Каталог 2021

21 октомври, 2021

­

­.

­КАТАЛОГ ПО ТЕКСТОВЕ НА ПОСТАНОВЕНИТЕ РЕШЕНИЯ ОТ ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪД ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА ПРЕЗ 2021 г.

Решение от  19 октомври 2021 г. – Miroslava Todorova c. Bulgarie (requête no 40072/13)

ЧЛЕН 2 – право на живот

чл.2(право на живот –  материални и процесуални аспекти)

Ribcheva and Others v. Bulgaria(applications (nos. 37801/1639549/16 and 40658/16),30 mars 2021

Жалбата е класифицирана в първо ниво по важност

Тя е депозирана от майката, съпругата и дъщерята на убития офицер по време на полицейска операция по задържането на въоръжено лице  П.П. в Лясковец на 14 март 2014 г.

В периода 2003-2009 г. г-н П.П. получава разрешения за   ловно и огнестрелно оръжие и се снабдява с четири броя такова.  През 2012 г. изтича срокът за притежаването им и полицията отправя покана към него да ги предаде, но последният отказва да допусне до дома си служителите на реда. Междувременно съседи на лицето отправят оплаквания по повод заплахи от негова страна, че ще ги убие. Прокуратурата в Горна Оряховица образува досъдебно производство за незаконно притежаване на оръжие, но постановлението за привличане не му е връчено, защото той отказва да го получи. Предходните опити на полицията лицето да бъде изведено доброволно от дома му, за да бъде освидетелствано,  се оказват неуспешни. През 2013-2014 г. мъжът изпраща писма до директора на близкото училище с оплакване от поведението на учениците и отправя заплахи. В подобен дух е и писмото му, адресирано до районната прокуратура, в което са отправени закани, че може да се стигне до ситуацията като в случая Dimov and Others v. Bulgaria, no. 30086/05, §§ 8-29, 6 November 2012. В тази връзка полицията в Горна Оряховица и Велико Търново започва подготовка на операция за изземване на оръжията.  Изготвеният план за операцията на антитерористичния отряд съвместно с преставители на националната полиция е утвърден от Главния секретар на МВР, който издава заповед за реализирането й.

В хода на операцията, започнала в ранните часове на 14 март 2014 г. участниците се натъкват на неочаквана въоръжена съпротива от страна на лицето, което успява да рани трима офицери, както  и да простреля смъртоносно над лявата вежда г-н Шарков. Малко по-късно П.П. е ранен и заловен.

По образуваното наказателно производство   П.П. е признат за виновен в извършването на предумишлено убийство на г-н Шарков и е осъден на доживотен затвор. Присъдата е оставена в сила от следващите две инстанции. ВКС в решението си специално отбелязва,че използваната сила спрямо подсъдимия е била пропорционална с оглед съзнателно създадената от него критична ситуация.

Непосредствено след приключването на операцията по залавяне на П.П. Главния секретар на МВР разпорежда вътрешна проверка по случая, при която са констатирани редица пропуски както в периода 2012-2014 г. по изземване на незаконно притежаваните оръжия, така и по хода на планирането и подотовката на самата операция, изразяващи се  в липса на добро техническо обопрудване и на достатъчно разузнаване преди провеждането на самата операция. Докладът е засекретен и едва през 2020 г. е предоставен на жалбоподателите, но в него имената на офицерите, участвали в операцията, са заличени с оглед опазване на тяхната сигурност. По искане на майката и вдовицата на загиналия министърът на вътрешните работи разпорежда извършването на втора вътрешна проверка. Изготвеният доклад установява и други пропуски (извън констатираните в първия): че за изготвения психологически портрет на извършителя не е ползвана актуална информация, за липса на предварително разузнаване, за липсата на яснота за твърде спешното провеждане на операцията, че не всички звена са получили досататъчно ясни задачи. Според доклада отговорността за всички тези грешки е на командира на отряда, който е имал цялостен контрол върху операцията. Поради това се предлага материалите да бъдат изпратени на прокуратурата за преценка дали  да му бъде повдигнато обвинение за немърливо изпълнение  на задълженията си, с което е причинил смъртта и нараняванията на подчинените си. Съответно в доклада се стига до заключението, че твърденията на г-жа Рибчева за грешки поради небрежност при подготовката и провеждането на операцията са основателни. Тя е информирана за изготвянето му, но той й е предоставен едва след декласифицирането му през 2020 г.

Сезирането на прокуратурата от нейна страна да се започне самостоятелно разследване за престъпления по чл. 123, ал. 1 и чл. 387 НК срещу виновни длъжностни лица е оставено без уважение. Върховната касационна прокуратура намира, че не са допуснати грешки при планирането  и провежданео на операцията и че смъртта на г-н Шарков не е в резултат от незаконното поведение на длъжностни лица.

На различни дати през 2014 г. жалбоподателките получават дължимите им обезщетения за смъртат на техния близък, съгласно съответните норми на ЗМВР.

Жалбоподателките повдигат оплакване, че властите не са разследвали прецизно  начина, по който е била планирана и проведена операцията на 14 март 2014 г., при която г-н Шарков е загубил живота си, както и че те   не са направили достатъчно, за да защитят неговия живот.

Съдът намира, че възраженията на Правителството по допустимостта на оплакванията  ще бъдат разгледани едновременно с тяхната основателност, тъй като въпросите са тясно свързани.

Той подчертава, че оплакванията не са свързани с начина на провеждане на наказателното производство срещу г-н П.П. Въпросът, който се поставя, е дали властите са били длъжни да разследват има ли  небрежни действия или бездействия от страна на длъжностни лица, които пряко са допринесли за смъртта на г-н Шарков и, ако е така, дали разследванията, проведени в хода на  наказателното производство срещу г-н П.П., са били били достатъчни за изпълнение на това задължение.(§129)Съдът припомня, че такова разследване е наложително, когато се е стигнало до загуба на човешки живот при обстоятелства, потенциално ангажиращи отговорността на държавата поради предполагаема небрежност при изпълнението на нейните позитивни  задължения по чл. 2, макар че не е задължително да се стига до осъдителна присъда. В отделни случаи граждански или дисциплинарни производства може да са достатъчни.(§129) Съдът се позовава на богатата си практика в тази насока. Той обръща внимание, че наказателното производство срещу г-н П.П., в което жалбоподателите предявяват искове за обезщетение срещу него,   не е имало за цел да разследва или компенсира твърдяното неспособност на властите да направят достатъчно, за да защитят живота на г-н Шарков. Обезщетението, присъдено на жалбоподателките в това производство, дължимо от г-н П.П.,  е имало за цел да компенсира вредата, която са претърпели поради неговото деяние, а не всяка вреда, претърпяна в резултат на действия или бездействия от властите във връзка с това. Ето защо те не са загубили статуса си на жертви и възраженията на правителството са отхвърлени.

Същевременно наказателният процес срещу г-н П.П. съвсем не освобождава Правителството от отговорност да проведе разследване по този въпрос.

По отношение на формата на разследванията Съдът няма някакви специални изисквания, които да отговарят на стандартите на чл. 2. Като първа стъпка двете вътрешни разследвания според Съда не изглежда да са били неадекватни, нито забавени или извършени от некомпетентни лица.Той обаче констатира два основни пропуска. Първият е, че второто вътрешно разследване не е започнато служебно, а след изрично искане на г-жа Рибчева. Втората по-сериозна грешка е, че и двете разследвания са имали чисто вътрешен характер и докладите по тях остават класифицирана информация в продължение на няколко години. До тях няма достъп никой – дори и най- близките.

Съдът достига до извода, че е налице нарушение на член 2 от Конвенцията в неговите процесуални аспекти поради непровеждането на ефективно разследване доколко длъжностни лица или властите  са предприели разумни мерки за защита на живота на г-н Шарков.

Относно оплакването за нарушаване на позитивните задължения на държавата да защити в достатъчна степен живота на г-н Шарков (в материалния аспект на чл. 2) принципната позицият на Съда е, че държавата отговаря за прилагането на стандартите за употреба на сила, като полицейските служители не са изключени от този ангажимент. При преценката на всеки конкретен случай обаче се взема предвид, че полицаят доброволно се е наел да изпълнява високо опасни действия и рискът е неизбежен. Той се въздържа от категорични оценки доколко действията   при планирането на операцията и при нейната реализация са били адекватни. Все пак отбелязва, че общото впечатление, което те създават, е, че властите, и по-специално командването на антитерористичния отряд, неправомерно са ускорили операцията и са подценили степента, в която г-н П.П. се  е подготвил да се противопостави на всеки опит на полицията да нахлуе в апартамента му. Доколкото обаче въпросът опира до предположения, Съдът се въздържа да даде оценка дали ако тези грешки не бяха допуснати, те биха позволили на властите значително да намалят риска, на който са били изложени полицаите. Фактът е, че това е била операция, изпълнена с опасност, проведена срещу тежко въоръжен и решителен мъж, добре барикадирал се в дома си. Въпреки грешките, властите са взели предпазни мерки, които по онова време биха могли да се възприемат като разумни. Съдът подчертава, че тъй като е далеч от събитията, той следва да бъде изключително предпазлив и не може да си позволи със задна дата да дава оценка на адекватността на предприетите мерки (включително в случаите на преценка за използваната сила доколко е била абсолютно необходима, където се прилага значително по-висок стандарт).Въпреки констатацията му за  някои допуснати грешки, той не намира, че българските власти не са изпълнили задължението си да предприемат разумни стъпки за защита на живота на г-н Шарков. Затова  според него не е налице нарушение на член 2 от Конвенцията в материалния му аспект.

……………………..

ЧЛЕН 3  – забрана за изтезания или нечовешко или унизително отношение или наказание

чл.3 (забрана за нехуманно и унизително третиране – експулсиране)+ чл.13 (липса на ефективно средство за защита)

D c. Bulgarie  (Requête no 29447/17), 13 juillet 2021

Жалбоподателят е турски журналист,   работил за група вестници, причислявани като опозиционни („гюленистки“), симпатизиращи на живеещия в САЩ и противник на режима на Ердоган Фетула Гюлен. След преврата през юли 2016 г. той е уволнен, отнета му е жарналистическата карта и е издирван от полицията. На 13 октомври 2016 г.  заедно с още седем лица нелегално преминава  турската граница при пункта Капитан Андреево. През нощта на 14 октомври на българо-румънската граница при Русе те са открити и свалени от камиона, който ги превозва.

Всички са задържани на българска територия, тъй като румънските власти отказват да ги допуснат на тяхната. Жалбоподателят и неговите сънародници са разпитвани неколкократно от различни полицейски служители, пред които те са изразили желанието си да получат международна закрила и убежище,  тъй като завръщането им в Турция би ги подложило на риска от изтезания или лишаването им от свобода без да са извършили каквото и да било нарушение. Те са разпитвани от служител, владеещ перфектно турски език, но след това са им дадени да подпишат показания, чието съдържание не им е прочетено, тъй като са били на български език. Не им е пояснено и каква е целта на тези обяснения. На следващия ден лицето, ползвано като преводач, ги уверява, че могат да депозират  писмени искания за предоставяне на убежище, но дори и да пожелаят да бъдат върнати в Турция, българските власти не биха го сторили, защото биха възникнали сериозни проблеми.  Преди  транспортирането им  до бежанския лагер в Любимец са им дадени за подпис редица документи, чието съдържание не им е разяснено, тъй като служителят не владеел нито турски, нито английски език. Било им е обяснено, че те са необходимо във връзка с процедурата по настаняване в лагера. След пристигането им там те отново подписват документи без да им е разяснено съдържанието, което е на български език. Същевременно исканията им да подадат молби за предоставяне на убежище, да  им бъде осигурен адвокат и преводач остават без отговор. Един от задържаните успява да се свъже с адвокат на 14 октомври, който поема ангажимента на другия ден да пристигне в бежанския лагер. Междувременно обаче рано сутринта на 15 октомври  турските граждани са отведени на граничния пункт на Капитан Андреево и предадени на турските власти.

Жалбоподателят пояснява, че за пръв път се запознава с всички подписани от него документи докато е бил задържан, едва след като те са били предоставени от българското правителство на Съда в хода на процедурата по депозираната от него жалба. Оказва се, че те обхващат четири самостоятелни процедури, които са били осъществени преди предаването му на турските власти – производство по задържането, наказателно производство, което е било приключено, принудително връщане и задържане съгласно имиграционното законодателство.  Той твърди, че не е подписвал съгласие за отказ  от минималните права, на които има право всяко задържано лице. На противното становище е Правителството.

Експулсирането на турските гарждани намира широк отзвук в българската преса, която подлага на критика действията на Правителството, тъй като близките на последните  в телефонни  разговори са посочили, че има подадени молби за предоставяне на убежище. Българските власти информират, че става въпрос за нелегално преминали на българска територия турски граждани, които не са подали молби за убежище и поради двустранното споразумение за реадмисия те са предадени на турските власти.   Омбудсманът излиза с изрична декларация пред медиите, че МВР не е изпълнило законовото си задължение да го информира за експулсирането на турските граждани, нито е уведомило друга правозащитна организация.

След връщането му в Турция жалбоподателят първоначално е задържан в затвор с висока степен на сигурност в Одрин, след което е осъден за участие в терористична група на седем години и половина затвор. В момент изтърпява присъдата си в затвор до гр. Кандира.

В решението са анализирани редица международни документи, отнасящи се до предоставяне на убежище – докладите и меморандума на ГД „Гранична полиция“ и Върховния  комисариат  за бежанците на ООН, законодателството на ЕС, свързано с международната закрила на лица, търсещи убежище(директива 2011/95/UE от 13.12.2011 г., директива 2013/32/UE от  26.06.2013 г., Женевската конвенция от 1951 г. за статута на бежанците, както и редица документи и доклади на Съвета на Европа, отнасящи се до бежанците и за ситуацията в Турция след опита за преврат през юли 2016 г.

Съдът преценява, че е целесъобразно да разгледа оплакванията в светлината на чл. 3 и чл. 13 във връзка с чл. 3.

За него ключовият въпрос в настоящото дело  е дали жалбоподетелят е поискал  международна закрила от България,  обяснявайки, поне  по същество на българските власти, страховете си да бъдат нарушени правата му, защитени от член 3, в случай на завръщане в Турция и, ако е така, дали това искане е разгледано в рамките на  национална процедура в съответствие изискванията на член 13.  По тези въпроси становищата на страните се разминават.

Съдът обръща внимание, че искането за убежище не е необходимо да е направено в някаква специална форма и че то може да се извлече от самите обяснения на застрашеното лице. В този смисъл в протокол за разпит от 14 ктомври 2016 г. жалбоподателят е пояснил че след опита за преврат той е бил уволнен от вестника, сменил си е местоживеенето и е разбрал, че е бил търсен от полицията на предишния си адрес. Затова се е страхувал, че може да бъде задържан. Освен това, от получените документи от турското консулство е било ясно, че той се счита за замесен в опита за преврат. Редица доклади и съобщения осъждат насилието, репресиите и произволните арести на журналисти. Всички тези факти не са били анализирани от властите в светлината на личната история на жалбоподателя, описана в показанията му от 14 октомври, а те са били достатъчни по  отношение на член 3, за да се приеме, че жалбоподателят е изразил своите страхове по същество пред властите макар и никъде изрично да не се споменава думата „убежище“.

Относно втория въпрос Съдът приема, че нито един от компетентните органи, който е бил ангажиран със случая,  не са приели обясненията на жалбоподателя като искане за защита. Съответно не е започната и процедура по предоставяне на международна закрила. Съдът е изненадан, че при наличната информация  относно рисковете да бъде подложен на нехуманно третиране или изтезание българските власти са отказали да проверят фактите. Той отбелязва наред с това липсата на преводач, чиято помощ в конкретния случай е била от изключителна важност, тъй като чрез нея би могъл  да получи информация относно правата му като търсещ убежище, включително и относно процедурата, която трябва да следва. Затова Съдът не може да заключи, че българските власти са изпълнили в настоящия случай задължението си за сътрудничество, изисквано в производството по защита. Съдът не подминава и обстоятелството, че  жалбоподателят не е имал достъп до адвокат или до представител на специализирана неправителствена организация, която би му помогнала да прецени дали положението му поражда право на международна закрила. Констатирани са и редаци други пропуски и недостатъци в самата процедура в нарушение на националното законодателство. Съдът обръща внимание и на  изключителната бързина, с която жалбоподателят е предаден на турските власти и която също му е попречила да упражни правото си на защита.Заповедта за депортиране е изпълнена незабавно, без жалбоподателят да е имал възможност да разбере съдържанието й и да поиска спиране на изпълнението й съгласно действащото законодателство. По този начин бързината, с която е изпълнена заповедта за отстраняване, а именно –  в рамките на 24 часа след ареста на жалбоподателя на българо-румънската граница, е довела до превръщането на съществуващите правни средства в неефективни на практика и следователно – недостъпни.

Затова Съдът достига до извода, че макар жалбоподателят да е обяснил  своите страхове за нечовешко третиране, на които рискува да бъде подложен, ако бъде върнат в Турция, българските власти не са изследвали неговото искане за международна защита и поради това са допуснали нарушение на чл. 3 и чл. 13 от Конвенцията.

Жалбата е клисифицирана във второ ниво по важност.

……………………..

чл.3 (забрана за нехуманно и унизително третиране – материални  аспекти, полицейско насилие при задържане)+чл. 13 във вр. с чл. 3

Ilievi et  Ganchevi c. Bulgarie (requêtes nos 69154/11 et 69163/11), 8 juine 2021

Жалбите  са обединени за общо разглеждане, тъй като визират едни и същи събития, които са засегнали правата на две семейства при полицейска операция, проведена на 18 април 2011 г. Тя е свързана със започнало досъдебно производство през октомври 2010 г.  срещу пет лица, между които г-н Илиев и г-н Ганчев, за незаконно извършване на финансова дейност . Съдът разрешава извършването на претърсване и изземване. В нито едно от въпросните определения не се споменава факта, че това са семейните  жилища на жалбоподателите,  че е възможно да присъстват и други членове   семействата в съответните помещения, нито се съдържат   указания относно начина на действие, който полицията трябва да приеме по време на планираните операции. Между 6.20 и 6.30 сутринта на 18 април 2011 г. маскирани специализирани полицейски части  ги събуждат и  нахлуват  в жилищата им. Първият жалбоподател е повален с лице на пода и са му поставени белезници,а полицаи остават с насочени срещу него оръжия  до пристигането на следователя.След това му е позволено да легне на дивана, тъй като не се чувствал добре. След това полицаите пристъпват към претърсване и изземват редица вещи и пари от жилището. Тези събития въздействат стресиращо върху съпругата и дъщерята на жалбоподателя, която тогава е на 19 г. и се налага да им бъде предписано медикаментозно лечение.  След приключване на процесуалните действия жалбоподателят е отведен в полицията и късно вечерта е освободен.

По същия начин специализираните полицейски части процедират и по отношение на другия жалбоподател, който също е повален на пода и са му поставени белезници, а полицаи стоят с насочени срещу него оръжия до пристигането на разследващия полицай. От жилището са иззети няколко компютъра, документи, телефони. Действията по задържането на жалбоподателя имат като последица продължително главоболие. Те предизвикват силен стрес и у съпругата му, която се налага да посети невролог.

На 21 април 2011 г. на снавата жалбоподатели са повдигнати обвинения заедно с още три лица за незаконно отпускане на кредити в периода 2004 – 2011 г. Впоследствие им е повдигнато обвинение и за участие в ОПГ, специлизирана в отпускането на незаконни кредити. На различни дати през 2015 г. наказателното производство срещу втория жалбоподател е прекратено и по двете повдигнати обвинения. Първият жалбоподател е оправдан по обвинението за участие в ОПГ, но е признат за виновен за незаконно упражняване на финансова дейност и е осъден на една инстанция на 3 г. лишаване от нвобода. Производството е висящо пред апелативния съд към настоящия момент.

Жалбоподателите повдигат  оплаквания по  чл. 3 за лошото отношение, на което са били подложени по време на   полицейските операции. Наред с това те се оплакват и че не са разполагали с ефективно вътрешноправно средство за защита във връзка с нарушеното им право по чл. 3.

Европейският съд напомня, че подробен анализ на приложимото вътрешно право по повод претърсването и изземването е направил в своето решение по делото Gutsanovi c. Bulgarie (no 34529/10, §§ 59 et 67, CEDH 2013).

Той отхвърля възраженията на правителството за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита (искания за налагане на дисциплинарни мерки по отношение на участвалите в операцията полицаи и иск по чл. 1 от ЗОДОВ), намирайки, че те не са ефективни, като и тук той се позовава на анализа си в решението  Gutsanovi, както и по делото Govedarski c. Bulgarie (no 34957/12, § 38, 16 février 2016).

По съществото на спора Съдът отбелязва, че основният му анализ ще се съсредоточи върху пропорционалността на извършените действия, а не върху тяхната законност(несъмнено тя се основава на вътрешното законодателство).Макар и да не са били физически наранени, по отношение на двамата жалбоподатели е била употребена физическа сила от маскирани полицаи, рано сутринта, в присъствието на близките им. Съдът отбелязва, че обвиненията срещу тях не са били свързани с насилствени престъпления, самите те не са оказали съпротива,   не са имали и предходно поведение, което да даде основание за пообни действия от страна на полицията. Той достига до извода, че  в светлината на тези обстоятелства степента на сила, използвана срещу двамата,  не е била строго необходима с оглед тяхното поведение, нарушила е човешкото им достойнство и поради това противоречи на член 3. Следователно  двамата засегнати жалбоподатели са били подложени на унизително отношение.

Колкото до оплакванията от страна на двете съпруги и дъщерята на първия жалбоподател, Съдът не намира, че поведението на полицията е засегнало тяхното достойнство, поради което не установява нарушение .

По повод повдигнатото оплакване по чл. 13 във вр. с чл. 3 Съдът обръща внимание, че нито едно от вътрешноправните средства за защита (обсъдени по повод възраженията за допустимост) не е ефективно, поради което установява нарушение и по този текст на Конвенцията.

………………………

чл. 3(нечовешко отношение към затворник – материални и процесуални аспекти)

Palfreeman  v. Bulgariа  (application no 840/18), 8 June 2021

/решение на Комитет/

Жалбата е свързана с оплакване за неоправдано използване на сила и малтретиране на жалбоподателя от страна на надзиратели в Софийския централен затвор, където той изтърпява присъда, както и за липсата на ефективно разследване на инцидента.

Липсва единодушие за случилото се на 17 октомври 2013 г. сутринта.

Според жалбоподателя охраната  е нанесла побой, удряла е с палки него и съкилийниците му двукратно без да са налице основания за това, само защото не са излезли за проверка от килиите си, тъй като всички лица (без него самия) не са знаели български език и не са разбирали какво им се нарежда. Според Правителството те са отказали да се подчинят на разпореждането за сутрешна проверка, не са излезли от килията, държали са се грубо, заключили са крилото и се е наложило по отношение на тях да се приложат „водещи техники“ и „помощни средства“, но не  и палки, за да бъдат усмирени.

След телефонно обаждане от жалбоподателя той е посетен от представител на БХК, който установява натъртвания по гърба му, съответстващи на удари с палка. Лекарят на затвора преглежда жалбоподателя и записва в документацията си наличието на три синини под дясното му рамо, както и оплаквания от болки в главата и врата. Не е отразено съъществуването на видими наранявания и следи от удари с палка.

Същия ден затворниците от килията депозират саморъчни показания , в които деветима от десетте от тях твърдят, че охраната им е нанесла побой. Доклад до началника на затвора  за инцидента е съставен и от единия от двамата надзиратели, които първоначално влизат в килията. За  случилото се незабавно е информирана и Софийската градска прокуратура, както и  ГДИН. Пояснено е, че са използвани „водещи техники“ и „помощни средства“, за да принудят затворниците да влязат в килията, но не и палки.

По повод инцидента Софийската районна прокуратура /СРП/ разпорежда извършването на предварителна проверка, за да се установи дали са налице основания за образуване на досъдебно производство. В хода й са представени отпечатани писмени изявления на девет от затворниците, тъй като междувременно един от тях е екстрадиран. Те отричат срещу тях  да е използвана сила. Твърденията на представителя на БХК за наличието на следи от използването на палка са опровергани от медицинското свидетелство на лекаря на затвора. Персоналът, участвал във възстановяването на реда, също отрича да е удрял и ритал затворниците и да е използвал палки. Текстът на писмените им изявления е идентичен. Единствено началникът на охраната отбелязва, че„не са били използвани палки или физическа сила, освен разрешените от закона“.

В изготвеното становище разследващият полицай анализира всички събрани   доказателства и достига до извода, че няма основания за образуване на досъдебно производство, тъй като не е налице неоправдано използване на сила. Със същите мотиви СРП постановява отказ. Постановлението е обжалвано пред СГП   на основание чл. 213, ал. 2 НПК. Посочено е, че вместо да се извърши независимо разследване, то е поверено на полицай, който работи в затвора и той не е взел под внимание първоначалните ръкописни изявления на затворниците, които противоречат на по-късно съставените отпечатани показания и те са приети безкритично.  Той също така приема без резерва констатацията, че натъртванията по гърба на жалбоподателя не са причинени от удари с палка. С постановление от 14 април 2014 г. СГП уважава жалбата, констатира очевидни несъответствия в първоначалните и последващите изявления на затворниците и разпорежда те да бъдат разпитани с помощта на „заклети преводачи“  дали са били малтретирани и дали им е била предложена медицинска помощ по разбираем за тях начин. Наред с това е указано   лекарят на затвора  да изясни произхода на нараняванията на жалбоподателя.

В следващите месеци са проведени четири допълнителни проверки. Всяка от тях приключва с отказ на СРП да бъде образувано досъдебно производство с мотиви, които са идентични на първоначалния отказ. Тези  постановления са обжалвани и съответно – отменяни  поради неизпълнение на дадените указания. Последното от тях – от 29 март 2016 г., последователно е обжалвано пред СГП, апелативната прокуратура и ВКП. С крайния си акт от 20 юли 2017 г. ВКП го оставя в сила, като се мотивира, че допълнителните проверки не са потвърдили оплакванията на жалбоподателя за малтретиране.

Доколкото твърденията на страните относно причините и естеството на инцидента са противоположни, Съдът приема, че е целесъобразно най-напред да анализира оплакването за неефективност на разследването.

Той констатира, че СГП е разпоредила предварителна проверка по случая, макар че сигналът, получен от представителя на БХК е бил подкрепен с достатъчно доказателства и е могло направо да се образува досъдебно производство.  В случая разследването е страдало от редица непълноти и слабости и Съдът последователно се спира на тях.

На първо място, той поставя под съмнение обективността на полицая, комуто е разпоредено да извърши предварителната проверка, аргументирайки се, че макар и да не е подчинен на администрацията на затвора, неговата месторабота е там и той  не би могъл да бъде достатъчно независим на практика. Въпреки формалното ръководство от страна на СРП, тя   се е доверила напълно на неговите преценки и в четирите случая  е изполвала неговите заключения дословно в постаноновленията за отказ вместо да извърши самостоятелен анализ на материалите по делото.(§87)

На второ място, проверката е била ограничена до събиране на писмените изявления на участвалите в инцидента без да бъдат направени усилия те да бъдат разпитани и това се установява от идентичното съдържание на отпечатаните обяснения на всички охранители, участвали в интервенционния екип. Това поражда съмнение у Съда доколко те са били обективни, особено след като разследването е можело потенциално да доведе до образуване на наказателно производство срещу тях. Що се отнася до отпечатаните изявления на затворниците, те противоречат на предходните, написани на ръка и въпреки указанията на прокуратурата  допълнителните проверки не са успели да отстранят това противоречие. Отчасти това се дължи на обстоятелството, че   всички с изключение на един, междувременно са били освободени и не са били направени усилия за намирането на поне някои от тях извън затвора. Колкото до текста на допълнителното изявление на единствения затворник,  останал в Софийския затвор, той  е копиран   от по-ранното му отпечатано изявление (а не саморъчното такова), което поражда съмнения относно неговата истинност.

Съдът обръща внимание и на твърде формалния медицински преглед, извършен след оплакването на жалбоподателя от лице, което очевидно не е било със съответната квалификация, за да даде становище за произхода на нараняванията.

Така той достига до извода, че разследването не е било достатъчно независимо, нито способно да отговори убедително на основните въпроси, възникващи по делото: какъв вид и степен на сила са използвали затворническите надзиратели срещу жалбоподателя и дали тази сила е била строго необходима с оглед поведението му . Поради това той достига до извода, че държавата не е изпълнила задължението си по чл. 3 от Конвенцията да разследва ефективно твърдението, че жалбоподателят е бил малтретиран в затвора.

Във връзка с материалните аспекти на оплакването по чл. 3 Европейският съд подчертава, че нормалният път, за да се защитят властите, приналичието на подобно оплакване, е да проведат ефективно разследване. Именно въз основа на него той би могъл да си създаде обективна представа дали е имало или не малтретиране. В конкретния случай обаче разследването е страдало от сериозни недостатъци, а обясненията на Правителството се основават единствено на констатациите от официално извършените проверки. Съдът заключава, че  то не е предоставило достатъчно информация или доказателства, които поставят под въпрос версията на събитията, представена от жалбоподателя. Той обръща внимание и на още един независим източник – докладите на Комитета по изтезанията, който посещава Софийския затвор година след въпросния инцидент и в него са отразени оплаквания на чеждустранни затворници, че е имало случаи на подобни инциденти с тях в този период. Така индиректно   твърденията на жалбоподателя придобиват допълнителна достоверност. Ето защо Съдът достига до извода, че жалбоподателят е бил подложен на унизително третиране от охраната на затвора в нарушение на чл. 3.

……………………………….

чл.3(лоши материални условия в местата за лишаване от свобода)

Iliev v. Bulgaria (Application no. 63254/16), 20 April 2021

/решение на Комитет/

Жалбоподателят е лишен от свобода през 1997 г. , а през 2001 г. с влязла в сила присъда му е определено   наказание доживотен затвор. Той изтърпява наказанието си   в Пазарджишкия затвор до 2016 г., като от   2002  г. до 2009 г.  е на специален режим, а след тази дата – на строг режим. През 2016 г. е преместен в   Старозагорския затвор.

През 2016 г. той предявява искове за неимуществени вреди поради лошите материални условия в затвора (липса на самостоятелен санитарен възел, течаща вода и използване на кофи в килията), както и за липса на достатъчно  време на открито и образователни дейности за периода 1997 – 2016 г. Исковете му са отхвърлени, тъй като съдът намира, че макар и да не е имало санитарен възел, той е бил извеждан три пъти на ден до съответните помещения, а не било доказано, че една от кофите в килията е била използвана за тоалетна. Колкото до другите му оплаквания, те били твърде общо формулирани; не било доказано, че той е бил лишен от дейности на открито. Нещо повече –  предлагано му е било участие в различни колективни дейности, но той е отказвал.

Съдът констатира, че по повод твърденията за лишаване от достатъчно образователни дейности и такива на открито жалбоподателят не е изчерпал вътрешните средства за защита, предвидени в ЗИНЗС с измененията от  2017 г., позовавайки се на своето решение Dimitar Angelov v. Bulgaria (no. 58400/16, §§ 26-37, 21 July 2020), в което констатира, че чл. 276 от закона предоставя ефективно компенсаторно средство за защита срещу подобни оплаквания.

Съдът намира за допустимо  оплакването за лошите материални условия в затвора, тъй като те визират периода преди 2017 г. (когато е изменен ЗИНЗС).

Той подчертава, че постоянно е критикувал използването на кофи при липса на вътрешни тоалетни (вж Radev v. Bulgaria, no. 37994/09, § 43,  17 November 2015 г. ). Наред с това   вече е приемал, че въпреки, че е настанен сам в килия, подлагането на лишения от свобода на  неудобството  да се освобождава в кофа не може да се счита за оправдано, освен в специфични ситуации, които биха могли да се свържат с риск за сигурността (Malechkov vBulgaria, no. 57830/00, § 140 28 June 2007).

Съдът намира, че горепосоченото е достатъчно, за да приеме, че е налице нарушение на член 3 от Конвенцията поради липсата на неограничен достъп до санитарни помещения, достъпни за жалбоподателя в затвора в Пазарджик между 20 декември 1997 г. и 20 май 2016 г.

Оплакването по чл. 13 във вр. с чл. 3 е отхвърлено като недопустимо с оглед наличието на ефективни вътрешни компенсаторни  средства за защита след измененията на ЗИНЗС от 2017 г.

На жалбоподателя е присъдено обезщетение за неимуществени вреди.

…………….

чл.3(лоши материални условия в местата за лишаване от свобода)

PogosyanAhenobarb v. Bulgaria(Application no. 65417/16), 20 April 2021

/решение на Комитет/

Жалбоподателят е затворник, излежаващ доживотна присъда в Бургаския затвор от  2002 г., при „специален режим“, а през 2014 г. режимът му е променен в „строг“ без нещо да бъде променено в условията. Той се оплаква, че непрекъснато е държан в почти пълна изолация, от липса на целенасочени дейности за физическо и психическо стимулиране и от лоши материални условия, без да има ефективно средство за защита в тази връзка.

През 2016 г. той предявява искове по ЗОДОВ за периода май 2011 – май 2016 г.  поради липса на самостоятелен санитарен възел и липса на възможност да упражнява какъвто и да било вид спорт. Административният съд уважава първата му искова претенция (поради лоши хигиенни условия, липса на безпрепятствен достъп до тоалетна и липса на достатъчно отопление през зимата)  и му присъжда 780 евро, а другият иск е отхвърлен поради недоказаност.

Европейският съд намира, че е допустимо единствено оплакването за лошите материални условия в  затвора за периода 2011-2016 г.  поради това, че сумата, присъдена на жалбоподателя от националните съдилища във връзка с нарушението от страна на затворническите власти на забраната за нечовешко или унизително отношение в резултат на лоши условия на задържане, а именно – 730 евро, е няколко пъти по-ниска от тази, която  той присъжда по  подобни дела (вж., Neshkov and Others v. Bulgaria, nos. 36925/10 and 5 others, § 301, 27 January 2015 ).

Съответно Съдът намира, че   е налице нарушение на член 3 от Конвенцията поради лошите материални условия в Бургаския затвор в горепосочения период от пет години и присъжда обезщетение за неимуществени вреди.

Той отхвърля оплакването по чл. 13 като недопустимо с оглед наличието на вътрешни компенсаторни средства за защита, които по принцип са ефективни, визирайки промените в ЗИНЗС от 2017 г.

………………….

чл.3(забрана за нечовешко отношение – материални  и процесуални аспекти, полицейско насилие)

Yanchovichin v. Bulgaria(Application no. 78907/16)16 March 2021

/решенине на комитет/

Жалбоподателят, брат му и негов приятел са задържани   в РПУ поради сигнал за извършени хулигански прояви. Той е отведен в отделна стая от трима полицаи, а брат му и негов приятел са останали отвън в коридора. Според по-късно дадените от полицаите показания    в проведеното наказателно производство докато била изготвяна заповедта за 24-часовото му задържане жалбоподателят е започнал да обижда  полицейските служители и да се държи агресивно. Ето защо  бил предупреден, че ще се използва срещу него физическа сила. Според полицаите той ритнал бюрото срещу единия полицейски служител, което провокирало съответно предприемането на мерки за неутрализирането му, бил повален на пода и започнал да вика, че му е счупен кракът. В последващия наказателен процес жалбоподателят отрича твърденията за употреба на обиди и псувни, а твърди, че е бил ритан от един от полицаите /Т./ в коляното, който му причинява телесно увреждане, категоризирано впоследствие като средна телесна повреда. Изявленията му се потвърждават от брат му и неговия приятел, които са били в коридора и са чули както виковете му, а впоследствие  е извикана линейка. Прегледът на дежурния лекар констатира увреждания на лявата капачка на коляното, извършва наместване и обездвижва крака. Констатирани са и хематоми както по крака, така и по тялото.

След подадена жалба до районната прокуратура в Банско и отвод на всички местни прокурори делото е прехвърлено по подсъдност на районната прокуртура в Благоевград. През декември 2013 срещу Т.  е повдигнат обвинение за причиняване на средна телесна повреда по време на изпълняване на служебите си задължения (чл. 132, ал. 2НК)

С присъда на районния съд  Т. е обявен за невинен въз основа на гласовете на двамата съдебни заседатели, които приемат изцяло версията на полицейските служители. Професионалният съдия в особеното си мнение отбелязва, че насоката на удара в коляното очевидно сочи,  подсъдимият пряко с действията си е причинил  увреждането. В този дух е и протестът, изготвен от прокуратурата, която излага мотиви за неправилно установена фактическа обстановка . С решение на Окръжния съд присъдата е оставена в сила. Въз основа на назначената нова медицинска експертиза той стигна до заключението, че нараняванията на жалбоподателя са били косвено, а не пряко  причинени от Т. в хода на използваната законно сила срещу жалбоподателя.

Европейският съд  разглежда оплакванията на жалбоподателя в светлината на чл. 3 в неговите материални и процесуални аспекти.

Той отбелязва няколко безспорни факта: че жалбоподателят е влязъл здрав в полицейското управление; че уврежданията са му причинили сериони страдания; че увреждането е извършено от посочения полицейски служител. Съдът посочва, че въпреки обоснованата законност на действията на полицаите жалбоподателят не е представлявал за тях такава опасност (с оглед на предходното му поведение), която да оправдава подобно третиране. Той обръща внимание,  че нито националните съдилища, нито правителството са представили убедителни или достоверни аргументи, които биха дали основание за заключението, че прибягването до степента на сила, използвана от служител Т. В. срещу жалбоподателя, е било безусловно необходимо поради поведението на последния. Поради това Съдът достига до извода, че по отношение на жалбоподателя е било допуснато нарушение на чл. 3 в неговите материални аспекти.

Що се отнася до процесуалните аспекти на чл. 3 Съдът упреква националните съдилища, че дори и и да е била законна употребата на сила те въобще не са изследвали въпроса относно нейната пропорционалност – дали е било абсолютно необходимо прилагането на физическа сила в светлината на  разпоредбата на чл. 72 от ЗМВР. Това е било още повече наложително с оглед протеста на прокурора, в който той изрично отбелязва, че  силата, използвана от Т. В., не съответства на твърдяното нарушение на жалбоподателя. Доколкото подобен  подход е  напълно несъвместим със стандартите, произтичащи от съдебната практика на Съда в тази област, е установено нарушение на чл. 3 и в неговите процедурни аспекти.

…………

чл.3(забрана за изтезания – материални  и процесуални аспекти)

X and Others v. Bulgaria(Application no. 22457/16), 2 February 2021

Решение на Голямото отделение

Жалбоподатели са  три деца –  едно братче и две сестри на 12, 10 и 9 години, които са изоставени от своята майка и са били настанени  в Дом за деца без родителски грижи в с. Страхилово, община Полски Тръмбеш, област Велико Търново.  Жалбата е депозирана от техните осиновители – италианско семейство, което няколко месеца след пристигането им в Италия констатира от разказите на децата, че те са били сексуално насилвани  и малтретирани докато  са живеели в дома. След като сезират различни институции и медии в Италия с помощта на италианските власти са информирани българските институции за случая. В България са извършени няколко проверки – от страна на Държавната агенция за закрила  на децата, както и  от страна на прокуратурата, но не е установено да са осъществявани актове на сексуално насилие по отношение на децата и затова прокуратурата отказва да образува досъдебно производство по случая двукратно. Подробната фактология по случая е описана в каталога на българските решения за 2019 г.

С решение от 17 януари 2019 г. камарата единодушно постановява, че оплакванията по чл. 3 и чл. 8 са допустими, но неоснователни.

След направено искане за разглеждане на делото от  Голямото отделение от децата чрез техните осиновители последното е уважено. Между страните са разменени становища, а  устното изслушване е проведено на 15 януари 2020 г. в сградата на Европейския съд.

С решението си от 2 февруари 2021 г. Съдът единодушно приема, че жалбоподателите, поради своята млада възраст и статута си на деца, останали без родителски грижи и настанени в институция, са били в особено уязвима ситуация и че сексуалното насилие, на което се твърди, че са били подложени, ако би било установено, е достатъчно сериозно, за  да попадне в приложното поле на член 3 от Конвенцията. Голямото отделение единодушно достига до извода, че държавата не е нарушила позитивните си   задължения за въвеждане на подходяща законодателна и регулаторна рамка, както и за предприемане на превантивни оперативни мерки. Съдът не разполага с достатъчно информация, за да се установи, че българските власти са знаели или е трябвало да  знаят за реален и непосредствен риск за жалбоподателите да бъдат подложени на малтретиране, което например да доведе до задължение за предприемане на превантивни оперативни мерки за тяхното предпазване от такъв риск. Поради това не е установено нарушение на чл. 3 в неговите материалноправни аспекти.

Голямото отделение обаче с 9 срещу 8 гласа намира, че е допуснато нарушение на процесуалните аспекти на чл. 3, тъй като проведеното разследване на твърдяното сексуално насилие не е било ефективно. Аргументите на мнозинството са следните.

Съдът подлага на анализ ефективността на проведеното разследване. Той констатира, че няма забавяне от страна на ДАЗД, която, веднага след като в българската преса се появяват материали за публикацията на италианския журналист във вестинк „Еспресо“, сезира прокуратурата и сама инициира проверка по сигнала в дома. Допълнително получените материали от прокуратурата в Милано, конкретизиращи имената на потенциално замесените възрастни,  дават основание на прокуратурата във Велико Търново веднага да разпореди проверка. Двете процедури, започнати от българската прокуратура приключват сравнително бързо –  през юни и ноември 2013, но събраните доказателства водят до заключението, че не са налице данни за извършено престъпление. Макар че резултатите от разследването не са предадени  на италианските власти и на родителите своевременно, Съдът не намира, че тези забавяния са нарушили ефективността на самото разследване.

Той упреква българските власти по-скоро в едностранчивост на проведеното разследване, в пропуските за извършването на действия, които в случая са били уместни, и които са свързани с   изявленията на децата. Техните обяснения са били дадени пред психолози от терапевтичен център и записани на DVD, наред с това жалбоподателите са разказали повторно  всичко и   пред  италианския прокурор за непълнолетни (също   записани на DVD). Техните разкази са били приети за достоверни от италианските власти въз основа на констатациите, направени от специалистите и са съдържали някои точни подробности; били са  посочени и конкретни лица  като извършители на предполагаемата сексуална злоупотреба. Съдът посочва, че ако българските власти са имали съмнения относно достоверността на тези твърдения, по-специално поради някои противоречия, установени в изявленията на жалбоподателите, както и поради възможността   родителите да са им повлияли, те биха могли да се опитат да изяснят фактите, като поискат интервю с жалбоподателите и с техните родители. Това би дало възможност да се прецени  достоверността на твърденията им, а  при необходимост да  получат допълнителни подробности относно някои от тях. Такава информация е могла да бъде събрана и от психолозите, които   са изслушали изявленията на децата и биха били  в състояние да предоставят уместна информация. Макар и това да не е било твърде препоръчително с оглед задълбочаване травмата у децата и рискът, че подобно действие би било неуспешно предвид големия период от време, който е изминал от събитията, Съдът приема, че при тези обстоятелства българските власти е трябвало да преценят необходимостта от искане на такива интервюта. Властите обаче въобще не са обсъдили подобна възможност и в тази насока не са изложили никакви мотиви – вероятно поради това, че жалбоподателите не живеят в България. Съдът обръща внимание, че според неговата съдебна практика при дела с международен елемент  процесуалното задължение за ефективно разследването може да доведе до задължението да се търси сътрудничеството с други държави за целите на разследването. В случая жалбоподателите са могли да бъдат разпитани в рамките на механизма за правна помощ, съществуваща в Европейския съюз от 2007 г. Българските власти обаче не са изискали видеозаписите от своите италиански колеги. А поради този пропуск те не са могли да ги покажат  и на специално обучени специалисти, които да преценят тяхната достоверност, както го изискват чл. 34§1 и 35§1с от Конвенцията от Ланзароте. Поради липсата на медицински документи българските власти са могли да поискат децата да бъдат подложени на медицински прегледи, които биха позволили да се потвърдят или отхвърлят твърденията на първия жалбоподател за изнасилване. Съдът отбелязва наред с това, че в показанията на жалбоподателите и родителите им  са се съдържали сведения, че и други деца в дома са ставали жертва на насилие от насилници деца. Властите са били обвързани от процесуалното си задължение да хвърлят светлина върху тези твърдения. Въпреки наличието на такава информация разследванията са били ограничени само до интервюирането  на деца, които са живеели в дома към момента на разследването – среда, която би могла да повлияе на техните отговори. Не са били издирени и разпитани напусналите междувременно сиропиталището.

Според Съда, с оглед сериозността на твърдяната злоупотреба, е трябвало да се предприемат и други процесуални способи, като телефонно проследяване, проверка на електронни съобщения, наблюдение на периметъра на дома, дори използване на агенти под прикритие, както се предвижда в чл. 30, § 5 от Конвенцията от Ланзароте.

Властите са упрекнати и затова, че въпреки твърденията на децата, че са били фотографирани и са правени видеозаписи с тях от местен фотограф, студиото му не е било обект на претърсване, макар след разрешение от съд. Европейският съд намира, че изявленията на председателя на ДАЗД по телевизията преди приключването на самите проверки в дома, че обвиненията на родителите са манипулативни и клеветнически, както и посещението на няколко народни представители, които са възприели същата позиция, са довели до подкопаване на обективността на самото разследване.

Вместо да изяснят всички релевантни факти, властите са се опитали да установят, че твърденията на жалбоподателите са неверни, като са изтъкнали неточности, съдържащи се в тях. Според Съда разследващите органи не са използвали механизмите на  международното сътрудничество и не са взели всички разумни мерки, за да осветят фактите по настоящото дело, а така също не са извършили пълен и внимателен анализ на наличните доказателства. Констатираните пропуски изглеждат достатъчно сериозни, за да се достигне до извода, че проведеното разследване не е било ефективно в светлината на чл. 3 от Европейската конвенция и на други приложими международни инструменти и по-специално – Конвенцията от Ланзароте.

Към решението е приложено колективното особено мнение, изразено от осем от съдиите, измежду които е и това на българския съдия Йонко Грозев, които не приемат решението на мнозинството.

Те не приемат становищеточе е било допуснато на рушение на чл. 3 в процесуалните му аспекти, подчертавайки, че то се основава на неправилно тълкуване и интерпретация на Конвенцията от Ланзароте, която е тълкувана и в разрез с обяснителния доклад към нея. Според тях  в желанието си   да отговорят на тъжната история на жалбоподателите, мнозинството в това решение е надхвърлило границите на ролята, подобаваща на този Съд, и по този начин е създало несигурност относно обхвата на защитата, която  предлага и изисква чл. 8 както в национален контекст, така и  контекста на този съд. Както всички съдии от Камарата, които единодушно достигат до извода, че не е било допуснато нарушенине на процедурните аспекти на чл. 3, така и подписалите с особено мнение решението, подкрепят изцяло мотивите, изложени от Камарата. Те посочват, че са поставени в особено неблагоприятно положение – това решение е получило подкрепа само на девет от двадесет и трима съдии на този съд, които са участвали във вземането на решение.Този факт би  трябвало да прозвучи като предупреждение за Голямата камара.

…………………………

ЧЛЕН 5 – право на свобода и сигурност

чл.5§§ 3 (прекомерна продължителност на задържането, липса на достатъчно мотиви за продължаване на задържането); липса на законова възможност за обжалване прекомерната продължителност на задържането и за получаване на  обезщетение за незаконно задържане)+чл. 6§2(нарушаване на презумпцията за невинност)+чл. 13 във вр. с чл. 6§2(липса на ефективно средство за защита)

Banevi c. Bulgarie (Requête no 25658/19), 12 octobre 2021

Жалбоподатели са съпрузите Баневи и майката на г-н Банев.

В началото на 90-те години г-н Банев учредява приватизационен фонд, чрез който придобива редица предприятия от различни отрасли на промишлеността. През 2010 г. голяма част от тях преустановяват своята дейност, а през 2012 започва процедура за обявяването им в несъстоятелност. През септември 2018 г. специализираната прокуратура образува досъдебно производство срещу неизвестен извършител за участие в организирана престъпна група /ОПГ/ с основна дейност присвояване на корпоративни активи, пране на пари, измами и данъчни престъпления. В хода на това производство започва разследване срещу жалбоподателите.

Издадено е постановление за привличането им като обвиняеми. От телефонен разговор с жалбоподателя се установява, че към момента той и съпругата му са в чужбина, но ще се завърнат в края на октомври и той изразява готовността си да съдейства на следствието. Издадена е европейска заповед за арест, в изпълнение на която жалбоподателите са задържани на летището в Ница на път за България, а след изпълнение на съответните съдебни процедури на 6 декември те са екстрадирани в България, където незабавно са задържани на основание повдигнатото им обвинение за участие в ОПГ с цел присвояване на корпоративни активи, пране на пари, измами и данъчни престъпления.

На следващия ден след задържането им двамата жалбоподатели са изправени пред специализирания съд, който им определя най-тежката мярка за неотклонение. Макар че  приема, че няма опасност те да се укрият предвид постоянното им местожителство, според съда съществува риск те да извършат  други престъпления. Определението е потвърдено от апелативния специализиран наказателен съд /АСНС/. На 1 февруари, 11 април и 26 юни 2019 г. са подадени отново молби за промяна на мярката за неотклонение на жалбоподателите, които не са уважени. На 12 юли е променена мярката за неотклонение на г-жа Банева поради здравословни причини и е заменена с „подписка“. На 25 юли 2019 г. в СНС е внесен обвинителният акт. Между 9 август 2019 и 24 февруари 2021 г. са разгледани и отхвърлени 14 последователни молби  с мотиви, че има опасност от укриване на жалбоподателя предвид контактите му по телефона, намерен в килията му в края на декември 2018,тежестта на повдигнатите обвинения, сериозността на предвидените за тях наказания, големите му финансови възможности, опасността да се въздейства върху свидетели и др.п. Не са приети възраженията, че е надхвърлен максималният период на задържане, предвид обстоятелството, че в хода на процедурата по изпълнение на европейската заповед за задържане той е бил задържан и два месеца във Франция. Не са отчетени и обстоятелствата от опасността за заразяване с COVID в следствения арест. СНС аргументира отказите си с комплексността на делото, голямото количество събрани доказателства и липсата на значителни забавяния в хода на наказателното производство. Колкото до оплакванията от влошеното здравословно състояние на жалбоподателя съдът намира, че условията в следствения арест не са несъвместими с него. Мярката за неотклонение е заменена с домашен арест и носене на електронна гривна на 19 май 2021 г.

На 22 юли 2020 г. жалбоподателите предявявят иск срещу прокуратурата на осн. чл. 2 от ЗОДОВ, претендирайки обезщетение за неимуществени вреди поради незаконното им задържане под стража, неговата продължителност, нарушаването на законодателството на ЕС и незачитането на периода на задържането им във Франция. Това производство все още е висящо.

Правната рамка на националното право и правото на ЕС, както и съответната съдебна практика са анализирани в §§ 53-70.

Жалбоподателите повдигат оплаквания на първо място за незаконното им задържане под стража след 26 юни 2019 г., тъй като според тях периодът е надхвърлил максималния срок съгласно националното законодателство, тълкувано в светланита на правото на ЕС. Те отчитат началото на този период от датата на задържането им във Франция. Европейският съд намира, че   търкуването на националните съдилища на българското законодателство в светлината на правото на ЕС (по-специално на Рамковото решение 2002/584) не е произволно и незаконно, поради което оплакването по чл. 5§1 е недопустимо, а на това основание е недопустимо и това по чл. 5§5 от Конвенцията.

Съдът приема за допустимо оплакването по чл. 5§3, свързано с прекомерната продължителност на лишаването от свобода (тук се включва и променената мярка „домашен арест“ в светлината на практиката на ЕСПЧ), липсата на основателни причини да бъде заподозрян в престъпленията, за които е обвинен, както и на други обстоятелства, които да оправдаят твърде дългото му лишаване от свобода. Той припомня основните принципи на своята практика във връзка с приложението на цитираната разпоредба относно началото на периода; необходимостта да се извършва не абстрактна, а конкретна преценка на обстоятелствата, обосноваващи продължителността на задържането не само първоначално, но и за всеки последващ период; дали съдът е проявил особено внимание при преценката си може ли да се осигури присъствието на лицето по делото и чрез алтернативни мерки (извън задържането под стража и домашния арест) и др.п.

Съдът констатира в конкретния случай, че жалбоподателят е бил задържан от 6 декември 2018 г. и до датата на последната получена информация – 21 август 2021 г. – т.е. две години и девет месеца. Според него тази продължителност е притеснителна и тя задължава националните съдилища да аргументират особено убедително необходимостта от налагането и продължаването й. С оглед многобройните доказателства по делото, включително и броя на свидетелите би могло да се приеме от един обективен наблюдател, че действително са съществували основателни съмнения в извършването на редица престъпления от жалбоподателите, за които им е повдигнато обвинение. Европейският съд подлага на анализ и въпроса дали са били анализирани  други обстоятелства наред с тежестта на обвиненията, като  риска от извършване на други престъпления, възможността да се въздейства върху свидетелите (173-ма на брой) и събирането на други доказателства. Той достига до извода, че след внасянето на обвинителния акт в съда (на 25 юли 2019 г.) такива опасности не са били налице, тъй като всички доказателства са фигурирали в делото. Колкото до риска жалбоподателят да се укрие  той очевидно е бил незначителен, след като АСНС е  отбелязал това в мотивите на определението си от 2 декември 2020 г. предвид ситуацията с COVID – 19 , но въпреки всичко не е променил мярката за неотклонение.

Съдът достига до извода, че дори и да са съществували достатъчно елементи за обоснованото подозрение в извършването на престъпления, мотивите на националните съдилища след 2 декември 2020 г. да не променят мярката за неотклонение  (както и жалбоподателят да продължи да бъде лишен от свобода и към настоящия момент) не са обосновани и достатъчни по смисъла на чл. 5§3 от Конвенцията. Поради това е установено нарушение на този текст.

Що се отнася до оплакването по чл. 5§4 относно липсата на ефективно средство за защита по повод оплакването по чл. 5§3, Съдът не намира за необходимо да го разгледа самостоятелно в светлината на аргументите по чл. 5§3, позовавайки се на сходни мотиви по делото Maksim Savov c. Bulgarie ( no 28143/10, §§ 57-58, 13 octobre 2020). Оплакването по чл. 5§5 е прието за допустимо, но необосновано поради наличието на възможност за претендиране на обезщетение и висящия съдебен процес към настоящия момент.

Съдът установява нарушение и на презумпцията за невинност по чл. 6§2 във връзка с отделни изявления на прокурори от специализираната прокуратура и мотиви на определения на СНС по повод мярката за неотклонение.

Установено е нарушение и на чл. 13 във вр. с чл. 6§2.

С частично решение по допустимост оплакването на третата жалбоподателка за нарушаване правото й на личен живот е обявено за недопустимо.

По повод повдигнатите няколко оплаквания за нарушаване на чл. 8 Съдът намира същите за необосновани.

………………………

чл.5§3(разумен срок на задържане)

Staykov c. Bulgarie (requête no 16282/20), 8 juillet 2021

Жалбата е свързана спрекомерната продължителност на  задържането под стража на жалбоподателя   по повод  на две досъдебни производства, по които той е привлечен като обвиняем.  По първото обвинение – за участие в организирана престъпна група /ОПГ/ за извършване на престъпления по чл. 321, ал.  2 и 3, чл. 256, ал. 1 и 2 и чл. 255, ал. 1 и 3 от НК – той е задържан на 6 септември 2018 г. с постановление на специализираната прокуратура /СП/. На 8 септември специализираният наказателен съд /СНС/ потвърждава наложената мярка за неотклонение, приемайки, че в делото се съдържат достатъчно доказателства (писмени и гласни) по повдигнатите обвинения и макар да не съществува риск, че обвиняемият може да се укрие или да възпрепятства разследването и има постоянен адрес, той би могъл да извърши нови престъпления. Определението е оставено в сила от апелативния СНС. Това производство все още е в досъдебна фаза към настоящия момент. С постановление от 5 май 2019 г. мярката за неотклонение е изменена в подписка.

Междувременно, през октомври 2018 г., наблюдаващият производството прокурор констатира, че в събраните към момента материали се съдържа голям обем доказателства, които сочат на извършването и на други престъпления извън повдигнатите обвинения, поради което разпорежда те да бъдат обособени в самостоятелно дело. То включва участие в ОПГ (чл. 321, ал. 2 и 3 НК) с цел заобикаляне на данъчното законодателство, извършване на документни престъпления, получаване на  кредити от фондове на ЕС или предоставени на българската държава от ЕС(чл. 248а, ал. 2 и 5 НК).   На 3 май срещу жалбоподателя и още 13 лица са повдигнати тези нови обвинения, а на 7 май СП отправя искане до СНС за одобряване на  мярка за неотклонение задържане под стража.  Последният не взема под внимание представените медицински документи за влошеното здравословно състояние на жалбоподателя, нито липсата на риск да се укрие, но приема, че с оглед финансовите си възможности той би могъл да повлияе върху свидетелите и да възпрепятства разследването. Определението на съд е оставено в сила от апелативния СНС. Искане за промяна на мярката за неотклонение е депозирано през октомври 2019 г., но е оставено без уважение от съда.

На 23 октомври 2019 г. прокуратурата внася обвинителен акт по това второ досъдебно производство в съда. През ноември СНС отхвърля молбата на жалбоподателя за промяна на мярката за неотклонение. Той констатира за пръв път, че няма риск жалбоподателят да се укрие, но  рискът да се отклони или укрие от правосъдието нито е отпаднал, нито е хипотетичен. Това определение е обжалвано пред апелативния СНС, който го оставя в сила, но поради мотиви, противоположни на долната инстанция. Още седем искания за промяна на мярката за неотклонение в периода ноември 2019 – януари 2021 г. са оставени без уважение все с мотива, че съществува риск от рецидив. С определение от 1 февруари 2021 г. Апелативният СНС отменя определението на СНС от 18 януари 2021 г., с което поредната молба на жалбоподателя е оставена без уважение. В своите мотиви той отбелязва, че продължителността на предварителното задържане по второто наказателно производство е била повече от една година и осем месеца и че следва също да се вземе предвид, че жалбоподателят е бил задържан непрекъснато преди това. Той отбелязва, че общата продължителност на лишаването от свобода на жалбоподателя е била две години и пет месеца. За съда  тази продължителност значително намалява риска от рецидив или бягство. Наред с това почти всички свидетели  вече са изслушани, което изключва опасността от натиск върху свидетелите. Съдът посочва, че удължаването на задържането би било равносилно на поставяне на жалбоподателя в ситуация на изпълнение на непостановена присъда. Поради това мярката за неотклонение задържане под стража е изменена в домашен арест.

Повдигнати са оплаквания по повод прекомерната продължителност на  задържането под стража на жалбоподателя(чл. 5§3), както и че съдебният контрол върху законността и необходимостта на мярката му за неотклонение не е бил ефективен.

Наред с това той се позовава и на чл. 18 във връзка с чл. 5, твърдейки, че задържането му под стража е имало цел, която е била различна от изчерпателно изброените в цитираната норма.

Възраженията на правителството за недопустимост на жалбата са анализирани прецизно от Съда в §§64-75(за злоупотреба с правото на ипндивидуална жалба, за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита, за неприложимост на чл. 5§3 и 5§4   – ratione materiae) и са отхвърлени като неоснователни.

По повод оплакването по чл. 5§3 Съдът взема под внимание на първо място, че продължителността на  периода на задържане без прекъсване е от 6 септември 2018 г. до 1 февруари 2021 г. Жалбоподателят не е повдигнал оплакване по повод наложената мярка „домашен арест“. Относно оправдаността на толкова продължителен период Съдът отбелязва, че би следвало да са налице твърде солидни аргументи, които да го оправдават.Той обръща внимание, че в случая са повдигнати  тежки обвинения срещу жалбоподателя, но наличието на обосновано предположение за извършването на тежки престъпления не е само по себе си достатъчно, за да обоснове налагането на мярката за неотклонение,  е необходимо да се изложат и допълнителни аргументи. Съдът посочва, че ще извърши  преценка дали и ако е така  –  докога продължаващото задържане на жалбоподателя е престанало да бъде оправдано на „релевантни“ и „достатъчни“ основания, макар че  по принцип националният съдия е по-способен да оцени всички обстоятелства по дадено дело   по отношение на предварителното задържане. Той подлага на анализ по отделно обосноваността на предварителното задържане в хода на досъдебното производство и на съдебната фаза като взема под внимание два основни мотива – а/ рискът жалбоподателят да извърши ново престъпление и да окаже влияние върху  и б/ рискът да се укрие.

По повод първия мотив в периода на досъдебната фаза Съдът отбелязва, че с оглед тежестта на обвиненията, необходимостта от събиране на доказателства и разпита на свидетели, както и многобройността на обвиняемите, на властите им е било твърде трудно да извършат това разследване и  би могло да се предположи, че жалбоподателят би могъл да   окаже влияние върху свидетелите, още повече, че става дума за ОПГ. Ето защо Съдът достига до извода, че първоначалното задържане на жалбоподателя се е основавало на достатъчно обосновани мотиви. Но тези  обстоятелства в хода на процеса са намалявали все повече и повече, тъй като множеството свидетели са били разпитани още в хода на досъдебното производство.Съдът отбелязва, че СНС и апелативният СНС общо десет пъти са се произнасяли по мярката за неотклонение на жалбоподателя преди тя да бъде променена. Той констатира след обстоен анализ на мотивите по всяко едно произнасяне на съдиите, че е налице вътрешно противоречие и несъответствие в аргументите, въз основа на които е постановяван отказ за промяна на мярката, като някои от тях са твърде абстрактни, без конкретизация на факти и обстоятелства, които  да ги подкрепят.(§§95-101) Наред с това въобще не е взето под внимание и не е направен анализ доколко влошеното здравословно състояние би позволило на жалбоподателя да окаже влияние върху свидетелите или да възпрепятства разследването.

Колкото до втория мотив – рискът да се отклони от правосъдието, Съдът констатира и тук вътрешно несъответствие в мотивите на отделните инстанции, както и че той се появява не в началния етап на досъдебното производство, а в края му, при това в мотивите на апелативния СНС, който така обосновава необходимостта мярката за неотклонение „задържане под стража“ да бъде заменена именно с домашен арест, съпроводен с елекронно наблюдение.

Европейският съд  достига до извода, че националният съд не е изложил достатъчно мотиви за заключенията си, че съществува риск жалбоподателят да извърши нови престъпления или да упражни натиск върху свидетелите, ако бъде освободен. Съдилищата са използвали „общи и абстрактни“ аргументи, за да оправдаят продължаващото задържане. Така те са възприели   стереотипен подход, вместо да се ангажират с реален анализ, който да се основава на промените с течение на времето и в светлината на напредъка на досъдебното и съдебното разследване. Техните преценки са противоречиви относно оценката на риска от укриване. Те не  са   проверили дали са съществували други алтернативни средства за осигуряване на присъствието на жалбоподателя в процеса. (§ 107)

Поради това е установено нарушение на чл. 5§3.

Колкото до оплакванията по чл. 5§4 и чл. 18 във връзка с чл. 5, Съдът намира, че няма основания да се произнася самостоятелно по тях, тъй като е подложил същите факти на анализ по чл. 5§3.

………………………..

ЧЛЕН 6 – право на   справедлив процес (наказателноправни аспекти)

чл. 6§2(нарушаване на презумпцията за невинност)+чл. 13 във вр. с чл. 6§2(липса на ефективно средство за защита)+ чл.5§§ 3 (прекомерна продължителност на задържането, липса на достатъчно мотиви за продължаване на задържането); липса на законова възможност за обжалване прекомерната продължителност на задържането и за получаване на  обезщетение за незаконно задържане)

Banevi c. Bulgarie (Requête no 25658/19), 12 octobre 2021

Жалбоподатели са съпрузите Баневи и майката на г-н Банев.

В началото на 90-те години г-н Банев учредява приватизационен фонд, чрез който придобива редица предприятия от различни отрасли на промишлеността. През 2010 г. голяма част от тях преустановяват своята дейност, а през 2012 започва процедура за обявяването им в несъстоятелност. През септември 2018 г. специализираната прокуратура образува досъдебно производство срещу неизвестен извършител за участие в организирана престъпна група /ОПГ/ с основна дейност присвояване на корпоративни активи, пране на пари, измами и данъчни престъпления. В хода на това производство започва разследване срещу жалбоподателите.

Непосредствено след образуването на досъдебното производство срещу жалбоподателите (на 23 октомври 2018 г.), на 26 октомври прокурор от специализираната прокуратура прави изявление пред журналисти относно образуваното досъдебно производство срещу жалбоподателите. На 28 октомври е свикана пресконференция, на която ръководителят на специализираната прокуратура и един от прокурорите информират медиите относно образуваното досъдебно производство. В изявленията за предприетите действия  във връзка с повдигнатите обвинения на жалбоподателите са използвани изрази, като „престъпна приватизация“, „изсмукване“ на активите на предприятията, „обезкостяване“, чрез които са описани събитията, довели прекратяване дейността на предприятията. Изявленията на прокурорите са отразени в статия, публикувана в правния портал „Правен свят“, която е препечатана от редица други медии.

След задържането на първите двама жалбоподатели те са изправени пред СНС, който потвърждава мярката за неотклонение задържане под стража с мотивите си, че от събраните към момента доказателства съвсем обосновано и непротиворечиво се установява участието на обвиняемите в извършването на инкриминираните престъпления и фактът, че организатор на тази престъпна група  е първият жалбоподател.(§§23-24).

В едно от последващите определения на СНС по повод поредното искане за промяна на мярката за неотклонение (от 11 април 2021 г.) в мотивите си съдът посочва, че въз основа на събраните доказателства в 192 тома и разпитаните свидетели  без да се коментира въпросът за вината може да се предположи, че обвиняемият е автор на престъпленията, за които е обвинен.

Жалбоподателите повдигат оплакване по повод нарушената презумпция за невинност, защитена от чл. 6§2, чрез думите на прокурорите в техни изявления на 26 и 28 октомври, както и в мотивите на определенията на  СНС от 7 декември 2018 и 11 април 2021 г.

Съдът намира за допустими оплакванията за всеки от отделните случаи. Възраженията  на Правителството за неизчерпване на вътрешните средства за защита и за тяхната ефективност са отхвърлени. Той анализира самостоятелно всеки един от посочените от жалбоподателите случаи. Съдът отбелязва, че на 26 октомври пред помещенията на специализираната прокуратура няколко журналисти са поискали информация от прокурора   IG  по повод задържането на двамата жалбоподатели във Франция. Неговите изявления са били направени импровизирано, а не целенасочено и не са са надхвърлили пределите на обикновен коментар относно повдигнатите обвинения срещу жалбоподателите. Те  по никакъв начин не са накърнили презумпцията за невинност. Той е обещал   повече подробности да бъдат предоставени на бъдещ брифинг по случая.

По повод изявленията на I.G. и ръководителя на специализираната прокуратура M.D., публикувани в специализирания портал www.legalworld.bg Съдът обръща внимание, че те са били направени на специално свикана пресконференция. Макар че двамата прокурори са говорили за самото раследване и са дали подробности относно предприетите следствени действия, Европейският съд достига до извода, че използваните думи и изрази са надхвърлили пределите на простото предаване на информация за хода на наказателното производство. Нюансираният начин, по който са описали версиите на работа на следователите и използването на изрази като „престъпна приватизация“, „изсмукване“ или „обезкостяване“ за описване на събитията, внушават идеята, че двамата жалбоподатели са извършители на престъпленията, за които им е повдигнато обвинение и техните коментари като цяло „подкопават презумпцията за невинност на жалбоподателите“(§ 151)

По повод мотивите на СНС в определението му от 7 декември, с които е наложена мярката за неотклонение Европейският съд достига до извода, че категоричността, с която специализирланият съд се произнася относно причастността на жалбоподателите към извършването на съотевтните престъпления надхвърля  простото описание на състояние на подозрение. „Те представляват присъда по отношение на засегнатите лица преди да е постановено решение по същество в наказателния процес(…) в това отношение, че има фундаментална разлика между това, че някой е заподозрян просто в извършване на престъпление, и изявление, в което, при липса на окончателна присъда, се изтъква, че съответното лице е извършило престъплението, за което то е обвинено.“(§ 153) Колкото до мотивите на определението от 11 април 2021 г. Европейският съд не намира в тях нищо, с което да е била нарушена презумпцията за невинност.

Така Съдът достига до извода, че презумпцията за невинност е била нарушена чрез изявленията на двамата прокурори по време на проведената пресконференция и от мотивите на СНС в първоначалното му определение, с което е наложена мярката за неотклонение.

По повод оплакването за липса на ефективно вътрешноправно средство за защита във връзка с претендираното нарушение на чл. 6§2 Съдът намира нарушение, защото единственият път за защита, предвиден в националното ни законодателство, посочен от Правителството, е чл. 49 от ЗЗД, който обаче не е е фективен и жалбоподателите не са били длъжни да го използват преди да депозират жалбата си пред Европейския съд.

Установено е нарушение и на чл. 5§3. Оплакването по чл. 8 е обявено за неоснователно. С частично решение по допустимост оплакването на майката на г-н Банев е оБявено за недопустимо.

…………………………………..

Чл. 6§1 във вр. с чл. 6§3, „а“, “b(право да бъде информиран за характера и причините за обвинението, право да има достатъчно време и възможност да подготви защитата си)

Zhelezov   vBulgaria (application  no  70560/13),22june 2021

/решение на комитет/

През юни 2010 г. срещу  жалбоподателя е повдигнато  обвинение за блудство по отношение на негова възрастна съседка, която е била в безпомощно състояние поради това, че е страдала от деменция, а наред с това той й е дал да употреби алкохол. През октомври 2010 г. му е повдигнато наред с това обвинение за изнасилване на същата жена. Внесеният обвинителен акт в Омуртагския районен съд е върнат на прокуратурата поради неясноти и противоречия. Повторно изготвеният обвинителен акт е само за извършено изнасилване. В хода на съдебното производство изслушаните вещи лица не са категорични дали жертвата е имала полов акт или само са били извършени блудствени действия с нея, тъй като по тялото й не е открит биологичен материал. Изслушаната свидетелка – съседка заявява, че е видяла жалбоподателя и разсъблечената гола жена, като е вероятно да е прекъснала предполагаемото изнасилване. Самата жертва поради дементното си състояние не е могла да бъде разпитана, а жалбоподателят е отричал всякакви сексуални действия, твърдейки, че жената сама се е съблякла и нейното здравословно състояние не би й позволило да осъществи сексуален контакт.

Районният съд признава жалбоподателя за виновен в извършеното изнасилване и го осъжда на три години лишаване от свобода, като отлага изпълнението й на осн. чл. 66 НК. Присъдата е оставена в сила от Окръжния съд в Търговище. След касационна жалба ВКС преквалифицира деянието от изнасилване в блудство по чл. 150, ал. 1 НК и оставя в сила присъдата в частта й за наложеното наказание. Мотивите на касационната инстанция са, че не е доказано по несъмнен начин, че жалбоподателят е имал полов акт с жертвата, а от събраните косвени доказателства могат да се направят различни заключения. Според съда не се налага събирането на нови доказателства и доколкото престъплението по чл. 150 от НК се различава от това по чл. 152 само по „характера на сексуалния контакт“ и обвинението по същество е за по-леко престъпление, не се налага връщането на делото в долната инстанция. Съдът се позовава на чл. 354, ал. 2, т. 2 от НПК, който му предоставя подобно правомощие.

Жалбоподателят повдига оплакване по чл. 6§1 от Конвенцията във вр. с чл. 6§3, „а“ и „б“ за това, че след като му е било повдигнато обвинение за едно престъпление, а е бил осъден за друго, той не е бил в състояние да се защити по обвинението за  престъплението блудство пред ВКС.

Европейският съд констатира, че в окончателния обвинителен акт срещу жалбоподателя е повдигнато обвинение в изнасилване и в хода на целия процес той се е защитавал именно във връзка с това обвинение, включително като е твърдял, че здравословното състояние на жертвата не би му позволило да има с нея сексуален контакт. Самият Върховен съд също оправдава жалбоподателя по това обвинение. Съдът не приема доводите на Правителството, че жалбоподателят е трябвало да бъде наясно, че действията му могат да бъдат квалифицирани като блудствени, още повече, че в мотивите на първите две инстанции въобще не е описано, нито е коментирано подобно поведение. Европейският съд отбелязва наред с това, че по българското законодателство изнасилването и блудството са самостоятелни престъпления и са различни признаците им, които подлежат на доказване. Според него ВКС, преоценявайки събраните доказателства с оглед промяната на правната квалификация, е следвало да предостави   на жалбоподателя да упражни правото  си на защита  по практически и ефективен начин и то своевременно – например да отложи изслушването за допълнителни аргументи или, алтернативно, да даде възможност на жалбоподателя да представи писмено становище. Той се позовава на решението си по делото Penev v. Bulgaria (no. 20494/04, § 43, 7 January 2010), както и на практика на ВКС , който в подобни хипотези и въпреки разпоредбата на чл. 354, ал. 2 НПК, е връщал делото на долната инстанция, именно позовавайки се на цитираното решение.

В светлината на горните съображения Съдът заключава, че жалбоподателят не е бил информиран подробно за естеството и причината за обвинението срещу него, че не му е било предоставено достатъчно време и условия за подготовка на защитата му, и че не е получил справедлив процес. Липсата на ясно изискване в приложимия закон да позволи на обвиняемия да се защитава срещу изменените обвинения несъмнено е решаващо в това отношение. Поради това той установява нарушение на чл. 6§1 във вр. с чл. 6§3, „а“ и „б“.

Съдът намира, че най-справедливото обезщетение за жалбоподателя би било, ако случаят му бъде преразгледан.

………………………….

чл. 6§2(презумпция за невинност – изявление на министър)

Stefanov v. Bulgaria(Application no. 26198/13), 2 February 2021

/решение на комитет/

През 2011 г. жалбоподателят  е условно предсрочно освободен от изтърпяването на наказанието си за грабеж и убийство, извършени през 1997 г. През септемвир 2011 г. той е задържан отново след въоръжен грабеж, извършен в Ботевград. Определена му е мярка за неотклонение задържане под стража, която на 17 януари 2013 г. е изменена в домашен арест поради влошеното му здравословно състояние. Към онзи момент производството е все още в досъдебната си фаза.

Няколко дни по-късно, на 25 януари 2013 г. в обзорното предаване „Панорама“ Министърът на вътрешните работи Цветан Цветанов отправя критики към българския съд по повод  това, че „институциите не работят в полза на обществото“  и фрапиращ пример за това бил случаят на жалбоподателя, защото съдът му бил  изменил мярката за неоклонение.

С влязла в сила присъда на 5 май 2016 г. жалбоподателят е признат за виновен и осъден за извършения от него въоръжен грабеж.

Правителството оспорва правото на сина на жалбоподателя да продължи процедурата, започната от неговия баща след смъртта му на 5 юни 2018 г., тъй като намира, че правото да се считаш за невинен до доказване на противното с влязла в сила присъда е изключително лично и не може да се приема за прехвърлимо. То подчертава, че смъртта на жалбоподателя няма връзка с предмета на делото и се позовава на констатациите на ЕСПЧ по делото Sanles Sanles v. Spain (решение по допустимост), no. 48335/99, ECHR 2000‑XI).

Съдът отбелязва, че в цитираното от Правителството решение наследникът  на починал жалбоподател е поискал де депозира жалба до Съда от името на това лице и поради тази причина жалбата е била обявена за недопустима. Докато в случаи, подобни на този – когато лицето почине след като вече е сезирало Съда, наследниците са били конституирани да продължат производството (напр. (see, for example, Thévenon v. France (dec.), no. 2476/02, ECHR 2006‑III; Angelov and Angelova v. Bulgaria (dec.), no. 16510/06, 7 December 2010; Bittó and Others v. Slovakia, no. 30255/09, § 74, 28 January 2014)     В по-скорошни дела, свързани със ситуации, в които жалбоподателите са починали в хода на производството пред него, Съдът е приел, че решаващият въпрос не е дали въпросните права са или не могат да се прехвърлят на наследниците, желаещи да продължат производството, а дали наследниците по принцип биха могли да претендират за легитимен интерес да поискат от Съда да разгледа делото въз основа на желанието на жалбоподателя да упражни своето индивидуално и лично право на жалба (вж. Ergezen, цитирано по-горе, § 29; Ivko срещу Русия, № 30575/08, § 68, 15 декември 2015 г .; и Provenzano срещу Италия, № 55080/13, § 96, 25 октомври 2018 г.).

Съдът наред с това подчертава, че жалбите, с които е сезиран, обикновено имат морално измерение и близките до жалбоподателя лица могат да имат легитимен интерес,    че справедливостта ще бъде възстановена макар и след смъртта на жалбоподателя (вж. реш по допустимост по делото Malhous v. the Czech Republic [GC], № 33071/96, ECHR 2000 XII).

Връщайки се към настоящия случай, Съдът посочва, че синът на жалбоподателя  е близък член на семейството и негов наследник и той има легитимен интерес да продължи жалбата на баща си и да получи решение.

Повдигнатото оплакване е за нарушаване на презумпцията за невинност от страна на министъра на вътрешните работи, който  в интервюто  по телевизията го е посочил като виновен за изършеното престъпление през 2011 г. на етап, когато производството още е било висящо.          Правителстовто повдига редица възражения за недопусимост на жалбата, които са отхвърлени от съда.

Във връзка с основателността на оплакването Европейският съд припомня, че според утвърдената от него практика презумпцията за невинност съгласно член 6 § 2 от Конвенцията ще бъде нарушена, ако изявление на държавен служител относно лице, обвинено в престъпление, отразява мнение, че е виновно преди да е доказана вината му според закона (Allenet de Ribemont v. France, 10 February 1995, §§ 35-36, Series A no. 308, and Velyo Velev v. Bulgaria, no. 16032/07, § 46, ECHR 2014). В този контекст е важен изборът на думи от публичните служители в техните изявления  преди дадено лице да бъде  признато за виновно и осъдено за престъпление (виж Daktaras v. Lithuania, no. 42095/98, § 41, ECHR 2000‑X)  Въпросът дали дадено изявление на държавен служител е в нарушение на принципа на презумпцията за невиновност трябва да се определя в контекста на конкретните обстоятелства по дадения случай (виж Natsvlishvili and Togonidze v. Georgia, no. 9043/05, § 103, ECHR 2014; и Lolov and Others , § 63).

В настоящия случай жалбоподателят е повдигнал оплакване във връзка с изявлението министъра на вътрешните работи по повод факта, че той е бил поставен под домашен арест от националните съдилища, което министърът критикува. Европейският съд обръща внимание на обстоятелството, че дори и да се приеме, че репликите са били изречени спонтанно по време на телевизионно предаване на живо, докато министърът на вътрешните работи е давал пример за решения на националните съдилища, които  не одобрява, като високопоставен държавен служител той е бил длъжен да подбира внимателно думите си (§ 30). Съдът е категоричен, че „разглежданото изявление надхвърля коментар относно релевантни фактически събития или обяснение, че дадено лице е заподозряно в извършване на престъпления“.То може да създаде сред зрителската аудитория  впечатление, че жалбоподателят несъмнено е извършил въоръжен грабеж, стрелял е по полицаи, взел е кола и е отвлякъл хората в нея.(§31) Това изявление е направено по време, когато разследването във връзка с тези престъпления все още е в ход.

Съдът посочва, че е достигал до подобни заключения в множество дела не само срещу България, но и срещу други държави(Gutsanovi, § 201; Alexey Petrov, § 74: and Maslarova, § 46, all cited above; Butkevičius v. Lithuania, no. 48297/99, § 53, ECHR 2002‑II (extracts); and Petrov and Ivanova v. Bulgaria, no. 45773/10, § 46, 31 March 2016)

Той не вижда причина да  стигне до различно заключение в конкретния случай и установява нарушение на чл. 6§2 от Европейската конвенция. Съдът присъжда обезщетение за неимуществени вреди на жалбоподателя.

……….

ЧЛЕН 6 – право на   справедлив процес (гражданскоправни аспекти)

чл.6§1(право на справедлив процес)+ чл. 10(свобода на изразяване)+ чл. 18 във вр. с чл. 10

Miroslava Todorova c. Bulgarie (requête no 40072/13)19 octobre 2021

/допустимо, но неоснователно оплакване/

Жалбата е свързана с няколко дисциплинарни производства срещу съдия Мирослава Тодорова, предизвикани от нейните публични критични позиции в качеството й на председател на Съюза на съдиите в България в периода 2009-2012 г. срещу дейността на Висшия съдебен съвет. Критикувана е  процедурата по избор на нови председатели на Софийски градски съд (за която се установява, че е семеен приятел на министъра на вътрешните работи), на Софийския апелативен съд /САС/ и на Върховния администартивен съд /ВАС/ През 2011 г. председателят на САС изпраща във Висшия съдебен съвет списък на наказателни дела, разгледани от СГС, по които има забава в изготвянето на мотивите и така се препятствало разглеждането им от въззивната инстанция. По нареждане  на Главния съдебен инспектор е назначена проверка в наказателното отделение на този съд. След приключването й е представен доклад, в който е констатирано, че натовареността на съдиите от това отделение и много по-висока спрямо тази на съдии от цулата страна и взетите мерки за преодоляване на забавянията от ръководството на с\гс очевидно не са достатъчни и е фективни. Въз основа на него Главният съдебен инспектор предлагана ВСС да бъдат наложени дисциплинарни наказания за просроченото изготвяне на мотивите към   присъдите на няколко  съдии, измежду които е и жалбоподателката. За нея е посочено, че е забавила мотивите по 57 дела, което представлява системно неспазване на законно установените срокове. В хода на процедурата тя не е изслушана, а в дисциплинарния състав не е включен нито един съдия. Не е взето под внимание, че в проверения период тя е била командирована като преподавател в Научния институт за правосъдие, нито по-голямата й натовареност като съдия. Решението за намаляване на заплатата й с 15 % е обжалвано пред Върховния административен съд. Последният намира, че са допуснати сериозни процедурни нарушения на правото на жалбоподателката на справедлив процес, поради което отменя решението (включително и за включването в списъка на просрочените дела на такива, за които срокът за ангажиране на дисциплинарна отговорност е изтекъл). Петчленният състав на ВАС обаче отменя решението на долната инстанция и оставя в сила решението за налагане на дисциплинарно наказание. Следват нови три дисциплинарни производства, обединени  в едно дело (по три наказателни дела от обществен интерес на доклад на жалбоподателката, по които има забава в изготвянето на мотивите). Те са за същия период, за който е извършена проверката от Инспектората, но  не са били взети под внимание и включени в доклада). По новото дисциплинарно дело  е постановено налагане на най-тежкото дисциплинарно наказание – уволнение. Решението на дисциплинарния състав на ВСС е оставено в сила от тричленнен състав на ВАС.  След решение на 5-членен състав на ВАС, в което се приема, че наказанието е несъразмерно тежко, делото е върнато на ВСС, който й налага по-лека санкция – понижаване в длъжност за срок от две години в СРС. Това решение е оставено в сила.  Дисциплинарните производства срещу жалбоподателката предизвикват широк обществен отзвук и негодувание не снамо сред съдийската общност, но и сред неправителствения сектор. Публикувани са протестни писма и декларации и са сезирани международни институции. Дори ЕК в своя годишен доклад коментира състоянието на правосъдната система в България и загрижеността си за независимостта на съдебната власт, позовавайки се и на  дисциплинарното уволнение на жалбоподателката.

Пред съда са повдигнати оплаквания за нарушаване на правото на справедлив процес в неговите граждански и наказателни аспекти (поради това, че е засегнато правото на равенство в процеса във връзка с упражняването на свободата на изразяване и правото на личен живот, както и поради сериозността на наложеното дисциплинарно наказание). Съдът отхвърля възраженията на Правителството, че оплакването е недопустимо с оглед публичния характер на изпълняваните от жалбоподателката функции, аргументирайки се с добре установената от него практика по дисциплинарни дела срещу магистрати, съгласно които подобни производства засягат гражданскоправните аспекти на чл. 6§1 (Ramos Nunes de Carvalho e Sá c. Portugal [GC], nos 55391/13 et 2 autres, § 120, 6 novembre 2018, Denisov c. Ukraine [GC], no 76639/11, §§ 44-55, 25 septembre 2018, Di Giovanni c. Italie, no 51160/06, §§ 36-38, 9 juillet 2013, et Čivinskaitė c. Lituanie, no 21218/12, § 95, 15 septembre 2020). Той определя като недопустимо оплакването относно приложимостта на чл. 6§1 в неговите наказателни акпекти. Колкото до основателността на оплакванията за нарушение на правото на справедлив процес в гражданските му аспекти Съдът разглежда по отделно всяко едно от дисциплинарните производства, анализирайки няколко въпроса: – равенството на процедурата пред ВСС; обхвата на съдебния контрол на ВАС,липсата на независимост и безпристрастност на ВАС, недостатъмчността на мотивите и липсата на отговор на всички изложени аргументи и др. Той отсъжда, че макар и да са допуснати редица нарушения в хода на процедурите пред дисциплинарния състав на ВСС, ВАС е разполагал с компетентността   да разгледа всеки фактически въпрос, който счита за релевантен, както и правната квалификация на дисциплинарните нарушения, вменени по повод  действията или бездействията на жалбоподателката. Що се отнася до производството пред Върховния административен съд, съдът констатира, че не е налице липса на независимост или безпристрастност от страна на този съд, както и че не са нарушени други аспекти на справедливостта на производството. (§§106 – 127) Ето защо  не е установено нарушение на член 6§1.

Съдът установява   нарушения на чл. 10 и на чл. 18 във връзка с чл. 10.

……………………..

чл. 6§1 (право на справедлив процес – достъп до съд)+чл. 1 от Протокол 1(право на собственост)

Sakskoburggotski and  Chrobok v. Bulgaria (applications nos 38948/10 and 8954/17), 7 september 2021

Жалбите са обединени за общо разглеждане от Съда. В решението си той   хронологично проследява всички събития в исторически аспект от  коронясването на Симеон II, през събитията след 1944 г. , приемането на Закона за обявяване държавна собственост имотите на семействата на бившите царе Фердинанд и Борис и на техните наследници, решението на Конституционния съд от 1998 г. за обявяване противоконституционността на този закон и това от 2009 г. за мораториум върху разпореждането с имотите, за които жалбоподателите са претендирали, че са тяхна собственост, както и отписването на част от имотите от Областните управители и възстановяването им на „правоимащите“ жалбоподатели.

Съдът се произнася по отделно относно допустимостта на оплакванията, свързани с а/ претенциите за нарушаване на правото на собственост и б/ последиците от  наложения мораториум  за за търговска експлоатация на отделните имоти, които са предмет на настоящата жалба .

По повод оплакването за нарушение на чл. 6§1   във връзка с водените дела за   имотите в Саръгьол и Ситняково Съдът  намира, че изводите на националните съдилища не са произволни или явно необосновани. Те  са разгледали и отговорили подробно на доводите на жалбоподателите  като са се позовали на съответните разпоредби на вътрешното право. Ето защо той достига до извода, че  оплакването е  недопустимо поради неговата необоснованост.

Колкото до претенцията за нарушение на  чл. 13 Съдът преценява, че в настоящия случай той не намира приложение, поради което жалбата в тази й част е недопустима ratione materiae (в този смисъл той се е произнесъл в решението Walter v. Italy (dec.), no. 18059/06, 11 July 2006).

Относно претенциите за нарушение на чл. 6§1 и чл. 13 по повод  последиците от наложения мораториум от Народното събрание през 2009 г. върху всички имоти, възстановени по административен ред на жалбоподателите Съдът обявява за допустими следните оплаквания :  относно невъзможността на жалбоподателите да оспорят забраната за разпореждане с имота в с. Баня (§§223-224 ) и   относно  невъзможността да се оспори забраната за всякаква търговска експлоатация на именията Ситняково, Сарагьол, Бистрица Врана и Баня (§§ 227-228), както и относно невъзможността за търговска експлоатация на горските земи.

По основателността на тези претенции Съдът подчертава, че чл. 6 не гарантира правото на достъп до съд, който да има правото да обезсили или да отмени закон, приет от законодателната власт. Прочее жалбоподателите не повдигат и подобно оплакване. Те се оплакват, че решението на Народното събрание от 18 декември 2009 г. не подлежи на съдебен контрол от съд или друг орган по силата на самата  Конституция. Съдът не приема довода на правителството, изложен по повод земите от горския фонд, но еднакво валиден и за всички останали имоти, че съдебните производства относно спора за правото на собственост са различни и те не осигуряват ефективен достъп до съд по повод оплакванията за наложения мораториум. Ето защо Европейският съд достига до извода, че е налице нарушение на чл. 6§1 по повод зостъпа им до съд. Наред с това той намира, че не се налага да се произнесе отделно относно наличието на нарушение на чл. 13.

Съдът установява нарушение и на чл. 1 от Протокол 1 по повод наложения мораториум за търговска експлоатация на земите от горския фонд. Претенцията по чл. 41 е отложена с предложение страните да постигнат споразумение в шестмесечен срок от влизането в сила на настоящото решение.

Решението е класифицирано във второ ниво по значимост.

……………………….

чл. 6§1 (право на справедлив процес в рамките на административен процес)

Nedelchev  v. Bulgariа(application  no 30543/13), 8 June 2021

Жалбоподателят е бивш офицер от полицията. На 20 март 2010 г. полицейски патрул е получава сигнал от  нощен бар, в който началникът на полицията, находящ се там с приятели, заплашва и тормози персонала. Полицейският патрул изготвя протокол за инцидента. В следващите дни жалбоподателят събира докладите и разпорежда на служителите, които са били негови подчинени, да съставят нови такива, в които да опишат  по различен начин обстоятелствата, така че Б. да бъде оневинен .

По случая започва вътрешно разследване на 13 май 2010 г. и в първоначалния доклад е направено предложение той да бъде порицан. По случая е разпоредена допълнителна проверка, която приключва с изготвянето на нов доклад на   13 септември 2010 г. В него е записано, че той   се е опитал да прикрие инцидента с участието на Б. и да възпрепятства вътрешното разследване. Комисията, изготвила доклада, предлага жалбоподателят да бъде уволнен дисциплинарно. Заповедта за дисциплинарно уволнение е издадена на 19 ноември 2010 г. Тя е обжалвана от него пред ВАС. Един от аргументите е, че дисциплинарното наказание му е наложено извън двумесечния срок, визиран в чл. 225 от ЗМВР /в сила по онова време/, който според жалбоподателя  е започнал да тече на 13 май 2010 г. (когато започва първата вътрешна проверка)

С решение на тричленен състав   от 20 февруари 2012 г. жалбата е оставена без уважение. В мотивите най-общо е посочено, че наказанието е наложено в сроковете по чл. 225 без да се изложат аргументи. Решението е обжалвано пред петчленен състав на ВАС и в жалбата отново се визира оплакване за нарушаване на срока за налагане на дисциплинарното наказание, визиран в чл. 225 ЗМВР. В решението си от 8 ноември 2012 г. този състав въобще не коментира въпроса дали е спазен срокът за налагане на дисциплинарното наказание.

Междувременно в паралелно производство, образувано по жалба на началника на жалбоподателя – Б.,  който е уволнен на същата дата дисциплинарно на 19 ноември 2010 г., петчленният състав на ВАС с решението си от 18 декември 2012 г. приема, че двумесечният срок е започнал да тече на 13 септември (когато е изготвен окончателният доклад с предложение за налагане на дисциплинарно уволнение), поради което заповедта на министъра е незаконосъобразна.

Жалбоподателят   твърди, че дисциплинарното му уволнение е незаконно, тъй като е постановено в нарушение на член 225, който   гласи, че дисциплинарно наказание трябва да бъде наложено в рамките на два месеца след откриването на съответното дисциплинарно нарушение, тоест след като такова нарушение е било „установено“ от органа, компетентен да наложи наказание .

Европейският съд обръща внимание, че не е негова задача  да определя дали аргументът, повдигнат от жалбоподателя, е основателен. Но (вж. Руиз Тория, цитирано по-горе, § 30). Въпреки това Съдът посочва, че в жалбата на жалбоподателя са били повдигнати достатъчно защитими аргументи: няколко доклада са били представени на министъра на вътрешните работи по време на разследването на инцидента от 20 март 2010 г., а в паралелното производство, заведено от Б. относно същите събития, ВАС приема, че докладът от 13 септември 2010 г. е „установил“ дисциплинарното нарушение, което означава, че уволнението на Б., постановено на 19 ноември 2010 г., е незаконно, тъй като е нарушен член 225. Освен това разглежданият аргумент е бил очевидно релевантен. Ако ВАС го беше приел за основателен, той би трябвало да отмени уволнението на жалбоподателя като незаконосъобразно, както го е направил в случая на Б. Според Съда ВАС е бил длъжен  да даде конкретен и изричен отговор на спорния аргумент. Но тричленният състав не е конкретизирал защо приема, че срокът за налагане на дисциплинарното наказание е спазен, а петчленният състав въобще не обсъжда този въпрос.

Съдът   подчертава, че понятието за справедлив процес изисква от националния съд да разгледа основните въпроси, които са били повдигнати пред него и не трябва просто да одобрява без допълнителни възражения констатациите на  по-нисшия съд (Helle v. Finland, 19 December 1997, § 60, Reports of Judgments and Decisions 1997‑VIII).

Европейският съд достига до извода, че Върховният административен съд не е разгледал надлежно основния аргумент на жалбоподателя и не е мотивирал своите заключения както се изисква съгласно член 6 § 1 от Конвенцията, поради което е налице нарушение на тази разпоредба.

…………………………

ЧЛЕН 8 – право  на неприкосновеност на личния и семейния живот

чл. 8(право на неприкосновеност на личния живот; липса на пропорционалност)+чл. 14(забрана за дискриминация)

Behar and Gutman v. Bulgaria   (Application no. 29335/13), 16 february 2021

През януари 2006 г. жалбоподателите и шестнадесет други лица, както и шестдесет и шест неправителствени организации предявяват искове на осн. чл. 5 от Закона за защита от дискриминация /ЗЗД/ срещу Волен Сидеров – лидер на политическа партия „Атака“.  Те твърдят, че редица публични изявления, направени от него, представляват тормоз и подбуждане към дискриминация срещу роми, турци, евреи, католици и сексуални малцинства. Жалбоподателите посочват, че всеки от тях – като член на малцинство – е бил лично засегнат от тези изявления. В своята претенция те се позовават на чл. 32, ал. 1 от Конституцията, отбелязвайки че имат право на защита срещу посегателства върху тяхната чест, достойнство и добро име. Софийският районен съд /СРС/ разделя делото на осем отделни дела въз основа на специфичния вид дискриминация.

Делото на двамата жалбоподатели, които са от еврейски произход, е свързано с публикациите и изявленията на г-н Сидеров срещу евреите и Холокоста. Жалбоподателите се позовават по-конкретно на редица пасажи в две книги на г-н Сидеров – „Силата на мамона“, публикувана през 2004 г. и на второто издание на  „Бумерангът на злото“ (2002 г.). В първото издание на  книгата (публикувано също през 2002 г.), се оспорва Холокоста и авторът го нарича „измама“ – „… Тогава се появи зародишът на голямата измама, наречена „Холокост “- версията [на историята, според която] 6 000 000 евреи бяха обгазени и изгорени в пещите на концлагерите на Хитлер. … ”(стр. 169)

Наред с това жалбоподателите се позовават и на две речи на г-н Сидеров – едната на предизборен митинг на партия „Атака“ в Бургас на 22 юни 2005 г., на който той декларира, че неговите представители в Парламента няма да позволят България да се превърне в еврейска колония. Във втората реч, произнесена на първата сесия на новоизбрания парламент на 11 юли 2005 г., той издига лозунга, че България трябва да бъде за българите.

На 10 февруари 2009 г. СРС отхвърля иска на жалбоподателите. Той приема, че направените изявления от страна на г-н Сидеров не са целяли да накърнят тяхното достойнство или чест, или да създадат сплашваща враждебна и обидна среда. (решение от 10.02.2009 г. по гр.д. № 2855/06 на СРС). Това решение е обжалвано от жалбоподателите. Те посочват, че предвид фигурата му на политик и депутат, както и  втори по получен брой гласове на президентските избори, ако г-н Сидеров  не може да повлияе на общественото мнение със своите възгледи и изявления срещу малцинствата, то тогава никой не би могъл да го направи. Жалбоподателите се позовават и на практиката на Съда в Страсбург, че расистката и антисемитска реч и отричането на Холокоста не са защитени форми на изразяване.

С решение № 2935 от 20.12.2010 г. по гр.д. № 80/2010 г. СГС оставя в сила решението на СРС, възприемайки изцяло мотивите на първоинстанционния съд и приемайки, че не са налице съставните елементи на тормоз или подбуждане по смисъла на ЗЗД.  С определение № 1215 от 15.11.2012 г. по гр. Д. № 533/2012 г., IV г. о. на ВКС не допуска до касация жалбата. В мотивите си той отбелязва, че понятията за тормоз и подбуждане към дискриминация са изчерпателно дефинирани в ЗЗД. Значението на съответните разпоредби е ясно, а жалбоподателите не са се позовали на противоречива съдебна практика по въпроса.

В мотивите на Европейския съд е направен анализ освен на правната рамка на българското законодателство, както и на практиката по приложението на ЗЗД, но така също и на съответните международни документи – Препоръка No. R (97) 20 от 1997 г. относно речта на омразата; констатациите от четвъртия доклад за България (публикуван през септември 2009 г., обхващащ периода 2004 – 2008 г.) на Европейската комисия срещу расизма и нетолерантността /ECRI/ , в който се отбелязва със загриженост, че една крайно дясна партия предприема яростни вербални атаки срещу етнически и религиозни малцинства. Подобни констатации има и в петия доклад за България (CRI(2014)36), публикуван през септември 2014 г., който обхваща периода между средата на 2008 и март 2014 г.

По повод допустимостта на жалбата от страна на правителството са изложени множество възражения, които не са приети от Съда.

По повод приложимостта на чл. 8 и чл. 14 Правителството изтъква възражения, че в случая оплакванията са необосновани, защото исковата претенция не била основана на някакви конкретни фактически обстоятелства и в този смисъл търсената на национално ниво защита не е следвало да се реализира по пътя на ЗЗД, а преди всичко чрез наказателното законодателство. Наред с това фактите по делото не попадали в  предметния обхват на чл. 14 от Конвенцията, тъй като жалбоподателите не са претърпели никакви преки или косвени вреди в личната си сфера в резултат на изявленията на г-н Сидеров. Нито са  изтъкнали подобни  аргументи за това в националното производство.

Европейският съд започва анализа си с приложимостта на чл. 8. Той отбелязва,  че въпросът в този случай е дали негативните публични изявления срещу една социална група могат да се разглеждат като засягащи „личния живот” на отделни членове на тази група до степен, която да задейства прилагането на член 8 от Конвенцията по отношение на тях. Този въпрос се отнася  до компетентността на Съда ratione materiae, поради което е разгледан като въпрос за допустимост. В своя анализ Европейският съд се позовава на практиката си по редица дела от подобен характер (§§58-66). Той очертава основните принципи, от които изхожда, за да определи приложимостта на чл. 8. Съдът посочва релевантните фактори които се вземат под внимание, макар, че те не са изчерпателно изброени:  а) характеристиките на групата (напр. нейния размер, степента на хомогенност, нейната особена уязвимост или история на заклеймяване и нейната позиция спрямо спрямо обществото като цяло), б) точното съдържание на негативните твърдения по отношение на групата (по-специално степента, до която те могат да предадат негативен стереотип за групата като цяло, и конкретното съдържание на това (в) формата и контекста, в които са направени изявленията, техния обхват (който може да зависи от това къде и как са направени), позицията и статута на техния автор и степента, в която те са могли да повлияят на основен аспект на идентичността и достойнството на групата. Съдът подчертава, че нито един от тези фактори няма предимство; взаимодействието на всички тях  води до крайния извод дали е достигнато „определеното ниво“, изисквано съгласно стандартите, възприети в решението по делото Aksu  v. Turkey [GC] (nos. 4149/04 and 41029/04,  § 58), и „прагът на тежест“, установен по делото Denisov v. Ukraine [GC], no. 76639/11, §§ 112-114, 25 September 2018) и дали член 8 е приложим по този начин. Общият контекст на всеки случай – по-специално социалният и политически климат, преобладаващ по времето, когато са направени изявленията, също може да бъде важен фактор.

Връщайки се към конкретния случай, Съдът отбелязва, че изявленията на г-н Сидеров с оглед техния тон и начин на представяне са били с ярка антисемитска насоченост. Що се отнася до (по-специално) изявленията, които отричат ​​реалността на Холокоста и го разглеждат като история, измислена като средство за финансово изнудване, Съдът и бившата Комисия неизменно възприемат подобни изявления като нападения срещу еврейската общност и като подбуждане към расова омраза, антисемитизъм и ксенофобия (Perinçek v. Switzerland [GC], no. 27510/08, § 227, ECHR 2015;както и по-новите   Williamson v. Germany (dec.), no. 64496/17, § 26, 8 January 2019, и Pastörs v. Germany, no. 55225/14, §§ 39 and 48, 3 October 2019).

Едва ли може да се постави под съмнение, че всички тези изказвания представляват крайно негативни стереотипи, целящи да позорят евреите и да предизвикат предразсъдъци и омраза към тях.

С оглед на всички тези фактори, които в случая сочат в една и съща посока и се подсилват взаимно, Съдът приема, че изявленията, направени от г-н Сидеров и оспорени от жалбоподателите, са могли да окажат достатъчно въздействие върху чувството за идентичност на евреите в България и върху чувството за собствено достойнство и самочувствие на отделни евреи там, за да са достигнали „определено ниво“ (вж. Aksu, цитирано по-горе, § 58) или „праг на тежестта“ (вж. Денисов, цит. по-горе, §§ 112-14), което се изисква с оглед наличието на   засягане на „личния живот” на жалбоподателите. Поради това Съдът приема, че член 8 от Конвенцията е приложим. Във връзка с този извод той достига до извода, че чл. 14 също намира приложение, тъй като той няма право на самостоятелно съществуване.

Що се отнася до възраженията, че жалбоподателите не били използвали най-ефективното средство за защита – иск пред КЗД, както и че не всички конкретни примери, изброени в исковата молба като фактори, удостоверяващи дискриминирането им, са били приложени към исковата молба (визира се книгата му „Властта на мамона“, както и  речта пред митинга в Бургас те са отхвърлени, тъй като г-н Сидеров не е отрекъл авторството си на книгата, а речта на митинга в Бургас е била коментирана от СГС.

Така всички възражения по допустимост, направени от Правителството, са отхвърлени.

По съществото на спора Съдът констатира, че  българските съдилища не са оценили по подходящ начин тона на изявленията на г-н Сидеров. Те са  омаловажили ефекта им да заклеймяват евреите като група и да предизвикват омраза и предразсъдъци срещу тях и очевидно са ги възприели като не повече от част от легитимен дебат по въпроси от обществен интерес. С оглед на езика, използван от г-н Сидеров, и цялостната насоченост на неговото послание, лесно може да се види, че оспорените изявления в двете му книги са предназначени да осквернят евреите и да предизвикат предразсъдъци и омраза към тях; всички те повтарят стари антисемитски виждания, отричащи Холокоста .

Съдът подчертава, че ключовото съображение в настоящия спор е относителната тежест, която трябва да се отдаде на  двете права –  чл. 8 и чл. 10 – които по принцип имат право на еднакво зачитане  в конкретните обстоятелства на всеки случай. Затова следва да се вземат под внимание  конкретните аспекти на двете права, които се конкурират във въпросния случай, и необходимостта от преценка дали да се ограничи (или, в зависимост от случая, да се предостави защита) на всяко от тях. Националните власти имат свобода на преценка при извършването на тази оценка, но тяхното заключение може да бъде прието от Съда, само ако те са извършили преценка за пропорционалност  в съответствие с критериите, определени в неговата съдебна практика.

Според тази съдебна практика изразяването по въпроси от обществен интерес по принцип има право на силна защита съгласно член 10 от Конвенцията, докато изразяването, което насърчава или оправдава насилието, омразата, ксенофобията или друга форма на нетърпимост, обикновено не може да претендира за защита (вж. Perinçek, цитирано по-горе, § 230 ).

Подходът, по който българските съдилища оценяват смисъла на изявленията на г-н Сидеров, се отразява върху начина, по който те балансират правото му на свобода на изразяване срещу правото на жалбоподателите на зачитане на личния им живот. Въпреки че са признали конкуренцията между тези две права, не може да се каже, че съдилищата са преценили правилно тяхното относително значение при конкретните  обстоятелства.

Като  придават значителна тежест на правото на г-н Сидеров на свобода на изразяване във връзка с изявленията, оспорени от жалбоподателите, и като омаловажават ефекта от тези изявления върху жалбоподателите като етнически евреи, живеещи в България, българските съдилища не са осигурили  необходимия баланс  в съответствие с критериите, заложени в практиката на Съда.

Като отказват да предоставят на жалбоподателите обезщетение по отношение на дискриминационните изявления на г-н Сидеров, националните власти не успяват да реагират адекватно на дискриминацията поради етническия произход на жалбоподателите и да спазят позитивното си задължение да осигурят зачитане на „личния“ живот ”.

Поради това Съдът установява нарушение на член 8 от Конвенцията, разглеждан във връзка с член 14.

……………….

чл. 8(право на неприкосновеност на личния живот; липса на баланс)+чл. 14(забрана за дискриминация

Budinova and Chaprazov v. Bulgaria   (Application no12567/13), 16 february 2021

През януари 2006 г. жалбоподателите и шестнадесет други лица, както и шестдесет и шест неправителствени организации предявяват искове на осн. чл. 5 от Закона за защита от дискриминация /ЗЗД/ срещу Волен Сидеров – лидер на политическа партия „Атака“.  Те твърдят, че редица публични изявления, направени от него, представляват тормоз и подбуждане към дискриминация срещу роми, турци, евреи, католици и сексуални малцинства. Жалбоподателите посочват, че всеки от тях – като член на малцинство – е бил лично засегнат от тези изявления. Софийският районен съд /СРС/ разделя делото на осем отделни дела въз основа на специфичния вид дискриминация.

В своите искове жалбоподателите твърдят, че редица изявления, направени от г-н Сидеров в неговата телевизионна програма „Скат“,в  интервюта, речи и книга, представляват тормоз и подбуждане към дискриминация срещу хора от ромски етнически произход. Жалбоподателите отправят искане съдът да  разпореди на г-н Сидеров да спре  подобни изявления, публично да се извини и да   да бъде възстановено статуквото преди тези дейстивя. Те се позовават конкретно на негови изявления по телевизионната програма на партия „Атака“ от  от 22 март, 25 май, 30 май,1 юни , 4 юни, 7 юни и 8 юни 2005 г. с тема „Цигански терор“; както и на редица други предавания на тази тема, а така също на речи на г-н Сидеров на  предизборен митинг на партията в Бургас на 22 юни 2005 г.

И на  на първата сесия на новоизбраният парламент на 11 юли 2005 г.и на извадки от книгата му   „Българофобия“,публикувана в София през 2003г.

На 15 октомври 2008 г. Софийският районен съд отхвърля иска на жалбоподателите, приемайки, че  изявленията на г-н Сидеров представляват правилно упражняване на правото му да изрази мнение, гарантирано от член 39 § 1 от Конституцията. Решението е обжалвано пред СГС.  На 21 юни 2010 г. с решение № 2935 от 21.06.2010 г. по в. гр. д. № 2703/2010 г. Софийският градски съд оставя в сила решението на долната инстанция. Той постановява, че наличните доказателства не му позволяват да заключи, че оспорените изявления, описани в исковата молба, са подложили жалбоподателите на третиране, различно от това, предоставено на останалата част от населението, или са представлявали тормоз или подбуждане към дискриминация.

С определение № 972 от 08.08. 2012 г. по гр. Д. № 1672/2011 г. IV г. о. на  Върховния касационен съд отказва да допусне жалбата за разглеждане. Той приема, че няма индикации, че е налице несъответстваща съдебна практика по въпросите, разглеждани по делото, или че са поставени специални въпроси, свързани с правилното прилагане на закона или неговото развитие.

В мотивите на Европейския съд е направен анализ освен на правната рамка на българското законодателство, както и на практиката на ВАС и ВКС, но така също и на съответните международни документи – Препоръка No. R (97) 20 от 1997 г. относно речта на омразата; констатациите от четвъртия доклад за България (публикуван през септември 2009 г., обхващащ периода 2004 – 2008 г.) на Европейската комисия срещу расизма и нетолерантността /ECRI/ , в който се отбелязва със загриженост, че една крайно дясна партия предприема яростни вербални атаки срещу етнически и религиозни малцинства. Подобни констатации има и в петия доклад за България (CRI(2014)36), публикуван през септември 2014 г., който обхваща периода между средата на 2008 и март 2014 г.

Европейският съд отхвърля всички възражения за недопустимост на жалбата, направени от Правителстовто, които са идентични с тези, формулирани срещу жалбата на Behar and Gutman v. Bulgaria  (Application no. 29335/13, 16 february 2021)

По делото като amicus curiae са  допуснати да дадат становище две неправителствени организации. Greek Helsinki Monitor,със седалище в Гърция, се позовава на практиката на   Комитета на ООН за премахване на расовата дискриминация по въпроса дали могат отделни индивиди да се почувстват лично засегнати от обидни забележки, насочени срещу етническата или националната група, в която са членували.  The European Roma Rights Centre (“ERRC”) обръща внимание на всеобхватната дискриминация срещу ромите в Европа, на тяхното социално положение в неравностойно положение и на широкото използване на расистка реторика по отношение на тях – по-специално от политиците. ERRC се позовава  на Плана за действие от Рабат от  2012 г. „относно забраната за застъпничество на национална, расова или религиозна омраза, която представлява подбуждане към дискриминация, враждебност или насилие“ (A / HRC / 22/17 / Add.4).

По повод приложимостта на чл. 8 и чл. 14 Правителството изтъква възражения, че в случая оплакванията са необосновани, защото исковата претенция не била основана на някакви конкретни фактически обстоятелства и в този смисъл търсената на национално ниво защита не е следвало да се реализира по пътя на ЗЗД, а преди всичко чрез наказателното законодателство. Наред с това фактите по делото не попадали в  предметния обхват на чл. 14 от Конвенцията, тъй като жалбоподателите не са претърпели никакви преки или косвени вреди в личната си сфера в резултат на изявленията на г-н Сидеров. Нито са  изтъкнали подобни  аргументи за това в националното производство.

Европейският съд започва анализа си с приложимостта на чл. 8. Той  отбелязва, че  негативните  изявления на г-н Сидеров са били насочени към групата на  ромите в България. Съдът отдавна е признал в своята практика нейното неравностойно и уязвимо положение  и необходимостта от  специалната им защита

Изявленията на г-н Сидеров според Съда преднамерено са били формулирани с подстрекателски термини, били са насочени да представят ромите в България като изключително склонни към престъпления и разврат. Те са  били систематични и са се характеризирали с изключителната си опасност, тъй като общата насоченост на посланието му, предавано  многократно, е било да се втълпи, че ромите са неморални социални паразити, които злоупотребяват с правата си, живеят на гърба на българското мнозинство, подложили са  това мнозинство на системно насилие и престъпления и  имат за цел да завладеят страната. Без  съмнение това води до крайно негативни стереотипи, предназначени да оклеветят ромите в България и да предизвикат предразсъдъци и омраза към тях.

Предвид многото комуникационни канали, използвани от г-н Сидеров – телевизионни и радиопрограми, публични изказвания и книга – и честото повтаряне на основното му послание (особено в навечерието на парламентарните избори през юни 2005 г.) – може да се приеме, че изявленията му достигат до широка аудитория. Освен това той е бил добре позната фигура в българското общество и председател на тогавашна   партия, която е била в посдем, а  яростната му анти-ромска позиция изглежда е съставлявала основен компонент на политическото послание на неговата партия.

С оглед на всички тези фактори  Съдът приема, че изявленията на г-н Сидеров са могли да окажат достатъчно въздействие върху чувството за идентичност на ромите в България и върху чувството за собствено достойнство и самочувствие на отделни роми, за да са достигнали „определено ниво“ (вж. Aksu, цитирано по-горе, § 58) или „праг на тежеста“ (вж. Denisov v. Ukraine [GC], no. 76639/11, §§ 112-14, 25 September 2018) , което се изисква с оглед наличието на   засягане на „личния живот” на жалбоподателите. Поради това Съдът приема, че член 8 от Конвенцията е приложим. Във връзка с този извод той достига до извода, че чл. 14 също намира приложение, тъй като той няма право на самостоятелно съществуване.

Всички останали възражения за недопустимост на жалбата от страна на правителството са приети за неоснователни от Съда и са отхвърлени.

По съществото на спора Съдът припомня, че чл. 8 от Конвенцията създава позитивни задължения и че те могат да изискват приемането на мерки, предназначени да осигурят „зачитане на … личния живот“, дори в сферата на отношенията на индивидите помежду им (виж напр. X and Y v. the Netherlands, (Application no8978/80,26 march 1985), § 23; Von Hannover v. Grrmany(№ 2), (Applications nos. 40660/08 and 60641/08) § 98, 7 february 2012; и Aksu, § 59).

В Aksu (§§ 61 и 81), Съдът е приел във връзка с публични изявления, за които се твърди, че са създали  отрицателни стереотипи към малцинствена етническа група (ромите в Турция), че тъй като тези изявления могат да се разглеждат като засягащи „ личния живот” на отделните членове на групата, държавата има позитивно задължение да им  предостави обезщетение по повод направените  изявления.

При изпълнението на това задължение националните власти обаче трябва да вземат предвид и правата на автора на изявленията по член 10 от Конвенцията. По този начин в такива случаи главният въпрос е: дали властите са постигнали подходящ баланс между правото на пострадалата страна на зачитане на   нейния „личен живот“ и правото на автора на изявленията на свобода на изразяване. Ключовото съображение е относителната тежест, която трябва да се отдаде на тези две права (които по принцип имат право на еднакво зачитане) в конкретните обстоятелства за всеки случай.  Затова следва да се вземат под внимание  конкретните аспекти на двете права, които се конкурират във въпросния случай, и необходимостта от преценка дали да се ограничи (или, в зависимост от случая, да се предостави защита) на всяко от тях. Националните власти имат свобода на преценка при извършването на тази оценка, но тяхното заключение може да бъде прието от Съда, само ако те са извършили преценка за пропорционалност  в съответствие с критериите, определени в неговата съдебна практика.

Според тази съдебна практика изразяването по въпроси от обществен интерес по принцип има право на силна защита съгласно член 10 от Конвенцията, докато изразяването, което насърчава или оправдава насилието, омразата, ксенофобията или друга форма на нетърпимост, обикновено не може да претендира за защита ( вж. Perinçek, цитирано по-горе, § 230).  Дори изявленията, направени от членове на парламента, не заслужават малка защита, ако тяхното съдържание е в противоречие с демократичните ценности на системата на Конвенцията, тъй като упражняването на свободата на изразяване, дори в парламента, носи  „задълженията и отговорностите“, посочени в член 10 § 2 (вж. Pastörs v. Germany, no. 55225/14, § 47, 3 October 2019) .

Съдът отбелязва, че тъй като изявленията, по отношение на които жалбоподателите искат обезщетение, са (както е видно от самите термини, използвани в тях) prima facie дискриминационни по отношение на ромите, в настоящия случай този анализ също трябва да бъде пречупен и през  задълженията, произтичащи от чл. 14 от Конвенцията – по-специално във връзка със задължението за борба с расовата дискриминация, което включва дискриминация поради етнически произход. Съдът отбелязва, че не е негово задължение да коментира  дали оспорените изявления представляват „тормоз“ или „подбуждане към дискриминация, преследване и расова сегрегация“ по смисъла на раздел 5 от Закона от 2003 г. и параграф 1 (1) от от допълнителните разпоредби, тъй като националните власти и преди всичко съдилищата трябва да тълкуват и прилагат вътрешното законодателство. Задачата на Съда е ограничена до преразглеждане на техните решения в светлината на изискванията на Конвенцията. В този случай не може да се твърди, че българските съдилища са оценили по подходящ начин нюансите на изявленията на г-н Сидеров. Те са омаловажили ефекта  им да заклеймяват ромите в България като група, да предизвикват омраза и да създават предразсъдъци срещу тях и очевидно са ги възприели само като   част от легитимен дебат по въпроси от обществен интерес  Този подход обаче пренебрегва въпроса, че макар изразяването на мнение да може да засегне въпрос от обществено значение – като отношенията между етническите групи в дадена държава, той може в същото време да насърчава или оправдава омразата и нетърпимостта към някои от тези групи, и по този начин да нямат право на никаква или на много ограничена защита съгласно член 10 от Конвенцията (вж. например Pavel Ivanov v. Russia (dec.), no. 35222/04, 20 February 2007, № 35222/04, 20 февруари 2007 г., относно изявления за евреи в Русия, и BalsytėLideikienė v. Lithuania, no. 72596/01, § 79, 4 November 2008г., относно изявления по отношение на  евреи и поляци в Литва). С оглед на езика, използван от г-н Сидеров, и общата насоченост на неговото послание изявленията му надхвърлят легитимната част от публичния дебат за етническите отношения и престъпността в България. Подходът, по който българските съдилища оценяват смисъла на изявленията на г-н Сидеров, се отразява на начина, по който те балансират правото му на свобода на изразяване срещу правото на жалбоподателите на зачитане на личния им живот. Въпреки че са признали конкуренцията между тези две права, не може да се каже, че съдилищата са преценили правилно тяхното относително значение при обстоятелствата на настоящия случай.   Като придават значителна тежест на правото на г-н Сидеров на свобода на изразяване във връзка с изявленията, оспорени от жалбоподателите, и като омаловажават ефекта от тези твърдения върху жалбоподателите като етнически роми, живеещи в България, българските съдилища не са осигурили  необходимия баланс  в съответствие с критериите, заложени в практиката на Съда.

Като отказват да предоставят на жалбоподателите обезщетение по отношение на дискриминационните изявления на г-н Сидеров, националните власти не успяват да реагират адекватно на дискриминацията поради етническия произход на жалбоподателите и да спазят позитивното си задължение да осигурят зачитане на „личния“ живот ”.

Поради това Съдът установява нарушение на член 8 от Конвенцията, разглеждан във връзка с член 14.

…………………………….

ЧЛЕН 9 – свобода на мисълта, съвестта и религията

чл. 9 в светлината на чл. 11 (свобода на религията, отказ от регистрация на вероизповедание)+чл. 13

Bulgarian Orthodox Old Calendar Church and Others v. Bulgaria(Application no. 56751/13), 20 April 2021

/решение на Комитет/

Жалбата е депозирана от името на Българска православна старостилна църква и петима нейни членове (главният архиерей, дяконът, главният секретар, монахиня и последовател). Тя се отнася до отказа на българските съдилища   да регистрират църква, придържаща се към стария календарен вариант на източното православие, поради сходството на наименованието с това на Българската православна църква /БПЦ/, която е призната по закон. Оплакването е, че това представлява незаконно и необосновано ограничение на правото на тази църква и на нейните привърженици да изповядват своята религия. Делото се отнася и до това  дали църквата и нейните привърженици са имали ефективно вътрешноправно средство за защита по отношение на отказа да регистрират църквата.

През 1968 г. БПЦ   решава да премине  към Ревизирания Юлиански календар както някои други страни, където това става на по-ранен етап /като Гърция и Румъния/. Част от духовенството и от привържениците на БПЦ не са съгласни, откъсват се от нея и се съсредоточават  предимно в манастир в Княжево. В средата на 80-те години те установяват контакти с гръцката деноминация, придържаща се към стария календар. През 1988 г. вторият жалбоподател е ръкоположен за свещеник в един от манастирите на старокалендаристите в Гърция, а през 1993 г. той е ръкоположен за епископ от епископи на гръцката и румънската старостилни църкви, които признават   църквата на втория жалбоподател за автокефална. През същата година църквата жалбоподател подава молба да бъде регистрирана в Дирекцията по вероизповеданията към МС, но не получава отговор. В следващия период между 1993 и 2013 г. църквата се разраства в активна религиозна общност, разполагаща с 24 свещеника, около 2 000 последователи и въпреки че не притежава юридическа правосубектност, успява да издигне една катедрална църква, 15 други църкви, четири параклиса и манастир, регистрирани на имената на отделни свещеници и вярващи. Като последици от това, че църквата-жалбоподател не е собственик на местата за поклонение по закон тя е лишена от  ползването на две от тях след като собствениците им я напускат; не е освободена от заплащането на данъци; не може да наема духовници; не може да извършва търговска дейност, обслужваща религиозните й дела и не може да получава дарения.

През ноември 2011 г. църквата жалбоподател депозира молба пред СГС да бъде регистрирана. Съдът изисква становище от Дирекцията по вероизповеданията. В него последната накратко отбелязва, че   искането противоречи на чл. 13 от Конституцията и чл. 10 от Закона за вероизповеданията, както и че е налице идентичност в наименованията на двете църкви. С оглед особеното място, което БПЦ заема в българското общество Дирекцията  препоръчва да се вземе становище от Светия Синод на БПЦ. В своето изявление Светият синод посочва, че   въпросът има  национално значение; че никоя друга църква освен БПЦ, не може да използва думата „православна“ в името си; и че само тя може да представлява източното православие в България, а не самопровъзгласилите се православни общности. Поради това църквата жалбоподател не може да се представя за православна, но няма   пречка за регистрацията й като „Българска старостилна църква“.

С решение от февруари 2012 г. СГС отказва да регистрира църквата жалбоподател с основния аргумент, че наименованието й е идентично с това на БПЦ, позовавайки се на чл. 15, ал. 2 и § 3 от преходните разпоредби на Закона за вероизповеданията, а наред с това, от протоколите е видно, че през 1993 г. привържениците на тази църква са се отцепили от БПЦ, което е недопустимо от самия устав на БПЦ. Решението е обжалвано пред Софийския апелативен съд/САС/ с основен мотив, че наименованието не е идентично  и редица църкви – като Евангелистката, Баптистката и други, вече са били регистрирани. През април 2012 г. САС оставя в сила решението на предходната инстанция, възприемайки изцяло мотивите й и посочвайки, че не би могло да съществува повече от една деноминация с едно и също име и седалище. Молбата за допускане до касация е оставена без уважение от ВКС.

Европейският съд не приема възражението на Правителството, че църквата жалбоподател е могла да се регистрира по Закона за юридическите лица с нестопанска цел. Той достига до извода, че отказът тя да бъде регистрирана като религиозна деноминация и останалите жалбоподатели да могат да демонстрират своите религиозни права представлява ограничение на техните права в светлината на неговите изводи по делото    Metodiev and Others v. Bulgaria, no. 58088/08, § 36, 15 June 2017. Това ограничение обаче, макар и предвидено в закона, не е било „необходимо в едно демократично общество“, защото наименованията въобще не са идентични между двете църкви, а така също и защото самата църква-жалбоподател не държи да се идентифицира с БПЦ, а има с нея и доктринални различия. Наред с това оценката дали религиозните вярвания на двете църкви са идентични или не не е от компетентността на държавните власти, а на самите религиозни общности. Нещо повече, такъв подход има за последици  разрешаването на съществуването само на една институция за всяка религиозна деноминация и принуждаването на вярващите да се обърнат към тази институция, което е трудно съвместимо с ефективното упражняване на правата, гарантирани от чл. 9 и 11 от Конвенцията. Съдът обръща внимание, че плурализмът, който е основна характеристика на демократичното общество, е несъвместим с действията на държавата, принуждаващи религиозната общност да се обедини под едно ръководство. С оглед добре утвърдената му практика по подобни спорове Съдът достига до извода, че отказът да се регистрира църквата-жалбоподател не е бил „необходим в едно демократично общество“, поради което е било допуснато нарушение на чл. 9, прочетен в светлината на чл. 11 от Конвенцията.

Оплакването за нарушение на чл. 14 е оставено без разглеждане доколкото същите въпроси са анализирани в светлината на чл. 9.

Съдът установява нарушение и на чл. 13, тъй като е липсвало ефективно вътрешноправно средство за защита по основното оплакване. Присъдени са обезщетения за имуществени вреди (на първия жалбоподател за платените местни данъци и такси, от които би бил освободен, ако беше регистриран през 2012 г.) и неимуществени вреди (на останалите жалбоподатели)

……………..

чл.9 в светлината на чл. 11 (свобода на религията, отказ от регистрация на вероизповедание)

Independent Orthodox Church and Zahariev v. Bulgaria(Application no. 76620/14), 20 April 2021

/решение на Комитет/

През юли 2012 г. двадесет и четирима души, включително вторият жалбоподател, решават да създадат нова църква, наречена „Независима православна църква“. Те избират втория жалбоподател за председател на ръководството на църквата. В своя устав, приет на учредителното събрание, църквата декларира, че е „независима духовна общност от хора, които се обявяват за православни християни, обединени са около доктрината на православната църква и се управляват от избрани от тях свещеници и епископи“ (чл. 1), както и че в своята религиозна практика църквата ще се основава на „Свещеното Писание (Библията) и учението на Единната Света Католическа и Апостолска църква“ (чл. 43 (1).

Депозирана е молба за регистрация на църквата по Закона за вероизповеданията пред СГС. Последният изисква становище от Дирекцията по вероизповеданията към МС. Дирекцията се противопоставя на регистрацията с аргумента, че съгласно Конституцията   традиционната религия за България е източното православие и единствената деноминация, която може да го  представлява е БПЦ съгласно чл. 10 от Закона за вероизповеданията.   СГС в решението си приема, че, както са формулирани от неговите основатели, нейните вярвания съвпадат с вярванията на Българската православна църква, която е провъзгласена за традиционна религия в България съгласно член 13, ал.   3 от Конституцията и чл. 10, ал. 2 от ЗВ.Наред с това е  констатирано сходство в наименованията, поради което съдът  отказва да извърши регистрация на църквата – жалбоподател.  В жалбата до Софийския апелативен съд се посочва, че при правилно тълкуване на чл. 15, ал. 2 от ЗВ само пълното съвпадение в наименованията би представлявало пречка за регистрация, а в случая такова няма и СГС вече е имал повод да регистрира други църкви с подобни наименования, като Арменска апостолическа православна църква, Реформираната православна църква и др. Църквата жалбоподател изтъква също и че решението противоречи на чл. 9 от ЕКПЧ в светлината на тълкуването му по делото  Holy Synod of the Bulgarian Orthodox Church (Metropolitan Inokentiy) and Others v. Bulgaria (nos. 412/03 and 35677/04, 22 January 2009)

Софийският апелативен съд не уважава подадената въззивна жалба с решението си от 8 юли 2013 г. Той постановява, че държавните органи имат право да определят условията, при които религиозната общност може да получи правосубектност и това не засяга правото на сдружаване. Всеки може да упражнява правото да изповядва своята религия чрез формиране или присъединяване към религиозна общност, включително източноправославна, но няма съответно задължение държавата да регистрира такава общност. Регистрацията на религиозните общности като юридически лица засяга само правомощието им да придобиват имущество и да развиват стопанска дейност, но не засяга свободата на отделните граждани да изповядват религията си. Жалбата до ВКС не е допусната до касация.

Европейският съд отбелязва, че действително липсата на официална регистрация и предоставянето на правосубектност като юридическо лице не е пречка   служителите на църквата жалбоподател да извършват религиозни служби и нейните привърженици да практикуват вярванията си. Но в случая фактът, че властите не се намесват активно във вътрешния живот на църквата не е решаващ. Без официална регистрация и правосубектност църквата не би могла да има банкови сметки, да притежава имущество, да назначава служители и  да защитава правата на членовете на своята деноминация. Такива права църквата-жалбоподател не би имала, ако се регистрира като сдружение по ЗЮЛНЦ (както възразява Правителството). Освен това Съдът вече е имал повод да  приеме, че принуждаването на организация да придобие правна форма, която не търси, може само по себе си да ограничи неоправдано свободата на сдружаване (Zhechev v. Bulgaria, no. 57045/00, § 56, 21 June 2007, and Republican Party of Russia v. Russia, no. 12976/07, § 105, 12 April 2011) Същото се отнася и до свободата да се упражнява дадена религия. Поради това възражението на правителството за неизчерпване на вътрешните средства за защита е отхвърлено от Съда. Той констатира, че   отказът да се регистрира   църквата-жалбоподател като религиозна деноминация представлява „ограничение“ на нейното право, а по отношение на втория жалбоподател ограничението се изразява в правото му да изповядва своята религия.

В решението е направен анализ дали това ограничаване на правата е съгласно условията, предвидени в закона и дали то е „необходимо в едно демократично общество“.

Съдът отбелязва, че с оглед на основанията, поради които българските съдилища отказват да регистрират църквата жалбоподател (че нейното име и вяра всъщност са същите като тези на Българската православна църква) може  да се приеме, че законът е имал за цел да предотврати объркване и да запази правната сигурност и по този начин да защити обществения ред и правата на другите. Ето защо ограничението в случая е било предвидено в закона. Основният въпрос в случая е   – дали то е било „необходимо в едно демократично общество“. Съдът отбелязва, че изискването религиозната организация да има име, което да не създава объркване и съществено да я отличава от други подобни деноминации е резонно и по принцип може да се разглежда като оправдано ограничение на правото й да избира свободно името си. Но в случая името на църквата-жалбоподател е било достатъчно конкретно –  „Независима православна църква“, за да я разграничи от „Българската православна църква“, а и няма индикации, че тя е искала да се идентифицира с БПЦ. Другата – очевидно главна – причина, цитирана от българските съдилища да откажат да регистрират църквата-жалбоподател, е, че няма разлика между нейните вярвания и вярванията на БПЦ. Оценката обаче дали религиозните вярвания са идентични или не не е въпрос на държавните власти, а на самите религиозни общности. Нещо повече, такъв подход има за последици  разрешаването на съществуването само на една институция за всяка религиозна деноминация и принуждаването на вярващите да се обърнат към тази институция, което е трудно съвместимо с ефективното упражняване на правата, гарантирани от чл. 9 и 11 от Конвенцията. Държавата няма право да принуждава религиозните общности да се обединят под едно   ръководство. Въз основа на изложените аргументи Съдът достига до извода, че отказът да бъде регистрирана църквата – жалбоподател не е бил „необходим в едно демократично общество“ и е довел до нарушаване на чл. 9 в светлината на чл. 11 от Конвенцията.

Оплакването за нарушение на чл. 14 от Конвенцията не е разгледано от Съда, който е приел, че това не се налага с оглед произнасянето му по другите текстове.

………………..

ЧЛЕН 10 – СВОБОДА НА ИЗРАЗЯВАНЕ

чл. 10(свобода на изразяване)+ чл. 18 във вр. с чл. 10+ чл.6§1(право на справедлив процес)

Miroslava Todorova c. Bulgarie (requête no 40072/13)19 octobre 2021

Жалбата е свързана с няколко дисциплинарни производства срещу съдия Мирослава Тодорова, предизвикани от нейните публични критични позиции в качеството й на председател на Съюза на съдиите в България в периода 2009-2012 г. срещу дейността на Висшия съдебен съвет. Критикувана е  процедурата по избор на нови председатели на Софийски градски съд (за нея се установява, че е семеен приятел на министъра на вътрешните работи), на Софийския апелативен съд /САС/ и на Върховния администартивен съд /ВАС/ През 2011 г. председателят на САС изпраща във Висшия съдебен съвет списък на наказателни дела, разгледани от СГС, по които има забава в изготвянето на мотивите и така се препятствало разглеждането им от въззивната инстанция. По нареждане  на Главния съдебен инспектор е назначена проверка в наказателното отделение на този съд. След приключването й е представен доклад, в който е констатирано, че натовареността на съдиите от това отделение и много по-висока спрямо тази на съдии от цялата страна и взетите мерки за преодоляване на забавянията от ръководството на СГС очевидно не са достатъчни и ефективни. Въз основа на него Главният съдебен инспектор предлага на ВСС да бъдат наложени дисциплинарни наказания за просроченото изготвяне на мотивите към   присъдите на няколко  съдии, измежду които е и жалбоподателката. За нея е посочено, че е забавила мотивите по 57 дела, което представлява системно неспазване на законно установените срокове. В хода на процедурата тя не е изслушана, а в дисциплинарния състав не е включен нито един съдия. Не е взето под внимание, че в проверения период тя е била командирована като преподавател в Научния институт за правосъдие, нито по-голямата й натовареност като съдия. Решението за намаляване на заплатата й с 15 % е обжалвано пред Върховния административен съд. Последният намира, че са допуснати сериозни процедурни нарушения на правото на жалбоподателката на справедлив процес, поради което отменя решението (включително и за включването в списъка на просрочените дела на такива, за които срокът за ангажиране на дисциплинарна отговорност е изтекъл). Петчленният състав на ВАС обаче отменя решението на долната инстанция и оставя в сила решението за налагане на това дисциплинарно наказание. Следват нови три дисциплинарни производства, обединени  в едно дело (по три наказателни дела от обществен интерес на доклад на жалбоподателката, по които има забава в изготвянето на мотивите). Те са за същия период, за който е извършена проверката от Инспектората, но  не са били взети под внимание и включени в доклада). По новото дисциплинарно дело  е постановено налагане на най-тежкото дисциплинарно наказание – уволнение. Решението на дисциплинарния състав на ВСС е оставено в сила от тричленнен състав на ВАС.  След решение на 5-членен състав на ВАС, в което се приема, че наказанието е несъразмерно тежко, делото е върнато на ВСС, който й налага по-лека санкция – понижаване в длъжност за срок от две години в СРС. Това решение е оставено в сила.  Дисциплинарните производства срещу жалбоподателката предизвикват широк обществен отзвук и негодувание не снамо сред съдийската общност, но и сред неправителствения сектор. Публикувани са протестни писма и декларации и са сезирани международни институции. Дори ЕК в своя годишен доклад коментира състоянието на правосъдната система в България и загрижеността си за независимостта на съдебната власт, позовавайки се и на  дисциплинарното уволнение на жалбоподателката.

Жалбоподателката твърди, че дисциплинарните производства срещу нея представляват скрита санкция за публичните й изявления, в които критикува работата на ВСС и намесата на изпълнителната власт по текущи дела. В този аспект тя повдига оплакване за нарушение на правото й на свобода на изразяване. Съдът намира, че то е допустимо и отхвърля всички възражения на Правителството. След задълбочен анализ на фактите той достига до извода, че може да се установи връзка между образуваните дисциплинарни производства срещу жалбоподателката и публичните й критични изяви  в качеството й на председател на ССБ, отправени към работата на ВСС и намесата на представители на изпълнителната власт в работата на съда. Отбелязана е  в този аспект и тежестта на наложената на жалбоподателката санкция, която впоследствие е приета за непропорционална и изменена от самия национален съд. Поради това е направен изводът, че е налице намеса в свободата на изразяване на жалбоподателката. (§159) Затова Съдът пристъпва към анализ на останалите елементи, за да бъде тази намеса оправдана – предвидена ли е била в закона,  преследвала ли е легитимна цел и била ли е пропорционална. Той констатира, че намесата се е основавала на съответните разпоредби на Закона за съдебната власт и че е  преследвала легитимната цел да осигури доброто функциониране на наказателното правосъдие, за да гарантира авторитета на съдебната власт и да предотврати извършването на пренстнъпления. Съдът особено задълбочено изследва въпроса доколко е била необходима тази намеса в едно демократично общество – т.е. доколко е била пропорционална на преследваната цел. В тази връзка той обръща внимание на няколко възлови обстоятелства – функциите, заемани от жалбоподателката, изразяваните от нея позиции и тежестта на наложените й санкции. В качеството й на председател на основното професионално сдружение на съдиите  именно негова роля и задължение е била  защитата на професионалните интереси на членовете на организацията чрез публично изразяване на становища относно функционирането на съдебната истема, необходимостта от раформата й и   запазването на нейната независимост.  Съдът счита, че позициите на жалбоподателката очевидно са били част от дебат по въпроси от общ интерес, в който тя участва в качеството си на председател на основното професионално сдружение на съдиите в страната. От това следва, че нейната свобода на изразяване трябва да се ползва с високо ниво на защита и че всяка намеса в упражняването на тази свобода трябва да бъде обект на строг контрол, който върви ръка за ръка с ограничена преценка от властите на ответната държава. Освен това в настоящия случай по делото няма нищо, което да индикира, че твърденията на жалбоподателката са били напълно лишени от фактическа основа или са излезли извън обхвата на приемливата строго професионална критика.(§175) Колкото до тежестта на наложените дисциплинарни мерки и особено – уволнението на жалбоподателката, Европейският съд намира, те са имали един „възпиращ ефект както върху жалбоподателката, така и върху другите съдии, и ги е обезкуражило да изразяват критични мнения за действията на ВСС или по -общо по въпроси, свързани с независимостта на съдебната власт(§176) В заключение Съдът намира, че националните органи не са посочили в решенията си достатъчно релевантни аргумети, които да обосноват,че дисциплинарното производство и наложените санкции са били необходими и пропорционални на преследваните цели. Затова е установено нарушение на чл. 10.

Съдът установява нарушение на чл. 18 във връзка с чл. 10.

Той намира, че оплакването по чл. 6§1 в неговите гражданскоправни аспекти е допустимо, но неоснователно.

Решението е класифицирано във второ ниво по значимост.

…………………………

чл. 10(свобода на изразяване; липса на пропорционалност)

Handzhiyski v. Bulgaria (Application no. 10783/14), 6 April 2021

Жалбоподателят е  местен политик, председател на регионалната структура на партията „Демократи за силна България“ . През юни 2013 г. в страната  има силни протести, които обхващат цялата страна, срещу новото правителство, излъчено след поредните парламентарни избори. То е доминирано от Българската социалистическа партия. В края на годината статуята на основателя на партията Димитър Благоев в Благоевград е боядисана в бяло и червено от неизвестни лица . На 25 декември жалбоподателят  поставя червена шапка и червен   чувал върху статуята с надпис „оставка“. За тези свои действия той е санкциониран по Указа за борба срещу дребното хулиганство, като му е наложена глоба от 100 лв.

Оплакването, което е повдигнато пред Съда, е за нарушаване на свободата на изразяване. Съдът го приема за допустимо, макар и жалбоподателят да не е претърпял значителни вреди с оглед размера  и последиците (той не се  счита за осъден след наложената санкция). Въпреки това обаче делото се отнася до принципния въпрос дали въобще се е налагало той  да бъде санкциониран и то е получило доста широк медиен отзвук , поради което Съдът приема, че за  жалбоподателя  е имало значителни неблагоприятни последици.

Постъпката на жалбоподателя според Съда може да се приеме като форма на „изразяване“ по смисъла на чл. 10§1 в хода на политическа кампания срещу основната парламентарна партия, на паметника на чийто основател той е поставил съответните символи. Следователно   с неговия акт той се е опитал да участва в политически протест и да „предаде“ своите „идеи“ за правителството и политическата партия, която го е подкрепила. Решението за осъждането му   и произтичащата от това глоба представляват намеса в правото му на свобода на изразяване. Безспорно, то  е „предписано от закона“ и преследва законната цел за защита на „правата на другите“. Но в случая Съдът приема, че не е налице нито една от  предпоставките на чл. 10§2, за да бъде ограничена свободата  на изразяване.

Изразяването на жалбоподателя се отнася до въпрос от обществен интерес, който по принцип има право на засилена защита. Освен това, макар да не е бил замислен като форма на художествено изразяване, актът също може да се разглежда като притежаващ елементи на сатиричен израз.  Когато намесата в правото на свобода на изразяване е под формата на „наказание“, то неизбежно изисква подробна оценка на конкретното поведение, което се търси, за да бъде наказано. В случая жалбоподателят не е унищожил или увредил паметника. Не се предполага, че той по някакъв начин е координирал действията си с неидентифицираните лица, които преди това са изрисували статуята. Следователно въпросът дали намесата може да бъде „необходима в демократичното общество“ е по-нюансиран.  Например деянията, предназначени да критикуват правителството или неговата политика или да привличат вниманието към страданията на група в неравностойно положение, не могат да бъдат приравнени на действия, дасочени да оскърбяват паметта на жертвите на масово зверство. Социалното значение на въпросния паметник, ценностите или идеите, които той символизира, и степента на почит, на която той се радва в общността, също биха били важни съображения.

В настоящия случай намерението на акта на жалбоподателя е  било да протестира срещу тогавашното правителство и политическата партия, която го подкрепи, в контекста на продължителен национален протест срещу това правителство. Жалбоподателят просто е използвал паметника на г-н Благоев като символ на политическата партия, която е искал да критикува, и поради това едва ли може да се каже, че постъпката му е означавала пренебрежение към дълбоко вкоренени социални ценности. Това допълнително се  потвърждава   от факта, че реакциите към него са били разнопосочни. Статуята е била поставена по време на комунистическия режим в България и изглежда е била разглеждана като свързана с ценностите и идеите, за които този режим е стоял. Трудно би могло да се сравни с, например, паметници на войници, които са дали живота си за отбраната на своята страна (за разлика от Синкова срещу Украйна, 9496/11, 27 февруари 2018 г.).

Макар и да би могло да се приеме, че символичният жест на жалбоподателя е нанесъл вреда на някои от хората, които са  били пряко свидетели на случилото се или са научили за това от медиите, свободата на изразяване е приложима и за „информация“ или „идеи“, които са обидни, шокиращи или безпокоят  държавата или която и да е друга част от населението.

Съдът достига до извода, че намесата – констатацията, че жалбоподателят е виновен за дребно хулиганство и произтичащата от това глоба – не е била „необходима в демократичното общество“, независимо от свободата на преценка, с която се ползват националните власти в тази област.

Решението е взето с шест на един гласа, съдия Вахабович е изразил особено мнение по случая, намирайки, че решението противоречи на постоянната практика на Съда и прави паралел именно с делото Синкова.

Решението е класифицирано в първо ниво по значимост.

………………………………

Чл. 14 ЗАБРАНА ЗА ДИСКРИМИНАЦИЯ

чл. 14 във вр. с чл. 8 (забрана за дискриминация въз основа на пол и семеен статус)

Yocheva and  Ganeva v. Bulgaria (applications nos 18592/15 and 43863/15), 11 mai 2021

Решението обединява две самостоятелни жалби на самотни майки, на които социалните служби отказват  да  отпуснат семейни помощи за родените от тях деца на основание Закона за семейните помощи за деца/ЗСПД/, тъй като  не отговарят на изискванията да са деца „ с един жив родител“ (тълкувано от властите като изискване те да са припознати от бащите си, след което последните да са починали –  чл. 7, ал. 9)

Първата жалбоподателка е самотна майка, отглеждаща децата си, родени през 2003 и 2006 г. През 2013 г. тя отправя искане до дирекция „Социално подпомагане“ на община „Красно село“ да й бъде отпусната социална помощ  на основание ЗСПД, но такава й е отказана със заповед от 14.10.2013 г. с  мотива, че не е представила съответните документи, посочени в чл. 17, ал. 3, т. 13 и 14 от правилника за приложение на закона. Този административен акт е обжалван пред Регионалната дирекция за социално подпомагане, но жалбата е оставена без уважение. Мотивите са, че  жалбоподателката не е представила доказателства, че децата са припознати от техния баща и той е починал, липсва удостоверение за наследници, както и документ, че жалбоподателката не е омъжена.

Заповедта е обжалвана пред Административния съд на София град /АССГ/. С решение от 14.03.2014 г. той уважава жалбата .  АССГ приема, че липсата на един родител следва да се приравни на наличието на един жив родител.  И в двете хипотези децата, живеещи в семейства само с един родител, имат еднакви нужди и затова държавата има съответната отговорност да осигури приемливи условия за грижите им. След жалба на Регионалната дирекция Върховният административен съд /ВАС/ отменя решението на АССГ на 22.10.2014 г. Мотивите му са, че АССГ при правилно установена фактическа обстановка неправилно е изтълкувал и приложил закона, защото ключовият елемент в случая е не дали самотната майка и децата й представляват семейство, а дали е налице един починал родител.  ВАС се позавава и на Решение № 3 от 27.06.2013 г. на КС по к. д. № 7/2013 г., който отхвърля искането на Омбудсмана да отпадне привилегията, въведена с чл. 7, ал. 9  за отпускане семейни помощи само на деца, на които единият родител е починал и това право да се разпростре спрямо всички категории деца с един родител – независимо дали те са припознати от другия или не.

Втората жалбоподателка е самотна майка, отглеждаща детето си, родено през 2007 г.

Тя избира друг път на защита след отказ да  й се отпусне помощ по ЗСПД и сезира Комисията за защита от дискриминация. С решение от 13.06.2014 г. Комисията установява, че чл. 7, ал. 2 от закона установява   по-неблагоприятно отношение към семействата на деца само с един родител в сравнение със семействата, в които един от родителите е починал. Според Комисията това е пряка дискриминация въз основа на „личен статус“, „произход“ и „семеен статус“. Решението й е обжалвано пред АССГ от Министерския съвет. С решение от 17.12.2014 г. съдът отменя акта на КЗД. Жалбоподателката е уведомена за постановяването му на 22.12.2014 г., но не го обжалва и така то влиза в сила на 20.01.2015 г. През април тя сезира КЗД с питане за развитието на случая и получава устен отговор, че решението не е обжалвано от Комисията. През юли жалбоподателката повторно отправя запитване в същия дух, но не получава отговор.

Съдът преценява, че следва да обедини двете жалби за съвместно разглеждане с оглед идентичността на проблемите, които се повдигат в тях. Наред с това той обосновава позицията си, че ще разгледа жалбите само от гледна точка на чл. 14 във вр. с чл. 8, тъй като твърдяното дискриминационно третиране е в основата на оплакванията на жалбоподателките.

Европейският съд намира, че втората жалба е недопустима, тъй като е   депозирана  след изтичането на 6-месечния срок от влизане на решението на АССГ в сила – на 28.08.2015 г.

Във връзка с първата жалба той приема, че тя е допустима ratione materiae. Макар и родителският отпуск  и семейните добавки да не попадат изрично  в обхвата на чл. 8 от Конвенцията и да не създават позитивни задължения за държавата, ако дадена страна реши да създаде схема за родителски добавки, тя трябва да го направи по начин, който е съвместим с чл.14 от Конвенцията.

Възражението на Правителството, че жалбата е недопустима на осн. чл. 35, § 3, „b“ поради това, че не са претърпени значителни вреди (ако бе уважено искането й, жалбоподателката би получила едва 43, 50 EUR) не е прието от Съда. Той припомня, че при преценката за допустимост по този текст се обсъжда не само значимостта на вредите, но и   дали са засегнати важни права, защитени от конвенцията, както и   дали оплакванията  са разгледани надлежно от национален съд или не . Съдът намира, че   не може да се твърди, че първата жалбоподателка не е претърпяла значителни неблагоприятни последици в резултат на отказа да й предоставят семейни добавки. (§§78-85)

По основателността на жалбата Съдът най-напред припомня своите основни принципи за приложението на чл. 14 от Конвенцията, утвърдени в неговата практика.(§§100-104). Той анализира самостоятелно няколко въпроса. Първият от тях е: дали жалбоподателката е била в относително подобна или аналогична ситуация на тази на преживелите родители, чиито деца са били законно признати от починалия родител. Като взема предвид целта на отпусканите помощи, Съдът  заключава, че тези групи са в „относително подобна ситуация“. Вторият въпрос е дали е налице различие в третирането на отделните групи семейства. Той заключава, че в самия чл. 7, ал. 9 от закона се съдържа подобно различие, защото на жалбоподателката са отказани семейни добавки именно поради това, че не е представила доказателства, че   бащата на децата й е починал и те са негови наследници.

Съдът констатира, че жалбоподателката е била третирана различно на две основания. Първото е на основание на пола, тъй като майчинството се определя от акта за раждане и в по-голяма част от случаите бащата е неизвестен.   Второто основание е семейния статус на жалбоподателката. Тя е третирана различно поради редакцията на самата норма на чл 7, ал. 9 от закона, в която „семейство с един жив родител“ е тълкувано като „семейство с един оцелял родител“. Съдът отбелязва, че в резултат на прилагането на този закон семейството на първата жалбоподателка е било изключено въз основа на нейното семейно положение от получаване на месечните помощи. По-специално нейното семейство не може да удовлетвори съответните изисквания за получаване на обезщетенията, тъй като децата й не са установили правните си връзки с двамата родители.

Третият и основен въпрос е: дали различието в третирането, основано на пола и на семейния статус,  е било обективно оправдано от гледна точка на чл. 14 на Конвенцията. Съдът констатира, че  чл. 7, ал. 9 от закона  се основава на много традиционно и остаряло разбиране за семейството по отношение на очакването, че трябва да има двама родители, с които децата са установили правни връзки. Той подчертава, че трябва да се изложат много сериозни причини, за да може  разликата в третирането на основата на извънбрачно раждане да се счита за съвместима с Конвенцията. Съдът не приема позицията на Правителството, че жалбоподателката е трябвало (или е имала възможност) да предприеме производство за установяване бащинството на децата или да поиска от бащата да ги припознае, тъй като това би означавало намеса в правото на неприкосновеност на личния и семейния живот, защитени от чл. 8. Следователно съществуването на такова изискване трудно може да се счита за обективно обосновано. Що се отнася до обосновката, съсредоточена изцяло върху загубата на родител, деца, чийто баща е неизвестен, по правило не може да се каже, че са в по-добро положение от деца с един починал родител, без да се отчитат цяла гама от   други обстоятелства, които неизбежно варират значително в отделните случаи (те например няма да могат да бъдат законни наследници на бащите си). От обективна  гледна точка те са лишени от грижите и защитата на един от родителите си по същия начин, както децата, чиито родители са починали. Доколкото от наблюденията на правителството може да се направи извод, че изискването за установяване на самоличността на бащата служи за защита на държавата срещу измами, Съдът подчертава, че съществуват различни правни и политически средства за успешна борба с измамите.Във всеки случай аргументът за предотвратяване на измами не е от значение за личното положение на жалбоподателката, защото не са представени никакви доказателства, че тя е целяла да измами държавата като е поискала да получи съответната социална помощ. Съдът не приема и аргумента на правителството, че ако категорията родители, към които принадлежи жалбоподателката, бъде включена в схемата за получаване на семейни помощи, това би довело до прекомерна финансова тежест на държавата и би я принудило да лиши всички деца с един родител от такива промощи. Сам по себе си той не оправдава тази разлика в третирането.

Поради това Съдът стига до заключението, че разликата в третирането, на която първата жалбоподателка е била жертва, представлява дискриминация въз основа както на нейния семеен статус, така и на пола. На основание изложените аргументи Съдът намира нарушение на чл. 14 във вр. с чл. 8 от Конвенцията.

Той присъжда обезщетение за имуществени и неимуществени вреди на жалбоподателката.

Решението е класифицирано във второ ниво по значимост.

……………………………

ЧЛ. 18 ОБХВАТ НА ДОПУСТИМИТЕ ОГРАНИЧЕНИЯ НА ПРАВАТА

чл.18 във вр. с чл. 10 (ограничаване на правото на изразяване за цели, извън ограниченията, предвидените от чл. 10 на  Конвенцията)

Miroslava Todorova c. Bulgarie (requête no 40072/13), 19 octobre 2021

Жалбата е свързана с няколко дисциплинарни производства срещу съдия Мирослава Тодорова, предизвикани от нейните публични критични позиции в качеството й на председател на Съюза на съдиите в България в периода 2009-2012 г. срещу дейността на Висшия съдебен съвет. Критикувана е  процедурата по избор на нови председатели на Софийски градски съд (за която се установява, че е семеен приятел на министъра на вътрешните работи), на Софийския апелативен съд /САС/ и на Върховния администартивен съд /ВАС/ През 2011 г. председателят на САС изпраща във Висшия съдебен съвет списък на наказателни дела, разгледани от СГС, по които има забава в изготвянето на мотивите и така се препятствало разглеждането им от въззивната инстанция. По нареждане  на Главния съдебен инспектор е назначена проверка в наказателното отделение на този съд. След приключването й е представен доклад, в който е констатирано, че натовареността на съдиите от това отделение и много по-висока спрямо тази на съдии от цялата страна и взетите мерки за преодоляване на забавянията от ръководството на СГС очевидно не са достатъчни и ефективни. Въз основа на него Главният съдебен инспектор предлагана ВСС да бъдат наложени дисциплинарни наказания за просроченото изготвяне на мотивите към   присъдите на няколко  съдии, измежду които е и жалбоподателката.Решението за жалбоподателката е намаляване на възнаграждението й с 15 % за срок от две години. То е отменено от тричленен състав на ВАС, но оставено в сила от пет-членен състав на същия съд. Следват нови три дисциплинарни производства, обединени  в едно дело (по три наказателни дела от обществен интерес на доклад на жалбоподателката, по които има забава в изготвянето на мотивите).По това производство първоначално й е наложено дисциплинарно уволнение и след няколко решения на ВАС ВСС го заменя с понижаване в длъжност за две години в СРС.

Наред с оплакванията по чл. 6§1 в гражданскоправните му аспекти и чл. 10, е повдигнато оплакване и по чл. 18 във връзка с чл. 10 – че дисциплинарното производство е преследвало политически цели, а не да санкционира жалбоподателката за забавеното изготвяне на мотиви по няколко дела.

Съдът приема, че и оплакването за нарушение на чл. 18 във връзка с чл. 10 е допустимо и го разглежда по същество. В §§ 191-202 той посочва   принципните си позиции относно прилагането на чл. 18, извлечени от неговата практика. Основавайки се на тях, той достига до извода, че предприетите дисциплинарни мерки срещу жалбоподателката са пряко свързани с нейните обществени позиции (припомнят се изявленията на Главния инспектор на инспектората към ВСС във връзка с назначената проверка на работата на наказателното отделение на СГС, които представляват своеобразна форма на упрек по повод критиките за непрозрачните назначения на висши магистрати). Съдът отбелязва наред с това, че дисциплинарното производство е започнало на фона на разгорещени дебати в обществото относно независимостта и ефективността на съдебната власт  и по-специално – относно разглеждането на делата за организираната престъпност и намесата на представители на изпълнителната власт в работата на съда по тях; наличието на противоречия между асоциацията на съдиите и изпълнителната власт.  Европейският съд достига до извода, че дисциплинарното производство и санкциите, наложени от ВСС на жалбоподателката, са  преследвали цел, която не е предвидена в Конвенцията –  да я санкционира за заеманата от нея позиция на председател на ССБ. Ето защо той посочва, че ще подложи на анализ доколко тази цел е била преобладаваща по смисъла на неговата практика, за  да се констатира нарушение на чл. 18. В тази връзка е констатирано, че назначената проверка на работата на наказателното отделение е била предшествана от отправените критики по повод извършените назначения на председателски длъжности в съдебната система; констатираните забавяния и грешки са включвали и дела преди периода на самата проверка.  Тази последователност от събития има тенденция да демонстрира, в очите на Съда, че извършването на   проверките е било мотивирано главно от желанието да се санкционира жалбоподателката, а не от основателната загриженост за отстраняване на прекомерните забавяния в съдебното производство. Съдът загрижено отбелязва, че  желанието „да се използва дисциплинарната процедура като отмъщение за позицията на жалбоподателката изглежда особено тревожно“ (§  211) Това проличава както от изказванията на членовете на ВСС по време на обсъждането на предложението за дисципилнарното й уволнение, така и от суровостта на самото дисциплинарно наказание, което предизвиква остра реакция не само на юридическата общност, но и на министъра на правосъдието, на медиите и на неправителствения сектор.  Съдът обръща внимание, че тази ситуация не е била коригирана от  осъществения след това съдебен контрол независимо от последващата отмяна на решението за налагане на най-тежкото дисциплинарно наказание. Поради това Европейският съд достига до заключението, че пробладаващата цел на образуваното дисциплинарно производство срещу жалбоподателката не е била  да гарантира спазването на сроковете за приключване на делата, а за да накаже и сплаши жалбоподателката поради критичната й позиция по отношение на ВСС и изпълнителната власт.

Съдът установява нарушение на чл. 18 във връзка с чл. 10 (единствен случай в цялата негова практика и първо за България дело, по което е установено подобно нарушение).

Решението е класифицирано във второ ниво по важност.

…………………………

ПРОТОКОЛ 1

чл. 1 от Протокол 1 – право на мирно ползване на собствеността

чл. 1 от Протокол 1(право на собственост)+ чл. 6§1 (право на справедлив процес – достъп до съд)

Sakskoburggotski and  Chrobok v. Bulgaria (applications nos 38948/10 and 8954/17) 7 september 2007

Решението по допустимост по жалбата Симеон Сакскобургготски и други  бе постановено на 20 март 2018 г. и в него бяха обединени за общо разглеждане три жалби, включващи не само Симеон Сакскобургготски и неговата сестра Мария Луиза Хробок, но и други петима наследници на Фердинанд. Жалбата на последните бе обявена за недопустима. Съдът допусна за разглеждане оплакванията по  две жалби – №№  38948/10  и 8954/17. В   решението по основателност от 7 септември 2021 г. Съдът хронологично проследява всички събития в исторически аспект от  коронясването на Симеон II, през събитията след 1944 г. , приемането на Закона за обявяване държавна собственост имотите на семействата на бившите царе Фердинанд и Борис и на техните наследници, решението на Конституционния съд от 1998 г. за обявяване противоконституционността на този закон и това от 2009 г. за мораториум върху разпореждането с имотите, за които жалбоподателите са претендирали, че са тяхна собственост, както и отписването на част от тях от Областните управители и възстановяването им на „правоимащите“ жалбоподатели.

Съдът се произнася по отделно относно допустимостта на оплакванията за отделните имоти, които са предмет на настоящата жалба.

На първо място той подлага на анализ претенцията относно отказа на властите да признаят двамата жалбоподатели за собственици на имението „Ситняково“ и комплекса „Саръгьол“. Той  отбелязва, че тези имоти са възстановени по административен ред (чрез отписването им от регистрите за частна държавна собственост от областните управители – бл. Моя, Св.М.). Но националната съдебна практика на административните съдилища е последователна, че този факт сам по себе си не е достатъчен, за да се приеме, че жалбоподателите са имали „притежание“ по смисъла на чл. 1 от Протокол 1, позовавайки се на решението си по допустимост по делото Velikin and Others v. Bulgaria ((dec.), no. 28936/03, 1 December 2009, § 67). По-нататък Съдът изследва въпроса дали жалбоподателите са имали „легитимно очакване“ да бъдат признати за собственици на претендираните два имота. Той посочва, че националните съдилища са достигнали до два извода в хода на съдебните производства – че наследодателите на жалбоподателите не са придобили тези имоти в качеството си на частни лица, а те са били предоставени на Интендантството (което е било държавен орган), както и че решението на Конституционния съд от 1998 г. не би могло да ги легитимира като собственици. Съдът припомня, че националните съдилища са тези, които имат право да тълкуват законодателството и фактите и не е негова работа да се намесва в тази им дейност. Приемайки техните аргументи, въз основа на които са постановени съдебните решения, отхвърлящи претенциите на жалбоподателите, Европейският съд достига до извода, че последните нито са имали собственост, нито –  „легитимното очакване“ да станат собственици, поради което жалбата им за тези два имота е недопустима ratione materiae.

Във връзка с оплакванията,  свързани с последиците от наложения мораториум от Народното събрание през 2009 г. върху всички имоти, възстановени по административен ред на жалбоподателите Съдът отбелязва, че самият мораториум включва два компонента – а/ забрана за всяко прехвърляне на имотите, които жалбоподателите твърдят, че са придобили, и б/ забрана за всякаква търговска експлоатация на същите имоти. Ето защо той подлага на анализ всеки от тези два аспекта на възможно нарушение по отделно.  По повод имението „Ситняково“ и комплекса „Саръгьол“ Съдът достига до извода, че доколкото вече е установил, че жалбоподателите не са имали нито „съществуващо притежание“, нито „легитимно очакване“ за придобиване на собственост, претенцията, че са претърпели вреди от наложения мораториум е недопустима ratione materiae.

Не е установено нарушение в този аспект от последиците от мораториума и по повод имотите в с. Баня,    Врана и  Бистрица, тъй като жалбоподателите не са предявили никакви искове за справедливо обезщетение въз основа на пропуснати ползи от търговската експлоатация на   имотите, докато те са направили такова искане по отношение на горската земя. Ето защо оплакването по чл. 1 от Протокол 1 е прието за недопустимо ratione personae.

Във връзка с основателността на повдигнатите оплаквания за нарушение на чл.  1 от Протокол 1 Европейският съд изрично уточнява, че доколкото е обявил за допустимо единствено това, свързано с експлоатацията на земите от горския фонд,  той ще се произнесе само по него.

С шест решения на поземлената комисия, респективно – на Службата по земеделие и гори в Самоков на жалбоподателите и други наследници на Фердинанд са възстановени общо около 1654  хектара земи от горския фонд. Тези решения не са обжалвани, влезли са в сила и жалбоподателите са въведени във владение. През 2005 г. Изпълнителната агенция по горите одобрява плана   относно управлението и икономическото използване на горите на жалбоподателите. Впоследствие  те започват да  извършват сеч. През   2007 и 2008 г.   продават част от парцелите на трети страни. Решението на Народното събрание от декември 2009 г.  забранява каквато и да било експлоатация и търговска дейност на реституираните имоти, включително и на земите, попадащи в горския фонд. Поради това Съдът заключава, че е имало намеса в правото на собственост на жалбоподателите, изразяваща се в „контрол върху ползването на собствеността“(подобни са случаите на Debelianovi v. Bulgaria, no. 61951/00, § 51, 29 March 2007, and Werra Naturstein GmbH & Co KG v. Germany (merits), no. 32377/12, § 41, 19 January 2017) Той приема, че тази намеса е законна и е преследвала легитимна цел, основавайки се на аргументите, изложени при обсъждането на въпроса относно налагането на мораториум в Народното събрание и преди всичко този за наличието на риск голяма част от горите да бъдат безвъзвратно унищожени в резултат на извършваната сеч, което неминуемо води до наличието на обществен интерес (виж §§ 259-260 от решението). В случая въпросът опира до преценката доколко тази намеса е била пропорционална на преследваната цел. В този аспект Съдът отправя няколко забележки към възраженията на Правителството. На първо място, не е било доказано, че извършваната сеч е в нарушение на одобрения план от Агенцията по горите и че е незаконна, а освен това съществуват достатъчно законови инструменти, включително и наличието на наказателна отговорност в случаите на незаконна сеч. Правителството не е оправдало приемането на такова глобално решение за пълна забрана на всякаква търговска дейност, а Съдът отбелязва, че той следва да вземе под внимание съществуването на всякакви алтернативни пътища за постигането на легитимната цел. На второ място, ако се окаже, че държавата е собственик на спорните земи, то няма пречка тя да претендира да й се заплати за нанесените вреди и пропуснатите ползи. На трето място, Съдът отбелязва продължителността на намесата, която продължава и към настоящия момент, макар че първоначално идеята е била този мораториум да бъде временен до приемането на специално законодателство. Така   жалбоподателите са поставени в ситуация на несигурност относно края на намесата, от която се оплакват. Важно е също така, че властите не са положили усилия през този продължителен  период да оценят положението на жалбоподателите (които не са имали право на компенсация) и ефекта от спорното ограничение. Не на последно място жалбоподателите не са имали възможност да оспорят спорното ограничение или да поискат отмяната му. Правителството счита, че жалбоподателите са успели да защитят правата си в националните съдебни производства. Съдът обаче посочва, че това производство, в което държавата предявява иск rei vindicatio срещу жалбоподателите (то все още е висящо – бел. моя, Св.М.), засяга собствеността върху горската земя, а не нейната евентуална търговска експлоатация и ограниченията по нея.

На основание всички тези аргументи Съдът достига до извода, че намесата в правото на собственост на жалбоподателите е била непропорционална на преследваната цел, поради което в този аспект е налице нарушение на чл. 1 от Протокол 1.

Съдът установява нарушение и на чл. 6§1 във връзка с правото на достъп до съд поради невъзможността да се обжалва решението за мораториум от 18 декември 2009 г.

По повод претенциите за вреди и пропуснати ползи, доколкото те касаят имуществени такива във връзка с наложената забрана за търговска дейност върху земите от горския фонд, Съдът намира, че не е готов да се произнесе и приканва страните да постигнат споразумение и да го уведомят в срок от шест месеца от влизането в сила на настоящото решение.

Решението е квалифицирано във второ ниво по значимост.

………….

чл. 1 от Протокол(контрол върху ползването на собствеността – отнемане на недекларирани суми)+чл. 13(липса на ефективно средство за защита

Stoyan Nikolov c. Bulgarie (Requête no 68504/11), 20 juillet 2021

Жалбоподателят е бил земеделси производител. През 2009 г. той пътува за Лондон, за да закупи трактор. На летището при запитване от митничарите дали има нещо за деклариране той отговаря, че носи сумата от 34 000 евро, за да закупи трактор Срещу жалбоподателя е образувано наказателно производство на основание чл. 251 от НК, но то е прекратено, тъй като прокуратурата намира, че не е налице субективният елемент от състава на престъплението. Това постановление за прекратяване не е обжалвано  и влиза в сила. След него  започва административна процедура, в резултат на която посочената сума е отнета поради недекларирането й, а наред с това на жалбоподателя е наложена и глоба от 1000 лв. Заповедта е обжалвана пред райнния  съд, където жалбоподателят излага няколко аргумента. На първо място, той посочва, че устно е декларирал наличието на тази сума и че тя е законно придобита, за което представя и съответните писмени доказателства. Наред с това той възразява, че отнемането на посоченаса сума противоречи на Регламент  no 1889/2005 на Европейския парламент и на Съвета., защото задължението за деклариране възниква, само когато се отнася за граници извън територията на Европейския съюз и поради неспазването на самата процедура, разписана в него. С  решение от 15 ноември 2010 г. съдът отменя заповедта на началника на митниците в София, приемайки, че не е налице нарушение на митническия закон в светлината на цитирания регламент, тъй като той визира суми, които „влизат или излизат от ЕС“ докато жалбоподателят е упражнил правото си на свобода на придвижване в рамките на ЕС. По жалба на административния орган Административният съд в София /АССГ/  отменя решението на долния съд на 13 април 2011 г. Той приема, че жалбоподателят е пропуснал да декларира поради небрежност пренасяната сума и не е носел доказателства за произхода на парите и че в хода на административната процедура той е бил информиран за нарушението, което е извършил и е  имал възможност да упражни в пълен обем  правото си на защита. Що се отнася до противоречията между записаното в протокола за констатираното нарушение ( че то противоречи на регламент 1889/2005) и издадената заповед (в  която подобен запис липсва), това не било сериозно нарушение на процедурата и не опорочавало самия административен акт, а  било по-скоро технически пропуск.

Съдът приема, че оплакването по чл. 6§1 е необосновано и разглежда само това за нарушение на чл. 1 от Протокол 1 в светлината на третото правило – относно контрола върху собствеността. Ето защо той подчертава, че ще изследва три въпроса – дали намесата е била предвидена в закона, дали тя е преследвала законна цел и била ли е пропорционална. На първите два въпроса той намира, че отговорът е утвърдителен, тъй като намесата има своето основание в закона и целта й е била да предотврати незаконното пренасяне на пари в брой – т.е. налице е и обществен интерес. Що се отнася до преценката за пропорционалност Съдът констатира, че жалбоподателят е санкциониран не поради незаконността на притежаваните от него 34 000 евро (тъй като такива доказателства са представени и взети под внимание още в хода на наказателното производство, образувано по повод същото нарушение и същите факти). Административната процедура всъщност е по повод факта на недеклариране на цитираната сума. При това неговото поведение пред митническите власти не е било да скрие по някакъв начин носената от него сума, а напротив, той веднага я е показал и в този смисъл неговото нарушение (установено както от прокуратурата, така и от административните органи) не е било умишлено, а непредпазливо. Затова Съдът припомня своята постоянна практика, че санкцията следва да съответства на тежестта на извършеното нарушение, което може да е различно (пране на пари, фискално нарушение и др). Макар че на жалбоподателя е била наложена минималната по размер глоба, но цялата сума от 34 000 евро е била отнета, а целта й е  да се постигне наказателен ефект. Правителството не успява да предстви убедителни аргументи за този кумулативен ефект от налагането на две санкции.

Както в решенията си по жалбите Ismayilov c. Russie, no 30352/03 и §38 и Gabrić  c. Croatie, no 9702/04, § 36-39, така и в настоящия случай Съдът  достига до извода, че отнемането на сто процента от недекларираната сума, наложена на жалбоподателя поради ненейното недеклариране, е било несъразмерно и че му е била наложила прекомерна тежест. Поради това е установено нарушение на чл. 1 от Протокол 1.

Във връзка с нарушението на чл. 1 от Протокол 1 е установено и нарушение на чл. 13 поради липсата на ефективно вътрешноправно средство за защита.

На наследниците на жалбоподателя (който почива в хода на производството пред Съда), е присъдена сумата от  34 300 евро за имуществени вреди.

…………………………..

чл. 1 от Протокол(контрол върху ползването на собствеността – отнемане на незаконно придобито имущество)

Todorov and Others v. Bulgaria (Applications nos. 50705/11 and 6 others)

13 July 2021

Европейският съд  обединява за общо разглеждане седем самостоятелни жалби на четиринадесет български граждани. Те  са свързани с различни оплаквания за нарушения на Конвенцията по повод отнетото им имущество по Закона за отнемане на незаконно придобити активи, приет през  2005 г. По всяка от тях поне един от жалбоподателите е бил осъден за различни по характера си престъпления – незаконна сеч, незаконно лишаване от свобода, изнудване, присвояване, незаконно притежаване на огнестрелно оръжие, на наркотици, укриване на данъци в периода 2000 – 2012 г. Съответно срещу тях са били предприети процедури по отнемане на имуществото им по закона от 2005 г., тъй като са станали обект на разследване от Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество. Във всеки един от случаите са събрани доказателства за  приходите и разходите на семействата на осъдените през изследвания период, след което са направени искания пред съдилищата за отнемане на недвижими имоти, превозни средства, спестявания и др. п. Националните съдилища стигат до заключението, че разходите на жалбоподателите през разглеждания период значително надвишават законноустановените им приходи и достигат до заключението, че може да се приеме, че  другите активи са придобити по престъпен начин. Аргументите, че отделни имоти или активи са получени от дарения не са приемани от съдилищата. Отхвърлени са и изложените доводи, че не е налице връзка между престъплението, за което са осъдени и придобитото имущество.

Европейският съд анализира оплакванията в светлината на третото правило на чл. 1 от Протокол 1 – контрол върху правото на мирно ползване на собствеността и преценява, че не  се налага да разгледа другите повдигнати оплаквания.

Той припомня, че лишаването от собственост е допустимо при определени условия и че държавата има право да контролира ползването на имуществото в интерес на обществото. Не е спорно, че конфискацията  представлява намеса в правото на мирно ползване на собствеността , както и че тя   е реализирана на законно основание. Следователно, в случая се налага да се направи преценка доколко  е била пропорционална на преследваната цел и дали е осъществен изисквания баланс между общия интерес и правата на отделния индивид.

Съдът констатира, че процедурата по закона от 2005 г. като цяло  е наложила значителна тежест върху жалбоподателите. Приложното му поле е било твърде  голямо с оглед  разглежданите периоди от време, както и видовете  престъпленията, които могат да предизвикат производство по конфискация. Доказването на законния произход на активите и на фактите по делото като цяло би могло да бъде трудно, поради необходимостта  жалбоподателите да доказват  своето финансово състояние за много години по-рано и в светлината на доказателствените ограничения. В повечето случаи това е било по време на икономически сътресения, в период, когато делът на сивата икономика и следователно на недекларираните доходи в България е бил относително висок. В същото време Законът от 2005 г. прилага презумпция за престъпния произход на активите, което означава, че властите не трябва да доказват този произход, а могат да разчитат само на липсата на законни доходи. В някои случаи това е довело до имплицитно предположение, без доказателства, че жалбоподателите са участвали в друга престъпна дейност. Съдът уточнява, че подобни проблеми на самия закон биха могли да наклонят везните на съдебните производства в полза на държавата. Поради това е   от съществено значение   това предимство да  се компенсира по-специално от задължението да се установят  определени връзки между извършеното престъпление и източника на доходи, които следва да бъдат конфискувани. Ако такава преценка не бъде направена,  мотивите им биха били  произволни и явно неразумни.

Съдът декларира, че ще изследва пропорционалността на намесата в светлината на позицията, изложена от българския ВКС в неговото тълкувателно решение от 2014 г. , постановено поради различната съдебна практика по приложението на Закона от 2005 г. В него ВКС приема, че следва да се установи  причинно-следствена връзка, пряка или непряка  между имуществото, което трябва да бъде конфискувано, и престъпната дейност. Наред с това  констатацията на такава връзка трябва да бъде „логически обоснована“ и да се основава на индивидуалните обстоятелства по всеки случай, а невъзможността за установяването й  би означавала, че всяка намеса в имуществените права на ответника е непропорционална. Подобен подход е в съответствие както с практиката на Европейския съд, така и с чл. 5 § 1 от Директива 2014/42 / ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 3 април 2014 г. съгласно който  в случай на „разширена конфискация“,  националният  съд следва да се увери, че имуществото, което трябва да бъде конфискувано, „произтича от престъпно поведение“.

В светлината на изложените принципни постановки Съдът подлага на анализ обстоятелствата по всяка една отделна жалба.

В случаите на Todorov and Others v. Bulgaria, Gaich v. Bulgaria, Barov v. Bulgaria и на Zhekovi v. Bulgaria  той установява нарушение на принципа на пропорционалност, тъй като националните съдилища въобще не изследват наличието на причинно-следствена връзка между извършеното престъпление и евентуално придобитите незаконни доходи от него, а сляпо прилагат презумпцията на чл. 4 от закона от 2005 г.; не е посочено дали стойността на активите, които трябва да бъдат отнети, се равнява на установеното несъответствие между приходите и разходите на жалбоподателите. Съдът напомня, че що се отнася до прилагането на закона от 2005 г., за да установи, че е постигнат баланс между обществения интерес и необходимостта от защита на индивидуалните права, той  ще изисква от националните органи да предоставят поне някои подробности по отношение на твърдяното незаконно поведение, довело до придобиване на активите, които трябва да бъдат отнети, и да се установи някаква връзка между тези активи и незаконното поведение  . В горните случаи обаче това не е направено, тъй като националните съдилища не са обсъждали тези въпроси. Ето защо  е установено нарушение на чл. 1 от Протокол 1.

По жалбите на Rusev v. Bulgaria, Katsarov v. Bulgaria  и Dimitrov v. Bulgaria  Съдът приема че националните съдилища са разгледали подробно всички въпроси и  по-специално –  техните разходи и приходи за изследвания период , дал е възможност на тези жалбоподатели да представят своите аргументи и доказателства, да дадат отговор и да направят своите възражения и им е осигурил всички гаранции за състезателност на процеса, а наред с това самите съдебни решения са били  достатъчно мотивирани. Поради това Европейският съд достига до извода, че отнемането на  имуществото на тези жалбоподатели не е било несъразмерно и не е имало нарушение на правата по Конвенция в тези случаи.

На жалбоподателите, чиито жалби са приети за основателни, са присъдени обезщетения за неимуществени вреди.

Решението е класифицирано в първо ниво по значимост.

…………………………………..

чл. 1 от Протокол (право на собственост – прекомерно дълъг период на несигурност в реституционно произцводство, реституция по ЗСПЗЗ)

Gechevi  v. Bulgariа  (application no  54909/14), 22 june 2021

/решение на комитет/

Наследодателят на жалбоподателите е притежавал земеделска земя в покрайнините на Пловдив, която е била   колективизирана през 50-те години. Част от нея впоследствие е предоставена за ползване на частни лица, които през 90-те години я закупуват от общината. След приемането на ЗСПЗЗ през 1992 г. жалбоподателите подават заявление за реституция на земята на наследодателя им. През 2000 г. поземлената комисия им признава правото на възстановяване на парцел с площ от 7600 кв.м., като в решението е посочено, че процедурата ще продължи съгласно §4 от ПЗР на ЗСПЗЗ. През 2001 г. след приемането на  плана за новосъздадените парцели на жалбоподателите в натура са възстановени 2240 кв.м. За останалите 3 100 кв.м., като придобити от трети лица, както и 2250 кв.м. , отчуждени за пътища, е постановено на жалбоподателите да бъде изплатено обезщетение съгласно съответните разпоредби на националното законодателство. Въпреки предприетите от тях действия – депозирането на молба до общината за получаване на дължимото обезщетение,  заповедта на кмета не удовлетворява искането им, поради което тя е обжалвана в съда. С окончателно решение на ВАС от февруари 2012 г. последният задължава кмета да се произнесе относно дължимото обезщетение. До датата на последната комуникация все още не е било постановено такова решение.

Те повдигат оплакване за прекомерната продължителност на процедурата по изплащане на обезщетение вместо реституция, която все още не е приключила.

Съдът констатира, че за жалбоподателите „легитимното очакване“ да получат реституция или обезщетение е възникнало на 17 февруари 2000 г. , когато поземлената комисия признава това тяхно право, което до последната комуникация на жалбоподателите със Съда през септември 2020 г. все още не е реализирано – т.е. в продължение на 20 години.

Той отбелязва, че съгласно националното законодателство  кметът на общината трябва да вземе решение, определящо размера на обезщетението във връзка с частта от земята, придобита от трети лица и такова решение подлежи на съдебен контрол. Съдът изразява своето недоумение, че макар ВАС да е разпоредил на кмета да вземе ново решение, последният не е предприел никакви действия.

Що се отнася до частта, отчуждена за пътища, както се оказва от представените документи, такава процедура въобще не е инициирана, защото според Министерството на земеделието на жалбоподателите била възстановена земята изцяло в реални граници. Европейският съд констатира нарушение на чл. 1 от Протокол 1 в много български дела, по които жалбоподателите  се оплакват от прекомерната продължителност на производството относно реституцията на земеделска земя или предоставянето на обезщетение вместо това (вж. Naydenov v. Bulgaria, no. 17353/03, 26 November 2009; Lyubomir Popov v. Bulgaria, no. 69855/01, 7 January 2010; Zikatanova and Other Others v. Bulgaria (no. 45806/11,   12 December 2019), както и от продължителни периоди на бездействие и липсата на усърдие и решителност от страна на съответните органи да разрешат проблемите и да завършат процедурата. Съдът признава сложността на реституционния процес, на който се позовава правителството като фактор за забавяне на цялата процедура по възстановяване на собствеността, но в случая според него не това е била причината за цялостното забавяне. С оглед изложените аргументи Европейският съд достига до извода, че производството по делото във връзка с изплащането на обезщетение е било прекалено продължително и правителството не е успяло да представи убедителни аргументи за това, поради което е налице нарушение на чл. 1 от Протокол 1.

………………………………

чл. 1 от Протокол(право на собственост – второ правило – контрол върху собствеността)

Trafik Oil – 1 EOOD v. Bulgaria   (Application no67437/17 ),18 May 2021

/решение на Комитет/

През септември 2014 г. митническите власти извършват проверка на бензиностанцията на дружеството-жалбоподател и установяват, че то държи на склад 26 504 литра дизелово гориво, за които не може да представи необходимите документи за заплатен акциз. Горивото е иззето през октомври 2014 г., а през   април 2015 г. е издадено наказателно постановление № 896 за  държана акцизна стока без необходимите документи в нарушение на чл.126 от Закона за акцизите и данъчните складове (ЗАДС). На дружеството е наложена парична санкция, отнемане на иззетото гориво и лишаване   от правото да упражнява дейност на бензиностанцията за период от един месец.

Наказателното постановление е обжалвано  пред районния съд в гр. Сандански   и последният го оставя в сила, но административният съд в Благоевград отменя както съдебното решение, така и наказателното постановление. Той  констатира, че дружеството  като краен получател на горивото не е могло да разполага с други документи освен тези, предоставени й от нейния доставчик, „Петрол Къмпани“ ЕООД( издадена фактура от 25.09.2014 г. за продажба на гориво).

Междувременно през юли 2015 г.е издадено  наказателно постановление № 613  и на доставчика на дружеството-жалбоподател – „Петрол Къмпани“ ЕООД, тъй като липсвал документ за заплатен от него акциз.

През април 2016 г.  дружеството жалбоподател отправя искане до митническите власти да върнат горивото или да заплатят паричната му равностойност поради отмяната на наказателно постановление № 896. Последните   отказват поради това, че горивото е било отнето впоследствие с издаденото наказателно постановление срещу „Петрол Къмпани“ ЕООД, което е влязло в сила на 11.09.2015 г., тъй като не е обжалвано (наказателно постановление № 613)

Заповедта за отказ е обжалвана пред Аминистративния съд в Благоевград, който я отменя, тъй като установява, че липсва правно основание за задържане на иззетото гориво, защото наказателно постановление № 896 е отменено. Това решение е обжалвано от митническите власти. ВАС  го отменя. Той констатира, че действително наказателно постановление № 896 срещу дружеството-жалбоподател е отменено, но това на  фирмата доставчик под № 613 не е, а  то е влязло в сила на 11.09.2015 г. Наличието на валидно наказателно постановление поради нарушение на чл. 126 от ЗАДС обосновава законността на отнемането на горивото в полза на държавата независимо  чие имущество е последното, съгласно чл. 124, ал. 1 от закона. Продажбата на гориво от „Петрол Къмпани“ ЕООД на дружеството жалбоподател не променя факта, че акцизът по отношение на него не е платен и така се е стигнало до нарушение на чл. 126, ал. 1 .

Съдът не приема възраженията за недопустимост на правителството. По съществото на спора той констатира, че в случая е приложим чл. 1 § 2 от Протокол 1 – контрол върху собствеността.

Съдът отбелязва, че приложимото национално  законодателство ясно предвижда, че акцизните стоки, продавани без заплащане на необходимия акциз, подлежат на отнемане и не предвижда трети страни, отстояващи права върху такива стоки, да участват в свързаните производства срещу нарушителя. Тази намеса има законна цел и е в обществен интерес –  да предотврати неразрешената продажба на акцизни стоки.

Основният въпрос в настоящия случай е: дали е налице разумно съотношение на пропорционалност между използваните средства и целта, която се преследва със съответната законова норма.

Съдът констатира, че ВАС е изтълкувал правилно закона. В него не е предвидена възможност трети страни, които твърдят, че са собственици на отнети стоки, да вземат участие в производства срещу предполагаем нарушител. Собствеността върху стоките, подлежащи на отнемане, в тези произът се позовава на мотивите си, изложени в решението по делото Ünsped Paket Servisi SaN. Ve TiC. A.Ş. v. Bulgaria, no. 3503/08,  § 38). Отнемането би било в съответствие с изискванията на Конвенцията, само ако е било извършено в съответствие с процедура, предлагаща подходящи предпазни мерки срещу произвол. Липсата на такава процедура и /или съответния анализ в решението на ВАС, не е позволило да се постигне „справедлив баланс“ между различните участващи интереси, независимо от резултата от такава процедура.

Въпреки широката свобода на преценка, предоставена на държавата в тази област, Съдът намира, че като не е била взета под внимание позицията на дружеството жалбоподател в контекста на оспорване на отнемането на  имуществото, то е било лишено  от преценката за пропорционалността на мярката и  не са  били предвидени необходимите предпазни мерки срещу произвол. Поради това намесата в правото му на мирно ползване на собствеността  не била „необходима в едно демократичното общество“.

Съдът приема, че е налице нарушение на член 1 от Протокол № 1 към Конвенцията.

………………………..

Чл. 3 от Протокол 1 – право на свободни избори

чл. 3 от Протокол 1 (право на затворниците да участват в избори)

Dimov  and others v. Bulgariа (application  no 45660/17),8 june 2021

/решение на Комитет/

Делото обединява  14 жалби на 19 жалбоподатели, които са изтърпявали различни присъди по време на изборите за български парламент на 26 март 2017 г. или за членове на Европейския парламент на 26 май 2019 г. и са били лишени от правото да упражнят своя вот. Всички те повдигат оплакване по чл. 3 от Протокол 1 на Конвенцията.

В решението Съдът се позовава на анализа си за приложимото право и практика, разгледани по делото Kulinski and Sabev v. Bulgaria, no. 63849/09, §§ 10 and 15-22, 21 July 2016 .

Съдът отбелязва, че фактите, залегнали в основата на настоящите жалби и аргументите, изложени от правителството, са подобни на тези, които вече са довели до констатацията за нарушение на член 3 от Протокол № 1 към Конвенцията по делото Кулински и Събев. (В него Съдът, въз основа на анализ на добре установената си практика, посочва, че когато отнемането на това право става автоматично, единствено на основание на наложеното наказание лишаване от свобода, без оглед на продължителността на наказанието, вида и тежестта на извършеното престъпление и индивидуалните обстоятелства на всеки случай, това няма да е съвместимо с чл. 3 на Протокол 1.). В настоящия случай той не установява нищо ново, което да го убеди  да стигне до различно заключение – нито националното законодателство, нито съдебната практика са били променени след решението му по делото Кулински и Събев. Конституционният съд също не е  тълкувал съответната конституционна разпоредба в съответствие с изискването на Конвенцията да няма общо, автоматично и безразборно ограничение на правото на глас на затворниците, изтърпяващи ефективно присъдите си. Поради това Съдът достига до извода че е налице нарушение на член 3 от Протокол № 1 към Конвенцията по отношение на жалбоподателите.

……………………………..

ПРОТОКОЛ 7

чл. 4 на Протокол 7 (във връзка с чл.6§1, наказателен аспект – не два пъти за едно и също нещо)

Tsonyo Tsonev c. Bulgarie(4)(Requête no 35623/11), 6 avril 2021

С решение на Европейския съд от 14.01.2010 г. е прието, че е било допуснато нарушение на чл. 4 от Протокол 7, тъй като жалбоподателят е бил осъден два пъти за едно и също деяние – веднъж по административен ред и втори път – в рамките на наказателно производство (фактите, въз основа на които е била наложена глоба по административен ред на жалбоподателя, са свързани с нарушаване на обществения ред, състоящо се в разбиване на вратата на жилището на г-н Г.И. и в нанесения му побой. Същите факти формират същността на обвиненията по чл. 129, ал. 1 и член 170, ал. 2 от НК които жалбоподателят е причинил средна телесна повреда на г-н Г.И. и е влязъл със сила в жилището му).

След постановяване на решението на Европейският съд   с решение на ВКС по искане на прокуратурата производството е възобновено, делото е изпратено по компетентност на Габровския окръжен съд, който потвърждава постановената предходна присъда, намирайки, че няма основания за отмяната й с оглед установената фактическа обстановка. Той постановява, че делото следва да бъде изпратено по компетентност на прокуратурата, която да поиска възобновяване на основание чл. 70г и 72 от ЗАНН.  Прокуратурата отказва възобновяване на производството, намирайки, че не са налице предпоставките за това,тъй като двете производства са били с различен предмет, а така също и защото междувременно делото е унищожено. Новата молба до ВКС за възобновяване на административното производство е оставена без уважение с мотива, че националното законодателство не забранява санкционирането на едно и  също лице за едни и същи факти по административен и по наказателен ред.

В процедурата по наблюдение за изпълнението на решенията на Съда Комитетът на министрите е информиран от българското правителство за предприетите индивидуални мерки (описани по-горе), както и за тези от общ характер, целящи да избегнат двойното наказване и спазването на принципа ne bis in idem при дублиране на административни и наказателни производства.С Резолюция от 7 декември 2017 г. ResDH(2017)408 Комитетът на министрите приема, че правителството е изпълнило всички мерки във връзка с постановеното решение на Европейския съд по жалбата на Цоньо Цонев.

Съдът припомня основните принципи, произтичащи от неговата практика във връзка с повдигнатите въпроси (Verein gegen Tierfabriken Schweiz (VgT) (précité, §§ 61-63), Bochan c. Ukraine (no 2) [GC], no 22251/08, §§ 33 et 34, CEDH 2015 et Moreira Ferreira c. Portugal (no 2) [GC], no 19867/12, § 47, 11 juillet 2017 Те могат да бъдат резюмирани по следния начин: а/ установяването на нарушение по чл. 46 от Конвенцията има декларативен характер и високодоговарящите страни се задължават да се съобразят с решенията, а Комитетът на Министрите наблюдава за изпълнението им; б/ ролята на Комитета на министрите в никакъв случай не означава, че предприетите мерки от държавата с цел да поправи установеното нарушение не могат да повдигнат нов проблем, който не е бил разглеждан по-рано в решението и оттам да бъдат предмет на нова жалба. С други думи, Съдът може да приеме ново оплакване във  връзка с възобновяване на процедура на национално ниво с цел изпълнение на неговите решения и това да даде основание за установяване на ново нарушение; г/ установяването на съществуването на нов проблем зависи от широка гама от обстоятелства на самото дело и дали не са налице предпоставките на чл.  35 § 2 b), съгласно които една жалба би била недопустима, ако е същата като предходна такава, разгледана от Съда и не съдържа нови факти.

Съдът преценява, че основният въпрос по това дело е дали двете жалби, депозирани от един и същ жалбоподател, се основават на едни и същи факти и  повдигат едни и същи оплаквания. Именно тук той установява, че след влизането в сила на решението му са настъпили нови факти, които не са били налице преди това.

С оглед на елементите, изложени по-горе, Съдът намира, че настоящото дело се характеризира с нови факти, които не би могъл да знае по време на разглеждането на жалба № 2376/03, като се има предвид, че те са настъпили след приемането на окончателното му решение решение по дело Цоньо Цонев, цитирано по-горе, и че те могат да доведат до ново нарушение на член 4 от Протокол № 7 към Конвенцията. Поради това той счита, че е компетентно ratione materiae да разгледа настоящата жалба и че в настоящия случай няма нарушение на правомощията, които Комитетът на министрите произтича от член 46 от Конвенцията

Съдът счита, че трябва да вземе предвид определен аспект на настоящото дело: касае се за втора поредна жалба на жалбоподателя, твърдяща нарушение на принципа ne bis in idem след негова жалба  № 2376/03. В тази връзка той отбелязва, че когато националните власти разглеждат делото на жалбоподателя след решението на Съда от 14 януари 2010 г., което установява нарушение на член 4 от Протокол № 7 към Конвенцията  те не признават съществуването на проблем от гледна точка на принципа ne bis in idem и отхвърлят възраженията на жалбоподателя в този смисъл, аргументирайки състоянието на вътрешното право (§10) и считайки, че „не е имало повторение на производството“ (§12 ). По този начин властите   не са приложили стандартите, установени от Съда по отношение на зачитането на този принцип, и не признават правото на жалбоподателя да не бъде съден или наказан два пъти за едно и също престъпление.

Затова отново е установено нарушение на чл. 4 от Протокол 7.

 

 

Коментарите са забранени.