Каталог 2022

­

­КАТАЛОГ ПО ТЕКСТОВЕ НА ПОСТАНОВЕНИТЕ РЕШЕНИЯ ОТ ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪД ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА ПРЕЗ 2022 г.

Решения  от 13 декември  2022 г. – Tonchev et autres c. Bulgarie (Requête n^o 56862/15), V.Y.R. and A.V.R. v. Bulgaria(Application no. 48321/20)

ЧЛЕН 2 – право на живот

чл.2(право на живот-материални и процесуални аспекти; настъпила смърт  на задържан заподозрян в полицейски автомобил)

Kutsarovi c. Bulgarie (requête no 47711/19), 7 juin 2022

Синът на жалбоподателите, на 29 години към датата на събитията,  е бил заподозрян в отвличане на едно лице и на 21.01.2009 г. сутринта  е задържан от полицията. След проведен неформален разпит с него в  сградата на Дирекцията за борба с организираната престъпност /ДАНС/ той е закаран в Института по психология на МВР. Там е  подложен на полиграфски тест  до 17. 48 ч.  и разпит, след което е взето решение да бъде върнат обратно в ДАНС. Около 20.30 ч., с поставени белезници зад гърба той е настанен на задната седалка на полицейския автомобил между двама полицаи, а на предната е имало още двама. Според версията на четиримата полицейски служители скоро след потеглянето на автомобила задържаният се почувствал много зле и му била предложена вода, но той отказал. Минути по-късно се чуло хъркане и тялото му се отпуснало напълно. Автомобилът спрял, белезниците били свалени, оказана била първа помощ на лицето (изкуствено дишане), след което били уведомени ръководителите на полицаите и те разпоредили той да бъде откаран в „Пирогов“, където пристигат около 21.05. Незабавно е приет в шокова зала, но в 21.26 ч. е констатирана смъртта му.

Малко след полунощ следовател от Софийската следствена служба извършва оглед на място в болницата. На 22 януари комисия от петима лекари прави аутопсия на трупа. Според експертното заключение са констатирани клинични признаци на внезапна смърт – цианоза на лицето, кръвоизливи на повърхността на белите дробове и сърцето, мозъчен и белодробен оток. Същевременно токсикологичните анализи показват  наличие на амфетамин в урината, черния дроб, бъбреците, стомаха и тънките черва. Според заключенията на експертите смъртта е настъпила вследствие на хипоксия и сърдечна и дихателна недостатъчност.

Извършени са и други следствени действия, в резултат на които е установено, че починалият не е имал психични разстройства,  приемал е  понякога амфетамини, включително и преди смъртта си, но не е бил физически зависим. Резултатите от полиграфския тест не са установили признаци на прекомерен стрес.  Разпитани са всички полицаи, които са били в контакт с лицето, както и лекарят от спешната помощ, родителите  и други роднини на г-н Куцаров. Назначена е допълнителна медицинска експертиза за изясняване причините за смъртта с участието на седем експерти, които заключават, че смъртта е в резултат на сърдечна и дихателна недостатъчност, причинена от постурална асфиксия.  По-специално, лезиите, открити по лицето, китките, гърба и езика на починалия, показват, че торсът му е бил силно наведен напред и ръцете са вързани зад гърба му. Това би му попречило да диша нормално и би довело до хипоксия и смърт в рамките на няколко минути, по-специално като се имат предвид патологичните промени във вътрешните органи, дължащи се на консумацията на наркотици. Но  концентрацията на амфетамин не е смъртоносна и не може сама по себе си да обясни смъртта.

През 2011 г. в Софийския градски съд е внесен обвинителен акт срещу полицаите, седяли на задната седалка на автомобила, на които са повдигнати обвинения за причиняване на смърт по непредпазливост по чл. 123, ал. 1 от НК и за неизпълнение на професионалните задължения за оказване на помощ на застрашено лице по чл. 387, ал. 4 от НК. Двамата жалбоподатели се конституират като граждански ищци.

С присъда от 7 април 2017 г. Софийският градски съд оправдава двамата полицаи.Той установява, че при влизането си в автомобила пострадалият вече е имал наранявания на китките в резултат на белезниците, но не е имал други видими следи от побой по лицето и тялото. Новата експертиза с участието на 11 експерти (назначена от съда) сочи две хипотези за смъртта – сърдечна недостатъчност или постурална асфиксия. Съдът отхвърли втората хипотеза, позовавайки се по-специално на показанията на четиримата полицаи, според които задържаният не е държан в силно наведено напред положение по време на транспортирането си. Колкото до другите наранявания по лицето и тялото, съдът приема, че те не биха могли да доведат до причиняване смъртта на пострадалия. При тези обстоятелства съдът достига до извода, че двамата подсъдими не могат да бъдат държани отговорни за смъртта на г-н Куцаров и ги оправдава по първото обвинение. Що се отнася до второто обвинение, съдът констатира, че след измененията в НК от 2014 г. нормата на чл. 387 НК намира приложение само по време на война, поради което подсъдимите са оправдани и по него. Присъдата е оставена в сила от Софийския апелативен съд на 14 май 2018 и от ВКС  на 11 март 2019 г.

Пред Съда са повдигнати оплаквания по чл. 2 в неговите материални и процесуални аспекти.

Съдът преценява, че следва да анализира три основни въпроса.

Първият от тях е дали проведеното разследване относно смъртта на сина на жалбоподателите е било ефективно.(§§57-75) Съдът констатира, че лицата, участвали в самото разследване, както и в надзора върху него (от прокурор от Софийска градска прокуратура) са били независими от служителите, които са били замесени в случая. Следствените действия са били предприети незабавно след получаване на съобщението за смъртта на г-н Пламен Куцаров. Положени са значителни усилия за събирането на доказателства, необходими за установяването на фактите още в началния период на разследване. Въз основа на тях   през февруари 2009 г. са повдигнати обвинения на двама полицаи за причиняването на смърт по непредпазливост. Следствените действия в периода до  май 2010 г. са имали за цел да се съберат допълнителни доказателства с цел да се установи точната причина за смъртта на задържания и участието на двамата обвиняеми. Ето защо Съдът преценява, че разследващите органи са предприели всички разумни стъпки в рамките на своите правомощия, за да получат доказателства относно   смъртта  на сина на жалбоподателите.  Той не установява пропуски в това отношение и достига до извода, че   разследването, проведено в този случай, е достатъчно адекватно.

Освен това е установено, че двамата жалбоподатели също не са били изолирани от  разследването – те са разпитани като свидетели, впоследствие им е била предоставена възможност да се запознаят с делото  в присъствието на своя адвокат, но не са направили възражения или допълнителни искания относно предприетите следствени действия.

Що се отнася до съдебното производство Съдът констатира, че жалбоподателите са участвали в него и са били конституирани като граждански ищци и частни обвинители и са имали адвокат, избран от тях, който да защити интересите им. Те не само са били разпитани и като свидетели, но са имали възможност да направят своите искания за събиране на нови доказателства. Именно по тяхно искане и това на прокуратурата е назначена и разширената съдебно-медицинска експертиза от 11 експерти, за да се установи точната причина за смъртта на  Пламен Куцаров. При липсата на единодушие относно причините за смъртта от страна на всички вещи лица съдът е взел под внимание и предходните експертизи и се е аргументирал защо не приема, че смъртта е настъпила в резултат на позиционна асфиксия,  а е в резултат на сърдечна недостатъчност. Тези изводи впоследствие са потвърдени и от горните две инстанции. Според Европейския съд констатациите на националните съдилища не са били нито произволни, нито прибързани, поради което оправдателната присъда  се е основавала на задълбочено проучване и анализ на всички доказателства и задълбочено разглеждане на наказателното дело.

Ето защо той достига до извода, че  българската държава е изпълнила задължението си да извърши ефективно разследване на смъртта на сина на жалбоподателите и затова чл. 2 в неговите процесуални аспекти не е нарушен.

Вторият въпрос, който е анализиран, е относно това – дали смъртта на Пламен Куцаров  е  причинена от насилствени действия на полицаите, които са го съпровождали в автомобила.(§§78-85) Съдът припомня, че при преценката на доказателствата прилага критерия „отвъд всяко основателно съмнение“. Той отбелязва, че смъртта на сина на жалбоподателите е настъпила докато е бил под контрола на властите (след задържането му сутринта на 21 януари 2009 г.) През целия ден е участвал в различни следствени действия, а вечерта е загубил съзнание по веме на превозването  му в полицейски автомобил. Ето защо дърожавата трябва да представи „задоволително и убедително обяснение“ за причините на смъртта. В своето становище Правителството се позовава на констатациите на националните съдилища, че Куцаров не е убит от придружаващите полицаи, а е починал внезапно в резултат на спиране на сърдечната дейност. За да достигнат до този извод, националните съдилища са имали предимството да разпитат всички свидетели лично и така да преценят достоверността на показанията им. Наред с това те са взели предвид множеството научни и материални доказателства, събрани в хода на досъдебното и на съдебното производство, поради което и решенията им са обосновани. Европейският съд припомня, че след внимателния анализ на наказателното производство срещу двамата полицаи той вече е достигнал до извода, че не е  налице нарушение на чл. 2 в неговите процесуални аспекти. Той отбелязва и че в хода на настоящата процедура не е получил никакви други доказателства, които биха поставили под съмнение фактическите и правните констатации на националните съдилища и биха придали тежест на твърденията на жалбоподателите. Ето защо Съдът достига до извода, че   обяснението, дадено от властите в настоящия случай относно причината за смъртта на сина на жалбоподателите, изглежда задоволително и убедително. Заключението му е, че в конкретния случай смъртта на сина на жалбоподателите не може да бъде приписана на насилствени действия от страна на полицията.

Третият въпрос, анализиран от Съда, е дали полицейските служители, участвали в събитията, са спазили задълженията си да защитават живота на Пламен Куцаров. (§§88-95) Той намира, че заболяването на лицето е възникнало внезапно по време на транспортирането му  в полицейски автомобил в присъствието на четирима полицаи. Тези служители са били длъжни да му помагат и да му съдействат. Патологичните изменения на сърцето и другите вътрешни органи са били установени едва при  аутопсията и  не са могли да бъдат известни на полицаите. Ето защо те са били изправени пред неочаквано и непредвидимо събитие. Макар и да са били оправдани по чл. 387 НК поради неприлагането му в мирно време, СГС в своите мотиви изрично отбелязва, че полицаите не са нарушили своите служебни задължения, тъй като са се опитали да реанимират пострадалия. Поради това Съдът намира, че те са действали адекватно, тъй като незабавно са се опитали да го подпомогнат и след получаването на заповед веднага са го транспортирали до медицинското заведение, специализирано в оказването на спешна медицинска помощ. Поради това е прието, че властите не са нарушили задължението си да защитят живота на сина на жалбоподателите. Европейският съд достига до извода, че не е било допуснато нарушение на чл. 2 и в този материален аспект.

Така оплакванията по чл. 2 в неговите процесуални и материални аспекти, макар че са приети за допустими, но са обявени за неоснователни.

Другите повдигнати оплаквания по чл.3 и чл. 6 не са разгледани.

……..

чл.2(право на живот –  материални аспекти, неизпълнение на позитивни задължения)

Y and Others v. Bulgaria (Application no. 9077/18), 22 mars 2022

Жалбата е класифицирана във второ ниво по значимост

Жалбата е по повод убийството на млада жена   през август 2017 г. от нейния съпруг, с когото са били във фактическа раздяла след 2014 г. Жалбоподателки са двете й деца и тяхната баба – майка на жертвата.

Трагичното събитие е предшествано от различни прояви на домашно насилие, започнали две години по-рано.  Жертвата сезира за пръв път полицията на тел. 112  на 14 ноември 2016 г. , когато гумите на лекия й автомобил са срязани и тя подозира, че това е сторено от съпруга й. По повод инцидента тя депозира и писмена жалба в полицията.  Тези действия са предшествани от   скандал   няколко дни по-рано и заплахата на съпруга й, че няма да й даде развод, а по-скоро ще я застреля, както и от друг инцидент с лекия й автомобил (запушване на ауспуха с пяна).  На 15 ноември на полицейски служител е възложено да извърши проверка по сигнала, но в следващите два месеца тя е насочена единствено към установяване на инцидента с нарязаните автомобилни гуми и поради липсата на свидетели е изготвено становище до прокуратурата да не бъде образувано досъдебно производство. Не са събирани доказателства за отправени заплахи за убийство и за притежаването на огнестрелно оръжие. През март 2017 г. Софийската районна прокуратура издава постановление за отказ от образуване на досъдебно производство.

По-късно последвалото вътрешно разследване от полицията ще установи,  че не е извъшена проверка дали съпругът е притежавал оръжие и отправял ли е заплахи срещу съпругата си.

На 1 януари 2017 г. първата жалбоподателка се обажда на тел. 112 с оплакване, че зет й е посетил дома й, държал се е грубо и арогантно и е проявил насилие спрямо нея. Дошлите на място полицаи не установяват наличието на разпра между страните и ги посъветвали да разрешат спора цивилизовано. След поредния скандал между жертвата и съпруга й на 13 февруари 2017 г. той започва да я преследва с автомобила си и пеша. Едва след като извиква по телефона близък приятел и той се появявя преследването е преустановено. Същата нощ съпругата депозира поредната жалба в полицията, заявявайки, че се бои за живота си и този на майка си и децата.  В следващите дни по нейно искане Софийският районен съд издава ограничителна заповед по отношение на съпруга, съгласно която му се забранява да я доближава на по-малко от 100 м. По повод тези два инцидента не е образувано досъдебно производство срещу насилника.

В деня преди убийството й, връщайки се от работа след обяд на 17 август 2017 г.,  жертвата се обажда на тел. 112 с оплакване, че съпругът й я преследва с автомобила си и нарушава ограничителната заповед.  Посъветвана е да депозира писмена жалба. Няколко часа по-късно жертвата   подава жалба в полицейското управление, описвайки инцидента, като отправя молба да бъдат предприети мерки, за да не й се случи нещо фатално. Нейните оплаквания са потвърдени от приятеля й, който става свидетел на инцидента.  Жалбата е регистрирана, докладвана  е и е възложена последователно на различни полицейски служители, като им е даден срок от двадесет дни за изясняване на случая. Не са предприети никакви незабавни действия за задържането на съпруга въпреки че полицията констатира, че той е нарушил огранчителната заповед. Часове преди да бъде убита жертвата депозира жалба и до районната прокуратура, в която отново обръща внимание, че съпругът й има пистолет и тя се бои за живота си. Тези нейни твърдения са подкрепени и от показанията на приятеля й. Не са предприети никакви незабавни действия. Непосредствено след напускането на прокуратурата жертвата и нейна приятелка отиват в едно кафене. Нейният съпруг идва и иска да проведат разговор за децата. Тя отказва   и го предупреждава, че ще се обади на полицията,че нарушава ограничителната заповед и изважда  телефона си. Тогава е простреляна пет пъти в главата и тялото и загива на място. Веднага след това съпругът се предава в полицията. С влязла в сила присъда от октомври 2018 г. той е признат за виновен за умишлено убийство и незаконно притежаване на оръжие и е осъден на 13 г. лишаване от свобода, както и да заплати неимуществени вреди на двете си дъщери в размер на 250 хил. лв.

Назначената вътрешна проверка в МВР  непосредствено след извършеното убийство приключва с доклад от 20 страници, в който са установени редица пропуски в работата на полицията по случая и 10 служители са наказани.

Пред Съда са повдигнати оплаквания по чл. 2 в неговите материалноправни аспекти.

Той посочва, че в деветмесечен период преди убийството е имало две спешни обаждания (от жертвата и майка й), както и четири писмени жалби с твърдения за упражнване на домашно насилие. Ето защо преценката за адекватността на действията на властите ще се основава на предприетите мерки след първия получен сигнал. Съдът констатира, че те са реагирали незабавно само веднъж –  след спешния сигнал, подаден от майката на жертвата – първата жалбоподателка, когато на адреса й е изпратен полицейски патрул. Във всички останали случаи е действано бавно и формално. Дори и след издаването на ограничителната заповед и изпращането й в полицейското управление, тя просто е била регистрирана, но не са предприети никакви действия, за да се установи дали  се спазва от съпруга или не.

Съдът анализира  дали властите са извършили оценка на риска по повод поведението на съпруга във всеки един от случаите, по които е имало подадени сигнали. Той констатира, че  при никой от инцидентите софийската полиция не се е опитала да прецени дали поведението на съпруга представлява риск за жертвата през призмата на домашното насилие и неговата динамика. „В контекста на домашното насилие заплахите за смърт винаги трябва да се приемат сериозно и да се оценяват по отношение на тяхната достоверност“ – отбелязва той, позовавайки се на своето решение по делото Kurt v. Austria ([GC], no. 62903/15, §200, 15 June 2021).

Оценка на риска не е била извършена и след получаването на ограничителната заповед, нито са предприети действия, които да установят дали съпругът притежава огнестрелно оръжие и ако е така, дали то е законно. Съдът отбелязва, че пропуските на полицията относно отправените заплахи за убийство не са били преодоляни и елиминирани и от прокуратурата, която двукратно отказва да образува досъдебно производство, основавайки се само на заключенията на полицията и без да се съгласуват действията на двамата прокурори, изготвили тези постановления.(§103)

Според Съда, ако властите бяха извършили правилна оценка на риска  в навечерието на самото убийство, вероятно щяха да достигнат до извода, че поведението на съпруга може да представлява реален и непосредствен риск за живота й. Съдът допуска, че тези сериозни пропуски и бездействието (особено след получаването на последната жалба от 17 август) се дължат на липсата на специално обучение относно динамиката на домашното насилие, каквито са изискванията, утвърдени в неговата съдебна практика.(§105) Съдът констатира, че властите не са предприели никакви превантивни действия, които са били на тяхно разположение, адекватни за ситуацията: да изземат оръжието от извършителя, чието разрешение на притежаване е било изтекло; да му предявят обвинение за незаконно притежаване на оръжие; да наложат мярка за неотклонение задържане под стража поради нарушаване на ограничителната заповед на основание чл. 21 от Закона за защита от домашно насилие;  да поставят съпругата под полицейска закрила (особено в светлината на нейните оплаквания непосредствено преди да бъде убита). Съдът установява и че липсват каквито и да било доказателства, че властите са се опитали да координират своите действия и да предотвратят  трагедията непосредствено преди настъпването й, макар че са получили писмените жалби от жертвата часове преди нейното убийство.

Въз основа на обстойния анализ е взето  решението, че е допуснато нарушение на чл. 2 в неговите материални аспекти.

Съдът намира  оплакването за наличие на нарушение на чл. 14 във връзка с чл. 2 от Конвенцията за допустимо, но неоснователно.

………………………

ЧЛЕН 3  – забрана за изтезания или нечовешко или унизително отношение или наказание

чл.3(забрана за нехуманно и унизително третиране при експулсиране)+чл.8(нарушение на правото на  личен и семеен живот поради експулсирането)+чл.13(липса на ефективно вътрешноправно средство за защита във връзка с чл. 3)+ чл.5§1f(прекомерно дълъг срок на задържането преди експулсиране и липса на усърдие от страна на властите)

Ali Reza c. Bulgarie (Requête n^o 35422/16), 17 mai 2022

Жалбоподателят е иракски гражданин, който през 2000 г. пристига в България. Две години по-късно той получава хуманитарен статут поради войната в родината му и право на пребиваване първоначално за една година, което впоследствие е удължено. На 30 юни 2015 г. ДАНС издава заповед, с която му отнема разрешението за пребиваване, разпорежда експулсирането му от страната и забранява пребиваването му в нея за срок от 5 години. Заповедта е обжалвана пред Върховния административен съд. Жалбоподателят се позовава на чл. 3 от Конвенцията, твърдейки, че ако бъде експулсиран в Ирак, съществува риск да бъде подложен на  нечовешко третиране. Наред с това в жалбата е изтъкнато, че и правото му на личен и семеен живот би се нарушило, тъй като е свързан с България и поддържа дълга връзка с българска гражданка (за която впоследствие се жени през 2016 г.) В рамките на тази процедура адвокатите са били запознати с документите, представени от ДАНС с гриф „секретно“, в които  са били представени доказателства, че жалбоподателят е участвал в трафик на незаконни емигранти.

С решение от 25 ноември 2015 г. ВАС оставя без уважение жалбата, аргументирайки се, че документите, представени от Агенцията, съдържат конкретни  фактически елементи, въз основа на които съществува голяма вероятност жалбоподателят да е извършил тези действия, които представляват заплаха за националната сигурност, особено в контекста на миграционна криза. Наред с това съдът посочва, че тези   данни не изглеждат нереални и жалбоподателят е могъл да ги оспори в рамките на едно състезателно производство. Освен това той не е успял да докаже наличието на семеен живот, тъй като нито бил женен, нито имал деца.  Колкото до риска от малтретиране, съдът изтъква, че в заповедта на ДАНС не е посочена държавата, в която жалбоподателят следва да бъде експулсиран, поради което това оплакване не е предмет на обсъждане.

Европейският съд разглежда едновременно оплакванията по чл. 3, 8 и 13.

Той отбелязва, че в  становището на Правителството от октомври 2021 г.  е посочено, че заповедта за експулсиране не е валидна, тъй като  са изминали повече от пет години от нейното издаване.В подкрепа на становището е представено писмо от ДАНС в този смисъл (че срокът е изтекъл на 1 юли 2020 г.). Наред с това в него е отбелязано и че съгласно новата редакция на чл. 44, ал. 1 от Закона за чужденците в Република България  в заповедта за експулсиране следва да бъде посочена страната, в която лицето ще бъде отпратено. Ето защо в конкретния случай би следвало да се издаде евентуално нова такава, тъй като старата е неприложима.

Европейският съд  отбелязва, че в много случаи, когато жалбоподател, заплашен от експулсиране, е получавал разрешение за пребиваване и вече няма риск да бъде експулсиран, той е приемал, че спорът е разрешен по смисъла на член 37 § 1 (b) от Конвенцията и е прекратявал производството, като е заличавал жалбата(M.E. c. Suède (radiation) [GC], n^o 71398/12, §§ 34-35, 8 avril 2015).

Съдът констатира, че експулсирането на жалбоподателя, разпоредено през 2015 г., не е изпълнено и че ответното правителство и компетентните национални органи са дали уверения, че изпълнението му вече не е възможно съгласно вътрешното законодателство. Освен това те посочват, че ако жалбоподателят бъде обект на ново решение за експулсиране, то ще се основава на ново изследване на фактите и ще подлежи на обжалване, което спира изпълнението на самата заповед . Съдът няма основание да се съмнява в уверенията на Правителството и намира, че за жалбоподателя не съществува риск от незабавното му експулсиране. В хипотезата на нова заповед за експулсиране, той би разполагал с ново право на жалба. Ето защо Съдът заличава жалбата от списъка на делата, тъй като установява, че въпросът вече е решен.  В светлината на тези аргументи Съдът не намира за оправдано да разгледа и оплакването по чл. 13.

Съдът установява нарушение на чл. 5§1f, а оплакването по чл. 5§4 намира за недопустимо.

Той присъжда обезщетение за неимуществени вреди по повод установеното нарушение.

……………………………………

чл. 3(забрана за малтретиране по повод оплакване за изнасилване – процесуални аспекти, неефективно разследване)+чл. 8(право на неприкосновеност на личния живот)

Y.P. c. Bulgarie (Requête n^o 23614/20), 17 mai 2022

/решение на Комитет/

Решението е класифицирано във второ ниво по значимост.

Жалбата е по повод оплакване за извършено сексуално престъпление срещу девойка от ромски произход, ненавършила 14 години. През май 2015 г. нейната майка подава жалба в полицията, в която твърди, че дъщеря й е изнасилена от четирима мъже от техния квартал и посочва имената им. Същия ден те са разпитани, в домовете им е извършено претърсване и са иззети съответните доказателства. На следващия ден окръжният прокурор преценява, че данните сочат по-скоро не за изнасилване (престъпление по чл. 152 НК), а за сексуален акт с малолетно лице (престъпление по чл. 151 НК) и изпраща по компетентност делото в районната прокуратура в Ботевград. След допълнителни разпити на свидетелите прокурорът констатира, че е било упражнено насилие над детето по време на сексуалния контакт и препраща делото на Софийска окръжна прокуратура. В периода до 2017 г. са извършени многобройни следствени действия. Проведени са разпити на жалбоподателката в присъствието на педагог, на редица свидетели, взети са ДНК проби, извършени са съответните експертизи. Разпитани са отново и обвиняемите, които отричат твърденията за изнасилване, но един от тях признава, че е осъществил сексуални контакти през април 2015 г. със съгласието на жалбоподателката.

През септември 2017 г. делото е изпратено отново на районната прокуратура, тъй като окръжният прокурор намира, че доказателствата по делото са противоречиви и те  по-скоро сочат за престъпление по чл. 151 НК, тъй като сексуалните контакти са били осъществени със съгласието на момичето.

Πpeз юни 2018 г. paйoннaтa пpoĸypaтypa нaмиpa, чe извъpшитeлитe нa дeяниeтo нe ca ycтaнoвeни и cпиpa пpoизвoдcтвoтo. Това постановление е обжалвано, но   paйoнният cъд го оставя в сила, констатирайки, че няма данни за извършено изнасилване в резултат на задълбоченото разследване  и  следва да се издирят лицата, осъществили нерегламентиран сексуален контакт с малолетното момиче. Направеното искане до районната прокуратура за възобновяване разследването е оставено без уважение с мотива, че няма установени нови заподозрени лица или нови свидетели.

Европейският съд отхвърля всички възражения на правителството за недопустимост на жалбата.

Той припомня своята практика относно приложението на основните принципи във връзка с  процедурните аспекти на чл. 3 и чл. 8, залегнали в решенията му по делата X et autres c. Bulgarie ([GC], n^o 22457/16, §§ 184-190, 2 février 2021), Y c. Bulgarie (n^o 41990/18, §§ 80‑83, 20 février 2020), et Z c. Bulgarie (n^o 39257/17, §§ 65-69, 28 mai 2020). Съдът констатира, чe paзcлeдвaнeтo e билo нaвpeмeннo и дocтaтъчнo зaдълбoчeнo в нaчaлния cи eтaп – до септември 2017 г. Но cлeд пocтaнoвлeниeтo oт ceптeмвpи 2017 г. ca настъпили значителни забавяния. В следващите  дeвeт мeceцa не са били пpeдпpиeти ĸaĸвитo и дa билo дoпълнитeлни дeйcтвия пo paзcлeдвaнeтo до изготвяне на постановлението  зa cпиpaнe нa пpoизвoдcтвoтo пpeз юни 2018 г. Cлeд тoвa минaвaт пoвeчe oт пeтнaдeceт мeceцa пpeди paйoнният cъд дa ce пpoизнece пo жaлбaтa cpeщy пocтaнoвлeниeтo зa cпиpaнe нa пpoизвoдcтвoтo. Taĸивa зaбaвяния според Съда oчeвиднo мoгaт дa пoдĸoпaят eфeĸтивнocттa нa paзcлeдвaнeтo(§ 16).

Наред с това Съдът отбелязва, че в постановлението на окръжната прокуратура от септември 2017 г. е поочено изрично, че има данни за наказателно преследване по чл. 151 от НК, позовавайки се на показанията на един от заподозрените и на медицинския преглед на девойката, при който е установено наличието на предишни сексуални контакти.  „ При тези обстоятелства е парадоксално, че районният прокурор е преценил в постановлението си от 26 юни 2018 г.   без да са събрани нови доказателства, че е налице основание за спиране на производството и търсене на виновните за деянията на изнасилване.“(§17) Освен това, въпреки събраните по време на разследването доказателства, разкриващи сексуална злоупотреба с непълнолетно лице, указанията, дадени от районния прокурор и забележките на адвоката на жалбоподателката,  не са извършени следствени действия   по отношение на това престъпление и не се стига до  изготвянето на обвинителен акт.

Според Европейският съд решението на прокурора за спиране на производството, потвърдено от районния съд, не изглежда да се основава на щателен и обективен анализ на събраните доказателства и поради това е компрометирана ефективноста на разследването. Така започналото наказателно производство е завършило в безизходица, а жалбоподателката не е получила решение по съществото на жалбата си, което тя при необходимост би могла да оспори пред съд съгласно чл. 243 от НПК, нито е могла да  се надява за възобновяване на разследването при липса на нова информация. Съдът заключава, че  тази процедура се оказва неспособна да доведе до установяване на фактите и идентифициране и наказване на виновните лица.

Поради това Съдът достига до извода, че разследването, извършено в настоящия случай, не е имало ефективността, изисквана от членове 3 и 8 от Конвенцията, поради което установява нарушение и на двата текста.

На жалбоподателката е присъдено обезщетение за нанесените й морални вреди.

………………………..

чл.3(забрана за нехуманно и унизително третиране – материални  аспекти, полицейско насилие при задържане и процесуални аспекти – липса на ефективно разследване)

Ignatov c. Bulgarie (Requête n^o 50494/19),3 mai 2022

/решение на Комитет/

Жалбата е по повод малтретиране на жалбоподателя от страна на полицията в хода на полицейска операция и липсата на ефективно разследване във връзка с осъщественото насилие.

На 20 ноември 2017 г. столичната полиция извършва акция в автомивката, където реботел жалбоподателят. Според неговите твърдения той бил нападнат от двама цивилни докато се опитвал да премести автомобила на клиент и след като бил изваден от колата, бил проснат на земята и ударен с палки няколко пъти. По-късно бил вкаран в сградата на автомивката, където е разпитван  и бит, като главата му е удряна в стената. Едва тогава разбира, че двамата мъже са полицаи. Същия ден  е прегледан от съдебен лекар, който констатира в издаденото медицинско свидетелство, че са налице няколко наранявания на гърба, дясната ръка и челото. Жалбоподателят подава жалба в полицията.

В хода на започналата проверка са разпитани двамата полицаи, техни колеги и редица свидетели и са събрани писмени доказателства. Районната прокуратура отказва да образува досъдебно производство  поради липса на достатъчно данни за наличието  на престъпление. Въз основа на показанията на двамата полицаи и без да се вземат предвид другите свидетелски показания и писмени доказателства прокуратурата достига до извода, че жалбоподателят бил нападнал двамата полицейски служители, поради което те били принудени да използват физическа сила и белезници. Постановлението на районната прокуратура е оставено в сила от Софийска градска прокуратура.

Съдът не приема възраженията на правителството за недопустимост на жалбата поради злоупотреба с правото на жалба, защото имало пълно разминаване в твърденията на жалбоподателя и официалните власти, както и поради неизчерпване на вътрешните средства за защита, тъй като не е бил длъжен да предяви иск за обезщетение за причинените му вреди (позовавайки се на решението си по делото Assenov et autres c. Bulgarie, 28 octobre 1998, § 86, Recueil des arrêts et décisions 1998-VIII).

По съществото на спора той констатира, че нито медицинското свидетелство, нито показанията на очевидците,  не подкрепят обясненията на властите относно произхода на нараняванията на жалбоподателя. Дори и да е оказал съпротива, каквото твърдение прави Правителството, няма как да се обяснят белезите от наранявания по гърба, челото и дясната ръка на жалбоподателя. Съдът подчертава, че не е убеден, че интензитетът на използваната сила от страна на полицията е бил необходим и пропорционален дори и ако жалбоподателят се е   съпротивлявал. Поради това той установява нарушение на чл. 3 в неговите материални аспекти.

Относно процесуалните аспекти на чл. 3 във връзка със задължението за ефективно разследване при оплаквания за полицейско насилие Съдът препраща към принципните си постановки в решението Labita c. Italie ([GC], no 26772/95, § 131, CEDH 2000 IV. В настоящия случай той  намира, че извършеното разследване  по настоящото дело не е било достатъчно задълбочено, защото не са били положени усилия за установяване произхода на нараняванията по тялото на жалбоподателя. Не е извършена задълбочена проверка   на двете противоречиви версии на фактите, представени от полицейските служители и от жалбоподателя. В конкретния случай е следвало да се извършат редица допълнителни следствени действия, като очна ставка между свидетелите, оглед на помещенията, медицинска експертиза за установяване на релевантните факти. При липсата на такива действия   заключенията на прокуратурата за липса на престъпление в настоящия случай  според Съда са били прибързани и неубедителни. Поради това е установено и второ нарушение на чл. 3 в неговите процесуални аспекти.

На жалбоподателя е присъдено обезщетение за неимуществени вреди.

………………………..

ЧЛЕН 5 – право на свобода и сигурност

чл.5§4 (право на периодичен съдебен контрол при задържане)+чл.8(право на неприкосновеност на личния и семейния живот)+чл.13 във вр. с чл. 8

I.G.D. c. Bulgarie (requête no 70139/14),7 juin 2022

Жалбоподателят е роден през 2001 г. След разялата  на родителите си през 2001, последвана и от развод през 2003 г., в ранните си детски години той е отглеждан от баба си по майчина линия между 2004 и 2007 г., а после и от баща си, с когото живее между 2009 и 2010 г. През този период той е жертва на домашно насилие от тези лица, поради което е извеждан и настаняван в различни институции по Закона за закрила на детето. Жалбоподателят живее и с майка си, но често сменят своето местоживеене, а мъжът, с когото съжителства, също е агресивен както по отношение  на нея, така и към детето.

През периода 2011 – 2015 г. с решение на районен съд той е настанен в социално-педагогически интернат (първоначално в с. Стралджа, а впоследствие е преместен в с. Варненци) поради сексуални прояви с по-малки деца и провокирането на пожар. Наред с това в полицията са регистрирани и редица негови дребни кражби. Възпитателната мярка е наложена на основание Закона за борба срещу противообществените прояви на малолетни и непълнолетни.

Докато пребивава в интерната в с. Стралджа, през 2013 г.  той става жертва на физическо насилие от страна на възпитател, което се установява и от медицинското обследване (удари по краката, интимните части и главата с чанта за лаптоп). След установяването на този инцидент детето е изведено от интерната и временно е настанено в кризисен център, откъдето с решение на съда е преместено в другия интернат, който е на 400 км от родния му дом. Исканията на майката да бъде преустановен престоят в интернат остават без уважение от страна на местната комисия.

През 2015 г. поради изтичането на максималния срок за пребиваване в такова учреждение жалбоподателят е настанен в защитено жилище.

През целия период на пребиваване в различни институции той многократно е обследван от психолози и психиатри, които установяват редица сериозни проблеми в неговото умствено, психическо и емоционално състояние. Правени са препоръки детето да бъде включено в семейната среда и да му се осигурят специализирани психологически и педагогически грижи, тъй като е с изостанало умствено развитие,  страда от дислексия и има чести агресивни прояви. Тези мерки не са реализирани.

Пред Съда е повдигнато оплакване по чл. 5§4 поради това, че в законодателството не е предвидена възможност за осъществяването на периодичен съдебен контрол върху настаняването в специализираните възпитателни заведения, което е форма на лишаване от свобода. Оплакването е прието за допустимо. Европейският съд припомня, че според добре установената му практика настаняването в такива институции, които са създадени съгласно  българското законодателство, представлява лишаване от свобода по отношение на ненавършилите пълнолетие лица (виж D.L. c. Bulgarie (no 7472/14, §§ 40-44, 19 mai 2016). Той констатира, че съдебен контрол съществува само във връзка с първоначалното настаняване в такава институция, което е осъществено с решението от 28.11.2011 г. на районния съд в Белоградчик.  Обаче в ЗБППМН не е предвидена възможност  малолетните и непълнолетните да сезират съда  с искане за преразглеждане на възпитателната мярка. Такава възможност е предоставена само на местните комисии за борба срещу противообществените прояви /МКБППМН/ и на интерната, в който е настанено детето. Ето защо майката на жалбоподателя неколкократно сезира местната комисия и отправя искания за съдействие до Агенцията за закрила на децата, за да бъде прекратена възпитателната мярка, но становищата на комисията винаги са отрицателни и тя не формулира подобно  искане до съда.

Европейският съд установява наред с това, че решението на районния съд в Сливница от 11 ноември 2013 г., с което е преустановен престоят на детето в кризисен център след инцидента в интерната през 2013 г.  и е разпоредено то да бъде настанено в друг интернат въобще не подлага на детайлен анализ предшестващите актове на насилие преди този в Стралджа. Нещо повече, нито данните по делото, нито българското законодателство не предоставят правомощие на този съд да постановява прекратяване на настаняването в СПИ. А от друга страна, в никой последващ момент в периода от настаняването на жалбоподателя в СПИ и до прекратяването на мярката през април 2015 г. национален съд не е осъществявал контрол върху законността на мярката, лишаваща жалбоподателя от свобода. Европейският съд подчертава, че една подобна мярка, макар и да се предприема с възпитателна цел, оказва влияние върху емоционалното, психическото, социалното и когнитивното празвитие на детето или юношата. Затова е от първостепенна важност  националната съдебна система да предвижда периодичен съдебен контрол върху законността на подобна мярка, който да се осъществява достатъчно редовно. Тази периодичност би следвало да позволи на съдилищата  бързо да изготвят  адекватни решения, съобразена със ситуацията на  непълнолетния и така да го защитят срещу всяко удължаване на лишаването от свобода, когато могат да бъдат намерени други образователни алтернативи. Европейският съд напомня, че задължение на властите е да гарантират, че задържането на непълнолетно лице следва да бъде крайна мярка  и има за цел да предотврати сериозни рискове в неговото развитие. Когато този критерий не е изпълнен, лишаването от свобода губи своята оправданост.

Въз основа на изложените аргументи Европейският съд констатира, че   местните власти не са предоставили на жалбоподателя правото на периодичен съдебен  преглед на неговото лишаване от свобода през редовни интервали, за да се потвърди необходимостта той да остане в социално-педагогически интернат.Поради това е налице нарушение на член 5 § 4 от Конвенцията.

Съдът установява нарушение и на чл. 8, както и на чл. 13 във връзка с чл. 8 от Конвенцията.

…………………………

чл.5§1f(прекомерно дълъг срок на задържането преди експулсиране и липса на усърдие от страна на властите)+чл.5§4 (прекомерно забавяне произнасянето на съда по искането за незаконно задържане)+ чл.8(нарушение на правото на  личен и семеен живот поради експулсирането)+чл.3(забрана за нехуманно и унизително третиране при експулсиране)+чл.13(липса на ефективно вътрешноправно средство за защита във връзка с чл. 3)

Ali Reza c. Bulgarie (requête n^o 35422/16), 17 mai 2022

/жалбата е класифицирана във второ ниво по значимост/

Жалбоподателят е иракски гражданин, който през 2000 г. пристига в България. Две години по-късно той получава хуманитарен статут поради войната в родината му и право на пребиваване първоначално за една година, което впоследствие е удължено. На 30 юни 2015 г. ДАНС издава заповед, с която му отнема разрешението за пребиваване и разпорежда експулсирането му от страната .

С друга заповед от 30 юни 2015 г. на Агенцията  е разпоредено настаняването на жалбоподателя за 6 месеца в Дом за временно настаняване на бежанци. След като е призован от властите, същия ден той е настанен в ДВНЧ в Бусманци. Заповедта е обжалвана пред АССГ, който я оставя в сила с решението си от 06.10.2015 г.. Съдът  преценява, че е налице опасност жалбоподателят да се укрие, тъй като не разполага със стабилни доходи и работа. ВАС от своя страна не уважава касационната жалба и потвърждава решението на 15.03.2016 г. На 10 декември 2015 г.  Дирекция „Миграция“ към МВР разпорежда продължаването на срока на  задържане на жалбоподателя с още 6 месеца, считано от 30.12.2015 г. Досието е изпратено на АССГ на 4 януари 2016 г. за осъществяване на служебен администпративен контрол. Продължаването на срока е обосновано с обстоятелството, че експулсирането не е могло да се осъществи, тъй като жалбоподателят не е разполагал с паспорт, а иракското посолство не издава документи за пътуване на свои граждани, които не желаят да бъдат върнати в страната си, какъвто е настоящият случай, тъй като лицето категорично е възразило да сътрудничи за връщането му в Ирак. С писмо от 13.01.2016 г. Дирекция „Миграция“ прави запитване до иракското посолство относно условията, при които то може да издаде документи за пътуване на жалбоподателя. В отговора от  21.01.2016 г. посолството информира, че не издава такива документи на свои граждани, които не желаят да се завърнат в Ирак. С определение от 25.01.2016 г. АССГ приема, че макар и да не може да бъде изпълнена мярката по експулсиране поради липсата на съответните документи за пътуване, изглежда, че жалбоподателят е представил достатъчни гаранции, че няма да се укрие, а наред с това компетентните органи не са проявили достатъчно усърдие, за да получат такива документи в предходните 6 месеца. Съдът приема, че не е оправдано задържането за още 6 месеца, позовавайки се на Европейската директива  относно   общите стандарти и процедури, приложими в държавите-членки за връщане на незаконно пребиваващи граждани на трети страни (2008/115/СЕ). Със заповед от 29 януари 2016 г. директорът на дирекция „Миграция“ отменя своята заповед за удължаване престоя на жалбоподателя в Бусманци и разпорежда  той да се явява веднъж в седмицата в полицейското управление за осъществяване на административен контрол. Същия ден жалбоподателят е освободен.

Пред Съда жалбоподателят се оплаква, че не са били предприети никакви мерки за неговото експулсиране и затова   задържането му за повече от 6 месеца не е било оправдано в светлината на чл. 5§1f. Възраженията на правителството за недопустимост поради неизчерпване на вътрешните средства за защита са отхвърлени от Европейския съд. По съществото на спора той констатира, че жалбоподателят е бил задържан за повече от 7 месеца в очакване да бъде експулсиран. Тази продължителност не е била оправдана от гледна точка на процедурата за законността на експулсирането, тъй като по българското право заповедта влиза в сила незабавно и не спира изпълнението й докато продължава   обжалването й.

Що се отнася до усърдието на властите Съдът констатира, че   те не са предприели никакви мерки за получаването на съответните документи за пътуване през първите 6 месеца на задържането на жалбоподателя и са сторили това едва през януари 2016 г. Единствените действия преди това са били насочени да го убедят да се върне доброволно в своята страна, но той категорично е отказвал с оглед съществуващите рискове за него. Според Съда властите е трябвало  да са наясно с тези трудности и да проверят дали все още има реалистични перспективи за експулсирането на жалбоподателя (подобни доводи са изложени в решенията  Amie et autres c. Bulgarie, n^o 58149/08, § 72, 12 février 2013, et Feilazoo c. Malte, n^o 6865/19, §§ 103-104, 11 mars 2021).

Ето защо Съдът достига до извода, че първоначалното основание за задържането на жалбоподателя с оглед неговото експулсиране не е било валидно за целия период на лишаването му от свобода като се вземе предвид липсата на достатъчно усърдие на властите да изпълнят тази мерка. Затова е установено нарушение на чл. 5§1f.

Оплакването по чл. 5§4 е прието за недопустимо, тъй като жалбоподателят не е изчерпал вътрешните средства за защита, предвидени в чл. 2, ал. 1 от ЗОДОВ, съгласно който може да се претендира обезщетение при наличието на нарушение на чл. 5§1-§4 от Конвенцията.

В частта относно оплакванията  по чл. 3,  8 и 13  Съдът приема, че е налице основанието на чл. 37, §1b и жалбата следва да бъде заличена от списъка от делата, тъй като заповедта за експулсиране не може да бъде изпълнена.

…………………….

ЧЛЕН 6 – право на   справедлив процес (гражданскоправни аспекти)

чл.6§1(право на справедлив процес – достъп до съд, прекомерно висок размер на присъдени разноски)

Boychev c. Bulgarie (requête n^o 59667/14),15 novembre 2022

/решение на комитет/

Жалбата е по повод присъдените прекомерно големи юрисконсултски възнаграждения на ответни държавни учреждения в производство по чл. 1 от ЗОДОВ.

Жалбоподателят предявява иск по чл. 1 от ЗОДОВ срещу Столична община и МРРБ, които поради бездействието си са станали причина да претърпи пътна злополука, застрашаваща живота му. Той претендира 5000 лв за неимуществени и 305 лв за имуществени вреди. С решение от 17.12.2012 г. Софийският районен съд установява, че властите не са изпълнили задълженията си да обезопасят уличното движение и са причинили на жалбоподателя неимуществени вреди поради причинения му страх и безпокойство, които той е изпитал. Ответниците са осъдени да му заплатят 1000  лв за неимуществени вреди, както и 333 лв за разноски. Жалбоподателят е осъден да заплати съответно 459.78 лв за юрисконсултско възнаграждение на ответниците върху отхвърления размер на своите искови претенции.

Решението е обжалвано пред СГС от жалбоподателя както относно размера на   присъдено  обезщетение, така и по повод осъждането му да заплати твърде голяма сума за разноски с оглед уважения размер на неговата претенция. С решение от 22.10.2013 г. СГС оставя в сила решението на долната инстанция и осъжда жалбоподателя да заплати на всеки един от въззиваемите за процедурата пред него по 380 лв. Той не се произнася по възражението на жалбоподателя за прекомерно големия размер на присъдените разноски от първата инстаниця. Жалбоподателят депозира молба за допълване на решението му в частта за разноските, но СГС я отхвърля с мотива, че не е компетентен да се произнесе, тъй като по това оплакване, депозирано с жалбата срещу първоинстанционното решение, се е произнесъл вече с решението си по същество. Съдът посочва, че това негово решение подлежи на касационен контрол. Жалбата не е допусната до касация с мотива, че всяка от исковите претенции на жалбоподателя е под 5 000 лв, което я прави недопустима за касационен контрол.

Европейският съд припомня, че основните принципи, засягащи задължението за заплащане на държавни такси и разноски от насрещната страна, включително и за представителство на държавата от неин представител и ефекта на това задължение върху правото на достъп до съд, са анализирани в редица негови решения – Stankov c. Bulgarie (n^o 68490/01, §§ 50, 52, 54 et 55, 12 juillet 2007), Klauz c. Croatie (n^o 28963/10, §§ 77, 81‑84, 86 и 88, 18 juillet 2013), и Čolić c. Croatie (n^o 49083/18, §§ 42-44, 18 novembre 2021). Непремерено високите размери на разноските по принцип могат да повдигнат проблем за достъпа до съд в случаи, когато страната  е спечелила спора въз основа на своя граждански иск, но не в пълния му размер. В такава хипотеза би следвало да се представят сериозни мотиви, с които да се обоснове фактът, че разходите по производството са равни или надвишават присъденото на ищеца обезщетение.

В настоящия случай Съдът констатира, че претенцията на жалбоподателя е била приета за основателна, установена е била отговорността на публичните власти, както и че произшествието е било в причинна връзка с увреждането, но е била присъдена едва 1/5 от претендираната сума. Както от делото, така и от аргументите на Правителството, не се установява, че тази сума  е била силно завишена и нереалистична. Същевременно присъденото обезщетение от 500 евро е по-ниско от осъждането му да заплати разноски в размер на 550 евро, което би било допустимо, ако са налице сериозни причини.

Съдът констатира, че както съдилищата, така и Правителството, са се ограничили да се обосноват единствено с автоматичното прилагане на закона, свързан с възстановяването на разноските без да представят убедителни аргументи относно тяхната пропорционалност. Така, от една страна, приложението на чл. 78, ал. 3 от ГПК е довело до осъждането на жалбоподателя да възстанови разноски, направени от ответниците, които са  публични образувания, за тяхното представителство от техни юристи в размер, по-висок от отколкото обезщетението, което е присъдено на жалбоподателя като компенсация за претърпените неимуществени вреди. От друга страна, националните съдилища не са извършили никаква преценка на пропорционалността, когато са били призовани да направят това, въз основа на съображения за справедливост и от аргумента на жалбоподателя, основан на решението по делото Stankov c. Bulgarie. Съдът счита, че тези обстоятелства са довели до налагане на жалбоподателя на ограничение на правото му на достъп до съд, което е непропорционално на преследваната от закона цел.

Поради това е установено нарушение на чл. 6§1 от Конвенцията. На жалбоподателя е присъдено обезщетение за неимуществени вреди.

……………………..

чл.6§1(право на справедлив процес – достъп до съд, състезателен процес)+ чл. 1 от Протокол 1(намеса в правото на собственост чрез отнемане на банков лиценз и прекратяване дейността на банката)

Korporativna Targovska Banka AD v. Bulgaria (Applications nos. 46564/15 and 68140/16), 30 August 2022

Жалбите са депозирани от името на  Корпоративна търговска банка /КТБ/ от четирима бивши изпълнителни директори.

На 20 юни 2014 г. ръководството на банката уведомява БНБ, че не е в състояние да обслужва клиентите си, защото е изчерпана ликвидността й, преустановява всички плащания и отправя искане да бъдат предприети съответните мерки.  На следващия ден БНБ  поставя банката под особен надзор за три месеца, спира плащанията на всички задължения на  банката за този срок, забранява банката да извършва всякакви транзакции, освобождава  всички членове на Управителния и Надзорни съвет  и назначава извънредни синдици.

БНБ възлага извършването на одит от определени от нея три одиторски компании. На 16 септември БНБ удължава срока на  специалните мерки с още два месеца.

На 6 ноември 2014 г. БНБ решава да отнеме лиценза на КТБ и да сезира компетентния съд за обявяването й в неплатежоспособност и ликвидация, тъй като извършените одити показват отрицателни стойности на собствения й капитал, оценен от  Регламента за капиталовите изисквания (ЕС) № 575/2013

Решението за отнемане на лиценза е оспорено от основния акционер – „Бромак“ ЕООД, както и от други акционери. Бившите изпълнителни директори представят свои писмени бележки по делото, излагайки аргументи, че въпреки отстраняването им те имат право да представляват банката, а наред с това е налице конфликт на интереси между БНБ и извънредните синдици. Производството е прекратено от тричленния състав на  ВАС с мотива, че единствено банката има процесуалната легитимация да оспорва  решението на БНБ. Не е взето отношение по аргументите, изложени в писмените бележки на бившите изпълнителни директори, а само по тези, представени от извънредните синдици. Това определение е обжалвано от „Бромак“ ЕООД пред петчленен състав на ВАС. С жалбата е отправено искане и за отправяне на преюдициално запитване   до Съда на ЕС по някои въпроси на европейското законодателство, както и да бъде образувано тълкувателно дело по въпроса кой има право да обжалва решението на БНБ по  чл. 151, ал. 3 от Закона за кредитните институции. С опр. № 3725 от 02.04.2015 г. по адм. д. № 3438/2015 г. петчленният състав оставя без уважение направените искания, намирайки ги за неоснователни и оставя в сила определението на долната инстанция,  приемайки мотивите й.

Междувременно решението за отнемане на лиценза на КТБ е оспорено пред ВАС и от бившите изпълнителни директори на банката, тъй като те твърдят, че са пряко засегнати от него – отстранени са от длъжност, отнето е правото им да представляват банката,  ограничено е правото им на работа и на свободно разпореждане с активите си. С опр. № 14630 от 04.12.2014 г. по адм. д. № 14813/2014 г., ВАС, VII о. не допуска жалбата до разглеждане,  тъй като приема, че страни в производството по отнемане на банков лиценз са единствено КТБ и БНБ и правните последици засягат банката, а не отделните физически лица. УС и НС нямат самостоятелна правосубектност като органи на КТБ.  Това определение е обжалвано пред 5-членен състав на ВАС, който го оставя в сила, приемайки доводите на предходната инстанция, че решението  на БНБ няма пряко и непосредствено действие върху правното положение на жалбоподателите, поради което те нямат правен интерес да го оспорват. (опр. № 2038 от 25.02.2015 г. по адм. д. № 1813/2015 г., ВАС, петчл. с-в)

Поради същите аргументи не са допуснати до разглеждане и жалбите на председателя на УС  Цв.Василев и на множество акционери на КТБ.

На 7 ноември 2014 г. БНБ отправя искане до СГС за започване на процедура по обявяването на банката в несъстоятелност и нейната ликвидация. В производството са допуснати двамата основни акционери на банката –  „Бромак“ АД и Фондът на Генералния държавен резерв на Султаната на Оман (ФГДРСО), но искането за назначаване на особен представител на КТБ, независим от назначените от БНБ синдици, е отхвърлено. На 22 април 2015 г. СГС уважава исканията на БНБ обявява банката в несъстоятелност с начална дата 6 ноември 2014 г., открива производство по ликвидация на КТБ, прекратява  правомощията на органите й, лишава я от правото да се разпорежда със собствеността си и разпорежда продажбата на активите й. Съдът посочва, че решението е валидно, но не е в неговата компетентност да се произнася дали то е правилно, тъй като това е в правомощията на ВАС(реш. № 664 от 22.04.2015 г. по т. д. н. № 7549/2014 г., СГС). Съдебният акт  е обжалван от двамата най-големи акционери, както и от бившите изпълнителни директори, действащи заедно с „Бромак“, последователно пред Софийския апелативен съд и пред ВКС. Тези съдебни инстанции оставят в сила решението на СГС и   намират, че жалбите  са недопустими, тъй като чрез него правата им не са пряко засегнати, още повече, че решението за отнемане на лиценза е било вече обжалвано пред ВАС и не може в производство по ликвидация да  се повдига този въпрос. В тези производства КТБ е представлявана от назначените от БНБ извънредни синдици. Не е уважено искането за назначаване на особен представител, който да не бъде зависим от БНБ.

Сезирането на ВАС от бившите изпълнителни директори за   обявяване за нищожно на решението за назначаване на специални синдици на КТБ от страна на БНБ   също е прието недопустимо.

Жалбоподателите повдигат оплаквания за допуснати нарушения на правото на справедлив процес  и правото на мирно ползване на собствеността.

Съдът на първо място подлага на анализ оплакването за невъзможността на КТБ да получи съдебно разглеждане по съществото на спора относно отнемането на банковия лиценз в светлината на ефективния достъп до съд. Той припомня, че съгласно неговата съдебна практика банка, на която е отнет лицензът, трябва да може да оспорва това решение пред съда. Това има решаващо въздействие върху способността на банката да продължи да функционира като действащо предприятие и да управлява собствените си дела и което съгласно българското законодателство почти автоматично задейства откриването на производство по несъстоятелност срещу банката – пред съд, способен да разгледа всички фактически и правни въпроси, свързани със законосъобразността на това решение. Правителството твърди, че е било възможно КТБ да направи това. От 2007 г. българското законодателство предвижда възможността да се търси съдебен контрол на решение на БНБ за отнемане на лиценза на банка, но съответната разпоредба не посочва кой може да поиска преразглеждане. Това поражда затруднение, тъй като още от момента на отнемането на лиценза правомощията да действат от името на КТБ, включително да водят дела от нейно име, са предоставени на нейните специални управители. Съдът констатира, че подобно решение за отнемане на лиценза   не е могло да бъде отложено по закон и БНБ е била длъжна да го направи и незабавно да назначи специални администратори /синдици/,  които да действат от името на банката.

Никой освен извънредните  синдици не  успява да убеди българските съдилища, че е легитимиран да търси и получи съдебен контрол на решението. От друга страна,  специалните синдици са били  зависими от БНБ и не са имали  интерес да сезират съда с подобно искане. Ето защо Съдът приема, че съответното законодателство и начинът, по който то е било приложено от българските съдилища, е лишило  КТБ от  надлежен съдебен контрол на решението за отнемане на лиценза й. Поради това Съдът достига до извода, че е допуснато  нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията.

Второто оплакване е свързано с представителството на КТБ пред националните съдилища.

В своите решения по жалбите на Capital Bank AD (no 49429/99, 24 November 2005§ 117-118) и  International Bank for Commerce and Development AD and Others (no 7031/05, 2 June 2016, § 115) Съдът установява, че ако БНБ депозира искане за обявяването на една банка в несъстоятелност и ликвидация и тя е представлявана в тези производства от страна на нейните специални управители и ликвидатори, които са зависими в различна степен от БНБ, то банката не е могла да изложи правилно своята теза и да защити интересите си Това представлява нарушение на правото на достъп до съд и на състезателно производство, залегнали в чл. 6 § 1.

В този аспект настоящият случай не се различава съществено. КТБ също не е била  в състояние правилно да изложи своята теза и да защити интересите си, както ги е виждала. Първоначално е била представлявана от специални управители, които са били зависими от противниковата страна, БНБ: тя ги е назначавала и определяла възнагражденията им и е могла да ги освобождава от длъжност без външен контрол. По-късно Софийският градски съд назначава временни синдици, а впоследствие, след като съдът обявява КТБ в несъстоятелност и постановява ликвидация и   поемат  ролята на представител на КТБ в производството, те са назначени като постоянни. Макар и в по-малка степен, те също са били  зависими от БНБ, тъй като тя е могла  да ги заличи от списъците си на лица, квалифицирани да действат като банкови ликвидатори, и по този начин да доведе до автоматичното им освобождаване. Всички опити да се заобиколи тази ситуация са били неуспешни. Съдилищата отказват на бившите изпълнителни директори на КТБ да действат от нейно име. Софийският градски съд също отхвърля искането на „Бромак“ за назначаване на особен представител ad litem за КТБ. Вярно е, че двамата най-големи акционери са били допуснати до участие в производството като заинтересовани лица, но техните интереси не съвпадат напълно с тези на банката, а и те не са имали право да обжалват решението на първоинстанционния съд. Така тяхното участие само по себе си не е могло да поправи липсата на подходящо представителство за КТБ и тя не е имала възможност да изложи правилно своята теза и да защити интересите си. Поради това е установено второ нарушение на чл. 6§1.

Съдът установява нарушение и на чл. 1 от Протокол 1 поради незаконосъобразната намеса в правото на мирно ползване на собствеността.

Съдът не намира за необходимо отделно да се произнесе налице ли е нарушение и на чл. 13 поради това, че вече е констатирал такива по чл. 6§1 и чл. 1 от Протокол 1.

Съдът се произнася по чл. 46 като дава насоки за предприемането на индивидуални и генепрални мерки по повод констатираните нарушения.

Той не уважава искането на КТБ на акционерите й да бъде присъдено обезщетение за имуществени вреди, тъй като посочва, че не е ясно какви биха били последствията, ако процесът беше справедлив, но дава да се разбере, че би могло да се очаква определянето на някаква компенсация.

………………….

чл.6§1(право на справедлив процес – неизпълнение на съдебно решение)+чл. 1 от Протокол 1(право на собственост – реституция на земеделски земи)

Dimov v. Bulgaria(Application no. 14642/15), 3 May 2022

/решение на Комитет/

Бащата на наследодателя е бил един от наследниците на г-н К.Й. С влязло в сила решение на ВКС от септември 2002 г. на неговите  наследници е признато правото да си възстановят всички претендирани от тях земеделски имоти с изключение на два. Независимо от това в продължение на дълги години ОСЗГ в гр. Сливен отказва да изпълни решението с мотива, че не можело да се идентифицират тези два парцела, изключени от реституция, тъй като  техните граници  преди кооперирането са различни от съществуващите към настоящия момент. Според общинската служба наследниците трябвало да постигнат споразумение относно земята, която следва да бъде изключена от процеса на реституция.  Едва на 24 октомври 2016 г. Министерството на земеделието взема решение, с което признава, че всички наследници на К.Й. имат право на реституция, но то не може да бъде изпълнени докато наследниците не уредят вземанията си за съответните им дялове в реституираната земя. След жалба от страна на жалбоподателя тази втора част на решението е прогласена за нищожна от съда. Решението му влиза в сила на 18 юли 2017 г.  Няма достатъчно данни от страните  дали процесът на реституция е приключил по отношение на всички парцели. Има индикации, че за някои от тях не са съставени още кадастрални планове.

Съдът отхвърля всички възражения на Правителството за недопустимост на жалбата.

По същество той достига до извода, че с решението на ВКС от 2002 г. безспорно е признато правото на бащата на жалбоподателя  на реституция и на жалбоподателя като негов наследник. Съдът приема, че това решение окончателно е изпълнено и процедурата по реституция е приключила на 18 юли 2017 г., а именно – петнадесет години по-късно.

Твърдението на Правителството, че ОСЗГ правилно е отказала да изпълни решението на ВКС, защото наследниците са отказали да постигнат споразумение помежду си е оборено от Съда, който отбелязва, че този отказ двукратно е бил обявяван за нищожен от страна на съдилищата – веднъж по жалба  на бащата на жалбоподателя през 2009 г.  и втори път по жалба на жалбоподателя – неговия син.

Европейският съд достига до извода, че с оглед на констатациите на националните съдилища, че многократните откази на Министерството на земеделието да изпълни решението от 27 септември 2002 г. са незаконосъобразни и факта, че тези откази забавят изпълнението на решението за период от петнадесет години, те са били в нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията.

Съдът установява нарушение и на правото на мирно ползване на собствеността по чл. 1 от Протокол 1.

………………………

ЧЛЕН 8 – право  на неприкосновеност на личния и семейния живот

Чл. 8(право на семеен живот; осиновяване без съгласието на биологичната майка, най-добър интерес на детето,свобода на преценка на властите, възможност на майката да участва в процедурата)

V.Y.R. and A.V.R. v. Bulgaria(Application no. 48321/20), 13 December 2022

Не е установено нарушение

Жалбата е по повод  даването за осиновяване на дете без съгласието на неговата майка.

Първата жалбоподателка, родена през 1983 г., е биологичната майка на втората жалбоподателка. Тя е употребявала хероин и е била наркозависима докато разбира през 2015 г., че е бременна. След това преминава на метадоново лечение и ражда дъщеря си през декември 2015 г. На 14 април 2016 г.  тя оставя бебето на собственика на хостел, в който е отседнала, за да вземе пелени и мляко от център за социално подпомагане. Собственикът вижда, че бебето няма храна и сезира социалните служби, които спешно настаняват бебето в център за социално подпомагане за 10 дни на основание Закона за закрила на детето /ЗЗД/. Преди това от разговорите със служители на центъра се установява, че майката ги е посещавала, имала е затруднения в  грижите си за дъщеря си и  са се консултирали с нея за намирането на алтернативна грижа. В съставения от служителите протокол е отбелязано, че майката е потвърдила, че получава социални помощи и такива за отглеждането на дете, както и че се е регистрирала като безработна и се е записала в съответни курсове. Личният лекар е посочил, че детето е добре гледано, редовно е водено на консултации и има всички ваксини. В допълнителен доклад от следващия ден е отразено, че след раждането на детето неговата майка е живяла с приятел, който също е бил на метадоново лечение, но средата там не е била подходяща и за около седмица тя отсядала в различни хостели. По молба на майката   детето е настанено при член на семейството й за един месец. На 20 май 2016 г. то е настанено в институция за социални грижи със заповед от местния директор за социално подпомагане, потвърдена от съда. До края на юни 2016 г. първата жалбоподателка посещава редовно детето, след което посещенията намаляват, стават хаотични, пропуска уговорени срещи, предоставя различни адреси и телефони за връзка, на които не може да бъде установен контакт с нея.

През ноември 2016 г. тя   е приета за лечение в метадонова програма в център за психично здраве в друг град. Лекувана е амбулаторно, като е посещавала  здравния център веднъж седмично. Лечението продължава до май 2019 г. В периода 2016-2019 г. тя неколкократно отправя молби да й бъде дадено детето за уикендите, но  не предоставя необходимите документи, които следва да бъдат разгледани, а социалните работници не успяват да се свържат с нея по телефона. На 26 февруари 2018 г. тя посещава социалната служба и било „видно“, че е употребявала алкохол. Майката заявила, че иска да се грижи за дъщеря си, но има нужда от време „да се стабилизира“. Тя е информирана за настаняването на дъщеря си в приемна грижа и че е издадена административна заповед в това отношение. Оттогава жалбоподателката не е опитвала да осъществи контакт с дъщеря си или да получи информация за нея. В психологическа оценка на детето от ноември 2017 г. е отбелязано, че  то се развива добре за възрастта си, но е   препоръчано да се насърчи неговото социално включване, по-специално –  чрез настаняването му в подходяща семейна среда. Процедурата по настаняване в приемно семейство е задвижена през февруари 2018 г. с издаването на заповед от директора на социално подпомагане, която е подложена на съдебен контрол и е потвърдена от районния съд. Майката не участва в процедурата, тъй като не е открита на посочения от нея адрес. Съдът  отбелязва, че връзката между детето и неговото биологично семейство е прекъсната и че майката   не е изразила желание да се грижи за него в семейна среда. Не са открити роднини или близки, които да имат желание и възможност да се грижат за детето. Разпоредено е мярката да е в сила, докато детето навърши пет години или докато възникне законно основание за нейното изменение.

В следващите години са изготвени редица доклади, в които е отбелязано, че майката не се е свързала с тях, за да бъде оценен родителският й капацитет, не е имала постоянни доходи, често е сменяла местожителството си и била включена в метадонова програма. По последна информация била в чужбина. В доклада от септември 2019 г. се препоръчва детето да бъде включено в регистъра за осинавяване, тъй като това е единственият начин да му се осигури дългосрочна грижа в нормална семейна среда. Заповедта за вписване в регистъра за осиновяване е обжалвана от майката.Макар че тя не участва в съдебното производство, е представлявана от адвокат.С решение от 09.12.2019 г. Административният съд на София-град /АССГ/ оставя в сила заповедта за вписване на детето в регистъра за осиновяване, основавайки се на чл. 84, ал. 2 и чл. 93, ал. 2 от СК. Неговите основни мотиви са, че след приключването на лечението по метадоновата програма са изминали повече от 6 месеца, но няма доказателства, че лечението е било успешно. Майката не е доказала, че е полагала усилия да подобри родителския си капацитет. Напротив, доказателствата навеждат на извода, че тя не е била в състояние трайно да се грижи за детето си, да го отглежда и възпитава. Заповедта за вписване на детето в регистъра за осиновяване съответства на основния принцип на ЗЗД, а именно –  осигуряване на най-добрия интерес на детето. В конкретния случай това означава, че детето има семейство и дом след почти четири години, прекарани в алтернативна грижа. Осиновяването на детето в ранна възраст несъмнено би улеснило бързото и безпроблемно адаптиране към новата семейна среда. Решението е обжалвано от майката, но е оставено в сила от ВАС. Детето е осиновено   през декември 2020 г. Майката твърди, че тя е поискала да участва в това производство, но не е била призована.

Пред Съда е повдигнато оплакване по чл. 8 за това, че   властите са предоставили втората жалбоподателка за осиновяването  против волята на биологичната й  майка, без да са направили усилия да  закрепят връзката между майката и детето или да й помогнат да подобри своите родителски умения.

Между страните не е спорно, че намесата в правото на семеен живот е съобразно условията, предвидени в  закона  както повелява чл. 8§2 от Конвенцията, както и че намесата е преследвала и легитимна цел. Спорно е дали тя е била „необходима в едно демократично общество“.

Съдът отбелязва, че връзките на детето със семейството му трябва да бъдат поддържани, освен в случаите, когато семейството се е оказало особено неподходящо. Това означава, че те могат да бъдат прекъснати само при много изключителни обстоятелства и че трябва да се направи всичко, за да се запазят личните отношения и, ако и когато е подходящо, да се „възстанови“ семейството. Настаняването извън семейството трябва да се разглежда като временна мярка, която трябва да бъде прекратена веднага щом обстоятелствата позволят. От друга страна, очевидно също е в интерес на детето да се осигури неговото развитие в разумна среда и родителят не може да има право съгласно член 8 да изисква предприемането на такива мерки, които биха навредили на здравето и развитието на детето. Освен това изминалото време може да има непоправими последици за отношенията между детето и родителя, с когото то не живее. Наред с това е важен и процесът на вземане на решенията и доколко биологичните родители са участвали в него по начин, че да се осигури защита на техните интереси.

В конкретния случай детето е било под обществени грижи от 14 април 2016 г. Втората жалбоподателка оспорва тези грижи и твърди, че властите е трябвало да направят всичко необходимо, за да не разделят детето от нея, като я настанят заедно с бебето в специално отделение, за да не се прекъсват връзките между нея и детето й. Правителството не е дало обяснение защо  не са предприети мерки в тази насока.  Съдът изразява съжаление, че в тази насока не са положени достатъчно усилия от страна на властите, но не намира неспособността на социалните служби на този ранен етап да предприемат мерки, позволяващи на двете жалбоподателки да останат заедно, за решаващо за неговото заключение по разглежданите оплаквания. Той отбелязва, че всъщност първата жалбоподателка изглежда доволна от предприетите ранни мерки: докато първоначално е подала молба дъщеря й да бъде върната при нея, впоследствие тя се е отказала от нея и самата тя е предложила няколко дни по-късно детето да бъде настанено при член на семейството за един месец, а след изтичането на този месец  бебето е настанено в институция за социални грижи.Първата жалбоподателка не оспорва това решение, тъй като има ежедневен контакт с дъщеря си и е натоварена от персонала с част от грижите, които трябва да бъдат предоставени. Наред с това в този ранен етап социалните служби са предвиждали възможността семейството да бъде събрано и са работили в тази насока, което е отразено в първия психологически доклад от юни 2016 г. и съответства на изискванията на чл. 8 от Конвенцията.

Нещата очевидно се влошават през втората половина на 2016 г. и през следващите месеци първата жалбоподателка постепенно губи контакт с дъщеря си. В крайна сметка през 2018 г. и 2019 г. властите заключават, че семейната връзка е прекъсната, отбелязвайки, че втората жалбоподателка вече няма никакъв спомен за майка си. Страните спорят по чия вина е това състояние на нещата.

За Съда нито едно от обясненията, дадени от първата жалбоподателка по различно време, не показва убедително, че тя може да е била обективно възпрепятствана да поддържа контакт с дъщеря си. Анализът на всички действия на властите показва,  че  те  не могат да бъдат обвинени за прекъсването на семейните връзки и връзката между жалбоподателките, тъй като  са предприели достатъчно стъпки, за да помогнат на първата жалбоподателка, когато тя е била на разположение. Нито пък изглежда, че след юни 2016 г. властите са действали по друг начин в нарушение на изискванията на член 8 от Конвенцията.

Решението за вписване на втората жалбоподателка в Регистъра за осиновяване е взето в този конкретен контекст. Първата жалбоподателка не е подала молба за събиране на семейството по това време, а просто се е противопоставила на настаняването на дъщеря си за осиновяване, очевидно предпочитайки детето да остане в приемна грижа.

В производството по съдебно преразглеждане АССГ  основава решението си на най-добрия интерес на втората жалбоподателка, което според неговия анализ изисква осиновяване в ранна възраст, като по този начин улеснява нейната бърза и безпроблемна адаптация към новата семейна среда. Той също така счита, че първата жалбоподателка няма родителски капацитет  и не може да осигури нуждите на дъщеря си.

Европейският съд не вижда причина да заключи, че решението за настаняване на втората жалбоподателка за осиновяване (оставено в сила от ВАС) при описаните по-горе обстоятелства страда от някакви недостатъци.  Ето защо според него националните власти не са превишили свободата си на преценка, когато са решили да предоставят детето за осиновяване  в ранна възраст. Наред с това   първата жалбоподателка е имала възможността да участва в процеса на вземане на решение. Дори да е избрала да не присъства лично на съдебните заседания, тя е била законно представлявана и е била в състояние да изложи своите аргументи. Съдът не вижда причина да приеме твърдението на жалбоподателките, че семейството им е било разделено, защото тя е била бедна. Основните обсъждани причини са, че тя не е поискала прекратяване на мярката за настаняване на дъщеря й в алтернативна грижа, липсата й на интерес към детето и прекъсването  на семейните връзки. Съдът отчита, че съгласно националното законодателство вписването на втората жалбоподателка в регистъра за осиновяване би могло по принцип да бъде отменено, ако обстоятелствата, довели до такава мярка, са се променили. Това очевидно не се е случило.

В светлината на горните съображения, Съдът не може да заключи, че невъзможността първата жалбоподателка да участва в производството по осиновяване –  факт, от който тя изрично се оплаква, повдига самостоятелен  въпрос, който да бъде обсъждан.

Поради това не е установено нарушение на чл. 8 от Конвенцията.

Решението е постановено с мнозинство от пет срещу два гласа. Особено мнение са представили съдиите Сергидес и Зюнд.

……………….

чл.8(право на неприкосновеност на личния и семеен живот – принудително изселване на роми, позитивни задължения)

Paketova and Others v. Bulgaria (Applications nos. 17808/19 and 36972/19)

Жалбоподателите са 56 лица, които към датата на събитията са живели в с. Войводиново и са от ромския етнос.

На 6 януари 2019 г. един от жалбоподателите и брат му  участват във физическа саморазправа на улица в с. Войводиново с  военен , който не е ром. В резултат на това последният  получава наранявания (окачествени впоследствие като средна телесна повреда) и е откаран в болница. Двете лица са задържани , срещу тях е образувано досъдебно производство. Те са осъдени условно  на лишаване от свобода.

Същия ден около 18 часа разгневевени хора от местното население започват протести по повод инцидента, към които се присъединяват и радикални екстремистки групи от Пловдив. Издигнати са екстремистки лозунги и са отправени заплахи за физическа разправа срещу ромите. От Пловдив са изпратени полицейски екипи за опазване на обществения ред. Около 22.00 часа кметът на селото отива в ромската махала и призовава всички роми да напуснат незабавно. Още същата вечер и на другия ден сутринта всички лица си тръгват от селото. Протестите продължават около две седмици.

На 8 януари във Войводиново пристига зам.-министър председателят, отговарящ за обществения ред и министър на отбраната (в онзи период това е Кр.Каракачанов – бел. моя, Св.М.), който  разпорежда проверка на къщите в ромската махала и прави изявление, че всички незаконни къщи и постройки ще бъдат съборени. Пред медиите дава негативни оценки на ромската общност като цяло.

Същия ден е съставен протокол, установяващ, че 15 сгради в ромския квартал  представляват опасност за обитателите им и са негодни за ползване и препоръчва да бъдат съборени. В  следващите дни са издадени 17 заповеди за събаряне на незаконните сгради, които са собственост на жалбоподателите по настоящите две жалби. Те са обжалвани пред Административния съд в гр. Пловдив. Междувременно официални длъжностни лица правят публични изявления по редица телевизионни канали,  че след издаването на съответните заповеди и влизането им в сила всички сгради в ромския квартал ще бъдат съборени и теренът ще бъде прочистен на 100%, а общественото мнение е единодушно, че ромите няма да се върнат в селото.  

Част от жалбоподателите сезират административния съд (34 души)34 от жалбоподателите сезират ОД на МВР в Пловдив с искане полицията да им осигури закрила, за да могат да се върнат в домовете си във Войводиново, които са били принудени да напуснат  в резултат на заплахи за физическо насилие, отправени към тях.  Те подчертават, че ситуацията е непоносима в дългосрочен план, тъй като техните роднини не разполагат с много място, децата им не могат да посещават училище и те са оставили вещите си без надзор в къщите си. По техни твърдения пред Съда са последвали няколко телефонни обаждания от полицията, целящидаги разубедят да се върнат.

На 9 февруари 2019 г. част от жителите на ромската махала се връщат в селото. Малко след това пристига полиция, която не им разрлешава да влязат в къщите си с обяснението, че сградите са опасни. Пристига и кметът на селото, който отказва да ги допусне до жилищата им. Междувременно е организиран граждански протест   срещу връщането на  ромите. В оперативния план за действие, изготвен от полицията по този повод са предвидени редица мерки за опазване на обществения ред.  В негово изпълнение са поставени и  бариери,  които блокирай достъпа на тези жалбоподатели до къщите им.

Тези събития са широко отразени в медиите. Дадена е гласност на изявления на различни длъжностни лица, които заявяват, че България трябва да се освободи от ромите, че те никога повече няма да се върнат в селото, а кметът е готов да заплати експулсирането им от страната.

Част от жалбоподателите отправят искания към административния съд на осн. чл. 250 от АПК да разпореди на административните органи да  преустановят  незаконните действия по повод възпрепятстването им да се върнат в жилищата си, тъй като те не се основават на административен акт и не произтичат от закона. По образуваните 17 дела са постановени определения, с които  различни състави на този съд намират исканията за недопустими. Съдът констатира, че полицията е действала съгласно заповед, която е законна – за преустановяване на безредиците. Но това се е случило още на 9 февруари, когато по разпореждане на кмета ромите са били качени в автобус и изведени от селото.   Чл. 250 не може да намери приложение, тъй като действията вече са преустановени.  Както полицията, така и кметът са действали в съответствие със законовите си задължения, тъй като целта е била  да се  предотврати сблъсък между протестиращите и ромите. Но дори и да е имало известно ограничаване на правата им по чл. 8 от Конвенцията, това е допустимо с оглед гарантиране на обществената безопасност и предотвратяването на безредици.Тези определения са оставени в сила от ВАС в периода април-юни 2019 г.  със сходни мотиви.

За действията на местните власти и полицията е уведомен и Главният прокурор на  15 януари 2019 г. от представител на   Българския хелзинкски комитет. През март 2019 г. районната прокуратура в Пловдив отказва да образува досъдебно производство, позовавайки се на издадените заповеди за събаряне на сградите и постановява, че няма  увреждане на имущество на етническа основа, престъпление по член 162 ,ал. 2 от Наказателния кодекс . Преписката е препращана на окръжната, апелативната и специализираната прокуратура и в крайна сметка изводът е, че не е налице престъпление на етническа основа. През февруари 2019 г. част от жалбоподателите  на собствено основание сезират районната прокуратура в Пловдив с искане виновните лица да бъдат обвинени за злоупотреба с власт или длъжност по чл. 282 НК, до досъдебно производство не се стига.

Той отбелязва, че правителството не е оспорило, че къщите на жалбоподателите преди да напуснат селото са били техни „домове“ по смисъла на член 8.  Доколкото  те не са могли  да живеят в тях  и че това   има отражение върху тяхната общност и семейни връзки, Съдът намира, че „личният и семеен живот“ на жалбоподателите също е бил засегнат.

През април 2019 г. Европейският съд постановява привременни мерки по отношение на 16 от жалбоподателите, определени като най-уязвими, за да се гарантира, че че децата не са изложени на риск от нечовешко или унизително отношение, забранено от член 3 от Конвенцията.

Съдът констатира редица разминавания по повод оценката на съответните факти, поради което посочва, че сам ще ги подложи на анализ. Поради това намира за необходимо да извърши собствена оценка на релевантните факти. Той установява, че повечето от жалбоподателите са избягали от къщите си вечерта или през нощта на 6 януари 2019 г., а останалите са го направили на следващия ден  в резултат на публични протести срещу ромските жители от цялото население, които са продължили  през следващите две седмици. Протестиращите наричали  ромите „мърша“ и „щуки“, издигали са лозунга „Това е България, а не Цигания“, а някои от интервюираните от медиите открито призовават българското население да се обедини и да вземе нещата в свои ръце, ако властите не се справят . Много от протестите са били  излъчени по телевизията и  вероятно са били  видени от избягалите роми и кварталът остава празен .

В своите жалби   до полицията и съдилищата  жалбоподателите се позовават на тези протести и на продължаващия страх, който те предизвикват у тях. С оглед на гореизложеното, Съдът намира, че ситуацията, в която са се намирали жалбоподателите на 6 януари 2019 г. и през следващите седмици, е могла законно да провокира техния страх, дори ако не е установено, че протестите действително са били в близост до тях. При достигането до това заключение  Съдът взема предвид и факта, че полицията е идентифицирала ситуацията като такава с висок риск за обществения ред и безопасност, което неминуемо удостоверява  твърдението на жалбоподателите, че са напуснали домовете си в резултат на легитимен страх за тяхната безопасност, породен от обществените протести. Дори ако са успели да се върнат поотделно в по-късен момент, за да съберат вещите си, те не са могли да се върнат в домовете си и да продължат да живеят там. Съдът обръща внимание и на  изявлението на тогавашния зам.министър председател, който е използвал силно стигматизиращ език, насочен към ромската общност в България като цяло, нещо, което той  намира за особено обезпокоително.  Освен това, както се вижда от материалите по делото, различните кметове публично заявяват, че процесът на „прочистване“ на ромския квартал ще бъде продължен, че ще се заплатят    транспортните им разходи от България до където решат да отидат“ .Съдът счита, че повтарящата се публична проява на противопоставяне на връщането на ромите от длъжностните лица е фактор от особено значение в контекста на оплакванията на жалбоподателите.(§163)  Той подчертава, че не е негова работа да решава дали изявленията на властите сами по себе си представляват намеса в правата на жалбоподателите по член 8 или дали трябва да бъдат разгледани съгласно позитивните задължения на властите, тъй като приложимите принципи са като цяло сходни. В настоящия случай, като се има предвид, че властите са знаели за опасността за жалбоподателите, Съдът намира, че последните  е трябвало да предприемат разумни мерки, за да защитят лицата, изложени на опасност  така,  че да гарантира ефективно зачитане на техния личен и семеен живот и дом (Karaahmed v. Bulgaria, no. 30587/13, § 100, 24 February 2015, макар и в контекста на член 9). Подобни позитивни  задължения са още по-важни в светлината на факта, че жалбоподателите твърдят, че са били на етническа основа.

Съдът признава, че както на 6 януари, така и на 9 февруари 2019 г. полицията е реагирала бързо, с много кратко предизвестие, и е изпратила служители в селото. Полицейското присъствие е допринесло  да не се стигне до физическо насилие между членовете на двете групи и никой да не пострада физически по време на събитията. По същия начин не е имало разрушаване на къщите на жалбоподателите или повреда на техните вещи от протестиращите на тези дати. Предоставянето на   защита на физическата цялост на жалбоподателите обаче, макар и похвално, само по себе си не е достатъчно, за да изпълни задължението на властите да се занимават с оплаквания на лица за повтарящи се прояви на нетолерантност, възпрепятстващи мирното ползване на домовете .(§164)

Освен това Съдът отбелязва, че в материалите по делото няма нищо, което да предполага, че след събитията от 6 януари 2019 г. кметът на селото е предприел мерки за специална защита по отношение на жалбоподателите, които са били принудени да напуснат домовете си по време на зимна нощ . Не изглежда, че освен тези действия той е потърсил защита от полицията по същото време, за да могат хората безопасно да останат в домовете си. В никое от вътрешните решения или пред Съда не се твърди, че напрежението е избухнало толкова внезапно или толкова е претоварило полицейските ресурси, че да оправдае решение, което просто да се опита да минимизира щетите, като посъветва жалбоподателите да бягат. Кметът наред с това   не им е предоставил   информация през тази нощ например за приюти, в които   да настанят нуждаещите се семейства, или за налични социални или правни услуги, за да помогнат на жалбоподателите да се справят със ситуацията, или позволявайки им ефективно да упражняват правата си.Той не ги е информирал  нито кога могат да се върнат в домовете си, нито към какъв орган могат да се обърнат в тази връзка. Съдът вече е постановил, че такива социални групи в неравностойно положение и общности на изгнаници може да се нуждаят от помощ, за да могат ефективно да се ползват от същите права като мнозинството от населението (вж. Yordanova and Others v. Bulgaria, no. 25446/06, § 129, 24 April 2012).

Въз основа на всичко гореизложено, Съдът намира, че кумулативният ефект от бездействието на различните органи – кметовете, полицията и прокуратурата  по отношение на техните позитивни  задължения, е довел до ситуация, в която всички жалбоподателите са били изгонени от домовете си и за което не е имало правни последици. Жалбоподателите са оставени в невъзможност да се ползват мирно от личния и семейния си живот и домовете си и не им е предоставена необходимата защита на правата им по член 8 .(§169)

Поради това Съдът достига до извода, че е налице нарушение на член 8 от Конвенцията, взет във връзка с член 14. Колкото до оплакването по чл. 13, Съдът го намира за допустимо, но приема, че не се налага да го разгледа самостоятелно.

На жалбоподателите са присъдени обезщетение за неимуществени вреди между 4000 и 9000 EUR.

Решението е категоризирано във второ ниво по значимост.

………………

чл.8(право на неприкосновеност на личния и семеен живот,  промяна на пола)

P.H. c. Bulgarie(Requête n^o 46509/20), 27 septembre 2022

/решение на Комитет/

От своето юношество жалбоподателката психологически се е чувствала като момиче, макар че след раждането си  в регистрите за гражданско състояние е била вписана като лице от мъжки пол. През септември 2018 г. тя сезира районния съд с молба на основание чл. 19, 45,73 и 27 от Закона за гражданската регистрация за промяна на данните относно пола й – име, презиме, фамилия и ЕГН. Към молбата е приложена медицинска документация за лечението, на което се е подложила и психологическо изследване. Съдът удовлетворява искането  й с решение от февруари 2019 г., приемайки, че докато българският закон не разрешава подобни промени, следва да бъде прилаган пряко чл. 8 от Европейската конвенция за защита правата на човека. Доколкото представените доказателства показват по убедителен начин, че жалбоподателката се самоопределя като лице от женски пол, е уместно да удовлетвори исканата промяна в личните данни. Това решение е обжалвано от прокуратурата и е отменено от окръжния съд. Последният излага мотиви, че понятието е генетично обусловено и не може да се променя между раждането и смъртта. В българското законодателство то не може да се тълкува по друг начин освен по този, определен с Конституцията и той не противоречи на чл. 8 от Конвенцията. Социалнопсихологическите нагласи на индивида не могат сами по себе си да оправдаят промяната на гражданското състояние. Жалбоподателката сезира Върховния касационен съд, който не допуска жалбата й до разглеждане. В своето определение той посочва, че решението на окръжния съд е в съответствие с новата му практика, а предходната му практика вече е изоставено (съгласно която той е намирал, че подобни искания за промяна на пола са допустими и е оставял в сила решения в този смисъл на районните съдилища). Наред с това ВКС намира, че дори и да беше допустимо да се разреши юридически промяната в регистрите за гражданското състояние, процедурата по медицинска промяна на пола все още не е завършила, така че жалбоподателката би имала възможност отново да се обърне към съд, когато това стане факт.

Междувременно Съдът е уведомен от жалбоподателката, че е била извършена медицинска интервенция в Гърция и тя вече е с женски полови органи. През юни 2022 г. е образувано тълкувателно дело пред ВКС внъв връзка с констатираната противоречива практика, по което основният въпрос е дали е допустимо и при какви условия признаването на промяната на пола при доказана транссексуалност.

Съдът намира, че жалбата е допустима и следва да бъде разгледана в светлината на позитивните задължения на държавата, произтичащи от чл. 8. Той наред с това се позовава и на своите изводи, до които е достигнал в постановеното решение по делото Y.T. c. Bulgarie (n^o 41701/16, § 61, 9 juillet 2020). И тук основният въпрос се свежда до това – дали е намерен този справедлив баланс между общия интерес и интереса на отделния индивид. Затова той ще съсредоточи анализа си върху въпроса  дали отказът на националните съдилища да уважат искането на жалбоподателката за промяна на данните в гражданската регистрация  представлява непропорционална намеса в правото на зачитане на личния й живот.Съдът отбелязва, че националните съдилища са констатирали че претендираният пол от жалбоподателката не съответства на нейния биологичен пол. Той изрично отбелязва, че гарантирането на надеждността и последователността на гражданското състояние и по-общо – изискванията на правната сигурност  са в общ интерес и оправдават прилагането на строги процедури, по-специално за проверка на основните мотиви при направено  искане за правна промяна на идентичността, позовавайки се на своята практика (A.P., Garçon et Nicot c. France, n^os 79885/12 et 2 autres, § 142, 6 avril 2017, S.V. c. Italie, n^o 55216/08, § 69, 11 octobre 2018, et Y.T. c. Bulgarie, § 70.)

Съдът критикува твърде общите изводи за защита на обществения интерес, изложени от окръжния съд, който  се позовава най-общо на традиционните ценности и българските християнски традиции, залегнали в основата на действащото законодателство без да ги съпостави с интересите на жалбоподателката и да вземе под внимание  предприетите от нея действия по медецинска и психологическа промяна на пола. Поради това той заключава, че не са били представени солидни аргументи от обществен интерес, които да обосновават отказа да се удовлетвори искането на жалбоподателката за промяна на съответните данни в гражданските регистри. Европейският съд отбелязва наред с това непоследователността в практиката на самия ВКС и твърде големите противоречия  в нея, което  не е отречено и от самата касационна инстанция. Това поставя жалбоподателката   в продължителна  обезпокоителна ситуация на уязвимост, безпокойство и унижение.

Съдът припомня необходимостта от позоваване на препоръките, приети от международни органи (по-специално от Комитета на министрите и Парламентарната асамблея на Съвета на Европа, както и от Върховния комисар на ООН за правата на човека), относно мерките за борба с дискриминацията въз основа на сексуална ориентация или полова идентичност, сред които е препоръката към държавите да разрешат промяната на името и пола в официални документи по бърз, прозрачен и достъпен начин.

Съдът достига до извода, че като е отказал да признае юридически претендирания от жалбоподателката пол без да изложи достатъчни и обосновани мотиви, окръжният съд неоправдано се е намесил в правото на жалбоподателката на неприкосновен личен живот и така е допуснал нарушение на чл. 8 от Европейската конвенция.

На жалбоподателката е присъдено обезщетение за неимуществени вреди.

…………………

чл.8(право на неприкосновеност на личния и семейния живот, претърсване на жилище без съответното разрешение)+чл. 13 във вр. с чл. 8

Hristova et autres c. Bulgarie(Requête n^o 48411/15), 14 juin 2022

Решение на Комитет

На 26.03.2015 г. полицията извършва претърсване и изземване в селската къща на жалбоподателите без съответното предварително разрешение от съдия. Полицаите изземват една пушка, пневматична пушка и копие на автоматична пушка, три пистолета и боеприпаси. Срещу един от жалбоподателите е образувано досъдебно производство. На следващия ден портоколът е одобрен от съдия с най-общите мотиви, че търсените предмети може лесно да бъдат преместени или скрити, поради което случаят се приема като неотложен и предприетите действия били единственият начин, по който можело да бъдат събрани и запазени доказателствата.

Пред октомври 2015 г. Окръжната прокуратура в Монтана прекратява наказателното производство поради липсата на  достатъчно доказателства за извършване на престъпление.

Съдът отхвърля възраженията за недопустимост на жалбата от страна на Правителството поради неизчерпване на наличните вътрешни средства за защита, отбелязвайки, че в подобни случаи вече е констатирал, че както ЗОДОВ, така и ЗЗД не предоставят подобна защита (Govedarski c. Bulgarie, n^o 34957/12, §§ 72-74, 16 février 2016 et Stoyanov et autres c. Bulgarie, n^o 55388/10, §§ 114 et 115, 31 mars 2016).   Колкото до възражението, че двама от жалбоподателите имали друг постоянен адрес Съдът  отбелязва, че това  не може да лиши семейната им селска къща от характера на „местожителство“ по смисъла на чл.8, като се има предвид, че те са доказали наличието на достатъчно и непрекъснати връзки с това жилище (в този см. Prokopovitch c. Russie, no 58255/00, § 37, CEDH 2004-XI)

По съществото на спора Съдът припомня, че при   идентични обстоятелства на тези в настоящия случай в предходни периоди той е установявал нарушение на чл. 8.  В своите решения по   делата  Govedarski (§§ 78-89) и Stoyanov et autres ( §§ 123-134) той е приел, че липсата на предварително разрешение или на ефективен контрол относно законността и необходимостта от извършването на претърсвания не предоставят достатъчни гаранции срещу произвол и следователно не могат да се разглеждат, че са   „в съответствие със закона“ по смисъла на член 8 от Конвенцията. Съдът счита, че същите тези заключения са приложими и по отношение на претърсването, извършено в дома на жалбоподателите, доколкото преценката за неотложността му  е направена по стереотипен начин, без   мотиви, свързани с конкретните обстоятелства по случая.

Ето защо е установено нарушение на чл. 8.

Съдът приема, че е налице и нарушение на чл. 13 във вр. с чл. 8, позовавайки се на подобието на настоящия случай с този по делата Posevini c. Bulgarie (n^o 63638/14, §§ 83-87, 19.01. 2017) и Stoyanov et autres ( §§ 152-154).

На жалбоподателите е присъдено обезщетение за неимуществени вреди.

…………………….

чл.8(право на неприкосновеност на личния и семейния живот, позитивни задължения)+ чл.5§4 (право на периодичен съдебен контрол при задържане)+чл.13 във вр. с чл. 8

I.G.D. c. Bulgarie (requête no 70139/14),7 juin 2022

Жалбоподателят е роден през 2001 г. След разялата  на родителите си през 2001, последвана и от развод през 2003 г., в ранните си детски години той е отглеждан от баба си по майчина линия между 2004 и 2007 г., а после и от баща си , с когото живее между 2009 и 2010 г. През този период той е жертва на домашно насилие от тези лица, поради което е извеждан и настаняван в различни институции по Закона за закрила на детето. Жалбоподателят живее и с майка си, но често сменят своето местоживеене, а мъжът, с когото съжителства, също е агресивен както по отношение  на нея, така и към детето.

През периода 2011 – 2015 г. с решение на районен съд той е настанен в социално-педагогически интернат (първоначално в с. Стралджа, а впоследствие е преместен в с. Варненци) поради сексуални прояви с по-малки деца и провокирането на пожар. Наред с това в полицията са регистрирани и редица негови дребни кражби. Възпитателната мярка е наложена на основание Закона за борба срещу противообществените прояви на малолетни и непълнолетни.

Докато пребивава в интерната в с. Стралджа, през 2013 г.  той става жертва на физическо насилие от страна на възпитател, което се установява и от медицинското обследване (удари по краката, интимните части и главата с чанта за лаптоп). След установяването на този инцидент детето е изведено от интерната и временно е настанено в кризисен център, откъдето с решение на съда е преместено в другия интернат, който е на 400 км от родния му дом.

Молбите на майката до местната комисия за преустановяване на възпитателната мярка през 2013 и 2014 г., както и потърсеното неколкократно съдействие в този смисъл от отдела за закрила на детето са оставени без разглеждане. Сезирането на съда с подобно искане от страна на майката е обявено за недопустимо.

През 2015 г. поради изтичането на максималния срок за пребиваване в такова учреждение жалбоподателят е настанен в защитено жилище.

През целия период на пребиваване в различни институции той многократно е обследван от психолози и психиатри, които установяват редица сериозни проблеми в неговото умствено, психическо и емоционално състояние. Правени са препоръки детето да бъде включено в семейната среда и да му се осигурят специализирани психологически и педагогически грижи, тъй като е с изостанало умствено развитие,  страда от дислексия и има чести агресивни прояви. Тези мерки не са реализирани.

Жалбоподателят твърди, че настаняването му в СПИ и липсата на ефективни контакти с неговата майка представлява нарушаване на правото му на личен и семеен живот. Наред с това той повдига оплакване и за това, че тези индивидуални  аспекти никога не са били предмет на разглеждане от страна на националните власти в хода на прилагането на възпитателната мярка. Повдигнатите оплаквания са както по чл. 8, така и по чл. 13 във връзка с чл. 8.

Оплакванията са приети за допустими, тъй като Съдът приема, че макар и жалбоподателят да е бил отглеждан в различни периоди от баба си и баща си, той е живял  немалко време и с майка си, с която е поддържал тесни контакти. По време на ваканциите тя се е грижила за него, обаждала му се е редовно по телефона, посещавала го е в интерната и е полагала непрекъснато усилия да  прекрати престоя му там.

Във връзка с основателността на оплакванията  Европейският съд достига до извода, че настаняването на жалбоподателя  в СПИ представлява намеса в правото му   на личен и семеен живот. Тази намеса е била предвидена в ЗБППМН и е преследвала законна цел. Що се отнася обаче до нейната необходимост в едно демократично общество той припомня, че висшите  интереси на детето изискват от националните власти приемането на възможно най-леките ограничителни мерки, когато се засяга упражняването на правото на зачитане на семейния живот. Вместо това административните власти, които са сезирали националните съдилища (както за първоначалното настаняване, така и за последващото), са се концентрирали основно върху капацитета на майката да осъществи своите родителски задължения и  да предложи стабилна семейна среда. Установявайки, че й липсва достатъчен капацитет, те са препоръчали най-тежката мярка (настаняване в институция) вместо да потърсят други, по-малко сериозни, които биха могли да укрепят семейния живот на жалбоподателя. Липсва и обяснение защо такива мерки не биха били ефективни.(§89)

Съдът обръща внимание на твърде специфичната ситуация с оглед психическото състояние на жалбоподателя, изискваща специални грижи за неговото развитие и благополучие, която е налагала  връзката с майка му да бъде подкрепена. Това е било известно на властите и поради заключенията на множеството проведени психолого-психиатрични изследвания на детето. Но тези елементи не са били анализирани в светлината на неговите най-добри интереси.(§91) Властите наред с това са пропуснали да разгледат и проблема относно значителната отдалеченост на интернатите от местоживеенето на майката, която е единствената му близка роднина, проявяваща интерес към него.(§92) Не е взето под внимание какви са отрицателните последици поради невъзможността да се поддържат близки и периодични  контакти. Съдът специално отбелязва и факта, че пребиваването на жалбоподателя е продължило цели три години – максималния период, предвиден в ЗБППМН, както и обстоятелството, че тази възпитателна мярка не е била предприета, за да се предостави образователна подкрепа на жалбоподателя, а по-скоро да се предпази обществото от неговите девиантни прояви.

Съдът заключава, че основната мотивация на властите е била да накажат жалбоподателя за поведението му, което се счита за отклоняващо се.   В този контекст, в който   основната цел е била да се защитят правата на другите, властите не намерили   за необходимо да проучат положението на жалбоподателя, който е бил  жертва на редица актове на насилие в интерната, където е бил настанен. През трите години на пребиваване там нито един от различните органи и институции не се е ангажирал да проучи въпросите дали условията за настаняване са били от полза за жалбоподателя, дали са били предназначени да възстановят връзките между него и майка му, както и как да бъде осъществена   реинтеграцията в семейството му.(§§94-95)

Въз основа на обсъдените факти  Съдът достига до извода, че властите не са осъществили анализ, свързан с най-добрия интерес на детето в настоящия случай; че  предприетите процедури не са осигурили достатъчна пропорционалност на намесата с оглед заложените интереси и не на последно място националните органи не  са изпълнили позитивните си задължения, с които са натоварени, да предприемат мерки за улесняване  сближаването между майката и детето й и да  адаптира жалбоподателя в конкретната ситуация . Той установява нарушение на чл. 8 самостоятелно и на чл. 13 във връзка с чл. 8.

Съдът установява наред с това и нарушение на чл. 5§4 поради липсата на периодичен съдебен контрол върху наложената възпитателна мярка.

На жалбоподателя е присъдено обезщетение за неимуществени вреди.

…………………

чл.8(нарушение на правото на  личен и семеен живот поради експулсирането)+  чл.5§1f(прекомерно дълъг срок на задържането преди експулсиране и липса на усърдие от страна на властите)+чл.5§4 (прекомерно забавяне произнасянето на съда по искането за незаконно задържане)

Ali Reza c. Bulgarie (Requête n^o 35422/16), 17 mai 2022

Тъй като оплакванията по чл. 3, чл. 8 и чл. 13 са разгледани едновременно, резюме на решението в тази му част може да бъде прочетено по-горе при оплакванията по чл. 3.

Съдът заличава жалбата от списъка на делата на основание чл. 37§1b от Конвенцията в тази й част, тъй като заповедта за експулсиране не може да бъде изпълнена и така въпросът за нарушаване на чл. 3,8 и 13 е решен.

Съдът установява нарушение на чл. 5§1f и присъжда обезщетение на жалбоподателя, а оплакването по чл. 5§4 е обявено за недопустимо поради неизчерпване на вътрешните редства за защита.

…………………

чл. 8(право на неприкосновеност на личния живот)+ чл. 3(забрана за малтретиране по повод оплакване за изнасилване – процесуални аспекти, неефективно разследване)

Y.P. c. Bulgarie (Requête n^o 23614/20), 17 mai 2022

/решение на Комитет/

Решението е класифицирано във второ ниво по значимост.

Оплакванията за нарушенията по чл. 3 и чл. 8 са разгледани едновременно, а не самостоятелно. Ето защо резюмето може да бъде прочетено при оплакването по чл. 3.

……………………….

чл.8 (право на неприкосновеност на семейния живот – отношения родители-деца )

/решение на Комитет/

Pavlovi v. Bulgaria (Application no. 72059/16) 1 February 2022

Жалбоподатели са баща, неговата дъщеричка и родителите на първия и баба и дядо на момиченцето /втората жалбоподателка/. То е родено през 2006 г. До 2010 г. детето живее с родителите си, които  след това се разделят. С решение на съда от март 2012 г. родителските права са предоставени на майката и е определен режимът на контакти на бащата с детето му. С друго съдебно решение съдът определя, че третият и четвъртият жалбоподатели имат право да виждат внучката си два пъти в месеца, тъй като това е в интерес на детето. Контактите  на детето с тримата жалбоподатели са преустановени през август 2013 г., когато майката спира да го води   на срещи с баща му.

От есента на 2013 г. първият жалбоподател многократно се обръща за съдействие към социалните служби, полицията, прокуратурата и съдебния изпълнител, за да му съдействат да упражнява родителските си права. Такива усилия полагат и третият и четвъртият жалбоподатели.

През май 2015 г. бащата започва съдебно производство за промяна на родителските права, като иска да му бъде предоставено попечителство  над  детето. През 2017 г. районният съд уважава искането му. Той установява, че родителските му права  не се спазват от 2013 г., а опитите на различните институции се оказват безрезултатни заради  проявилия се синдром на родителско отчуждение у детето спрямо баща му по вина на майката, която насажда негативно отношение на детето към него. В същия период неколкократно е сезирана и прокуратурата за неизпълнение на съдебното решение от 2013 г. Образуваните три наказателни производства срещу майката на втората жалбоподателка обаче приключват с оправдателни присъди.

Европейският съд отбелязва, че жалбоподателите не са били в състояние да упражнят правата си на контакт с детето в продължение на години, макар че са предприели всички предвидени в националното законодателство мерки. Действията на различните институции, ангажирани със случая, не са били нито достатъчни, нито адекватни и навременни, за да съдействат за изпълнение на съдебните решения или да възстановят отношенията на детето с тримата жалбоподатели, въпреки че това е било в негов интерес, което е констатирано от всички съдебни инстанции. Съдът отбелязва, че първият, третият и четвъртият жалбоподатели са демонстрирали търпение и разбиране и всячески са съдействали на властите, но последните   не са проявили достатъчна активност. Съдебният изпълнител не е налагал редовно глоби на майката, полицията се е задоволявала само с предупреждения, а прокуратурата е завеждала всяка отделна жалба в самостоятелна преписка като в повечето случаи е отказвала да образува наказателно производство. В случаите, когато се е стигало до такова, майката е била оправдавана. Съдът намира, че основните пропуски са в неправилните действия на социалните служби, които не са променили плана си за действие в настоящия случай и не са работили въобще с майката, за да променят нейните нагласи и да я мотивират да не настройва детето срещу баща му. Самите те са чакали твърде дълго преди да задължат майката да им сътрудничи и не са сезирали прокуратурата по повод отказите й да изпълни съдебните решения. Тези пропуски са довели до нарушаване правата на детето.

Европейският съд намира, че адекватните подготвителни мерки са били жизненоважни в началния етап, преди да се задълбочи процесът на родителското отчуждаване, особено като се вземат предвид констатациите в докладите на социалните служби от 2015 г., че детето постепенно се е отпускало в присъствието на бащата и е започвало да разговаря с него, както и че е необходимо предприемането на комплексни мерки, включващи майка и дете. Но съответните органи не са успели да осигурят ефективно навременна и целенасочена подкрепа на детето, което е било от решаващо значение за него, за да приеме да прекарва известно време с баща си и баба си и дядо си.

По повод откритото противопоставяне и  възпрепятстване от страна на майката на тези контакти Съдът, който прави уговорката, че по принцип е противник на принудителните действия, в настоящия случай намира, че по отношение на майката такива е следвало да бъдат предприети и да й се наложат съответните санкции, позовавайки се на своите решения по делата Cengiz Kılıç v. Turkey, no. 16192/06, § 131, 6 December 2011, and, Karadžić v. Croatia, no. 35030/04, § 61, 15 December 2005.

В заключение Съдът достига до извода, че макар и властите да са били ангажирани с настоящия случай през един продължителен период от време, те не са действали с особено старание и не са успели да предприемат всички мерки, за които е могло разумно да се очаква, че ще бъдат приложени, за да се осигури контакта между всички жалбоподатели и да се гарантира правото им на семеен живот.Поради това е установено нарушение на чл. 8 от Конвенцията.

…………………

чл.8 (право на неприкосновеност на личния живот и кореспонденцията)

Ekimdzhiev and Others v. Bulgaria (Application no. 70078/12), 11 january 2022

Решението е класифицирано в първо ниво по значимост.

Жалбоподатели са две неправителствени организации  – Асоциация „Европейска интеграция и права на човека“ и Програма „Достъп до обществена информация“, както и двама български адвокати. Те твърдят, че характерът на тяхната дейност ги излага на риска да бъдат обект на тайно наблюдение и съответните държавни органи да следят тяхната кореспонденция и комуникация, основавайки се на действащото законодателство (Закон за специалните разузнавателни средства /СРС/ и НПК – чл. 172-176), което позволява подобни практики. Наред с това достъпът до тези данни и процедурата по унищожаването им са лишени от съответните гаранции за злоупотреба с получената информация.

В решението е направен подробен преглед на действащото законодателство в тази област, както и на практиката по приложението му. Наред с това са анализирани основните международни актове .

Съдът приема, че макар и да са извършени редица промени в действащото законодателство след постановеното решение по делото  European Integration and Human Rights and Ekimdzhiev v. Bulgaria (no. 62540/00, 28 June 2007),   то, както и практиката по прилагането му,  все още не отговарят на изискваните минимални гаранции срещу произвол и злоупотреби съгласно член 8 от Конвенцията в следните отношения:

а) вътрешните правила, уреждащи съхранението и унищожаването на материали, получени чрез наблюдение, не са  достъпни за обществеността (§ 296 );

б) терминът „обекти“ в член 12, ал. 1 от Закона от 1997 г. не е дефиниран по начин, който да гарантира, че не може да служи като основа за безразборно наблюдение (§303);

в) прекомерната продължителност на първоначалното разрешение за наблюдение от съображения за национална сигурност – две години – значително отслабва съдебния контрол, на който е подложено такова наблюдение (§305);

г) процедурата за разрешаване  (както действа на практика)  не е в състояние да гарантира, че се прибягва до наблюдение, само когато е „необходимо в едно демократично общество“ (§§ 307 – 322);

д) съществуват редица пропуски в законовите разпоредби, уреждащи съхраняването, достъпа, проверката, използването, съобщаването и унищожаването на получените данни от използваните СРС ( §§326- 332);

е) системата за надзор, както е организирана в момента, не отговаря на изискванията за достатъчна независимост, компетентност и правомощия (§§ 335-347);

ж) условията за уведомяване на засегнатите лица са твърде ограничени (§§349-351 ); и

(з) специалното средство за защита, иск по чл. 2 от ЗОДОВ  не е налично на практика във всички възможни хипотези, не гарантира проверка на обосновката на всеки случай на наблюдение (чрез позоваване на разумно подозрение и пропорционалност), не е достъпен за юридически лица и е ограничен по отношение на наличните облекчения (§§ 266-73 и 352-355 ).

Поради това Съдът достига до извода, че тези недостатъци в правния режим изглежда са оказали действително въздействие върху функционирането на системата за тайно наблюдение в България. Повтарящите се скандали, свързани с тайното наблюдение (посочени в §§ 56, 57, 59 и 67) предполагат съществуването на злоупотреби с практики за наблюдение, които изглежда поне отчасти се дължат на неадекватните правни гаранции. Следователно, българските закони, уреждащи тайното наблюдение, не отговарят напълно на изискването за „качество на закона“ и не са в състояние да гарантират, че „намесата“, произтичаща от системата за тайно наблюдение в България, е „необходима в едно демократично общество“ .Поради това е   налице нарушение на член 8 от Конвенцията.

Наред с това Съдът подлага на анализ и системата за запазване на прихванатите комуникационни данни, достъпа до тях и унищожаването им. Той констатира, че законодателството в тази област е било значително усъвършенствано след решението на Съда на Европейския съюз по делото Digital Rights Ireland and Others и решението на Конституционния съд от 2015 г.( № 2 от 12.03.2015 г. по к. д. № 8/2014 г., КС, обн., ДВ, бр. 23/2015 г).Въпреки това обаче то, както и практиката по прилагането му, не отговарят на минималните гаранции срещу произвол и злоупотреби, изисквани от чл. 8 от Конвенцията в следните насоки:

а) процедурата за даване на разрешения не изглежда способна да гарантира, че органите имат достъп до запазените комуникационни данни само когато това е „необходимо в едно демократично общество“ (§§400- 406);

б) не са определени ясни срокове за унищожаване на данни, достъпни за органите в хода на наказателното производство (§408);

в) не съществуват публично достъпни правила за съхраняване, достъп, проверка, използване, съобщаване и унищожаване на комуникационни данни, достъпни за органите (§409 );

г) системата за надзор, както е организирана понастоящем, не изглежда способна ефективно да проверява злоупотребите (§§410-415);

д) разпоредбите за уведомяване на засегнатите лица, действащи в момента, са твърде ограничителни(§§416 и 417); и

е) не изглежда, че има ефективно средство за защита (§§ 379-381 и 418).

Поради изложеното Съдът достига до заключението,  че тези закони не отговарят напълно на изискването за „качество на закона“ и не са в състояние да гарантират, че „намесата“, произтичаща от системата за запазване и достъп до комуникационни данни в България, е „необходима в едно демократично общество“ .

Затова Съдът достига до извода, че е налице и второ нарушение на член 8 от Конвенцията в аспекта на липсата на гаранции за запазване, достъп и унищожаване на получените комуникационни данни чрез използването на СРС.

……..

ЧЛЕН 9 – свобода на мисълта, съвестта и религията

чл. 9(свобода на изповеданията,  разпространяване на лепоставяща информация по повод едно изповедание; липса на неутралитет от страна на държавата, превишаване свободата на преценка на властите, липса на санкции по отношение на властите за употребата на обидни и враждебни термини)+ чл. 46(изпълнение на решенията

Tonchev et autres c. Bulgarie (Requête n^o 56862/15), 13 décembre 2022

Решението е класифицирано във второ ниво по значимост

Трима от шестимата жалбоподатели са  физически лица, – евангелистки пастори  в Бургас. Те сезират Съда от свое име и от името на религиозните сдружения, които представляват –  Българска единна църква на добрата вест,  Първа съборна евангелска църква   и Петдесятна евангелска църква на Филаделфия. През декември 2021 г. пасторът на последната църква уведомява Съда, че оттегля жалбата от свое име и от името на представляваното от него сдружение. Вземайки предвид това обстоятелство, процедурата продължава само по отношение на другите две сдружения и техните пастори в качеството им на физически лица.

На  9 април 2008 г. общината  в гр. Бургас  разпространява  циркулярно писмо, подписано от зам.-кмета и приподписано от председателя  на местната комисия за борба с противообществените прояви на малолетните /МКБППМН/ и офицер от РДВР – Бургас до директорите на всички училища в града. В него те ги уведомяват, че във връзка с наближаващите Великденски празници се наблюдава активизирането на различни религиозни общности, които са нетрадиционни за българските граждани. Наред с това са били получени редица сигнали от родители, които изразяват безпокойството си, че липсва реакция от страна на училищата  и властите и че не е налице достатъчна информация.  С тази цел в синтезиран вид към писмото е приложена информационна записка кои са нежеланите религиозни общности. Те са квалифицирани като „опасни религиозни секти“, които „противоречат на българското законодателство, правата на гражданите и обществения ред“ и чиито събрания излагат участниците си на „психически разстройства“. Сред посочените сдружения са и трите евангелистки църкви. Ръководствата на училищата са поканени в подходяща форма да информират учениците, да посочат какви са били техните реакции и да изпратят съответната информация обратно  до 10 май .

Пресслужбата на общината  разпространява  съобщение със заглавие „Кметът призовава за бдителност по отношение на подновената дейност на религиозните мисионери по повод Великденските празници“. Статии в пресата, печатни или онлайн, повтарят това.

Много училища уведомяват кмета, че учителите са предали на своите ученици предоставената информация.

На 1 април 2011 г.   жалбоподателите, както и други религиозни сдружения, споменати в информационната записка, сезират Администратвния съд в Бургас  на основание Закона за защита от дискриминация. Те твърдят, че с писмото е било нарушено правото им на свобода на изповеданията и на принципа на разделението на църквата от държавата, както и че разпространението на тази информация в медиите е довело до злостна кампания срещу тях. Искането е да се констатира това дискриминационно отношение спрямо тях, да се разпореди на общината и на РДВР да предприемат съответни мерки за възстановяване на вредите и да им бъдат наложени глоби. Съдът прекратява производството, приемайки, че не може да се произнесе относно вредите без да има произнасяне от страна на Комисията за защита от дискриминация /КЗД/дали е налице такава. Неговото определение е потвърдено от ВАС. Производството пред  КЗД приключва с решението й от 1 ноември 2013 г., в което се приема, че намесата от страна на общината (не е прието, че МВР е пасивно легитимирано в този спор) не е била непропорционална, поради което молбата е отхвърлена. Това решение е оставено в сила от ВАС.

Пред Европейския съд са повдигнати оплаквания по чл. 9 поради това, че разпространеното писмо от 9 април от община Бургас е съдържало клеветнически и унизителни твърдения за тяхната религия и това представлява нарушение на правото им на свобода на изповеданията.

Съдът подлага на анализ два въпроса. Първият е дали е налице намеса в правото на изповедание. Той отбелязва, че термините, използвани в циркулярното писмо и информационната бележка, наистина могат да се възприемат като клеветнически и враждебни. Въпросните документи са били разпространени от кметството на града до всички училища в града, в който асоциациите-жалбоподатели и пасторите са упражнявали своята дейност. Училищата са били поканени  да докладват как е била представена информация и каква е била реакцията на децата. При тези обстоятелства  дори оспорваните мерки да не са ограничавали пряко правото на пасторите жалбоподатели или техните единоверци да изповядват своята религия чрез богослужение и своите практики, Съдът счита, че тези мерки може да са имали отрицателни последици върху упражняването  тяхната свобода на религията. По-специално, Съдът не вижда причина да се отклони от подхода, възприет в неговите решения по делото Leela Förderkreis e.V. et autres (n^o 58911/00, 6 novembre 2008 и Centre des sociétés pour la conscience de Krishna en Russie et Frolov c. Russie (n^o 37477/11, 23 novembre 2021), тъй като оплакванията на жалбоподателите в настоящия случай са сходни.

Съдът достига до извода, че мерките, от които те се оплакват  , представляват намеса в правото им на свобода на религията. Той отхвърля повдигнатото от правителството възражение относно статута на жалбоподателите като жертви по смисъла на чл. 34 от Конвенцията. (§§54-55)

Вторият въпрос е относно основателността на намесата. Съдът отбелязва, че в компетентността на общината и на  МКБППМН  е да предприемат подходящи мерки за защита на непълнолетните от потенциалните опасности на агресивния прозелитизъм, по-специално чрез предоставяне на заинтересованите страни на полезна информация в това отношение. Разпространението на оспорваното писмо не е попречило на пасторите жалбоподатели или последователите на техните църкви да изповядват религията си чрез богослужение или чрез своите практики.

В контекста на вътрешното производство, инициирано от жалбоподателите, националните власти са обосновали решението си да разпространят оспорваното писмо с появата на територията на общината на няколко инцидента, свързани със случаи на прозелитизъм, считани за злоупотреба, някои от които са довели до подадени жалби в полицията. Те са обяснили подхода си с необходимостта да призоват учениците в града да бъдат бдителни по отношение на подобен риск.  Такова правомощие за превантивна намеса по принцип е съвместимо с позитивните задължения  на договарящите се страни, произтичащи от чл. 1 от Конвенцията. по отношение на гарантирането на правата и свободите на лицата под тяхната юрисдикция. Държавите имат правомощието да проверяват дали дадено движение или сдружение не извършва за предполагаеми религиозни цели дейности, вредни за населението или за обществения ред. (Église métropolitaine de Bessarabie et autres c. Moldova, n^o 45701/99,§113).Чл. 9 не забранява на държавните органи да правят критични оценки на представители или членове на религиозни общности. Въпреки това, за да бъдат съвместими с Конвенцията, такива изявления трябва, от една страна, да бъдат подкрепени от доказателства относно конкретни действия, които могат да представляват риск за обществения ред или за интересите на други лица; от друга страна, следва да се избягва оспорването на легитимността на въпросните вярвания; и накрая, те трябва да са пропорционални на обстоятелствата по делото.

В настоящия случай от прочита на циркулярното писмо и информационната бележка не личи, че техните автори са имали предвид задължението за неутралност и безпристрастност на публичните органи. Напротив, тези документи съдържат отрицателни и категорични оценки. Нещо повече, те неоправдано заклеймяват като отразяващи обичайна практика на тези църкви, някои доказани случаи на злоупотреба с прозелитизъм.Освен това те правят сравнения с доминиращата православна религия и установяват взаимовръзки – по-специално между липсата на почитане на „националните светци“ и разделението на българската нация – което вероятно би се тълкувало като поставящо под въпрос легитимността на вярванията и практиките на изброените в информационната бележка църкви.

Макар и намерението да се предупредят учениците като се информират за тези практики срещу злоупотреби, които би било вероятно да бъдат извършени от определени религиозни групи, да се приеме като оправдано, Съдът не е убеден, че използването на обидните и заклеймяващи термини като споменатите в писмото  е било необходимо за тази цел.

Вярно е, че в хода на националните процедури пред КЗД и административните съдилища авторите на въпросното циркулярно писмо, подобно на други публични органи, са се опитали да омаловажат важността на инцидента и са изразили решимостта си да зачитат свободата на религията на движенията, посочени в него, както и че след 2008 г. подобни писма не са били разпросранявани, но коментарите, счетени за обидни или клеветнически от жалбоподателите, не са били официално оттеглени. Освен това нито Комисията за защита от дискриминация, нито административните съдилища са счели за уместно да санкционират използването на тези обидни изрази.

В заключение, като взема под внимание обидните и враждебни изрази, използвани от публичните власти, за да обозначат в оспорваното писмо религиозното движение, към което принадлежат жалбоподателите, и факта, че започнатите от тях национални производства не  предоставят подходящо обезщетение за техните оплаквания, Съдът достига до извода, че  националните власти са превишили свободата си на преценка, предоставена им от чл. 9 и  несъразмерно са се намесили в правото на жалбоподателите на свобода на религията.

Поради това е установено нарушение на чл. 9.

Съдът не намира за необходимо самостоятелно да се произнася и по повдигнатото оплакване за нарушение на чл. 14, доколкото той е разгледал достатъчно аналитично оплакването в светлината на чл. 9.

Съдът постановява и че на основание чл. 46 от Конвенцията националните власти в сътрудничество с Комитета на министрите имат повече възможности да решат и изберат подходящите индивидуални и генерални мерки във връзка с изпълнението на настоящото решение. Той присъжда обезщетения за неимуществени вреди на всеки един от жалбоподателите.

………………

Чл. 14 ЗАБРАНА ЗА ДИСКРИМИНАЦИЯ

чл. 14 във вр. с чл.2(хомофобски мотиви при извършено убийство, които не са отчетени при постановяване на присъдата)+чл. 46(указания за предприемане на генерални мерки)

Stoyanova v. Bulgaria(Application no. 56070/18),14 June 2022

Решението е класифицирано във второ ниво по значимост

На 30.09.2008 г. синът на жалбоподателката (на 25 години) е пребит и удушен в Софийски парк(Борисовата градина) от трима младежи. Той е открит на другата сутрин от гражданин, който се обажда в полицията.  Нападателите са част от група гимназисти, които системно са обикаляли парка и нападали мъже, за които предполагали, че са   хомосексуалисти, извършвайки по думите им „чистка“.

Те са идентифицирани през май 2010 г. въз основа на използвания от един от тях телефон на убития младеж  и през юни с.г. им е повдигнато обвинение.

Двама от тях са осъдени за квалифицирано убийство по чл. 116, ал. 1, т. 6 (извършено по особено мъчителен за убития начин), а третият е разпитван като свидетел, защото е прието, че не е участвал в нападението.  В своите мотиви Софийският градски съд   установява, че в навечерието на убийството групата от петима младежи, в която са били двамата подсъдими, се е разделила на две, за да напада хора, възприемани от тях като хомосексуалисти. Независимо от това според съда  хомофобските мотиви за нападението не са накарали нападателите да ескалират атаката си до нивото на убийство. Целта им е била по-скоро да го „наритат“ и  да го набият. Наред с това той не приема тезата на прокуратурата, че в случая са налице и хулигански подбуди и ги оправдава по това обвинение.  На подсъдимите са определени наказания  при многобройни смекчаващи обстоятелства – съответно тринадесет години и четири години и десет месеца (тъй като вторият подсъдим е непълнолетен и са приложени особените правила  на НК за редуциране на наказанията).

Софийският апелативен съд  в решението си от декември 2017 г. приема правната квалификация на престъплението по чл. 116, ал. 1, т. 6 от НК, но достига до извода, че от субективна страна подсъдимите са действали при евентуален, а не пряк умисъл, тъй като целта им е била да нанесат побой, а не да убият лица, които са им изглеждали като хомосексуалисти. Все пак, въззивната инстанция намира, че не са налице многобройни смекчаващи обстоятелства и увеличава санкциите  на двамата подсъдими на петнадесет и шест години лишаване от свобода.

При определянето размера на наказанията двете инстанции вземат предвид като утежняващо обстоятелство хомофобските мотиви на извършеното престъпление, като го съобразяват и със смекчаващите обстоятелства (чистото съдебно минало, младата възраст и прекомерната продължителност на самия процес). Наред с това  се посочва, че в НК не е предвидено като квалифициращо обстоятелство убийството, мотивирано от враждебност към жертвата.

Върховният касационен съд в решението си  не анализира деянието на подсъдимите в светлината на хомофобските мотиви, а възприема правната квалификация на долните две инстанции. Според тази инстанция хомофобските мотиви не се покриват с   хулиганските подбуди. ВКС намалява наказанията  на десет и четири години и половина. Тези санкции са под установените минимални такива в НК за този вид престъпление.

Европейският съд в своите мотиви отбелязва, че  макар и с известно закъснение лицата, които са нападнали и убили сина на жалбоподателката, са били  идентифицирани и след това срещу двама  от тях са повдигнати обвинения и те са осъдени . Поради това  този аспект на делото не  разкрива липса на решимост от страна на българските власти да подведат  нападателите под отговорност. Освен това жалбата на жалбоподателката не е насочена срещу някакви недостатъци в начина, по който е разследвано нападението, а по-скоро срещу начина, по който подобни атаки се криминализират в България и произтичащата от това правна характеристика на убийството на сина й и наложените във връзка с това наказания.  Ето защо   Съдът анализира доколко  българското наказателно право и неговото прилагане от българските съдилища по отношение на този случай са позволили да се отговори по подходящ начин на хомофобските мотиви за нападението.

Европейският съд прави уговорката, че не е негово  задължение   да се произнесе дали българските съдилища правилно са отказали да характеризират   хомофобските мотиви като хулигански  по смисъла на чл. 116, ал. 1,т.11 НК. Нито е в компетенциите му да посочва дали Върховният касационен съд е оценил правилно  съотношението между смекчаващите и отегчаващи вината обстоятелства  при определяне  присъдите на подсъдимите. Все пак за него е „поразително,“ че при  този  анализ ВКС, за разлика от двете по-долни инстанции,  дори не споменава хомофобските мотиви за нападението, въпреки че те са били  основна характеристика на случая, а се фокусира изцяло върху други въпроси.(§67) Според особеното мнение на съдиите Eicke  и Vehdbović обаче това е самостоятелно основание за установяване на нарушение на чл. 14 във вр. с чл. 2.

Наред с това, макар че не е негова задача да се произнася относно справедливостта на присъдите, за Съда е „обезпокоително“, че ВКС е приел, че подсъдимите заслужават специална снизходителност и им определя присъди доста под законно установения минимум. Независимо от това той отбелязва, че не би могъл да стигне до извода, че присъдите са били явно непропорционални на сериозността на деянието на  нападателите с оглед неговата практика. (§68)

Съдът намира, че е в неговата компетентност да извърши проверка дали националното право, приложено в конкретния случай, е довело до резултати, които са в противоречие с чл. 14, разгледан в светлината на чл. 2. Той констатира, че  убийство, мотивирано от враждебност към жертвата поради нейната действителна или предполагаема сексуална ориентация, не е квалифициращо обстоятелство или такова, което да се третира като по-тежко наказуемо поради  специален дискриминационен мотив, който стои в основата му.

Макар и да е направен опит да се аргументира тезата, че въпреки липсата на изричен текст хомофобските мотиви могат да бъдат квалифицирани като хулигански подбуди (както от страна на жалбоподателката, така и от прокуратурата и правителството), в конкретния случай както САС, така и ВКС, не възприемат изложената теза.  Съдът не си позволява да отправя критика към националните съдилища, доколкото  взема предвид принципа, че наказателният закон не трябва да се тълкува разширително в ущърб на обвиняемия.

Европейският съд отбелязва, че макар и СГС и САС да анализират хомофобските мотиви и да ги вземат под внимание при индивидуализацията на наказанията, очевидно няма индивидуална оценка на тежестта на всяко едно от смекчаващите и отегчаващите обстоятелства. Поради това той достига до извода, че в случая не може да се каже, че  хомофобските мотиви за нападнието са имали някакъв измерим ефект на това ниво на анализа.(§ 72)

Така въпреки че българските съдилища съвсем категорично установяват, че нападението срещу сина на жалбоподателката е било мотивирано от враждебност на подсъдимите към хора, които те са приемали като хомосексуалисти, от тази констатация не са произтекли никакви материално правни последици.

Оттук следва и изводът, че държавата  не е изпълнила в достатъчна степен своето задължение да гарантира, че подобни смъртоносни нападения, мотивирани от враждебност към действителна или предполагаема сексуална ориентация на жертвите, няма да останат без подходящ и адекватен отговор.

Съдът намира, че не се налага да изследва самостоятелно въпроса за наличието на непряка дискриминация при постановяването на присъдата във връзка с това, че различните случаи на убийство (вкл. тези, при които не са налице хомофобски мотиви) са третирани еднакво, тъй като междувременно българското законодателство е било изменено през 2011 г. и към т. 11 на чл. 116, ал. 1 като квалифициращи обстоятелства са добавени расистките или ксенофобските подбуди.

Ето защо е установено нарушение на чл. 14 във връзка с чл. 2 от Конвенцията.

Съдът намира, че е необходимо да се произнесе и на основание чл. 46 от Конвенцията, за да бъдат избегнати занапред подобни повтарящи се нарушения (т.е. той задължава страната ни да предприеме съответните генерални мерки).Без да дава конкретни указания дали се налагат промени в законодателството или в практиката по прилагането на закона Европейският съд посочва, че „България трябва да гарантира, че насилствените нападения (в частност тези, които водят до смърт на жертвата),мотивирани от враждебност към действителната или предполагаемата й сексуална ориентация, следва да се третират като по-тежко квалифицирани в наказателноправен аспект като това естествено трябва да бъде в пълно съответствие с изискването да не се тълктува разширително в ущърб на обвиняемия“.(§79)

На жалбоподателката е присъдено обезщетение за неимуществени вреди.

………………..

ПРОТОКОЛ 1

чл. 1 от Протокол 1 – право на мирно ползване на собствеността

чл. 1 от Протокол 1(право на собственост – прекомерно забавяне на обезщетение след отчуждаване на имот; принцип на пропорционалност)

Ganchevi v. Bulgaria,(Application no. 40026/19),6 December 2022

Решение на Комитет

Казус, подобен на Kirilova and Others v. Bulgaria (nos. 42908/98 and 3 others, 9 June 2005)

Жалбата  е по повод забавено предоставяне на обезщетение на жалбоподателите за имоти на техните предшественици, които са били отчуждени за градоустройствени цели през 1983 г. от общинските власти на Добрич. Жалбоподателите е трябвало да получат апартамент в сграда, която властите възнамерявали да построят. Строителните работи започват през 2010 г., но през 2014 г.   поради финансови затруднения, изпитвани от общината, строителството е спряно.

През 2015 г. жалбоподателите отправят искане до кмета на общината да получат  апартамент в друга сграда, но направеното им предложение намират за неприемливо и отказват да го приемат. Вместо това искат финансова компенсация. На това тяхно искане отговор на получават. През ноември 2019 г. строителните работи са възобновени и по информация на правителството се очаква сградата, в която се намира апартаментът на жалбоподателите, щяла  да бъде окончателно завършена до края на ноември 2022 г. До датата на последната комуникация със Съда през септември 2022 г. жалбоподателите  все още не са получили апартамента си или някаква алтернативна компенсация.

Съдът не приема възраженията на Правителството за неизчерпване на вътрешните средства за защита и заключава, че жалбата е допустима. Той отбелязва, че правото на жалбоподателите да получат апартамент като компенсация за отчуждената собственост на техните предшественици възниква през 1983 г. и те все още не са получили апартамента си или някаква алтернативна компенсация. Така в настоящия случай забавянето е тридесет години (от влизането в сила на Протокол № 1 към Конвенцията за България през 1992 г. нататък).

Съдът посочва, че община Добрич никога не се е отказала от плановете си да построи сградата, в която се намира апартаментът на жалбоподателите, и активно е търсила финансиране, за да завърши строителството. Ето защо, въпреки че не са приели предложения им друг апартамент, намирайки го за неподходящ, и не са продължили искането за получаване на финансова компенсация, те не трябва да бъдат критикувани за решението си да направят това и да изчакат изграждането на тази сграда. Следователно те не са виновни за част от забавянето на процедурата по компенсация.

Що се отнася до властите, в настоящия случай не изглежда, че те са проявили нежелание да помогнат на жалбоподателите, нито че са се противопоставили активно на опита на последните да получат дължимия им апартамент. Въпреки това забавянето, причинено по тяхна вина, не е надлежно обосновано, тъй като липсата на достатъчно финансови ресурси на община Добрич  само по себе си не може да оправдае толкова дълго забавяне.  Освен това, дори да се приеме, че жалбоподателите ще получат дължимия им апартамент през втората половина на 2022 г., остава фактът, че в продължение на много години  те са били изправени пред несигурност и е трябвало да понесат прекомерно бреме. По този начин, дори след евентуалното  предоставяне на апартамента, справедливият баланс, изискван съгласно член 1 от Протокол № 1, няма да бъде постигнат. Ето защо е установено нарушение на чл. 1 от Протокол 1 и на жалбоподателите е присъдено обезщетение за неимуществени вреди.

…………………………

чл. 1 от Протокол 1(право на собственост – прекомерно забавяне на обезщетение след отчуждаване на имот; принцип на пропорционалност)

Stoyanova v. Bulgaria (Application no. 40101/19), 6 December 2022

Решение на Комитет

Казус, подобен на Kirilova and Others v. Bulgaria (nos. 42908/98 and 3 others, 9 June 2005)Жалбата е свързана със забавеното предоставяне на обезщетение на жалбоподателката за имота на нейните родители, който е бил отчужден за градоустройствени нужди през 1985 г. от общинските власти на Добрич. Тя е  трябвало да бъде обезщетена с апартамент в сграда, която властите са възнамерявали да построят. Строителните работи започват през 2010 г., но през 2014 г. са спрени  поради финансови затруднения, изпитвани от общината. Те са възобновени през  ноември 2019 г.  и според  информация, предоставена от правителството, сградата се очаква да бъде завършена до 30 ноември 2022 г. Жалбоподателката не е получила апартамента си или някаква алтернативна компенсация до момента, в който страните са подали последна информация до Съда през септември 2022 г.

На 31 август 2020 г. жалбоподателката завежда иск за вреди по ЗОДОВ, претендирайки обезщетение за забавянето на предоставянето на апартамента, който й се полага за периода от 1 септември 2015 г. до 1 септември 2020 г. В окончателно решение от 10 февруари 2022 г. ВАС  приема, че общината е отговорна за непредаването на апартамента в разумен срок, и присъжда на жалбоподателката 14 440  лева  имуществени вреди и 5000 лв.   неимуществени вреди. Сумите  са изплатени на жалбоподателката през март 2022 г.

Съдът констатира, че правото на жалбоподателката да получи апартамент като компенсация за отчуждената собственост на родителите й възниква през 1985 г. и тя все още не е получила апартамента си или каквато и да е алтернативна компенсация. Така закъснението е тридесет години (от влизането в сила на Протокол № 1 към Конвенцията за България през 1992 г.). Съдът не приема възраженията на Правителството, че жалбоподателката сама е виновна за част от забавянията, защото  е можела да поиска алтернативен апартамент или финансова компенсация вместо отчуждения имот.

Той посочва, че община Добрич никога не се е отказала от плановете си да построи сградата, в която се намира апартаментът на жалбоподателката, и активно е търсила финансиране, за да завърши строителството. Следователно тя не трябва да бъде критикувана за решението си да изчака това строителство и да не търси алтернативни решения като финансова компенсация или компенсация чрез друга собственост. Що се отнася до властите, в настоящия случай не изглежда, че те са проявили нежелание да помогнат на жалбоподателката, нито че са се противопоставили активно на опита й да получи дължимия й апартамент. Въпреки това забавянето, причинено по тяхна вина, не е надлежно обосновано, тъй като липсата на достатъчно финансови ресурси на община Добрич   само по себе си не може да оправдае толкова дълго забавяне.В този аспект Съдът се позовава на аргументите си, изложени в § 122 от решението по делото Kirilova and Others.

Освен това, дори да се приеме, че жалбоподателката ще получи апартамента, който й се полага през ноември 2022 г., остава фактът, че в продължение на много години тя е била изправена пред несигурност и е трябвало да понесе прекомерна тежест. По този начин, дори след възможното предаване на апартамента, справедливият баланс, изискван съгласно член 1 от Протокол № 1, няма да бъде постигнат (виж Kirilova and Others,§123). Поради това е установено нарушение на чл. 1 от Протокол 1 и на жалбоподателката е присъдено обезщетение за неимуществени вреди.

…………………

чл. 1 от Протокол 1(право на собственост – прекомерно забавяне на обезщетение след отчуждаване на имот; принцип на пропорционалност)

Halil v. Bulgaria, (Application no. 40029/19), ), 6 December 2022

Решение на Комитет

Казус, подобен на Kirilova and Others v. Bulgaria (nos. 42908/98 and 3 others, 9 June 2005)

Жалбата е свързана със забавеното предоставяне на обезщетение на жалбоподателя за имот, който е бил отчужден за градоустройствени мероприятия  през 1983 г. от общинските власти на Добрич. Той е  трябвало да бъде обезщетен с апартамент в сграда, която властите са възнамерявали да построят. Строителните работи започват през 2010 г., но през 2014 г. са спрени  поради финансови затруднения, изпитвани от общината. Те са възобновени през  ноември 2019 г. и според  информация, предоставена от правителството, сградата се очаква да бъде завършена до 30 ноември 2022 г. Жалбоподателят не е получил  апартамента си или някаква алтернативна компенсация до момента, в който страните са подали последна информация до Съда през септември 2022 г.

На 31 август 2020 г. жалбоподателят  завежда иск за вреди по ЗОДОВ, претендирайки обезщетение за забавянето на предоставянето на апартамента, който му се полага за периода от 1 септември 2015 г. до 1 септември 2020 г. В окончателно решение от 20 декември 2021 г. ВАС  приема, че общината е отговорна за непредаването на апартамента  в разумен срок, и присъжда на жалбоподателя 18 280 лева  имуществени вреди и 3000 лв за неимуществени вреди. Сумите са изплатени му през януари  2022 г.

Съдът констатира, че правото на жалбоподателя да получи апартамент като компенсация за отчуждената собственост  възниква през 1983 г. и той все още не е получил апартамента си или каквато и да е алтернативна компенсация. Така закъснението е тридесет години (от влизането в сила на Протокол № 1 към Конвенцията за България през 1992 г. ).Съдът не приема възраженията на Правителството, че жалбоподателят сам е виновен за част от забавянията, защото  е можел да поиска алтернативен апартамент или финансова компенсация вместо отчуждения имот.

Той посочва, че община Добрич никога не се е отказала от плановете си да построи сградата, в която се намира апартаментът на жалбоподателя, и активно е търсила финансиране, за да завърши строителството. Следователно той не трябва да бъде критикуван за решението си да изчака това строителство и да не търси алтернативни решения като финансова компенсация или компенсация чрез друга собственост. Що се отнася до властите, в настоящия случай не изглежда, че те са проявили нежелание да помогнат на жалбоподателя, нито че са се противопоставили активно на опита му да получи дължимия  апартамент. Въпреки това забавянето, причинено по тяхна вина, не е надлежно обосновано, тъй като липсата на достатъчно финансови ресурси на община Добрич   само по себе си не може да оправдае толкова дълго забавяне. В този аспект Съдът се позовава на аргументите си, изложени в § 122 от решението по делото Kirilova and Others.

Освен това, дори да се приеме, че жалбоподателят ще получи апартамента, който му се полага през ноември 2022 г., остава фактът, че в продължение на много години той е бил изправен пред несигурност и е трябвало да понесе прекомерна тежест. По този начин, дори след възможното предаване на апартамента, справедливият баланс, изискван съгласно член 1 от Протокол № 1, няма да бъде постигнат (виж Kirilova and Others,§123). Поради това е установено нарушение на чл. 1 от Протокол 1 и на жалбоподателя е присъдено обезщетение за неимуществени вреди.

…………………….

чл. 1 от Протокол 1(позитивни задължения на държавата, мирно ползване на собствеността)

Nikolay Kostadinov v. Bulgaria (no 21743/15), 8 Novеmbеr 2022

Жалбата е по повод бездействието на властите във връзка с извършена „кражба“ на дружество. Тя е подобна на казуса Shesti Mai Engineering OOD and Others v. Bulgaria, no. 17854/04, § 79, 20 September 2011.

През 2004 г. жалбоподателят и сестра му регистрират „Вандом“ ООД като съдружници с равни дялове. През същата година те купуват 5 дка земя в индустриалната зона на гр. Варна, за да развиват бизнеса си.  На 27 декември 2007 г. дружеството сключва договорна ипотека с банка като обезпечение на кредит, който да му бъде отпуснат. Документите са внесени в имотния регистър на 28 декември. Междувременно получават съобщение, че на същата дата, но преди вписването на договорната ипотека непознато за тях лице – Д.А., действащо от името на дружеството,  е продало на себе си процесната земя.За изповядването на сделката са представени документи, за които впоследствие ще се установи, че са фалшифицирани, включително и пълномощно от името на сестрата, която е била вписана като управител към онзи момент.  Тази сделка, макар и представена по-късно в имотния регистър от договора за ипотека, е вписана първа. Скоро след това имотът е продаден   на Х.Х, а през 2010 г. е извършена още една препродажба на фирма В. В качеството си на управител сестрата на жалбоподателя предявява иск rei vindicatio срещу новия собственик Х.Х. Производството е прекратено по искане на новия управител на дружеството И.Д.

Междувременно  се установява, че братът и сестрата не фигурират като съдружници в дружеството по силата на внесени промени, заявени в търговския регистър на 27 декември 2007 г. – протокол от общо събрание с решение за прехвърляне на дяловете на брата и сестрата на трето лице и пълномощно, с което Д.А. е упълномощен да подаде документите. По-късно ще се установи, че подписите под тези документи са подправени. На основание внесените документи СГС постановява решение на 23.01.2008 г. , по силата на което единственият собственик на „Вандом“ ООД е Д.А.  През  септември същата година Д.А. продава всичките си дялове на друго лице, което след това ги препродава. През годините многократно съдружниците се сменят, като  всеки нов собственик променя и седалището на дружеството – в София, Габрово, Благоевград, Девня.

Братът и сестрата сезират прокуратурата за извършените измамни действия с имота и с дружеството им, като посочват, че вероятно се касае за организирана престъпна група, в която участват освен Д.А., но и Х.Х. и Д.И. Образувани са две самостоятелни наказателни производства. Едното е пред СРС – по повод представянето на преправени документи пред търговския регистър. То е водено само срещу Д.А., който се признава за виновен и  сключва споразумение с прокуратурата за използването на преправени документи пред официален орган на власт. Осъден е на една година лишаване от свобода и е приложен чл. 66 НК. Срещу други лица не е водено разследване.

По второто  наказателно производство на 22 ноември 2011 г. Варненският окръжен съд признава Д. А. виновен за квалифицирана измама при продажбата на имот на себе си, с което е причинил вреда в особено големи размери на дружеството „Вандом“,  оценена на 785 000 лв чрез използването на преправени документи. В процеса не се доказва дали Д.А. сам е преправил документите. Д.А. е признат за виновен и е осъден на 11 месеца лишаване от свобода и отново е приложен чл. 66 НК. Срещу други лица не е проведено разследване.

Жалбоподателят и   сестра му предприемат редица действия, за  да си върнат собствеността върху дяловете във „Вандом“ ООД на основание чл. 29, ал. 2 от Закона за търговския регистър и чл. 537 от ГПК.  Благоевградският окръжен съд отказва да наложи поисканите обезпечителни мерки (запор върху всички дялове във „Вандом“ ООД, забрана на управителите на дружеството да вземат каквито и да е управленски решения и спиране на всички бъдещи вписвания в регистъра на дружеството. Мотивът е, че макар и искът да е вероятно основателен,  така „би се затруднила дейността на дружеството“. Определението е оставено в сила от Софийския апелативен съд /САС/. С решението на САС от 24.03.2013 г.  е прието, че всички вписвания в търговския регистър за прехвърляне дяловете на дружеството на Д.А., както и последващите такива  са нищожни, тъй като експертизите установяват, че съответните документи не са подписвани от брата и сестрата. Решението не е допуснато до касация с определение от 13.05.2014 г. То е публикувано в търговския регистър на 15.09.2014 г.

Междувременно в периода ноември 2012 – май 2014 г. , докато посоченото производство  е висящо, са направени редица нови вписвания   в търговския регистър по отношение на дружеството – прехвърляне на дялове на нови собственици, назначаване на нови управители, промяна на седалището на фирмата, запор върху дялове на един от съдружниците по искане на НАП, увеличение на капитала на дружеството.

Жалбоподателят представя влязлото в сила решение на Агенцията по вписванията с искане да бъдат отразени новите обстоятелства, но получава отказ, тъй като извършениет промени в периода 2012-2014 г. не са били предмет на воденото дело, не са обявени за нищожни и ако това бъде сторено, биха се накърнили правата на трети лица и на фиска. Отказът е обжалван, но е отхвърлен от Варненския окръжен съд, а решението е оставено в сила от Апелативния съд.

Братът и сестрата завеждат ново производство по повод вписванията, направени между 2012-2014 г. с петитум те да бъдат заличени. Същевременно са поискани и обезпечителни мерки, които съдът частично уважава, но апелативния съд ги отменя, намирайки ги за прекомерни. Неколкократно в хода на производството са правени такива искания, но   въззивната инстанция неизменно е отменяла определенията на окръжния съд с мотива, че те са прекомерни и представляват недопустима намеса в дейността на дружеството. Исковата претенция е уважена от окръжния съд, но Апелативният съд отменя решението с мотива, че решението по предходното производство е обявено в търговския регистър на 15.09.2014 г. и то действа занапред, а лицата, които са придобили права в периода 2012-2014 г. са добросъвестни, поради което и направените вписвания в този период са валидни.

Братът и сестрата предявяват  нов ревандикационен иск  от свое име и от името на „Вандом“ ООД срещу дружеството В. , което е станало собственик на имота. Техният иск в лично качество е отхвърлен поради липса на процесуална легитимация. По производството от името на дружеството е прието, че продажбата е нищожна, но дружеството В. не е осъдено да предаде владението, тъй като представляващият  „Вандом“ ООД прекратява  тази част на производството.

Същата фирма В. сезира съда с искане за обявяване в несъстоятелност на „Вандом“ ООД поради неизпълнение на задължение по сключено споразумение да прекрати съдебното производство в кратък срок, като в противен случай ще дължи обезщетение от 500 хил. лв. Тъй като ангажиментът не е изпълнен в договорения срок, кредиторът претендира, че тази сума е дължима и предявява искането си пред съда. С решение от март 2015 г. дружеството е обявено в несъстоятелност. Братът и сестрата не са допуснати да участват в производството, нито е уважено искането им за спиране на същото докато приключи процедурата по обявяване на недействителност на вписванията между 2012-2014 г.  През април 2021 г. дружеството е заличено от регистрите.

Жалбоподателите повдигат оплаквания по чл. 6§1, чл. 13 и чл. 1 от Протокол 1. Съдът намира за уместно да ги разгледа в светлината на чл. 1 от Протокол 1.

Той отбелязва, че няма спор между страните, че като собственик на дялове и активи на дружеството жалбоподателят е имал „притежание“ по смисъла на чл. 1 от Протокол 1.  Намесата в неговите „притежания“ започва с измамни действия на частно лице. Делото се отнася до отговора на националната правна система на тези действия, т.е.   до позитивните задължения на държавата  да гарантира, че правата на собственост са достатъчно защитени от закона и че са осигурени адекватни средства за защита, чрез които жертвата на намеса може да защити правата си. Когато  намесата в правата по член 1 от Протокол № 1 е   от наказателно естество, позитивното задължение на държавата може освен това да изисква властите да проведат ефективно наказателно разследване. В конкретния случай не е доказано, че прокуратурата в някакъв момент е разследвала подозренията на жалбоподателя, че Д.A. не е действал сам, а е бил част от престъпна група, а те са били  достатъчно сериозни – имало е индикации за сложно координирано вмешателство срещу притежанията на жалбоподателя. Съществуват сериозни съмнения дали са били положени  разумни усилия за  разкриване обхвата на престъпленията срещу жалбоподателя и действително замесените хора, а това  може да е било от решаващо значение за защитата на правата му, като се има предвид, че предполагаемата добросъвестност на хората, придобили „Вандом“ ООД през 2012-14 г., е основната причина за отхвърлянето на втория му иск. Съмненията се основават и на нереално ниските наказания, наложени на Д.А.

Предприетите от жалбоподателя съдебни производства за прогласяване нищожността на вписванията не водят до някакъв успешен завършек поради отказите на съдилищата да наложат обезпечителни мерки и поради преценката им за добросъвестност на третите лица, придобили дяловете на дружеството. Съдът достига до извода, че   жалбоподателят не е могъл да възстанови дяловото си участие чрез средството за защита по член 29, ал. 1 от Закона за търговския регистър и член 537,ал. 2 от ГПК. Той не приема възражението на Правителството, че този неуспех е по вина на жалбоподателя, който е трябвало да предяви иска много по-рано, а не през 2011 г. Съдът отчита сложността на установяване на различните измамливи действия в онзи период, в който все още не е имало електронен търговски регистър, а седалището на дружеството е било местено в различни градове. Наред с това жалбоподателят е разчитал, че в хода на наказателното производство ще бъдат установени редица факти, които биха го подпомогнали и улеснили в другите производства. Съдът не е убеден и че нещо би се променило, ако искът би бил предявен преди 2011 г., а въведените по-късно услуги за получаване на SMS  при всяка промяна, не биха били валидни за него, тъй като той не е бил вписан като собственик на дружеството. Поради това Европейският съд заключава, че не вижда причини да приеме, че жалбоподателят   не е използвал надлежно националните процедури, които са били налични към съответния момент, за да  защити правата си като съдружник.

Позовавайки се на сходния казус по жалбата Shesti Mai Engineering OOD and Others v. Bulgaria (§89), Съдът отбелязва, че е липсвала бърза и адекватна процедура в случаи като настоящия, която да протича пред гражданските съдилища и да предотвратява възможността за безнаказано прехвърляне на дялове и акции, още повече, когато обезпечителните мерки явно не предоставят такива гаранции.

През 2012 г. в чл. 19, ал. 2 от Закона за търговския регистър е предвидена нова процедура, съгласно която  компетентният служител на Агенцията по вписванията може да вземе решение да направи вписване в регистъра три дни след получаване на искане за това, като по този начин даде време на представителите на съответната компания да оспорят всяко измамно искане. Но към 2008 г., когато жалбоподателят губи контрола върху компанията си,  процедурата все още не е била достъпна.

Така, макар и да е използвал набор от различни средства, той не е могъл да защити правата си.

С оглед изложените  съображения Съдът заключава, че държавата не е изпълнила позитивното си задължение да гарантира, че „притежанията“ на жалбоподателя са били ефективно защитени чрез използването на законовите средства, налични по това време и установява нарушение на чл. 1 от Протокол 1.

Той намира, че все още не може да се произнесе относно претенциите за имуществени и неимуществени вреди и кани страните в шестмесечен срок от влизане на решението в сила да представят своите писмени претенции и по-специално – за постигнатото споразумение между тях.

Жалбата е квалифицирана във второ ниво по значимост.

…………………………………..

чл. 1 от Протокол 1(право на собственост – прекомерно забавяне на обезщетение след отчуждаване на имот; принцип на пропорционалност)

Ignatova v. Bulgaria (Application no. 39954/19), 18 October 2022

Решение на Комитет

Казус, подобен на делото Kirilova and Others v. Bulgaria (nos. 42908/98 and 3 others, 9 June 2005)

Жалбата е по повод забавеното обезщетение за отчужден имот на жалбоподателката през 1984 г. на основание ЗТСУ  Тя е трябвало  да получи  от община Добрич  апартамент в сграда, която властите планирали да построят. Строителните работи започват през 2010 г., но през 2014 г. са преустановени поради финансови затруднения  и са продължени едва през 2019 г. По информация на правителството сградата би следвало да бъде предадена за ползване през юли 2022 г. Няма информация дали това се е случило след датата на последната комуникация със страните от юни 2022 г.

Съдът намира, че правото на обезщетение възниква за жалботодателката от момента на отчуждаване на имота й. Както тя, така и нейните наследници не получават нито апартамент, нито алтернативна компенсация  в продължение на 30 години от датата на влизането в сила на Конвенцията за Република България.(септември 1992 г.)

Съдът приема, че общината никога не се е отказвала от плановете си да построи въпросната жилищна сграда, в която се намира апартаментът на жалбоподателката. Поради това тя и нейната наследничка не могат да бъдат укорявани, че са решили да изчакат построяването на сградата и не са потърсили финансова компенсация или обезщетение за вреди по ЗОДОВ, както се опитва да възрази Правителството.

Макар че властите не са проявили нежелание да помогнат на жалбоподателката, забавянето от тяхна страна не е надлежно обосновано, тъй като изтъкнатият аргумент от Правителството за недостатъчно финансови ресурси не може да оправдае сам по себе си такова дълго забавяне. Дори и да се приеме, че наследничката на жалбоподателката вече са получили дължимото им обезщетение през втората половина на 2022 г.(което не е потвърдено),  остава фактът, че в продължение на много години тя  е била изправена пред несигурност и е трябвало да понесе прекомерна тежест. По този начин, дори след възможното предаване на апартамента, справедливият баланс, изискван съгласно член 1 от Протокол № 1, не е постигнат.

Поради това Съдът установява нарушение на чл. 1 от Протокол 1 и присъжда на жалбоподателката обезщетение за неимуществени вреди.

…………………..

чл. 1 от Протокол 1(право на собственост – прекомерно забавяне на обезщетение след отчуждаване на имот; принцип на пропорционалност)

Moamer v. Bulgaria(Application no. 40124/19), 18 October 2022

Решение на Комитет

Казус, подобен на делото Kirilova and Others v. Bulgaria (nos. 42908/98 and 3 others, 9 June 2005)

Жалбата е по повод забавеното обезщетение за отчужден имот на майката на жалбоподателите през 1991 г. Тя е трябвало  да бъде обезщетена от община Добрич с апартамент в сграда, която властите планирали да построят. След нейната смърт производството е продължено от нейните син и дъщеря.

Строителните работи започват през 2010 г., но през 2014 г. са преустановени поради финансови затруднения и са продължени едва през 2019 г. По изявления на правителството сградата би следвало да бъде предадена за ползване през юли 2022 г. Няма информация дали това се е случило след датата на последната комуникация със страните от юни 2022 г.

Съдът намира, че правото на обезщетение възниква за жалботодателите от момента на отчуждаване на имота. Те не получават нито апартамент, нито алтернативна компенсация  в продължение на 30 години от датата на влизането в сила на Конвенцията за Република България.(септември 1992 г.)

Жалбоподателите твърдят, че местните власти са изцяло отговорни за прекомерните забавяния в предоставянето на компенсация, независимо дали това се дължи на финансови затруднения, изпитвани от общината, или на небрежност или пасивно отношение от тяхна страна.Правителството възразява за неизчерпани вътрешноправни средства за защита, но възраженията му не са приети от Съда.

Съдът намира, че общината никога не се е отказвала от плановете си да построи въпросната жилищна сграда, в която се намира апартаментът на жалбоподателката. Поради това тя и нейните наследници не могат да бъдат укорявани, че са решили да изчакат построяването на сградата и не са потърсили финансова компенсация, както се опитва да възрази Правителството.

Макар че властите не са проявили нежелание да помогнат на жалбоподателите, забавянето от тяхна страна не е надлежно обосновано, тъй като изтъкнатият аргумент от Правителството за недостатъчно финансови ресурси не може да оправдае сам по себе си такова дълго забавяне. Дори и да се приеме, че наследниците на жалбоподателката вече са получили дължимото им обезщетение през втората половина на 2022 г.(което не е потвърдено),  остава фактът, че в продължение на много години те  са били изправени  пред несигурност и е трябвало да понесат  прекомерна тежест. По този начин, дори след възможното предаване на апартамента, справедливият баланс, изискван съгласно член 1 от Протокол № 1, не е постигнат.

Поради това Съдът установява нарушение на чл. 1 от Протокол 1 и присъжда на жалбоподателите обезщетение за неимуществени вреди.

…………………….

чл. 1 от Протокол 1(намеса в правото на собственост чрез отнемане на банков лиценз и прекратяване дейността на банката)+ чл.6§1(право на справедлив процес – достъп до съд, състезателен процес)

Korporativna Targovska Banka AD v. Bulgaria (Applications nos. 46564/15 and 68140/16), 30 August 2022

Жалбите са депозирани от четирима бивши изпълнителни директори на Корпоративна търговска банка /КТБ/, но от името на банката.

На 20 юни 2014 г. ръководството на банката уведомява БНБ, че не е в състояние да обслужва клиентите си, защото е изчерпана ликвидността й, преустановява всички плащания и отправя искане да бъдат предприети съответните мерки.  На следващия ден БНБ  поставя банката под особен надзор за три месеца,спира плащанията на всички задължения на  банката за този срок,забранява банката да извършва всякакви транзакции, и освобождава  всички членове на Управителния и Надзорни съвет са освободени и назначава извънредни синдици.

БНБ възлага извършването на одит от определени от нея три одиторски компании. На 16 септември БНБ удължава срока на  специалните мерки с още два месеца.

На 6 ноември 2014 г. БНБ решава да отнеме лиценза на КТБ и да сезира компетентния съд за обявяването й в неплатежоспособност и ликвидация, тъй като извършените одити показват отрицателни стойности на собствения й капитал, оценен от  Регламента за капиталовите изисквания (ЕС) № 575/2013

Решението за отнемане на лиценза е оспорено от основния акционер – „Бромак“ ЕООД, както и от други акционери. Бившите изпълнителни директори представят свои писмени бележки по делото, излагайки аргументи, че въпреки отстраняването им те имат право да представляват банката, а наред с това е налице конфликт на интереси межд у БНБ и извънредните синдици.Производството е прекратено от тричленния състав на  ВАС с мотива, че единствено банката има процесуалната легитимация да оспорва  решението на БНБ. Не е взето отношение по аргументите, изложени в писмените бележки на бившите изпълнителни директори, а само по тези, представени от извънредните синдици. Това определение е обжалвано от „Бромак“ ЕООД пред петчленен състав на ВАС. С жалбата е отправено искане и за отправяне на преюдициално запитване   до Съда на ЕС по някои въпроси на европейското законодателство, както и да бъде образувано тълкувателно дело по въпроса кой има право да обжалва решението на БНБ по  чл. 151, ал. 3 от Закона за кредитните институции. С опр. № 3725 от 02.04.2015 г. по адм. д. № 3438/2015 г. петчленният състав оставя без уважение направените искания, намирайки ги за неоснователни и оставя в сила определението на долната инстанция,  приемайки мотивите й.

Междувременно решението за отнемане на лиценза на КТБ е оспорено пред ВАС и от бившите изпълнителни директори на банката, тъй като   те са пряко засегнати от него – отстранени са от длъжност, отнето е правото им да представляват банката,  ограничено е правото им на работа и на свободно разпореждане с активите си. С опр. № 14630 от 04.12.2014 г. по адм. д. № 14813/2014 г., ВАС, VII о. не допуска жалбата до разглеждане,  тъй като приема, че страни в производството по отнемане на банков лиценз са единствено КТБ и БНБ и правните последици засягат банката, а не отделните физически лица. УС и НС нямат самостоятелна правосубектност като органи на КТБ.  Това определение е обжалвано пред 5-членен състав на ВАС, който го оставя в сила, приемайки доводите на предходната инстанция, че решението  на БНБ няма пряко и непосредствено действия върху правното положение на жалбоподателите, поради което те нямат правен интерес да го оспорват. (опр. № 2038 от 25.02.2015 г. по адм. д. № 1813/2015 г., ВАС, петчл. с-в)

Поради същите аргументи не са допуснати до разглеждане и жалбите на председателя на УС  Цв.Василев и на множество акционери на КТБ.

На 7 ноември 2014 г. БНБ отправя искане до СГС за започване на процедура по обявяването на банката в несъстоятелност и нейната ликвидация. В производството са допуснати двамата основни акционери на банката –  „Бромак“ АД и Фондът на Генералния държавен резерв на Султаната на Оман (ФГДРСО), но искането за назначаване на особен представител на КТБ, независим от назначените от БНБ синдици, е отхвърлено. На 22 април 2015 г. СГС уважава исканията на БНБ – обявява банката в несъстоятелност с начална дата 6 ноември 2014 г., открива производство по ликвидация на КТБ, прекратява  правомощията на органите й, лишава я от правото да се разпорежда със собствеността си и разпорежда продажбата на активите й .Съдът посочва, че решението е валидно, но не е в неговата компетентност да се произнася дали то е правилно, тъй като това е в правомощията на ВАС(реш. № 664 от 22.04.2015 г. по т. д. н. № 7549/2014 г., СГС). Съдебният акт  е обжалван от двамата най-големи акционери, както и от бившите изпълнителни директори, действащи заедно с „Бромак“, последователно пред Софийския апелативен съд и пред ВКС. Тези съдебни инстанции оставят в сила решението на СГС и   намират, че жалбите  са недопустими, тъй като чрез него правата им не са пряко засегнати, още повече, че решението за отнемане на лиценза е било вече обжалвано пред ВАС и не може в производство по ликвидация да  се повдига този въпрос. В тези производства КТБ е представлявана от назначените от БНБ извънредни синдици. Не е уважено искането за назначаване на особен представител, който да не бъде зависим от БНБ.

Сезирането на ВАС от бившите изпълнителни директори за   обявяване за нищожно на решението за назначаване на специални синдици на КТБ от страна на БНБ   също е прието недопустимо.

Жалбоподателите повдигат оплаквания за допуснати нарушения на правото на справедлив процес  и правото на мирно ползване на собствеността.

Съдът намира за допустимо оплакването  по чл. 1 от Протокол 1. Той отбелязва, че отнемането на лиценза почти автоматично е довело и до производството по несъстоятелност и ликвидация на КТБ, което само по себе си представлява намеса в правото на мирно ползване на собствеността. Съдът напомня, че КТБ не е имала възможност да оспори мотивите за решението на БНБ да отнеме лиценза й. Установено е и че КТБ не е могла  ясно и практически да получи съдебен контрол на решението на БНБ чрез надлежно представителство. Освен това решението на БНБ не е съпроводено с други процесуални гаранции. КТБ не е била уведомена, че БНБ ще вземе това решение. Не й  е дадена възможност да възрази срещу него нито преди, нито след вземането му, тъй като тези процесуални гаранции са били изрично изключени от вътрешното законодателство. Не е имало и възможност за оспорване на решението на БНБ пред несъдебен орган.

По този начин ситуацията на КТБ е била на практика същата като тази на жалбоподателите по делата Capital Bank AD (§§ 130-40) и International Bank for Commerce and Development AD and Others (§ 106) , тъй като отнемането на нейния лиценз не е било обезпечено от никакви гаранции срещу произвол. Следователно намесата не е била законна по смисъла на член 1 от Протокол № 1.

Съдът установява две нарушения на чл. 6§1 в неговите гражданскоправни аспекти.

Съдът не намира за необходимо отделно да се произнесе налице ли е нарушение и на чл. 13 поради това, че вече е констатирал такива по чл. 6§1 и чл. 1 от Протокол 1.

Той обаче анализира оплакванията и в светлината на чл. 46 от Конвенцията. Що се отнася до индивидуалните мерки  единственият начин да се коригира нарушението на член 6 § 1, свързано с неспособността на КТБ да потърси и получи надлежен съдебен контрол на отнемането на лиценза, според Съда е да й се даде такава възможност. Доколкото обаче е изминал твърде голям период от време, повече от 7 години и интересите на много правни  субекти са засегнати, както и с оглед принципите на правната сигурност, това съвсем не означава, че след  констатацията на незаконосъобразността на  решението за отнемане на лиценза то трябва да бъде отменено. По-скоро би могло да се обсъжда въпросът за някаква форма на компенсация.

Що се отнася до генералните мерки, с оглед на факта, че това е трето решение срещу България с констатирани подобни нарушения, Съдът дава някои насоки, свързани както с промени в законодателството, така и с практиката, за да се преодолеят констатираните несъответствия с практиката му.

Той не уважава искането на КТБ на акционерите й да бъде присъдено обезщетение за имуществени вреди, тъй като посочва, че не е ясно какви биха били последствията, ако процесът беше справедлив, но дава да се разбере, че би могло да се очаква определянето на някаква компенсация.

…………………………

чл. 1 от Протокол 1(право на собственост – реституция на земеделски земи, прекомерно дълъг процес)+ чл.6§1(право на справедлив процес – неизпълнение на съдебно решение)

Dimov v. Bulgaria(Application no. 14642/15), 3 May 2022

/решение на Комитет/

Бащата на наследодателя е бил един от наследниците на г-н К.Й. С влязло в сила решение на ВКС от септември 2002 г. на неговите  наследници е признато правото да си възстановят всички претендирани от тях земеделски имоти с изключение на два. Независимо от това в продължение на дълги години ОСЗГ в гр. Сливен отказва да изпълни решението с мотива, че не можело да се идентифицират тези два парцела, изключени от реституция, тъй като  техните граници  преди кооперирането са различни от съществуващите към настоящия момент. Според общинската служба наследниците трябвало да постигнат споразумение относно земята, която следва да бъде изключена от процеса на реституция.  Едва на 24 октомври 2016 г. Министерството на земеделието взема решение, с което признава, че всички наследници на К.Й. имат право на реституция, но то не може да бъде изпълнени докато наследниците не уредят вземанията си за съответните им дялове в реституираната земя. След жалба от страна на жалбоподателя тази втора част на решението е прогласена за нищожна от съда. Решението му влиза в сила на 18 юли 2017 г. Тази дата е приета от Съда като окончателно приключил процес по възстановяване на собствеността, тъй като няма достатъчно данни от страните  дали това е така по отношение на всички парцели. Има индикации, че за някои от тях не са съставени още кадастрални планове.

Съдът отхвърля всички възражения на Правителството за недопустимост на жалбата.

Той приема, че решението на ВКС от 2002 г. е създало „легитимно очакване“ за собственост у жалбоподателя, поради което чл. 1 от Протокол 1 намира приложение. Съдът достига до извода, че неизпълнението от страна на  властите на това решение и възникналите забавяния на процеса на реституция са  нарушили правото на жалбоподателя на мирно ползване на своите притежания. Той се позовава на своите решения по делата Ramadhi and Others v. Albania, no. 38222/02, §§ 76-77, 13 November 2007, and Velcheva v. Bulgaria, no. 35355/08, § 21, 9 June 2015,   §§ 39 and 49 .

Съдът установява нарушение и на чл. 6§1.

Той присъжда на жалбоподателя обезщетение за неимуществени вреди.

……………………….

чл. 1 от Протокол 1(лишаване от  собственост – конфискация на имущество)

Roca Bulgaria AD c. Bulgarie (Requête no 47080/14),3 mai 2022

/решение на Комитет/

През 2012 г. след  съответните митнически формалности дружеството жалбоподател внася в България партида от 1220 душове за баня и техните аксесоари.  В хода на извършената митническа проверка е установено, че в митническата декларация е посочен неправилен тарифен код. На дружеството е наложена глоба в размер на неплатените мита, възлизаща на  757,70   лева (BGN). Наред с това е конфискувана цялата  партида стоки с митническа стойност  от 14 684,34 лева.

Дружеството обжалва пред районния съд наказателното постановление и жалбата му е уважена, но с окончателно решение  Административният съд във Варна отменя решението на долната инстанция и оставя в сила наказателното постановление, приемайки, че правилният тарифен   код е този, посочен от митническите власти.

Възраженията на Правителството за недопустимост на жалбата не са приети от Съда.

По съществото на спора той отбелязва, че общите принципи относно съответствието на конфискациите, постановени за неспазване на формалностите по митническо деклариране с член 1 от Протокол № 1, са обобщени в няколко негови съдебни решения, а именно: Grifhorst c. France (n^o 28336/02, §§ 81-83, 26 février 2009), Gabrić c. Croatie (n^o 9702/04, §§ 31-35, 5 février 2009) и  Stoyan Nikolov c. Bulgarie (n^o 68504/11, §§ 55 et 56, 20 juillet 2021.

Съдът отбелязва, че в настоящия случай конфискацията на пратката със стоки, внесена от дружеството жалбоподател, представлява намеса в упражняването на правото на мирно ползване на неговата собственост. Тази намеса е   „в съответствие със закона“ по смисъла на чл. 1 от Протокол № 1 и е преследвала цел от общ интерес, а именно – контрол върху вноса на територията на държавата. В настоящия случай обаче властите не са постигнали справедлив баланс между общия интерес и правата на дружеството жалбоподател. По-специално, що се отнася до естеството и тежестта на извършеното нарушение Съдът отбелязва, че се отнася до внос на законни стоки и  единственият пропуск от страна на дружеството жалбоподател е посочването на  неправилен  тарифен код в декларацията за внос. По отношение на санкцията той констатира,  че стойността на конфискуваните стоки е деветнадесет пъти по-висока от щетите, причинени на държавата в резултат на неплащане на дължимите мита и че наложената глоба вече е покрила размера на тези щети. Ето защо конфискацията на всички стоки изглежда непропорционална и  дружеството жалбоподател е понесло прекомерна тежест.

Установено е нарушение на чл. 1 от Протокол 1 и на дружеството е присъдено обезщетение, включващо  стойността на конфискуваните стоки, както и размера на заплатената глоба.

………….

чл. 1 от Протокол 1(право на собственост – прекомерно забавяне на обезщетение след отчуждаване на имот; принцип на пропорционалност)

Bozhilovi v. Bulgaria (Application no.9051/18), 15 march 2022

/решение на Комитет/

Казус, подобен на Kirilova and Others v. Bulgaria (nos. 42908/98 and 3 others, 9 June 2005)

Жалбоподателите са майка и син.  Техният общ наследодател е бил собственик на къща в централната част на гр. София, в която семейството е живяло до 1985 г., когато имотът е отчужден за благоустройствени мероприятия на основание ЗТСУ. През юли същата година е издадена заповед за настаняване на семейството в оборотно жилище. С друга заповед   по чл. 100 от ЗТСУ е определен апартаментът, с който се обезщетява  наследодателят на жалбоподателите и неговото точно местонахождение. През 2006 г. тази заповед е отменена и е издадена друга, по силата на която е определен друг апартамент като обезщетение в същата жилищна сграда. Столична община сключва  договор за строителство със строителна фирма за построяването му, но през 2013 г. тя  изпада в несъстоятелност без да построи сградата.

Между страните има спор дали изпратените писма от Столична община до жалбоподателите, че могат да поискат финансова компенсация вместо обезщетение с друг апартамент през юли и август 2012 г. са получени от жалбоподателите или не. Във всеки случай през декември 2011 и януари 2013 г. жалбоподателите отправят писмено искане да им бъдат предложени други апартаменти като компенсация, но тези искания не са нотариално заверени съгласно промените в закона към онзи момент. През 2013 г.  те предявяват иск по чл. 1 от ЗОДОВ срещу Столична община, като претендират   да им бъде заплатена  пазарната стойност на определения като обезщетение апартамент. Искът е приет за недопустим, тъй като съдът приема, че не е налице бездействие от страна на властите – абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на иск по чл. 1 от ЗОДОВ. Впоследствие многократно са отправян подобни искания и са сезирани редица институции. Към датата на последната комуникация жалбоподателите продължават да живеят в оборотното жилище, в което са настанени през  1885 г.

Европейският съд констатира, че в периода 2012-2013 г. жалбоподателите са разбрали, че няма да получат определения им като обезщетение апартамент. Независимо дали са получили или не писмата от общината, най-късно към момента, когато предявяват своя иск срещу общината те са били информирани, че могат да потърсят финансова компенсация вместо обезщетение под формата на апартамент. Поради това Съдът намира, че жалбоподателите имат известна вина за забавянето на цялата процедура след 2013 г., тъй като не са спазили законовите изисквания (както е в случая на Rashkova and Simeonska v.  Bulgaria [Committee], no. 41090/12, §§ 10-15, 2 February 2017). Според Европейския съд  властите не могат да бъдат  винени за забавянията след 2013 г.  Приложимите правила не са им позволявали  да предприемат каквито и да било стъпки, насочени към замяна на конкретния апартамент  с други активи  без да са били направени  валидни искания от страна на жалбоподателите .

Независимо от горните съображения Съдът отбелязва, че, забавянето от около двадесет години (от 1999 – дата на влизане в сила на Конвенцията  за България и до 2013 г.) за предоставяне на обезщетение за отчужденото имущество на жалбоподателите, за което правителството не е представило никаква обосновка, е значително. Освен това всяко действие, което жалбоподателите биха могли да предприемат, не би приключило автоматично производството по обезщетение, тъй като би трябвало да се вземат допълнителни решения, идентифициращи конкретните активи, които трябва да бъдат предоставени.  Ето защо Съдът достига до извода,  че закъсненията, причинени по вина на властите, са били твърде значителни, че жалбоподателите  е трябвало да понесат прекомерна тежест и че справедливият баланс, изискван съгласно член 1 от Протокол № 1, не е постигнат.  Поради това е  налице нарушение на член 1 от Протокол № 1 към Конвенцията.

Съдът отбелязва, че е възможно и към настоящия момент  жалбоподателите   да поискат финансова компенсация или друг апартамент директно от местните власти, поради което не вижда основание да им присъди дължимата  стойност на апартамента. Доколкото е констатирал  нарушение на чл. 1 от Протокол № 1 във връзка с прекомерното забавяне на производството за обезщетение, той приема, че е оправдано те да бъдат компенсирани и за пропуснатите ползи поради невъзможността да се възползват от дължимото им обезщетение за продължителен период от време. Ето защо Съдът им присъжда обезщетение както за имуществени, така и за неимуществени вреди.

……………………

Чл. 3 от Протокол 1 – право на свободни избори

чл. 3 от Протокол 1(право на лице с психично заболяване да участва в избори)

Genchev c. Bulgarie (Requête n^o 57868/16), 5 juillet 2022

/решение на Комитет/

На 12 май 2005 г. жалбоподателят постъпва на лечение в психиатричната болница в гр. Раднево доброволно.На 3 юни с.г. директорът на болницата издава заповед по повод предстоящите парламентарни избори, че в тях могат да участват само тези пациенти, които не са поставени под запрещение, имат психична пригодност и притежават лична карта. Определени са комисии, които да извършат преценка на психичната пригодност на всяко едно лице, намиращо се в болницата. Заповедта се основава на Закона за избиране нанародни представители от 2001 г. /отм./ На 15 юни медицинска комисия оценява здравословното състояние на жалбоподателя и достига до извода, че той не е годен  да участва в избори. На 22 юни жалбоподателят оттегля желанието си за доброволно лечение. Същия ден директорът депозира искане до районния съд с предложение последният да бъде настанен принудително за задължително лечение и разпорежда незабавното му временно настаняване. На 24 юни българският Хелзинкски комитет сезира прокуратурата по повод разпореждането на директора на клиниката, основавайки се на нарушаването на правото на настанените в клиниката  пациенти, които не са поставени под запрещение, да участват в избори. На 25 юни прокуратурата изпраща отговор, съгласно който решението на директора е  било оправдано с оглед здравословното състояние на някои пациенти, които биха представлявали риск както за самите себе си, така и за останалите, ако напуснат клиниката. Все пак прокуратурата обръща внимание на директора, че правото за участие в избори на пациентите не трябва да бъде ограничавано и препоръчва за в бъдеще да бъде открито бюро за гласуване в клиниката.

През април 2007 г. жалбоподателят депозира искова молба срещу болницата, Министерството на здравеопазването и прокуратурата на основание Закона за защита от дискриминация, претендирайки обезщетение. С решение от декември 2014 г. Административният съд в Стара Загора установява наличието на дискриминация от страна на болницата, но отхвърля иска срещу останалите двама ответници. Обезщетение не е присъдено поради липса на вреди. Това решение е оставено в сила от Върховния административен съд.

Европейският съд отхвърля всички  възражения на Правителството за недопустимост на жалбата(неизчерпване на вътрешните средства за защита, неспазване на шестмесечния срок,) поради ненавременното им  депозиране. По съществото на спора той отбелязва, че  Българската конституция и Законът за избори на народни представители  регламентират предпоставките за упражняване на активното избирателно право. То се предоставя на всички навършили 18-годишна възраст лица, които не са поставени под запрещение, какъвто е случаят на жалбоподателя. По повод организацията на изборите  директорът на клиниката е бил длъжен да състави избирателен списък на лицата, намиращи се в болницата. Но вместо това той е инициирал съставянето на медицинска комисия, която да извърши преценка на психичната годност на жалбоподателя да гласува. Той не е бил включен в избирателните списъци както на болницата, така и по своето местоживеене и не е могъл да упражни правото си на глас на 25 юни 2005 г. Ето защо Съдът установява намеса в неговото право за участие в изборите по смисъла на чл. 3 от Протокол 1. Както става ясно от действащото към онзи момент законодателство и от решенията на съдилищата, липсва правна норма, която да предоставя правомощие на директора да назначи извършването на медицинска експертиза за оценка на психическата пригодност за гласуване на пациентите. Ето защо  заповедта на директора не е била в съответствие със закона.  Тази констатация е достатъчна за Съда, за да достигне до извода, че намесата не е била „предвидена в закона“, поради което не се налага да се извършва преценка дали е преследвала легитимна цел и била ли е тя пропорционална на тази цел. Оттук следва, че начинът, по който действащото национално законодателство е било приложено в конкретния случай, е ограничил правото на жалбоподателя да участва в изборите за народни представители и така се е стигнало да нарушение на самото естество на чл. 3 от Протокол 1 на Конвенцията.

На жалбоподателя е присъдено обезщетение за неимуществени вреди.

………….

чл. 3 от Протокол 1 (право на ограничено запретен да участва в избори)

Anatoliy Marinov v. Bulgaria (Application no.26081/17), 15 February 2022

Жалбоподателят, роден през 1975 г., е бил поставен под ограничено запрещение през 2000 г. поради психично заболяване. Вследствие на това той губи правото си да участва в избори на основание разпоредбата на чл. 42, ал. 1 от Конституцията, съгласно която лицата, поставени под запрещение, нямат право да избират държавни и местни органи и да участват в референдуми.

През 2015 г. жалбоподателят чрез своя настойник и със съдействието на адвокат сезира Русенския окръжен съд с искане за отмяна на частичното запрещение. Доколкото запретените в тези производства могат да бъдат само ответници, съдът указва на настойника да посочи адрес за призоваване на жалбоподателя. Поради неизпълнение на указанието производството е прекратено, а жалбата пред апелативния съд е оставена без уважение. През 2016 г.  ВКС отменя определенията за прекратяване на производството, възобновява същото и връща делото на Русенския окръжен съд, за да се произнесе по същество. Производството повторно е прекратено поради неизпълнение указанията за посочване адрес на жалбоподателя като ответник. В този период поради логистични причини настойниците на жалбоподателя са сменени двукратно. Междуврменно той не успява да участва в проведените  през март 2017 г. парламентарни избори, тъй като е недееспособен. През октомври същата година ГПК е изменен и в чл. 340, ал. 2 от ГПК е регламентирано, че освен настойниците и попечителите ограничено запретените също могат да правят искания за отмяна на запрещението. Жалбоподателят се възползва от тази промяна и сезира Софийския градски съд с искане за отмяна на запращението. С решение от декември същата година съдът уважава искането като приема, че жалбоподателят е способен сам да се грижи за делата си и да ръководи постъпките си.

През Европейския съд е повдигнато оплакване за нарушаване правото на жалбоподателя за участие в парламентарните избори през 2017 г.

Всички  аргументи за недопустимост на жалбата, изложени от Правителството, са отхвърлени от Съда.

Европейският съд приема, че наложеното ограничение се е основавало на закона и е преследвало легитимна цел – да гарантира, че само лица, способни да вземат информирани и смислени решения, могат да участват в избори за законодателна власт в страната. Той обръща  внимание, че правото на участие в избори не е абсолютно и  в тази сфера винаги е предоставял голяма свобода на преценка на националния законодател във връзка с решенията му  относно процедурата за оценка на годността за гласуване на лица с умствени увреждания. Но позовавайки се на своето решение по делото Alajos Kiss v. Hungary (no. 38832/06, 20 May 2010), той подчертава, че абсолютната забрана за гласуване от всяко лице под частично запрещение, независимо от неговите или нейните действителни способности, не попада в никакво приемливо поле на преценка (§ 42 от цитираното решение). По същия начин безразборното отнемане на правото на глас, без индивидуализирана съдебна оценка и единствено въз основа на умствено увреждане, налагащо частично запрещение, не може да се счита за съвместимо с легитимните основания за ограничаване на правото на глас (пак там, § 44).

В конкретния случай българският законодател   не прави разлика между лицата, поставени  под пълно запрещение и тези  – под ограничено запрещение, а засяга гражданите, „поставени под запрещение“ като цяло.  По отношение на жалбоподателя то  е било премахнато едва след решението на СГС от декември 2017 г.

Съдът отбелязва, че в случая  липсват доказателства, че националният законодател е имал намерението да съпостави конкуриращите се интереси или да прецени пропорционалността на ограничението и по този начин да отвори пътя на съдилищата да извършат конкретен анализ на капацитета на жалбоподателя да упражни правото си  да гласува  независимо от решението за поставянето му  под ограничено запрещение. Според Съда Правителството не съумява  да докаже, че националната съдебна практика е позволявала  възможността за премахване на ограничението върху правото на глас на дадено лице в случаите, когато то е поставено под запрещение. Всъщност  подобна възможност не би била в съответствие с националната правна рамка.

Съдът достига до извода, че жалбоподателят е загубил правото си на глас в резултат на автоматичното налагане на общо ограничение на правата на лицата под частично запрещение без да се предвиди  възможност за индивидуализирана съдебна оценка на неговата годност да гласува.  Според него не е приемливо да се третират като единна група всички хора с интелектуални или психични  увреждания и че подобна класификация е съмнителна, поради което ограничаването на техните права трябва да бъде поставено под строг контрол. Съдът достига до извода, че, безразборното отнемане на правото на глас без индивидуализирана съдебна оценка, единствено на основание умствено увреждане, налагащо частично запрещение, не може да се счита за пропорционално на легитимната цел за ограничаване на правото на глас (какъвто аргумент излага Правителството)

Въз основа на изложените аргументи Европейският съд установява нарушение на чл. 3 от Протокол 1 и присъжда обезщетение за неимущетвени вреди на жалбоподателя.

…………..