 February 1995, §§ 35-36, Series A no. 308, and Velyo Velev v. Bulgaria, no. 16032/07, § 46, ECHR 2014). В този контекст е важен изборът на думи от публичните служители в техните изявления  преди дадено лице да бъде  признато за виновно и осъдено за престъпление (виж Daktaras v. Lithuania, no. 42095/98, § 41, ECHR 2000‑X)  Въпросът дали дадено изявление на държавен служител е в нарушение на принципа на презумпцията за невиновност трябва да се определя в контекста на конкретните обстоятелства по дадения случай (виж Natsvlishvili and Togonidze v. Georgia, no. 9043/05, § 103, ECHR 2014; и Lolov and Others , § 63).

В настоящия случай жалбоподателят е повдигнал оплакване във връзка с изявлението министъра на вътрешните работи по повод факта, че той е бил поставен под домашен арест от националните съдилища, което министърът критикува. Европейският съд обръща внимание на обстоятелството, че дори и да се приеме, че репликите са били изречени спонтанно по време на телевизионно предаване на живо, докато министърът на вътрешните работи е давал пример за решения на националните съдилища, които  не одобрява, като високопоставен държавен служител той е бил длъжен да подбира внимателно думите си (§ 30). Съдът е категоричен, че „разглежданото изявление надхвърля коментар относно релевантни фактически събития или обяснение, че дадено лице е заподозряно в извършване на престъпления“.То може да създаде сред зрителската аудитория  впечатление, че жалбоподателят несъмнено е извършил въоръжен грабеж, стрелял е по полицаи, взел е кола и е отвлякъл хората в нея.(§31) Това изявление е направено по време, когато разследването във връзка с тези престъпления все още е в ход.

Съдът посочва, че е достигал до подобни заключения в множество дела не само срещу България, но и срещу други държави(Gutsanovi, § 201; Alexey Petrov, § 74: and Maslarova, § 46, all cited above; Butkevičius v. Lithuania, no. 48297/99, § 53, ECHR 2002‑II (extracts); and Petrov and Ivanova v. Bulgaria, no. 45773/10, § 46, 31 March 2016)

Той не вижда причина да  стигне до различно заключение в конкретния случай и установява нарушение на чл. 6§2 от Европейската конвенция. Съдът присъжда обезщетение за неимуществени вреди на жалбоподателя.

……….

ЧЛЕН 8 – право  на неприкосновеност на личния и семейния живот

чл. 8(право на неприкосновеност на личния живот; липса на пропорционалност)+чл. 14(забрана за дискриминация)

Behar and Gutman v. Bulgaria   (Application no. 29335/13), 16 february 2021

През януари 2006 г. жалбоподателите и шестнадесет други лица, както и шестдесет и шест неправителствени организации предявяват искове на осн. чл. 5 от Закона за защита от дискриминация /ЗЗД/ срещу Волен Сидеров – лидер на политическа партия „Атака“.  Те твърдят, че редица публични изявления, направени от него, представляват тормоз и подбуждане към дискриминация срещу роми, турци, евреи, католици и сексуални малцинства. Жалбоподателите посочват, че всеки от тях – като член на малцинство – е бил лично засегнат от тези изявления. В своята претенция те се позовават на чл. 32, ал. 1 от Конституцията, отбелязвайки че имат право на защита срещу посегателства върху тяхната чест, достойнство и добро име. Софийският районен съд /СРС/ разделя делото на осем отделни дела въз основа на специфичния вид дискриминация.

Делото на двамата жалбоподатели, които са от еврейски произход, е свързано с публикациите и изявленията на г-н Сидеров срещу евреите и Холокоста. Жалбоподателите се позовават по-конкретно на редица пасажи в две книги на г-н Сидеров – „Силата на мамона“, публикувана през 2004 г. и на второто издание на  „Бумерангът на злото“ (2002 г.). В първото издание на  книгата (публикувано също през 2002 г.), се оспорва Холокоста и авторът го нарича „измама“ – „… Тогава се появи зародишът на голямата измама, наречена „Холокост “- версията [на историята, според която] 6 000 000 евреи бяха обгазени и изгорени в пещите на концлагерите на Хитлер. … ”(стр. 169)

Наред с това жалбоподателите се позовават и на две речи на г-н Сидеров – едната на предизборен митинг на партия „Атака“ в Бургас на 22 юни 2005 г., на който той декларира, че неговите представители в Парламента няма да позволят България да се превърне в еврейска колония. Във втората реч, произнесена на първата сесия на новоизбрания парламент на 11 юли 2005 г., той издига лозунга, че България трябва да бъде за българите.

На 10 февруари 2009 г. СРС отхвърля иска на жалбоподателите. Той приема, че направените изявления от страна на г-н Сидеров не са целяли да накърнят тяхното достойнство или чест, или да създадат сплашваща враждебна и обидна среда. (решение от 10.02.2009 г. по гр.д. № 2855/06 на СРС). Това решение е обжалвано от жалбоподателите. Те посочват, че предвид фигурата му на политик и депутат, както и  втори по получен брой гласове на президентските избори, ако г-н Сидеров  не може да повлияе на общественото мнение със своите възгледи и изявления срещу малцинствата, то тогава никой не би могъл да го направи. Жалбоподателите се позовават и на практиката на Съда в Страсбург, че расистката и антисемитска реч и отричането на Холокоста не са защитени форми на изразяване.

С решение № 2935 от 20.12.2010 г. по гр.д. № 80/2010 г. СГС оставя в сила решението на СРС, възприемайки изцяло мотивите на първоинстанционния съд и приемайки, че не са налице съставните елементи на тормоз или подбуждане по смисъла на ЗЗД.  С определение № 1215 от 15.11.2012 г. по гр. Д. № 533/2012 г., IV г. о. на ВКС не допуска до касация жалбата. В мотивите си той отбелязва, че понятията за тормоз и подбуждане към дискриминация са изчерпателно дефинирани в ЗЗД. Значението на съответните разпоредби е ясно, а жалбоподателите не са се позовали на противоречива съдебна практика по въпроса.

В мотивите на Европейския съд е направен анализ освен на правната рамка на българското законодателство, както и на практиката по приложението на ЗЗД, но така също и на съответните международни документи – Препоръка No. R (97) 20 от 1997 г. относно речта на омразата; констатациите от четвъртия доклад за България (публикуван през септември 2009 г., обхващащ периода 2004 – 2008 г.) на Европейската комисия срещу расизма и нетолерантността /ECRI/ , в който се отбелязва със загриженост, че една крайно дясна партия предприема яростни вербални атаки срещу етнически и религиозни малцинства. Подобни констатации има и в петия доклад за България (CRI(2014)36), публикуван през септември 2014 г., който обхваща периода между средата на 2008 и март 2014 г.

По повод допустимостта на жалбата от страна на правителството са изложени множество възражения, които не са приети от Съда.

По повод приложимостта на чл. 8 и чл. 14 Правителството изтъква възражения, че в случая оплакванията са необосновани, защото исковата претенция не била основана на някакви конкретни фактически обстоятелства и в този смисъл търсената на национално ниво защита не е следвало да се реализира по пътя на ЗЗД, а преди всичко чрез наказателното законодателство. Наред с това фактите по делото не попадали в  предметния обхват на чл. 14 от Конвенцията, тъй като жалбоподателите не са претърпели никакви преки или косвени вреди в личната си сфера в резултат на изявленията на г-н Сидеров. Нито са  изтъкнали подобни  аргументи за това в националното производство.

Европейският съд започва анализа си с приложимостта на чл. 8. Той отбелязва,  че въпросът в този случай е дали негативните публични изявления срещу една социална група могат да се разглеждат като засягащи „личния живот” на отделни членове на тази група до степен, която да задейства прилагането на член 8 от Конвенцията по отношение на тях. Този въпрос се отнася  до компетентността на Съда ratione materiae, поради което е разгледан като въпрос за допустимост. В своя анализ Европейският съд се позовава на практиката си по редица дела от подобен характер (§§58-66). Той очертава основните принципи, от които изхожда, за да определи приложимостта на чл. 8. Съдът посочва релевантните фактори които се вземат под внимание, макар, че те не са изчерпателно изброени:  а) характеристиките на групата (напр. нейния размер, степента на хомогенност, нейната особена уязвимост или история на заклеймяване и нейната позиция спрямо спрямо обществото като цяло), б) точното съдържание на негативните твърдения по отношение на групата (по-специално степента, до която те могат да предадат негативен стереотип за групата като цяло, и конкретното съдържание на това (в) формата и контекста, в които са направени изявленията, техния обхват (който може да зависи от това къде и как са направени), позицията и статута на техния автор и степента, в която те са могли да повлияят на основен аспект на идентичността и достойнството на групата. Съдът подчертава, че нито един от тези фактори няма предимство; взаимодействието на всички тях  води до крайния извод дали е достигнато „определеното ниво“, изисквано съгласно стандартите, възприети в решението по делото Aksu  v. Turkey [GC] (nos. 4149/04 and 41029/04,  § 58), и „прагът на тежест“, установен по делото Denisov v. Ukraine [GC], no. 76639/11, §§ 112-114, 25 September 2018) и дали член 8 е приложим по този начин. Общият контекст на всеки случай – по-специално социалният и политически климат, преобладаващ по времето, когато са направени изявленията, също може да бъде важен фактор.

Връщайки се към конкретния случай, Съдът отбелязва, че изявленията на г-н Сидеров с оглед техния тон и начин на представяне са били с ярка антисемитска насоченост. Що се отнася до (по-специално) изявленията, които отричат ​​реалността на Холокоста и го разглеждат като история, измислена като средство за финансово изнудване, Съдът и бившата Комисия неизменно възприемат подобни изявления като нападения срещу еврейската общност и като подбуждане към расова омраза, антисемитизъм и ксенофобия (Perinçek v. Switzerland [GC], no. 27510/08, § 227, ECHR 2015;както и по-новите   Williamson v. Germany (dec.), no. 64496/17, § 26, 8 January 2019, и Pastörs v. Germany, no. 55225/14, §§ 39 and 48, 3 October 2019).

Едва ли може да се постави под съмнение, че всички тези изказвания представляват крайно негативни стереотипи, целящи да позорят евреите и да предизвикат предразсъдъци и омраза към тях.

С оглед на всички тези фактори, които в случая сочат в една и съща посока и се подсилват взаимно, Съдът приема, че изявленията, направени от г-н Сидеров и оспорени от жалбоподателите, са могли да окажат достатъчно въздействие върху чувството за идентичност на евреите в България и върху чувството за собствено достойнство и самочувствие на отделни евреи там, за да са достигнали „определено ниво“ (вж. Aksu, цитирано по-горе, § 58) или „праг на тежестта“ (вж. Денисов, цит. по-горе, §§ 112-14), което се изисква с оглед наличието на   засягане на „личния живот” на жалбоподателите. Поради това Съдът приема, че член 8 от Конвенцията е приложим. Във връзка с този извод той достига до извода, че чл. 14 също намира приложение, тъй като той няма право на самостоятелно съществуване.

Що се отнася до възраженията, че жалбоподателите не били използвали най-ефективното средство за защита – иск пред КЗД, както и че не всички конкретни примери, изброени в исковата молба като фактори, удостоверяващи дискриминирането им, са били приложени към исковата молба (визира се книгата му „Властта на мамона“, както и  речта пред митинга в Бургас те са отхвърлени, тъй като г-н Сидеров не е отрекъл авторството си на книгата, а речта на митинга в Бургас е била коментирана от СГС.

Така всички възражения по допустимост, направени от Правителството, са отхвърлени.

По съществото на спора Съдът констатира, че  българските съдилища не са оценили по подходящ начин тона на изявленията на г-н Сидеров. Те са  омаловажили ефекта им да заклеймяват евреите като група и да предизвикват омраза и предразсъдъци срещу тях и очевидно са ги възприели като не повече от част от легитимен дебат по въпроси от обществен интерес. С оглед на езика, използван от г-н Сидеров, и цялостната насоченост на неговото послание, лесно може да се види, че оспорените изявления в двете му книги са предназначени да осквернят евреите и да предизвикат предразсъдъци и омраза към тях; всички те повтарят стари антисемитски виждания, отричащи Холокоста .

Съдът подчертава, че ключовото съображение в настоящия спор е относителната тежест, която трябва да се отдаде на  двете права –  чл. 8 и чл. 10 – които по принцип имат право на еднакво зачитане  в конкретните обстоятелства на всеки случай. Затова следва да се вземат под внимание  конкретните аспекти на двете права, които се конкурират във въпросния случай, и необходимостта от преценка дали да се ограничи (или, в зависимост от случая, да се предостави защита) на всяко от тях. Националните власти имат свобода на преценка при извършването на тази оценка, но тяхното заключение може да бъде прието от Съда, само ако те са извършили преценка за пропорционалност  в съответствие с критериите, определени в неговата съдебна практика.

Според тази съдебна практика изразяването по въпроси от обществен интерес по принцип има право на силна защита съгласно член 10 от Конвенцията, докато изразяването, което насърчава или оправдава насилието, омразата, ксенофобията или друга форма на нетърпимост, обикновено не може да претендира за защита (вж. Perinçek, цитирано по-горе, § 230 ).

Подходът, по който българските съдилища оценяват смисъла на изявленията на г-н Сидеров, се отразява върху начина, по който те балансират правото му на свобода на изразяване срещу правото на жалбоподателите на зачитане на личния им живот. Въпреки че са признали конкуренцията между тези две права, не може да се каже, че съдилищата са преценили правилно тяхното относително значение при конкретните  обстоятелства.

Като  придават значителна тежест на правото на г-н Сидеров на свобода на изразяване във връзка с изявленията, оспорени от жалбоподателите, и като омаловажават ефекта от тези изявления върху жалбоподателите като етнически евреи, живеещи в България, българските съдилища не са осигурили  необходимия баланс  в съответствие с критериите, заложени в практиката на Съда.

Като отказват да предоставят на жалбоподателите обезщетение по отношение на дискриминационните изявления на г-н Сидеров, националните власти не успяват да реагират адекватно на дискриминацията поради етническия произход на жалбоподателите и да спазят позитивното си задължение да осигурят зачитане на „личния“ живот ”.

Поради това Съдът установява нарушение на член 8 от Конвенцията, разглеждан във връзка с член 14.

……………….

чл. 8(право на неприкосновеност на личния живот; липса на баланс)+чл. 14(забрана за дискриминация

Budinova and Chaprazov v. Bulgaria   (Application no12567/13), 16 february 2021

През януари 2006 г. жалбоподателите и шестнадесет други лица, както и шестдесет и шест неправителствени организации предявяват искове на осн. чл. 5 от Закона за защита от дискриминация /ЗЗД/ срещу Волен Сидеров – лидер на политическа партия „Атака“.  Те твърдят, че редица публични изявления, направени от него, представляват тормоз и подбуждане към дискриминация срещу роми, турци, евреи, католици и сексуални малцинства. Жалбоподателите посочват, че всеки от тях – като член на малцинство – е бил лично засегнат от тези изявления. Софийският районен съд /СРС/ разделя делото на осем отделни дела въз основа на специфичния вид дискриминация.

В своите искове жалбоподателите твърдят, че редица изявления, направени от г-н Сидеров в неговата телевизионна програма „Скат“,в  интервюта, речи и книга, представляват тормоз и подбуждане към дискриминация срещу хора от ромски етнически произход. Жалбоподателите отправят искане съдът да  разпореди на г-н Сидеров да спре  подобни изявления, публично да се извини и да   да бъде възстановено статуквото преди тези дейстивя. Те се позовават конкретно на негови изявления по телевизионната програма на партия „Атака“ от  от 22 март, 25 май, 30 май,1 юни , 4 юни, 7 юни и 8 юни 2005 г. с тема „Цигански терор“; както и на редица други предавания на тази тема, а така също на речи на г-н Сидеров на  предизборен митинг на партията в Бургас на 22 юни 2005 г.

И на  на първата сесия на новоизбраният парламент на 11 юли 2005 г.и на извадки от книгата му   „Българофобия“,публикувана в София през 2003г.

На 15 октомври 2008 г. Софийският районен съд отхвърля иска на жалбоподателите, приемайки, че  изявленията на г-н Сидеров представляват правилно упражняване на правото му да изрази мнение, гарантирано от член 39 § 1 от Конституцията. Решението е обжалвано пред СГС.  На 21 юни 2010 г. с решение № 2935 от 21.06.2010 г. по в. гр. д. № 2703/2010 г. Софийският градски съд оставя в сила решението на долната инстанция. Той постановява, че наличните доказателства не му позволяват да заключи, че оспорените изявления, описани в исковата молба, са подложили жалбоподателите на третиране, различно от това, предоставено на останалата част от населението, или са представлявали тормоз или подбуждане към дискриминация.

С определение № 972 от 08.08. 2012 г. по гр. Д. № 1672/2011 г. IV г. о. на  Върховния касационен съд отказва да допусне жалбата за разглеждане. Той приема, че няма индикации, че е налице несъответстваща съдебна практика по въпросите, разглеждани по делото, или че са поставени специални въпроси, свързани с правилното прилагане на закона или неговото развитие.

В мотивите на Европейския съд е направен анализ освен на правната рамка на българското законодателство, както и на практиката на ВАС и ВКС, но така също и на съответните международни документи – Препоръка No. R (97) 20 от 1997 г. относно речта на омразата; констатациите от четвъртия доклад за България (публикуван през септември 2009 г., обхващащ периода 2004 – 2008 г.) на Европейската комисия срещу расизма и нетолерантността /ECRI/ , в който се отбелязва със загриженост, че една крайно дясна партия предприема яростни вербални атаки срещу етнически и религиозни малцинства. Подобни констатации има и в петия доклад за България (CRI(2014)36), публикуван през септември 2014 г., който обхваща периода между средата на 2008 и март 2014 г.

Европейският съд отхвърля всички възражения за недопустимост на жалбата, направени от Правителстовто, които са идентични с тези, формулирани срещу жалбата на Behar and Gutman v. Bulgaria  (Application no. 29335/13, 16 february 2021)

По делото като amicus curiae са  допуснати да дадат становище две неправителствени организации. Greek Helsinki Monitor,със седалище в Гърция, се позовава на практиката на   Комитета на ООН за премахване на расовата дискриминация по въпроса дали могат отделни индивиди да се почувстват лично засегнати от обидни забележки, насочени срещу етническата или националната група, в която са членували.  The European Roma Rights Centre (“ERRC”) обръща внимание на всеобхватната дискриминация срещу ромите в Европа, на тяхното социално положение в неравностойно положение и на широкото използване на расистка реторика по отношение на тях – по-специално от политиците. ERRC се позовава  на Плана за действие от Рабат от  2012 г. „относно забраната за застъпничество на национална, расова или религиозна омраза, която представлява подбуждане към дискриминация, враждебност или насилие“ (A / HRC / 22/17 / Add.4).

По повод приложимостта на чл. 8 и чл. 14 Правителството изтъква възражения, че в случая оплакванията са необосновани, защото исковата претенция не била основана на някакви конкретни фактически обстоятелства и в този смисъл търсената на национално ниво защита не е следвало да се реализира по пътя на ЗЗД, а преди всичко чрез наказателното законодателство. Наред с това фактите по делото не попадали в  предметния обхват на чл. 14 от Конвенцията, тъй като жалбоподателите не са претърпели никакви преки или косвени вреди в личната си сфера в резултат на изявленията на г-н Сидеров. Нито са  изтъкнали подобни  аргументи за това в националното производство.

Европейският съд започва анализа си с приложимостта на чл. 8. Той  отбелязва, че  негативните  изявления на г-н Сидеров са били насочени към групата на  ромите в България. Съдът отдавна е признал в своята практика нейното неравностойно и уязвимо положение  и необходимостта от  специалната им защита

Изявленията на г-н Сидеров според Съда преднамерено са били формулирани с подстрекателски термини, били са насочени да представят ромите в България като изключително склонни към престъпления и разврат. Те са  били систематични и са се характеризирали с изключителната си опасност, тъй като общата насоченост на посланието му, предавано  многократно, е било да се втълпи, че ромите са неморални социални паразити, които злоупотребяват с правата си, живеят на гърба на българското мнозинство, подложили са  това мнозинство на системно насилие и престъпления и  имат за цел да завладеят страната. Без  съмнение това води до крайно негативни стереотипи, предназначени да оклеветят ромите в България и да предизвикат предразсъдъци и омраза към тях.

Предвид многото комуникационни канали, използвани от г-н Сидеров – телевизионни и радиопрограми, публични изказвания и книга – и честото повтаряне на основното му послание (особено в навечерието на парламентарните избори през юни 2005 г.) – може да се приеме, че изявленията му достигат до широка аудитория. Освен това той е бил добре позната фигура в българското общество и председател на тогавашна   партия, която е била в посдем, а  яростната му анти-ромска позиция изглежда е съставлявала основен компонент на политическото послание на неговата партия.

С оглед на всички тези фактори  Съдът приема, че изявленията на г-н Сидеров са могли да окажат достатъчно въздействие върху чувството за идентичност на ромите в България и върху чувството за собствено достойнство и самочувствие на отделни роми, за да са достигнали „определено ниво“ (вж. Aksu, цитирано по-горе, § 58) или „праг на тежеста“ (вж. Denisov v. Ukraine [GC], no. 76639/11, §§ 112-14, 25 September 2018) , което се изисква с оглед наличието на   засягане на „личния живот” на жалбоподателите. Поради това Съдът приема, че член 8 от Конвенцията е приложим. Във връзка с този извод той достига до извода, че чл. 14 също намира приложение, тъй като той няма право на самостоятелно съществуване.

Всички останали възражения за недопустимост на жалбата от страна на правителството са приети за неоснователни от Съда и са отхвърлени.

По съществото на спора Съдът припомня, че чл. 8 от Конвенцията създава позитивни задължения и че те могат да изискват приемането на мерки, предназначени да осигурят „зачитане на … личния живот“, дори в сферата на отношенията на индивидите помежду им (виж напр. X and Y v. the Netherlands, (Application no8978/80,26 march 1985), § 23; Von Hannover v. Grrmany(№ 2), (Applications nos. 40660/08 and 60641/08) § 98, 7 february 2012; и Aksu, § 59).

В Aksu (§§ 61 и 81), Съдът е приел във връзка с публични изявления, за които се твърди, че са създали  отрицателни стереотипи към малцинствена етническа група (ромите в Турция), че тъй като тези изявления могат да се разглеждат като засягащи „ личния живот” на отделните членове на групата, държавата има позитивно задължение да им  предостави обезщетение по повод направените  изявления.

При изпълнението на това задължение националните власти обаче трябва да вземат предвид и правата на автора на изявленията по член 10 от Конвенцията. По този начин в такива случаи главният въпрос е: дали властите са постигнали подходящ баланс между правото на пострадалата страна на зачитане на   нейния „личен живот“ и правото на автора на изявленията на свобода на изразяване. Ключовото съображение е относителната тежест, която трябва да се отдаде на тези две права (които по принцип имат право на еднакво зачитане) в конкретните обстоятелства за всеки случай.  Затова следва да се вземат под внимание  конкретните аспекти на двете права, които се конкурират във въпросния случай, и необходимостта от преценка дали да се ограничи (или, в зависимост от случая, да се предостави защита) на всяко от тях. Националните власти имат свобода на преценка при извършването на тази оценка, но тяхното заключение може да бъде прието от Съда, само ако те са извършили преценка за пропорционалност  в съответствие с критериите, определени в неговата съдебна практика.

Според тази съдебна практика изразяването по въпроси от обществен интерес по принцип има право на силна защита съгласно член 10 от Конвенцията, докато изразяването, което насърчава или оправдава насилието, омразата, ксенофобията или друга форма на нетърпимост, обикновено не може да претендира за защита ( вж. Perinçek, цитирано по-горе, § 230).  Дори изявленията, направени от членове на парламента, не заслужават малка защита, ако тяхното съдържание е в противоречие с демократичните ценности на системата на Конвенцията, тъй като упражняването на свободата на изразяване, дори в парламента, носи  „задълженията и отговорностите“, посочени в член 10 § 2 (вж. Pastörs v. Germany, no. 55225/14, § 47, 3 October 2019) .

Съдът отбелязва, че тъй като изявленията, по отношение на които жалбоподателите искат обезщетение, са (както е видно от самите термини, използвани в тях) prima facie дискриминационни по отношение на ромите, в настоящия случай този анализ също трябва да бъде пречупен и през  задълженията, произтичащи от чл. 14 от Конвенцията – по-специално във връзка със задължението за борба с расовата дискриминация, което включва дискриминация поради етнически произход. Съдът отбелязва, че не е негово задължение да коментира  дали оспорените изявления представляват „тормоз“ или „подбуждане към дискриминация, преследване и расова сегрегация“ по смисъла на раздел 5 от Закона от 2003 г. и параграф 1 (1) от от допълнителните разпоредби, тъй като националните власти и преди всичко съдилищата трябва да тълкуват и прилагат вътрешното законодателство. Задачата на Съда е ограничена до преразглеждане на техните решения в светлината на изискванията на Конвенцията. В този случай не може да се твърди, че българските съдилища са оценили по подходящ начин нюансите на изявленията на г-н Сидеров. Те са омаловажили ефекта  им да заклеймяват ромите в България като група, да предизвикват омраза и да създават предразсъдъци срещу тях и очевидно са ги възприели само като   част от легитимен дебат по въпроси от обществен интерес  Този подход обаче пренебрегва въпроса, че макар изразяването на мнение да може да засегне въпрос от обществено значение – като отношенията между етническите групи в дадена държава, той може в същото време да насърчава или оправдава омразата и нетърпимостта към някои от тези групи, и по този начин да нямат право на никаква или на много ограничена защита съгласно член 10 от Конвенцията (вж. например Pavel Ivanov v. Russia (dec.), no. 35222/04, 20 February 2007, № 35222/04, 20 февруари 2007 г., относно изявления за евреи в Русия, и BalsytėLideikienė v. Lithuania, no. 72596/01, § 79, 4 November 2008г., относно изявления по отношение на  евреи и поляци в Литва). С оглед на езика, използван от г-н Сидеров, и общата насоченост на неговото послание изявленията му надхвърлят легитимната част от публичния дебат за етническите отношения и престъпността в България. Подходът, по който българските съдилища оценяват смисъла на изявленията на г-н Сидеров, се отразява на начина, по който те балансират правото му на свобода на изразяване срещу правото на жалбоподателите на зачитане на личния им живот. Въпреки че са признали конкуренцията между тези две права, не може да се каже, че съдилищата са преценили правилно тяхното относително значение при обстоятелствата на настоящия случай.   Като придават значителна тежест на правото на г-н Сидеров на свобода на изразяване във връзка с изявленията, оспорени от жалбоподателите, и като омаловажават ефекта от тези твърдения върху жалбоподателите като етнически роми, живеещи в България, българските съдилища не са осигурили  необходимия баланс  в съответствие с критериите, заложени в практиката на Съда.

Като отказват да предоставят на жалбоподателите обезщетение по отношение на дискриминационните изявления на г-н Сидеров, националните власти не успяват да реагират адекватно на дискриминацията поради етническия произход на жалбоподателите и да спазят позитивното си задължение да осигурят зачитане на „личния“ живот ”.

Поради това Съдът установява нарушение на член 8 от Конвенцията, разглеждан във връзка с член 14.

…………………………….

ЧЛЕН 10 – СВОБОДА НА ИЗРАЗЯВАНЕ

чл. 10(свобода на изразяване; липса на пропорционалност)

Handzhiyski v. Bulgaria (Application no. 10783/14), 6 April 2021

Жалбоподателят е  местен политик, председател на регионалната структура на партията „Демократи за силна България“ . През юни 2013 г. в страната  има силни протести, които обхващат цялата страна, срещу новото правителство, излъчено след поредните парламентарни избори. То е доминирано от Българската социалистическа партия. В края на годината статуята на основателя на партията Димитър Благоев в Благоевград е боядисана в бяло и червено от неизвестни лица . На 25 декември жалбоподателят  поставя червена шапка и червена   чанта върху статуята и надпис „оставка“. За тези свои действия той е санкциониран по Указа за борба срещу дребното хулиганство, като му е наложена глоба от 100 лв.

Оплакването, което е повдигнато пред Съда, е за нарушаване на свободата на изразяване. Съдът го приема за допустимо, макар и жалбоподателят да не е претърпял значителни вреди с оглед размера  и последиците (той не се  счита за осъден след наложената санкция). Въпреки това обаче делото се отнася до принципния въпрос дали въобще се е налагало той  да бъде санкциониран и то е получило доста широк медиен отзвук , поради което Съдът приема, че за  жалбоподателя  е имало значителни неблагоприятни последици.

Постъпката на жалбоподателя според Съда може да се приеме като форма на „изразяване“ по смисъла на чл. 10§1 в хода на политическа кампания срещу основната парламентарна партия, на паметника на чийто основател той е поставил съответните символи. Следователно   с неговия акт той се е опитал да участва в политически протест и да „предаде“ своите „идеи“ за правителството и политическата партия, която го е подкрепила. Решението за осъждането му   и произтичащата от това глоба представляват намеса в правото му на свобода на изразяване. Безспорно, то  е „предписано от закона“ и преследва законната цел за защита на „правата на другите“. Но в случая Съдът приема, че не е налице нито една от  предпоставките на чл. 10§2, за да бъде ограничена свободата  на изразяване.

Изразяването на жалбоподателя се отнася до въпрос от обществен интерес, който по принцип има право на засилена защита. Освен това, макар да не е бил замислен като форма на художествено изразяване, актът също може да се разглежда като притежаващ елементи на сатиричен израз.  Когато намесата в правото на свобода на изразяване е под формата на „наказание“, то неизбежно изисква подробна оценка на конкретното поведение, което се търси, за да бъде наказано. В случая жалбоподателят не е унищожил или увредил паметника. Не се предполага, че той по някакъв начин е координирал действията си с неидентифицираните лица, които преди това са изрисували статуята. Следователно въпросът дали намесата може да бъде „необходима в демократичното общество“ е по-нюансиран.  Например деянията, предназначени да критикуват правителството или неговата политика или да привличат вниманието към страданията на група в неравностойно положение, не могат да бъдат приравнени на действия, дасочени да оскърбяват паметта на жертвите на масово зверство. Социалното значение на въпросния паметник, ценностите или идеите, които той символизира, и степента на почит, на която той се радва в общността, също биха били важни съображения.

В настоящия случай намерението на акта на жалбоподателя е  било да протестира срещу тогавашното правителство и политическата партия, която го подкрепи, в контекста на продължителен национален протест срещу това правителство. Жалбоподателят просто е използвал паметника на г-н Благоев като символ на политическата партия, която е искал да критикува, и поради това едва ли може да се каже, че постъпката му е означавала пренебрежение към дълбоко вкоренени социални ценности. Това допълнително се  потвърждава  допълнително от факта, че реакциите към него са били разнопосочни. Статуята е била поставена по време на комунистическия режим в България и изглежда е била разглеждана като свързана с ценностите и идеите, за които този режим е стоял. Трудно би могло да се сравни с, например, паметници на войници, които са дали живота си за отбраната на своята страна (за разлика от Синкова срещу Украйна, 9496/11, 27 февруари 2018 г.).

Макар и да би могло да се приеме, че символичният жест на жалбоподателя е нанесъл вреда на някои от хората, които са  били пряко свидетели на случилото се или са научили за това от медиите, свободата на изразяване е приложима и за „информация“ или „идеи“, които са обидни, шокиращи или безпокоят  държавата или която и да е друга част от населението.

Съдът достига до извода, че намесата – констатацията, че жалбоподателят е виновен за дребно хулиганство и произтичащата от това глоба – не е била „необходима в демократичното общество“, независимо от свободата на преценка, с която се ползват националните власти в тази област.

Решението е взето с шест на един гласа, съдия Вахабович е изразил особено мнение по случая, намирайки, че решението противоречи на постоянната практика на Съда и прави паралел именно с делото Синкова.

Решението е класифицирано в първо ниво по значимост.

………………………………

ПРОТОКОЛ 7

чл. 4 на Протокол 7 (във връзка с чл.6§1, наказателен аспект – не два пъти за едно и също нещо)

Tsonyo Tsonev c. Bulgarie(4)(Requête no 35623/11), 6 avril 2021

С решение на Европейския съд от 14.01.2010 г. е прието, че е било допуснато нарушение на чл. 4 от Протокол 7, тъй като жалбоподателят е бил осъден два пъти за едно и също деяние – веднъж по административен ред и втори път – в рамките на наказателно производство (фактите, въз основа на които е била наложена глоба по административен ред на жалбоподателя, са свързани с нарушаване на обществения ред, състоящо се в разбиване на вратата на жилището на г-н Г.И. и в нанесения му побой. Същите факти формират същността на обвиненията по чл. 129, ал. 1 и член 170, ал. 2 от НК които жалбоподателят е причинил средна телесна повреда на г-н Г.И. и е влязъл със сила в жилището му).

След постановяване на решението на Европейският съд   с решение на ВКС по искане на прокуратурата производството е възобновено, делото е изпратено по компетентност на Габровския окръжен съд, който потвърждава постановената предходна присъда, намирайки, че няма основания за отмяната й с оглед установената фактическа обстановка. Той постановява, че делото следва да бъде изпратено по компетентност на прокуратурата, която да поиска възобновяване на основание чл. 70г и 72 от ЗАНН.  Прокуратурата отказва възобновяване на производството, намирайки, че не са налице предпоставките за това,тъй като двете производства са били с различен предмет, а така също и защото междувременно делото е унищожено. Новата молба до ВКС за възобновяване на административното производство е оставена без уважение с мотива, че националното законодателство не забранява санкционирането на едно и  също лице за едни и същи факти по административен и по наказателен ред.

В процедурата по наблюдение за изпълнението на решенията на Съда Комитетът на министрите е информиран от българското правителство за предприетите индивидуални мерки (описани по-горе), както и за тези от общ характер, целящи да избегнат двойното наказване и спазването на принципа ne bis in idem при дублиране на административни и наказателни производства.С Резолюция от 7 декември 2017 г. ResDH(2017)408 Комитетът на министрите приема, че правителството е изпълнило всички мерки във връзка с постановеното решение на Европейския съд по жалбата на Цоньо Цонев.

Съдът припомня основните принципи, произтичащи от неговата практика във връзка с повдигнатите въпроси (Verein gegen Tierfabriken Schweiz (VgT) (précité, §§ 61-63), Bochan c. Ukraine (no 2) [GC], no 22251/08, §§ 33 et 34, CEDH 2015 et Moreira Ferreira c. Portugal (no 2) [GC], no 19867/12, § 47, 11 juillet 2017 Те могат да бъдат резюмирани по следния начин: а/ установяването на нарушение по чл. 46 от Конвенцията има декларативен характер и високодоговарящите страни се задължават да се съобразят с решенията, а Комитетът на Министрите наблюдава за изпълнението им; б/ ролята на Комитета на министрите в никакъв случай не означава, че предприетите мерки от държавата с цел да поправи установеното нарушение не могат да повдигнат нов проблем, който не е бил разглеждан по-рано в решението и оттам да бъдат предмет на нова жалба. С други думи, Съдът може да приеме ново оплакване във  връзка с възобновяване на процедура на национално ниво с цел изпълнение на неговите решения и това да даде основание за установяване на ново нарушение; г/ установяването на съществуването на нов проблем зависи от широка гама от обстоятелства на самото дело и дали не са налице предпоставките на чл.  35 § 2 b), съгласно които една жалба би била недопустима, ако е същата като предходна такава, разгледана от Съда и не съдържа нови факти.

Съдът преценява, че основният въпрос по това дело е дали двете жалби, депозирани от един и същ жалбоподател, се основават на едни и същи факти и  повдигат едни и същи оплаквания. Именно тук той установява, че след влизането в сила на решението му са настъпили нови факти, които не са били налице преди това.

С оглед на елементите, изложени по-горе, Съдът намира, че настоящото дело се характеризира с нови факти, които не би могъл да знае по време на разглеждането на жалба № 2376/03, като се има предвид, че те са настъпили след приемането на окончателното му решение решение по дело Цоньо Цонев, цитирано по-горе, и че те могат да доведат до ново нарушение на член 4 от Протокол № 7 към Конвенцията. Поради това той счита, че е компетентно ratione materiae да разгледа настоящата жалба и че в настоящия случай няма нарушение на правомощията, които Комитетът на министрите произтича от член 46 от Конвенцията

Съдът счита, че трябва да вземе предвид определен аспект на настоящото дело: касае се за втора поредна жалба на жалбоподателя, твърдяща нарушение на принципа ne bis in idem след негова жалба  № 2376/03. В тази връзка той отбелязва, че когато националните власти разглеждат делото на жалбоподателя след решението на Съда от 14 януари 2010 г., което установява нарушение на член 4 от Протокол № 7 към Конвенцията  те не признават съществуването на проблем от гледна точка на принципа ne bis in idem и отхвърлят възраженията на жалбоподателя в този смисъл, аргументирайки състоянието на вътрешното право (§10) и считайки, че „не е имало повторение на производството“ (§12 ). По този начин властите   не са приложили стандартите, установени от Съда по отношение на зачитането на този принцип, и не признават правото на жалбоподателя да не бъде съден или наказан два пъти за едно и също престъпление.

Затова отново е установено нарушение на чл. 4 от Протокол 7.

Решението е класифицирано във второ ниво по значимост.

 

 

 

Коментарите са забранени.