Каталог 2022

11 януари, 2022

­КАТАЛОГ ПО ТЕКСТОВЕ НА ПОСТАНОВЕНИТЕ РЕШЕНИЯ ОТ ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪД ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА ПРЕЗ 2022 г.

Решение от 11 януари 2022 – Ekimdzhiev and Others v. Bulgaria (Application no. 70078/12)

ЧЛЕН 8 – право  на неприкосновеност на личния и семейния живот

чл.8 (право на неприкосновеност на личния живот и кореспонденцията)

Ekimdzhiev and Others v. Bulgaria (Application no. 70078/12), 11 january 2022

Решението е класифицирано в първо ниво по значимост.

Жалбоподатели са две неправителствени организации  – Асоциация „Европейска интеграция и права на човека“ и Програма „Достъп до обществена информация“, както и двама български адвокати. Те твърдят, че характерът на тяхната дейност ги излага на риска да бъдат обект на тайно наблюдение и съответните държавни органи да следят тяхната кореспонденция и комуникация, основавайки се на действащото законодателство (Закон за специалните разузнавателни средства /СРС/ и НПК – чл. 172-176), което позволява подобни практики. Наред с това достъпът до тези данни и процедурата по унищожаването им са лишени от съответните гаранции за злоупотреба с получената информация.

В решението е направен подробен преглед на действащото законодателство в тази област, както и на практиката по приложението му. Наред с това са анализирани основните международни актове .

Съдът приема, че, макар и да са извършени редица промени в действащото законодателство след постановеното решение по делото  European Integration and Human Rights and Ekimdzhiev v. Bulgaria (no. 62540/00, 28 June 2007),   то, както и практиката по прилагането му,  все още не отговарят на изискваните минимални гаранции срещу произвол и злоупотреби съгласно член 8 от Конвенцията в следните отношения:

а) вътрешните правила, уреждащи съхранението и унищожаването на материали, получени чрез наблюдение, не са  достъпни за обществеността (§ 296 );

б) терминът „обекти“ в член 12, ал. 1 от Закона от 1997 г. не е дефиниран по начин, който да гарантира, че не може да служи като основа за безразборно наблюдение (§303);

в) прекомерната продължителност на първоначалното разрешение за наблюдение от съображения за национална сигурност – две години – значително отслабва съдебния контрол, на който е подложено такова наблюдение (§305);

г) процедурата за разрешаване  (както действа на практика)  не е в състояние да гарантира, че се прибягва до наблюдение, само когато е „необходимо в едно демократично общество“ (§§ 307 – 322);

д) съществуват редица пропуски в законовите разпоредби, уреждащи съхраняването, достъпа, проверката, използването, съобщаването и унищожаването на получените данни от използваните СРС ( §§326- 332);

е) системата за надзор, както е организирана в момента, не отговаря на изискванията за достатъчна независимост, компетентност и правомощия (§§ 335-347);

ж) условията за уведомяване на засегнатите лица са твърде ограничени (§§349-351 ); и

(з) специалното средство за защита, иск по чл. 2 от ЗОДОВ  не е налично на практика във всички възможни хипотези, не гарантира проверка на обосновката на всеки случай на наблюдение (чрез позоваване на разумно подозрение и пропорционалност), не е достъпен за юридически лица и е ограничен по отношение на наличните облекчения (§§ 266-73 и 352-355 ).

Поради това Съдът достига до извода, че тези недостатъци в правния режим изглежда са оказали действително въздействие върху функционирането на системата за тайно наблюдение в България. Повтарящите се скандали, свързани с тайното наблюдение (посочени в §§ 56, 57, 59 и 67) предполагат съществуването на злоупотреби с практики за наблюдение, които изглежда поне отчасти се дължат на неадекватните правни гаранции. Следователно, българските закони, уреждащи тайното наблюдение, не отговарят напълно на изискването за „качество на закона“ и не са в състояние да гарантират, че „намесата“, произтичаща от системата за тайно наблюдение в България, е „необходима в едно демократично общество“ .Поради това е   налице нарушение на член 8 от Конвенцията.

Наред с това Съдът подлага на анализ и системата за запазване на прихванатите комуникационни данни, достъпа до тях и унищожаването им. Той констатира, че законодателството в тази област е било значително усъвършенствано след решението на Съда на Европейския съюз по делото Digital Rights Ireland and Others и решението на Конституционния съд от 2015 г.( № 2 от 12.03.2015 г. по к. д. № 8/2014 г., КС, обн., ДВ, бр. 23/2015 г).Въпреки това обаче то, както и практиката по прилагането му, не отговарят на минималните гаранции срещу произвол и злоупотреби, изисквани от чл. 8 от Конвенцията в следните насоки:

а) процедурата за даване на разрешения не изглежда способна да гарантира, че органите имат достъп до запазените комуникационни данни само когато това е „необходимо в едно демократично общество“ (  400- 406);

б) не са определени ясни срокове за унищожаване на данни, достъпни до органите в хода на наказателното производство (§408);

в) не съществуват публично достъпни правила за съхраняване, достъп, проверка, използване, съобщаване и унищожаване на комуникационни данни, достъпни до органите (§409 );

г) системата за надзор, както е организирана понастоящем, не изглежда способна ефективно да проверява злоупотребите (§§410-415);

д) разпоредбите за уведомяване на засегнатите лица, действащи в момента, са твърде ограничителни(§§416 и 417); и

е) не изглежда, че има ефективно средство за защита (§§ 379-381 и 418).

Поради изложеното Съдът достига до заключението,  че тези закони не отговарят напълно на изискването за „качество на закона“ и не са в състояние да гарантират, че „намесата“, произтичаща от системата за запазване и достъп до комуникационни данни в България, е „необходима в едно демократично общество“ .

Затова Съдът достига до извода, че е налице и второ нарушение на член 8 от Конвенцията в аспекта на липсата на гаранции за запазване, достъп и унищожаване на получените комуникационни данни чрез използването на СРС.

 

 

Коментарите са забранени.