Домашното насилие в практиката на Европейския съд – тематичен каталог

Домашното насилие в практиката на Европейския съд – тематичен каталог /резюмета на решения/

Чл. 2 – право на живот

Opuz v.Turkey (жалба N 33401/02, решение от 09.06.2009 г.) – чл. 2 (материални аспекти – неизпълнение на позитивни задължения от страна на държавата и процесуални аспекти), чл. 3 (материални аспекти) и чл. 14 във вр. с чл. 2 и чл. 3

/случай на малтретиране на съпругата и убийство на майка й от съпруга на жалбоподателката/

Фактите

През 2002 г. майката на жалбоподателката е застреляна от съпруга на жалбоподателката, докато се опитвала да й помогне да избяга от него. В течение на няколко години преди трагедията съпругът подлагал жалбоподателката и майка й на редица насилствени актове, част от които довели до причиняването на сериозни телесни увреждания на двете жени. Лекарите ги квалифицирали като такива, които са били животозастрашаващи. Инцидентите включвали побои, опит за убийство чрез прегазването им с автомобил от страна на съпруга, нанасяне на удари с нож и др. п. Вследствие на това майката получава сериозни увреждания от автомобила, а на съпругата са нанесени 7 прободни рани с нож. Тези инциденти, както и основателният страх на жените за живота им, нееднократно са били довеждани до знанието на властите. Макар и срещу съпруга на жалбоподателката да били образувани няколко наказателни дела, включително и за заплахите за убийство, за нанесените тежки телесни повреди и опита за убийство, поне в два от случаите делата били прекратявани след като жените оттеглили жалбите си (по всяка вероятност под натиск от съпруга на жалбоподателката). Обаче поради тежестта на два от случаите (във връзка с нанесените увреждания с нож и връхлитането с автомобил върху жените) делата достигнали до съд и съпругът на жалбоподателката бил осъден. За първото престъпление му било наложено наказание 3 месеца лишаване от свобода, заменено впоследствие с глоба, която подлежала на изплащане на части. Насилието достига своята кулминации, когато съпругът застрелва тъща си, което той, по неговите думи направил, за да защити честта си. През 2008 г. бил осъден първоначално на доживотен затвор. Докато делото било висящо по негова жалба пред апелативната инстанция, той бил освободен и отново започнал да заплашва съпругата си. Тя се обърнала за защита към властите, които реагирали едва след седем месеца, когато Европейският съд поискал информация какви действия са предприети от тях в нейна защита.

Преценката на Съда

По оплакването по чл. 2

Европейският съд припомня своя стандарт, съгласно който, при повдигането на оплакване за нарушаване на позитивните задължения на властите за защита на правото на живот в контекста на техните задължения по предотвратяване и пресичане на престъпленията против личността, трябва по убедителен начин да се докаже, че в дадения период те са знаели или че са били длъжни да знаят, че съществува реална и непосредствена опасност за живота на конкретно лице от извършването по отношение на него на престъпно посегателство от трето лице и че те не са предприели действия в пределите на своята компетентност, които разумно би могло да се очаква да предприемат, за да отстранят тази заплаха.

(a) Относно предсказуемостта на заплахата

В настоящия случая тенденцията за изострянето на насилието по отношение на жалбоподателката и майка й е била достатъчно сериоезна, за да се оправдае предприемането на превантивни мерки, защото е съществувала постоянна заплаха за здравето и безопасността на жените. Очевидно е, че съпругът е бил склонен към насилие в семейството и поради това е могло да се предположи, че това насилие ще продължава. Тази ситуация е била известна на властите, а две седмици преди убийството на майка й жалбоподателката уведомява прокуратурата, че животът й е в непосредствена опасност, поради което помолила за съдействие от страна на полицията. Оттук Съдът достига до извода, че възможността за престъпно посегателство е била предсказуема.

(b) Предприели ли са властите необходимите мерки

Съдът най-напред анализира въпроса дали е било оправдано прекратяването на няколко наказателни производства след оттеглянето на жалбите на двете жени. Той обръща внимание на това, че въпреки системността на насилието и използването на смъртоносно оръжие, властите нееднократно прекратяват производствата срещу съпруга, приемайки, че това е „семейна работа“, без да направят преценка за мотивите, от които са се ръководели двете жени, за да оттеглят жалбите си, макар че властите са били информирани за заплахите за убийство. Правителството изтъква довода, че производството не е можело да продължи служебно и поради тази причина, че самото законодателство не е предвиждало такава възможност при оттеглена жалба. Само ако характерът на получените наранявания е бил от такова естество, че се е предвиждало за него отпуск по болест за не по-малко от 10 дни или е водел до нетрудоспособност, само тогава производството се е развивало като такова от общ характер. Съдът критикува това законодателно решение и посочва, че то не съответства на позитивните задължения на държавата да защити своите граждани от насилие в семейството. Той отбелязва, че в настоящия случай не може да се приеме, че властите са оценили опасността, която е представлявал съпругът на жалбоподателката и са достигнали до извода, че задържането му под стража е несъразмерно. Напротив, те въобще не са разгледали този аспект. Съдът обръща внимание, че в делата за насилие в семейството не трябва да се придава повече значение на правата на правонарушителите, отколкото на правото на живот, на физическа и психическа неприкосновеност на пострадалите.

На последно място Европейският съд отбелязва, че властите са могли да предприемат защитни мерки, предвидени в Закона за защита на семейството (Закон N 4320) или да забранят на съпруга да влиза в контакт със съпругата си и майка й, да общува с тях или да се приближава до майката, или да посещава определени райони. Именно поради непредприемането на нито едно такова действие Съдът достига до извода, че властите не са положили необходимите усилия и съответно – не са изпълнили позитивните си задължения за защита правото на живот на майката на жалбоподателката.

Фактът, че разследването на делото за убийство продължава повече от 6 години, а жалбата срещу присъдата все още не е разгледана, се окачествява от Съда като липса на бърза реакция на властите по повод умишлено убийство и то при положение, че извършителят е признал вината си . Поради това Съдът установява нарушение на чл. 2 и в процесуалния му аспект.

По оплакването по чл 3.

Съдът заключава, че реакцията на властите по повод действията на съпруга е била явно несъразмерна с оглед тежестта на извършените престъпления. Съдебните решения не са доказали видим превантивен или сдържащ ефект, а даже са демонстрирали известна снизходителност, защото съпругът получава съвсем незначително по размер наказание лишаване от свобода (заменено впоследстиве с глоба) по повод опита да прегази с автомобила си двете жени. Съдът е поразен, че за нанесените 7 рани с нож той е осъден на незначителна по своя размер глоба. Европейският съд изказва своето недоумение и загриженост, че въпреки продължаващото насилие по отношение на жалбоподателката, властите са продължили да бездействат, макар че тя се е обърнала за помощ към тях. Едва след намесата на самия Европейски съд, който двукратно иска информация за предприетите действия, има реакция от тяхна страна и са взети защитни мерки относно личната неприкосновеност на жалбоподателката. Поради това е установено нарушение на чл. 3 в неговите материални аспекти.

По оплакването по чл. 14 във вр. с чл. 2 и чл. 3

Европейският съд отбелязва, че най-голям е броят на жертви на домашно насилие в Диарбекир /където живее и жоалбоподателката/. Всички жертви са жени, които в по-голямата си част са от кюрдски произход, неграмотни или слабообразовани и, по правило – без собствен източник на доходи. В редица международни доклади се посочва, че властите проявяват снизходително отношение към насилието в семейството, и че достъпнните средства за правна защита не функционират по необходимия начин. Полицията не провежда разследвания по подобен тип жалби, а се опитва да играе ролята на посредник и да мотивира пострадалите да се върнат вкъщи и да си оттеглят жалбите. Често се забелязва задържане изпълнението на съдебните заповеди, издадени от съда, а самите съдилища разглеждат подобни дела като разновидност на бракоразводни дела. Налаганите наказания на домашните насилници, нямат сдържащ ефект и са били смегчавани с позоваването на обичая, традициите и въпросите на честта.

Така насилието в семейството засяга основно жените, докато общата дискриминационна пасивност на турските съдилища създава климат, способстващ насилието. Насилието, на което са били подложени жалбоподателката и майка й,според Съда може да се разглежда като полово базирано и дискриминационно отношение към жените.Поради това е установено нарушение на чл. 14 във връзка с чл. 2 и чл. 3.

……………………….

Kontrová v. Slovakia(жалба № 7510/04, решение от 31.05.2007 г.) – чл. 2 (материални аспекти – неизпълнение на позитивни задължения от страна на държавата)+чл. 13 във връзка с чл. 2

/неспособност на полицията да защити живота на децата на жалбоподателката, впоследствие убити от бащата/

Фактите

На 2 ноември 2002 г. жалбоподателката подава жалба с искане за възбуждане на наказателно производство срещу съпруга й по повод многобройните актове на физическо и психическо насилие, упражнявано върху нея. Скоро след това, между 15 и 17 ноември, придружена от мъжа си, тя оттегля своята жалба. По съвет на полицейския служител жалбоподателката променя съдържанието на жалбата си така, че действията на съпруга й да бъдат квалифицирани като дребно правонарушение, което не е изисквало предприемането на по-нататъшни официални мерки. През нощта на 26 срещу 27 декември 2002 г. близки на жалбоподателката се свързват по телефона с местното полицейско управление и съобщават, че мъжът й има огнестрелно оръжие и заплашва да убие себе си и дацата. Тъй като той междувременно се укрил преди идването на полицейския патрул, полицията придружила жалбоподателката до дома на родителите й и предложили да отиде в участъка, за да бъде съставен протокол. През следващите дни – на 27 и на 31 декември тя и брат й отишли в полицейския участък, където разговаряли с полицейски служител , за да разберат какво е движението по нейната жалба. На 31 декември съпругът й застрелял двете им деца, след което се самоубил. Националните съдилища установили, че убийството е пряко следствие от бездействието на полицията. През 2006 г. отговорните за това полицейски служители били осъдени за немарливото изпълнение на задълженията им (съответно на 6 и 4 месеца лишаване от свобода).

През февруари 2003 г. жалбоподателката сезирала Конституционния съд с искане да й бъде присъдено обезщетение за неимуществени вреди по повод немарливото изпълнение на задълженията на полицейските служители. Искането й било оставено без уважение от Конституционния съд, тъй като жалбата й била обявена за недопустима поради неподсъдност. Съдът приел, че все още е налице висящо наказателно производство, по което тя би могла да получи обезщетение. Това решение било подписано с особено мнение от страна на председателя на състава, който застъпил тезата, че искането следва да бъде разгледано в светлината на неизпълнение на позитивните задължения на държавата да защити живота на децата й. Според него Конституционният съд е единственият орган, до който жалбоподателката е можела да отправи искането си за обезщетение за неимуществени вреди.

Жалбоподателката сезирала повторно КС през 2004 г., когато наказателното производство срещу полицаите приключило с влязла в сила присъда, но отново жалбата й била обявена за недопустима.

Преценката на Съда

По оплакването по чл. 2

Европейският съд намира, че ситуацията в семейството е била известна на местната полиция още към момента на подаване на жалбата й през ноември 2002 г., както и от телефонните й обаждания през декември. Съгласно националното законодателство, полицията е била длъжна: да регистрира жалбата, незабавно да започне разследване и да образува наказателно производство срещу съпруга на жалбоподателката; да регистрира телефонните обаждания и да информира следващата смяна от полицаи за ситуацията; да реагира на съобщението за наличието на огнестрелно оръжие у съпруга, което той заплашва да използва. Вместо това обаче един от полицейските служители й помага да промени съдържанието на жалбата през ноември така, че тя да описва дребно правонарушение, което не изисква предприемането на по-нататъшни мерки. Както е установено от националните съдилища и потвърдено от държавата- ответник, полицаите не изпълнили своите задължение, пряко следствие от което става гибелта на двете деца на жалбоподателката. Ето защо е установено нарушение на чл. 2 в неговите материални аспекти.

Във връзка с оплакванията за допуснати нарушения на чл. 8§1 и чл. 6§1 Съдът отбелязва, че те визират едни и същи факти, поради което не намира за необходимо да ги разглежда самостоятелно.

По оплакването по чл. 13 във връзка с чл. 2

Съдът припомня добре установения стандарт, че в случай на нарушение на чл.чл. 2 и 3 от Конвенцията, които се нареждат сред най-основните й разпоредби, би следвало такава възможност да е на разположение на засегнатите лица като част от възможните мерки за вътрешноправна защита (BoyleandRicev. theUnitedKingdom, judgmentof 27 April 1988, SeriesAno. 131, p. 23, § 52)В настоящия случай Съдът счита, че жалбоподателката е трябвало да има възможност да претендира за обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от не и заради загубата на децата й във връзка с тяхната смърт. Доколкото й е било отречено това право от националната правна система, Съдът намира нарушение на чл. 13 във вр. с чл. 2

……..

Branko Tomašić and Others v. Croatia (жалба № 46598/06, решение от 15.01.2009 г.) – чл. 2 (материални аспекти – неизпълнение на позитивни задължения от страна на държавата)

/неспособност на полицията да защити живота на жалбоподателката и детето й, убити от мъжа, с когото е съжителствата и който е бил баща на детето й/

Фактите

Жалбоподателите са родителите и трите сестри на убитата жена. До юли 2005 г. мъжът /М.М./ и жената живели при нейните родители, но поради възниналите разногласия мъжът напуснал жилището. През януари пострадалата сезирала полицията с жалба по повод отправените й заплахи за убийство и поискала срещу нейния съжител да бъде образувано наказателно производство. В хода на започналото разследване властите назначили психиатрична експертиза, която установила, че е възможно М.М. повторно да извърши такива насилствени актове и че се нуждае от психиатрично лечение. На 15 март съдът го признава за виновен поради отправените системни заплахи да убие жената детето и да се самоубие с бомба и го осъжда на пет месеца лишаване от свобода, а като мярка за безопасност разпорежда той да бъде подложен на принудително психиатрично лечение докато изтърпява присъдата си, като при необходимост то да продължи и по-нататък. Второинстанционният съд ограничил периода на принудително лечение само за времето на изтърпяване на присъдата. По време на престоя му в затвора М.М. има няколко посещения при лекар, но те не са свързани с психическото му състояние и никакво специфично лечение не му е провеждано, което се установява от медицинската документация, представена от Правителството. На 3 юли 2006 г. М.М. бил освободен от затвора, а на 15 август той застрелва жена си и детето си, след което се самоубива.

През ноември 2006 г. жалбоподателите отправят искане до Генералната прокуратура да бъдат обезщетени за причинените им неимуществени вреди в резултат на смъртта на техните роднини. Те не получават никакъв отговор. Съгласно националното законодателство, ако не се получи отговор в тримесечен срок, лицата имат право да заведат гражданско дело. Жалбоподателите не предявяват такъв иск.

Преценката на Съда

По оплакването по чл. 2

Съдът отхвърля възраженията на Правителството за не изчерпване на вътрешноправните средства за защита, излагайки подробни аргументи в §§35-45.

По съществото на спора той отбелязва, че както изводите на националните съдилища, така и психиатричната експертиза, нееднозначно свидетелстват, че властите са били наясно относно реалната опасност, която е съществувала за живота на майката и детето и затова са били длъжни да предприемат разумни мерки за тяхната защита. В тази връзка Европейският съд посочва няколко пропуска в действията на властите. На първо място, в хода на наказателното производство не е бил извършен обиск в жилището на насилника и на неговия автомобил, макар че той периодично е заплашвал, че ще използва бомба. На второ място, макар и психиатричната експертиза, изготвена за целите на делото, да е посочвала, че е наложително продължително лечение на М.М., правителството не успява да докаже, че такова лечение е било надлежно проведено. От представената документация се установява, че лечението в затвора се е състояло в беседи с персонала, но сред тези лица не е имало психиатър. Освен това нито релевантните правила, нито решението на съда, който е разпоредил принудително психиатрично лечение, не посочват с достатъчна яснота по какъв начин следва да се осъществи това лечение. Общите празпоредби на Закона за изпълнение на наказанието лишаване от свобода не са регулирали по никакъв начин въпроса относно принудителното психиатрично лечение като мярка за безопасност и това е било оставено изцяло на усмотрението на затворническата администрация. Съдът намира, че подобни правила е следвало по изчерпателен начин да уреждат тези въпроси, за да се гарантира достигането на целите на наложеното наказание. Не на последно място, М.М. въобще не е бил подложен на психиатрично обследване преди да бъде освободен от затвора, за да се установи дали той представлява заплаха за жената и детето си. В заключение Съдът достига до извода, че националните власти не са предприели адекватни мерки , за да защитят живота на двете жертви и установява нарушение на чл. 2 в неговите материалноправни аспекти.

……………………………………….

Чл. 3 – забрана за унизително , нечовешко отношение и изтезание

T.M. and C.M. v. the Republic of Moldova (жалба № 26608/11, решение от 28 януари 2014 г.) – чл. 3(материални аспекти – неизпълнение на позитивните задължения на държавата да защити жалбоподателките)+чл. 14 във вр. с чл. 3

/неспособност на властите да защитят жалбоподателките от насилието, упражнявано от бившия съпруг на първата/

Фактите

Жалбоподателките са майка и дъщеря, които повдигат оплакване за упражняван психически тормоз и физическо насилие по отношение и на двете. Съпругът на първата жалбоподателка – г-н М.М. започнал да участва в хазартни игри, вследствие на което поведението му станало агресивно. През февруари 2010 г. те се развеждат след подадена искова молба от съпругата. През юни и септември същата година първата жалбоподателка двукратно сезирала полицията за прояви на психическо и физическо насилие. По повод първата от тях на г-н М.М. е наложена административна санкция – глоба в размер на равностойността на 31 евро. По повод втората проява на насилие на двете жалбоподателки по разпореждане на полицията са изготвени медицински експертизи, удостоверяващи нараняванията им.

Междувременно, през февруари 2011 г., в хода на делото за делба на семейното имущество, съдът присъжда ¾ от жилището на съпругата и дъщерята и ¼ – на бившия съпруг, което води до още по-голяма ескалация на насилието. През март първата жалбоподателка подава поредната си жалба до полицията за упражнено насилие срещу нея и представя медицинско свидетелство, удостоверяващо наличието на два хематома по десния крак. М.М. отново е глобен с размер на глобата, равностойна на 31 евро.

През април 2011 г. бившата съпруга прави искане да бъде издадена заповед за защита и същевременно сезира прокуратурата за започване на наказателно производство срещу М.М. През май прокуратурата отказва да удовлетвори молбата й, тъй като преценява, че нараняванията не са довели до увреждане на здравето й, не е налице престъпление за упражнено домашино насилие /тъй като за него се изисква поне да е налице лека телесна повреда/.Постановлението е обжалвано пред по-горната прокуратура .

На 11 април 2011 г. е издадена заповед за защита от районния съд, по силата на която на М.М. е разпоредено да напусне семейното жилище и му е забранено да доближава жалбоподателките на по-малко от 100 м., както и техните месторабота и учебно заведение. Заповедта е връчена на жалбоподателката едва 10 дни по-късно и тя я предоставя на местния полицейски участък и на социалните служби. Същевременно назначена психологическа експертиза установява, че дъщерята /на 8 г. по време на събитията/ изпитва безпокойство и емоционален стрес поради случващото се в дома й. Експертът препоръчва избягването на контакти с бащата.

Въпреки двукратните посещения на полицията в края на април 2011 г. М.М. отказва да напусне дома си, поради което двете жалбоподателки са принудени да останат няколко нощи при техни близки. Междувременно съпругът получава определение от районния съд за спиране изпълнението на заповедта за защита до разглеждане на неговата жалба. На 22 април жалбоподателките се обръщат към неправителствена организация и искат да бъдат настанени в убежище за жертви на домашно насилие. Персоналът на организацията установява сериозни психологически травми у тях вследствие упражненото насилие от страна на М.М.

Разпореждането за спиране изпълнението на заповедта за защита е обжалвано както от жалбоподателките, така и от полицията, тъй като по силата на закона жалбата срещу такава заповед не спира изпълнението й. Апелативният съд в Кишинев отхвърля жалбите им, разглежда тази на М.М. и отменя заповедта за защита, като връща делото за ново разглеждане поради допуснати процесуални нарушения /районният съд не бил посочил основанията за издаването на заповедта за защита, нямало данни дали М.М. е бил редовно призован, липсвал доклад от социалните служби и полицията/.

На 15 юли 2011 г. искането на жалбоподателката за издаване заповед за защита е отхвърлено, защото районният съд приема, че нямало достатъчно доказателства за домашно насилие.Това решение е отменено от Апелативния съд, който на 29 септември 2011 г. издава заповед за защита, чието съдържание е същото като на първоначално издадената и отменена от същата инстанция заповед. На 6 октомври 2011 г. тя е връчена на М.М. На 28.12.2011 г. полицията потвърждава, че заповедта е спазена от М.М.

Другите производства срещу М.М. от страна на прокуратурата са все още висящи.

Преценката на Съда

Съдът приема, че в случая чл. 3 намира приложение, тъй като както представените медицински документи, така и извършените психологически обследвания на детето, сочат, че еналице не само психологически тормоз , но и физическо насилие. Той не пренебрегва и страха на първата жалбоподателка от възможни последващи случаи на насилие, което доказва и потърсеното от нея убежище в защитено жилище извън собствения си дом. Същото е относимо и към втората жалбоподателка, която е била жертва не само на вербална агресия, но е била свидетел на агресивните прояви на баща й спрямо майка й, а наред с това – и на физическо насилие. Съдът отчита и нейната крехка възраст, както и констатациите на психологическата експертиза.

Той подлага на анализ действията на властите, за да установи дали те са изпълнили позитивните си задължения, произтичащи от чл. 3 на Конвенцията. Позовавайки се на заключенията си по предходните дела срещу Молдова (Eremia v. the Republic of Moldova (жалба № 3564/11, §48,решение от 28 май 2013 и B. v. the Republic of Moldova, жалба № 61382/09, § 50, решение от 16 юли 2013), Съдът отбелязва, че властите са въвели законодателна рамка, която позволява да се вземат мерки срещу лица, обвинени в упражняването на домашно насилие.

Що се отнася до въпроса дали националните власти са знаели или е трябвало да знаят за упражняваното насилие или за риска от по-нататъшно насилие, той посочва, че не е негова работа да замени националните власти в преценката им коя от мерките би била най-подходяща за защита на жертвите на домашно насилие. В тази връзка Съдът отбелязва, че властите са били добре информирани за агресивното поведение на М.М. най-малкото от момента на издаването на първата заповед за защита от 11 април 2011 г. Въпреки липсата на официална жалба за домашно насилие, налагането на глоби на М.М. сочи, че и полицията е била информирана за неговото агресивно поведение.Независимо от това обаче очевидно властите са били неспособни да предложат някакъв вид защита при липса на официално искане от жалбоподателите, дори когато са станали известни актовете за физическо малтретиране, включително срещу осемгодишно дете. Съдът отбелязва наред с това, че сравнително малко жертви са информирани за наличието на Закон за домашното насилие и възможността да се поиска издаването на заповед за защита, което още повече утежнява проблема. Той отбелязва наред с това и позицията на прокуратурата, че разследването може да бъде започнато само при наличието на наранявания с определена степен на тежест, което повдига сериозни въпроси относно ефективността на превантивните мерки за много от видовете домашно насилие, които не са свързани с наранявания, а с психологическа или икономическа злоупотреба.

Съдът взема под внимание и забавеното връчване на първоначално издадената заповед за защита и по същество въпреки доказаните актове на домашно насилие, както съдилищата, така и прокуратурата са отказали да предложат ефективна защита до 29.09.2011 г. Следователно, жалбоподателките не са получили ефективна защита повече от една година от първия инцидент. С оглед начина, по който властите, познавайки случая, не са предприели дължимите ефективни мерки срещу насилника в кратки срокове, Съдът намира, че държавата не е успяла да спази своите позитивни задължения, произтичащи от чл. 3 на Конвенцията, поради което намира, че тя е допуснала нарушение.

Съдът приема, че оплакванията за нарушение на чл. 8 и на чл. 13 във връзка с чл. 3 и чл. 8 са допустими, но че не е необходимо да бъдат разгледани отделно от отплакването по чл. 3.

Във връзка с повдигнатото оплакване за нарушение на чл. 14 Съдът отбелязва, че действията на властите сочат не просто неизпълнение или забавено изпълнение на мерките срещу М.М., но са насочени по-скоро към оправдаване на това насилие и отразяват дискриминационно отношение към първата жалбоподателка като жена. Европейският съд се позовава на констатациите на специалния докладчик на ООН за насилието срещу жените, неговите причини и последици в Молдова, както и статистически данни, събрани от Националното статистическо бюро(съгласно които повече от половината от анкетираните жени са признали, че са били жертва на физическо или психическо насилие), от които произтича изводът, че властите не оценяват напълно сериозността и степента на проблема с домашното насилие в Молдова и дискриминационните им последици за жените.

Съдът достига до извода, че е било допуснато нарушение на член 14 във връзка с член 3 от Конвенцията по отношение на първата жалбоподателка , а що се отнася до втората, макар че жалбата й е доп устима, по принцип, но тя не повдига отделен въпрос от този, разгледан във връзка с нарушението по чл. 3.

………………………….

B. v. the Republic of Moldova (жалба. 61382/09, решение от 16 юли 2013) – чл. 3 (материални аспекти – неизпълнение на позитивните задължения от страна на държавата)+ чл. 8§1(нарушаване на принципа на пропорционалност при преценката за нарушаване правата на жертвата и насилника)

/нежелание на властите да защитят жалбоподателката от упражняваното от съпруга й психическо и физическо насилие/

Фактите

Жалбоподатели са съпругата и двете им деца. Семейството получава тристайно общинско жилище през 1998 г. През 2007 г. съпругата се развежда с мъжа си, защото била подлагана на психически и физически тормоз от мъжа си. Те обаче продължават да живеят в едно жилище.

След развода в продължение на по-малко от 6 месеца срещу бившия съпруг са образувани 6 производства по Закона за защита от домашно насилие по молби на съпругата му. Едното е прекратено поради постигнато доброволно споразумение между двамата, другото – поради изтичане на давност, а по 4 на съпруга са наложени глоби в минимални размери – между 9 и 18 евро. През 2008 г. съпругата предявява граждански иск мъжът й да бъде осъден да напусне жилището поради агресивното му поведение. Искът е уважен от две инстанции, но на 20.05.2009 г. ВКС отменя решенията, намирайки, че не било доказано наличието на системно агресивно поведение, позовавайки се на прекратените няколко производства, а доказаните три акта на насилие с отделните съдебни решения не били достатъчни. Било прието, че страните по спора могат да продадат жилището и така да закупят две самостоятелни, но искът на жалбоподателката бил отхвърлен, защото бившият й съпруг нямал къде да живее.

През 2011 г. жалбоподателката отново поискала съпругът й временно да бъде отстраненот семейното жилище, тъй като имало нови актове на насилие, включително и опит за изнасилване, за които тя представя съответната медицинска документация . Съдилищата обаче определят по-леки мерки за защита – забрана да седоближава до жалбоподателката на работното й място и да се въздържа от насилие, като отказват да го отстранят от жилището поради това, че не разполагал с друго жилище. Те се позовали на решението на ВКС от 2009 г.

Преценката на Съда

По оплакването по чл. 3

Съдът припомня, че позитивните задължения на държавите съгласно член 3 включват, от една страна, създаването на законодателна рамка, насочена към предотвратяване и наказване за малтретиране от страна на частни лица, и, от друга, когато са налице данни за непосредствен риск от малтретиране на идентифицирано лице или когато малтретирането е вече настъпило, да прилагат съответните закони на практика, като по този начин се предостави защита на жертвите и се накажат лицата, отговорни за малтретирането.

а)Налице ли е адекватно законодателство

По отношение на първото задължение Съдът отбелязва, че молдовското законодателство отговаря на условието за наличието на конкретни наказателни санкции за извършване на актове на насилие, включително и срещу членове на собственото семейство. Освен това законът предвиждал както защитни мерки за жертвите на домашно насилие, така и, по-общо, за изгонване на лица, които системно нарушават правилата за съвместен живот . Съдът заключава, че властите са въвели законодателна рамка, позволяваща им да вземат мерки срещу лица, обвинени в насилие в семейството.

b) Информирани ли са били властите за актовете на насилие

Съдът отбелязва, че от цялата налична документация по случая е безспорно, че националните власти са били добре запознати с агресивно поведение VB, тъй като те са го санкционирали административно няколко пъти.

с) Предприели ли са властите необходимите мерки

Европейският съд констатира, че в настоящия случай властите не са направили анализ относно сериозността и броя на атаките, които първата жалбоподателка е претърпяла от страна на VB и сериозността на твърдението й за изнасилване, поради което и не са счели за необходимо да започнат наказателно преследване, макар че жалбоподателката оттеглила първата си жалба по повод опита за изнасилване. Освен това, въпреки че тя подала повторно оплакване за опит за изнасилване на 21 август 2011 г. заедно с медицински доказателства, които поне отчасти са потвърждавали това й твърдение, властите не са започнали служебно разследване на този въпрос, а отново се ограничават до образуването на административни производства.

Европейският съд отбелязва, че в решението си от 20 май 2009 г. Върховният съд отхвърля твърденията на жалбоподателката с мотива, че съдебният иск целял да засегне правото на VB да използва апартамента, а не да я защити от реална опасност. Нещо повече, въпреки шестте административни дела срещу VB за насилствено или обидно поведение срещу първата жалбоподателка, Върховният съд приема, че не е имало достатъчно доказателства, че съпругът системно е нарушавал правилата на съвместен живот. Впоследствие, когато тя поискала временното отстраняване на VB от общия им апартамент след нападението от 21 август 2011 г. съдилищата се позовали на решението от 20 май 2009 г. като основание за отхвърляне на молбата й. Съдът счита, че националните съдилища е трябвало да вземат предвид фактическите промени, които са настъпили след решението от 20 май 2009 г., а именно- два допълнителни акта на насилие от VB . Той изтъква, че перспективата на срещата с агресор в собствения й апартамент подлага първата жалбоподателка на постоянен страх от по-нататъшно малтретиране, като се има предвид броят на последните атаки, които тя е понесла. Този страх е достатъчно сериозен, за да причини страдание и безпокойство на жалбоподателката, което се вмества в разбирането за нечовешко отношение по смисъла на член 3 от Конвенцията.

Съдът заключава, че властите не са изпълнили позитивното си задължение по силата на член 3 от Конвенцията за защита на първата жалбоподателка от малтретиране.

По оплакването за нарушение на чл. 8

В настоящия случай, Съдът отбелязва, че физическата и морална неприкосновеност на жалбоподателката, обхваната от понятието за личен живот, са били засегнати от периодичните актове на насилие от страна на VB. Съдът подлага на анализ поведението на националните органи, а най-вече – на съдилищата, занимаващи се със случая, за да установи дали те са нарушили позитивните си задължения, произтичащи от чл. 8

Той отбелязва в тази връзка, че в противовес на решенията на по-долните съдилища, на 20 май 2009 г. Върховният съд не намира шестте броя административни производства срещу VB като доказващи с достатъчна степен на сигурност модела на насилие в поведението му срещу първата жалбоподателка. В хода на производството през 2011, съдилищата просто се позовават на решението от 20 май 2009 г. на ВС, за да потвърдят на VB правото му да не бъде изгонен от апартамента, без оглед на по-нататъшните актове на насилие, извършени от него през 2010 г. и 2011 г. Съдът заключава, че местните власти не са действали правилно в съответствие с позитивните си задължения по член 8 от Конвенцията. Те не са успели да осигурят баланса между правата на двете страни в семейния конфликт и на практика са принудили първата жалбоподателка да продължи да рискува да бъде подлагана на насилие или да напусне дома си. В заключение Съдът установява нарушение на чл. 8 поради това, че властите не са изпълнили позитивните си задължения да защитят правото на неприкосновеност на личния й живот.

…………………

Mudric v. the Republic of Moldova (жалба № 74839/10, решение от 16 юли 2013) – чл. 3(материални аспекти – неизпълнение на позитивните задължения на държавата)+ чл. 14 във вр. с чл. 3

/бездействие от страна на властите по повод домашно насилие, упражнявано от бивш съпруг с психично заболяване/

Фактите

Двадесет и две години след развода им, на 31 декември 2009 г., бившият съпруг на жалбоподателката, който живеел в съседство, нахлува с взлом в дома й и й нанася побой. Същото се повтаря и на 19 февруари, когато той отново насилствено влиза в къщата й, пребива я и се самонастанява там. Същия ден жалбоподателката е освидетелствана от лекар, който констатира нараняванията й. Полицията и редица други институции са информирани. Подобен акт на насилие спрямо нея е извършен и на 27 март. Полицията уведомява жалбоподателката, че въпреки безспорно установените обстоятелства за употребено насилие, не може да предприеме мерки, тъй като насилникът бил психично болен. На 9 юни 2010 г. е образувано наказателно производство срещу бившия съпруг по повод насилственото проникване в жилището. На 22 юни е издадена заповед за защита, разпореждаща на насилника да не доближава жалбоподателката. Заповедта не е изпълнена и на 17 юли тя отново е пребита в двора на къщата си. Жалбоподателката подава поредна жалба, на основание на която е издадена втора заповед за защита. През август е образувано второ наказателно производстов, този път за нарушаване на първата заповед за защита. Двете наказателни производства са обединени в едно дело. Назначената психиатрична експертиза в хода на досъдебното производство установява, че бившият съпруг страда от хронична параноидна шизофрения и препоръчва лечение в болнично заведение. През октомври прокуратурата внася искане в съда лицето да бъде настанено за принудително лечение. От този документ се установява, че бившият съпруг започва проявите си на насилие спрямо жалбоподателката още през 80-те години, като оттогава многократно е бил подлаган на лечение и наблюдение като опасен за обществото. През ноември преставители на полицията и социални работници посещават дома на жалбоподателката и канят насилника да го напусне, но той отказва. През декември бившият съпруг отново й нанася побой. Следва нова жалба и издаване на трета заповед за защита. Междувременно съдът по наказателното дело срещу бившия съпруг установява, че той не може да носи наказателна отговорност поради невменяемост. С решение от 4 януари 2011 г. е постановено лицето да бъде настанено за принудително лечение. Полицията първоначално отказва да изпълни решението, изтъквайки довода, че това е задължение на съдия-изпълнителя, а не нейно. На 24 януари полицаи отвеждат насилника от дома на жалбоподателката и го настаняват на принудително лечение. На 31 януари районният прокурор отказва да образува наказателно производство срещу полицаите, които са отказали да изпълнят решението на съда.

Преценката на Съда

Жалбоподателката повдига оплаквания за това, че под предтекста за заболяването на бившия й съпруг властите са толерирали малтретирането, на което тя е била подложена отнего и не са изпълнявали издадените заповеди за защита. Тя поддържа наред с това, че поради предразсъдъците относно ролята на жената в семейството властите не са приложили националния закон, осигуряващ защита срещу домашно насилие

По отношение оплакването по чл. 3

Съдът припомня основните си стандарти за прилагане на чл. 3 в случаите на оплаквания за нечовешко отношение: малтретирането да е достигнало минимално ниво на суровост; позитивно задължение на държавите да гарантират защита срещу подобни актове не само от държавни служители, но и от частни лица; позитивно задължение да осигурят ефективно разследване на случаите на мартретиране (което включва и своевременна реакция по повод жалба за упражнено насилие);намесата от страна на властите в личния и семейния живот може да се окаже необходима; наличие на подходяща правна рамка, позволяваща защита срещу актовете на насилие от страна на частни лица, за да се защити здравето и правата на лице, или за предотвратяване на престъпни деяния при определени обстоятелства.

Съдът на първо място, установява, че чл. 3 намира приложение не само поради двата случая, в които за нанесения й побой жалбоподателката разполага медицински свидетелства, но и заради описаните мнообройни други обстоятелства, при които тя пак е била подложена насилие или са й отправяни заплахи. Тези актове според Съда са били достатъчно сериозни, за да й причинят, страх, безпокойство и тревога, поради което могат да бъдат окачествени като нечовешко отношение.

Разглеждайки по същество оплакването, той установява, че националното законодателство съдържа достатъчно гаранции за защита на жертвите от актове на насилие, включително и от страна на бивши членове на семейството. Съдът установява, че властите са били информирани за тези актове и са знаели, че те са причинени от лице с психично заболяване, което датира отдавна и за него е събрана солидна медицинска документация. Той отбелязва, че жалбоподателката е била на възраст 72 години по време на събитията, а бившият й съпруг след насилственото нахлуване в дома й остава там повече от година, като през този период тя е била незащитена и той по всяко време е могъл да я подлага на малтретиране. Затова и тя е принудена да напуска жилището си и да се укрива у съседите си.Този риск за физическото и психическото й здраве е бил достатъчно сериозен, че да изисква властите да действат бързо. Поведението на насилника е довело до извършването на поне три различни престъпления от негова страна и ако той в крайна сметка се е оказал наказателно неотговорен, властите са разполагали с другата законова възможност – да го настанят за принудително лечение. Съдът намира за неприемливо подобно забавяне на властите, както и започването най-напред на наказателни производства /6 и съответно – 8 месеца след съответните актове на насилие и неизпълнение на заповедта за закрила/, а едва след това на това – за принудителното лечение. Едва след повече от година те отстраняват насилника от дома на жертвата, поради което и Европейският съд констатира, че държавата не е изпълнила позитивните си задължения, произтичащи от чл. 3 в неговите материални аспекти.

По отношение оплакването за нарушение на чл. 14 във вр. с чл. 3 и чл. 8

Съдът припомня, че установеното неизпълнението на задължението от страна на държавата да защитава жените от домашно насилие варушава тяхното право на еднаква закрила от закона и че този отказ не е необходимо да е умишлен.

Макар и националноот законодателство да е позволявало на властите да образуват наказателно производство срещу насилника и на това основание да го подложат на психиатричен преглед с оглед вземането на решение относно необходимостта от постановяване на принудително му психиатрично лечение, това им е отнело почти една година, за да го направят. Комбинацията от горните фактори ясно показва, че действията им не са били просто неизпълнение или забавяне на решението, на на практика са одобрявали това насилие и са показали дискриминационно отношение към жалбоподателката като една жена. Констатациите на специалния докладчик на ООН за насилието срещу жените, неговите причини и последици само подкрепя извода, че властите не оценяват напълно степента на сериозност на проблема с домашното насилие и дискриминационните последици за жените. Поради това Съдът намира, че е налице нарушение на член 14 във връзка с член 3 от Конвенцията.

…….

Eremia v. theRepublic of Moldova(жалба № 3564/11, решение от 28 май 2013) – чл. 3 (материални аспекти – неизпълнение на позитивни задължения от страна на държавата)+ чл. 8(неизпълнение на позитивните задължения) + 14 във вр. с чл. 3

/бездействие от страна на властите по повод домашно насилие, упражнявано от съпруг-полицай/

Фактите

Жалбоподателките са съпругата и двете дъщери, които са подложени на психически и физически тормоз от страна на мъжа, който по професия е полицай.

През юли 2010 г. съпругата подава молба за развод след като предния ден мъжът й нагрубявал трите и станал агресивен поради злоупотребата с алкохол. На 30.08.2010 г. жената депозира жалба в полицията поради нанесения й побой. На 18.09. 2010 г. му е наложена глоба. На 5 и 11 ноември той отново упражнява насилие. На 29.11.2010 съпругата прави искане за издаването на заповед за защита. Съдът уважава искането и издава заповедта на 9 декември, като в мотивите си отбелязва агресивното поведение към майката от страна на бащата пред дъщерите, които са в тийнейджърска възраст, което им се отразява неблагоприятно на психическото състояние. Наложена е забрана за достъп до дома за 90 дни, както и да ги доближава на по-малко от 500 м. Същевременно съпругата моли съда по бракоразводния процес да намали помирителния срок от 6 месеца и да разгледа делото като спешен случай (каквато възможност е предвидена в националното законодателство).

След издаването на заповедта за защита тя е нарушавана многократно. Жалби са изпращани до различни официални институции, включително и до полицията и прокуратурата. Съпругата е поканена в полицията на разговор, където й е оказан натиск да си оттегли жалбата, защото това щяло да се отрази негативно на работата на съпруга й и той можел да бъде уволнен. На 11 януари 2011 г. тя има среща с прокурор, на която присъства и съпругът й. Прокурорът отказва да образува досъдебно производство по повод подадената жалба от съпругата.

Във връзка с това, че момичетата също са включени в жалбата като жертви на домашно насилие, защото са свидетелки на поведението на бащата, ги посещава социален работник, който увещава съпругата да оттегли жалбата си с думите : “нито си първата, нито последната, която е бита от съпруга си”. Прокуратурата спира досъдебното производство за срок от една година, тъй като намира, че макар и поведението му да съставлява престъпление, но то не е тежко, нито пък съпругът злоупотребявал с алкохол или наркотици и не представлявал опасност за обществото.

Преценката на Съда

По отношение оплакването по чл. 3

а/ приложим ли е чл. 3

Съдът намира, че чл. 3 е приложим в настоящия случай, като излага следните съображения. Вярно е, че жалбоподателката не представя медицински документ, доказващ упражненото върху нея насилие. Обаче самият факт на издадената заповед за защита от съда е доказателство, че опасността е била сериозна. По-късно, на 13 януари жалбоподателката представя медицински документ, удостоверяващ, че е била малтретирана. Освен това страхът от по-нататъшни нападения е достатъчно сериозен, за да предизвика първата жалбоподателка да изпитва страдание и безпокойство в размер на нечовешко отношение по смисъла на член 3 от Конвенцията

б/ изпълнили ли са властите своите позитивни задължения?

Съдът анализира в два аспекта този въпрос. Той констатира, че в молдовското законодателство се съдържат съответните норми, санкциониращи лица, които упражняват насилие или малтретират други.

Вторият въпрос е по-важен – дали властите са знаели и ако да, предприели ли са адекватните мерки. Съдът достига до извода, че те са били информирани за упражняваното насилие най-късно от датата на издадената заповед за защита. След това те са били уведомявани и за нейното многократно нарушаване и то от полицай, който пренебрегва съдебно решение. Европейският съд неколкократно обръща внимание в решението си именно на този факт – че служител на реда, който трябва да защитава гражданите от престъпни посегателства, се е превърнал в насилник и грубо пренебрегва спазването на закона и разпорежданията на съда.

По мнението на Съда спирането на наказателното производство е имало за цел по-скоро да защити насилника от наказателно преследване, отколкото да го разубеди да извършва насилствени действия.С оглед на начина, по който властите са действали, а именно – информираността им относно опасността от по-нататъшно насилие от страна на съпруга и неуспеха им да предприемат ефективни мерки срещу него, както и да се гарантира неговото наказание съгласно приложимите правни разпоредби, Съдът констатира, че държавата не е спазила своите позитивни задължения по смисъла на член 3 от Конвенцията.

По отношение на двете дъщери съдът разглежда оплакванията им в светлината на чл. 8

Аргументи за приложимостта на чл. 8

Съдът подчертава, че докато основният предмет на член 8 от Конвенцията е да защитава индивида срещу произволни действия от страна на публичните власти, може в допълнение за държавите да възникват и позитивни задължения, за да се гарантира ефективна „връзка“ на личния и семейния живот. Тези задължения могат да включват приемането на мерки в областта на взаимоотношенията между отделни лица. Децата и други уязвими групи, по-специално, имат право на ефективна защита.

В настоящия случай Съдът намира, че психологическото благополучие на втората и третата жалбоподателки са били неблагоприятно засегнати от това, че те многократно са ставали свидетели на насилието, което баща им упражнявал срещу майка им в семейния дом. Факт, който се потвърждава и от националния съд. По мнение на Съда, това се равнява на намеса в правото на втората и третата жалбоподателки в личния им живот и уважението към дома по смисъла на член 8 от Конвенцията.

Тъй като тази намеса е настъпили под формата на упражнено насилие от бащата върху майката по такъв начин, че влиза в противоречие с член 3 от Конвенцията, не може да се счита, че тя /намесата/ е била „в съответствие с на закона“ или „необходима в едно демократично общество „.

Съдът анализира по-нататък няколко въпроса: а) дали властите са знаели или е трябвало да знаят за намесата в правата на втората и третата жалбоподателки, съгласно член 8, и б) дали са взели всички необходими мерки, за да спрат тези действия и да се избегнат повтарящи се нарушения в съответствие с позитивните си задължения в съответствие с член 8 от Конвенцията.

2. Съответствието с позитивните задължения по член 8

Съдът посочва, че от края на декември 2010 г. властите са били напълно наясно с нарушенията на заповедта за защита и заплашителното и обидно поведение на съпруга не само по отношение на съпругата му, но и относно последиците от подобно поведение спрямо неговите дъщери, които са били свидетели на тези сцени. Въпреки това съдът отбелязва, че са предприети твърде малко, а в отделни случаи – никакви действия, за да се предотврати повторението на подобно поведение от съпруга, който в крайна сметка е освободен от наказателна отговорност.

Съдът заключава, че местните власти не са действали в съответствие с позитивните си задължения както го изисква това чл. 8 от Конвенцията.

Относно нарушението на чл. 14 във вр. с чл. 3

Европейският съд отбелязва, че вече е установил нарушение по отношение на първата жалбоподателка във връзка с многобройните актове на насилие от нейния съпруг и нейните неколкократни искания за издаването на заповеди за защита, като и че съдът й е отказал да разгледа молбата й за развод в спешен порядък. Той отбелязва също така, че на 10 януари тя е била извикана в местния полицейски участък, където й е бил оказан натиск да оттегли жалбата си, както и поведението на социалните работници, които са й внушили, че не е нещо необичайно да бъде нападана от съпруга си. Освен това самият съпруг, който е признал, че е проявявал насилие спрямо нея, е бил освободен от наказателна отговорност. По мнението на Съда съвкупността от всички тези факти демонстрира по един недвусмислен начин дискриминационното отношение към първата жалбоподателка именно защото е жена. Той се позовава и на констатаците от доклада на CEDOW (documentA/HRC/11/6/Add.4, 8 May 2009), theUnitedNationsSpecialRapporteur), изготвен за Молдова, в който е констатирана дискриминация по отношение на жените в страната. Основавайки се на своя анализ, Европейският съд заключава, че е било допуснато нарушение на чл. 14 във връзка с чл. 3 от Конвенцията по отношение на първата жалбоподателка.

……………….

Case of Valiulienė v. Lithuania(жалба № 33234/07, решение от 26 март 2013) – чл. 3 (материални аспекти – неизпълнение на позитивни задължения от страна на държавата)

/упражнявано домашно насилие от страна на съжител на жалбоподателката/

Фактите

Жалбоподателката се оплаква, че между 3 януари и 4 февруари 2001 г., тя е била пребивана пет пъти от нейния партньор, JHL, белгийски гражданин. Тя твърди, че е била душена, скубана за косата, удряна в лицето и ритана в гърба и в други части на тялото. Насилието е осъществявано в пияно състояние от партньора й и тя е била принуждавана да търси помощ или да бъде приютявана от съседите си. Нараняванията й са били документирани от съдебно-медицински експертизи, в които е установено, че става въпрос за леки телесни повреди без сериозно увреждане на здравето й.

През февруари жалбоподателката сезира районния съд по повод нанесените й телесни повреди за започване на частно наказателно производство срещу нейния съжител. Съдът изпраща материалите на прокуратурата. През юни 2001 г. жалбоподателката получава по електронната си поща заплашителен и-мейл от сина на жалбоподателя, в който е предупредена, че трябва да си приготви инвалидна количка, защото той с няколко приятели ще пристигнат в Литва и ще я пребият. През февруари 2002 г. започва досъдебно производство срещу JHL. Той е посетен двукратно от полицията и са му отправени предупреждения да не извършва актове на насилие. През декември 2002 г. производството е прекратено поради мнението на следователя, че няма достатъчно данни за извършено престъпление. След жалба прокуратурата отменя това заключение. През февруари 2003 г. следователят повторно прекратява производството, посочвайки, че няма достатъчно доказателства за упражнено домашно насилие и че по-скоро става въпрос за имуществен спор между жалбоподателката и нейния съжител. Този акт е потвърден от районната прокуратура, но по-горната по степен прокуратура уважава направения отвод, отстранява следователя и отменя постановлението за прекратяване на наказателното производство.

На 10 юни 2005 г. прокурорът приема, че по време на досъдебното разследване е било установено, че жалбоподателката е била подложена на различни актове на насилие в периода януари – февруари 2001 г. и е претърпяла леки телесни повреди. Доколкото обаче междувременно законът е променен през 2003 г., тези актове се преследват по частен път и няма основание прокуратурата да разгледа престъплението, тъй като то не е от „обществена значимост“. Поради това становището е, че жалбоподателката трябва да сезира съда за започване на частно производство срещу JHL. Постановлението е обжалвано от нея с аргумента, че тя вече е била сезирала съда, който е отнесъл нейния случай към прокуратурата и в продължение на две години делото е останало там преди тя да бъде информирана, че няма да продължи наказателното производство. Жалбата е оставена без уважение с окончателно решение на националния съд от 15.09.2005 г.

На 28 септември 2005 г. жалбоподателката подава жалба до Районния съд, в която описва петте епизода на насилие, извършени между 3 януари и на 4 февруари 2001 г., и настоява JHL бъде осъден в рамките на частното наказателно производство за причиняване на лека телесна повреда. Въз основа на експертизи и показанията на жалбоподателката в хода на съдебното производство съдът установява, че действията на JHL съответстват на престъплението за причиняване на лека телесна повреда по смисъла на член 140 § 1 от новия Наказателен кодекс. Съдът приема, че давностният срок за наказателно преследване на тези престъпления е една година и с определение от 15 декември 2005 г. отхвърля жалбата. С окончателно решение от 8 февруари 2007 г., окръжният съд отхвърля жалбата поради това, че наказателното преследване е погасено по давност.

Преценката на Съда

По отношение оплакването по чл. 3

Съдът отхвърля възражението на Правителството, че оплакванията на жалбоподателката не попадат в предметния обхват поради незначителната степен на причинените й наранявания с оглед установеното от съдебно-медицинските експертизи, както и поради факта, че полицията въобще не е разгледала оплакването във връзка с полученото заплашително писмо по електронната поща.

По съществото на оплакванията Съдът отбелязва, че дори при липса на пряка отговорност за действията на частно лице, в съответствие с член 3 от Конвенцията, отговорността на държавата може да бъде ангажирана чрез задължението, наложено й по силата на член 1 от Конвенцията.

В тази връзка Съдът отбелязва, че задължението на държавата да бъдат наказани извършителите на деяния, противоречащи на член 3 от Конвенцията, служи главно за да се гарантира, че действията на малтретиране не остават пренебрегнати от страна на съответните органи, както и да се осигури ефективна защита срещу подобни актове. Анализирайки литовското законодателство, Европейският съд констатира, че въпреки влизането в сила на нов НК от 01.05.2003 г., съгласно който този вид престъпления е можело да бъдат преследвани по частен път /за разлика от отмененото законодателство/, въпреки това прокуратурата запазва правото си да започне наказателно производство дори и за актове на причинена лека телесна повреда, ако престъплението е от обществено значение или жертвата не е в състояние да защити своите интереси.

Анализирайки фактите по конкретния случай, той отбелязва, че жалбоподателката е сезирала съда на 14 февруари 2001 г. с дело от частен характер, като в жалбата си освен описаните пет случая на малтретиране, тя сочи имената на петима свидетели, които могат да удостоверят твърденията й, а наред с това прилага и медицинските експертизи. Поради това Съдът заключава, че литовските власти са получили достатъчно данни за наличието на обосновано подозрение за извършеното престъпление спрямо жалбоподателката, така че тези органи са били длъжни да предприемат съответните действия. Първоначално местните власти са предприели незабавни мерки, за да бъде изправен насилникът пред правосъдието. Поради това, че той не се явява пред съда по различни поводи, последният прехвърля делото на прокуратурата. От този момент разследването е спирано двукратно поради липсата на доказателства.

Наред с това Съдът отбелязва, че макар и новият кодекс да влиза в сила през март 2003 г., едва през юни 2005 г. прокуратурата решава да прекрати делото, защото наказателното преследване трябвало да се проведе по частен път и така връщат жалбоподателката в изходната позиция, в която тя е била през 2001 г. Въпреки нейните аргументи, че това може да доведе до изтичането на абсолютната давност /както се оказва впоследствие/, жалбите й срещу прекратяването на наказателното производство са отхвърлени. Съдът посочва, че за него е забележително, че макар и в новия НПК да е имало възможност прокуратурата да преследва актове на насилие, изразяващи се в лека телесна повреда, прокуратурата не е счел, че в случая се касае до обществен интерес. По мнението на Съда разглежданите практики в конкретния случай, заедно с начина, по който са реализирани механизмите на наказателното право, не са осигурили адекватна защита на жалбоподателката срещу актове на насилие. Поради това Съдът намира, че е налице нарушение на член 3 от Конвенцията. Той не намира за необходимо да разгледа отделно оплакването за нарушение на чл. 8.

Решението е подписано с особено мнение от националния съдия Жосиене, която счита, че в случая е налице нарушение по-скоро на чл. 8, но не и на чл. 3, тъй като причинените вреди на жалбоподателката не са достигнали този минимален праг на суровост, който се изисква в случаите на чл. 3. Съдия Албукерке изразява особеното си мнение с оглед на различните аргументи, поради които според него е допуснато нарушение на чл. 3.

……………………………….

E.S. and Othersv. Slovakia (жалба № 8227/04, решение от 15.9.2009 г.)-чл. 3 (материални аспекти – неизпълнение на позитивни задължения на властите)+ чл. 8 (неизпълнение на позитивните задължения на държавата)

/бездействие от страна на властите по повод домашно насилие, упражнявано от съпруг и сексуално насилие по отношение на дъщерите/

Фактите

Жалбоподатели са съпругата и трите й деца /две момичета и едно момче, родени съответно през 1986, 1989 и 1988 г./

През март 2001 г. те напускат семейното жилище, а няколко дни по-късно майката подава молба за развод поради упражняваното насилие от страна на съпруга и сексуална злоупотреба по отношение на една от дъщерите им. На 21 май 2001 г. първата жалбоподателка отправя жалба до съда да бъде започнато наказателно производство срещу съпруга й във връзка с горепосочените прояви. Представено е становището на експерт, който счита, че е абсолютно необходимо жалбоподателите да бъдат разделени от насилника, тъй като са пострадали психологически и физически от него. Направено е искане съдът да разпореди извеждането на насилника от общинското жилище, което е наето от двамата съпрузи. Районният съд отказва да издаде такава заповед, позовавайки се на наличието на договор за наем, в който съпругът също е включен като наемател. В жалбата си до окръжния съд жалбоподателката посочва, че е била принудена да се изнесе от семейното жилище, да заживее на друго място и да премести децата си в друго училище. Въззивната инстанция потвърждава първоинстанционното решение и посочва, че жалбоподателката би имала право да получи общинското жилище едва след приключване на бракоразводното дело. Тя получава развод през 2002 г. и няколко месеца по-късно са й присъдени родителските права върху трите деца. През юни 2003 г. съпругът е осъден на 4 г. лишаване от свобода за своите действия. След конституционна жалба на жалбоподателите, че не са получили адекватна защита, Конституционният съд постановява, че не е имало нарушение на конституционните права на първата жалбоподателка , но че по-долните съдилища не са успели да предприемат подходящи действия за защита правата на децата, съгласно националното законодателство и Конвенцията на ООН за зарила правата на детето. Той констатира, че в производството за издаване заповед за защита децата не са били страна, но съдилищата са били длъжни да вземат предвид събраните доказателства и да предприемат необходимите мерки. На жалбоподателите не е присъдено обезщетение, тъй като установяването на нарушение било достатъчно справедливо удовлетворение

На 10 юли 2003 г. първата жалбоподателка подава молба до районния съд да бъде изключен бившият съпруг от използването на апартамента. На 10 декември 2004 г. съдът признава като единствен наемател на общинското жилище първата жалбоподателка и разпорежда на бившия съпруг да напусне жилището.

Преценката на Съда

Съдът не приема възраженията на правителството, че първата жалбоподателка не е жертва, тъй като тя неправилно била формулирала исканията си до националния съд и затова се е поставила в такава ситуация.

Оплакванията по отношение на всички жалбоподатели са разгледани едновременно в светлината на позитивните задължения, произтичащи за държавата както от чл. 3, така и от чл. 8. Той отбелязва, че с оглед естеството и тежестта на оплакванията, както съпругата, така и децата са се нуждаели от защита веднага, а не една или две години след жалбата за проявите на насилие. Първата жалбоподателка не е била в състояние да се защити, като остане сама в жилището преди приключването на развода през май 2002 г. Не е ясно защо жилището й е предоставено едва две години по-късно, а жалбата й за проявено насилие е задвижила наказателните процедури една година след регистрирането й. Тя е била без ефективно защита за себе си и за децата в този междинен период. Доколкото правителството не отрича, че първата жалбоподателка действително е била подложена на жестоко отношение от страна на съпруга си, Съдът намира, че чл. 3 и 8 са относими и за нея. Европейският съд установява нарушение на двете разпоредби, тъй като заключава, че държавата-ответник на е успяла да изпълни своите позитивни задължения към жалбоподателите.

……………………………………………………..

E. and Others v. the United Kingdom(жалба № 33218/96, решение от 26 ноември 2002 г.) – чл.3(материални аспекти – нарушаване на позитивните задължения на държавата)+ чл. 13 във връзка с чл. 3

/бездействие от страна на властите по повод упражнявано сексуално насилие от съжителя на майката по отношение на нейните дъщери от предишен брак/

Фактите

Жалбоподатели са три сестри и един брат. След смъртта на баща им през 1965 г., майката заживява съвместно с W.H. Две други деца са родени от тази връзка.Те живеят в общинско жилище в беден квартал, известен с криминогенната си обстановка. Майката е с недобро здравословно състояние и често спира едно от децата от посещения в училище, за да й помага. През ноември 1976 г. първата жалбоподателка бяга от къщи и е намерена в съседен апартамент в безсъзнание поради употреба на свръхдоза лекарства. В медицинската документация в психиатричната клиника е записано, че е искала да се самоубие, тъй като била ударена от съжителя на майка си, който предизвиквал у нея безпокойство и страх. Социален доклад е изготвен същия месец и в него е отбелязано, че майката полага грижи за децата си и те са сплотено семейство. През декември друго от децата напуска училище и социалните служби му намират работа. През януари 1977 г. третата жалбоподателка бяга от къщи и се оплаква в полицията, че W.H. се е опитал да я изнасили. Полицаите разпитват цялото семейство. Изготвен е доклад от социалните служби, от който не се установява да са разпитани децата за случилото се.

Някои от актовете на насилие и сексуална злоупотреба (блудствени действия) срещу децата са били обект на наказателни производства и W.H. бил осъждан за седем престъпления в периода януари 1977 г. – юли 1989, но докато производствата били висящи, той продължавал да живее заедно с децата, а след осъждането му на пробация нарушавал забраната да не посещава дома им и продължил да ги насилва.

Всеки един от жалбоподателите получава сериозни психически травми, доказани с психиатрични експертизи, в резултат на системното насилие и злоупотреба в продължение на години.

През 1992 г. чатиримата жалбоподатели сезират националния борд за присъждане на обезщетения за вреди поради бездействието на местната власт да ги защити, като излагат подробности за всеки един от тях – кога и на какви актове на насилие е бил подложен. Сочат се факти за неглижиране оплакванията им по повод проявите на насилие и блудствени действия от страна на W.H. Бордът признава правото на обезщетение на трите жалбоподателки само за времето след 1979 г., но не и такова за пропуснати ползи, като се аргументира, че от периода на твърдяните насилствени действия са изминали повече от три години.

Преценката на Съда

По оплакването по чл. 3

Оплакванията са за физическо и сексуално насилие от страна на четиримата жалбоподатели срещу съжителя на майка им, когато те са били на възраст между 11 и 15 години и от бездействието на властите по повод техните жалби.

Правителството твърди, че независимо от всякакви признати недостатъци в дейността на социалните служби, не е доказано, че ситуацията е могла да се развие по различен начин. С други думи, че пълното сътрудничество и комуникация между органите, задължени да оказват защита на жалбоподателите и наличието на по-строг мониторинг и надзор на семейството не били гаранция, че би могло да се разкрие злоупотреба спрямо децата или да се предотвратят подобни действия. Европейският съд отбелязва, че тестът по силата на член 3 не изисква да се докаже дали, ако бяха действали адекватно или не бяха бездействали публичните власти, малтретирането не би се случило. Властите е трябвало да докажат, че те са предприели всички необходими мерки, за да се предотвратят подобни актове. В случая в редица социални и полицейски доклади в течение на години е отбелязано отклонение в поведението на децата, записани са техните обяснения за нанесените им побои и сексуална злоупотреба, давани са негативни оценки за поведението на съжителя на майката и неблагоприятни прогнози за развитието на децата, но те са оставени в тази среда да съжителстват заедно с насилника си. Съдът заключава, че неспособността да се вземат разумни мерки, които биха могли да доведат до реална възможност за промяна на резултата или за смекчаване на вредата, е достатъчен, за да се ангажира отговорността на държавата.

Европейският съд посочва, че е убеден, че моделът на липсата на разследване, комуникация и сътрудничество между съответните органи, информирани за този случай, е оказал значително влияние върху хода на събитията и че при правилно и ефективно упражняване на техните правомощия е можело разумно да се очаква, че ще се избегне или поне ще се намали рискът от подобни действия или от настъпването на вреди.

По оплакването по чл. 13

В настоящия случай Съдът установява, че правителството не е изпълнило задълженията си по член 3 от Конвенцията да предприеме разумни стъпки, за да защити жалбоподателите от нечовешко и унизително отношение. Макар че трима от жалбоподателите са получили известно обезщетение, но то не е покрило всички техни неимуществени вреди, а единият въобще не е бил обезщетен. Освен това органът, предоставящ обезщетение, не може да бъде разглеждан като механизъм за контрол върху предоставяните социални услуги в общността по повод проявена небрежност към деца. По същия начин и местният омбудсман, към когото жалбоподателите също се обърнали, можел единствено да отправи препоръки за провеждането на някои аспекти на разследване, но не е имал правото да задължи съответните власти да предприемат определени действия. Съдът отбелязва, че по принцип националните съдилища биха могли да осигурят ефективно обезщетение, но в периода на събитията все още практиката е била такава, че искове за вреди на местните власти във връзка с упражняваните от тях функции за закрила на детето са били отхвърляни по съображения за защита на обществения ред. Тази съдебна практика се променя по-късно. Ето защо Съдът заключава, че жалбоподателите не са разполагали с ефективни вътрешноправни средства за защита във връзка с допуснатите по отношение на тях нарушения на чл. 3.

……………………………………..

Чл. 8 – Право на зачитане неприкосновеността на личния и семейния живот

Kalucza v. Hungary(жалба № 57693/10, решение от 24.04.2012 г.) – чл. 8 (неизпълнение на позитивните задължения на държавата)

/упражнявано домашно насилие от страна на съжител на жалбоподателката/

Фактите

Между октомври 2005 г. и август 2010 г. жалбоподателката, която след развода си заживяла с бившия си фактически съжител г-н Gy.B. на съпружески начала, търсила помощта на властите многократно, като подавала жалби за упражнявано върху нея психическо и физическо насилие, а веднъж и за изнасилване. Четири пъти Gy.B. бил оправдан по обвиненията (поради липса на доказателства, че той е авторът на нараняванията), пет пъти жалбоподателката не пожелала да продължи производството или не успява да представи необходимите доказателства в хода на частните производства, поради което съдът ги прекратява. Gy.B. е признат за виновен за нападение на два пъти, като е освободен условно и е осъден да заплати глоба. Две други наказателни производства за нападение са висящи срещу него.Два пъти съдилищата отказват да издадат заповед за защита в нейна полза, стигайки до извода, че и двете страни имат вина за изострянето на отношенията между тях. Същевременно на властите са представени 12 медицински епикризи, документиращи нанесените на жалбоподателката телесни увреждания – контузии най-вече по главата, лицето, гърдите и шията с предполагаем период на лечение от осем до десет дни. Тя също е призната за виновна за няколко случая, в които е нанесла телесни повреди на партньора си. Три от разследвания срещу нея – за тежка телесна повреда, тормоз и кражби – са прекратени.

Преценката на Съда

Съдът разглежда оплакванията в светлината на чл. 8 от Конвенцията.

Той констатира, че жалбоподателката е изтъкнала достоверни твърдения, че в продължение на дълъг период от време Gy.B. е представлявал заплаха за физическата й неприкосновеност и я е нападал по редица поводи. С оглед на тези факти, Съдът счита, че държавните органи са имали позитивно задължение да я защитят от насилието, независимо от факта, че тя също е имала насилствено поведение спрямо него.

Съдът намира за поразително, че на властите е отнело повече от година и половина, за да се произнесат по повод издаването на ограничителна заповед, след като самата цел на мярката е да се осигури незабавна или най-малко поне – бърза защита за жертвите на насилие. Дори ако искането в крайна сметка бъде отхвърлено, то решението трябва да бъде взето незабавно. Проблемът се усложнява в този случай поради липсата на законови срокове за постановяването на такива решения.
Що се отнася до отхвърлянето на исканията на жалбоподателката за издаване на ограничителна заповед, Съдът счита, че националните съдилища не са дали достатъчно аргументи за техните решения. И в двата случая съдилищата са констатирали, че усложнените взаимоотношения са били по вина и на двете страни, поради което са приели, че няма основания за издаването на такива заповеди, макар и да са посочили, че може да се очаква повторение на подобно поведение. Европейският съд не приема подобна постановка, тъй като според него в случаите, когато е налице взаимно насилие, ограничителната заповед следва да предотврати контакта между тях, така че тя трябва да обвързва и двете страни.

Ситуацията е била усложнена допълнително и поради това, че жалбоподателката не е попадала в персоналния обхват на Закона за ограничителна заповед за насилието между роднини, тъй като извършителят не е бил нито настоящ, нито бивш съпруг, нито връзката между тях е била регистрирана от властите.

Съдът обръща внимание и на обстоятелството, че между двете страни е имало висящи три граждански дела във връзка със споровете им относно ползването, собствеността и подобренията в апартамента. Бързото им решаване е могло да допринесе за преустановяването на конфликтите по между им в светлината на редовните и доста бурни спорове между тях. Те обаче са били спрени през 2007 и 2008 г. Съдът намира, че националните съдилища не са се съобразили с тяхното позитивно задължение да решат делата в разумно кратки срокове.

Отчитайки всичко обстоятелства и факти, и независимо от широката свобода на преценка, която е предоставена на държавата, Съдът заключава, че унгарските власти не са изпълнили своите позитивни задължения и са нарушили чл. 8 от Конвенцията.

Съдът приема, че оплакванията по чл. 2, 3 и 13 са допустими, но че не е необходимо да ги разглежда отделно, след като се е произнесъл по чл. 8.

……………………………………..

Case of A. v. Croatia(жалба № 55164/08, решение от 14 октомври 2010 г.) – чл. 8 (неизпълнение на позитивните задължения на държавата)

/домашно насилие по отношение на съпругата от психично болен съпруг/

Фактите

През 2001 г. жалбоподателката се омъжва за г-н В. и същата година им се ражда дъщеря. През декември 2005г. тя подава молба за развод. През 2003 г., по повод системно упражняваното върху нея домашно насилие и нейни жалби, съпругът е освидетелстван и психиатричната експертиза установява, че той страда от посттравматичен стрес (получен по време на неговия плен при участието му във войната от 1992 г.).

През ноември 2005 г. г-н В. е задържан по обвинение за проявено насилствено поведение в семейството. През декември 2005 г. той е освободен от следствения арест след като неговата майка декларира, че ще го прибере да живее в нейния дом в друго населено място. Независимо от това той продължава да оказва тормоз върху жалбоподателката, която междувременно се развела и тя била принудена да се премести заедно с дъщеря си в подслон за жени, предоставян от неправителствена организация. Жалбоподателката се крие от съпруга си на различни места, но той успява да я открие всеки път с помощта на частни детективи, като властите не й осигуряват нужната защита. Наказателното производство срещу съпруга продължава няколко години, като в този период той двукратно се подлага на лечение в клиника.На 16 октомври 2006 г. В. е признат за виновен по три обвинения за заплахи за убийство и е осъден на осем месеца лишаване от свобода. Срещу него са водени няколко серии наказателни дела по повод отправени заплахи за убийство не само на съпругата му, но и на следователката и съдията по делото. Тъй като в затвора нямало свободни места, наказанието лишаване от свобода е заменено с глоба. Поради липсата на специалисти, които да провежда психотерапия, такава не е осъществена с насилника.

Преценката на Съда

Съдът подчертава, че няма съмнение, че събитията, които се описват в жалбата, се отнасят към сферата на личния живот, по смисъла на член 8 от Конвенцията. Всъщност, физическата и морална неприкосновеност на дадено лице е обхваната от понятието за личен живот. Концепцията на личния живот се простира и върху сферата на взаимоотношенията между отделни лица. Няма причина по принцип от понятието „личен живот“ да се изключат атаки срещу физическата неприкосновеност на човек. Съдът отбелязва, че задължението на държавата по силата на член 8 от Конвенцията по дела, свързани с актове на насилие, обикновено ще изискват от държавата да приеме адекватни позитивни мерки за защита чрез средствата на наказателното право. Съдът подчертава, че основната цел на налагането на наказателни санкции е да се ограничи и възпре извършителят, за да не причинява допълнително увреждане на жертвата. Въпреки това, тези цели могат трудно да бъдат постигнати без наложените санкции да се приложат.

Европейският съд достига до извода, че националните органи не са успели да приложат мерките, постановени от съдилищата, които имат за цел от една страна да отговорят за психиатрично състояние В., лежащо в основата на насилственото му поведение, а от друга страна – да предостави на жалбоподателката защита срещу по-нататъшно насилие от негова страна. По този начин те оставят жалбоподателката за продължителен период от време в една позиция, в която не успяват да осъществят своите позитивни задължения, за да се гарантира правото й на зачитане на личния живот. Съдът констатира, че действително срещу насилника са били образувани няколко самостоятелни производства във връзка с извършените от него леки престъпления, в рамките на които са били разпоредени определени мерки. Това безспорно доказва, че властите са установили наличието на извършените насилствени действия, но това съвсем не е било достатъчно, тъй като голяма част от тях никога не са били приложени на практика, макар че съдилищата не са ги отменяли. Така жалбоподателката е била поставена за дълъг период от време в една ситуация на несигурност, а властите не са изпълнили своите позитивни задължения в тази връзка. Поради това е установено нарушение на чл. 8 от Конвенцията. С оглед тази констатация Съдът не намира за необходимо да разгледа същите оплаквания и в светлината на чл. 2 и чл. 3 от Конвенцията.

………………………..

Case of Hajduová v. Slovakia (жалба № 2660/03, решение от 30 ноември 2010)- чл. 8 (неизпълнение на позитивните задължения на държавата)

/неуспех да се защити достатъчно жена от насилие на психично болния й съпруг/

Фактите

През август 2001 г. бившият съпруг на жалбоподателката А. вербално и физически я нападнал на обществено място. Въпреки че претърпяла само леки наранявания, от страх за живота и сигурността си, тя и децата й се преместили от семейния дом в защитено жилище, предоставено от неправителствена организация. Една седмица по-късно А. многократно отправя заплахи срещу жалбоподателката да я убие. Срещу него е образувано наказателно производство и той е задържан в ареста.В изготвения обвинителен акт е отразено , че в последните 10 години А. е бил осъждан 4 пъти за неизпълнение на постановени срещу него съдебни решения или на наложени му административни санкции. В хода на производството вещите лица установяват, че А. страда от тежко личностно разстройство и препоръчват лечението му в психиатрично заведение.

На 07.01.2002 г. районният съд постановява решение, съгласно което намира А. за виновен и го осъжда, но постановява, че той следва да бъде подложен на психиатрично лечение. В болницата по отношение на него не е провеждано лечение и той е изписан на 14.01.2002 г. Скоро след това А. подновява заплахите си срещу жалбоподателката и нейния адвокат и повторно е задържан от полицията. Съдът разпорежда принудителното му лечение.

На 7 март 2002 г. жалбоподателката подава жалба до Конституционния съд, в която се позовава на нарушение на текстове от Конституцията на Словакия. В нея тя твърди, че районният съд не е успяла да гарантира, че съпругът й трябва бъде настанен в болница с цел психиатрично лечение веднага след осъждането му. Конституционният съд отхвърля жалбата и намира, че не е имало намеса в правата на жалбоподателката, а тя е трябвало да защити правата си пред общите съдилища.

Преценката на Съда

Съдът приема, че макар и многократните заплахи, отправени от А. към съпругата му никога да не са се осъществили, те са били достатъчни, за да повлияят на психологическата неприкосновеност и благосъстоянието на жалбоподателката. Ето защо за държавата са възникнали позитивни задължения по силата на член 8. Европейският съд констатира, че А. е бил осъден в резултат на насилственото му поведение по отношение на жалбоподателката, но след настаняването му в болница, поради пропуска на районния съд да разпореди на лечебното заведение изрично да задържи и да подложи на психиатрично лечение А., това бездействие на властите довежда до нови заплахи срещу жалбоподателката и адвоката й. Едва след депозирането на нова жалба полицията се намесва. Ето защо Европейският съд заключава, че липсата на достатъчно мерки в отговор на поведението на А., и по-специално пропускът от страна на съда да разпореди задържането на А. за психиатрично лечение след осъждането му, представлява по същество нарушение на позитивните задължения на държавата по силата на член 8.

…………..

Sandra Janković v. Croatia(жалба № 38478/05, 5 март 2009) – чл. 8 (неизпълнение на позитивните задължения на държавата)+чл. 6 (право на справедлив процес в разумен срок)

/насилие от наематели спрямо наемателка в същото жилище/

Фактите

Жалбоподателката обитава стая в частен апартамент с двама други наематели, един от които е J.M, като ползва и общите помещения. На 2 август 1999 г. тя установява, че бравата на апартамента е сменена, а вещите й са изхвърлени навън, за което сезира полицията. Органите на реда изготвят доклад по повод случая. На другия ден жалбоподателката предявява граждански иск срещу останалите наематели пред съответния районен съд, търсейки защита на нарушените й права като наемател. Делото е решено в нейна полза, но по жалба на ответниците решението е отменено от по-горната инстанция, върнато отново на районния съд, който повторно уважава исковата претенция с решение от 14 март 2002 г. Жалбата на наемателите е оставена без уважение и решението влиза в сила на 7 март 2003 г.

Тъй като ответниците отказват да изпълнят решението на съда, жалбоподателката сезира съда на 31.03.2003 г. и на 10.03.2003 г. получава заповед за изпълнение, която е обжалвана от наемателите. Изпълнението е насрочено и реализирано на 5 юни 2003 г. На следващия ден жалбоподателката е нападната от три лица при опита й да влезе в апартамента. Те я обиждат, нанасят й удари, скубят я за косата и я ритат по стълбите. Единият нападател е наемателят J.M. Извиканата полиция съставя доклад по случая, в който е отбелязано, че има видими синини по тялото на жалбоподателката, а ризата й е разкъсана. На 10.06.2003 г. полицията сезира съда за маловажни правонарушения в Сплит за извършените хулигански прояви по отношение на тези три лица. Съдът им налага глоби по повод нарушенията на обществения ред и нанесените обиди, но намира, че не са налице достатъчно доказателства за нанесените леки телесни повреди. Това решение никога не е изпълнено, защото е обжалвано от жалбоподателката, а междувременно настъпва погасителната давност по отношение на деянието и производството е прекратено.

По повод същия инцидент от 6 юни 2003 г. жалбоподателката сезира прокуратурата с жалба, в която описва инцидента с нея, нанесените й обиди, заплахи да не се връща в жилището, защото в противен случай “ще изчезне” и нанесените увреждания, за които представя и медицинско свидетелство. С постановление от ноември същата година прокуратурата отказва да образува наказателно производство поради малозначителността на случая и препоръчва да жалбоподателката в срок от 8 дни да сезира съдия-следовател от съда в Сплит за започване на производство от частен характер. В жалба от декември 2003 г. тя подробно описва събитията, посочва конкретно действията на всеки един от нападателите си, представя медицинското свидетелство и прави искане да се започне разследване. В жалбата си г-жа Янкович сочи и текстовете на НК, съгласно които могат да бъдат квалифицирани извършените спрямо нея деяния. На 05.01.2005 г. районният съд я уведомява, че следва да конкретизира жалбата си, като посочи описание на нанесените й телесни повреди, правна квалификация на всяко едно от престъпленията, за които се оплаква, както и обстоятелствата, доказващи, че има основателно съмнение за извършените престъпления от всяко едно от заподозрените лица. В посочения от съда срок жалбоподателката депозира поправената си жалба, съобразно дадените й указания и предоставя на съда документите, свързани с процедурата по производството за дребни нарушения.На 19.09.2005 г. съдът прекратява производството, намирайки, че жалбоподателката не е изпълнила указанията му. Това решение е обжалвано, но жалбите са оставени без уважение пред по-горните инстанции.

След като жалбоподателката е повторно изхвърлена от апартамента /на 6 юни 2003 г./ тя прави искане до съда да възобнови производството по принудително изпълнение, но искането й е отхвърлено.

Преценката на Съда

Европейският съд намира, че действащото законодателство в Република Хърватска предоставя достатъчно адекватни средства за защита на нарушените права на жалбоподателката /това негово становище не се споделя от съдия Шпилман/. По-нататък той анализира самите действия на властите и установява че, от една страна прокуратурата е отказала да образува досъдебно производство във връзка с оплакванията на жалбоподателката в съответствие с действащия НПК. Съдът не приема възражението на правителството, че тя е могла да започне частно производство за нанесените й леки телесни повреди. Той отбелязва, че твърденията й във връзка с отправените заплахи са били сериозни и подкрепени с подробно описание на въпросните актове , поради което не е следвало да бъдат квалифицирани просто като леки телесни повреди. От нейните жалби е било видно, че тя настоява за разследване във връзка с отправените й заплахи за убийство на 6 юни 2003 г. и представя съответната медицинска документация.въпреки това местните власти са приели, че молбата й е непълна и поради това – недопустима, без да уточнят кои формални изисквания не са изпълнени. Съдът взема предвид факта, че жалбоподателката е била безработна и не е била представлявана в това производство, а по силата на съответните разпоредби на НПК не е имала право на безплатна правна помощ. Той отчита наред с това и факта, че е бил представен и полицейският доклад за инцидента, в който е било документирано състоянието на жалбоподателката, а самата районна прокуратура също го е отразила в документите по делото.Поради това за него е трудно да приеме заключението на съдията, че искането на жалбоподателката е отхвърленопоради това, че то е неразбираемо и непълно.Тъкмо обратното, Европейският съд намира, че от жалбата й съвсем ясно личи, че тя е поискала да бъде започнато разследване по повод акта на насилие, упражнен срещу нея и е показала голяма заинтересованост да бъдат разследвани нападателите й. Нейните изявления са били достатъчни, за да започне такова разследване, защото в жалбата й се е съдържала необходимата информация за всяко едно от посочените лица, съгласно съответната разпоредба на НПК.

Освен това, след като прокуратурата е констатирала, че оплакването следва да бъде преследвано по частен път на 11 ноември 2003 г., тя е била длъжна служебно да трансформира производството като такова от частен характер по силата на норма от НПК, което тя не е сторила. Така съответните власти са препятствали възможността на жалбоподателката да получи адекватна защита на нарушените си права, а производството е било прекратено поради настъпването на давността изключително по вина на властите. С оглед на тези констатации Съдът установява, че решенията на националните органи показват неефективност и бездействие, което е довело до нарушаване на позитивните задължения на държавата по силата на чл. 8 от Конвенцията. Доколкото оплакването е разгледано в светлината на този текст, Съдът не намира основание да го анализира и от гледна точка и на чл. 3.

Установено е нарушение и на чл. 6 по повод прекомерната продължителност на съдебния процес.

Към решението е приложено особеното /подкрепящо/ мнение на съдия Дийн Шпилман, в което той изразява несъгласието си с възприетата констатация в § 50 от решението, че националното законодателство предоставя ефективни вътрешноправни средства за защита.

………………………………………..

Bevacqua and S. v. Bulgaria(жалба № 71127/01, решение от 12 юни 2008 г.) – чл. 8(неизпълнение на позитивните задължения на държавата)

/бездействие от страна на властите по повод домашно насилие, упражнявано от бивш съпруг/

Фактите

Първата жалбоподателка се омъжва за г-н Н. през 1995 г. и ражда сина си – втория жалбоподател, през януари 1997 г. По-късно отношенията между съпрузите се влошават, съпругът става агресивен и на 1 март 2000 г. жалбоподателката напуска семейния дом със сина си, премества се в апартамент на родителите си и подава молба за развод. В нея тя прави искане и за определяне на привременни мерки за упражняване на родителските права, като посочва, inter alia, че г-н Н. често използва обиден език, бие я „без причина“ и не допринася за бюджета на домакинството.На 7 март районният съдия разглежда исковата молба и определя дата за първото заседание за 11 април, но не се произнася по молбата за привременните мерки. Междувременно детето е отвлечено от бащата,но след намесата на властите, върнато на майката. Следват подобни действия и заплахи от страна на съпруга и майката търси съдействие на неправителствена организация, която настанява временно майката и детето в кризисен център в гр. Бургас. След оплакване на съпруга,адресирано до инспектора от детска педагогическа стая в гр. София, че е отвлякла сина си, жалбоподателката е принудена да се върне в София. След среща в присъствието на инспектора /на която очевидно той не е повярвал на твърденията й/ е постигнато споразумение детето да остане един месец при бащата, а след това при майката. Съдът не се произнася по искането за привременни мерки и на проведеното заседание през юни 2000 г., когато съпругът отново не се явява.Преди заседанието на 12 септември жалбоподателката отправя отново искане за определяне на привременни мерки, изтъквайки, че съпругът не се грижи добре за детето и че неколкократно е упражнил насилие над нея, но оплакванията й до полицията са оставени без последици. Съдът постановява, че ще се произнесе по привременните мерки не в предстоящото заседание, а през октомври. До януари 2001 г. районният съд провежда три заседания по привременните мерки без да се произнесе, като допуска събирането на нови доказателства. В провеждащото се редовно заседание по бракоразводното дело жалбоподателката оттегля искането си за привременни мерки и иска съдът да постанови разтрогването на брака, както и да се произнесе по всички останали искове /вкл. и относно родителските права/. С решение от 23 май 2001 г. районният съд се произнася относно развода и установява, че и двамата съпрузи са отговорни за провала на брака си. По-нататък съдът счита, че и двете страни са били добри родители, но, с оглед на ниската възраст на момчето, то се нуждае от майка си. Това решение е оставено в сила от въззивната инстанция на 21.03.2002 г.

Преценката на Съда

В своето решение Съдът прави анализ на международните документи, относими към домашното насилие – Препоръка (2002) 5 на Комитета на министрите на Съвета на Европа, Декларацията на Общото събрание на ООН за премахване на насилието срещу жените (1993 г.), третия доклад от 20 януари 2006 г. до Комисията по правата на човека на ООН, Икономически и социален съвет (E/CN. 4/2006/61).

Съдът отбелязва, че след 11 септември 2000 г., когато първата жалбоподателка информира районния съд за сцените, на които детето е станало свидетел по-рано същото лято, трябва да е било очевидно за съдията по делото, че вторият жалбоподател, тригодишен по това време, е бил неблагоприятно засегнат от невъзможността на родителите му, които са живели разделено, да се споразумеят относно временния режим на родителските права, в очакване на бракоразводното дело.

Отчитайки представените медицински документи по повод причинените й увреждания, Съдът е убеден, че оплакванията на първата жалбоподателка относно поведението на г-н Н. се отнасят до нейната физическа цялост и благосъстояние, и че, предвид естеството на твърденията и фактите по делото като цяло, въпросът за адекватността на реакцията на властите може да доведе до прилагане на чл. 8 от Конвенцията. Освен това, в конкретните обстоятелства този въпрос е засегнал също правото на втория жалбоподател на зачитане на личния му живот, тъй като той не е могъл ефективно да упражнява правото си на редовни контакти с със своята майка и, винаги когато такива контакти са се осъществявали, те са били неблагоприятно повлияни от инцидентите, на които е трябвало да бъде свидетел.

Въз основа на конкретните факти по това дело, Съдът счита, че някои административни и полицейски мерки – сред тях, например, тези, посочени в Препоръка (2002)5 на Комитета на министрите на Съвета на Европа или тези, въведени в българското право със Закона за домашното насилие от 2005 г. са били предприети. Въпреки това, в съответния момент българското законодателство не е предвиждало конкретни административни и полицейски мерки и мерките, предприети от полицията и органите на прокуратурата въз основа на общите им правомощия, не са се оказали ефективни. Съдът счита също, че възможността на първата жалбоподателка да възбуди наказателно производство от частен характер и да потърси обезщетение, не е достатъчна, тъй като такива производства очевидно изискват време и не могат да послужат за предотвратяване на повтарянето на инцидентите, за които има оплакване. По мнение на Съда това, че държавните органи не са наложили санкции или по друг начин не са задължили г-н Н да се въздържа от незаконни действия, подлежи на критика при обстоятелствата в този случай, тъй като то представлява отказ да бъде предоставена незабавно необходимата помощ на жалбоподателите. Преценката на органите, че такава помощ не се дължи, тъй като спорът е от „частен характер“ е несъвместима с техните положителни задължения за гарантиране на упражняването на правата на жалбоподателите по член 8.

По мнение на Съда, кумулативните резултати от отказа на районния съд незабавно да приеме привременни мерки относно родителските права в ситуация, която е засягала неблагоприятно жалбоподателите и преди всичко благосъстоянието на втория жалбоподател, и липсата на достатъчни мерки от страна на държавните органи през същия период като реакция спрямо поведението на г-н Н., са довели до непредоставяне на помощ на жалбоподателите, в противоречие с позитивните задължения на държавата по силата на член 8 от Конвенцията да гарантира зачитане на личния и семейния им живот.

Европейският съд не установява нарушение на чл. 6§1 относно неразумния срок, в който е бил решен спорът за привременните мерки, защото разглежда оплакванията в светлината на чл. 8 и намира, че е допуснато нарушение на този текст.

………………………………………

ЖАЛБИ, ИМАЩИ ОТНОШЕНИЕ КЪМ ПРОБЛЕМА „ДОМАШНО НАСИЛИЕ“, В КОИТО ЖЕРТВИ СА ЛИЦА ИЗВЪН СЕМЕЙНИЯ КРЪГ

Bjakaj and Others v. Croatia (жалба № 74448/12, решение от 18 септември 2014)- чл. 2(право на живот – материални аспекти, неизпълнение на позитивните задължения на държавата да защити живота на лица, за които еимало информация, че се намират в опасност)

/убийство на адвокатка от съпруга на жена – жертва на домашно насилие, която е в процес на развод/

Фактите

Жалбоподателите са съпругът, децата и сестрите на убитата адвокатка М.В. Жертвата е била упълномощена от г-жа M.N. в бракоразводен процес, започнал по нейна инициатива през декември 2001 г. Съпругът на последната – A.N., според полицейските доклади е бил с анамнеза за злоупотреба с алкохол, в резултат на което е имал агресивно поведение и е притежавал незаконно оръжие. През май 1993 г. срещу него е било образувано производство за малозначителни нарушения във връзка с нанесен побой над съпругата и дъщеря му, използване на незаконно оръжие и отправени заплахи срещу тях под влиянието на злоупотребата с алкохол.Тогава от дома им са иззети пушка, патрони и ръчна граната.В периода между 2000 и 2003 г. полицията трикратно е информирана за насилие в семейството и два пъти – за нарушения на обществения ред и спокойствието. През май 2001 г. е подаден сигнал до прокуратурата за започване на наказателно производство по повод отправената заплаха за убийство на съпругата. За тези деяния той е наказан веднъж по закона за дребните нарушения с глоба, а по повод заплахата за убийство е осъден на два месеца лишаване от свобода.

На 21 март 2002 г. съпругата депозира поредната жалба срещу съпруга си, че той продължава да я тормози и че в момента са в процес на развод, като поредното заседание е насрочено за 9 април 2002 г. Полицаят, който изслушва двамата съпрузи, ги инструктира да оставят споровете си за съдебнвата зала. В изготвения от него доклад е отбелязано, че съпругът не е показал признаци на агресия, нито е бил под влиянието на алкохола. Той информира началника си за произшествието, който го съветва да остави кратка бележка за следващите дежурни полицаи, но че не се налага да бъдат предприемани други действия.

На следващата сутрин съпругът отива в близката банка и съобщава на една от служителките, плачейки, че повече няма да се видят, че ще изтегли всичките си пари, които ще са необходими за погребението му. От разговора си с него тя разбира, че той страда, защото съпругата му работи и се среща с други мъже, синът му е наркоман и че той е решил да направи нещо и никой не може да го спре. Състоянието му очевидно е било тревожно, защото директорът на банката разпорежда на един банков служител да се свърже с полицията, която е информирана незабавно, че A.N. може да посегне на живота си или на този на семейството си. Дежурният полицай изпраща патрул до банката и разпорежда на друг патрул да се отправи към жилището на съпрузите. Там откриват само A.N., който им заявил, че е изтеглил пари за погребението си и че има намерение да се самоубие и вече е написал предсмъртното си писмо. Тъй като A.N. бил трезвен и не показвал никакви признаци на агресивност, полицаите го успокоили, че всичко ще се оправи и си тръгнали. Според доклада на един от полицаите той незабавно информирал заместника на криминалната полиция, който му разпоредил да се обади в градската болница.Такъв телефонен разговор е проведен, но не незабавно /както се твърди във фалшифицирания по-късно доклад/, а едва половин час по-късно, което е документирано от записите в болницата. В този промеждутък от време съпругът отново се връща в банката и започва да се кара с банковата служителка, че е извикала полиция в дома му, след което отива в близкия бар, консумира алкохол, а после – в полицейския участък. Там той поискал да разбере защо полицаи са го посетили в дома му, разговаря с един от тях и напуска управлението. A.N. причаква съпругата си недалеч от магазина, в който работела и я блъска на земята, след което я прострелва три пъти, но въпреки сериозните наранявания в главата, стомаха и ръката, тя оцелява.

Непосредствено след това той влиза в кантората на М.В., която се намирала наблизо и изстрелва три куршума срещу нея, два от които са фатални. Малко по-късно той се прибира в дома си, където е обграден от полиция, отказва да се предаде, стреля и хвърля гранати, а когато полицията успява да нахлуе в дома му, го намира тежко ранен с оръжието, което той сам е използвал, както и оставеното предсмъртно писмо. A.N. е откаран в болница, но умира на следващия ден.

Същия ден започва разследване, в хода на което е изяснено, че непосредствено преди инцидента както негови познати, така и различни служители са имали разговори с A.N., но не са възприели сериозно заканите му , че ще убие съпругата си и нейната адвокатка. Същевременно е установено, че полицията не се е свързала веднага с дежурен лекар от болницата, а когато го е сторила, той не е успял да разговаря с колега от съответната психиатрична клиника, тъй като лекарите били на важно съвещание.

Прокуратурата прекратява производството срещу полицаите, намирайки, че те нямат вина за случилото се и всичко се дължи на недобрата координация на усилията между социалните работници и болницата. При конкретните обстоятелства полицаите не са имали основание да считат, че е наложително принудително лечение на A.N.. Това постановление е обжалвано, като в жалбата се сочи, че полицейският доклад е фалшифициран по отношение на конкретните часове, в които са предприети съответните действшя. Жалбата е оставена без уважение от по-горната прокуратура с мотива, че тези действия не могат да бъдат квалифицирани като престъпление.

Всички опити на жалбоподателите да бъдат осъдени полицаите за неадекватната им реакция и причинената смърт на тяхната близка остават безуспешни – както да започнат наказателно производство в ролята си на частни обвинители /в хода на това производство полицаят е оправдан, че не е фалшифицирал умишлено полицейския доклад/, така и гражданско производство за причинените им неимуществени вреди от държавата /в което се приема, че няма причинно-следствена връзка между бездействието на съответните държавни органи и настъпилата смърт на адвокатката/.

Преценката на Съда

Проследявайки хронологията на събитията в деня на убийството, съдът посочва, че A.N. е изглеждал психически объркан и опасен за себе си и/или за другите и че очевидно компетентните органи са отчели това, след като са сметнали, че ще е необходимо да бъде под лекарско наблюдение. Нещо повече, той два пъти е бил в контакт с полицейските органи /в деня преди и сутринта на инцидента/ . Това означава, че рискът за живота на други лица в настоящия случай е бил реален и непосредствен и властите са имали информация или е трябвало да предположат, че такъв риск съществува. В такива ситуации позитивните задължения по член 2 от Конвенцията изискват националните власти да направят всичко, което би могло да се очаква от тях, за да се избегне този риск. Съдът отбелязва обаче, че при разглеждането на въпроса дали те изпълняват тези свои задължения, тази разпоредба следва да бъде тълкувана по начин, че да не налага прекомерна тежест за властите. Наред с това той отчита краткия времеви период, в който са се развили събитията. Съдът не приема възраженията на правителството, че дори и да са били предприети определени действия, няма гаранции, че инцидентът не би се случил. За него е важно да установи дали властите са направили необходимото, за да предотвратят настъпването на този трагичен резултат. Той отбелязва, че в хода на дисциплинарното производство компетентните местни органи са констатирали редица недостатъци по отношение на начина, по който полицията е действала в конкретния случай. Дисциплинарният състав на Министерството на вътрешните работи е достигнало до извода, че единият полицай е виновен, защото не е представил доклада си по повод разговора с двамата съпрузи от предишния ден на следващите дежурни, а другият полицай – за това, че е подправил докладите относно мерките на полицията, взети сутринта преди и след инцидента.

Европейският съд констатира на основата на анализа на фактите, че полицията е разполагала с достатъчно информация за актовете на насилие на A.N. , за да предприеме разумни мерки и проведе допълнително разследване на твърденията, че отправените от него заплахи за убийство са съвсем сериозни, което представлява престъпление по хърватското законодателство и би могло да доведе до арестуването и задържането на A.N. Съдът напомня и факта, че в деня на инцидента двама полицаи са разговаряли с лицето в дома му и въпреки особеното му психическо състояние и изявленията му за самоубийство, те не са взели необходимите превантивни мерки.

При това положение, дори ако заплахата за самоубийство сама по себе си се приеме за безспорна, Съдът подчертава, че когато на държавните служители стане известна подобна информация предварително и има достатъчно време за реакция, за държавата възниква позитивно задължение по силата на член 2, изискващо от нея да предотврати риска от нейното материализиране така, че той да бъде ограничен с всякакви средства, които са разумни и изпълними при обстоятелствата на конкретния случай. Той отбелязва, че в националното законодателство се съдържат ефективни мерки за защита на гражданите от актове на насилие от психически увредени лица, включително и такива с превантивен характер. Въпреки това двамата полицаи не са взели никакви мерки, а са се върнали в участъка и само са предупредили дежурния полицай да информира болницата и социалните служби, когато вече е било трудно или дори невъзможно да се промени ходът на събитията.

Съдът счита, че провалите на полицията не се изразяват само в една пропусната въможност. Ако тя беше действала адекватно, обективно би могла да промени хода на събитията чрез поставянето на A.N под медицинско наблюдение и предприемането на необходимите подходящи мерки във връзка с явно опасното му психично състояние.

В този контекст Съдът заключава, че серията от идентифицирани пропуски на полицията да предприеме необходимите действия при обективните данни за психическото състояние на лицето разкрива неизпълнението на позитивни задължения на държавата да защитава правото на живот, предприемайки всички подходящи мерки, за да осигури сигурността на лицата от актове на насилие, причинили смъртта на роднината на жалбоподателите.

Съдът установява нарушение на материалните аспекти на чл. 2, но намира, че не е налице нарушение на чл. 13. В тази част решението е взето с два гласа против. Съдиите Мариана Лазарова – Трайковска и Пинто де Албукерк изразяват особеното си мнение, тъй като считат, че в случая е налице нарушение и на чл. 13 във връзка с чл. 2.

…………..

Juppala v.Finland(жалба № 18620/03, решение от 02.12.2008 г.) – чл. 10 (свобода на изразяване на мнение)

/осъдена жена за това, че е съобщила съмненията си, че внучето й е малтретирано от баща си/

Фактите

През юли 2000 г. жалбоподателката завела внучето си на лекар по повод наранявания на гърба. Тя споделила с него, че травмите може да са нанесени от таткото – г-н Т. , защото така й е казало самото дете. Тя пояснила наред с това, че половин година по-рано също забелязала синина на гърба на детето, но тогава бащата обяснил, че то е паднало по стълбите. Лекарят посочил в своето заключение, че нараняването може да е предизвикано от удар и че на въпрос на лекаря момченцето отговорило, че баща му го е ударил. Същия ден той уведомил службите за защита на децата. Месец по-късно г-н Т. сезирал прокуратурата с искане да започне наказателно производство срещу жалбоподателката във връзка с нейните изявления, че той е ударил детето. Във втора жалба той настоял да се провери дали тя не е извършила престъпление /като например лишаване от свобода/, като е завела детето на лекар.

През април 2001 г. прокурорът повдигнал обвинение за клевета срещу жалбоподателката, изразяваща се в това, че тя е дала информация на лекаря, че детето е било ударено от баща си без да разполага с доказателства за това. Г-н Т. предявил и граждански иск за неимуществени вреди.
През август 2001 районният съд в Тампере постановява решение, по силата на което намира, че от събраните доказателства не става ясно дали записаното в доклада на лекаря изразява неговото лично впечатление от казаното от момчето или записът е направен поради изявленията на самата жалбоподателка. Прилагайки принципа in dubio pro reo, съдът постановява оправдателна присъда. Тя е подписана с особеното мнение на председателя на състава , който счита, че жалбоподателката е виновна за клевета, тъй като не е ясно дали не е разговаряла на тази тема с момчето преди посещението на лекарския кабинет. След жалба от г-н Т. Апелативният съд отменя първоинстанционното решение и осъжда жалбоподателката за клевета и да плати обезщетение за неимуществени вреди в размер на 500 евро. Жалбоподателката сезира Върховния съд . В жалбата си тя посочва, че правото й на свобода на изразяване е нарушено. Отнета й е възможността да обсъди собствените си впечатления и опасения за здравето на детето, което е имало видими следи от нараняване с лекар, обвързан с професионална тайна, без да се страхува, че по-късно биха я намерили за виновна за обида или клевета. Жалбата е оставена без разглеждане от Върховния съд.

Преценката на Съда

Съдът отбелязва, че обвинението срещу жалбоподателката представлява намеса в нейното право на свобода на изразяване на мнение и е преследвало правомерна цел – да се защити репутацията и правата на други лица. Както осъдителното решение, така и задължението да се изплати обезщетение, са били „предвидени в закона”. В рамките на дадения случай Съдът посочва, че принципиален е въпросът как да се постигне равновесие между два равностойни по своята значимост интереса : необходимостта от защита на децата от насилие от собствените им родители, както и необходимостта от защита на родителите от ненужна намеса в правото им на зачитане на личния и семейния живот, или риска от неоправдано задържане и съдебно преследване. Първият от тези интереси включва защита на децата като жертви на престъпления. Съдът се позовава по-специално на случая A. v. the United Kingdom (23 септември 1998 г., § 22, Доклади 1998-VI), където втори баща подлага дете на третиране в нарушение на член 3 и е оправдан поради това, че действията представлявали „разумно наказание“. Ако източникът на злоупотребата е родителят, детето е в риск от своя първичен и естествен покровител в личния живот и дома си. Насилието над деца е наистина тежка форма на престъпно поведение, като същевременно съществуването му е трудно за откриване. Бебетата и малките деца не са в състояние да кажат, а по-големи деца често са твърде уплашени. Въпросът, повдигнат в подобна ситуация, е как да се постигне по-добър баланс, когато родителят е погрешно заподозрян в злоупотреба с детето си, и как да се защитят децата, за които има риск от настъпването на значителни вреди.

Съдът преценява, че в конкретния случай жалбоподателката е действала правилно, когато е установила синина на гърба на момчето и се е усъмнила, че тя е била умишлено нанесена. Именно поради нейните подозрения тя се консултирала с лекар, който правилно е решил да съобщи на властите за закрила на детето подозрението, което той лично е прегледал и го е разпитал. Съдът преценява, че това е важна стъпка в защита на децата. Сериозността на малтретирането на децата като социален проблем изисква лицата, които действат добросъвестно, че става въпрос за най-добрите интереси на детето, да не се влияят от страха, че могат да бъдат преследвани или съдени, когато решават дали и кога техните съмнения трябва да бъдат съобщени на специалисти по здравни грижи или социални услуги. Налице е деликатна и трудна линия да не се пристъпи към действия твърде рано или пък да не се стигне до прекомерно забавяне. Съдът намира за обезпокоителна преценката на апелативния съд, че жалбоподателката не е имала право да повтори думите на детето, че бащата го е ударил, макар че не е имало съмнение, че тя е видяла тези синини на гърба на своя внук. По мнение на Европейския съд възможността да изразят съмнение за злоупотреба с деца, когато е дадена добросъвестно, в контекста на подходяща процедура за докладване, трябва да бъде на разположение на всяко лице без потенциалния „смразяващ ефект“ на наказателна присъда или задължението за изплащане на обезщетение за претърпени вреди.
Европейският съд посочва че е наясно, че призракът на злонамерените спорове често се използва като основание за изискване на допълнителни доказателства /особено когато се изготвят доклади за предполагаема злоупотреба с деца до властите/. Обаче никой не е твърдял, че жалбоподателката е действала лекомислено или безразсъдно. Напротив, дори и медицинското лице – лекарят, прави собствена преценка, че делото трябва да се докладва на органите за закрила на детето.
В заключение Европейският съд достига до извода, че не е имало достатъчно основания за вмешателство в нейното право свободно да изразява своето мнение . Поради това намесата не е отговаряла на някаква насъщна социална потребност.

Установено е нарушение на чл. 10 от Конвенцията.

Домашно насилие – каталог решения

Домашното насилие в практиката на Европейския съд – тематичен каталог /резюмета на решения/

Write A Comment