Каталог 2019

4 декември, 2019

КАТАЛОГ ПО ТЕКСТОВЕ НА ПОСТАНОВЕНИТЕ РЕШЕНИЯ ОТ ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪД ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА ПРЕЗ 2019 г.

Решение от  29 ноември   2019 г. – Mustafa c. Bulgarie (requête no 1230/17)

ЧЛЕН 2 – право на живот

чл.2(право на живот;експулсиране(условно)+чл.3(забрана за изтезание, експулсиране(условно) +чл.39(привременна мярка – забрана за експулсиране)

O.D. c. Bulgarie (Requête no 34016/18),10 octobre 2019

Случаят е свързан с издадена заповед за експулсиране на бивш сирийски войник поради преценката на българските власти, че той представлява заплаха за националната сигурност.

През 2011 г. жалбоподателят е призован на редовна военна служба в сирийската армия, където преминава специално обучение да си служи с ракети и като снайперист. Той твърди, че след отказ да изпълни заповед на свой командир за стрелба по превозно средство през 2012 г. дезертира от редовната армия и се присъединява  към свободната сирийска армия за девет месеца. През 2013 г. напуска Сирия, заминава за Турция, откъдето преминава нелегално в България. При опита му да пресече българо-румънската граница е задържан, след което е осъден на осн. чл.279 от НК на седем месеца лишаване от свобода условно.

През август същата година той депозира молба да му бъде предоставен статут на бежанец. Държавната агенция за бежанците /ДАБ/ спира процедурата по предоставяне на статут през май 2014 г. с мотива, че той не се е явил на определената дата за среща през април. През октомври 2014 г. преписката окончателно е приключена със заповед, в която е отхвърлена молбата му за получаване на статут на бежанец, тъй като жалбоподателят не   е отишъл след месец май, за да даде обяснение какво му е попречило да се яви в Агенцията. Със заповед от 6 ноември 2013 г. ДАНС разпорежда експулсирането му и забранява той да пребивава на територията на страната в следващите 10 години. Двете заповеди са връчени на лицето на 19 ноември 2013 г., когато то е задържано и настанено в център за временно настаняване на бежанци.

Жалбоподателят ги обжалва  пред Върховния административен съд /ВАС/, но жалбите му са оставени без уважение. ВАС анализира подробно ситуацията на жалбоподателя и намира, че той представлява заплаха за националната сигурност, като излага конкретни мотиви. Що се отнася до съществуващия риск за живота на самия жалбоподател, ако се върне в Сирия, съдът признава, че ситуацията там е нестабилна и сериозна, но намира, че няма доказателства, че той би бил подложен на малтретиране, ако бъде върнат в родината си.

Жалбоподателят депозира втора молба за предоставяне на хуманитарен статут, която е отхвърлена от ДАБ и заповедта е оставена в сила от ВАС с окончателно решение от януари 2018 г. По искане на жалбоподателя ЕСПЧ постановява привременни мерки на осн. чл. 39 от Конвенцията – той да не бъде експулсиран докато продължава производството пред Европейския съд.

Съдът преценява, че е подходящо да разгледа жалбата едновременно в светлината на чл. 2 и чл. 3 от Конвенцията, тъй като тези два текста в  случая се сливат (K.A.B. c. Suède, no 886/11, § 67, 5 septembre 2013) Той изрично припомня, че ясно осъзнава степента на опасността, която тероризмът представлява за обществото и  значимостта на проблемите, свързани с борбата с него. Освен това подчертава, че е добре запознат с огромните трудности, с които днес се сблъскват държавите при защитата на своите граждани от терористично насилие.(§45)

В същото време Съдът припомня своята ясно установена позиция, че защитата, предоставена от член 3 от Конвенцията, е абсолютна и  случаите на принудително експулсиране биха  противоречали на Конвенцията, ако съществува  реален риск, основан на сериозни и доказани причини лицето да бъде положено на третиране, противоречащо на чл. 3 в държавата по местоназначението му.  (Saadi c. Italie [GC], no 37201/06, §§ 140-141, CEDH 2008, et Auad c. Bulgarie, no 46390/10,   11 octobre 2011,§95).  Той подчертава, че принципният въпрос, на който следва да бъде даден отговор в настоящия случай, е не дали лицето представлява заплаха за националната сигурност, а  дали е доказано, че има съществени основания да се смята, че жалбоподателят ще бъде застрашен от малтретиране или смърт, ако заповедта за експулсиране   бъде изпълнена .(§47)

В светлината на горепосочените принципи Съдът разглежда  настоящата жалба.

В своето решение той анализира два аспекта – общата ситуация в Сирия и индивидуалното положение на жалбоподателя. Относно първия аспект той се позовава на редица доклади, изготвени от Върховния комисариат за бежанците през 2016, 2017, както и на доклада на Независимата анкетна комисия  за Сирия от януари 2019, представен в Комитета по правата на човека на ООН през март 2019 г.( §§ 21-24).Съдът отбелязва, че сигурността и хуманитарната ситуация, както и естеството и обхватът на военните действия в Сирия са  претърпяли драстично влошаване през периода между пристигането на жалбоподателя в България през юни 2013 г. и окончателното решение, потвърждаващо заповедта експулсиране през август 2014 г., както и в следващите години до повторния отказ да бъде предоставен хуманитарен статут на лицето. Освен това тази ситуация изглежда продължава и до днес. Въпреки всеобщия спад на военните действия, страните в конфликта продължават интензивни бойни действия и се включват в тях безразборно, включително срещу гражданското население и гражданската инфраструктура, като се извършват грабежи и преследвания. Освен това са осъществени произволни масови арести и задържания наскоро, в началото на 2019 г., близо до Хомс, родния град на жалбоподателя.

На самостоятелна преценка е подложен и  индивидуалният риск, на който  жалбоподателят би бил изложен, ако се върне в Сирия.  Съдът отбелязва, че   страховете на лицето са свързани с факта, че може да бъде подложено на малтретиране поради това, че е дезертирало от армията. Той констатира, че както националният съд, така и Правителството, не са подложили на съмнение тези твърдения. Същевременно, позовавайки се на докладите, цитирани в решението (§§21-24), той отбелязва, че по отношение на дезертьорите от армията е установено, че те са подложени на екзекуция, произволно задържане,  изтезания и нечовешко отнасяне

Съдът въз основа на цялостния анализ заключава, че връщането на жалбоподателя от България в Сирия въз основа на заповедта за експулсиране от 6 ноември 2013 г., потвърдена от Върховния административен съд на 6 август 2014 г., ако бъде приведена в изпълнение, ще доведе до  нарушение на членове 2 и 3 от Конвенцията.

Съдът намира също, че жалбоподателят не е разполагал с ефективно вътрешноправно средство  за защита.

Той посочва, че ефективността на едно средство при ситуацията, която е обект на анализ, съдържа два елемента. Тя най-напред изисква императивно осъществяването на внимателен, независим и прецизен  контрол по отношение на всяко едно оплакване, свързано с мотиви, основаващи се на риск от третиране, противоречащо на чл. 3. При това тази преценка следва да елиминира всякакви съображения, свързани с националната сигурност, нито дали заинтересованото лице е успяло да докаже реалната опасност от  съществуващата заплаха по отношение на него в  държавата, където то ще бъде експулсирано. Второто изискване е свързано с преценката дали заинтересованите разполагат със средство, имащо пълен суспензивен ефект. Противно на тезата на Правителството Съдът отбелязва, че тук въпросът въобще не се поставя на плоскостта на пропорционалността както е при преценката за нарушение на чл. 8.

Съдът отбелязва, че Върховният административен съд е анализирал заповедта на ДАНС единствено от гледна точка на заплахата за националната сигурност. Той въобще не е анализирал предмета на жалбата от гледна точка  на риска, посочен от жалбоподателя, като се е ограничи да посочи, че  заплахите, на които се позовава и търсеното от него право за защита са били неясни. Така той не е направил преценка на общата ситуация в Сирия. Съдът констатира наред с това, че след постановеното от него решение по делото Auad българското законодателство не е било променено.

Колкото до  процедурата за кандидатстване за хуманитарен статут или статут на бежанец, Съдът отбелязва, че в случай на благоприятен резултат за жалбоподателя, той би бил защитен срещу възможно експулсиране. Тази процедура обаче не е била предназначена да контролира законността на заповедта за експулсиране или нейното действие в контекста на оплакванията по членове 2 и 3 от Конвенция. Във всеки случай Върховният административен съд, като отбелязва наличието на сериозна   ситуация в Сирия, прилага националното законодателство, според което аргументът свързан със заплахата за националната сигурност надделява  над наличието на рискова ситуация в държавата по местоназначение, за да обоснове решението си за отказ за предоставяне на какъвто и да било статут. Следователно това средство не е било от естество да реши въпроса за риска.

Освен това правителството не се позовава на други средства за защита, които са налични съгласно българското законодателство.

Освен наличието на нарушение по чл. 13 Съдът се произнася и по отношение на привременната мярка по чл. 39, като посочва, че тя следва да остане в сила поне до влизането в сила на това решение или до постановяването на ново от негова страна.

……………………..

ЧЛЕН 3  – забрана за изтезания или нечовешко или унизително отношение или наказание

чл.3(забрана за изтезания; експулсиране(условно)+ (право на живот;експулсиране(условно)+чл.39(привременна мярка – забрана за експулсиране)

O.D. c. Bulgarie (Requête no 34016/18),10 octobre 2019

Резюмето на решението се съдържа в оплакването по чл. 2 по-горе.

…………………………………………

чл.3(забрана за изтезания; екстрадиция )+ чл.39(привременна мярка – забрана за екстрадиция)

G.S. v. Bulgaria (Application no. 36538/17), 4 April 2019

Жалбоподателят,  е грузински гражданин, роден през 1951 г. В момента е задържан в Софийския затвор до екстрадирането му в Иран по обвинение в кражба.

През декември 2016 г., когато пристига в България от Грузия, г-н Г.С. е задържан на летище София поради издирването му с  червена бюлетина от  официалния офис на Интерпол в Иран, издадена на  14 септември 2016 г.  Според   известието  на 24 юни 2016 г. той  и още едно лице са откраднали 50 000 евро  от чуждестранна обменна служба в Техеран. Другият съучастник е задържан, но жалбоподателят напуска страната същия ден. Съгласно чл.  656 от Иранския НК това  престъпление е  наказуемо с лишаване от свобода  от шест месеца до три години.

Жалбоподателят е задържан до получаване на официално искане за екстрадиция от иранските власти. То  постъпва през януари 2017 г. Процедурата пред   Софийския градски съд започва на 29 януари 2017 г., като са проведени 5 съдебни заседания, на които са представени и  изисканите  допълнителни доказателства от българските власти към  иранската страна за извършеното от жалбоподателя престъпление. Официалната информация, която е получена от там, е, че за това престъпление се предвижда наказание  лишаване от свобода до три години.  Адвокатът на  жалбоподателя   прави възражение, че България няма договор за правна помощ с Иран и поради това не следва да бъде уважавано искането за екстрадиция, както и че не е доказано безспорно както времето на извършване на престъплението, така и авторството от страна на жалбоподателя.   На 12 април 2017 г. Съдът уважава искането за екстрадиция, констатирайки, че то отговаря на всички формални изисквания,. Съдът отбелязва, че е допустимо да се действа и без договор за правна помощ на основата на фактическата реципрочност, както и че иранските власти са дали уверения, че лицето няма да бъде обект на изтезание или нечовешко отношение.  Определението на СГС е оставено в сила от Софийския апелативен съд на 9 май 2017 г., чийто акт е окончателен.

Непосредствено след това Европейският съд постановява на осн. чл. 39 от Конвенцията като привременна мярка жалбоподателят да не бъде екстрадиран до постановяването на решение по жалбата му, депозирана пред тази международна институция.

В решението на Съда е направен преглед на приложимото национално законодателство, в което са предвидени хипотези за недопустимост на екстрадицията при опасност от налагане на унизителни или нечовешки наказания. Наред с това има позовавания на монографии на проф. А. Гиргинов, посветени на екстрадицията и на международната помощ по наказателни дела. Съдът отбелязва, че в два други случая на искания за екстрадиция от страна на Иран процедурите са спрени  поради получена международна закрила.

В решението на Европейския съд е отделено голямо място на доклади на неправителствени организации относно практиката за налагане на физически наказания в Иран, изразяващи се  в ампутация на крайници, ослепяване и бичуване. В самия текст на чл. 656, ал. 4 от НК е записано, че наред с лишаването от свобода за кражба се налага и бой с пръчки до 74 удара. Направен е преглед и на редица периодични доклади на ООН във връзка със спазването на Пакта за граждански и политически права, както и на специалните доклади на Комитета по човешки права на ООН, в които са констатирани несъвместими практики за нарушаването на човешките права чрез налагането на телесни наказания (последният от които през 2018 г.).

Съдът отхвърля възраженията на правителството за недопустимост на жалбата поради това, че жалбоподателят не бил изложил доводи за риска да бъде подложен на изтезания в Иран. Той отбелязва, че самите власти не са предоставили на него  и на адвоката му достатъчно релевантна информация относно грозящата го опасност от изтезания, уверявайки го, че тя не съществува. Поради това той не следва  да бъде обвиняван, че не е използвал средство за защита, ако това се дължи на ситуация, доброволно създадена от властите (§73). Наред с това Съдът отбелязва, че правилото за изчерпване на вътрешноправните средства за защита не е нито абсолютно, нито може да се прилага автоматично; при преценката дали то е било спазено е от съществено значение да се вземат предвид конкретните обстоятелства по случая.

По съществото на спора Съдът отбелязва, че едва ли има съмнение, че за извършеното от жалбоподателя престъпление се предвижда освен лишаване от свобода и до 74 удара с пръчки, което наказание се окачествява като мъчение.(§81) Основният въпрос според ЕСПЧ е да се прецени дали има сериозни основания да се приеме, че жалбоподателят би бил подложен на мъчения. Според Съда този въпрос има два елемента. Първият е дали предполагаемото престъпление, във връзка с което иранските власти искат екстрадицията на жалбоподателя, е действително наказуемо с бичуване. Вторият  е дали за самия жалбоподател съществува   реална опасност да получи такава присъда, която да бъде изпълнена. Доколкото информацията за физическото наказание, което може да бъде наложено съгласно чл. 656,ал.4 от Иранския НК   постъпва след приключването на процедурата пред българските съдилища, Съдът посочва, че той следва самостоятелно да извърши своята преценка относно наличието на двата елемента и ако екстрадицията още не е извършена, той да вземе предвид реалността на риска  към момента на постановяване на   решението. Той констатира, че макар в червената бюлетина да е цитирана нормата на чл. 656, ал.4, то текстът не е възпроизведен дословно, а българските власти не са го проверили, доверявайки се на иранските си колеги, въпреки че както в английския му превод, така и във версията на персийски, която е публикувана на официални сайтове, е записано и наказанието за бой с пръчки до 74 удара. Колкото до следващия елемент – относно реалния риск жалбоподателят да бъде подложен на мъчения, Съдът отбелязва, че българските съдилища са изходили от презумпцията за наличието единствено на наказание лишаване от свобода, макар че информацията, с която са  разполагали, не е била  достатъчна, за да им позволи да заключат, че няма да има реален риск жалбоподателят да бъде осъден и на бичуване, ако бъде екстрадиран в Иран. От своя страна, като се основава на цялата информация, събрана от много различни източници и доклади, Европейският съд достига да извода,че  този риск е достатъчно установен, още повече че българското правителство не е представило никакви материали, за да разсее тези опасения, макар че е било в позиция да събере необходимата информация. Колкото до уверението на иранските власти, че жалбоподателят няма да бъде подложен на това наказание, то, според ЕСПЧ, не може да се счита за достатъчно, поне поради две причини. Първо, в искането за екстрадиция е пропуснато да се уточни, че чл. 656, алинея 4 от иранския НК предвижда не само лишаване от свобода, но и бичуване като вид наказание. Това поражда дълбоки опасения относно надеждността на информацията на иранските власти по този въпрос. На второ място, изглежда, че тези органи не считат бичуването и други форми на телесно наказание за нечовешко или унизително като се вземе предвид официалната им позиция по повод Годишния доклад на Комитета по човешки права на ООН от 2018 г., в която те заявяват, че  считат бичуването за легитимна форма на наказание, което е „тълкувано неправомерно от Запада като… унизително” .

Съдът достига до извода, че решението за екстрадиране на жалбоподателя в Иран, ако бъде приложено, ще доведе до нарушение на член 3 от Конвенцията .Той обявява за допустимо оплакването относно опасността от подлагането му на наказание в противоречие с член 3 от Конвенцията, ако бъде екстрадиран на Иран. Приема, че ако се приложи решението за екстрадиране, би било налице нарушение на член 3 от Конвенцията поради възможното наказание, което го очаква там и решава  да продължи да посочва на правителството съгласно член 39 от Правилника на Съда, че е желателно в интерес на правилното протичане на процедурата да не се екстрадира жалбоподателят до момента, в който това решение стане окончателно или до последващо разпореждане.

……………………..

чл.3(забрана за изтезания)+чл.8§1 (неприкосновеност на личния живот, позитивни задължения)

X et autres c. Bulgarie (Requête no 22457/16), 17 janvier 2019

Жалбоподатели са петима италиански граждани – двама съпрузи и трите им осиновени деца(българчета) – едно братче и две сестри на 12, 10 и 9 години, които са живеели в Дом за деца, лишени от родителски грижи/ДДЛРГ/ .С решение на едноличен съдия жалбата на двамата осиновители в качеството им на такива е обявена за недопустима. Приети са  за разглеждане оплакванията само на трите деца, депозирани от тяхно име от осиновителите им.

Няколко месеца след пристигането им в Италия родителите информират различни италиански органи и пресата, че децата им са били сексуално малтретирани докато са живеели в Дома за деца  в с. Страхилово. Те изпращат официално писмо и до Държавната агенция за закрила на децата /ДАЗД/, но  получават отговор, че е необходимо да предоставят повече информация, за да започне проучване по случая. През януари 2013 г. вестник „Espresso“ пубикува статия „България, в пещерата на педофилите“, която съобщава за твърденията на осиновителите  без да споменава имената им. В нея се посочва, че десетки деца от сиропиталището, в което трите деца   са били настанени в България, са били подложени на систематично сексуално насилие от страна на служители и от външни лица, включително в нощен клуб, разположен във  ваканционно селище. След като е сезирана италианската прокуратура, тя информира българското посолство в Рим за случая, тъй като намира, че той е от компетентността на българските власти.

ДАЗД разпорежда извършването на проверка от местната регионална дирекция, при която са разпитани не само служители от персонала, но и самите деца, включително и чрез анонимни въпросници. Цялата събрана информация не потвърждава нито едно от направените оплаквания. Установено е наред c това, че има видеонаблюдение, а децата са извеждани до сервизните помещения съобразно тяхната възраст и пол и няма никакви сигнали или оплаквания за сексуална злоупотреба или тормоз. Непосредствено след това Държавната агенция изпраща екип от психолози в периода 18-24 януари, който не установява нищо обезпокоително. Въз основа на извършените проверки ДАЗД достига до извода, че нито едно от твърденията от публикуваната статия не се потвърждава, но въпреки това изпраща всички материали на районната и окръжната   прокуратура във Велико Търново. По образуваната преписка са събрани материали и през ноември с.г. е издадено постановление за отказ да се образува досъдебно производство поради липсата на данни за извършено престъпление.

В хода на все още висящата първа преписка е образувана втора по повод сигнал, получен от италианската организация SOS Telefono Azzuro. Към него е прикрепен доклад с посочени имена на лица,за които се твърди, че са злоупотребявали сексуално с деца от този дом, както и  докладите на италианските психолози, работили с трите деца. През февруари е извършена проверка в дома от представители на редица регионални служби и на полицията, които освен документацията изслушват отново целия персонал и няколко деца, както и външен лекар, който редовно посещава дома. Установено е, че специален телефон е на разположение на децата, върху който е изписан номерът за оплаквания срещу сексуални злоупотреби, както и че има кутия за такива сигнали, но там не е получаван нито един. Наред с това сред персонала има само трима мъже, които работят извън самия дом и нямат достъп до помещенията на децата, както и че полицейски служител всеки ден прави посещения там. Втори доклад е изготвен от полицията през юни 2013 г. и от него се установява противоречие между данните, представени от трите деца-жалбоподатели (относно имената на засегнатите или виновните лица) и реалността. Психологът на дома посочва, че момчето и по-голямото момиче са манипулирали другите деца по време на своето пребиваване в дома. Въз основа на направеното проучване и събраните доказателства през юни 2013 г. районната прокуратура постановява отказ да образува досъдебно производство.

Междувременно осиновителите, след като сезират прокуратурата, са разпитани от прокурор към съда за непълнолетни, след което той изпраща материалите на съдия от същия съд. Последният определя експерт по детска психиатрия, който да прецени способността на децата да дадат обективни свидетелски показания. Експертът дава становище, че показанията им изглеждат достоверни. С решение от 13 май 2014 г. съдът приема, че не се налага да се определи мярка за закрила по отношение на трите деца, тъй като техните осиновители разполагат с достатъчен капацитет, за да се грижат за тях, но намира, че тяхното поведение не е било адекватно, защото вместо направо да се обърнат към съда са сезирали медиите. Съдът приема, че не е в интерес на децата те отново да бъдат изправени пред съда.

Трета проверка в дома започва след официален сигнал на италианското министерство на правосъдието на 22 януари 2014 г. Тя приключва с постановление за отказ да се образува досъдебно производство, което е подложено на независим контрол и от прокурор на Върховната касационна прокуратура.

Жалбоподателите твърдят, че са били жертва на сексуална злоупотреба по време на престоя им в Дома за деца и че българските власти не са изпълнили позитивните си задължения да ги защитят от такова третиране, както и да извършат ефективно разследване по отношение на техните оплаквания.

Възраженията на Правителството за злоупотреба с правото на жалба и за неспазване на 6-месечния срок са отхвърлени от Съда.

Той анализира оплакванията едновременно в светлината на чл. 3 и чл. 8, като най-напред припомня основните принципи, които взема предвид при  прилагането на тези два текста и едва след това преминава към преценката на основателността на оплакванията. Той констатира, че жалбоподателите нямат оплаквания, свързани със самата правна рамка, т.е. с нормите на националното законодателство. Съдът анализира два отделни въпроса. Първият е относно ефективността на самото разследване, което е проведено от властите.Анализирайки всички действия на властите, Съдът констатира, че   „компетентните български органи са действали своевременно и усърдно, веднага щом са узнали за твърдените факти“, въпреки че не са били официално сезирани с жалба от жалбоподателите. Наред с това те са оказали  пълно съдействие на италианските органи, като са ги информирали за резултатите от разследването и като са взели предвид новите документи, изпратени от тях.“  Съдът не приема твърдението, че ДАЗД не е независим орган и е била заинтересована случаят да не бъде изяснен, тъй като нейните преки функции и отговорности са свързани именно със защитата на децата и няма никакви признаци, които да показват пристрастност от нейна страна. Що се отнася до твърдението, че е следвало да се приложат по-дискретни способи при извършването на проверките, като тайно наблюдение, подслушване на телефони и включване на агент под прикритие, Съдът отбелязва, че самите осиновители cа направили публичен факта за наличие на сексуални злоупотреби в дома чрез публикацията в италианските медии, която по-късно е била отразена и от българските.  Що се отнася до упреците, че е трябвало дa бъдат извършени и други действия, като обиски и претърсвания, той посочва, че осиновителите са имали възможността да направят искания за допълнителни следствени действия, но не са го направили. С оглед на цялостния анализ Съдът достига до извода, че по делото не се установяват очевидни пропуски или липса на желание от страна на компетентните органи да хвърлят светлина върху фактите или да идентифицират и преследват лицата, които вероятно са били отговорни. Поради това той заключава, че  българските власти не са нарушили задълженията си за ефективно разследване по твърденията на жалбоподателите и от тази гледна точка не е налице нарушение на чл. 3 и чл. 8 от Конвенцията.

Вторият аспект, в който са разгледани оплакванията, е по повод твърдението, че българските власти не са изпълнили позитивното си задължение да  защитят децата от сексуални злоупотреби. Съдът взема под внимание обстоятелството, че във всички доклади от извършените проверки в ДДЛРГ са били направени и препоръки за предприемане на редица общи мерки за гарантиране на безопасността на пребиваващите там деца. По-специално, тези доклади отбелязват, че достъпът до домове за сираци извън дома е контролиран, че външни лица или служители от мъжки пол имат достъп до детските стаи само когато е необходимо и в присъствието на член на персонала, че децата редовно са били проследявани от амбулаторни лекари и психолози на лечебното заведение и че имат достъп до телефон и спешен номер за деца в риск.

Освен това, що се отнася до задължението на властите да предприемат мерки за предотвратяване на малтретиране, Съдът отбелязва, че разследванията, проведени в този случай, не са показали, че директорът или някой от служителите на дома са знаели за злоупотребите, които жалбоподателите твърдят. Предвид констатациите, направени от следователите, Съдът не е в състояние да направи друго заключение по този въпрос. При тези обстоятелства, като припомня задължението на държавите да защитават срещу малтретиране уязвимите лица, поставени под техния изключителен надзор и като вземат предвид наличните материали в това отношение,  Съдът счита, че не е установено, че българските власти не са изпълнили задължението си да предприемат превантивни мерки, за да защитят жалбоподателите от риск да бъдат подложени на малтретиране, за което са били длъжни или е трябвало да  знаят.

Въз основа на подробния анализ Съдът достига до извода, че оплакванията за нарушения на чл. 3 и чл. 8 от Конвенцията, макар и допустими,  са неоснователни, поради което единодушно заключава, че не е било допуснато нарушение на тези текстове.

Жалбата е класифицирана във второ ниво по важност.

………………………………………….

ЧЛЕН 6 – право на справедлив процес (наказателни  аспекти)

Чл.6(независим и безпристрастен съд, съмнения на цивилен, съден от военен съд по повод неговата независимост)

Mustafa c. Bulgarie (requête no 1230/17), 29 novembre 2019

На 1 ноември 2011 г. на жалбоподателя е повдигнато обвинение за това, че е създал организирана престъпна група с цел да се облагодетелства от финансови средства, както и за контрабандна дейност в особено големи размери. Тъй като един от членовете на групата е бил военен към датата на извършените престъпления, е прието, че делото е от компетентността на военните съдилища. Дори и ако се касае за организирана престъпна група, делото отново би било от компетентността на военен съд, а не на специализиран наказателен съд, ако някой от участниците е военен, по силата на чл. 411а от НПК. На 19.11.2012 г. военната прокуратура в Сливен внася обвинителен акт във военния съд в същия град. С присъда от 8 април 2013  г. състав от  военен съдия и двама съдебни заседатели  признава жалбоподателя за виновен и го осъжда  на пет години лишаване от свобода и глоба от 20 000 лв. На 13 октомври същата година присъдата е оставена в сила от военно-апелативния съд, заседаващ в състав от трима военни съдии.

ВКС отменя решението на военно-апелативния съд, установявайки груби нарушения на съдопроизводствените правила и връща делото за ново разглеждане. От своя страна въззивната инстанция поради същите основания отменя присъдата на първоинстанционния съд и връща делото за ново разглеждане. Военноокръжният съд при повторното разглеждане на делото постановява отново осъдителна присъда със същия размер лишаване от свобода и глоба, която е оставена в сила от военно-апелативния съд.

Жалбоподателят сезира ВКС, оспорвайки в касационната си жалба наред с другото и   независимостта и безпристрастността на военните съдилища. С окончателно решение от 24 юни 2016 г. Върховният касационен съд оставя в сила присъдата на жалбоподателя за контрабанда в особено големи размери,  но го оправда по обвинението за организиране и участие в  престъпна група. Той намалява наказанието лишаване от свобода на три години, но   потвърждава размера на наложената глоба.

Що се отнася до   аргумента на жалбоподателя, че процесът му във военните съдилища не отговаря на изискванията на чл.6§  1 от Конвенцията,  ВКС приема, че статутът на военните съдии предоставя достатъчно гаранции за запазване на тяхната  независимост и безпристрастност. По-конкретно, той постановява, че военните съдии се ползват със същите конституционни гаранции като тезина гражданските съдии и че за тях се прилагат същите правила за възнаграждение, за наказване  и повишение.  ВКС посочва, че въпреки че имат военно звание, те не са офицери от кариерата и че тези степени са им били присвоени от административния ръководител на съда, в който са били назначени.

Европейският съд припомня кои характеристики е отчитал в своята практика при поставянето  на въпроса за независимостта и безпристрастността на един съд, позовавайки се на решението на Голямото отделение по делото Maktouf et Damjanović c. BosnieHerzégovine [GC], nos 2312/08 et 34179/08, § 49, CEDH 2013. В специфичния контекст на жалбата според него се налага този въпрос да бъде разгледан чрез обективна преценка, която да удостовери, че съществуват достатъчно гаранции, за да се изключи всякакво легитимно съмнение по този въпрос ( Bulut c. Autriche, 22 février 1996, § 31, Recueil des arrêts et décisions 1996‑II, et Thomann c. Suisse, 10 juin 1996, § 30, Recueil 1996‑III).

Той отбелязва, че Конвенцията не забранява военните съдилища да разглеждат наказателни дела срещу лица, които са военни, стига да бъдат спазени гаранциите за независимост и безпристпрастност на чл. 6§1. Съдът обаче посочва, че когато цивилни лица са изправени пред военни съдилища за престъпления, които не са свързани с армията, подобна ситуация сериозно подкопава доверието, което съдилищата трябва да внушат в демократичното общество(Canevi et autres c. Turquie, no 40395/98, § 33, 10 novembre 2004).(§33) Тази   загриженост кара Съда да приеме, че разглеждането на дела срещу граждански лица от военни съдилища ще съответства на чл. 6§1, само в изключителни случаи. Още повече, че такава е и международната тенденция – да се изключи от компетентността на военните съдилища  правомощието им да разглеждат дела срещу цивилни лица. (Ergin c. Turquie (no 6), no 47533/99, § 46, CEDH 2006‑VI (extraits), et Maszni c. Roumanie, no 59892/00, § 50, 21 septembre 2006)

Връщайки се към конкретния случай, Европейският съд отбелязва, че военните съдии имат същата професионална подготовка, както и цивилните, ползват се от едни и същи конституционни гаранции, доколкото също се избират от Висшия съдебен съвет и са несменяеми. Все пак някои от техните характеристики  са от такова естество, че дават основание за съмнения относно   независимостта и безпристрастността им. Макар че прилагат същите процесуални правила при разглеждането на делата като обикновените съдилища, такива елементи, като задължението на военните съдии да се подчиняват на военната дисциплина, формалната им принадлежност към военните, получаването на чин, както и статутът на съдебните заседатели, които също са военни офицери от действащата армия(и са избирани от военно-апелативните съдилища по предложение на командирите на воинските подразделения), дават основание да се смята, че военните съдилища в България не могат да бъдат приемани като еквивалентни на гражданските съдилища. Освен това, съгласно българското право, делата, свързани с престъпления на организирани престъпни групи, са подсъдни на специализирания наказателен съд, но по силата на чл. 411а от НПК, ако в такава група участва военен, тогава подсъдността е на военните съдилища.

Делото на жалбоподателя е било подсъдно на военните съдилища поради единственат причина, че един от съучастниците е бил военен, а не защото престъплението е имало някакво отношенине към армията или военното имущество. Според Европейския съд необходимостта едно дело да бъде разглеждано от военен съд не трябва да бъде абсолютизирана и определяна само въз основа на този критерий. Той констатира, че в българското законодадетелство липсва възможност за индивидуална преценка и прилагането на конкретен подход, така че  в известен брой случаи   да се предвиди възможността делата да се разглеждат от обикновени съдилища. В конкретния случай Съдът не вижда наличието на такива изключителни обстоятелства, които да оправдават съденето на цивилно лице от военен съд. Съдът констатира наред с това, че ВКС не е разполагал с пълната компетентност да преразгледа делото, тъй като изключителната компетентност на военните юрисдикции е произтичала направо от закона и жалбата на г-н Мустафа не е можела да промени процедурата. Затова Съдът достига до извода, че съмненията на жалбоподателя относно липсата на независимост и безпристрастност на военните съдилища в неговия случай е обективно установена. Установено е   нарушение на чл. 6§1.Делото е класифицирано във втора група по важност.

………………………………

чл. 6§2(право на справедлив процес – нарушаване на презумпцията за невинност)+чл.13(липса на ефктивно вътрешноправно средство за защита)

Lolov et autres c. Bulgarie (requête n o 6123/11), 21 fevrier 2019

Жалбоподатели са двама съпрузи – г-н и г-жа Лолови и още едно лице, което няма роднинска връзка с тях. На 29.04.2009 г. е образувано досъдебно производство срещу редица лица, измежду които и двамата съпрузи, за данъчни престъпления от организирана престъпна група. На 23.06.2010 г. по искане на прокуратурата съдът разрешава извършването на претърсване ва жилището на първите двама жалбоподатели в Созопол с цел да се изземат предмети, документи и електронна информация, свързана с дейността на две дружества, едно от които е собственост на съпрузите. На 25.06.2010 прокуратурата им повдига обвинения за участие в организирана престъпна група, която е извършвала финансови престъпления и е изнудвала физически лица и фирми. На следстващия ден  полицейски екип извършва претърсване на жилището в Созопол, откъдето са иззети множество документи, два компютъра, оръжие и патрони. На 27.06.2010 г.  г-н Станчев – последният жалбоподател, също получава постановление, с което му е повдигнато аналогично обвинение като на първите  двама. На 29.06.2010 г. РДВР – Бургас публикува официално прес-съобщение. В него е посочено, че в резултат на провеждащото се разследване в продължение на много месеци от страна на службата за борба с организираната престъпност под контрола на окръжната прокуратура в Бургас един от участниците в организираната престъпна група е задържан, а другите двама са задочно обвинени поради това, че се намират в чужбина. В прессъобщението са посочени имената на всеки един от тях, както и че събраните многобройни доказателства сочат, че групата е извършила финансови престъпления и изнудване във вреда на фирми и физически лица и е ощетила Министерството на финансите, а  някои от членовете й са реализирали незаконни печалби чрез недвижими имоти, собственост на общината и държавата. Призовани са граждани и фирми, които са били ощетени, да подадат сигнали до РДВР-Бургас.

Тази информация е разпространена през юни и юли 2010 г. както в пресата, така и в много интернет сайтове, като операцията е подробно отразена въз основа на това прессъобщение.

След като всички прокурори от Бургаската окръжна прокуратура депозират своите отводи, делото е изпратено на Ямболската окръжна прокуратура. На 19.08.2016 г. производството е прекратено поради липса на престъпление. Това постановление не е обжалвано, нито е депозиран протест пред по-горната прокуратура.

Жалбоподателите повдигат оплакване по чл. 6§2 поради това, че преди делото им да влезе в съд чрез прессъобщението на РДВР-Бургас е била нарушена презумпцията за невинност по отношение на тях.

Възраженията на правителството за неизчерпване на вътрешните средства за защита са отхвърлени от Съда, както и оспорената автентичност на прессъобщението на РДВР-Бургас.

Съдът напомня, че презумпцията за невинност като един от елементите на правото на справедлив наказателен  процес не представлява само една процедурна гаранция в наказателната материя и нейният обхват е много по-широк. Тя изисква никой представител на държавата да не декларира, че едно лице е виновно за извършването на престъпление преди това да е установено от съд. (Allenet de Ribemont c. France, 10 février 1995, §§ 35-36, série A no 308, Viorel Burzo c. Roumanie, nos 75109/01 et 12639/02, § 156, 30 juin 2009, et Lizaso Azconobieta c. Espagne, no 28834/08, § 37, 28 juin 2011)(§62).

Позовавайки се на собствената си практика, Съдът подчертава, че трябва да се прави разграничение между изявления, които внушават усещането, че съответното лице е виновно, и тези, които само описват състояние на подозрение. Първите нарушават презумпцията за невинност, докато последните се считат за съответстващи на духа на член 6 от Конвенцията (Marziano v. Italy, № 45313/99, § 31, 28 ноември 2002 г.). Във връзка с това Съдът подчертава значението на избора на изрази от държавните служители в изявленията, които правят, преди дадено лице да бъде изправено пред съд и осъдено за престъпление. Той счита, че важното за прилагането на горепосочената разпоредба е действителното значение на въпросните изявления, а не тяхната буквална форма (Lavents v. Latvia, № 58442/00, § 126, 28 ноември 2002 г.).

Съдът признава, че съгласно чл. 10 от Конвенцията, чл.  6,§2 не може да попречи на властите да информират обществеността за текущите наказателни разследвания. Той припомня обаче, че  от тях се изисква правят това по начин, че да  спазвят презумпцията за невинност (Allenet de Ribemont, § 38 и Lizaso Azconobieta,  § 39).

Съдът отбелязва, че същите принципи следва да приложи и към настоящия случай.  В тази връзка той отбелязва, че става въпрос за официално съобщение, направено от публична институция, която отговаря за защитата на обществения ред и провеждането на наказателни разследвания. Текстът му надхвърля простото информиране на обществото за провеждането на наказателно разследване. В него в прав текст се твърди, че тримата жалбоподатели, чиито имена са съобщени като участници в организирана престъпна група,  са извършители на тежки престъпления, чрез които са нанесени вреди не само на граждани, но и на юридически лица и на държавата. Тези твърдения са направени на много ранен етап, малко след повдигане обвинението на първите двама жалбоподатели и задържането на третия (преди той да бъде изправен и пред съд във връзка с определената му мярка за неотклонение), преди наказателните съдилища да са имали възможността да се произнесат по основателността на повдигнатите обвинения. Съдът отбелязва, че текстът на прессъобщението е бил буквално възпроизведен в публикуваните статии от различни медии. Наред с това той отбелязва и факта, че  в крайна сметка наказателното преследване срещу тримата е било прекратено.

Основавайки се на тези свои аргументи, Съдът установява нарушение на чл. 6§2 от Конвенцията.

Той установява наред с това и нарушение на чл. 13 във вр. с чл. 6§2, тъй като по време на провеждане на наказателното преследване срещу жалбоподателите по ЗОДОВ не е имало възможност да се предяви иск в хипотеза като тяхната, а колкото до прилагането на чл. 49 от ЗЗД, Правителството не е представило релевантна съдебна практика.

………………………………….

чл. 6§2(право на справедлив процес-нарушаване на презумпцията за невинност)+чл.13(липса на ефктивно вътрешноправно средство за защита)

Maslarova c. Bulgarie (requête no 26966/10), 31 janvier 2019

През септември 2009 г. е образувано досъдебно производство срещу лицето Х за присвояване на суми във връзка с обществена поръчка за ремонт  на   Центъра за комплексно социално обслужване в Стара Загора. В хода на това производство на 5 ноември същата година Главният прокурор отправя искане до Народното събрание да бъде снет имунитетът на г-жа Масларова, тъй като в битността й на министър на труда и социалната политика тя е извършила престъпление по служба и е присвоила заедно с други лица сумата от над 9 800 хил. лева. На следващия ден самата г-жа Масларова дава съгласието си да й бъдесвален имунитетът. На 6 ноември говорителката на Върховната касационна прокуратура дава пресконференция във връзка с образуваното наказателно производство, в която по недвусмислен начин заявява, че е установена връзката между действията на жалбоподателката и другия подсъдим, чрез които публични средства са усвоени двукратно за реконструкцията на един и същ обект. Посочено е, че става въпрос за причиняване на вреди в размер на 9 800 000 лв. Тази информация намира широк отзвук в пресата и редица репортажи са посветени на темата.

На 23 февруари 2010 г. на жалбоподателката е повдигнато обвинение за злоупотреба с публични средства в размер на 11 038 405 лв, които са били присвоени от нея и от още две лица. На следващия ден вестник „24 часа“ в своя статия за провеждащшото се наказателно производство се позовава на думите на премиера Бойко Борисов, казани от него предния ден в Габрово, че е убеден, че двете обвинения срещу Масларова ще издържат, тъй като нещата са очевидни и никакъв коментар не е  необходим. На 26 март 2010 г. списание „Политика“ публикува интервю  с депутат от Народното събрание и зам.председател на специално създадената парламентарна комисия в Парламента П.Н. във връзка с разходите на предходното правителство. В него той буквално заявява, че в хода на работата на комисията са установени фрапиращи нарушения във връзка с изразходването на публични финанси по проекта „Красива България“ и че „ този случай е един типичен пример на корупционно поведение чрез нарушаване на Закона за обществените поръчки от висш представител на изпълнителната власт, от министъра. Налице е грубо нарушение на разпоредбите на закона, след като е приета оферта за извършване на ремонтирани дейности на цени от 3 до 4 пъти по-високи от средните за пазара. По този начин се дава възможност да бъдат облагодетелствани и определени дружества”.(§14)

Пред Европейския съд са повдигнати оплаквания за нарушаване на чл. 6§2 – презумпцията за невинност от страна на: главния прокурор, министър – председателя, говорителя на ВКП и депутата от НС.

Съдът приема, че по отношение на искането на Главния прокурор оплакването е недопустимо, тъй като целта му е била да се снеме имунитета на жалбоподателката, за да започне наказателно преследване срещу нея. Искането е направено официално, а не с посредничеството на медиите. В него е изнесена необходимата информация, която да подпомогне депутатите да вземат решение дали да свалят или не имунитета на г-жа Масларова. Това искане по никакъв начин не накърнява презумпцията за невиновност.

Що се отнася до изявленията на министър – председателя, жалбоподателката се позовава на статията на „24 часа“, в която авторът се позовава на думите на министър-председателя, но не е установено с точност дали това са думи, които той е изрекъл. Поради това Съдът приема, че в тази си част жалбата е необоснована.

Колкото  до изявленията на говорителката на Върховната касационна прокуратура Съдът отбелязва, че пресконференцията е била свикана един ден след като е било направено искането за снемане имунитета на жалбоподателката и в деня, в който тя самата е дала съгласието си за това. Обществото е проявявало жив интерес към случая, поради което говорителката е била длъжна да бъде особено внимателна, за да избегне объркване, когато коментира това разследване.(§42) Но нейните думи са надхвърлили простата информация, защото тя „недвусмислено заявява, че жалбоподателката е в основата на присвояването на публични средства, което се състои във възлагането на обществени поръчки на компанията на един от нейните приятели“(§43)

Що се отнася до интервюто на депутата, дадено на 26 март 2010 г.,Съдът отбелязва, че след като то е дадено в качеството му на зам.председател на анкетната комисия, на която е възложено разследване във връзка със злоупотреби с публични финанси, позовавайки се на воденото в момента наказателно производство срещу г-жа Масларова, неговите думи отиват отвъд  простото предаване на информация. „Думите му могат да се тълкуват от широката общественост като категорично потвърждение от висш държавен служител на вината на жалбоподателката в наказателното производство за присвояване на публични средства“(§45)

Основавайки се на своя анализ, Съдът установява нарушение на чл. 6§2 по повод изявленията на говорителката на ВКП и интервюто на депутата П.Н.

По повод оплакването по чл. 13 във връзка с чл. 6§2  Съдът констатира, че Правителството не е успяло да  докаже своята теза, че е налице ефективно вътрешноправно средство за защита, чрез което жалбоподателката да упражни правото си на защита на презумпцията за невинност. Поради това е установено нарушение и на чл. 13 във връзка с чл. 6§2.

……………………………………………..

ЧЛЕН 6 – право на справедлив процес(граждански аспекти)

чл. 6§1(право на справедлив процес – принцип на правна сигурност)+чл. 1 от Протокол 1

Не е установено нарушение

Agro Frigo OOD   v. Bulgaria(Application  no 39814/12 ), 5 september 2019

Жалбата е депозирана от „Арго Фриго“ ООД, което през 2006 г. кандидатства за безвъзмездна финансова помощ, финансиране по програмата „Сапард“, но проектът му е отхвърлен. Директорът на Държавен фонд „Земеделие“ се аргументира, че искането не отговаря на изискуемите условия и не е подкрепено със съответните документи. Този отказ е оспорен в съда, който отменя административния акт през март 2008 г. с мотива, че проектът отговаря на всички условия на програмата и е придружен със съответните документи. Решението е оставено в сила от Върховния административен съд през декември същата година.

През декември 2009 г. Фондът уведомява дружеството, че сключването на договори от Фонда за крайни бенефициенти по САПАРД е прекратено през октомври 2007 г.   след приемането на България за член на ЕС на 1 януари 2007 г. (тъй като програмата е свързана с предприсъединителните фондове)

През  2010 г. дружеството предявява иск по чл. 1 от ЗОДОВ срещу Фонда, претендирайки обезщетение за имуществени вреди в размер  5 587 998  лева, съответстващо на субсидията, която би получило, ако беше одобрено искането му за инвестиране по програмата, както и обезщетение за пропуснати ползи от неполучени наеми и лихви върху двете главници. С решение от 15 ноември 2010 г. АССГ отхвърля исковите претенции, приемайки, че не е налице пряка причинно-следствена връзка между отказа на Директора на Фонда от декември 2009 г. и претендираните вреди, защото няма гаранции, че   дружеството би получило исканата субсидия. Това решение е отменено от ВАС през  април 2011 г. Той уважава  исковите претенции, като присъжда и лихви на стойност от 717 811 лв. Според мотивите на съда   отказът, съдържащ се в писмото от 10 декември 2009 г.,  е бил  нищожен, тъй като противоречи на предишното окончателно съдебно решение, с което е установено, че заявлението на дружеството жалбоподател за субсидия отговаря на съответните критерии – заключение, което е задължително за Фонда. Отказът на последния от 10 декември 2009 г. се основава на факта, че съответният срок за разглеждане на заявлението за субсидия е изтекъл, но това не е по вина на дружеството жалбоподател.  Ако беше сключен договорът за предоставяне на търсената субсидия, вместо да я откаже с решението от 18 август 2006 г. (което впоследствие е било  отменено), дружеството е щяло да получи   субсидия. Оттук произтича и неговата щета. На 17 май 2011 г. дружеството жалбоподател получава изпълнителен лист срещу Фонда за присъдените му суми.

През юни 2011 г. министърът на финансите, действащ от името на държавата, депозира искане за отмяна на  решението на Върховния административен съд на осн. чл. 245 и 246 от АПК(съгласно посочените текстове всяко трето лице, което е засегнато от влязлото в сила решение и то има неблагоприятен ефект върху него, може да поиска отмяната му, ако не е участвало в производството). В молбата е  посочено, че плащанията по САПАРД вече са спрени и обезщетението, присъдено на дружеството жалбоподател, трябва да бъде изплатено от държавния бюджет, което означава, че държавата е била засегната от спорното решение, макар че не е била призована да вземе участие в производството. Наред с това е отбелязано, че са настъпили нови обстоятелства, а   съдът не  е взел предвид в основното производство оспорените договори за наем, представени от дружеството. Тъй като съответните правила изискват дружеството кандидат да получи субсидия едва след като завърши проекта си,  в случая то не е доказало, че разполага с финансовите ресурси, за да го направи.

С решение от 20 декември 2011 г. Върховният административен съд уважава молбата на министъра,  отменя предишното си решение, възобновява производството и го връща на АССГ за ново разглеждане от друг състав.  В мотивите си ВАС, след анализ на Споразумението между Република България и Комисията на Европейската общност за изменение на годишната финансова програма за 2006 г. относно САПАРД приема, че макар искът да е предявен срещу Фонда,   при положение че финансирането по програмата е спряно, сумата за обезщетението за вреди би следвало да се изплати от държавния бюджет. Ето защо оспореното решение засяга пряко държавата и е неблагоприятно за нея. Следователно, заключава ВАС, налице са предпоставките, визирани в чл. 246, ал. 1 от АПК.

При повторното разглеждане на делото исковите претенции са отхвърлени от националните съдилища. Те приемат, че няма пряка причинно-следствена връзка между отказа на Фонда да предостави субсидия и  твърдяните вреди, тъй като за да се претендира изплащането им, дружеството трябва да е доказало, че то е направило предвидената инвестиция. То обаче не е изградило със собствени финансови средства селскостопанския пазар, който е планирало. Освен това някои от документите, които са били представени в подкрепа на молбата  за субсидия, е било установено, че са  фалшифицирани или нищожни.

Съдът намира, че повдигнатите оплаквания по чл. 6§1 и чл. 1 от Протокол 1 са допустими.

Що се отнася до преценката им по същество, той отбелязва, че един от основните аспекти на върховенството на закона е принципът на правната сигурност, който изисква,  когато съдилищата окончателно са решили даден въпрос, тяхното решение да не подлежи на оспорване. В настоящия случай ВАС е действал съобразно разпоредбите на националното законодателство, допускащи преразглеждането на спор поради засягане правата на трета страна. Съдът констатира, че защитата на правата и законните интереси на такива трети страни по принцип може да представлява основателна причина, обосноваваща отмяната на окончателно решение, без да е в противоречие с принципа на правната сигурност (  Protsenko v. Russia, no. 13151/04, §§ 32‑34, 31 July 2008, and Karen Poghosyan v. Armenia, no. 62356/09, § 47, 31 March 2016).

Съдът   приема констатацията на вътрешния съд, че са били налице предпоставките за отмяна на влязлото в сила решение, уредени в член 246 от АПК . Той отбелязва, че действително, действайки като Агенция САПАРД, Фондът е изплащал средства на Европейския съюз и че поради закриването на програмата претендираната вреда, нанесена на дружеството жалбоподател в обжалваното решение от 15 април 2011 г., би следвало да се изплати от държавния бюджет. По този начин изглежда, че държавата, представлявана от министъра на финансите – органът, отговарящ за управлението на държавния бюджет, наистина е била „неблагоприятно засегната“ от посоченото решение.

Освен това Съдът отбелязва, че след повторното разглеждане на делото на дружеството жалбоподател вътрешните съдилища са отхвърлили иска за обезщетение въз основа на елементи, които не са били установени преди това, а именно: надеждността на дружеството жалбоподател в молбата му за субсидия, наличието на  документи, които са били подправени или са били нищожни. По този начин изглежда, че повторното разглеждане легитимно е послужило на целта за поправяне на предишна съдебна грешка. Освен това при преразглеждане на иска за обезщетение на дружеството жалбоподател националните съдилища са стигнали до заключението, че не съществува пряка причинно-следствена връзка между претендираните от него вреди и невъзможността на Фонда да предостави субсидия. По-специално е било отбелязано, че субсидия може да бъде изплатена само след като фирмата-заявител сама направи планираната инвестиция и изгради селскостопанския пазар, но това не е било направено. Съдът не констатира причина, поради която да приеме, че тези заключения  противоречат на  член 6 § 1 от Конвенцията.

С оглед на гореизложеното, Съдът достига до извода, че възобновяването на производството и отмяната на съдебното решение от 15 април 2011 г. е била необходима поради обстоятелства със съществен и убедителен характер, както се изисква от съдебната му практика   и че тя не е довела до нарушаване принципа на правната сигурност. Поради това не е установено нарушение на чл.6§1.

Съдът не установява нарушение и на чл. 1 от Протокол 1.

………………………………………

чл. 6§1(право на справедлив процес – принцип на правна сигурност)

Не е установено нарушение

Mariyka Popova et  Asen Popov c. Bulgarie (no 11260/10), 11 avril 2019

Жалбоподателите са родители на загинала при автомобилна катастрофа жена през 2004 г. По повод пътния инциден е образувано  наказателно производство срещу водача на МПС, причинил смъртта й, както и за нанесените психически травми на още едно лице – Т.Б. В съдебната фаза родителите, съпругът и синът на жертвата, както и второто пострадало лице,  са конституирани като граждански ищци. Съдът признава за виновен   причинителя на катастрофата и уважава гражданските искове, като присъжда на двамата жалбоподатели по 35 000 лв, на съпруга – 100 хил. лв и на сина – 50 хил. лв. Присъдено е обезщетение и на Т.Б. Решението влиза в сила на 18 ноември 2004 г. Макар че се снабдяват с изпълнителни листове, жалбоподателите и другите граждански ищци не успяват да съберат присъдените им суми поради неплатежоспособността на осъденото лице.

През 2005 г. всеки от гражданските  ищци   предявява самостоятелно  искове срещу застрахователната компания, с която причинителят на ПТП е имал сключен застрахователен договор. Цената на исковете е тази на уважените искови претенции от наказателния съд. По образуваните граждански дела по исковете на съпруга и сина на загиналата и на другата пострадала Софийският градски съд уважава частично претенциите. С  решение от 1 август 2007 г. на ВКС е оставено в сила решението на апелативния съд, който увеличава размера на претенциите за неимуществени вреди на съпруга и сина на загиналата при автомобилната катастрофа. На 30.04.2008 г. ВКС оставя в сила решението на СГС и по отношение исковата претенция на втората пострадала от инцидента.

Всички съдебни състави мотивират допустимостта на исковете  срещу застрахователното дружество с  обстоятелството, че въпреки уважените искове срещу причинителя на катастрофата в хода на наказателното производство  ищците не са могли да съберат вземанията си от признатото за виновно лице.

Искът на жалбоподателите срещу застрахователното дружество е уважен от СГС, който им присъжда обезщетение за неимуществени вреди от по 20 000 лв на всеки от тях. Това решение от 20.02.2008 г. е  обезсилено от Софийския апелативен съд, който преценява, че исковете са били недопустими, тъй като жалбоподателите вече са предявили същите искове по повод същото събитие (смъртта на дъщеря им) в хода на наказателното производство срещу застрахования  и те са били уважени. Решението е постановено от съдебния състав, който преди това уважава исковете на съпруга и сина на загиналата с решение от 02.02.2007 г. Позовавайки се на чл. 280, ал. 1 от междувременно влезлия в сила нов ГПК, жалбоподателите депозират касационна жалба, която е отхвърлена като недопустима. ВКС приема, че решението на апелативния съд не противоречи на неговата собствена практика, установена в две решения  (Решение № 82 от 07.07.2009г. по т.д. № 28/2009г. на ВКС, Т.К., I т.о.и Решение № 197 от 30.11.2009г. по т.д. № 352/2009г. на ВКС, Т.К., II т.о.), които са задължителни за по-долните инстанции. Съгласно възприетото разрешение не може да се предяви иск срещу застрахователя, ако искът на засегнатото лице срещу причинителя на увреждането  е бил уважен.

Оплакването пред Европейския съд е за нарушаване на правото  на справедлив процес поради противоречия в практиката на националните съдилища във връзка с приложението на чл. 407, ал. 1(отм.) от ТЗ, който по времето, когато е бил действнащ, е давал право на засегнатото лице да предяви иск не срещу застрахования, а срещу застрахователното дружество, с което последният има сключен договор. Във връзка с приложението на този текст съдебната практика е била разделена и е имало състави, които са приемали, че е допустимо да се предяви иск на осн. чл. 407, ал. 1 ТЗ независимо от уважена искова претенция пряко срещу причинителя на увреждането и такива, които са приемали, че иск по чл. 407, ал. 1 е допустим само, ако преди това не е бил уважен иск срещу причинителя на увреждането. През 2010 г. по повод подобен казус е образувано тълкувателно дело и висящите пред ВКС производства са спрени до постановяване на тълкувателно решение.То е постановено на 06.06.2012 г. (ТР № 2/06.06.2012 г. по т.д. № 1/2010, ОСТК). С него се възприема позицията, че ако увреденото лице не може да събере присъдените му суми от извършителя на непозволеното увреждане, то има право да ги претендира от застрахователя. В този смисъл са решени спрените междувременно дела пред ВКС.

Съдът приема, че оплакването е допустимо и напомня, че основните принципи за приложение на чл. 6§1, свързани с оплаквания за противоречия в практиката на най-висшата юрисдикция в държавите, са резюмирани в неговото скорошно решение на Голямото отделение по делото Paroisse grécocatholique Lupeni et autres c. Roumanie ([GC], no 76943/11, §§ 116-118, 29 novembre 2016), като основният акцент се поставя върху правната  сигурност, който се съдържа във всеки един от текстовете на Конвенцията и  има за цел по-специално да гарантира определена стабилност на правните ситуации и да насърчи общественото доверие в правосъдието. Въпреки това възможността за разминаване на съдебната практика  е естествено присъща на всяка съдебна система, включително и вътре в рамките на една и съща юрисдикция, което само по себе си още не означава, че противоречи на Конвенцията. Следователно изискванията за правна сигурност и защитата на оправданите правни очаквания на физическите лица не предоставят придобито право на установена съдебна практика. Всъщност еволюцията на съдебната практика сама по себе си не противоречи на доброто правораздаване, тъй като изоставянето на динамичен и еволюционен подход може да възпрепятства всяка реформа или подобрение. По принцип Съдът не е длъжен да сравнява различните решения на съдилищата, дори ако споровете изглеждат близки или свързани, тъй като тяхната независимост е обвързваща за него. Критериите, които ръководят Съда в неговата преценка дали противоречивите съдебни решения нарушават чл. 6§1 или не, са  първо, наличието на  „дълбоко и трайно различие“ в практиката на националните съдилища, второ, дали националното законодателство предвижда механизми за премахване на тези несъответствия и, трето, дали и до каква степен тези механизми са били приложени и какъв е бил ефектът  от тяхното прилагане. Съдът добавя, че съдилищата, и по-специално върховните съдилища, трябва да бъдат бдителни, за да открият и отстранят възможно най-скоро различията в съдебната практика.

Връщайки се към конкретния случай, Съдът констатира противоречия в практиката на националните съдилища, наличието на механизъм за преодоляването им, както и прилагането на този механизъм с приемането на тълкувателното решение.

Съдът не пропуска факта, че тълкуването, прието от Върховния съд, би било благоприятно за жалбоподателите, ако касационната жалба, подадена от тях, е била разгледана след 2010 г. Той обаче повтаря, че правната сигурност и защитата на оправданите правни очаквания на страните не дават придобито право на установена съдебна практика. Освен това Съдът отчита, че въпреки неблагоприятния характер на съдебните решения по техния случай  решенията са добре обосновани и не са произволни, поради което не може да бъдат критикувани националните съдилища, че са постановили решенията, срещу които жалбоподателите са се оплакали.(§§46-47)

В заключение, Съдът приема, че е било налице „дълбоко и трайно различие“ по отношение на тълкуването на чл. 407, ал. 1 1 от Търговския закон от страна на Върховния касационен съд, което засяга жалбоподателите. Вътрешното законодателство предвижда механизъм за коригиране на това положение, а именно – процедурата, предвидена в чл. 292 от ГПК. Това правно основание е използвано скоро след постановяването на решенията по делото на жалбоподателите и в разумен срок след възникването на несъответствието, което е довело и до   стандартизиране на националната съдебна практика в тази област. В това отношение настоящото дело трябва да се разграничава от делата на Iordan Iordanov et autres c. Bulgarie (no 23530/02, 2 juillet 2009, §§ 50-53) и Paroisse grécocatholique Lupeni et autres c. Roumanie ([GC], no 76943/11, §§ 116-118, 29 novembre 2016) , където, обратно на  този случай не са използвани своевременно вътрешни механизми за разрешаване на противоречия в националната съдебна практика.

Тези елементи са достатъчни, за да може Съдът да заключи, че в случая не е нарушен принципът на правна сигурност, поради което и не е допуснато нарушение на чл. 6§1.

………………………..

чл. 6§1(право на справедлив процес, формален достъп до съд)

Valkova v. Bulgaria (Application no. 48149/09), 10 January 2019

/Решение на Комитет/

Дядото на жалбоподателката притежавал част от недвижим имот, която дарил на нейни братовчеди през 1997 г. През януари 2003 г. той починал.

На  13 февруари 2004 г. тя завежда дело на основание член 30 от Закона за наследството  пред Софийския районен съд, тъй като чрез изършеното дарение е била накърнена нейната запазена част. С решение от 2 март 2005 г. съдът уважава исковата й претенция като намалява частта от имуществото, дарена на братовчедите й и  възстановява нейната запазена част.

След обжалване от другата страна, на 20 септември 2007 г. Софийски градски съд отменя решението на първоинстанционния съд и отхвърля иска на жалбоподателката,  позовавайки се на Тълкувателно решение № 1 от 4 февруари 2005 г. от Върховния касационен съд („ВКС“). Съдът установява, че жалбоподателката не е спазила законовите изисквания за претендиране на запазената си част. По-специално, тъй като   нейните братовчеди, на които имотът е бил дарен, не са  „наследници по закон“, жалбоподателката е трябвало да претендира за запазения дял от наследството като го приеме „под опис“, което е абсолютна предпоставка за уважаването на подобен иск. Това решение е оставено в сила от ВКС.

Европейският съд отбелязва, че анализ на цитираното тъкувателно решение е представен в предходно негово решение по делото Petko Petkov v. Bulgaria (no. 2834/06, §§ 14-19, 19 February 2013) и че в него не е предвиден никакъв преходен период за прилагането му дори и по отношение на висящите и неприключили производства.

Той посочва, че ще извърши проверка дали това процесуално ограничение, приложено от националните съдилища,  е ясно, достъпно и предвидимо по смисъла на неговата практика, дали е преследвало легитимна цел и дали е било пропорционално на тази цел (вж. в този см. Lupaş and Others v. Romania, nos. 1434/02, 35370/02 and 1385/03, § 67, ECHR 2006-XV ).

Позовавайки се на мотивите по делото Petko Petkov v. Bulgaria, той подчертава, че когато жалбоподателката е депозирала своята искова молба, тя е имала всички основания за легитимно очакване, че нейният случай ще бъде решен според нормите на действащото законодателство и приложимата към онзи момент интерпретация на чл. 30 от ЗН. В хода на висящо производство е прието новото тълкувателно решение на ВКС, което  променя обхвата на понятието „наследник по закон“ и   изключва чичото на жалбоподателката от тази категория. Това ново тълкуване  е станало непреодолимо препятствие за бъдещи опити за възстановяване на запазената й част, като се има предвид, че срокът за изготвяне на „опис на имуществото“ отдавна е бил изтекъл. В настоящия случай жалбоподателката е депозирала исковата си молба за възстановяване на запазената й част около година преди приемането на новото тълкувателно решение от ВКС.Оттук Европейският съд достига до извода, че е било невъзможно тя да  спази  това новоприето процедурно изискване, тъй като приложимото право дава на заинтересованите  само три (най-много шест) месеца, за да прибегнат до „опис“, считано от момента на научаването за смъртта.  Дядото на жалбоподателката е починал повече от две години преди приемането на въпросното тълкувателно решение. Затова  Съдът достига до извода, че прилагането на новото процесуално изискване към делото на жалбоподателката я е възпрепятствало да получи ефективен достъп до съд. Той установява нарушение на чл. 6§1.

Съдът не присъжда обезщетение за имуществени вреди, отбелязвайки, че не може да разсъждава какъв би бил изходът от спора на национално ниво, ако искането е било разгледано от местните съдилища. Пред него спорът е повдигнат единствено в светлината на чл. 6§1. Но тъй като жалбоподателката вероятно е претърпяла неимуществени вреди, той й присъжда обезщетение за тях.

…………………………………….

ЧЛЕН 8 – право  на неприкосновеност на личния и семейния живот

чл.  8§1(неприкосновеност на семейния и личния живот)

Vetsev c. Bulgarie (Requête no 54558/15), 2 mai 2019

На 6 февруари 2015 г. жалбоподателят е задържан в Пазарджик и му е определена мярка за неотклонение задържане под стража за грабеж. На 14 август обвинителният акт е внесен от прокуратурата в районния съд на Пазарджик. На 18 септември 2015 г. г-н Вецев е информиран за смъртта на брат си, който е живеел в Германия. Той веднага сезира съда, за да поиска разрешение да присъства на погребението на починалия, което е планирано да се извърши на 26 септември 2015 г. в София. На 25 септември 2015 г. в съдебно заседание съдът   уважава молбата и разрешава  на г-н Вецев  да присъства на погребението между 8.30 и 16.00 часа, като разпорежда той да бъде екскортиран до София. По повод постановеното определение областната служба „Охрана“ към Министерството на правосъдието възразява, че съгласно Правилника за устройството и дейността на главна дирекция « Охрана“  тя може да осигури   транспорт за задържаните лица само за явяването им пред съд, но не и поради други причини. Съдът отменя първоначалното си определение, като се мотивира наред с другото и с това, че не е оправдано подобна услуга да бъде във финансова тежест на държавата, още повече – в неработен ден.

На 28 октомври 2015 г. съдът одобрява постигнатото споразумение между жалбоподателя  и прокуратурата, с което той се признава за виновен и приема да изтърпи наказание от 18 месеца лишаване от свобода.

Жалбоподателят повдига оплакване за нарушеното му право на семеен и личен живот поради отказа на властите да му разрешат да присъства на погребението на брат си.

Правителството възразява, че това е мярка, предвидена в закона и ограничението й е оправдано с оглед ограниченията на ал.2 на чл. 8 от Конвенцията.

Съдът напомня, че макар и всяко задържане да води до ограничаване на личния и семеен живот, все пак отказът да се разреши на един задържан да напусне мястото на задържане,  за да присъства на погребение на свой близък представлява намеса в неговото право на неприкосновеност на личния и семеен живот по смисъла на чл. 8 от Конвенцията (Płoski c. Pologne, no 26761/95, § 32, 12 novembre 2002). За да бъде спазена тази разпоредба, намесата трябва да е предвидена в закона, да преследва една от легитимните цели, предвидени в чл. 8, ал. 2 и да бъде „необходима в едно демократично общество“, т.е. да е пропорционална на преследваната цел. Съдът уточнява, че съгласно неговата практика чл. 8 не гарантира безусловно право на разрешение за излизане от местата за задържане по повод присъствие на погребение. Но именно националните власти, които са сезирани с подобна молба, следва да преценят нейната основателност. А съдът е този, който трябва да осъществи контрол върху конкретните мерки от гледна точка на правата, гарантирани от Конвенцията. (Płoski, цтирано по-горе, § 38, Czarnowski c. Pologne, no 28586/03, § 26, 20 janvier 2009, et Kanalas c. Roumanie, no 20323/14, § 66, 6 décembre 2016).

Анализирайки предпоставките за наложеното ограничение на жалбоподателя, Съдът констатира, че мярката е била предвидена в закона, обаче  тя е била непропорционална, защото мотивите, поради които е бил постановен отказ да се удовлетвори молбата на жалбоподателя не са били от решаващо естество. Националните власти са отказали на жалбоподателя да присъства на погребението на брат си, поради липсата на подобна регламентация в законодателството без да обосноват решенията си на индивидуалната преценка на случая и да извършат преценка на пропорционалността – от една страна на правото на жалбоподателя на неприкосновеност на личния и семеен живот, а от друга – на изискванията за защита на обществения ред и предотвратяване на извършването на престъпления. Ето защо Съдът намира, че  правителството не е доказало, че намесата в личния и семеен живот на жалбопозателя е била „необходима в едно демократично общество“(подобно на  Feldman c. Ukraine (no 2), no 42921/09, § 35, 12 janvier 2012).

Установено е нарушение на чл. 8 от ЕКПЧ.

………………………………………

чл.  8§1 (неприкосновеност на личния живот, позитивни задължения)+ чл.3(забрана за изтезания)

X et autres c. Bulgarie (Requête no 22457/16), 17 janvier 2019

Жалбоподатели са петима италиански граждани – двама съпрузи и трите им осиновени деца(българчета) – едно братче и две сестри на 12, 10 и 9 години, които са живеели в Дом за деца, лишени от родителски грижи/ДДЛРГ/ .С решение на едноличен съдия жалбата на двамата осиновители в качеството им на такива е обявена за недопустима. Приети са  за разглеждане оплакванията само на трите деца, депозирани от тяхно име от осиновителите им.

Няколко месеца след пристигането им в Италия родителите информират различни италиански органи и пресата, че децата им са били сексуално малтретирани докато са живеели в Дома за деца  в с. Страхилово. Те изпращат официално писмо и до Държавната агенция за закрила на децата /ДАЗД/, но  получават отговор, че е необходимо да предоставят повече информация, за да започне проучване по случая. През януари 2013 г. вестник „Espresso“ пубикува статия „България, в пещерата на педофилите“, която съобщава за твърденията на осиновителите  без да споменава имената им. В нея се посочва, че десетки деца от сиропиталището, в което трите деца   са били настанени в България, са били подложени на систематично сексуално насилие от страна на служители и от външни лица, включително в нощен клуб, разположен във  ваканционно селище. След като е сезирана италианската прокуратура, тя информира българското посолство в Рим за случая, тъй като намира, че той е от компетентността на българските власти.

ДАЗД разпорежда извършването на проверка от местната регионална дирекция, при която са разпитани не само служители от персонала, но и самите деца, включително и чрез анонимни въпросници. Цялата събрана информация не потвърждава нито едно от направените оплаквания. Установено е наред с това, че има видеонаблюдение, а децата са извеждани до сервизните помещения съобразно тяхната възраст и пол и няма никакви сигнали или оплаквания за сексуална злоупотреба или тормоз. Непосредствено след това Държавната агенция изпраща екип от психолози в периода 18-24 януари, който не установява нищо обезпокоително. Въз основа на извършените проверки ДАЗД достига до извода, че нито едно от твърденията от публикуваната статия не се потвърждава, но въпреки това изпраща всички материали на районната и окръжната   прокуратура във Велико Търново. По образуваната преписка са събрани материали и през ноември с.г. е издадено постановление за отказ да се образува досъдебно производство поради липсата на данни за извършено престъпление.

В хода на все още висящата първа преписка е образувана втора по повод сигнал, получен от италианската организация SOS Telefono Azzuro. Към него е прикрепен доклад с посочени имена на лица, за които се твърди, че са злоупотребявали сексуално с деца от този дом, както и  докладите на италианските психолози, работили с трите деца. През февруари е извършена проверка в дома от представители на редица регионални служби и на полицията, които освен документацията изслушват отново целия персонал и няколко деца, както и външен лекар, който редовно посещава дома. Установено е, че специален телефон е на разположение на децата, върху който е изписан номерът за оплаквания срещу сексуални злоупотреби, както и че има кутия за такива сигнали, но там не е получаван нито един. Наред с това сред персонала има само трима мъже, които работят извън самия дом и нямат достъп до помещенията на децата, както и че полицейски служител всеки ден прави посещения там. Втори доклад е изготвен от полицията през юни 2013 г. и от него се установява противоречие между данните, представени от трите деца-жалбоподатели (относно имената на засегнатите или виновните лица) и реалността. Психологът на дома посочва, че момчето и по-голямото момиче са манипулирали другите деца по време на своето пребиваване в дома. Въз основа на направеното проучване и събраните доказателства през юни 2013 г. районната прокуратура постановява отказ да образува досъдебно производство.

Междувременно осиновителите, след като сезират прокуратурата, са разпитани от прокурор към съда за непълнолетни, след което той изпраща материалите на съдия от същия съд. Последният определя експерт по детска психиатрия, който да прецени способността на децата да дадат обективни свидетелски показания. Експертът дава становище, че показанията им изглеждат достоверни. С решение от 13 май 2014 г. съдът приема, че не се налага да се определи мярка за закрила по отношение на трите деца, тъй като техните осиновители разполагат с достатъчен капацитет, за да се грижат за тях, но намира, че тяхното поведение не е било адекватно, защото вместо направо да се обърнат към съда са сезирали медиите. Съдът приема, че не е в интерес на децата те отново да бъдат изправени пред съда.

Трета проверка в дома започва след официален сигнал на италианското министерство на правосъдието на 22 януари 2014 г. Тя приключва с постановление за отказ да се образува досъдебно производство, което е подложено на независим контрол и от прокурор на Върховната касационна прокуратура.

Жалбоподателите твърдят, че са били жертва на сексуална злоупотреба по време на престоя им в Дома за деца и че българските власти не са изпълнили позитивните си задължения да ги защитят от такова третиране, както и да извършат ефективно разследване по отношение на техните оплаквания.

Възраженията на Правителството за злоупотреба с правото на жалба и за неспазване на 6-месечния срок са отхвърлени от Съда.

Той анализира оплакванията едновременно в светлината на чл. 3 и чл. 8, като най-напред припомня основните принципи, които взема предвид при  прилагането на тези два текста и едва след това преминава към преценката на основателността на оплакванията. Той констатира, че жалбоподателите нямат оплаквания, свързани със самата правна рамка, т.е. с нормите на националното законодателство. Съдът анализира два отделни въпроса. Първият е относно ефективността на самото разследване, което е проведено от властите. Анализирайки всички действия на властите, Съдът констатира, че   „компетентните български органи са действали своевременно и усърдно, веднага щом са узнали за твърдените факти“, въпреки че не са били официално сезирани с жалба от жалбоподателите. Наред с това те са оказали  пълно съдействие на италианските органи, като са ги информирали за резултатите от разследването и като са взели предвид новите документи, изпратени от тях.  Съдът не приема твърдението, че ДАЗД не е независим орган и е била заинтересована случаят да не бъде изяснен, тъй като нейните преки функции и отговорности са свързани именно със защитата на децата и няма никакви признаци, които да показват пристрастност от нейна страна. Що се отнася до твърдението, че е следвало да се приложат по-дискретни способи при извършването на проверките, като тайно наблюдение, подслушване на телефони и включване на агент под прикритие, Съдът отбелязва, че самите осиновители са направили публичен факта за наличие на сексуални злоупотреби в дома чрез публикацията в италианските медии, която по-късно е била отразена и от българските.  Що се отнася до упреците, че е трябвало да бъдат извършени и други действия, като обиски и претърсвания, той посочва, че осиновителите са имали възможността да направят искания за допълнителни следствени действия, но не са го направили. С оглед на цялостния анализ Съдът достига до извода, че по делото не се установяват очевидни пропуски или липса на желание от страна на компетентните органи да хвърлят светлина върху фактите или да идентифицират и преследват лицата, които вероятно са били отговорни. Поради това той заключава, че  българските власти не са нарушили задълженията си за ефективно разследване по твърденията на жалбоподателите и от тази гледна точка не е налице нарушение на чл. 3 и чл. 8 от Конвенцията.

Вторият аспект, в който са разгледани оплакванията, е по повод твърдението, че българските власти не са изпълнили позитивното си задължение да ги защитят от сексуални злоупотреби. Съдът взема под внимание, че във всички доклади от извършените проверки в ДДЛРГ са били направени и препоръки за предприемане на редица общи мерки за гарантиране на безопасността на пребиваващите там деца. По-специално, тези доклади отбелязват, че достъпът до домове за сираци извън дома е контролиран, че външни лица или служители от мъжки пол имат достъп до детските стаи само когато е необходимо и в присъствието на член на персонала. че децата редовно са били проследявани от амбулаторни лекари и психолози на лечебното заведение и че имат достъп до телефон и спешен номер за деца в риск.

Освен това, що се отнася до задължението на властите да предприемат мерки за предотвратяване на малтретиране, Съдът отбелязва, че разследванията, проведени в този случай, не са показали, че директорът или някой от служителите на сиропиталището са знаели за злоупотребите, които жалбоподателите твърдят. Предвид констатациите, направени от следователите, Съдът не е в състояние да направи друго заключение по този въпрос. При тези обстоятелства, като припомня задължението на държавите да защитават срещу малтретиране уязвимите лица, поставени под техния изключителен надзор и като вземат предвид наличните материали в това отношение,  Съдът счита, че не е установено, че българските власти не са изпълнили задължението си да предприемат превантивни мерки, за да защитят жалбоподателите от риск да бъдат подложени на малтретиране, за което са били длъжни или е трябвало да  знаят.

Въз основа на подробния анализ Съдът достига до извода, че оплакванията за нарушения на чл. 3 и чл. 8 от Конвенцията, макар и допустими,  са неоснователни, поради което единодушно заключава, че не е било допуснато нарушение на тези текстове.

Жалбата е класифицирано във второ ниво по важност.

……………………………………………………..

ЧЛЕН 10 – СВОБОДА НА ИЗРАЗЯВАНЕ

Чл. 10(свобода на изразяване)

Vesselinov v. Bulgaria (Application no. 3157/16), 2 May 2019

/липса на нарушение/

Жалбоподателят е с българска националност, но с австрийско гражданство и живее във Виена. През май 2009 г той посещава София и установява, че неговият племенник е извършил големи преустройства в наследствената къща. През юли с.г. той изпраща писмо до Столична община, в което се оплаква от извършените строителни работи, които значително променили облика на къщата и изразява съмнение относно тяхната законосъобразност. Жалбоподателят изисква да му бъдат изпратени копия от всички документи във връзка с тези преустройства, тъй като възнамерявал да сезира съда. Наред с това в писмото се изразява съмнение относно  законността на нотариалния акт от 1996 г. , с който племенникът му е признат за собственик на част от имота и който е издаден на основата на други два по-стари нотариални актове (единият от майката на племенника А.К. за дарение от 1983 г., другият – за покупко продажба от друг съсобственик от 1995). Жалбоподателят посочва в писмото си, че възнамерява да оспори тези актове в съда. Няма данни да са водени дела от негова страна нито във връзка с предприетите строителни работи, нито по оспорване на нотариалните актове. През декември племенникът депозира тъжба срещу жалбоподателя, че го е наклеветил в извършването на престъпление, като е заявил, че притежава незаконен нотариален акт, придобит в резултат на фалшифициран нотариален акт, т.е. обвинението е за извършено престъпление – подправка на нотариален акт. Предявен е и граждански иск за причинени неимуществени вреди в размер на 10 000 лв. Районният съд прекратява производството в наказателната му част поради  давност  и продължава производството само в гражданската му част. На 30 януари 2014 г. исковата претенция е уважена  частично, като   съдът изрично посочва в   решението си, че не е необходимо да установява елементите на престъплението клевета, а единствено – дали са налице предпоставките на  член 45,ал. 1 от Закона за задълженията и договорите. Районният съд намира, че жалбоподателят следва да отговаря за това, че е направил невярно изявление, че племенникът му е придобил част от имота въз основа на незаконен нотариален акт. Решението е оставено в сила от въззивната инстанция. Няма данни дали е образувано изпълнително производство, нито дали жалбоподателят е заплатил на племенника си сумата по уважената искова претенция.

Европейският съд припомня, че генералните принципи, изработени в неговата практика във връзка със свободата на изразяване са синтезирани в неговите решения Morice v. France ([GC], no. 29369/10, §§ 124-27, ECHR 2015) and Medžlis Islamske Zajednice Brčko and Others v. Bosnia and Herzegovina ([GC], no. 17224/11, §§ 75‑77, 27 June 2017).

Връщайки се към конкретния случай, Европейския съд не поставя под въпрос заключенията на националния съд относно претърпените неимуществени вреди от страна на племенника, въпреки че твърденията в писмото на жалбоподателя не са били прекалено агресивни, очернящи или обидни. Освен това, неговото писмо е било адресирано до орган, който не е компетентен да извърши проверка дали нотариалният акт е подправен или не или да предприеме някакви други мерки. Според ЕСПЧ изглежда, че жалбоподателят е целял умишлено да навреди на племенника си. Неговото изявление не е направено импулсивно, в хода на някакъв дебат, а е изпратено на властите около два месеца след като жалбоподателят е посетил София и е узнал за извършваното строителство в наследствения имот.

Европейският съд намира, че намесата в свободата на изразяване на жалбоподателя съответства на неотложна социална нужда. Що се отнася до уважения граждански иск, макар и производството в наказателната си част да е било прекратено, той е бил осъден да заплати сумата от 5 000 лв и лихви за забава. Последният обаче  не е представил никакви документи за своето финансово състояние, за да даде възможност да се прецени дали подобно решение представлява прекомерна и непропорционална тежест. Освен това, изглежда, че жалбоподателят не е заплатил   тази сума, нито се твърди, че A.K. е опитал да получи такова плащане.

Съдът обръща внимание и върху обстоятелството, че делото не се отнася до жалба на жалбоподателя към  орган, компетентен да я разгледа, поради което не може да се каже, че решението жалбоподателят да понесе   гражданска отговорност не води до  риска да бъдат  предотвратени потенциални бъдещи жалби (за разлика от  Sapundzhiev v. Bulgaria [Committee], no. 30460/08, § 49, 6 September 2018 т.).

Решението на Съда е, че жалбата е допустима, но неоснователна.

…………………………………..

Чл. 10(свобода на изразяване – непропорционалност на намесата)

Ifandiev v. Bulgaria(Application no. 14904/11) ), 18 April 2019

/Решение на Комитет/

Жалбоподателят е журналист и писател. През 2003 г.  публикува книгата „Сянката на Цион“, в която разглежда проблемите на юдаизма, ционизма и масонството и как те са повлияли върху световната история. На с. 69-70 той оприличава   нацистите на масоните, които „мечтаели да усъвършенстват човека“ и че комунистите “правят това на практика“, включително и в България. Жалбоподателят посочва, че и след демократичните промени масони са станали комунистите и хора, свързани с тайните служби, след което изброява имената на няколко души, измежду които и „псевдо-синдикалиста“ К.Т. –   лидер по онова време на втория най-голям синдикат в България. Сред списъка с имена е посочена препратка под линия на статия в политическо списание, откъдето е почерпена тази информация. През септември 2005 г. К.Т. предявява иск за неимуществени вреди, твърдейки, че никога не е бил член на комунистическата партия или на нейната младежка организация, не е бил свързан с тайните служби, тъкмо напротив, през целия си живот се е борил за правата на човека и демокрацията. Освен това като дълбоко вярващ е засегнат от това, че е обявен за масон. Той твърди в исковата си молба, че написаното в книгата го е унизило, представяйки го като неморална и безскрупулна личност и целта е била да се подкопае  неговия авторитет на национално и международно ниво (тъй като той е бил член на УС на Международната конфедерация на свободните профсъюзи и на Европейската конфедерация на профсъюзите). С решение от 10 юли 2008 г. Софийският градски съд уважава исковата претенция на К.Т. и осъжда жалбоподателя да заплати на ищеца сумата от 15 000 лв за неимуществени вреди в едно със законната лихва от 28.09.2005 г. Съдът в мотивите си посочва, че въпреки свободата на изразяване, с която се ползва, защитена от чл. 10 на ЕКПЧ, жалбоподателят е превишил границите на приемливата критика, а наред с това и твърденията му са били недоказани. Обосновавайки размера на присъденото обезщетение, СГС отбелязва, че публикацията на жалбоподателя  „сериозно е засегнала“ честта и достойнството на К.Т. и  го е злепоставила, както „в цялата синдикална общност в България“, така и  в международен план. Страданието на К.Т. освен това е влошило здравните му проблеми, което е довело до неговата хоспитализация.

Решението на СГС е потвърдено от Софийския апелативен съд с решение от 23.10.2009 г. Той възприема мотивите на по-долната инстанция, като добавя следното: дори ако K.T. е правил изявления, че е член на Малтийския орден, жалбоподателят не е показал, че това е равносилно на масонството; няма значение дали твърденията на жалбоподателя вече са били направени в по-ранни публикации, тъй като това не ги прави „по-малко клеветнически или по-истински“; фактът, че К.Т. е публична личност, оправдава по-висока сума на обезщетение като тази, присъдена от СГС.

Жалбата срещу това решение не е допусната до касация с определение от 17. 08.2010 г. на ВКС.

Въз основа на влязлото в сила решение и издадения изпълнителен лист е образувано изпълнително производство. Общата дължима сума (включваща главница, лихви и разноски) е изчислена на  31 549 лв. Производството по принудително изпълнение е прекратено през 2016 г. след К.Т. изоставя опитите си да получи плащане. Сумата, иззета от жалбоподателя, е  4,55 лв.

След като жалбата е комуникирана на българското правителство, изготвеното от него становище е изпратено на жалбоподателя. По този повод той публикува в блога си  коментар, в който отбелязва, че правителството е представило  лъжи и клеветнически твърдения вместо аргументи. Наред с това   изразява своето негативно  мнение за всеки един от българските съдии, които в различни години са били включени в състава на Европейския съд по правата на човека. Във връзка с тази публикация Правителството отправя искане към Съда да отхвърли жалбата на основание чл. 17 от Конвенцията, поради това, че книгата на жалбоподателя „Сянката на Сион“ и други материали, които той е публикувал, проповядват антисемитизъм. То твърди, че изявленията на жалбоподателя, които са били предмет на настоящата жалба, трябва да се разглеждат в общия контекст на неговите публикации.

Съдът не уважава искането на Правителството, защото твърденията на жалбоподателя не   се отнасят до „оспорваните изявления“, а именно – до тези относно K.T., което е довело до отговорността на жалбоподателя за причиненото увреждане.

Отхвърлено е и искането за обявяване на жалбата за недопустима поради злоупотреба с правото на жалба на осн. чл. 35, § 3 (a) заради обидния език на жалбоподателя по повод полученото становище от Правителството. Съдът отбелязва, че макар и изразите, използвани от жалбоподателя да са преувеличени и провокативни, не може да се приеме, че те са от естество да се приложи цитираната разпоредба;  те не са направени в твърденията на жалбоподателя в жалбата му, нито пък той поставя под въпрос безпристрастността на Съда.

По съществото на спора Съдът отбелязва, че намесата в свободата на изразяване на жалбоподателя е била „предвидена в закона“. Основният въпрос в този случай е дали тя е била „необходима в едно демократично общество“, т.е. дали  съответства на неотложна социална нужда, дали е пропорционална на преследваната легитимна цел и дали причините, изложени от националните органи, са били релевантни и достатъчни (вж. Janowski v. Poland [GC], № 25716/94, § 30, ECHR 1999 I). Съдът констатира, че изявленията на жалбоподателя, макар и неприемливи, не са особено скандални, шокиращи или обидни. За разлика от националните съдилища той не намира, че квалификацията на K.T. като масон е била обидна за него, защото той е бил благочестив православен християнин.  Що се отнася до твърдението, че К.Т. бил свързан с комунистическите тайни служби, в българския контекст тази принадлежност не е задължително да води до социална стигма (вж. Anchev v. Bulgaria (dec.), № 38334/08 и 68242/16, 5 декември 2017 г.). Накрая, Съдът не счита, че квалификацията на K.T. като „псевдо-синдикалист“ е била прекалено скандална или обидна, надминавайки нивото на критиките, които би трябвало да понесе една публична личност. Съдът подчертава, че свободата на изразяване е приложима не само за информация и идеи, които са благоприятно приети или считани за безобидни или безразлични, но и за онези, които обиждат, шокират или безпокоят (вж. например Hertel v. Switzerland, 25 August 1998, § 46, Reports of Judgments and Decisions 1998‑VI). Според Съда в конкретния случай естеството и тежестта на наложената санкция са фактори, които трябва да се вземат предвид при оценката на пропорционалността на намесата в свободата на изразяване (вж. Cumpănă and Mazăre v. Romania, no. 33348/96, § 111, 10 June 2003, and Rumyana Ivanova v. Bulgaria, no. 36207/03, § 69, 14 February 2008). Той посочва, че жалбоподателят е бил осъден да заплати обезщетение, което до октомври 2011 г., заедно с натрупаните лихви и съответните разходи и разноски, възлиза на повече от 16 000 EUR. Макар че жалбоподателят е платил само незначителна част от тази сума, не е доказано, че той все още не може да бъде подведен под отговорност за останалата част. Освен това, в случаите на свобода на изразяване на писатели и по-специално на журналисти, Съдът отдава голямо значение на парализиращия ефект на оспорваната намеса (вж. Cumpănă and Mazăre v. Romania, §§ 114-16). Макар и да не е бил информиран за финансовото състояние на жалбоподателя, Съдът намира, че подобна санкция е прекомерна  (вж. Bozhkov v. Bulgaria, no. 3316/04, § 55, 19 April 2011). Ето защо той счита, че намесата на националните власти в правото на жалбоподателя на свобода на изразяване чрез налагането на  санкция като тази, наложена на жалбоподателя, е явно непропорционална на преследваната легитимна цел. Европейският съд установява   нарушение на член 10 от Конвенцията. Вземайки предвид обстоятелствата по делото и   собственото поведение на жалбоподателя Съдът намира, че констатацията за нарушение на член 10 от Конвенцията сама по себе си представлява достатъчно справедливо обезщетение  по отношение на неимуществени вреди.

……………….

ПРОТОКОЛ 1

чл. 1 от Протокол 1 – право на мирно ползване на собствеността

чл. 1 от Протокол (право на мирно ползване на собствеността – контрол върху собствеността, осигуряване заплащането на други постъпления или глоби)

Dumagas Transport S.A. v. Bulgaria(Application no. 59271/11), 21 November 2019

/решение на комитет/

Жалбоподател е румънско акционерно дружество с предмет на дейност транспортни и логистични услуги. На 9 февруари 2011 г. три нейни камиона, пътуващи от Турция до Румъния, са спряни за проверка на българо-турската граница. Българските митнически служители откриват  големи количества недекларирани парфюми и цигари, чиято стойност в хода на последвалото наказателно производство е изчислена на  56 210 български лева . Недекларираните стоки и камионите са иззети като  веществени доказателства. Останалата стока, която не е обект на нарушение, е върната на фирмата-жалбоподател. За два от трите камиона дружеството е сключило договори за финансов лизинг през 2008 и 2009 г. и  продължава да изплаща лизинговите вноски до 2016 г. Оценката на трите камиона съгласно назначената експертиза  възлиза  на 205 100 лева (105 000 евро).

Срещу тримата шофьори е образувано наказателно производство за контрабанда  по чл. 242 от НК . Впоследствие те сключват споразумения с прокуратурата, в които признават вината си за извършено престъпление по чл. 242, ал. 8, т. 1, б. „г“ НК, като условията на споразуменията включват и отнемането на камионите. Споразуменията са  одобрени от  съда.

Молбите на дружеството до прокуратурата на осн. чл. 111 НПК (в сила към 2011 г.) да бъдат освободени превозните средства не са уважени с мотива, че вината на тримата водачи е доказана по безспорен начин и докато не приключи производството те не могат да бъдат освободени. След влизането на споразуменията в сила дружеството жалбоподател отправя искания до Окръжната прокуратура в Ямбол да бъде възобновено производството, но те са оставени без уважение, макар че преминават през инстанционен контрол до Върховната касационна прокуратура.

Съдът   отбелязва, че дружеството жалбоподател е било собственик на един от иззетите камиони и лизингополучател на другите два, които е можело да придобие  след изтичане на съответните срокове по договора. Освен това то продължавало да заплаща  месечните си вноски до 2016 г. Поради това  Съдът заключава, че дружеството жалбоподател е имало достатъчно установен имуществен интерес по отношение на двата камиона, които официално не е притежавало, представляващ „притежание“ по смисъла на член 1 от Протокол № 1. Той намира, че отнемането на камионите представлява намеса в „притежанията“ му.

По отношение на това дали тази намеса е оправдана, Съдът се позовава на своите констатации по аналогичния казус на Ünsped Paket Servisi SaN. Ve TiC. A.Ş. v. Bulgaria (Application no. 3503/08), 13 October 2015 §§ 42-47). В настоящия случай той отбелязва, че националният съд, който разпорежда отнемането на камиона на жалбоподателя, в нито един момент не е преценил законността на това отнемане, по-специално дали стойността на камиона съответства на тежестта на престъплението, както се изисква съгласно чл. 242 ал. 8 от НК (нормата гласи следното: „Превозното или преносното средство, послужило за превозването или пренасянето на стоките, предмет на контрабандата, се отнема в полза на държавата и когато не е собственост на дееца освен ако стойността му явно не съответствува на тежестта на престъплението“). Съдът отбелязва, че този въпрос е бил обсъждан в последващите откази на органите на прокуратурата да поискат възобновяване на делото, но всъщност   не тя е компетентният орган, който би могъл да  направи обвързваща оценка по въпроса. и да нарежда отнемането или не, а именно съответния съд. Наред с това Ямболският окръжен съд не е анализирал въобще въпроса  дали дружеството жалбоподател е могло или е  трябвало да знае за контрабандата, извършена от шофьорите му. На последно мястото то  не е имало никаква възможност  да оспори отнемането на камионите си по вътрешното наказателно производство срещу тримата водачи. Съдът не уважава възраженията на Правителството, че дружеството е могло да претендира обезщетение за причинените му имуществени вреди от самите шофьори, позовавайки се на своята практика (вж. Bowler International Unit v. France, no. 1946/06, §§ 44-45, 23 July 2009, and, mutatis mutandis, B.K.M. Lojistik Tasimacilik Ticaret Limited Sirketi, cited above, § 50).   Съдът се позовава допълнително на констатацията си в решението по делото Ünsped Paket Servisi SaN. Ve TiC. A.Ş., § 32), че държавата, която е отнела камиона на дружеството жалбоподател, без да предвиди процедура, при която то би могло да защити правата си на собственост, не може да се освободи от своята отговорност съгласно Конвенцията да предвиди такава процедура чрез задължаване на  компанията-жалбоподател да търси обезщетение от трета страна. Съдът достига до заключението, че националните органи не са успели  да постигнат необходимия справедлив баланс между защитата на „притежанията“ на дружеството жалбоподател и изискванията от общ интерес, поради което установява нарушение на член 1 от Протокол № 1.

Съдът намира, че доколкото оплакването за нарушение на чл. 6§1 е тясно свързано с това по чл. 1 от Протокол 1, не се налага отделно да разглежда и това оплакване.

………………………………..

чл. 1 от Протокол (право на мирно ползване на собствеността – контрол върху собствеността, осигуряване заплащането на други постъпления или глоби)

Apostolovi v. Bulgaria (application no 32644/09), 7 november 2019

Жалбоподателите са съпрузи. Едно от техните деца е с тежки вродени  увреждания, поради което му е определена  100% инвалидност. То се нуждае от  непрестанни медицински грижи и получава месечна инвалидна пенсия, която към 2008 г. е  164 лв.

Случаят се отнася до запориране на банкови сметки и възбрана върху недвижимото имущество на семейството в хода на наказателен процес, започнал срещу съпруга за извършено от него престъпление и трудностите, пред които е било изправено семейството да заплаща медицинските разходи, необходими за техния син, поради неоправданата и продължителна намеса  в  собствеността им.

През  ноември 2008 г. срещу първия жалбоподател е образувано наказателно производство и му е повдигнато обвинение по чл. 252, ал. 1 от НК   за извършването  на банкова дейност без лиценз в съучастие с още едно лице. През 2012 г. Хасковският окръжен съд го осъжда  на лишаване от свобода от две години, глоба и   отнемане на осн. чл. 53, ал. 3, б. „б“ от НК на сумата от 29 440 лв солидарно с втория подсъдим и 29 440 лв отделно само от жалбоподателя. Тази присъда е обжалвана, отменена, върната на прокуратурата, след което процедурата започва отново. При повторното разглеждане на делото през 2016 г. жалбоподателят отново е признат за виновен и  е осъден на една година лишаване от свобода  условно. Съдът не прилага нормата на чл. 252, ал. 2, предвиждаща конфискация, отчитайки продължителността на наказателния процес и тежкото здравословно състояние на сина на жалбоподателя. Тази присъда влиза в сила след обжалването й пред апелативния  съд и ВКС на 9 март 2018 г.

Веднага след като на първия жалбоподател е повдигнато обвинение по чл. 252 от НК прокуратурата отправя искане до съда на осн. чл. 72, ал. 1 НПК за прилагане на обезпечителни мерки срещу имуществото на жалбоподателя с оглед характера на престъплението, за което е привлечен като обвиняем. Съдът разпорежда да бъдат запорирани 35 банкови сметки, регистрирани на името на жалбоподателя (в тях в онзи период има 88 784 лв, 300 евро и 23 565 долара), както и възбранява три недвижими имота, обосновавайки се, че има достатъчно доказателства, че първият жалбоподател е извършил престъпление, за което се предвиждат    наказания глоба и конфискация,чието ефективно изпълнение трябва да бъде обезпечено, както и че той е собственик на това имущество. На 31 март 2009 г.  жалбоподателят обжалва това решение, изтъквайки, че съдът не е взел под внимание факта, че имуществото, което е обект на обезпечителни мерки, е семейна имуществена общност и половината от него принадлежи на съпругата му, както и с оглед уязвимото в здравословно отношение положение на детето им. Жалбата му е отхвърлена поради пропускането на законно определения срок за жалба. Определението на окръжния съд е оставено в сила от АС-Пловдив.

На същата дата жалба със същите мотиви е депозирана от името и на двамата съпрузи. Жалбоподателката посочва, че два от трите недвижими имота, както и всички банкови сметки са семейна имуществена общност, поради което е недопустима налагането на обезпечение върху  нейната половина от тях. Наред с това тя изтъква липсата на доходи за поддръжката на здравословното състояние на техния син както и че окръжният съд не е взел под внимание разпоредбата на чл. 45, ал. 2 от НК и не е установил какви са необходимите средства за живеене на осъдения и неговото семейство за една година. Жалбата е оставена без уважение с мотива, че наказателното производство все още не е приключило.Решението на съда е обжалвано пред Апелативния съд в Пловдив.През юли 2009 г. въззивната инстанция уважава жалбата само на съпругата и разпорежда да се отмени запора върху ½ от сумите по банковите сметки, отчитайки, че срещу нея не са повдигани никакви обвинения. Съдът не взема предвид аргументите, свързани със заболяването на сина на жалбоподателите.

През май 2013 г. първият жалбоподател сезира прокуратурата с искане да бъде вдигнат запора върху банковите му сметки поради твърде продължителния период, в който те са замразени и липсата на необходимост с оглед размера на наложената му глоба. Той посочва в молбата си, че обезпечението върху неговите недвижими имоти е достатъчно, за да гарантира събирането на вземанията срещу него, още повече като се вземе предвид необходимостта да се прават разходи във връзка със здравословното състояние на сина му. Прокуратурата не предприема никакви действия поради което през есента на с.г. жалбоподателят сезира Окръжния съд със същото искане. Първоначално по него има произнасяне на гражданска колегия, но нейното решение е обявено за недопустимо от апелативния съд, който намира, че само наказателният съд, разглеждащ делото, е компетентен да се произнесе по искането. С окончателно решение от януари 2014 г. Окръжният съд вдига запора върху банковите сметки на жалбоподателя, а след присъдата през 2016 г. е отменена и възбраната върху недвижимите имоти.

През 2010 г. втората жалбоподателка предявява иск на осн. чл. 49 от ЗЗД срещу съда, издал  обезпечителната заповед. Тази искова претенция е отхвърлена с влязло в сила решение на ВКС поради това, че отговорността в  такива случаи е на органа, който е поискал обезпечението, а не на съда. През септември 2013 г. жалбоподателката предявява иск срещу прокуратурата, посочвайки, че тя оценява своите неимуществени вреди на стойност 50 хил. лв, но предявява иск за 2000 лв. Сред обстоятелствата, които изтъква, е стресът, който е преживяла поради затрудненията да осигури адекватни медицински грижи на детето им. Съдът уважава изцяло исковата претенция, а шест месеца след влизане на решението в сила сумата й е изплатена. Втора искова молба за претенции за неимуществени вреди е предявена срещу прокуратурата през 2015 г., този път за сумата от 5 000 лв. Съдът отхвърля исковата претенция поради погасяването й по давност, отчитайки началния период от датата на налагането на обезпечителните мерки през 2008 г.

Европейският съд уважава възражението на  Правителството, че втората жалбоподателка е загубила качеството си на „жертва“, тъй като търсената от нея защита се е увенчала с уважаване в пълен размер на исковата й претенция.  Съдът намира, че оплакването на първия жалбоподател относно първоначалното замразяване на банковите му сметки и възбраната върху имотите му е допустимо.

Той  констатира, че намесата в правото на собственост на жалбоподателя се основава на закона, който е ясен и предвидим и целта, която преследва е да се защити обществения интерес. Според него основният въпрос в този случай е да се установи дали съществува разумна връзка на пропорционалност между преследваната цел и средствата за нейното осъществяване. Той отбелязва, че замразяването на активи в рамките на наказателно производство с оглед възможността за евентуалното удовлетворяване на наложените санкции глоба и конфискация само по себе си не е укоримо и не влиза в противоречие с изискванията на Конвенцията. Но тъй като то е свързано с риск за неоснователно възпрепятстване на възможността на засегнатите лица да се разпореждат със своите активи, е необходимо да има достатъчни процесуални гаранции, че предприеманите мерки не са произволни и непропорционални. Тези процедури трябва да предоставят на засегнатите разумната възможност да се обърнат към компетентен орган, с оглед да им се предостави възможност да се постигне справедлив баланс между конкуриращите се интереси.(§96)

Съдът констатира, че производството по налагане на обезпечителни мерки е едностранно, лицето не получава информация за провеждането му и поради това жалбата срещу предприетите действия няма суспензивен ефект. Той не установява пропуск и несъответствия в самата процедура по обжалване, която допуска устно изслушване само при поискване от страна на засегнатото лице едва пред въззивната инстанция, а не при първоначалното гледане на делото по жалбата, което е само по документи, нито поради това, че съдът не е анализирал налице ли са достатъчни доказателства за извършеното от него престъпление, защото в настоящия случай развоят на делото показва, че този въпрос не е спорен. Съдът подчертава, че процедурните гаранции по чл. 1 от Протокол 1 не са същите както по чл. 6§1. Той  констатира, че прегледът на процедурата при първоначалното обезпечаване на доказателствата не отговаря на изискванията на чл. 1 от Протокол 1, тъй като нито един национален орган не е взел под внимание изтъкнатите аргументи, че жалбоподателят се нуждае от свободен достъп поне до част от активите  си, за да може да покрива медицинските разходи на сина си. Нито една от съдебните инстанции (окръжен и апелативен съд), разглеждащи искането, не се произнасят по тази част на аргументите му. Това според ЕСПЧ има  решаващо влияние върху пропорционалността на блокиране  на цялото имущество на жалбоподателя. Апелативният съд отбелязва, че този аргумент е неотносим към предмета на делото, което според  ЕСПЧ произтича от липсата на законова разпоредба, уреждаща подобни ситуации. Европейският съд обаче констатира, че е необяснимо защо е пренебрегната разпоредбата на НК, насочена към създаването на  гаранции, че дори и при вероятност да бъде наложена конфискация на имуществото или глоба, подсъдимият и семейството му трябва да разполагат със средства, които ще са достатъчни за тяхната издръжка в продължение на една година. Макар че жалбоподателят не представя доказателства каква сума е била необходима за осигуряване на адекватно медицинско лечение на неговия син, ЕСПЧ приема, че това в  случая няма голяма зночение. Според  него „задължение на националните съдилища е да се убедят, че замразяването на активите на първия жалбоподател няма да му причини повече вреда от тази, която неизбежно произтича от подобни мерки.“(§104)  Съдът, позовавайки се на собствената си практика, подчертава,  че макар всяко изземване да води до вреда, действителните щети, понесени от засегнатите , не трябва да бъдат по-големи от тези, които са неизбежни, ако трябва да са съвместими с член 1 от Протокол № 1 (Borzhonov v. Russia, no. 18274/04, 22 January 2009, § 61; Džinić, v. Croatia, no. 38359/13,  17 May 2016,  § 68 in fine; and Piras v. San Marino (dec.), no. 27803/16,  27 June 2017; § 55)

ЕСПЧ установява нарушение на чл. 1 от Протокол 1.

По повод повдигнатото оплакване на първия жалбоподател за нарушение на чл. 13 Съдът преценява, че то е допустимо, но не намира за необходимо да го анализира самостоятелно.

……………………………………….

чл. 1 от Протокол (право на мирно ползване на собствеността – законност на намесата) 1+чл. 6§1(право на справедлив процес – принцип на правна сигурност)

Не е установено нарушение

Agro Frigo OOD   v. Bulgaria(Application  no 39814/12 ), 5 september 2019

Жалбата е депозирана от „Арго Фриго“ ООД, което през 2006 г. кандидатства за безвъзмездна финансова помощ – финансиране по програмата „Сапард“, но проектът му е отхвърлен. Директорът на Държавен фонд „Земеделие“ се аргументира, че искането не отговаря на изискуемите условия и не е подкрепено със съответните документи. Този отказ е оспорен в съда, който отменя административния акт през март 2008 г. с мотива, че проектът отговаря на всички условия на програмата и е придружен със съответните документи. Решението е оставено в сила от Върховния административен съд през декември същата година.

През декември 2009 г. Фондът уведомява дружеството, че сключването на договори от Фонда за крайни бенефициенти по САПАРД е прекратено през октомври 2007 г.   след приемането на България за член на ЕС на 1 януари 2007 г. (тъй като програмата е свързана с предприсъединителните фондове)

През  2010 г. дружеството предявява иск по чл. 1 от ЗОДОВ срещу Фонда, претендирайки обезщетение за имуществени вреди в размер  5 587 998  лева (лева), съответстващо на субсидията, която би получило, ако беше одобрено искането му за инвестиране по програмата, както и обезщетение за пропуснати ползи от неполучени наеми и лихви върху двете главници. С решение от 15 ноември 2010 г. АССГ отхвърля исковите претенции, приемайки, че не е налице пряка причинно-следствена връзка между отказа на Директора на Фонда от декември 2009 г. и претендираните вреди, защото няма гаранции, че   дружеството би получило исканата субсидия. Това решение е отменено от ВАС през  април 2011 г.Той уважава  исковите претенции, като присъжда и лихви на стойност от 717 811 лв. Според мотивите на съда   отказът, съдържащ се в писмото от 10 декември 2009 г.,  е бил  нищожен, тъй като противоречи на предишното окончателно съдебно решение, с което е установено, че заявлението на дружеството жалбоподател за субсидия отговаря на съответните критерии – решение, което е задължително за Фонда. Отказът на последния от 10 декември 2009 г. се основава на факта, че съответният срок за разглеждане на заявлението за субсидия е изтекъл, но това не е по вина дружеството жалбоподател.  Ако беше сключен договорът за предоставяне на търсената субсидия, вместо да я откаже с решението от 18 август 2006 г. (което впоследствие е било  отменено), дружеството е щяло да получи   субсидия. Оттук произтича и неговата щета. На 17 май 2011 г. дружеството жалбоподател получава изпълнителен лист срещу Фонда за присъдените му суми.

През юни 2011 г. министърът на финансите, действащ от името на държавата, депозира искане за отмяна на  решението на Върховния административен съд на осн. чл. 245 и 246 от АПК(съгласно посочените текстове всяко трето лице, което е засегнато от влязлото в сила решение и то има неблагоприятен ефект върху него, може да поиска отмяната му, ако не е участвало в производството). В молбата е  посочено, че плащанията по САПАРД вече са спрени и обезщетението, присъдено на дружеството жалбоподател, трябва да бъде изплатено от държавния бюджет, което означава, че държавата е била засегната от спорното решение, макар че не е била призована да вземе участие в производството. Наред с това е отбелязано, че са настъпили нови обстоятелства, а   съдът не  е взел предвид в основното производство оспорените договори за наем, представени от дружеството. Тъй като съответните правила изискват дружеството кандидат да получи субсидия едва след като завърши проекта си,  в случая то не е доказало, че разполага с финансовите ресурси, за да го направи.

С решение от 20 декември 2011 г. Върховният административен съд уважава молбата на министъра,  отменя предишното си решение, възобновява производството и го връща на АССГ за ново разглеждане от друг състав.  В мотивите си ВАС, след анализ на Споразумението между Република България и Комисията на Европейската общност за изменение на годишната финансова програма за 2006 г. относно САПАРД приема, че макар искът да е предявен срещу Фонда,   при положение че финансирането по програмата е спряно, сумата за обезщетението за вреди би следвало да се изплати от държавния бюджет. Ето защо оспореното решение засяга пряко държавата и е неблагоприятно за нея. Следователно, заключава ВАС, налице са предпоставките, визирани в чл. 246, ал. 1 от АПК.

При повторното разглеждане на делото исковите претенции са отхвърлени от националните съдилища. Те приемат, че няма пряка причинно-следствена връзка между отказа на Фонда да предостави субсидия и  твърдяните вреди, тъй като, за да се претендира изплащането им, дружеството трябва да е доказало, че то е направило предвидената инвестиция. То обаче не е изградило със собствени финансови средства селскостопанския пазар, който е планирало. Освен това някои от документите, които са били представени в подкрепа на молбата  за субсидия, е било установено, че са  фалшифицирани или нищожни.

Съдът намира, че повдигнатите оплаквания по чл. 6§1 и чл. 1 от Протокол 1 са допустими.

Що се отнася до оплакването по член 1 от Протокол № 1, Съдът приема, че независимо дали дружеството жалбоподател може да твърди, че е имало основателни очаквания да получи първоначално присъденото му обезщетение, намесата, от която се оплаква, е била законосъобразна. Тя се е основавала на разпоредбите на вътрешното законодателство и Съдът е убеден, че тези разпоредби са били приложени по начин, съвместим с член 6 § 1 от Конвенцията. Освен това намесата е преследвала легитимна цел, а именно –  защита правата на държавата като страна, засегната от окончателно решение.(&50)

Позовавайки се на своята практика, Съдът припомня, че  властите не трябва да бъдат възпрепятствани да поправят грешките си, дори и тези, произтичащи от собствената им небрежност, тъй като другото противоречи на доктрината за несправедливо обогатяване (вж.   Moskal v. Poland, no. 10373/05, § 73, 15 September 2009; Bogdel v. Lithuania, no. 41248/06, § 66, 26 November 2013;Danailov and Others v. Bulgaria (dec.), no. 47353/06, § 53, 10 February 2015))  По отношение на разглеждания случай, както е установил вече при обсъждане на оплакването в светлината на чл. 6§1, отмяната на решението от 15 април 2011 г. е била насочена към коригиране на грешка. Няма причина да се счита, че такава отмяна налага прекомерна индивидуална тежест за дружеството жалбоподател, още повече че както е било установено впоследствие, то се е позовало на подправени и недействителни документи в подкрепа на заявлението си за субсидия. Съдът отбелязва освен това, че би могло да бъде съмнително дали дружеството е действало добросъвестно.

Ето защо той не установява нарушение  на чл. 1 от Протокол 1.

Съдът не установява нарушение и на чл. 6§1.

………..

чл. 1 от Протокол 1(право на мирно ползване на собствеността, реституция по ЗОСОИ,

първо правило),

Yordanova and Others v. Bulgaria(Applications nos. 61432/11 and 64318/11),11 juillet 2019

/решение на Комитет за справедливо обезщетение/

С решение от 19 юли 2018 г. Европейският съд установи нарушение на правото на мирно ползване на собствеността на жалбоподателките поради това, че министърът на образованието, след като е признал правото им на обезщетение с акции и е определил техния размер, впоследствие не е изпълнил собствената си заповед.

С настоящото си решение той присъжда парично обезщетение вместо непредоставените акции в размер, установен от експерт през 2003 г. Наред с това, като взема предвид и настъпилите инфлационни процеси за целия период до 2019 г. ,  им присъжда и лихва за забава. Съдът не уважава искането на жалбоподателките за  преизчисляване размера на обезщетението по пазарната стойност на акциите към настоящия момент.

……………………….

чл. 1 от Протокол 1(право на мирно ползване на собствеността – – реституция по ЗВСОНИ и ЗОСОИ)

Mihalevi v. Bulgaria (Application no. 63481/11), 16 May 2019

/решение за справедливо обезщетение по чл. 41/

С решение от 21 юни 2018 г. Европейският съд установява нарушение на чл. 1 от Протокол 1 по повод лишаването на жалбоподателите от възможността да получат справедливо обезщетение, поради пропуснат срок в ЗОСОИ, макар че в предходни процедури властите им възстановяват собствеността върху национализирана фабрика. С последващо съдебно производство националните съдилища приемат, че фабриката не е подлежала на реституция. Жалбоподателите предявяват искане по ЗОСОИ, но националните институции им отказват, тъй като били изтекли всички срокове по ЗОСОИ. С решението си от 2018 г. Съдът  е приел, че въпросът за определяне размера на обезщетението не е готов за решаване.

С настоящото решение Съдът се произнася по този въпрос и присъжда  обезщетение за имуществените вреди на жалбоподателите.

Той посочва, че би било основателно да приеме като отправна точка на анализ размера на компенсаторните записи, които жалбоподателите биха получили през 2002-2003 г., ако към онзи момент им беше отказано възстановяването на собствеността върху фабриката. Въз основа на експертна оценка за размера и стойността на компенсаторните записи той изчислява, че тази сума би възлязла на равностойността на около 41 000 евро. Наред с това обаче Европейският съд намира, че е  справедливо да изчисли и лихва върху тази сума, чиято цел е да компенсира загубата. Той преценява, че тя следва  да отразява националните икономически условия, като например нивата на инфлация и лихвените проценти през съответния период (Runkee and White v. the United Kingdom, nos. 42949/98 and 53134/99, § 52, 10 May 2007, and Vaskrsić v. Slovenia, no. 31371/12, § 98, 25 April 2017) Прилагайки подхода, избран при решаване на делото Boyadzhieva and Gloria International Limited EOOD v. Bulgaria ( nos. 41299/09 and 11132/10, § 55, 5 July 2018), той определя общия размер на обезщетението на 58 000 EUR за двамата жалбоподатели. Наред с това им присъжда обезщетение и за неимуществени вреди.

……………………

чл. 1 от Протокол 1(право на мирно ползване на собствеността, реституция по ЗСПЗЗ)

Kamenova v. Bulgaria (Application no. 61731/11), 16 May 2019

След приемането на ЗСПЗЗ през 1991 г. жалбоподателката депозира молба за възстановяване на собствеността върху земи, принадлежали на нейния баща, в землището на Оряхово.С решение от 20 май 1996 г. правото на възстановяване на собствеността върху 11 800 кв.м. земеделска земя, представляваща към онзи момент „гора“, е признато на жалбоподателката и сестра й. В решението на ПК е посочено, че те са удостоверили правата си с нотариален акт, както и че тяхната земя попада в зоната по §4 от ПЗР на ЗСПЗЗ (т.е. земи, предоставени за ползване преди 1989 г. на други лица) и че възстановяването на собствеността ще се извърши след изготвянето на план за земеразделяне на новообразувани имоти. Жалбоподателката сезира различни институции в периода 1996-2012 г. , но на писмата си получава отговор, че трябва да изчака изготвянето на плановете. Такива са одобрени от община Оряхово през 2010 г. През 2012 г. от МЗХП по повод нейно писмо я уведомяват, че възстановяването на имотите по §4 е от компетентността на общините, в чиито землища се намират съответните  земи. През 2013 г. общината информира жалбоподателката, че имотът й не попада в зоната на земите по §4, а е държавна собственост, поради което МЗХП е компетентно да  й  го възстанови. От министерството я уведомяват, че или трябва да има точни граници на своя имот, което е предмет на друга процедура, или следва да направи искане на друго основание – по закона за реституция на горите, но по него са изтекли съответните срокове. В последващо писмо МЗХП я уведомява, че на осн. чл. 45г от ППЗСПЗЗ тя следва да направи писмено искане. От регионалната дирекция „Земеделие“ във Враца също я информират през 2017 г., че следва да представи документи, отнасящи се до възстановения й имот. В няколко поредни писма от страна на различните администрации са дадени указания на жалбоподателката какви документи се изискват от нея, но тя депозира единствено молба по чл. 45г.

Европейският съд констатира, че в настоящия случай, за разлика от делата Mutishev and Others v. Bulgaria, no. 18967/03, 3 December 2009, and Hadzhigeorgievi v. Bulgaria, no. 41064/05, 16 July 2013, в които е установено нарушение на чл. 1 от Протокол 1 поради отказите на администрацията да изпълни съдебните решения, в настоящия случай не става дума за подобен отказ. След  първоначалното лутане дали, как и кой е компетентен по случая на жалбоподателката ОСЗГ в Оряхово и регионална дирекция „Земеделие“ във Враца са  й дали точни инструкции  каква процедура следва да използва и какви документи да представи, за да й се възстанови собствеността, но тя не е спазила тези формалности и не е дала обяснение защо не е изпълнила дадените указания без да твърди, че те са били неясни. При това положение съдът не намира нарушение на чл. 1 от Протокол 1 що се отнася до отказа на властите да приключат процедурата по възстановяването на земите.

Доколкото обаче   процедурата е била забавена от 1996 г. до 2013 г.(около седемнадесет години) вследствие на това, че поземлената комисия погрешно посочва, че земята на жалбоподателката е от категорията земи, включени в §4 на ПЗР на ЗСПЗЗ  и съответно я задължава да изчака  изготвянето на документите, необходими в тази процедура, която впоследствие се оказва, че   е неприложима, това  води до неоправдани закъснения.

Съдът намира, че забавянето на процедурата до 2013 г. е възникнало по вина на властите и че то е неоснователно. Той отбелязва освен това, че въпросното забавяне е съществено и счита, че   жалбоподателката е била поставена  в ситуация на продължителна несигурност (вж. Nedelcheva and Others v. Bulgaria, no. 5516/05, § 82, 28 May 2013, Popov and Chonin v. Bulgaria, no. 36094/08, § 52, 17 February 2015).

Съдът установява нарушение на чл. 1 от Протокол 1 поради дългото и неоправдано забавяне на процедурата по реституция.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Коментарите са забранени.