Каталог 2022

14 юни, 2022

­

­КАТАЛОГ ПО ТЕКСТОВЕ НА ПОСТАНОВЕНИТЕ РЕШЕНИЯ ОТ ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪД ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА ПРЕЗ 2022 г.

Решения  от 14 юни  2022 г. – Stoyanova v. Bulgaria(Application no. 56070/18), Hristova et autres c. Bulgarie(Requête no 48411/15)

ЧЛЕН 2 – право на живот

чл.2(право на живот-материални и процесуални аспекти; настъпила смърт  на задържан заподозрян в полицейски автомобил)

Kutsarovi c. Bulgarie (requête no 47711/19), 7 juin 2022

Синът на жалбоподателите, на 29 години към датата на събитията,  е бил заподозрян в отвличане на едно лице и на 21.01.2009 г. сутринта  е задържан от полицията. След проведен неформален разпит с него в  сградата на Дирекцията за борба с организираната престъпност /ДАНС/ той е закаран в Института по психология на МВР. Там е  подложен на полиграфски тест  до 17. 48 ч.  и разпит, след което е взето решение да бъде върнат обратно в ДАНС. Около 20.30 ч., с поставени белезници зад гърба той е настанен на задната седалка на полицейския автомобил между двама полицаи, а на предната е имало още двама. Според версията на четиримата полицейски служители скоро след потеглянето на автомобила задържаният се почувствал много зле и му била предложена вода, но той отказал. Минути по-късно се чуло хъркане и тялото му се отпуснало напълно. Автомобилът спрял, белезниците били свалени, оказана била първа помощ на лицето (изкуствено дишане), след което били уведомени ръководителите на полицаите и те разпоредили той да бъде откаран в „Пирогов“, където пристигат около 21.05. Незабавно е приет в шокова зала, но в 21.26 ч. е констатирана смъртта му.

Малко след полунощ следовател от Софийската следствена служба извършва оглед на място в болницата. На 22 януари комисия от петима лекари прави аутопсия на трупа. Според експертното заключение са констатирани клинични признаци на внезапна смърт – цианоза на лицето, кръвоизливи на повърхността на белите дробове и сърцето, мозъчен и белодробен оток. Същевременно токсикологичните анализи показват  наличие на амфетамин в урината, черния дроб, бъбреците, стомаха и тънките черва. Според заключенията на експертите смъртта е настъпила вследствие на хипоксия и сърдечна и дихателна недостатъчност.

Извършени са и други следствени действия, в резултат на които е установено, че починалият не е имал психични разстройства,  приемал е  понякога амфетамини, включително и преди смъртта си, но не е бил физически зависим. Резултатите от полиграфския тест не са установили признаци на прекомерен стрес.  Разпитани са всички полицаи, които са били в контакт с лицето, както и лекарят от спешната помощ, родителите  и други роднини на г-н Куцаров. Назначена е допълнителна медицинска експертиза за изясняване причините за смъртта с участието на седем експерти, които заключават, че смъртта е в резултат на сърдечна и дихателна недостатъчност, причинена от постурална асфиксия.  По-специално, лезиите, открити по лицето, китките, гърба и езика на починалия, показват, че торсът му е бил силно наведен напред и ръцете са вързани зад гърба му. Това би му попречило да диша нормално и би довело до хипоксия и смърт в рамките на няколко минути, по-специално като се имат предвид патологичните промени във вътрешните органи, дължащи се на консумацията на наркотици. Но  концентрацията на амфетамин не е смъртоносна и не може сама по себе си да обясни смъртта.

През 2011 г. в Софийския градски съд е внесен обвинителен акт срещу полицаите, седяли на задната седалка на автомобила, на които са повдигнати обвинения за причиняване на смърт по непредпазливост по чл. 123, ал. 1 от НК и за неизпълнение на професионалните задължения за оказване на помощ на застрашено лице по чл. 387, ал. 4 от НК. Двамата жалбоподатели се конституират като граждански ищци.

С присъда от 7 април 2017 г. Софийският градски съд оправдава двамата полицаи.Той установява, че при влизането си в автомобила пострадалият вече е имал наранявания на китките в резултат на белезниците, но не е имал други видими следи от побой по лицето и тялото. Новата експертиза с участието на 11 експерти (назначена от съда) сочи две хипотези за смъртта – сърдечна недостатъчност или постурална асфиксия. Съдът отхвърли втората хипотеза, позовавайки се по-специално на показанията на четиримата полицаи, според които задържаният не е държан в силно наведено напред положение по време на транспортирането си. Колкото до другите наранявания по лицето и тялото, съдът приема, че те не биха могли да доведат до причиняване смъртта на пострадалия. При тези обстоятелства съдът достига до извода, че двамата подсъдими не могат да бъдат държани отговорни за смъртта на г-н Куцаров и ги оправдава по първото обвинение. Що се отнася до второто обвинение, съдът констатира, че след измененията в НК от 2014 г. нормата на чл. 387 НК намира приложение само по време на война, поради което подсъдимите са оправдани и по него. Присъдата е оставена в сила от Софийския апелативен съд на 14 май 2018 и от ВКС  на 11 март 2019 г.

Пред Съда са повдигнати оплаквания по чл. 2 в неговите материални и процесуални аспекти.

Съдът преценява, че следва да анализира три основни въпроса.

Първият от тях е дали проведеното разследване относно смъртта на сина на жалбоподателите е било ефективно.(§§57-75) Съдът констатира, че лицата, участвали в самото разследване, както и в надзора върху него (от прокурор от Софийска градска прокуратура) са били независими от служителите, които са били замесени в случая. Следствените действия са били предприети незабавно след получаване на съобщението за смъртта на г-н Пламен Куцаров. Положени са значителни усилия за събирането на доказателства, необходими за установяването на фактите още в началния период на разследване. Въз основа на тях   през февруари 2009 г. са повдигнати обвинения на двама полицаи за причиняването на смърт по непредпазливост. Следствените действия в периода до  май 2010 г. са имали за цел да се съберат допълнителни доказателства с цел да се установи точната причина за смъртта на задържания и участието на двамата обвиняеми. Ето защо Съдът преценява, че разследващите органи са предприели всички разумни стъпки в рамките на своите правомощия, за да получат доказателства относно   смъртта  на сина на жалбоподателите.  Той не установява пропуски в това отношение и достига до извода, че   разследването, проведено в този случай, е достатъчно адекватно.

Освен това е установено, че двамата жалбоподатели също не са били изолирани от  разследването – те са разпитани като свидетели, впоследствие им е била предоставена възможност да се запознаят с делото  в присъствието на своя адвокат, но не са направили възражения или допълнителни искания относно предприетите следствени действия.

Що се отнася до съдебното производство Съдът констатира, че жалбоподателите са участвали в него и са били конституирани като граждански ищци и частни обвинители и са имали адвокат, избран от тях, който да защити интересите им. Те не само са били разпитани и като свидетели, но са имали възможност да направят своите искания за събиране на нови доказателства. Именно по тяхно искане и това на прокуратурата е назначена и разширената съдебно-медицинска експертиза от 11 експерти, за да се установи точната причина за смъртта на  Пламен Куцаров. При липсата на единодушие относно причините за смъртта от страна на всички вещи лица съдът е взел под внимание и предходните експертизи и се е аргументирал защо не приема, че смъртта е настъпила в резултат на позиционна асфиксия,  а е в резултат на сърдечна недостатъчност. Тези изводи впоследствие са потвърдени и от горните две инстанции. Според Европейския съд констатациите на националните съдилища не са били нито произволни, нито прибързани, поради което оправдателната присъда  се е основавала на задълбочено проучване и анализ на всички доказателства и задълбочено разглеждане на наказателното дело.

Ето защо той достига до извода, че  българската държава е изпълнила задължението си да извърши ефективно разследване на смъртта на сина на жалбоподателите и затова чл. 2 в неговите процесуални аспекти не е нарушен.

Вторият въпрос, който е анализиран, е относно това – дали смъртта на Пламен Куцаров  е  причинена от насилствени действия на полицаите, които са го съпровождали в автомобила.(§§78-85) Съдът припомня, че при преценката на доказателствата прилага критерия „отвъд всяко основателно съмнение“. Той отбелязва, че смъртта на сина на жалбоподателите е настъпила докато е бил под контрола на властите (след задържането му сутринта на 21 януари 2009 г.) През целия ден е участвал в различни следствени действия, а вечерта е загубил съзнание по веме на превозването  му в полицейски автомобил. Ето защо дърожавата трябва да представи „задоволително и убедително обяснение“ за причините на смъртта. В своето становище Правителството се позовава на констатациите на националните съдилища, че Куцаров не е убит от придружаващите полицаи, а е починал внезапно в резултат на спиране на сърдечната дейност. За да достигнат до този извод, националните съдилища са имали предимството да разпитат всички свидетели лично и така да преценят достоверността на показанията им. Наред с това те са взели предвид множеството научни и материални доказателства, събрани в хода на досъдебното и на съдебното производство, поради което и решенията им са обосновани. Европейският съд припомня, че след внимателния анализ на наказателното производство срещу двамата полицаи той вече е достигнал до извода, че не е  налице нарушение на чл. 2 в неговите процесуални аспекти. Той отбелязва и че в хода на настоящата процедура не е получил никакви други доказателства, които биха поставили под съмнение фактическите и правните констатации на националните съдилища и биха придали тежест на твърденията на жалбоподателите. Ето защо Съдът достига до извода, че   обяснението, дадено от властите в настоящия случай относно причината за смъртта на сина на жалбоподателите, изглежда задоволително и убедително. Заключението му е, че в конкретния случай смъртта на сина на жалбоподателите не може да бъде приписана на насилствени действия от страна на полицията.

Третият въпрос, анализиран от Съда, е дали полицейските служители, участвали в събитията, са спазили задълженията си да защитават живота на Пламен Куцаров. (§§88-95) Той намира, че заболяването на лицето е възникнало внезапно по време на транспортирането му  в полицейски автомобил в присъствието на четирима полицаи. Тези служители са били длъжни да му помагат и да му съдействат. Патологичните изменения на сърцето и другите вътрешни органи са били установени едва при  аутопсията и  не са могли да бъдат известни на полицаите. Ето защо те са били изправени пред неочаквано и непредвидимо събитие. Макар и да са били оправдани по чл. 387 НК поради неприлагането му в мирно време, СГС в своите мотиви изрично отбелязва, че полицаите не са нарушили своите служебни задължения, тъй като са се опитали да реанимират пострадалия. Поради това Съдът намира, че те са действали адекватно, тъй като незабавно са се опитали да го подпомогнат и след получаването на заповед веднага са го транспортирали до медицинското заведение, специализирано в оказването на спешна медицинска помощ. Поради това е прието, че властите не са нарушили задължението си да защитят живота на сина на жалбоподателите. Европейският съд достига до извода, че не е било допуснато нарушение на чл. 2 и в този материален аспект.

Така оплакванията по чл. 2 в неговите процесуални и материални аспекти, макар че са приети за допустими, но са обявени за неоснователни.

Другите повдигнати оплаквания по чл.3 и чл. 6 не са разгледани.

……..

чл.2(право на живот –  материални аспекти, неизпълнение на позитивни задължения)

Y and Others v. Bulgaria (Application no. 9077/18), 22 mars 2022

Жалбата е класифицирана във второ ниво по значимост

Жалбата е по повод убийството на млада жена   през август 2017 г. от нейния съпруг, с когото са били във фактическа раздяла след 2014 г. Жалбоподателки са двете й деца и тяхната баба – майка на жертвата.

Трагичното събитие е предшествано от различни прояви на домашно насилие, започнали две години по-рано.  Жертвата сезира за пръв път полицията на тел. 112  на 14 ноември 2016 г. , когато гумите на лекия й автомобил са срязани и тя подозира, че това е сторено от съпруга й. По повод инцидента тя депозира и писмена жалба в полицията.  Тези действия са предшествани от   скандал   няколко дни по-рано и заплахата на съпруга й, че няма да й даде развод, а по-скоро ще я застреля, както и от друг инцидент с лекия й автомобил (запушване на ауспуха с пяна).  На 15 ноември на полицейски служител е възложено да извърши проверка по сигнала, но в следващите два месеца тя е насочена единствено към установяване на инцидента с нарязаните автомобилни гуми и поради липсата на свидетели е изготвено становище до прокуратурата да не бъде образувано досъдебно производство. Не са събирани доказателства за отправени заплахи за убийство и за притежаването на огнестрелно оръжие. През март 2017 г. Софийската районна прокуратура издава постановление за отказ от образуване на досъдебно производство.

По-късно последвалото вътрешно разследване от полицията ще установи,  че не е извъшена проверка дали съпругът е притежавал оръжие и отправял ли е заплахи срещу съпругата си.

На 1 януари 2017 г. първата жалбоподателка се обажда на тел. 112 с оплакване, че зет й е посетил дома й, държал се е грубо и арогантно и е проявил насилие спрямо нея. Дошлите на място полицаи не установяват наличието на разпра между страните и ги посъветвали да разрешат спора цивилизовано. След поредния скандал между жертвата и съпруга й на 13 февруари 2017 г. той започва да я преследва с автомобила си и пеша. Едва след като извиква по телефона близък приятел и той се появявя преследването е преустановено. Същата нощ съпругата депозира поредната жалба в полицията, заявявайки, че се бои за живота си и този на майка си и децата.  В следващите дни по нейно искане Софийският районен съд издава ограничителна заповед по отношение на съпруга, съгласно която му се забранява да я доближава на по-малко от 100 м. По повод тези два инцидента не е образувано досъдебно производство срещу насилника.

В деня преди убийството й, връщайки се от работа след обяд на 17 август 2017 г.,  жертвата се обажда на тел. 112 с оплакване, че съпругът й я преследва с автомобила си и нарушава ограничителната заповед.  Посъветвана е да депозира писмена жалба. Няколко часа по-късно жертвата   подава жалба в полицейското управление, описвайки инцидента, като отправя молба да бъдат предприети мерки, за да не й се случи нещо фатално. Нейните оплаквания са потвърдени от приятеля й, който става свидетел на инцидента.  Жалбата е регистрирана, докладвана  е и е възложена последователно на различни полицейски служители, като им е даден срок от двадесет дни за изясняване на случая. Не са предприети никакви незабавни действия за задържането на съпруга въпреки че полицията констатира, че той е нарушил огранчителната заповед. Часове преди да бъде убита жертвата депозира жалба и до районната прокуратура, в която отново обръща внимание, че съпругът й има пистолет и тя се бои за живота си. Тези нейни твърдения са подкрепени и от показанията на приятеля й. Не са предприети никакви незабавни действия. Непосредствено след напускането на прокуратурата жертвата и нейна приятелка отиват в едно кафене. Нейният съпруг идва и иска да проведат разговор за децата. Тя отказва   и го предупреждава, че ще се обади на полицията,че нарушава ограничителната заповед и изважда  телефона си. Тогава е простреляна пет пъти в главата и тялото и загива на място. Веднага след това съпругът се предава в полицията. С влязла в сила присъда от октомври 2018 г. той е признат за виновен за умишлено убийство и незаконно притежаване на оръжие и е осъден на 13 г. лишаване от свобода, както и да заплати неимуществени вреди на двете си дъщери в размер на 250 хил. лв.

Назначената вътрешна проверка в МВР  непосредствено след извършеното убийство приключва с доклад от 20 страници, в който са установени редица пропуски в работата на полицията по случая и 10 служители са наказани.

Пред Съда са повдигнати оплаквания по чл. 2 в неговите материалноправни аспекти.

Той посочва, че в деветмесечен период преди убийството е имало две спешни обаждания (от жертвата и майка й), както и четири писмени жалби с твърдения за упражнване на домашно насилие. Ето защо преценката за адекватността на действията на властите ще се основава на предприетите мерки след първия получен сигнал. Съдът констатира, че те са реагирали незабавно само веднъж –  след спешния сигнал, подаден от майката на жертвата – първата жалбоподателка, когато на адреса й е изпратен полицейски патрул. Във всички останали случаи е действано бавно и формално. Дори и след издаването на ограничителната заповед и изпращането й в полицейското управление, тя просто е била регистрирана, но не са предприети никакви действия, за да се установи дали  се спазва от съпруга или не.

Съдът анализира  дали властите са извършили оценка на риска по повод поведението на съпруга във всеки един от случаите, по които е имало подадени сигнали. Той констатира, че  при никой от инцидентите софийската полиция не се е опитала да прецени дали поведението на съпруга представлява риск за жертвата през призмата на домашното насилие и неговата динамика. „В контекста на домашното насилие заплахите за смърт винаги трябва да се приемат сериозно и да се оценяват по отношение на тяхната достоверност“ – отбелязва той, позовавайки се на своето решение по делото Kurt v. Austria ([GC], no. 62903/15, §200, 15 June 2021).

Оценка на риска не е била извършена и след получаването на ограничителната заповед, нито са предприети действия, които да установят дали съпругът притежава огнестрелно оръжие и ако е така, дали то е законно. Съдът отбелязва, че пропуските на полицията относно отправените заплахи за убийство не са били преодоляни и елиминирани и от прокуратурата, която двукратно отказва да образува досъдебно производство, основавайки се само на заключенията на полицията и без да се съгласуват действията на двамата прокурори, изготвили тези постановления.(§103)

Според Съда, ако властите бяха извършили правилна оценка на риска  в навечерието на самото убийство, вероятно щяха да достигнат до извода, че поведението на съпруга може да представлява реален и непосредствен риск за живота й. Съдът допуска, че тези сериозни пропуски и бездействието (особено след получаването на последната жалба от 17 август) се дължат на липсата на специално обучение относно динамиката на домашното насилие, каквито са изискванията, утвърдени в неговата съдебна практика.(§105) Съдът констатира, че властите не са предприели никакви превантивни действия, които са били на тяхно разположение, адекватни за ситуацията: да изземат оръжието от извършителя, чието разрешение на притежаване е било изтекло; да му предявят обвинение за незаконно притежаване на оръжие; да наложат мярка за неотклонение задържане под стража поради нарушаване на ограничителната заповед на основание чл. 21 от Закона за защита от домашно насилие;  да поставят съпругата под полицейска закрила (особено в светлината на нейните оплаквания непосредствено преди да бъде убита). Съдът установява и че липсват каквито и да било доказателства, че властите са се опитали да координират своите действия и да предотвратят  трагедията непосредствено преди настъпването й, макар че са получили писмените жалби от жертвата часове преди нейното убийство.

Въз основа на обстойния анализ е взето  решението, че е допуснато нарушение на чл. 2 в неговите материални аспекти.

Съдът намира  оплакването за наличие на нарушение на чл. 14 във връзка с чл. 2 от Конвенцията за допустимо, но неоснователно.

………………………

ЧЛЕН 3  – забрана за изтезания или нечовешко или унизително отношение или наказание

чл.3(забрана за нехуманно и унизително третиране при експулсиране)+чл.8(нарушение на правото на  личен и семеен живот поради експулсирането)+чл.13(липса на ефективно вътрешноправно средство за защита във връзка с чл. 3)+ чл.5§1f(прекомерно дълъг срок на задържането преди експулсиране и липса на усърдие от страна на властите)+чл.5§4 (прекомерно забавяне произнасянето на съда по искането за незаконно задържане)

Ali Reza c. Bulgarie (Requête no 35422/16), 17 mai 2022

Жалбоподателят е иракски гражданин, който през 2000 г. пристига в България. Две години по-късно той получава хуманитарен статут поради войната в родината му и право на пребиваване първоначално за една година, което впоследствие е удължено. На 30 юни 2015 г. ДАНС издава заповед, с която му отнема разрешението за пребиваване, разпорежда експулсирането му от страната и забранява пребиваването му в нея за срок от 5 години. Заповедта е обжалвана пред Върховния административен съд. Жалбоподателят се позовава на чл. 3 от Конвенцията, твърдейки, че ако бъде експулсиран в Ирак, съществува риск да бъде подложен на  нечовешко третиране. Наред с това в жалбата е изтъкнато, че и правото му на личен и семеен живот би се нарушило, тъй като е свързан с България и поддържа дълга връзка с българска гражданка (за която впоследствие се жени през 2016 г.) В рамките на тази процедура адвокатите са били запознати с документите, представени от ДАНС с гриф „секретно“, в които  са били представени доказателства, че жалбоподателят е участвал в трафик на незаконни емигранти.

С решение от 25 ноември 2015 г. ВАС оставя без уважение жалбата, аргументирайки се, че документите, представени от Агенцията, съдържат конкретни  фактически елементи, въз основа на които съществува голяма вероятност жалбоподателят да е извършил тези действия, които представляват заплаха за националната сигурност, особено в контекста на миграционна криза. Наред с това съдът посочва, че тези   данни не изглеждат нереални и жалбоподателят е могъл да ги оспори в рамките на едно състезателно производство. Освен това той не е успял да докаже наличието на семеен живот, тъй като нито бил женен, нито имал деца.  Колкото до риска от малтретиране, съдът изтъква, че в заповедта на ДАНС не е посочена държавата, в която жалбоподателят следва да бъде експулсиран, поради което това оплакване не е предмет на обсъждане.

Европейският съд разглежда едновременно оплакванията по чл. 3, 8 и 13.

Той отбелязва, че в  становището на Правителството от октомври 2021 г.  е посочено, че заповедта за експулсиране не е валидна, тъй като  са изминали повече от пет години от нейното издаване.В подкрепа на становището е представено писмо от ДАНС в този смисъл (че срокът е изтекъл на 1 юли 2020 г.). Наред с това в него е отбелязано и че съгласно новата редакция на чл. 44, ал. 1 от Закона за чужденците в Република България  в заповедта за експулсиране следва да бъде посочена страната, в която лицето ще бъде отпратено. Ето защо в конкретния случай би следвало да се издаде евентуално нова такава, тъй като старата е неприложима.

Европейският съд  отбелязва, че в много случаи, когато жалбоподател, заплашен от експулсиране, е получавал разрешение за пребиваване и вече няма риск да бъде експулсиран, той е приемал, че спорът е разрешен по смисъла на член 37 § 1 (b) от Конвенцията и е прекратявал производството, като е заличавал жалбата(M.E. c. Suède (radiation) [GC], no 71398/12, §§ 34-35, 8 avril 2015).

Съдът констатира, че експулсирането на жалбоподателя, разпоредено през 2015 г., не е изпълнено и че ответното правителство и компетентните национални органи са дали уверения, че изпълнението му вече не е възможно съгласно вътрешното законодателство. Освен това те посочват, че ако жалбоподателят бъде обект на ново решение за експулсиране, то ще се основава на ново изследване на фактите и ще подлежи на обжалване, което спира изпълнението на самата заповед . Съдът няма основание да се съмнява в уверенията на Правителството и намира, че за жалбоподателя не съществува риск от незабавното му експулсиране. В хипотезата на нова заповед за експулсиране, той би разполагал с ново право на жалба. Ето защо Съдът заличава жалбата от списъка на делата, тъй като установява, че въпросът вече е решен.  В светлината на тези аргументи Съдът не намира за оправдано да разгледа и оплакването по чл. 13.

Съдът установява нарушение на чл. 5§1f, а оплакването по чл. 5§4 намира за недопустимо.

Той присъжда обезщетение за неимуществени вреди по повод установеното нарушение.

……………………………………

чл. 3(забрана за малтретиране по повод оплакване за изнасилване – процесуални аспекти, неефективно разследване)+чл. 8(право на неприкосновеност на личния живот)

Y.P. c. Bulgarie (Requête no 23614/20), 17 mai 2022

/решение на Комитет/

Решението е класифицирано във второ ниво по значимост.

Жалбата е по повод оплакване за извършено сексуално престъпление срещу девойка от ромски произход, ненавършила 14 години. През май 2015 г. нейната майка подава жалба в полицията, в която твърди, че дъщеря й е изнасилена от четирима мъже от техния квартал и посочва имената им. Същия ден те са разпитани, в домовете им е извършено претърсване и са иззети съответните доказателства. На следващия ден окръжният прокурор преценява, че данните сочат по-скоро не за изнасилване (престъпление по чл. 152 НК), а за сексуален акт с малолетно лице (престъпление по чл. 151 НК) и изпраща по компетентност делото в районната прокуратура в Ботевград. След допълнителни разпити на свидетелите прокурорът констатира, че е било упражнено насилие над детето по време на сексуалния контакт и препраща делото на Софийска окръжна прокуратура. В периода до 2017 г. са извършени многобройни следствени действия. Проведени са разпити на жалбоподателката в присъствието на педагог, на редица свидетели, взети са ДНК проби, извършени са съответните експертизи. Разпитани са отново и обвиняемите, които отричат твърденията за изнасилване, но един от тях признава, че е осъществил сексуални контакти през април 2015 г. със съгласието на жалбоподателката.

През септември 2017 г. делото е изпратено отново на районната прокуратура, тъй като окръжният прокурор намира, че доказателствата по делото са противоречиви и те  по-скоро сочат за престъпление по чл. 151 НК, тъй като сексуалните контакти са били осъществени със съгласието на момичето.

Πpeз юни 2018 г. paйoннaтa пpoĸypaтypa нaмиpa, чe извъpшитeлитe нa дeяниeтo нe ca ycтaнoвeни и cпиpa пpoизвoдcтвoтo. Това постановление е обжалвано, но   paйoнният cъд го оставя в сила, констатирайки, че няма данни за извършено изнасилване в резултат на задълбоченото разследване  и  следва да се издирят лицата, осъществили нерегламентиран сексуален контакт с малолетното момиче. Направеното искане до районната прокуратура за възобновяване разследването е оставено без уважение с мотива, че няма установени нови заподозрени лица или нови свидетели.

Европейският съд отхвърля всички възражения на правителството за недопустимост на жалбата.

Той припомня своята практика относно приложението на основните принципи във връзка с  процедурните аспекти на чл. 3 и чл. 8, залегнали в решенията му по делата X et autres c. Bulgarie ([GC], no 22457/16, §§ 184-190, 2 février 2021), Y c. Bulgarie (no 41990/18, §§ 80‑83, 20 février 2020), et Z c. Bulgarie (no 39257/17, §§ 65-69, 28 mai 2020). Съдът констатира, чe paзcлeдвaнeтo e билo нaвpeмeннo и дocтaтъчнo зaдълбoчeнo в нaчaлния cи eтaп – до септември 2017 г. Но cлeд пocтaнoвлeниeтo oт ceптeмвpи 2017 г. ca настъпили значителни забавяния. В следващите  дeвeт мeceцa не са били пpeдпpиeти ĸaĸвитo и дa билo дoпълнитeлни дeйcтвия пo paзcлeдвaнeтo до изготвяне на постановлението  зa cпиpaнe нa пpoизвoдcтвoтo пpeз юни 2018 г. Cлeд тoвa минaвaт пoвeчe oт пeтнaдeceт мeceцa пpeди paйoнният cъд дa ce пpoизнece пo жaлбaтa cpeщy пocтaнoвлeниeтo зa cпиpaнe нa пpoизвoдcтвoтo. Taĸивa зaбaвяния според Съда oчeвиднo мoгaт дa пoдĸoпaят eфeĸтивнocттa нa paзcлeдвaнeтo(§ 16).

Наред с това Съдът отбелязва, че в постановлението на окръжната прокуратура от септември 2017 г. е поочено изрично, че има данни за наказателно преследване по чл. 151 от НК, позовавайки се на показанията на един от заподозрените и на медицинския преглед на девойката, при който е установено наличието на предишни сексуални контакти.  „ При тези обстоятелства е парадоксално, че районният прокурор е преценил в постановлението си от 26 юни 2018 г.   без да са събрани нови доказателства, че е налице основание за спиране на производството и търсене на виновните за деянията на изнасилване.“(§17) Освен това, въпреки събраните по време на разследването доказателства, разкриващи сексуална злоупотреба с непълнолетно лице, указанията, дадени от районния прокурор и забележките на адвоката на жалбоподателката,  не са извършени следствени действия   по отношение на това престъпление и не се стига до  изготвянето на обвинителен акт.

Според Европейският съд решението на прокурора за спиране на производството, потвърдено от районния съд, не изглежда да се основава на щателен и обективен анализ на събраните доказателства и поради това е компрометирана ефективноста на разследването. Така започналото наказателно производство е завършило в безизходица, а жалбоподателката не е получила решение по съществото на жалбата си, което тя при необходимост би могла да оспори пред съд съгласно чл. 243 от НПК, нито е могла да  се надява за възобновяване на разследването при липса на нова информация. Съдът заключава, че  тази процедура се оказва неспособна да доведе до установяване на фактите и идентифициране и наказване на виновните лица.

Поради това Съдът достига до извода, че разследването, извършено в настоящия случай, не е имало ефективността, изисквана от членове 3 и 8 от Конвенцията, поради което установява нарушение и на двата текста.

На жалбоподателката е присъдено обезщетение за нанесените й морални вреди.

………………………..

чл.3(забрана за нехуманно и унизително третиране – материални  аспекти, полицейско насилие при задържане и процесуални аспекти – липса на ефективно разследване)

Ignatov c. Bulgarie (Requête no 50494/19),3 mai 2022

/решение на Комитет/

Жалбата е по повод малтретиране на жалбоподателя от страна на полицията в хода на полицейска операция и липсата на ефективно разследване във връзка с осъщественото насилие.

На 20 ноември 2017 г. столичната полиция извършва акция в автомивката, където реботел жалбоподателят. Според неговите твърдения той бил нападнат от двама цивилни докато се опитвал да премести автомобила на клиент и след като бил изваден от колата, бил проснат на земята и ударен с палки няколко пъти. По-късно бил вкаран в сградата на автомивката, където е разпитван  и бит, като главата му е удряна в стената. Едва тогава разбира, че двамата мъже са полицаи. Същия ден  е прегледан от съдебен лекар, който констатира в издаденото медицинско свидетелство, че са налице няколко наранявания на гърба, дясната ръка и челото. Жалбоподателят подава жалба в полицията.

В хода на започналата проверка са разпитани двамата полицаи, техни колеги и редица свидетели и са събрани писмени доказателства. Районната прокуратура отказва да образува досъдебно производство  поради липса на достатъчно данни за наличието  на престъпление. Въз основа на показанията на двамата полицаи и без да се вземат предвид другите свидетелски показания и писмени доказателства прокуратурата достига до извода, че жалбоподателят бил нападнал двамата полицейски служители, поради което те били принудени да използват физическа сила и белезници. Постановлението на районната прокуратура е оставено в сила от Софийска градска прокуратура.

Съдът не приема възраженията на правителството за недопустимост на жалбата поради злоупотреба с правото на жалба, защото имало пълно разминаване в твърденията на жалбоподателя и официалните власти, както и поради неизчерпване на вътрешните средства за защита, тъй като не е бил длъжен да предяви иск за обезщетение за причинените му вреди (позовавайки се на решението си по делото Assenov et autres c. Bulgarie, 28 octobre 1998, § 86, Recueil des arrêts et décisions 1998-VIII).

По съществото на спора той констатира, че нито медицинското свидетелство, нито показанията на очевидците,  не подкрепят обясненията на властите относно произхода на нараняванията на жалбоподателя. Дори и да е оказал съпротива, каквото твърдение прави Правителството, няма как да се обяснят белезите от наранявания по гърба, челото и дясната ръка на жалбоподателя. Съдът подчертава, че не е убеден, че интензитетът на използваната сила от страна на полицията е бил необходим и пропорционален дори и ако жалбоподателят се е   съпротивлявал. Поради това той установява нарушение на чл. 3 в неговите материални аспекти.

Относно процесуалните аспекти на чл. 3 във връзка със задължението за ефективно разследване при оплаквания за полицейско насилие Съдът препраща към принципните си постановки в решението Labita c. Italie ([GC], no 26772/95, § 131, CEDH 2000 IV. В настоящия случай той  намира, че извършеното разследване  по настоящото дело не е било достатъчно задълбочено, защото не са били положени усилия за установяване произхода на нараняванията по тялото на жалбоподателя. Не е извършена задълбочена проверка   на двете противоречиви версии на фактите, представени от полицейските служители и от жалбоподателя. В конкретния случай е следвало да се извършат редица допълнителни следствени действия, като очна ставка между свидетелите, оглед на помещенията, медицинска експертиза за установяване на релевантните факти. При липсата на такива действия   заключенията на прокуратурата за липса на престъпление в настоящия случай  според Съда са били прибързани и неубедителни. Поради това е установено и второ нарушение на чл. 3 в неговите процесуални аспекти.

На жалбоподателя е присъдено обезщетение за неимуществени вреди.

………………………..

ЧЛЕН 5 – право на свобода и сигурност

чл.5§4 (право на периодичен съдебен контрол при задържане)+чл.8(право на неприкосновеност на личния и семейния живот)+чл.13 във вр. с чл. 8

I.G.D. c. Bulgarie (requête no 70139/14),7 juin 2022

Жалбоподателят е роден през 2001 г. След разялата  на родителите си през 2001, последвана и от развод през 2003 г., в ранните си детски години той е отглеждан от баба си по майчина линия между 2004 и 2007 г., а после и от баща си, с когото живее между 2009 и 2010 г. През този период той е жертва на домашно насилие от тези лица, поради което е извеждан и настаняван в различни институции по Закона за закрила на детето. Жалбоподателят живее и с майка си, но често сменят своето местоживеене, а мъжът, с когото съжителства, също е агресивен както по отношение  на нея, така и към детето.

През периода 2011 – 2015 г. с решение на районен съд той е настанен в социално-педагогически интернат (първоначално в с. Стралджа, а впоследствие е преместен в с. Варненци) поради сексуални прояви с по-малки деца и провокирането на пожар. Наред с това в полицията са регистрирани и редица негови дребни кражби. Възпитателната мярка е наложена на основание Закона за борба срещу противообществените прояви на малолетни и непълнолетни.

Докато пребивава в интерната в с. Стралджа, през 2013 г.  той става жертва на физическо насилие от страна на възпитател, което се установява и от медицинското обследване (удари по краката, интимните части и главата с чанта за лаптоп). След установяването на този инцидент детето е изведено от интерната и временно е настанено в кризисен център, откъдето с решение на съда е преместено в другия интернат, който е на 400 км от родния му дом. Исканията на майката да бъде преустановен престоят в интернат остават без уважение от страна на местната комисия.

През 2015 г. поради изтичането на максималния срок за пребиваване в такова учреждение жалбоподателят е настанен в защитено жилище.

През целия период на пребиваване в различни институции той многократно е обследван от психолози и психиатри, които установяват редица сериозни проблеми в неговото умствено, психическо и емоционално състояние. Правени са препоръки детето да бъде включено в семейната среда и да му се осигурят специализирани психологически и педагогически грижи, тъй като е с изостанало умствено развитие,  страда от дислексия и има чести агресивни прояви. Тези мерки не са реализирани.

Пред Съда е повдигнато оплакване по чл. 5§4 поради това, че в законодателството не е предвидена възможност за осъществяването на периодичен съдебен контрол върху настаняването в специализираните възпитателни заведения, което е форма на лишаване от свобода. Оплакването е прието за допустимо. Европейският съд припомня, че според добре установената му практика настаняването в такива институции, които са създадени съгласно  българското законодателство, представлява лишаване от свобода по отношение на ненавършилите пълнолетие лица (виж D.L. c. Bulgarie (no 7472/14, §§ 40-44, 19 mai 2016). Той констатира, че съдебен контрол съществува само във връзка с първоначалното настаняване в такава институция, което е осъществено с решението от 28.11.2011 г. на районния съд в Белоградчик.  Обаче в ЗБППМН не е предвидена възможност  малолетните и непълнолетните да сезират съда  с искане за преразглеждане на възпитателната мярка. Такава възможност е предоставена само на местните комисии за борба срещу противообществените прояви /МКБППМН/ и на интерната, в който е настанено детето. Ето защо майката на жалбоподателя неколкократно сезира местната комисия и отправя искания за съдействие до Агенцията за закрила на децата, за да бъде прекратена възпитателната мярка, но становищата на комисията винаги са отрицателни и тя не формулира подобно  искане до съда.

Европейският съд установява наред с това, че решението на районния съд в Сливница от 11 ноември 2013 г., с което е преустановен престоят на детето в кризисен център след инцидента в интерната през 2013 г.  и е разпоредено то да бъде настанено в друг интернат въобще не подлага на детайлен анализ предшестващите актове на насилие преди този в Стралджа. Нещо повече, нито данните по делото, нито българското законодателство не предоставят правомощие на този съд да постановява прекратяване на настаняването в СПИ. А от друга страна, в никой последващ момент в периода от настаняването на жалбоподателя в СПИ и до прекратяването на мярката през април 2015 г. национален съд не е осъществявал контрол върху законността на мярката, лишаваща жалбоподателя от свобода. Европейският съд подчертава, че една подобна мярка, макар и да се предприема с възпитателна цел, оказва влияние върху емоционалното, психическото, социалното и когнитивното празвитие на детето или юношата. Затова е от първостепенна важност  националната съдебна система да предвижда периодичен съдебен контрол върху законността на подобна мярка, който да се осъществява достатъчно редовно. Тази периодичност би следвало да позволи на съдилищата  бързо да изготвят  адекватни решения, съобразена със ситуацията на  непълнолетния и така да го защитят срещу всяко удължаване на лишаването от свобода, когато могат да бъдат намерени други образователни алтернативи. Европейският съд напомня, че задължение на властите е да гарантират, че задържането на непълнолетно лице следва да бъде крайна мярка  и има за цел да предотврати сериозни рискове в неговото развитие. Когато този критерий не е изпълнен, лишаването от свобода губи своята оправданост.

Въз основа на изложените аргументи Европейският съд констатира, че   местните власти не са предоставили на жалбоподателя правото на периодичен съдебен  преглед на неговото лишаване от свобода през редовни интервали, за да се потвърди необходимостта той да остане в социално-педагогически интернат.Поради това е налице нарушение на член 5 § 4 от Конвенцията.

Съдът установява нарушение и на чл. 8, както и на чл. 13 във връзка с чл. 8 от Конвенцията.

…………………………

чл.5§1f(прекомерно дълъг срок на задържането преди експулсиране и липса на усърдие от страна на властите)+чл.5§4 (прекомерно забавяне произнасянето на съда по искането за незаконно задържане)+ чл.8(нарушение на правото на  личен и семеен живот поради експулсирането)+чл.3(забрана за нехуманно и унизително третиране при експулсиране)+чл.13(липса на ефективно вътрешноправно средство за защита във връзка с чл. 3)

Ali Reza c. Bulgarie (requête no 35422/16), 17 mai 2022

/жалбата е класифицирана във второ ниво по значимост/

Жалбоподателят е иракски гражданин, който през 2000 г. пристига в България. Две години по-късно той получава хуманитарен статут поради войната в родината му и право на пребиваване първоначално за една година, което впоследствие е удължено. На 30 юни 2015 г. ДАНС издава заповед, с която му отнема разрешението за пребиваване и разпорежда експулсирането му от страната .

С друга заповед от 30 юни 2015 г. на Агенцията  е разпоредено настаняването на жалбоподателя за 6 месеца в Дом за временно настаняване на бежанци. След като е призован от властите, същия ден той е настанен в ДВНЧ в Бусманци. Заповедта е обжалвана пред АССГ, който я оставя в сила с решението си от 06.10.2015 г.. Съдът  преценява, че е налице опасност жалбоподателят да се укрие, тъй като не разполага със стабилни доходи и работа. ВАС от своя страна не уважава касационната жалба и потвърждава решението на 15.03.2016 г. На 10 декември 2015 г.  Дирекция „Миграция“ към МВР разпорежда продължаването на срока на  задържане на жалбоподателя с още 6 месеца, считано от 30.12.2015 г. Досието е изпратено на АССГ на 4 януари 2016 г. за осъществяване на служебен администпративен контрол. Продължаването на срока е обосновано с обстоятелството, че експулсирането не е могло да се осъществи, тъй като жалбоподателят не е разполагал с паспорт, а иракското посолство не издава документи за пътуване на свои граждани, които не желаят да бъдат върнати в страната си, какъвто е настоящият случай, тъй като лицето категорично е възразило да сътрудничи за връщането му в Ирак. С писмо от 13.01.2016 г. Дирекция „Миграция“ прави запитване до иракското посолство относно условията, при които то може да издаде документи за пътуване на жалбоподателя. В отговора от  21.01.2016 г. посолството информира, че не издава такива документи на свои граждани, които не желаят да се завърнат в Ирак. С определение от 25.01.2016 г. АССГ приема, че макар и да не може да бъде изпълнена мярката по експулсиране поради липсата на съответните документи за пътуване, изглежда, че жалбоподателят е представил достатъчни гаранции, че няма да се укрие, а наред с това компетентните органи не са проявили достатъчно усърдие, за да получат такива документи в предходните 6 месеца. Съдът приема, че не е оправдано задържането за още 6 месеца, позовавайки се на Европейската директива  относно   общите стандарти и процедури, приложими в държавите-членки за връщане на незаконно пребиваващи граждани на трети страни (2008/115/СЕ). Със заповед от 29 януари 2016 г. директорът на дирекция „Миграция“ отменя своята заповед за удължаване престоя на жалбоподателя в Бусманци и разпорежда  той да се явява веднъж в седмицата в полицейското управление за осъществяване на административен контрол. Същия ден жалбоподателят е освободен.

Пред Съда жалбоподателят се оплаква, че не са били предприети никакви мерки за неговото експулсиране и затова   задържането му за повече от 6 месеца не е било оправдано в светлината на чл. 5§1f. Възраженията на правителството за недопустимост поради неизчерпване на вътрешните средства за защита са отхвърлени от Европейския съд. По съществото на спора той констатира, че жалбоподателят е бил задържан за повече от 7 месеца в очакване да бъде експулсиран. Тази продължителност не е била оправдана от гледна точка на процедурата за законността на експулсирането, тъй като по българското право заповедта влиза в сила незабавно и не спира изпълнението й докато продължава   обжалването й.

Що се отнася до усърдието на властите Съдът констатира, че   те не са предприели никакви мерки за получаването на съответните документи за пътуване през първите 6 месеца на задържането на жалбоподателя и са сторили това едва през януари 2016 г. Единствените действия преди това са били насочени да го убедят да се върне доброволно в своята страна, но той категорично е отказвал с оглед съществуващите рискове за него. Според Съда властите е трябвало  да са наясно с тези трудности и да проверят дали все още има реалистични перспективи за експулсирането на жалбоподателя (подобни доводи са изложени в решенията  Amie et autres c. Bulgarie, no 58149/08, § 72, 12 février 2013, et Feilazoo c. Malte, no 6865/19, §§ 103-104, 11 mars 2021).

Ето защо Съдът достига до извода, че първоначалното основание за задържането на жалбоподателя с оглед неговото експулсиране не е било валидно за целия период на лишаването му от свобода като се вземе предвид липсата на достатъчно усърдие на властите да изпълнят тази мерка. Затова е установено нарушение на чл. 5§1f.

Оплакването по чл. 5§4 е прието за недопустимо, тъй като жалбоподателят не е изчерпал вътрешните средства за защита, предвидени в чл. 2, ал. 1 от ЗОДОВ, съгласно който може да се претендира обезщетение при наличието на нарушение на чл. 5§1-§4 от Конвенцията.

В частта относно оплакванията  по чл. 3,  8 и 13  Съдът приема, че е налице основанието на чл. 37, §1b и жалбата следва да бъде заличена от списъка от делата, тъй като заповедта за експулсиране не може да бъде изпълнена.

…………………….

ЧЛЕН 6 – право на   справедлив процес (гражданскоправни аспекти)

чл.6§1(право на справедлив процес – неизпълнение на съдебно решение)+чл. 1 от Протокол 1(право на собственост – реституция на земеделски земи)

Dimov v. Bulgaria(Application no. 14642/15), 3 May 2022

/решение на Комитет/

Бащата на наследодателя е бил един от наследниците на г-н К.Й. С влязло в сила решение на ВКС от септември 2002 г. на неговите  наследници е признато правото да си възстановят всички претендирани от тях земеделски имоти с изключение на два. Независимо от това в продължение на дълги години ОСЗГ в гр. Сливен отказва да изпълни решението с мотива, че не можело да се идентифицират тези два парцела, изключени от реституция, тъй като  техните граници  преди кооперирането са различни от съществуващите към настоящия момент. Според общинската служба наследниците трябвало да постигнат споразумение относно земята, която следва да бъде изключена от процеса на реституция.  Едва на 24 октомври 2016 г. Министерството на земеделието взема решение, с което признава, че всички наследници на К.Й. имат право на реституция, но то не може да бъде изпълнени докато наследниците не уредят вземанията си за съответните им дялове в реституираната земя. След жалба от страна на жалбоподателя тази втора част на решението е прогласена за нищожна от съда. Решението му влиза в сила на 18 юли 2017 г.  Няма достатъчно данни от страните  дали процесът на реституция е приключил по отношение на всички парцели. Има индикации, че за някои от тях не са съставени още кадастрални планове.

Съдът отхвърля всички възражения на Правителството за недопустимост на жалбата.

По същество той достига до извода, че с решението на ВКС от 2002 г. безспорно е признато правото на бащата на жалбоподателя  на реституция и на жалбоподателя като негов наследник. Съдът приема, че това решение окончателно е изпълнено и процедурата по реституция е приключила на 18 юли 2017 г., а именно – петнадесет години по-късно.

Твърдението на Правителството, че ОСЗГ правилно е отказала да изпълни решението на ВКС, защото наследниците са отказали да постигнат споразумение помежду си е оборено от Съда, който отбелязва, че този отказ двукратно е бил обявяван за нищожен от страна на съдилищата – веднъж по жалба  на бащата на жалбоподателя през 2009 г.  и втори път по жалба на жалбоподателя – неговия син.

Европейският съд достига до извода, че с оглед на констатациите на националните съдилища, че многократните откази на Министерството на земеделието да изпълни решението от 27 септември 2002 г. са незаконосъобразни и факта, че тези откази забавят изпълнението на решението за период от петнадесет години, те са били в нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията.

Съдът установява нарушение и на правото на мирно ползване на собствеността по чл. 1 от Протокол 1.

………………………

ЧЛЕН 8 – право  на неприкосновеност на личния и семейния живот

чл.8(право на неприкосновеност на личния и семейния живот, претърсване на жилище без съответното разрешение)+чл. 13 във вр. с чл. 8

Hristova et autres c. Bulgarie(Requête no 48411/15), 14 juin 2022

Решение на Комитет

На 26.03.2015 г. полицията извършва претърсване и изземване в селската къща на жалбоподателите без съответното предварително разрешение от съдия. Полицаите изземват една пушка, пневматична пушка и копие на автоматична пушка, три пистолета и боеприпаси. Срещу един от жалбоподателите е образувано досъдебно производство. На следващия ден портоколът е одобрен от съдия с най-общите мотиви, че търсените предмети може лесно да бъдат преместени или скрити, поради което случаят се приема като неотложен и предприетите действия били единственият начин, по който можело да бъдат събрани и запазени доказателствата.

Пред октомври 2015 г. Окръжната прокуратура в Монтана прекратява наказателното производство поради липсата на  достатъчно доказателства за извършване на престъпление.

Съдът отхвърля възраженията за недопустимост на жалбата от страна на Правителството поради неизчерпване на наличните вътрешни средства за защита, отбелязвайки, че в подобни случаи вече е констатирал, че както ЗОДОВ, така и ЗЗД не предоставят подобна защита (Govedarski c. Bulgarie, no 34957/12, §§ 72-74, 16 février 2016 et Stoyanov et autres c. Bulgarie, no 55388/10, §§ 114 et 115, 31 mars 2016).   Колкото до възражението, че двама от жалбоподателите имали друг постоянен адрес Съдът  отбелязва, че това  не може да лиши семейната им селска къща от характера на „местожителство“ по смисъла на чл.8, като се има предвид, че те са доказали наличието на достатъчно и непрекъснати връзки с това жилище (в този см. Prokopovitch c. Russie, no 58255/00, § 37, CEDH 2004-XI)

По съществото на спора Съдът припомня, че при   идентични обстоятелства на тези в настоящия случай в предходни периоди той е установявал нарушение на чл. 8.  В своите решения по   делата  Govedarski (§§ 78-89) и Stoyanov et autres ( §§ 123-134) той е приел, че липсата на предварително разрешение или на ефективен контрол относно законността и необходимостта от извършването на претърсвания не предоставят достатъчни гаранции срещу произвол и следователно не могат да се разглеждат, че са   „в съответствие със закона“ по смисъла на член 8 от Конвенцията. Съдът счита, че същите тези заключения са приложими и по отношение на претърсването, извършено в дома на жалбоподателите, доколкото преценката за неотложността му  е направена по стереотипен начин, без   мотиви, свързани с конкретните обстоятелства по случая.

Ето защо е установено нарушение на чл. 8.

Съдът приема, че е налице и нарушение на чл. 13 във вр. с чл. 8, позовавайки се на подобието на настоящия случай с този по делата Posevini c. Bulgarie (no 63638/14, §§ 83-87, 19.01. 2017) и Stoyanov et autres ( §§ 152-154).

На жалбоподателите е присъдено обезщетение за неимуществени вреди.

…………………….

чл.8(право на неприкосновеност на личния и семейния живот, позитивни задължения)+ чл.5§4 (право на периодичен съдебен контрол при задържане)+чл.13 във вр. с чл. 8

I.G.D. c. Bulgarie (requête no 70139/14),7 juin 2022

Жалбоподателят е роден през 2001 г. След разялата  на родителите си през 2001, последвана и от развод през 2003 г., в ранните си детски години той е отглеждан от баба си по майчина линия между 2004 и 2007 г., а после и от баща си , с когото живее между 2009 и 2010 г. През този период той е жертва на домашно насилие от тези лица, поради което е извеждан и настаняван в различни институции по Закона за закрила на детето. Жалбоподателят живее и с майка си, но често сменят своето местоживеене, а мъжът, с когото съжителства, също е агресивен както по отношение  на нея, така и към детето.

През периода 2011 – 2015 г. с решение на районен съд той е настанен в социално-педагогически интернат (първоначално в с. Стралджа, а впоследствие е преместен в с. Варненци) поради сексуални прояви с по-малки деца и провокирането на пожар. Наред с това в полицията са регистрирани и редица негови дребни кражби. Възпитателната мярка е наложена на основание Закона за борба срещу противообществените прояви на малолетни и непълнолетни.

Докато пребивава в интерната в с. Стралджа, през 2013 г.  той става жертва на физическо насилие от страна на възпитател, което се установява и от медицинското обследване (удари по краката, интимните части и главата с чанта за лаптоп). След установяването на този инцидент детето е изведено от интерната и временно е настанено в кризисен център, откъдето с решение на съда е преместено в другия интернат, който е на 400 км от родния му дом.

Молбите на майката до местната комисия за преустановяване на възпитателната мярка през 2013 и 2014 г., както и потърсеното неколкократно съдействие в този смисъл от отдела за закрила на детето са оставени без разглеждане. Сезирането на съда с подобно искане от страна на майката е обявено за недопустимо.

През 2015 г. поради изтичането на максималния срок за пребиваване в такова учреждение жалбоподателят е настанен в защитено жилище.

През целия период на пребиваване в различни институции той многократно е обследван от психолози и психиатри, които установяват редица сериозни проблеми в неговото умствено, психическо и емоционално състояние. Правени са препоръки детето да бъде включено в семейната среда и да му се осигурят специализирани психологически и педагогически грижи, тъй като е с изостанало умствено развитие,  страда от дислексия и има чести агресивни прояви. Тези мерки не са реализирани.

Жалбоподателят твърди, че настаняването му в СПИ и липсата на ефективни контакти с неговата майка представлява нарушаване на правото му на личен и семеен живот. Наред с това той повдига оплакване и за това, че тези индивидуални  аспекти никога не са били предмет на разглеждане от страна на националните власти в хода на прилагането на възпитателната мярка. Повдигнатите оплаквания са както по чл. 8, така и по чл. 13 във връзка с чл. 8.

Оплакванията са приети за допустими, тъй като Съдът приема, че макар и жалбоподателят да е бил отглеждан в различни периоди от баба си и баща си, той е живял  немалко време и с майка си, с която е поддържал тесни контакти. По време на ваканциите тя се е грижила за него, обаждала му се е редовно по телефона, посещавала го е в интерната и е полагала непрекъснато усилия да  прекрати престоя му там.

Във връзка с основателността на оплакванията  Европейският съд достига до извода, че настаняването на жалбоподателя  в СПИ представлява намеса в правото му   на личен и семеен живот. Тази намеса е била предвидена в ЗБППМН и е преследвала законна цел. Що се отнася обаче до нейната необходимост в едно демократично общество той припомня, че висшите  интереси на детето изискват от националните власти приемането на възможно най-леките ограничителни мерки, когато се засяга упражняването на правото на зачитане на семейния живот. Вместо това административните власти, които са сезирали националните съдилища (както за първоначалното настаняване, така и за последващото), са се концентрирали основно върху капацитета на майката да осъществи своите родителски задължения и  да предложи стабилна семейна среда. Установявайки, че й липсва достатъчен капацитет, те са препоръчали най-тежката мярка (настаняване в институция) вместо да потърсят други, по-малко сериозни, които биха могли да укрепят семейния живот на жалбоподателя. Липсва и обяснение защо такива мерки не биха били ефективни.(§89)

Съдът обръща внимание на твърде специфичната ситуация с оглед психическото състояние на жалбоподателя, изискваща специални грижи за неговото развитие и благополучие, която е налагала  връзката с майка му да бъде подкрепена. Това е било известно на властите и поради заключенията на множеството проведени психолого-психиатрични изследвания на детето. Но тези елементи не са били анализирани в светлината на неговите най-добри интереси.(§91) Властите наред с това са пропуснали да разгледат и проблема относно значителната отдалеченост на интернатите от местоживеенето на майката, която е единствената му близка роднина, проявяваща интерес към него.(§92) Не е взето под внимание какви са отрицателните последици поради невъзможността да се поддържат близки и периодични  контакти. Съдът специално отбелязва и факта, че пребиваването на жалбоподателя е продължило цели три години – максималния период, предвиден в ЗБППМН, както и обстоятелството, че тази възпитателна мярка не е била предприета, за да се предостави образователна подкрепа на жалбоподателя, а по-скоро да се предпази обществото от неговите девиантни прояви.

Съдът заключава, че основната мотивация на властите е била да накажат жалбоподателя за поведението му, което се счита за отклоняващо се.   В този контекст, в който   основната цел е била да се защитят правата на другите, властите не намерили   за необходимо да проучат положението на жалбоподателя, който е бил  жертва на редица актове на насилие в интерната, където е бил настанен. През трите години на пребиваване там нито един от различните органи и институции не се е ангажирал да проучи въпросите дали условията за настаняване са били от полза за жалбоподателя, дали са били предназначени да възстановят връзките между него и майка му, както и как да бъде осъществена   реинтеграцията в семейството му.(§§94-95)

Въз основа на обсъдените факти  Съдът достига до извода, че властите не са осъществили анализ, свързан с най-добрия интерес на детето в настоящия случай; че  предприетите процедури не са осигурили достатъчна пропорционалност на намесата с оглед заложените интереси и не на последно място националните органи не  са изпълнили позитивните си задължения, с които са натоварени, да предприемат мерки за улесняване  сближаването между майката и детето й и да  адаптира жалбоподателя в конкретната ситуация . Той установява нарушение на чл. 8 самостоятелно и на чл. 13 във връзка с чл. 8.

Съдът установява наред с това и нарушение на чл. 5§4 поради липсата на периодичен съдебен контрол върху наложената възпитателна мярка.

На жалбоподателя е присъдено обезщетение за неимуществени вреди.

…………………

чл.8(нарушение на правото на  личен и семеен живот поради експулсирането)+  чл.5§1f(прекомерно дълъг срок на задържането преди експулсиране и липса на усърдие от страна на властите)+чл.5§4 (прекомерно забавяне произнасянето на съда по искането за незаконно задържане)

Ali Reza c. Bulgarie (Requête no 35422/16), 17 mai 2022

Тъй като оплакванията по чл. 3, чл. 8 и чл. 13 са разгледани едновременно, резюме на решението в тази му част може да бъде прочетено по-горе при оплакванията по чл. 3.

Съдът заличава жалбата от списъка на делата на основание чл. 37§1b от Конвенцията в тази й част, тъй като заповедта за експулсиране не може да бъде изпълнена и така въпросът за нарушаване на чл. 3,8 и 13 е решен.

Съдът установява нарушение на чл. 5§1f и присъжда обезщетение на жалбоподателя, а оплакването по чл. 5§4 е обявено за недопустимо поради неизчерпване на вътрешните редства за защита.

…………………

чл. 8(право на неприкосновеност на личния живот)+ чл. 3(забрана за малтретиране по повод оплакване за изнасилване – процесуални аспекти, неефективно разследване)

Y.P. c. Bulgarie (Requête no 23614/20), 17 mai 2022

/решение на Комитет/

Решението е класифицирано във второ ниво по значимост.

Оплакванията за нарушенията по чл. 3 и чл. 8 са разгледани едновременно, а не самостоятелно. Ето защо резюмето може да бъде прочетено при оплакването по чл. 3.

……………………….

чл.8 (право на неприкосновеност на семейния живот – отношения родители-деца )

/решение на Комитет/

Pavlovi v. Bulgaria (Application no. 72059/16) 1 February 2022

Жалбоподатели са баща, неговата дъщеричка и родителите на първия и баба и дядо на момиченцето /втората жалбоподателка/. То е родено през 2006 г. До 2010 г. детето живее с родителите си, които  след това се разделят. С решение на съда от март 2012 г. родителските права са предоставени на майката и е определен режимът на контакти на бащата с детето му. С друго съдебно решение съдът определя, че третият и четвъртият жалбоподатели имат право да виждат внучката си два пъти в месеца, тъй като това е в интерес на детето. Контактите  на детето с тримата жалбоподатели са преустановени през август 2013 г., когато майката спира да го води   на срещи с баща му.

От есента на 2013 г. първият жалбоподател многократно се обръща за съдействие към социалните служби, полицията, прокуратурата и съдебния изпълнител, за да му съдействат да упражнява родителските си права. Такива усилия полагат и третият и четвъртият жалбоподатели.

През май 2015 г. бащата започва съдебно производство за промяна на родителските права, като иска да му бъде предоставено попечителство  над  детето. През 2017 г. районният съд уважава искането му. Той установява, че родителските му права  не се спазват от 2013 г., а опитите на различните институции се оказват безрезултатни заради  проявилия се синдром на родителско отчуждение у детето спрямо баща му по вина на майката, която насажда негативно отношение на детето към него. В същия период неколкократно е сезирана и прокуратурата за неизпълнение на съдебното решение от 2013 г. Образуваните три наказателни производства срещу майката на втората жалбоподателка обаче приключват с оправдателни присъди.

Европейският съд отбелязва, че жалбоподателите не са били в състояние да упражнят правата си на контакт с детето в продължение на години, макар че са предприели всички предвидени в националното законодателство мерки. Действията на различните институции, ангажирани със случая, не са били нито достатъчни, нито адекватни и навременни, за да съдействат за изпълнение на съдебните решения или да възстановят отношенията на детето с тримата жалбоподатели, въпреки че това е било в негов интерес, което е констатирано от всички съдебни инстанции. Съдът отбелязва, че първият, третият и четвъртият жалбоподатели са демонстрирали търпение и разбиране и всячески са съдействали на властите, но последните   не са проявили достатъчна активност. Съдебният изпълнител не е налагал редовно глоби на майката, полицията се е задоволявала само с предупреждения, а прокуратурата е завеждала всяка отделна жалба в самостоятелна преписка като в повечето случаи е отказвала да образува наказателно производство. В случаите, когато се е стигало до такова, майката е била оправдавана. Съдът намира, че основните пропуски са в неправилните действия на социалните служби, които не са променили плана си за действие в настоящия случай и не са работили въобще с майката, за да променят нейните нагласи и да я мотивират да не настройва детето срещу баща му. Самите те са чакали твърде дълго преди да задължат майката да им сътрудничи и не са сезирали прокуратурата по повод отказите й да изпълни съдебните решения. Тези пропуски са довели до нарушаване правата на детето.

Европейският съд намира, че адекватните подготвителни мерки са били жизненоважни в началния етап, преди да се задълбочи процесът на родителското отчуждаване, особено като се вземат предвид констатациите в докладите на социалните служби от 2015 г., че детето постепенно се е отпускало в присъствието на бащата и е започвало да разговаря с него, както и че е необходимо предприемането на комплексни мерки, включващи майка и дете. Но съответните органи не са успели да осигурят ефективно навременна и целенасочена подкрепа на детето, което е било от решаващо значение за него, за да приеме да прекарва известно време с баща си и баба си и дядо си.

По повод откритото противопоставяне и  възпрепятстване от страна на майката на тези контакти Съдът, който прави уговорката, че по принцип е противник на принудителните действия, в настоящия случай намира, че по отношение на майката такива е следвало да бъдат предприети и да й се наложат съответните санкции, позовавайки се на своите решения по делата Cengiz Kılıç v. Turkey, no. 16192/06, § 131, 6 December 2011, and, Karadžić v. Croatia, no. 35030/04, § 61, 15 December 2005.

В заключение Съдът достига до извода, че макар и властите да са били ангажирани с настоящия случай през един продължителен период от време, те не са действали с особено старание и не са успели да предприемат всички мерки, за които е могло разумно да се очаква, че ще бъдат приложени, за да се осигури контакта между всички жалбоподатели и да се гарантира правото им на семеен живот.Поради това е установено нарушение на чл. 8 от Конвенцията.

…………………

чл.8 (право на неприкосновеност на личния живот и кореспонденцията)

Ekimdzhiev and Others v. Bulgaria (Application no. 70078/12), 11 january 2022

Решението е класифицирано в първо ниво по значимост.

Жалбоподатели са две неправителствени организации  – Асоциация „Европейска интеграция и права на човека“ и Програма „Достъп до обществена информация“, както и двама български адвокати. Те твърдят, че характерът на тяхната дейност ги излага на риска да бъдат обект на тайно наблюдение и съответните държавни органи да следят тяхната кореспонденция и комуникация, основавайки се на действащото законодателство (Закон за специалните разузнавателни средства /СРС/ и НПК – чл. 172-176), което позволява подобни практики. Наред с това достъпът до тези данни и процедурата по унищожаването им са лишени от съответните гаранции за злоупотреба с получената информация.

В решението е направен подробен преглед на действащото законодателство в тази област, както и на практиката по приложението му. Наред с това са анализирани основните международни актове .

Съдът приема, че макар и да са извършени редица промени в действащото законодателство след постановеното решение по делото  European Integration and Human Rights and Ekimdzhiev v. Bulgaria (no. 62540/00, 28 June 2007),   то, както и практиката по прилагането му,  все още не отговарят на изискваните минимални гаранции срещу произвол и злоупотреби съгласно член 8 от Конвенцията в следните отношения:

а) вътрешните правила, уреждащи съхранението и унищожаването на материали, получени чрез наблюдение, не са  достъпни за обществеността (§ 296 );

б) терминът „обекти“ в член 12, ал. 1 от Закона от 1997 г. не е дефиниран по начин, който да гарантира, че не може да служи като основа за безразборно наблюдение (§303);

в) прекомерната продължителност на първоначалното разрешение за наблюдение от съображения за национална сигурност – две години – значително отслабва съдебния контрол, на който е подложено такова наблюдение (§305);

г) процедурата за разрешаване  (както действа на практика)  не е в състояние да гарантира, че се прибягва до наблюдение, само когато е „необходимо в едно демократично общество“ (§§ 307 – 322);

д) съществуват редица пропуски в законовите разпоредби, уреждащи съхраняването, достъпа, проверката, използването, съобщаването и унищожаването на получените данни от използваните СРС ( §§326- 332);

е) системата за надзор, както е организирана в момента, не отговаря на изискванията за достатъчна независимост, компетентност и правомощия (§§ 335-347);

ж) условията за уведомяване на засегнатите лица са твърде ограничени (§§349-351 ); и

(з) специалното средство за защита, иск по чл. 2 от ЗОДОВ  не е налично на практика във всички възможни хипотези, не гарантира проверка на обосновката на всеки случай на наблюдение (чрез позоваване на разумно подозрение и пропорционалност), не е достъпен за юридически лица и е ограничен по отношение на наличните облекчения (§§ 266-73 и 352-355 ).

Поради това Съдът достига до извода, че тези недостатъци в правния режим изглежда са оказали действително въздействие върху функционирането на системата за тайно наблюдение в България. Повтарящите се скандали, свързани с тайното наблюдение (посочени в §§ 56, 57, 59 и 67) предполагат съществуването на злоупотреби с практики за наблюдение, които изглежда поне отчасти се дължат на неадекватните правни гаранции. Следователно, българските закони, уреждащи тайното наблюдение, не отговарят напълно на изискването за „качество на закона“ и не са в състояние да гарантират, че „намесата“, произтичаща от системата за тайно наблюдение в България, е „необходима в едно демократично общество“ .Поради това е   налице нарушение на член 8 от Конвенцията.

Наред с това Съдът подлага на анализ и системата за запазване на прихванатите комуникационни данни, достъпа до тях и унищожаването им. Той констатира, че законодателството в тази област е било значително усъвършенствано след решението на Съда на Европейския съюз по делото Digital Rights Ireland and Others и решението на Конституционния съд от 2015 г.( № 2 от 12.03.2015 г. по к. д. № 8/2014 г., КС, обн., ДВ, бр. 23/2015 г).Въпреки това обаче то, както и практиката по прилагането му, не отговарят на минималните гаранции срещу произвол и злоупотреби, изисквани от чл. 8 от Конвенцията в следните насоки:

а) процедурата за даване на разрешения не изглежда способна да гарантира, че органите имат достъп до запазените комуникационни данни само когато това е „необходимо в едно демократично общество“ (§§400- 406);

б) не са определени ясни срокове за унищожаване на данни, достъпни за органите в хода на наказателното производство (§408);

в) не съществуват публично достъпни правила за съхраняване, достъп, проверка, използване, съобщаване и унищожаване на комуникационни данни, достъпни за органите (§409 );

г) системата за надзор, както е организирана понастоящем, не изглежда способна ефективно да проверява злоупотребите (§§410-415);

д) разпоредбите за уведомяване на засегнатите лица, действащи в момента, са твърде ограничителни(§§416 и 417); и

е) не изглежда, че има ефективно средство за защита (§§ 379-381 и 418).

Поради изложеното Съдът достига до заключението,  че тези закони не отговарят напълно на изискването за „качество на закона“ и не са в състояние да гарантират, че „намесата“, произтичаща от системата за запазване и достъп до комуникационни данни в България, е „необходима в едно демократично общество“ .

Затова Съдът достига до извода, че е налице и второ нарушение на член 8 от Конвенцията в аспекта на липсата на гаранции за запазване, достъп и унищожаване на получените комуникационни данни чрез използването на СРС.

……..

Чл. 14 ЗАБРАНА ЗА ДИСКРИМИНАЦИЯ

чл. 14 във вр. с чл.2(хомофобски мотиви при извършено убийство, които не са отчетени при постановяване на присъдата)+чл. 46(указания за предприемане на генерални мерки)

Stoyanova v. Bulgaria(Application no. 56070/18),14 June 2022

Решението е класифицирано във второ ниво по значимост

На 30.09.2008 г. синът на жалбоподателката (на 25 години) е пребит и удушен в Софийски парк(Борисовата градина) от трима младежи. Той е открит на другата сутрин от гражданин, който се обажда в полицията.  Нападателите са част от група гимназисти, които системно са обикаляли парка и нападали мъже, за които предполагали, че са   хомосексуалисти, извършвайки по думите им „чистка“.

Те са идентифицирани през май 2010 г. въз основа на използвания от един от тях телефон на убития младеж  и през юни с.г. им е повдигнато обвинение.

Двама от тях са осъдени за квалифицирано убийство по чл. 116, ал. 1, т. 6 (извършено по особено мъчителен за убития начин), а третият е разпитван като свидетел, защото е прието, че не е участвал в нападението.  В своите мотиви Софийският градски съд   установява, че в навечерието на убийството групата от петима младежи, в която са били двамата подсъдими, се е разделила на две, за да напада хора, възприемани от тях като хомосексуалисти. Независимо от това според съда  хомофобските мотиви за нападението не са накарали нападателите да ескалират атаката си до нивото на убийство. Целта им е била по-скоро да го „наритат“ и  да го набият. Наред с това той не приема тезата на прокуратурата, че в случая са налице и хулигански подбуди и ги оправдава по това обвинение.  На подсъдимите са определени наказания  при многобройни смекчаващи обстоятелства – съответно тринадесет години и четири години и десет месеца (тъй като вторият подсъдим е непълнолетен и са приложени особените правила  на НК за редуциране на наказанията).

Софийският апелативен съд  в решението си от декември 2017 г. приема правната квалификация на престъплението по чл. 116, ал. 1, т. 6 от НК, но достига до извода, че от субективна страна подсъдимите са действали при евентуален, а не пряк умисъл, тъй като целта им е била да нанесат побой, а не да убият лица, които са им изглеждали като хомосексуалисти. Все пак, въззивната инстанция намира, че не са налице многобройни смекчаващи обстоятелства и увеличава санкциите  на двамата подсъдими на петнадесет и шест години лишаване от свобода.

При определянето размера на наказанията двете инстанции вземат предвид като утежняващо обстоятелство хомофобските мотиви на извършеното престъпление, като го съобразяват и със смекчаващите обстоятелства (чистото съдебно минало, младата възраст и прекомерната продължителност на самия процес). Наред с това  се посочва, че в НК не е предвидено като квалифициращо обстоятелство убийството, мотивирано от враждебност към жертвата.

Върховният касационен съд в решението си  не анализира деянието на подсъдимите в светлината на хомофобските мотиви, а възприема правната квалификация на долните две инстанции. Според тази инстанция хомофобските мотиви не се покриват с   хулиганските подбуди. ВКС намалява наказанията  на десет и четири години и половина. Тези санкции са под установените минимални такива в НК за този вид престъпление.

Европейският съд в своите мотиви отбелязва, че  макар и с известно закъснение лицата, които са нападнали и убили сина на жалбоподателката, са били  идентифицирани и след това срещу двама  от тях са повдигнати обвинения и те са осъдени . Поради това  този аспект на делото не  разкрива липса на решимост от страна на българските власти да подведат  нападателите под отговорност. Освен това жалбата на жалбоподателката не е насочена срещу някакви недостатъци в начина, по който е разследвано нападението, а по-скоро срещу начина, по който подобни атаки се криминализират в България и произтичащата от това правна характеристика на убийството на сина й и наложените във връзка с това наказания.  Ето защо   Съдът анализира доколко  българското наказателно право и неговото прилагане от българските съдилища по отношение на този случай са позволили да се отговори по подходящ начин на хомофобските мотиви за нападението.

Европейският съд прави уговорката, че не е негово  задължение   да се произнесе дали българските съдилища правилно са отказали да характеризират   хомофобските мотиви като хулигански  по смисъла на чл. 116, ал. 1,т.11 НК. Нито е в компетенциите му да посочва дали Върховният касационен съд е оценил правилно  съотношението между смекчаващите и отегчаващи вината обстоятелства  при определяне  присъдите на подсъдимите. Все пак за него е „поразително,“ че при  този  анализ ВКС, за разлика от двете по-долни инстанции,  дори не споменава хомофобските мотиви за нападението, въпреки че те са били  основна характеристика на случая, а се фокусира изцяло върху други въпроси.(§67) Според особеното мнение на съдиите Eicke  и Vehdbović обаче това е самостоятелно основание за установяване на нарушение на чл. 14 във вр. с чл. 2.

Наред с това, макар че не е негова задача да се произнася относно справедливостта на присъдите, за Съда е „обезпокоително“, че ВКС е приел, че подсъдимите заслужават специална снизходителност и им определя присъди доста под законно установения минимум. Независимо от това той отбелязва, че не би могъл да стигне до извода, че присъдите са били явно непропорционални на сериозността на деянието на  нападателите с оглед неговата практика. (§68)

Съдът намира, че е в неговата компетентност да извърши проверка дали националното право, приложено в конкретния случай, е довело до резултати, които са в противоречие с чл. 14, разгледан в светлината на чл. 2. Той констатира, че  убийство, мотивирано от враждебност към жертвата поради нейната действителна или предполагаема сексуална ориентация, не е квалифициращо обстоятелство или такова, което да се третира като по-тежко наказуемо поради  специален дискриминационен мотив, който стои в основата му.

Макар и да е направен опит да се аргументира тезата, че въпреки липсата на изричен текст хомофобските мотиви могат да бъдат квалифицирани като хулигански подбуди (както от страна на жалбоподателката, така и от прокуратурата и правителството), в конкретния случай както САС, така и ВКС, не възприемат изложената теза.  Съдът не си позволява да отправя критика към националните съдилища, доколкото  взема предвид принципа, че наказателният закон не трябва да се тълкува разширително в ущърб на обвиняемия.

Европейският съд отбелязва, че макар и СГС и САС да анализират хомофобските мотиви и да ги вземат под внимание при индивидуализацията на наказанията, очевидно няма индивидуална оценка на тежестта на всяко едно от смекчаващите и отегчаващите обстоятелства. Поради това той достига до извода, че в случая не може да се каже, че  хомофобските мотиви за нападнието са имали някакъв измерим ефект на това ниво на анализа.(§ 72)

Така въпреки че българските съдилища съвсем категорично установяват, че нападението срещу сина на жалбоподателката е било мотивирано от враждебност на подсъдимите към хора, които те са приемали като хомосексуалисти, от тази констатация не са произтекли никакви материално правни последици.

Оттук следва и изводът, че държавата  не е изпълнила в достатъчна степен своето задължение да гарантира, че подобни смъртоносни нападения, мотивирани от враждебност към действителна или предполагаема сексуална ориентация на жертвите, няма да останат без подходящ и адекватен отговор.

Съдът намира, че не се налага да изследва самостоятелно въпроса за наличието на непряка дискриминация при постановяването на присъдата във връзка с това, че различните случаи на убийство (вкл. тези, при които не са налице хомофобски мотиви) са третирани еднакво, тъй като междувременно българското законодателство е било изменено през 2011 г. и към т. 11 на чл. 116, ал. 1 като квалифициращи обстоятелства са добавени расистките или ксенофобските подбуди.

Ето защо е установено нарушение на чл. 14 във връзка с чл. 2 от Конвенцията.

Съдът намира, че е необходимо да се произнесе и на основание чл. 46 от Конвенцията, за да бъдат избегнати занапред подобни повтарящи се нарушения (т.е. той задължава страната ни да предприеме съответните генерални мерки).Без да дава конкретни указания дали се налагат промени в законодателството или в практиката по прилагането на закона Европейският съд посочва, че „България трябва да гарантира , че насилствените нападения (в частност тези, които водят до смърт на жертвата),мотивирани от враждебност към действителната или предполагаемата й сексуална ориентация, следва да се третират като по-тежко квалифицирани в наказателноправен аспект като това естествено трябва да бъде в пълно съответствие с изискването да не се тълктува разширително в ущърб на обвиняемия“.(§79)

На жалбоподателката е присъдено обезщетение за неимуществени вреди.

………………..

ПРОТОКОЛ 1

чл. 1 от Протокол 1 – право на мирно ползване на собствеността

чл. 1 от Протокол 1(право на собственост – реституция на земеделски земи, прекомерно дълъг процес)+ чл.6§1(право на справедлив процес – неизпълнение на съдебно решение)

Dimov v. Bulgaria(Application no. 14642/15), 3 May 2022

/решение на Комитет/

Бащата на наследодателя е бил един от наследниците на г-н К.Й. С влязло в сила решение на ВКС от септември 2002 г. на неговите  наследници е признато правото да си възстановят всички претендирани от тях земеделски имоти с изключение на два. Независимо от това в продължение на дълги години ОСЗГ в гр. Сливен отказва да изпълни решението с мотива, че не можело да се идентифицират тези два парцела, изключени от реституция, тъй като  техните граници  преди кооперирането са различни от съществуващите към настоящия момент. Според общинската служба наследниците трябвало да постигнат споразумение относно земята, която следва да бъде изключена от процеса на реституция.  Едва на 24 октомври 2016 г. Министерството на земеделието взема решение, с което признава, че всички наследници на К.Й. имат право на реституция, но то не може да бъде изпълнени докато наследниците не уредят вземанията си за съответните им дялове в реституираната земя. След жалба от страна на жалбоподателя тази втора част на решението е прогласена за нищожна от съда. Решението му влиза в сила на 18 юли 2017 г. Тази дата е приета от Съда като окончателно приключил процес по възстановяване на собствеността, тъй като няма достатъчно данни от страните  дали това е така по отношение на всички парцели. Има индикации, че за някои от тях не са съставени още кадастрални планове.

Съдът отхвърля всички възражения на Правителството за недопустимост на жалбата.

Той приема, че решението на ВКС от 2002 г. е създало „легитимно очакване“ за собственост у жалбоподателя, поради което чл. 1 от Протокол 1 намира приложение. Съдът достига до извода, че неизпълнението от страна на  властите на това решение и възникналите забавяния на процеса на реституция са  нарушили правото на жалбоподателя на мирно ползване на своите притежания. Той се позовава на своите решения по делата Ramadhi and Others v. Albania, no. 38222/02, §§ 76-77, 13 November 2007, and Velcheva v. Bulgaria, no. 35355/08, § 21, 9 June 2015,   §§ 39 and 49 .

Съдът установява нарушение и на чл. 6§1.

Той присъжда на жалбоподателя обезщетение за неимуществени вреди.

……………………….

чл. 1 от Протокол 1(лишаване от  собственост – конфискация на имущество)

Roca Bulgaria AD c. Bulgarie (Requête no 47080/14),3 mai 2022

/решение на Комитет/

През 2012 г. след  съответните митнически формалности дружеството жалбоподател внася в България партида от 1220 душове за баня и техните аксесоари.  В хода на извършената митническа проверка е установено, че в митническата декларация е посочен неправилен тарифен код. На дружеството е наложена глоба в размер на неплатените мита, възлизаща на  757,70   лева (BGN). Наред с това е конфискувана цялата  партида стоки с митническа стойност  от 14 684,34 лева.

Дружеството обжалва пред районния съд наказателното постановление и жалбата му е уважена, но с окончателно решение  Административният съд във Варна отменя решението на долната инстанция и оставя в сила наказателното постановление, приемайки, че правилният тарифен   код е този, посочен от митническите власти.

Възраженията на Правителството за недопустимост на жалбата не са приети от Съда.

По съществото на спора той отбелязва, че общите принципи относно съответствието на конфискациите, постановени за неспазване на формалностите по митническо деклариране с член 1 от Протокол № 1, са обобщени в няколко негови съдебни решения, а именно: Grifhorst c. France (no 28336/02, §§ 81-83, 26 février 2009), Gabrić c. Croatie (no 9702/04, §§ 31-35, 5 février 2009) и  Stoyan Nikolov c. Bulgarie (no 68504/11, §§ 55 et 56, 20 juillet 2021.

Съдът отбелязва, че в настоящия случай конфискацията на пратката със стоки, внесена от дружеството жалбоподател, представлява намеса в упражняването на правото на мирно ползване на неговата собственост. Тази намеса е   „в съответствие със закона“ по смисъла на чл. 1 от Протокол № 1 и е преследвала цел от общ интерес, а именно – контрол върху вноса на територията на държавата. В настоящия случай обаче властите не са постигнали справедлив баланс между общия интерес и правата на дружеството жалбоподател. По-специално, що се отнася до естеството и тежестта на извършеното нарушение Съдът отбелязва, че се отнася до внос на законни стоки и  единственият пропуск от страна на дружеството жалбоподател е посочването на  неправилен  тарифен код в декларацията за внос. По отношение на санкцията той констатира,  че стойността на конфискуваните стоки е деветнадесет пъти по-висока от щетите, причинени на държавата в резултат на неплащане на дължимите мита и че наложената глоба вече е покрила размера на тези щети. Ето защо конфискацията на всички стоки изглежда непропорционална и  дружеството жалбоподател е понесло прекомерна тежест.

Установено е нарушение на чл. 1 от Протокол 1 и на дружеството е присъдено обезщетение, включващо  стойността на конфискуваните стоки, както и размера на заплатената глоба.

………….

чл. 1 от Протокол 1(право на собственост – прекомерно забавяне на обезщетение след отчуждаване на имот; принцип на пропорционалност)

Bozhilovi v. Bulgaria (Application no.9051/18), 15 march 2022

/решение на Комитет/

Казус, подобен на Kirilova and Others v. Bulgaria (nos. 42908/98 and 3 others, 9 June 2005)

Жалбоподателите са майка и син.  Техният общ наследодател е бил собственик на къща в централната част на гр. София, в която семейството е живяло до 1985 г., когато имотът е отчужден за благоустройствени мероприятия на основание ЗТСУ. През юли същата година е издадена заповед за настаняване на семейството в оборотно жилище. С друга заповед   по чл. 100 от ЗТСУ е определен апартаментът, с който се обезщетява  наследодателят на жалбоподателите и неговото точно местонахождение. През 2006 г. тази заповед е отменена и е издадена друга, по силата на която е определен друг апартамент като обезщетение в същата жилищна сграда. Столична община сключва  договор за строителство със строителна фирма за построяването му, но през 2013 г. тя  изпада в несъстоятелност без да построи сградата.

Между страните има спор дали изпратените писма от Столична община до жалбоподателите, че могат да поискат финансова компенсация вместо обезщетение с друг апартамент през юли и август 2012 г. са получени от жалбоподателите или не. Във всеки случай през декември 2011 и януари 2013 г. жалбоподателите отправят писмено искане да им бъдат предложени други апартаменти като компенсация, но тези искания не са нотариално заверени съгласно промените в закона към онзи момент. През 2013 г.  те предявяват иск по чл. 1 от ЗОДОВ срещу Столична община, като претендират   да им бъде заплатена  пазарната стойност на определения като обезщетение апартамент. Искът е приет за недопустим, тъй като съдът приема, че не е налице бездействие от страна на властите – абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на иск по чл. 1 от ЗОДОВ. Впоследствие многократно са отправян подобни искания и са сезирани редица институции. Към датата на последната комуникация жалбоподателите продължават да живеят в оборотното жилище, в което са настанени през  1885 г.

Европейският съд констатира, че в периода 2012-2013 г. жалбоподателите са разбрали, че няма да получат определения им като обезщетение апартамент. Независимо дали са получили или не писмата от общината, най-късно към момента, когато предявяват своя иск срещу общината те са били информирани, че могат да потърсят финансова компенсация вместо обезщетение под формата на апартамент. Поради това Съдът намира, че жалбоподателите имат известна вина за забавянето на цялата процедура след 2013 г., тъй като не са спазили законовите изисквания (както е в случая на Rashkova and Simeonska v.  Bulgaria [Committee], no. 41090/12, §§ 10-15, 2 February 2017). Според Европейския съд  властите не могат да бъдат  винени за забавянията след 2013 г.  Приложимите правила не са им позволявали  да предприемат каквито и да било стъпки, насочени към замяна на конкретния апартамент  с други активи  без да са били направени  валидни искания от страна на жалбоподателите .

Независимо от горните съображения Съдът отбелязва, че, забавянето от около двадесет години (от 1999 – дата на влизане в сила на Конвенцията  за България и до 2013 г.) за предоставяне на обезщетение за отчужденото имущество на жалбоподателите, за което правителството не е представило никаква обосновка, е значително. Освен това всяко действие, което жалбоподателите биха могли да предприемат, не би приключило автоматично производството по обезщетение, тъй като би трябвало да се вземат допълнителни решения, идентифициращи конкретните активи, които трябва да бъдат предоставени.  Ето защо Съдът достига до извода,  че закъсненията, причинени по вина на властите, са били твърде значителни, че жалбоподателите  е трябвало да понесат прекомерна тежест и че справедливият баланс, изискван съгласно член 1 от Протокол № 1, не е постигнат.  Поради това е  налице нарушение на член 1 от Протокол № 1 към Конвенцията.

Съдът отбелязва, че е възможно и към настоящия момент  жалбоподателите   да поискат финансова компенсация или друг апартамент директно от местните власти, поради което не вижда основание да им присъди дължимата  стойност на апартамента. Доколкото е констатирал  нарушение на чл. 1 от Протокол № 1 във връзка с прекомерното забавяне на производството за обезщетение, той приема, че е оправдано те да бъдат компенсирани и за пропуснатите ползи поради невъзможността да се възползват от дължимото им обезщетение за продължителен период от време. Ето защо Съдът им присъжда обезщетение както за имуществени, така и за неимуществени вреди.

……………………

Чл. 3 от Протокол 1 – право на свободни избори

чл. 3 от Протокол 1 (право на ограничено запретен да участва в избори)

Anatoliy Marinov v. Bulgaria (Application no.26081/17), 15 February 2022

Жалбоподателят, роден през 1975 г., е бил поставен под ограничено запрещение през 2000 г. поради психично заболяване. Вследствие на това той губи правото си да участва в избори на основание разпоредбата на чл. 42, ал. 1 от Конституцията, съгласно която лицата, поставени под запрещение, нямат право да избират държавни и местни органи и да участват в референдуми.

През 2015 г. жалбоподателят чрез своя настойник и със съдействието на адвокат сезира Русенския окръжен съд с искане за отмяна на частичното запрещение. Доколкото запретените в тези производства могат да бъдат само ответници, съдът указва на настойника да посочи адрес за призоваване на жалбоподателя. Поради неизпълнение на указанието производството е прекратено, а жалбата пред апелативния съд е оставена без уважение. През 2016 г.  ВКС отменя определенията за прекратяване на производството, възобновява същото и връща делото на Русенския окръжен съд, за да се произнесе по същество. Производството повторно е прекратено поради неизпълнение указанията за посочване адрес на жалбоподателя като ответник. В този период поради логистични причини настойниците на жалбоподателя са сменени двукратно. Междуврменно той не успява да участва в проведените  през март 2017 г. парламентарни избори, тъй като е недееспособен. През октомври същата година ГПК е изменен и в чл. 340, ал. 2 от ГПК е регламентирано, че освен настойниците и попечителите ограничено запретените също могат да правят искания за отмяна на запрещението. Жалбоподателят се възползва от тази промяна и сезира Софийския градски съд с искане за отмяна на запращението. С решение от декември същата година съдът уважава искането като приема, че жалбоподателят е способен сам да се грижи за делата си и да ръководи постъпките си.

През Европейския съд е повдигнато оплакване за нарушаване правото на жалбоподателя за участие в парламентарните избори през 2017 г.

Всички  аргументи за недопустимост на жалбата, изложени от Правителството, са отхвърлени от Съда.

Европейският съд приема, че наложеното ограничение се е основавало на закона и е преследвало легитимна цел – да гарантира, че само лица, способни да вземат информирани и смислени решения, могат да участват в избори за законодателна власт в страната. Той обръща  внимание, че правото на участие в избори не е абсолютно и  в тази сфера винаги е предоставял голяма свобода на преценка на националния законодател във връзка с решенията му  относно процедурата за оценка на годността за гласуване на лица с умствени увреждания. Но позовавайки се на своето решение по делото Alajos Kiss v. Hungary (no. 38832/06, 20 May 2010), той подчертава, че абсолютната забрана за гласуване от всяко лице под частично запрещение, независимо от неговите или нейните действителни способности, не попада в никакво приемливо поле на преценка (§ 42 от цитираното решение). По същия начин безразборното отнемане на правото на глас, без индивидуализирана съдебна оценка и единствено въз основа на умствено увреждане, налагащо частично запрещение, не може да се счита за съвместимо с легитимните основания за ограничаване на правото на глас (пак там, § 44).

В конкретния случай българският законодател   не прави разлика между лицата, поставени  под пълно запрещение и тези  – под ограничено запрещение, а засяга гражданите, „поставени под запрещение“ като цяло.  По отношение на жалбоподателя то  е било премахнато едва след решението на СГС от декември 2017 г.

Съдът отбелязва, че в случая  липсват доказателства, че националният законодател е имал намерението да съпостави конкуриращите се интереси или да прецени пропорционалността на ограничението и по този начин да отвори пътя на съдилищата да извършат конкретен анализ на капацитета на жалбоподателя да упражни правото си  да гласува  независимо от решението за поставянето му  под ограничено запрещение. Според Съда Правителството не съумява  да докаже, че националната съдебна практика е позволявала  възможността за премахване на ограничението върху правото на глас на дадено лице в случаите, когато то е поставено под запрещение. Всъщност  подобна възможност не би била в съответствие с националната правна рамка.

Съдът достига до извода, че жалбоподателят е загубил правото си на глас в резултат на автоматичното налагане на общо ограничение на правата на лицата под частично запрещение без да се предвиди  възможност за индивидуализирана съдебна оценка на неговата годност да гласува.  Според него не е приемливо да се третират като единна група всички хора с интелектуални или психични  увреждания и че подобна класификация е съмнителна, поради което ограничаването на техните права трябва да бъде поставено под строг контрол. Съдът достига до извода, че, безразборното отнемане на правото на глас без индивидуализирана съдебна оценка, единствено на основание умствено увреждане, налагащо частично запрещение, не може да се счита за пропорционално на легитимната цел за ограничаване на правото на глас (какъвто аргумент излага Правителството)

Въз основа на изложените аргументи Европейският съд установява нарушение на чл. 3 от Протокол 1 и присъжда обезщетение за неимущетвени вреди на жалбоподателя.

…………..

Коментарите са забранени.