Каталог 2019

5 април, 2019

КАТАЛОГ ПО ТЕКСТОВЕ НА ПОСТАНОВЕНИТЕ РЕШЕНИЯ ОТ ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪД ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА ПРЕЗ 2019 г.

Решение от  4 април 2019 г. – G.S. v. Bulgaria (Application no. 36538/17)

ЧЛЕН 3  – забрана за изтезания или нечовешко или унизително отношение или наказание

чл.3(забрана за изтезания; екстрадиция )+ чл.39(привременна мярка – забрана за екстрадиция)

G.S. v. Bulgaria (Application no. 36538/17), 4 April 2019

Жалбоподателят,  е грузински гражданин, роден през 1951 г. В момента е задържан в Софийския затвор до екстрадирането му в Иран по обвинение в кражба.

През декември 2016 г., когато пристига в България от Грузия, г-н Г.С. е задържан на летище София поради издирването му с  червена бюлетина от  официалния офис на Интерпол в Иран, издадена на  14 септември 2016 г.  Според   известието  на 24 юни 2016 г. той  и още едно лице са откраднали 50 000 евро  от чуждестранна обменна служба в Техеран. Другият съучастник е задържан, но жалбоподателят напуска страната същия ден. Съгласно чл.  656 от Иранския НК това  престъпление е  наказуемо с лишаване от свобода  от шест месеца до три години.

Жалбоподателят е задържан до получаване на официално искане за екстрадиция от иранските власти. То  постъпва през януари 2017 г. Процедурата пред   Софийския градски съд започва на 29 януари 2017 г., като са проведени 5 съдебни заседания, на които са представени и  изисканите  допълнителни доказателства от българските власти към  иранската страна за извършеното от жалбоподателя престъпление. Официалната информация, която е получена от там, е, че за това престъпление се предвижда наказание  лишаване от свобода до три години.  Адвокатт на  жалбоподателя   прави възражение, че България няма договор за правна помощ с Иран и поради това не следва да бъде уважавано искането за екстрадиция, както и че не е доказано безспорно както времето на извършване на престъплението, така и авторството от страна на жалбоподателя.   На 12 април 2017 г. Съдът уважава искането за екстрадиция, констатирайки, че то отговаря на всички формални изисквания,. Съдът отбелязва, че е допустимо да се действа и без договор за правна помощ на основата на фактическата реципрочност, както и че иранските власти са дали уверения, че лицето няма да бъде обект на изтезание или нечовешко отношение.  Определението на СГС е оставено в сила от Софийския апелативен съд на 9 май 2017 г., чийто акт е окончателен.

Непосредствено след това Европейският съд постановява на осн. чл. 39 от Конвенцията като привременна мярка жалбоподателят да не бъде екстрадиран до постановяването на решение по жалбата му, депозирана пред тази международна институция.

В решението на Съда е направен преглед на приложимото национално законодателство, в което са предвидени хипотези за недопустимост на екстрадицията при опасност от налагане на унизителни или нечовешки наказания. Наред с това има позовавания на монографии на проф. А. Гиргинов, посветени на екстрадицията и на международната помощ по наказателни дела. Съдът отбелязва, че в два други случая на искания за екстрадиция от страна на Иран процедурите са спрени  поради получена международна закрила.

В решението на Европейския съд е отделено голямо място на доклади на неправителствени организации относно практиката за налагане на физически наказания в Иран, изразяващи се  в ампутация на крайници, ослепяване и бичуване. В самия текст на чл. 656, ал. 4 от НК е записано, че наред с лишаването от свобода за кражба се налага и бой с пръчки до 74 удара. Направен е преглед и на редица периодични доклади на ООН във връзка със спазването на Пакта за граждански и политически права, както и на специалните доклади на Комитета по човешки права на ООН, в които са констатирани несъвместими практики за нарушаването на човешките права чрез налагането на телесни наказания (последният от които през 2018 г.).

Съдът отхвърля възраженията на правителството за недопустимост на жалбата поради това, че жалбоподателят не бил изложил доводи за риска да бъде подложен на изтезания в Иран. Той отбелязва, че самите власти не са предоставили на него  и на адвоката му достатъчно релевантна информация относно грозящата го опасност от изтезания, уверявайки го, че тя не съществува. Поради това той не следва  да бъде обвиняван, че не е използвал средство за защита, ако това се дължи на ситуация, доброволно създадена от властите (§73). Наред с това Съдът отбелязва, че правилото за изчерпване на вътрешноправните средства за защита не е нито абсолютно, нито може да се прилага автоматично; при преценката дали то е било спазено е от съществено значение да се вземат предвид конкретните обстоятелства по случая.

По съществото на спора Съдът отбелязва, че едва ли има съмнение, че за извършеното от жалбоподателя престъпление се предвижда освен лишаване от свобода и до 74 удара с пръчки, което наказание се окачествява като мъчение.(§81) Основният въпрос според ЕСПЧ е да се прецени дали има сериозни основания да се приеме, че жалбоподателят би бил подложен на мъчения. Според Съда този въпрос има два елемента. Първият е дали предполагаемото престъпление, във връзка с което иранските власти искат екстрадицията на жалбоподателя, е действително наказуемо с бичуване. Вторият  е дали за самия жалбоподател съществува   реална опасност да получи такава присъда, която да бъде изпълнена. Доколкото информацията за физическото наказание, което може да бъде наложено съгласно чл. 656,ал.4 от Иранския НК   постъпва след приключването на процедурата пред българските съдилища, Съдът посочва, че той следва самостоятелно да извърши своята преценка относно наличието на двата елемента и ако екстрадицията още не е извършена, той да вземе предвид реалността на риска  към момента на постановяване на   решението. Той констатира, че макар в червената бюлетина да е цитирана нормата на чл. 656, ал.4, то текстът не е възпроизведен дословно, а българските власти не са го проверили, доверявайки се на иранските си колеги, въпреки че както в английския му превод, така и във версията на персийски, която е публикувана на официални сайтове, е записано и наказанието за бой с пръчки до 74 удара. Колкото до следващия елемент – относно реалния риск жалбоподателят да бъде подложен на мъчения, Съдът отбелязва, ч%а други случая на искания за екстрадиция от страна на Иран процедурите са спрени  поради получена международна закрила.

В решението на Европейския съд е отделено голямо място на доклади на неправителствени организации относно практиката за налагане на физически наказания в Иран, изразяващи се  в ампутация на крайници, ослепяване и бичуване. В самия текст на чл. 656, ал. 4 от НК е записано, че наред с лишаването от свобода за кражба се налага и бой с пръчки до 74 удара. Направен е преглед и на редица периодични доклади на ООН във връзка със спазването на Пакта за граждански и политически права, както и на специалните доклади на Комитета по човешки права на ООН, в които са констатирани несъвместими практики за нарушаването на човешките права чрез налагането на телесни наказания (последният от които през 2018 г.).

Съдът отхвърля възраженията на правителството за недопустимост на жалбата поради това, че жалбоподателят не бил изложил доводи за риска да бъде подложен на изтезания в Иран. Той отбелязва, че самите власти не са предоставили на него  и на адвоката му достатъчно релевантна информация относно грозящата го опасност от изтезания, уверявайки го, че тя не съществува. Поради това той не следва  да бъде обвиняван, че не е използвал средство за защита, ако това се дължи на ситуация, доброволно създадена от властите (§73). Наред с това Съдът отбелязва, че правилото за изчерпване на вътрешноправните средства за защита не е нито абсолютно, нито може да се прилага автоматично; при преценката дали то е било спазено е от съществено значение да се вземат предвид конкретните обстоятелства по случая.

По съществото на спора Съдът отбелязва, че едва ли има съмнение, че за извършеното от жалбоподателя престъпление се предвижда освен лишаване от свобода и до 74 удара с пръчки, което наказание се окачествява като мъчение.(§81) Основният въпрос според ЕСПЧ е да се прецени дали има сериозни основания да се приеме, че жалбоподателят би бил подложен на мъчения. Според Съда този въпрос има два елемента. Първият е дали предполагаемото престъпление, във връзка с което иранските власти искат екстрадицията на жалбоподателя, е действително наказуемо с бичуване. Вторият  е дали за самия жалбоподател съществува   реална опасност да получи такава присъда, която да бъде изпълнена. Доколкото информацията за физическото наказание, което може да бъде наложено съгласно чл. 656,ал.4 от Иранския НК   постъпва след приключването на процедурата пред българските съдилища, Съдът посочва, че той следва самостоятелно да извърши своята преценка относно наличието на двата елемента и ако екстрадицията още не е извършена, той да вземе предвид реалността на риска  към момента на постановяване на   решението. Той констатира, че макар в червената бюлетина да е цитирана нормата на чл. 656, ал.4, то текстът не е възпроизведен дословно, а българските власти не са го проверили, доверявайки се на иранските си колеги, въпреки че както в английския му превод, така и във версията на персийски, която е публикувана на официални сайтове, е записано и наказанието за бой с пръчки до 74 удара. Колкото до следващия елемент – относно реалния риск жалбоподателят да бъде подложен на мъчения, Съдът отбелязва, ч%а други случая на искания за екстрадиция от страна на Иран процедурите са спрени  поради получена международна закрила.

В решението на Европейския съд е отделено голямо място на доклади на неправителствени организации относно практиката за налагане на физически наказания в Иран, изразяващи се  в ампутация на крайници, ослепяване и бичуване. В самия текст на чл. 656, ал. 4 от НК е записано, че наред с лишаването от свобода за кражба се налага и бой с пръчки до 74 удара. Направен е преглед и на редица периодични доклади на ООН във връзка със спазването на Пакта за граждански и политически права, както и на специалните доклади на Комитета по човешки права на ООН, в които са констатирани несъвместими практики за нарушаването на човешките права чрез налагането на телесни наказания (последният от които през 2018 г.).

Съдът отхвърля възраженията на правителството за недопустимост на жалбата поради това, че жалбоподателят не бил изложил доводи за риска да бъде подложен на изтезания в Иран. Той отбелязва, че самите власти не са предоставили на него  и на адвоката му достатъчно релевантна информация относно грозящата го опасност от изтезания, уверявайки го, че тя не съществува. Поради това той не следва  да бъде обвиняван, че не е използвал средство за защита, ако това се дължи на ситуация, доброволно създадена от властите (§73). Наред с това Съдът отбелязва, че правилото за изчерпване на вътрешноправните средства за защита не е нито абсолютно, нито може да се прилага автоматично; при преценката дали то е било спазено е от съществено значение да се вземат предвид конкретните обстоятелства по случая.

По съществото на спора Съдът отбелязва, че едва ли има съмнение, че за извършеното от жалбоподателя престъпление се предвижда освен лишаване от свобода и до 74 удара с пръчки, което наказание се окачествява като мъчение.(§81) Основният въпрос според ЕСПЧ е да се прецени дали има сериозни основания да се приеме, че жалбоподателят би бил подложен на мъчения. Според Съда този въпрос има два елемента. Първият е дали предполагаемото престъпление, във връзка с което иранските власти искат екстрадицията на жалбоподателя, е действително наказуемо с бичуване. Вторият  е дали за самия жалбоподател съществува   реална опасност да получи такава присъда, която да бъде изпълнена. Доколкото информацията за физическото наказание, което може да бъде наложено съгласно чл. 656,ал.4 от Иранския НК   постъпва след приключването на процедурата пред българските съдилища, Съдът посочва, че той следва самостоятелно да извърши своята преценка относно наличието на двата елемента и ако екстрадицията още не е извършена, той да вземе предвид реалността на риска  към момента на постановяване на   решението. Той констатира, че макар в червената бюлетина да е цитирана нормата на чл. 656, ал.4, то текстът не е възпроизведен дословно, а българските власти не са го проверили, доверявайки се на иранските си колеги, въпреки че както в английския му превод, така и във версията на персийски, която е публикувана на официални сайтове, е записано и наказанието за бой с пръчки до 74 удара. Колкото до следващия елемент – относно реалния риск жалбоподателят да бъде подложен на мъчения, Съдът отбелязва, ч%а други случая на искания за екстрадиция от страна на Иран процедурите са спрени  поради получена международна закрила.

В решението на Европейския съд е отделено голямо място на доклади на неправителствени организации относно практиката за налагане на физически наказания в Иран, изразяващи се  в ампутация на крайници, ослепяване и бичуване. В самия текст на чл. 656, ал. 4 от НК е записано, че наред с лишаването от свобода за кражба се налага и бой с пръчки до 74 удара. Направен е преглед и на редица периодични доклади на ООН във връзка със спазването на Пакта за граждански и политически права, както и на специалните доклади на Комитета по човешки права на ООН, в които са констатирани несъвместими практики за нарушаването на човешките права чрез налагането на телесни наказания (последният от които през 2018 г.).

Съдът отхвърля възраженията на правителството за недопустимост на жалбата поради това, че жалбоподателят не бил изложил доводи за риска да бъде подложен на изтезания в Иран. Той отбелязва, че самите власти не са предоставили на него  и на адвоката му достатъчно релевантна информация относно грозящата го опасност от изтезания, уверявайки го, че тя не съществува. Поради това той не следва  да бъде обвиняван, че не е използвал средство за защита, ако това се дължи на ситуация, доброволно създадена от властите (§73). Наред с това Съдът отбелязва, че правилото за изчерпване на вътрешноправните средства за защита не е нито абсолютно, нито може да се прилага автоматично; при преценката дали то е било спазено е от съществено значение да се вземат предвид конкретните обстоятелства по случая.

По съществото на спора Съдът отбелязва, че едва ли има съмнение, че за извършеното от жалбоподателя престъпление се предвижда освен лишаване от свобода и до 74 удара с пръчки, което наказание се окачествява като мъчение.(§81) Основният въпрос според ЕСПЧ е да се прецени дали има сериозни основания да се приеме, че жалбоподателят би бил подложен на мъчения. Според Съда този въпрос има два елемента. Първият е дали предполагаемото престъпление, във връзка с което иранските власти искат екстрадицията на жалбоподателя, е действително наказуемо с бичуване. Вторият  е дали за самия жалбоподател съществува   реална опасност да получи такава присъда, която да бъде изпълнена. Доколкото информацията за физическото наказание, което може да бъде наложено съгласно чл. 656,ал.4 от Иранския НК   постъпва след приключването на процедурата пред българските съдилища, Съдът посочва, че той следва самостоятелно да извърши своята преценка относно наличието на двата елемента и ако екстрадицията още не е извършена, той да вземе предвид реалността на риска  към момента на постановяване на   решението. Той констатира, че макар в червената бюлетина да е цитирана нормата на чл. 656, ал.4, то текстът не е възпроизведен дословно, а българските власти не са го проверили, доверявайки се на иранските си колеги, въпреки че както в английския му превод, така и във версията на персийски, която е публикувана на официални сайтове, е записано и наказанието за бой с пръчки до 74 удара. Колкото до следващия елемент – относно реалния риск жалбоподателят да бъде подложен на мъчения, Съдът отбелязва, ч%а други случая на искания за екстрадиция от страна на Иран процедурите са спрени  поради получена международна закрила.

В решението на Европейския съд е отделено голямо място на доклади на неправителствени организации относно практиката за налагане на физически наказания в Иран, изразяващи се  в ампутация на крайници, ослепяване и бичуване. В самия текст на чл. 656, ал. 4 от НК е записано, че наред с лишаването от свобода за кражба се налага и бой с пръчки до 74 удара. Направен е преглед и на редица периодични доклади на ООН във връзка със спазването на Пакта за граждански и политически права, както и на специалните доклади на Комитета по човешки права на ООН, в които са констатирани несъвместими практики за нарушаването на човешките права чрез налагането на телесни наказания (последният от които през 2018 г.).

Съдът отхвърля възраженията на правителството за недопустимост на жалбата поради това, че жалбоподателят не бил изложил доводи за риска да бъде подложен на изтезания в Иран. Той отбелязва, че самите власти не са предоставили на него  и на адвоката му достатъчно релевантна информация относно грозящата го опасност от изтезания, уверявайки го, че тя не съществува. Поради това той не следва  да бъде обвиняван, че не е използвал средство за защита, ако това се дължи на ситуация, доброволно създадена от властите (§73). Наред с това Съдът отбелязва, че правилото за изчерпване на вътрешноправните средства за защита не е нито абсолютно, нито може да се прилага автоматично; при преценката дали то е било спазено е от съществено значение да се вземат предвид конкретните обстоятелства по случая.

По съществото на спора Съдът отбелязва, че едва ли има съмнение, че за извършеното от жалбоподателя престъпление се предвижда освен лишаване от свобода и до 74 удара с пръчки, което наказание се окачествява като мъчение.(§81) Основният въпрос според ЕСПЧ е да се прецени дали има сериозни основания да се приеме, че жалбоподателят би бил подложен на мъчения. Според Съда този въпрос има два елемента. Първият е дали предполагаемото престъпление, във връзка с което иранските власти искат екстрадицията на жалбоподателя, е действително наказуемо с бичуване. Вторият  е дали за самия жалбоподател съществува   реална опасност да получи такава присъда, която да бъде изпълнена. Доколкото информацията за физическото наказание, което може да бъде наложено съгласно чл. 656,ал.4 от Иранския НК   постъпва след приключването на процедурата пред българските съдилища, Съдът посочва, че той следва самостоятелно да извърши своята преценка относно наличието на двата елемента и ако екстрадицията още не е извършена, той да вземе предвид реалността на риска  към момента на постановяване на   решението. Той констатира, че макар в червената бюлетина да е цитирана нормата на чл. 656, ал.4, то текстът не е възпроизведен дословно, а българските власти не са го проверили, доверявайки се на иранските си колеги, въпреки че както в английския му превод, така и във версията на персийски, която е публикувана на официални сайтове, е записано и наказанието за бой с пръчки до 74 удара. Колкото до следващия елемент – относно реалния риск жалбоподателят да бъде подложен на мъчения, Съдът отбелязва, ч%а други случая на искания за екстрадиция от страна на Иран процедурите са спрени  поради получена международна закрила.

В решението на Европейския съд е отделено голямо място на доклади на неправителствени организации относно практиката за налагане на физически наказания в Иран, изразяващи се  в ампутация на крайници, ослепяване и бичуване. В самия текст на чл. 656, ал. 4 от НК е записано, че наред с лишаването от свобода за кражба се налага и бой с пръчки до 74 удара. Направен е преглед и на редица периодични доклади на ООН във връзка със спазването на Пакта за граждански и политически права, както и на специалните доклади на Комитета по човешки права на ООН, в които са констатирани несъвместими практики за нарушаването на човешките права чрез налагането на телесни наказания (последният от които през 2018 г.).

Съдът отхвърля възраженията на правителството за недопустимост на жалбата поради това, че жалбоподателят не бил изложил доводи за риска да бъде подложен на изтезания в Иран. Той отбелязва, че самите власти не са предоставили на него  и на адвоката му достатъчно релевантна информация относно грозящата го опасност от изтезания, уверявайки го, че тя не съществува. Поради това той не следва  да бъде обвиняван, че не е използвал средство за защита, ако това се дължи на ситуация, доброволно създадена от властите (§73). Наред с това Съдът отбелязва, че правилото за изчерпване на вътрешноправните средства за защита не е нито абсолютно, нито може да се прилага автоматично; при преценката дали то е било спазено е от съществено значение да се вземат предвид конкретните обстоятелства по случая.

По съществото на спора Съдът отбелязва, че едва ли има съмнение, че за извършеното от жалбоподателя престъпление се предвижда освен лишаване от свобода и до 74 удара с пръчки, което наказание се окачествява като мъчение.(§81) Основният въпрос според ЕСПЧ е да се прецени дали има сериозни основания да се приеме, че жалбоподателят би бил подложен на мъчения. Според Съда този въпрос има два елемента. Първият е дали предполагаемото престъпление, във връзка с което иранските власти искат екстрадицията на жалбоподателя, е действително наказуемо с бичуване. Вторият  е дали за самия жалбоподател съществува   реална опасност да получи такава присъда, която да бъде изпълнена. Доколкото информацията за физическото наказание, което може да бъде наложено съгласно чл. 656,ал.4 от Иранския НК   постъпва след приключването на процедурата пред българските съдилища, Съдът посочва, че той следва самостоятелно да извърши своята преценка относно наличието на двата елемента и ако екстрадицията още не е извършена, той да вземе предвид реалността на риска  към момента на постановяване на   решението. Той констатира, че макар в червената бюлетина да е цитирана нормата на чл. 656, ал.4, то текстът не е възпроизведен дословно, а българските власти не са го проверили, доверявайки се на иранските си колеги, въпреки че както в английския му превод, така и във версията на персийски, която е публикувана на официални сайтове, е записано и наказанието за бой с пръчки до 74 удара. Колкото до следващия елемент – относно реалния риск жалбоподателят да бъде подложен на мъчения, Съдът отбелязва, ч%а други случая на искания за екстрадиция от страна на Иран процедурите са спрени  поради получена международна закрила.

В решението на Европейския съд е отделено голямо място на доклади на неправителствени организации относно практиката за налагане на физически наказания в Иран, изразяващи се  в ампутация на крайници, ослепяване и бичуване. В самия текст на чл. 656, ал. 4 от НК е записано, че наред с лишаването от свобода за кражба се налага и бой с пръчки до 74 удара. Направен е преглед и на редица периодични доклади на ООН във връзка със спазването на Пакта за граждански и политически права, както и на специалните доклади на Комитета по човешки права на ООН, в които са констатирани несъвместими практики за нарушаването на човешките права чрез налагането на телесни наказания (последният от които през 2018 г.).

Съдът отхвърля възраженията на правителството за недопустимост на жалбата поради това, че жалбоподателят не бил изложил доводи за риска да бъде подложен на изтезания в Иран. Той отбелязва, че самите власти не са предоставили на него  и на адвоката му достатъчно релевантна информация относно грозящата го опасност от изтезания, уверявайки го, че тя не съществува. Поради това той не следва  да бъде обвиняван, че не е използвал средство за защита, ако това се дължи на ситуация, доброволно създадена от властите (§73). Наред с това Съдът отбелязва, че правилото за изчерпване на вътрешноправните средства за защита не е нито абсолютно, нито може да се прилага автоматично; при преценката дали то е било спазено е от съществено значение да се вземат предвид конкретните обстоятелства по случая.

По съществото на спора Съдът отбелязва, че едва ли има съмнение, че за извършеното от жалбоподателя престъпление се предвижда освен лишаване от свобода и до 74 удара с пръчки, което наказание се окачествява като мъчение.(§81) Основният въпрос според ЕСПЧ е да се прецени дали има сериозни основания да се приеме, че жалбоподателят би бил подложен на мъчения. Според Съда този въпрос има два елемента. Първият е дали предполагаемото престъпление, във връзка с което иранските власти искат екстрадицията на жалбоподателя, е действително наказуемо с бичуване. Вторият  е дали за самия жалбоподател съществува   реална опасност да получи такава присъда, която да бъде изпълнена. Доколкото информацията за физическото наказание, което може да бъде наложено съгласно чл. 656,ал.4 от Иранския НК   постъпва след приключването на процедурата пред българските съдилища, Съдът посочва, че той следва самостоятелно да извърши своята преценка относно наличието на двата елемента и ако екстрадицията още не е извършена, той да вземе предвид реалността на риска  към момента на постановяване на   решението. Той констатира, че макар в червената бюлетина да е цитирана нормата на чл. 656, ал.4, то текстът не е възпроизведен дословно, а българските власти не са го проверили, доверявайки се на иранските си колеги, въпреки че както в английския му превод, така и във версията на персийски, която е публикувана на официални сайтове, е записано и наказанието за бой с пръчки до 74 удара. Колкото до следващия елемент – относно реалния риск жалбоподателят да бъде подложен на мъчения, Съдът отбелязва, ч%а други случая на искания за екстрадиция от страна на Иран процедурите са спрени  поради получена международна закрила.

В решението на Европейския съд е отделено голямо място на доклади на неправителствени организации относно практиката за налагане на физически наказания в Иран, изразяващи се  в ампутация на крайници, ослепяване и бичуване. В самия текст на чл. 656, ал. 4 от НК е записано, че наред с лишаването от свобода за кражба се налага и бой с пръчки до 74 удара. Направен е преглед и на редица периодични доклади на ООН във връзка със спазването на Пакта за граждански и политически права, както и на специалните доклади на Комитета по човешки права на ООН, в които са констатирани несъвместими практики за нарушаването на човешките права чрез налагането на телесни наказания (последният от които през 2018 г.).

Съдът отхвърля възраженията на правителството за недопустимост на жалбата поради това, че жалбоподателят не бил изложил доводи за риска да бъде подложен на изтезания в Иран. Той отбелязва, че самите власти не са предоставили на него  и на адвоката му достатъчно релевантна информация относно грозящата го опасност от изтезания, уверявайки го, че тя не съществува. Поради това той не следва  да бъде обвиняван, че не е използвал средство за защита, ако това се дължи на ситуация, доброволно създадена от властите (§73). Наред с това Съдът отбелязва, че правилото за изчерпване на вътрешноправните средства за защита не е нито абсолютно, нито може да се прилага автоматично; при преценката дали то е било спазено е от съществено значение да се вземат предвид конкретните обстоятелства по случая.

По съществото на спора Съдът отбелязва, че едва ли има съмнение, че за извършеното от жалбоподателя престъпление се предвижда освен лишаване от свобода и до 74 удара с пръчки, което наказание се окачествява като мъчение.(§81) Основният въпрос според ЕСПЧ е да се прецени дали има сериозни основания да се приеме, че жалбоподателят би бил подложен на мъчения. Според Съда този въпрос има два елемента. Първият е дали предполагаемото престъпление, във връзка с което иранските власти искат екстрадицията на жалбоподателя, е действително наказуемо с бичуване. Вторият  е дали за самия жалбоподател съществува   реална опасност да получи такава присъда, която да бъде изпълнена. Доколкото информацията за физическото наказание, което може да бъде наложено съгласно чл. 656,ал.4 от Иранския НК   постъпва след приключването на процедурата пред българските съдилища, Съдът посочва, че той следва самостоятелно да извърши своята преценка относно наличието на двата елемента и ако екстрадицията още не е извършена, той да вземе предвид реалността на риска  към момента на постановяване на   решението. Той констатира, че макар в червената бюлетина да е цитирана нормата на чл. 656, ал.4, то текстът не е възпроизведен дословно, а българските власти не са го проверили, доверявайки се на иранските си колеги, въпреки че както в английския му превод, така и във версията на персийски, която е публикувана на официални сайтове, е записано и наказанието за бой с пръчки до 74 удара. Колкото до следващия елемент – относно реалния риск жалбоподателят да бъде подложен на мъчения, Съдът отбелязва, ч%а други случая на искания за екстрадиция от страна на Иран процедурите са спрени  поради получена международна закрила.

В решението на Европейския съд е отделено голямо място на доклади на неправителствени организации относно практиката за налагане на физически наказания в Иран, изразяващи се  в ампутация на крайници, ослепяване и бичуване. В самия текст на чл. 656, ал. 4 от НК е записано, че наред с лишаването от свобода за кражба се налага и бой с пръчки до 74 удара. Направен е преглед и на редица периодични доклади на ООН във връзка със спазването на Пакта за граждански и политически права, както и на специалните доклади на Комитета по човешки права на ООН, в които са констатирани несъвместими практики за нарушаването на човешките права чрез налагането на телесни наказания (последният от които през 2018 г.).

Съдът отхвърля възраженията на правителството за недопустимост на жалбата поради това, че жалбоподателят не бил изложил доводи за риска да бъде подложен на изтезания в Иран. Той отбелязва, че самите власти не са предоставили на него  и на адвоката му достатъчно релевантна информация относно грозящата го опасност от изтезания, уверявайки го, че тя не съществува. Поради това той не следва  да бъде обвиняван, че не е използвал средство за защита, ако това се дължи на ситуация, доброволно създадена от властите (§73). Наред с това Съдът отбелязва, че правилото за изчерпване на вътрешноправните средства за защита не е нито абсолютно, нито може да се прилага автоматично; при преценката дали то е било спазено е от съществено значение да се вземат предвид конкретните обстоятелства по случая.

По съществото на спора Съдът отбелязва, че едва ли има съмнение, че за извършеното от жалбоподателя престъпление се предвижда освен лишаване от свобода и до 74 удара с пръчки, което наказание се окачествява като мъчение.(§81) Основният въпрос според ЕСПЧ е да се прецени дали има сериозни основания да се приеме, че жалбоподателят би бил подложен на мъчения. Според Съда този въпрос има два елемента. Първият е дали предполагаемото престъпление, във връзка с което иранските власти искат екстрадицията на жалбоподателя, е действително наказуемо с бичуване. Вторият  е дали за самия жалбоподател съществува   реална опасност да получи такава присъда, която да бъде изпълнена. Доколкото информацията за физическото наказание, което може да бъде наложено съгласно чл. 656,ал.4 от Иранския НК   постъпва след приключването на процедурата пред българските съдилища, Съдът посочва, че той следва самостоятелно да извърши своята преценка относно наличието на двата елемента и ако екстрадицията още не е извършена, той да вземе предвид реалността на риска  към момента на постановяване на   решението. Той констатира, че макар в червената бюлетина да е цитирана нормата на чл. 656, ал.4, то текстът не е възпроизведен дословно, а българските власти не са го проверили, доверявайки се на иранските си колеги, въпреки че както в английския му превод, така и във версията на персийски, която е публикувана на официални сайтове, е записано и наказанието за бой с пръчки до 74 удара. Колкото до следващия елемент – относно реалния риск жалбоподателят да бъде подложен на мъчения, Съдът отбелязва, ч%а други случая на искания за екстрадиция от страна на Иран процедурите са спрени  поради получена международна закрила.

В решението на Европейския съд е отделено голямо място на доклади на неправителствени организации относно практиката за налагане на физически наказания в Иран, изразяващи се  в ампутация на крайници, ослепяване и бичуване. В самия текст на чл. 656, ал. 4 от НК е записано, че наред с лишаването от свобода за кражба се налага и бой с пръчки до 74 удара. Направен е преглед и на редица периодични доклади на ООН във връзка със спазването на Пакта за граждански и политически права, както и на специалните доклади на Комитета по човешки права на ООН, в които са констатирани несъвместими практики за нарушаването на човешките права чрез налагането на телесни наказания (последният от които през 2018 г.).

Съдът отхвърля възраженията на правителството за недопустимост на жалбата поради това, че жалбоподателят не бил изложил доводи за риска да бъде подложен на изтезания в Иран. Той отбелязва, че самите власти не са предоставили на него  и на адвоката му достатъчно релевантна информация относно грозящата го опасност от изтезания, уверявайки го, че тя не съществува. Поради това той не следва  да бъде обвиняван, че не е използвал средство за защита, ако това се дължи на ситуация, доброволно създадена от властите (§73). Наред с това Съдът отбелязва, че правилото за изчерпване на вътрешноправните средства за защита не е нито абсолютно, нито може да се прилага автоматично; при преценката дали то е било спазено е от съществено значение да се вземат предвид конкретните обстоятелства по случая.

По съществото на спора Съдът отбелязва, че едва ли има съмнение, че за извършеното от жалбоподателя престъпление се предвижда освен лишаване от свобода и до 74 удара с пръчки, което наказание се окачествява като мъчение.(§81) Основният въпрос според ЕСПЧ е да се прецени дали има сериозни основания да се приеме, че жалбоподателят би бил подложен на мъчения. Според Съда този въпрос има два елемента. Първият е дали предполагаемото престъпление, във връзка с което иранските власти искат екстрадицията на жалбоподателя, е действително наказуемо с бичуване. Вторият  е дали за самия жалбоподател съществува   реална опасност да получи такава присъда, която да бъде изпълнена. Доколкото информацията за физическото наказание, което може да бъде наложено съгласно чл. 656,ал.4 от Иранския НК   постъпва след приключването на процедурата пред българските съдилища, Съдът посочва, че той следва самостоятелно да извърши своята преценка относно наличието на двата елемента и ако екстрадицията още не е извършена, той да вземе предвид реалността на риска  към момента на постановяване на   решението. Той констатира, че макар в червената бюлетина да е цитирана нормата на чл. 656, ал.4, то текстът не е възпроизведен дословно, а българските власти не са го проверили, доверявайки се на иранските си колеги, въпреки че както в английския му превод, така и във версията на персийски, която е публикувана на официални сайтове, е записано и наказанието за бой с пръчки до 74 удара. Колкото до следващия елемент – относно реалния риск жалбоподателят да бъде подложен на мъчения, Съдът отбелязва, ч%а други случая на искания за екстрадиция от страна на Иран процедурите са спрени  поради получена международна закрила.

В решението на Европейския съд е отделено голямо място на доклади на неправителствени организации относно практиката за налагане на физически наказания в Иран, изразяващи се  в ампутация на крайници, ослепяване и бичуване. В самия текст на чл. 656, ал. 4 от НК е записано, че наред с лишаването от свобода за кражба се налага и бой с пръчки до 74 удара. Направен е преглед и на редица периодични доклади на ООН във връзка със спазването на Пакта за граждански и политически права, както и на специалните доклади на Комитета по човешки права на ООН, в които са констатирани несъвместими практики за нарушаването на човешките права чрез налагането на телесни наказания (последният от които през 2018 г.).

Съдът отхвърля възраженията на правителството за недопустимост на жалбата поради това, че жалбоподателят не бил изложил доводи за риска да бъде подложен на изтезания в Иран. Той отбелязва, че самите власти не са предоставили на него  и на адвоката му достатъчно релевантна информация относно грозящата го опасност от изтезания, уверявайки го, че тя не съществува. Поради това той не следва  да бъде обвиняван, че не е използвал средство за защита, ако това се дължи на ситуация, доброволно създадена от властите (§73). Наред с това Съдът отбелязва, че правилото за изчерпване на вътрешноправните средства за защита не е нито абсолютно, нито може да се прилага автоматично; при преценката дали то е било спазено е от съществено значение да се вземат предвид конкретните обстоятелства по случая.

По съществото на спора Съдът отбелязва, че едва ли има съмнение, че за извършеното от жалбоподателя престъпление се предвижда освен лишаване от свобода и до 74 удара с пръчки, което наказание се окачествява като мъчение.(§81) Основният въпрос според ЕСПЧ е да се прецени дали има сериозни основания да се приеме, че жалбоподателят би бил подложен на мъчения. Според Съда този въпрос има два елемента. Първият е дали предполагаемото престъпление, във връзка с което иранските власти искат екстрадицията на жалбоподателя, е действително наказуемо с бичуване. Вторият  е дали за самия жалбоподател съществува   реална опасност да получи такава присъда, която да бъде изпълнена. Доколкото информацията за физическото наказание, което може да бъде наложено съгласно чл. 656,ал.4 от Иранския НК   постъпва след приключването на процедурата пред българските съдилища, Съдът посочва, че той следва самостоятелно да извърши своята преценка относно наличието на двата елемента и ако екстрадицията още не е извършена, той да вземе предвид реалността на риска  към момента на постановяване на   решението. Той констатира, че макар в червената бюлетина да е цитирана нормата на чл. 656, ал.4, то текстът не е възпроизведен дословно, а българските власти не са го проверили, доверявайки се на иранските си колеги, въпреки че както в английския му превод, така и във версията на персийски, която е публикувана на официални сайтове, е записано и наказанието за бой с пръчки до 74 удара. Колкото до следващия елемент – относно реалния риск жалбоподателят да бъде подложен на мъчения, Съдът отбелязва, ч%а други случая на искания за екстрадиция от страна на Иран процедурите са спрени  поради получена международна закрила.

В решението на Европейския съд е отделено голямо място на доклади на неправителствени организации относно практиката за налагане на физически наказания в Иран, изразяващи се  в ампутация на крайници, ослепяване и бичуване. В самия текст на чл. 656, ал. 4 от НК е записано, че наред с лишаването от свобода за кражба се налага и бой с пръчки до 74 удара. Направен е преглед и на редица периодични доклади на ООН във връзка със спазването на Пакта за граждански и политически права, както и на специалните доклади на Комитета по човешки права на ООН, в които са констатирани несъвместими практики за нарушаването на човешките права чрез налагането на телесни наказания (последният от които през 2018 г.).

Съдът отхвърля възраженията на правителството за недопустимост на жалбата поради това, че жалбоподателят не бил изложил доводи за риска да бъде подложен на изтезания в Иран. Той отбелязва, че самите власти не са предоставили на него  и на адвоката му достатъчно релевантна информация относно грозящата го опасност от изтезания, уверявайки го, че тя не съществува. Поради това той не следва  да бъде обвиняван, че не е използвал средство за защита, ако това се дължи на ситуация, доброволно създадена от властите (§73). Наред с това Съдът отбелязва, че правилото за изчерпване на вътрешноправните средства за защита не е нито абсолютно, нито може да се прилага автоматично; при преценката дали то е било спазено е от съществено значение да се вземат предвид конкретните обстоятелства по случая.

По съществото на спора Съдът отбелязва, че едва ли има съмнение, че за извършеното от жалбоподателя престъпление се предвижда освен лишаване от свобода и до 74 удара с пръчки, което наказание се окачествява като мъчение.(§81) Основният въпрос според ЕСПЧ е да се прецени дали има сериозни основания да се приеме, че жалбоподателят би бил подложен на мъчения. Според Съда този въпрос има два елемента. Първият е дали предполагаемото престъпление, във връзка с което иранските власти искат екстрадицията на жалбоподателя, е действително наказуемо с бичуване. Вторият  е дали за самия жалбоподател съществува   реална опасност да получи такава присъда, която да бъде изпълнена. Доколкото информацията за физическото наказание, което може да бъде наложено съгласно чл. 656,ал.4 от Иранския НК   постъпва след приключването на процедурата пред българските съдилища, Съдът посочва, че той следва самостоятелно да извърши своята преценка относно наличието на двата елемента и ако екстрадицията още не е извършена, той да вземе предвид реалността на риска  към момента на постановяване на   решението. Той констатира, че макар в червената бюлетина да е цитирана нормата на чл. 656, ал.4, то текстът не е възпроизведен дословно, а българските власти не са го проверили, доверявайки се на иранските си колеги, въпреки че както в английския му превод, така и във версията на персийски, която е публикувана на официални сайтове, е записано и наказанието за бой с пръчки до 74 удара. Колкото до следващия елемент – относно реалния риск жалбоподателят да бъде подложен на мъчения, Съдът отбелязва, ч%а други случая на искания за екстрадиция от страна на Иран процедурите са спрени  поради получена международна закрила.

В решението на Европейския съд е отделено голямо място на доклади на неправителствени организации относно практиката за налагане на физически наказания в Иран, изразяващи се  в ампутация на крайници, ослепяване и бичуване. В самия текст на чл. 656, ал. 4 от НК е записано, че наред с лишаването от свобода за кражба се налага и бой с пръчки до 74 удара. Направен е преглед и на редица периодични доклади на ООН във връзка със спазването на Пакта за граждански и политически права, както и на специалните доклади на Комитета по човешки права на ООН, в които са констатирани несъвместими практики за нарушаването на човешките права чрез налагането на телесни наказания (последният от които през 2018 г.).

Съдът отхвърля възраженията на правителството за недопустимост на жалбата поради това, че жалбоподателят не бил изложил доводи за риска да бъде подложен на изтезания в Иран. Той отбелязва, че самите власти не са предоставили на него  и на адвоката му достатъчно релевантна информация относно грозящата го опасност от изтезания, уверявайки го, че тя не съществува. Поради това той не следва  да бъде обвиняван, че не е използвал средство за защита, ако това се дължи на ситуация, доброволно създадена от властите (§73). Наред с това Съдът отбелязва, че правилото за изчерпване на вътрешноправните средства за защита не е нито абсолютно, нито може да се прилага автоматично; при преценката дали то е било спазено е от съществено значение да се вземат предвид конкретните обстоятелства по случая.

По съществото на спора Съдът отбелязва, че едва ли има съмнение, че за извършеното от жалбоподателя престъпление се предвижда освен лишаване от свобода и до 74 удара с пръчки, което наказание се окачествява като мъчение.(§81) Основният въпрос според ЕСПЧ е да се прецени дали има сериозни основания да се приеме, че жалбоподателят би бил подложен на мъчения. Според Съда този въпрос има два елемента. Първият е дали предполагаемото престъпление, във връзка с което иранските власти искат екстрадицията на жалбоподателя, е действително наказуемо с бичуване. Вторият  е дали за самия жалбоподател съществува   реална опасност да получи такава присъда, която да бъде изпълнена. Доколкото информацията за физическото наказание, което може да бъде наложено съгласно чл. 656,ал.4 от Иранския НК   постъпва след приключването на процедурата пред българските съдилища, Съдът посочва, че той %

Коментарите са забранени.