Каталог 2019

11 юли, 2019

КАТАЛОГ ПО ТЕКСТОВЕ НА ПОСТАНОВЕНИТЕ РЕШЕНИЯ ОТ ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪД ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА ПРЕЗ 2019 г.

Решение от  11 юли 2019 г. – Yordanova and Others v. Bulgaria(Applications nos. 61432/11 and 64318/11)   

ЧЛЕН 3  – забрана за изтезания или нечовешко или унизително отношение или наказание

чл.3(забрана за изтезания; екстрадиция )+ чл.39(привременна мярка – забрана за екстрадиция)

G.S. v. Bulgaria (Application no. 36538/17), 4 April 2019

Жалбоподателят,  е грузински гражданин, роден през 1951 г. В момента е задържан в Софийския затвор до екстрадирането му в Иран по обвинение в кражба.

През декември 2016 г., когато пристига в България от Грузия, г-н Г.С. е задържан на летище София поради издирването му с  червена бюлетина от  официалния офис на Интерпол в Иран, издадена на  14 септември 2016 г.  Според   известието  на 24 юни 2016 г. той  и още едно лице са откраднали 50 000 евро  от чуждестранна обменна служба в Техеран. Другият съучастник е задържан, но жалбоподателят напуска страната същия ден. Съгласно чл.  656 от Иранския НК това  престъпление е  наказуемо с лишаване от свобода  от шест месеца до три години.

Жалбоподателят е задържан до получаване на официално искане за екстрадиция от иранските власти. То  постъпва през януари 2017 г. Процедурата пред   Софийския градски съд започва на 29 януари 2017 г., като са проведени 5 съдебни заседания, на които са представени и  изисканите  допълнителни доказателства от българските власти към  иранската страна за извършеното от жалбоподателя престъпление. Официалната информация, която е получена от там, е, че за това престъпление се предвижда наказание  лишаване от свобода до три години.  Адвокатт на  жалбоподателя   прави възражение, че България няма договор за правна помощ с Иран и поради това не следва да бъде уважавано искането за екстрадиция, както и че не е доказано безспорно както времето на извършване на престъплението, така и авторството от страна на жалбоподателя.   На 12 април 2017 г. Съдът уважава искането за екстрадиция, констатирайки, че то отговаря на всички формални изисквания,. Съдът отбелязва, че е допустимо да се действа и без договор за правна помощ на основата на фактическата реципрочност, както и че иранските власти са дали уверения, че лицето няма да бъде обект на изтезание или нечовешко отношение.  Определението на СГС е оставено в сила от Софийския апелативен съд на 9 май 2017 г., чийто акт е окончателен.

Непосредствено след това Европейският съд постановява на осн. чл. 39 от Конвенцията като привременна мярка жалбоподателят да не бъде екстрадиран до постановяването на решение по жалбата му, депозирана пред тази международна институция.

В решението на Съда е направен преглед на приложимото национално законодателство, в което са предвидени хипотези за недопустимост на екстрадицията при опасност от налагане на унизителни или нечовешки наказания. Наред с това има позовавания на монографии на проф. А. Гиргинов, посветени на екстрадицията и на международната помощ по наказателни дела. Съдът отбелязва, че в два други случая на искания за екстрадиция от страна на Иран процедурите са спрени  поради получена международна закрила.

В решението на Европейския съд е отделено голямо място на доклади на неправителствени организации относно практиката за налагане на физически наказания в Иран, изразяващи се  в ампутация на крайници, ослепяване и бичуване. В самия текст на чл. 656, ал. 4 от НК е записано, че наред с лишаването от свобода за кражба се налага и бой с пръчки до 74 удара. Направен е преглед и на редица периодични доклади на ООН във връзка със спазването на Пакта за граждански и политически права, както и на специалните доклади на Комитета по човешки права на ООН, в които са констатирани несъвместими практики за нарушаването на човешките права чрез налагането на телесни наказания (последният от които през 2018 г.).

Съдът отхвърля възраженията на правителството за недопустимост на жалбата поради това, че жалбоподателят не бил изложил доводи за риска да бъде подложен на изтезания в Иран. Той отбелязва, че самите власти не са предоставили на него  и на адвоката му достатъчно релевантна информация относно грозящата го опасност от изтезания, уверявайки го, че тя не съществува. Поради това той не следва  да бъде обвиняван, че не е използвал средство за защита, ако това се дължи на ситуация, доброволно създадена от властите (§73). Наред с това Съдът отбелязва, че правилото за изчерпване на вътрешноправните средства за защита не е нито абсолютно, нито може да се прилага автоматично; при преценката дали то е било спазено е от съществено значение да се вземат предвид конкретните обстоятелства по случая.

По съществото на спора Съдът отбелязва, че едва ли има съмнение, че за извършеното от жалбоподателя престъпление се предвижда освен лишаване от свобода и до 74 удара с пръчки, което наказание се окачествява като мъчение.(§81) Основният въпрос според ЕСПЧ е да се прецени дали има сериозни основания да се приеме, че жалбоподателят би бил подложен на мъчения. Според Съда този въпрос има два елемента. Първият е дали предполагаемото престъпление, във връзка с което иранските власти искат екстрадицията на жалбоподателя, е действително наказуемо с бичуване. Вторият  е дали за самия жалбоподател съществува   реална опасност да получи такава присъда, която да бъде изпълнена. Доколкото информацията за физическото наказание, което може да бъде наложено съгласно чл. 656,ал.4 от Иранския НК   постъпва след приключването на процедурата пред българските съдилища, Съдът посочва, че той следва самостоятелно да извърши своята преценка относно наличието на двата елемента и ако екстрадицията още не е извършена, той да вземе предвид реалността на риска  към момента на постановяване на   решението. Той констатира, че макар в червената бюлетина да е цитирана нормата на чл. 656, ал.4, то текстът не е възпроизведен дословно, а българските власти не са го проверили, доверявайки се на иранските си колеги, въпреки че както в английския му превод, така и във версията на персийски, която е публикувана на официални сайтове, е записано и наказанието за бой с пръчки до 74 удара. Колкото до следващия елемент – относно реалния риск жалбоподателят да бъде подложен на мъчения, Съдът отбелязва, че българските съдилища са изходили от презумпцията за наличието единствено на наказание лишаване от свобода, макар че информацията, с която са  разполагали, не е била  достатъчна, за да им позволи да заключат, че няма да има реален риск жалбоподателят да бъде осъден и на бичуване, ако бъде екстрадиран в Иран. От своя страна, като се основава на цялата информация, събрана от много различни източници и доклади, Европейският съд достига да извода,че  този риск е достатъчно установен, още повече че българското правителство не е представило никакви материали, за да разсее тези опасения, макар че е било в позиция да събере необходимата информация. Колкото до уверението на иранските власти, че жалбоподателят няма да бъде подложен на това наказание, то, според ЕСПЧ, не може да се счита за достатъчно, поне поради две причини. Първо, в искането за екстрадиция е пропуснато да се уточни, че чл. 656, алинея 4 от иранския НК предвижда не само лишаване от свобода, но и бичуване като вид наказание. Това поражда дълбоки опасения относно надеждността на информацията на иранските власти по този въпрос. На второ място, изглежда, че тези органи не считат бичуването и други форми на телесно наказание за нечовешко или унизително като се вземе предвид официалната им позиция по повод Годишния доклад на Комитета по човешки права на ООН от 2018 г., в която те заявяват,   считат бичуването за легитимна форма на наказание, което е „тълкувано неправомерно от Запада като… унизително” .

Съдът достига до извода, че решението за екстрадиране на жалбоподателя в Иран, ако бъде приложено, ще доведе до нарушение на член 3 от Конвенцията .Той обявява за допустимо оплакването относно опасността от подлагането му на наказание в противоречие с член 3 от Конвенцията, ако бъде екстрадиран на Иран. Приема, че ако се приложи решението за екстрадиране, би било налице нарушение на член 3 от Конвенцията поради възможното наказание, което го очаква там и решава  да продължи да посочва на правителството съгласно член 39 от Правилника на Съда, че е желателно в интерес на правилното протичане на процедурата да не се екстрадира жалбоподателят до момента, в който това решение стане окончателно или до последващо разпореждане.

……………………..

чл.3(забрана за изтезания)+чл.8§1 (неприкосновеност на личния живот, позитивни задължения)

X et autres c. Bulgarie (Requête no 22457/16), 17 janvier 2019

Жалбоподатели са петима италиански граждани – двама съпрузи и трите им осиновени деца(българчета) – едно братче и две сестри на 12, 10 и 9 години, които са живеели в Дом за деца, лишени от родителски грижи/ДДЛРГ/ .С решение на едноличен съдия жалбата на двамата осиновители в качеството им на такива е обявена за недопустима. Приети са  за разглеждане оплакванията само на трите деца, депозирани от тяхно име от осиновителите им.

Няколко месеца след пристигането им в Италия родителите информират различни италиански органи и пресата, че децата им са били сексуално малтретирани докато са живеели в Дома за деца  в с. Страхилово. Те изпращат официално писмо и до Държавната агенция за закрила на децата /ДАЗД/, но  получават отговор, че е необходимо да предоставят повече информация, за да започне проучване по случая. През януари 2013 г. вестник „Espresso“ пубикува статия „България, в пещерата на педофилите“, която съобщава за твърденията на осиновителите  без да споменава имената им. В нея се посочва, че десетки деца от сиропиталището, в което трите деца   са били настанени в България, са били подложени на систематично сексуално насилие от страна на служители и от външни лица, включително в нощен клуб, разположен във  ваканционно селище. След като е сезирана италианската прокуратура, тя информира българското посолство в Рим за случая, тъй като намира, че той е от компетентността на българските власти.

ДАЗД разпорежда извършването на проверка от местната регионална дирекция, при която са разпитани не само служители от персонала, но и самите деца, включително и чрез анонимни въпросници. Цялата събрана информация не потвърждава нито едно от направените оплаквания. Установено е наред c това, че има видеонаблюдение, а децата са извеждани до сервизните помещения съобразно тяхната възраст и пол и няма никакви сигнали или оплаквания за сексуална злоупотреба или тормоз. Непосредствено след това Държавната агенция изпраща екип от психолози в периода 18-24 януари, който не установява нищо обезпокоително. Въз основа на извършените проверки ДАЗД достига до извода, че нито едно от твърденията от публикуваната статия не се потвърждава, но въпреки това изпраща всички материали на районната и окръжната   прокуратура във Велико Търново. По образуваната преписка са събрани материали и през ноември с.г. е издадено постановление за отказ да се образува досъдебно производство поради липсата на данни за извършено престъпление.

В хода на все още висящата първа преписка е образувана втора по повод сигнал, получен от италианската организация SOS Telefono Azzuro. Към него е прикрепен доклад с посочени имена на лица,за които се твърди, че са злоупотребявали сексуално с деца от този дом, както и  докладите на италианските психолози, работили с трите деца. През февруари е извършена проверка в дома от представители на редица регионални служби и на полицията, които освен документацията изслушват отново целия персонал и няколко деца, както и външен лекар, който редовно посещава дома. Установено е, че специален телефон е на разположение на децата, върху който е изписан номерът за оплаквания срещу сексуални злоупотреби, както и че има кутия за такива сигнали, но там не е получаван нито един. Наред с това сред персонала има само трима мъже, които работят извън самия дом и нямат достъп до помещенията на децата, както и че полицейски служител всеки ден прави посещения там. Втори доклад е изготвен от полицията през юни 2013 г. и от него се установява противоречие между данните, представени от трите деца-жалбоподатели (относно имената на засегнатите или виновните лица) и реалността. Психологът на дома посочва, че момчето и по-голямото момиче са манипулирали другите деца по време на своето пребиваване в дома. Въз основа на направеното проучване и събраните доказателства през юни 2013 г. районната прокуратура постановява отказ да образува досъдебно производство.

Междувременно осиновителите, след като сезират прокуратурата, са разпитани от прокурор към съда за непълнолетни, след което той изпраща материалите на съдия от същия съд. Последният определя експерт по детска психиатрия, който да прецени способността на децата да дадат обективни свидетелски показания. Експертът дава становище, че показанията им изглеждат достоверни. С решение от 13 май 2014 г. съдът приема, че не се налага да се определи мярка за закрила по отношение на трите деца, тъй като техните осиновители разполагат с достатъчен капацитет, за да се грижат за тях, но намира, че тяхното поведение не е било адекватно, защото вместо направо да се обърнат към съда са сезирали медиите. Съдът приема, че не е в интерес на децата те отново да бъдат изправени пред съда.

Трета проверка в дома започва след официален сигнал на италианското министерство на правосъдието на 22 януари 2014 г. Тя приключва с постановление за отказ да се образува досъдебно производство, което е подложено на независим контрол и от прокурор на Върховната касационна прокуратура.

Жалбоподателите твърдят, че са били жертва на сексуална злоупотреба по време на престоя им в Дома за деца и че българските власти не са изпълнили позитивните си задължения да ги защитят от такова третиране, както и да извършат ефективно разследване по отношение на техните оплаквания.

Възраженията на Правителството за злоупотреба с правото на жалба и за неспазване на 6-месечния срок са отхвърлени от Съда.

Той анализира оплакванията едновременно в светлината на чл. 3 и чл. 8, като най-напред припомня основните принципи, които взема предвид при  прилагането на тези два текста и едва след това преминава към преценката на основателността на оплакванията. Той констатира, че жалбоподателите нямат оплаквания, свързани със самата правна рамка, т.е. с нормите на националното законодателство. Съдът анализира два отделни въпроса. Първият е относно ефективността на самото разследване, което е проведено от властите.Анализирайки всички действия на властите, Съдът констатира, че   „компетентните български органи са действали своевременно и усърдно, веднага щом са узнали за твърдените факти“, въпреки че не са били официално сезирани с жалба от жалбоподателите. Наред с това те са оказали  пълно съдействие на италианските органи, като са ги информирали за резултатите от разследването и като са взели предвид новите документи, изпратени от тях.  Съдът не приема твърдението, че ДАЗД не е независим орган и е била заинтересована случаят да не бъде изяснен, тъй като нейните преки функции и отговорности са свързани именно със защитата на децата и няма никакви признаци, които да показват пристрастност от нейна стпрана. Що се отнася до твърдението, че е следвало да се приложат по-дискретни способи при извършването на проверките, като тайно наблюдение, подслушване на телефони и включване на агент под прикритие, Съдът отбелязва, че самите осиновители cа направили публичен факта за наличие на сексуални злоупотреби в дома чрез публикацията в италианските медии, която по-късно е била отразена и от българските.  Що се отнася до упреците, че е трябвало дa бъдат извършени и други действия, като обиски и претърсвания, той посочва, че осиновителите са имали възможността да направят искания за допълнителни следствени действия, но не са го направили. С оглед на цялостния анализ Съдът достига до извода, че по делото не се установяват очевидни пропуски или липса на желание от страна на компетентните органи да хвърлят светлина върху фактите или да идентифицират и преследват лицата, които вероятно са били отговорни. Поради това той заключава, че  българските власти не са нарушили задълженията си за ефективно разследване по твърденията на жалбоподателите и от тази гледна точка не е налице нарушение на чл. 3 и чл. 8 от Конвенцията.

Вторият аспект, в който са разгледани оплакванията, е по повод твърдението, че българските власти не са изпълнили позитивното си задължение да ги защитят от сексуални злоупотреби. Съдът взема под внимание, че във всички доклади от извършените проверки в ДДЛРГ са били направени и препоръки за предприемане на редица общи мерки за гарантиране на безопасността на пребиваващите там деца. По-специално, тези доклади отбелязват, че достъпът до домове за сираци извън дома е контролиран, че външни лица или служители от мъжки пол имат достъп до детските стаи само когато е необходимо и в присъствието на член на персонала. че децата редовно са били проследявани от амбулаторни лекари и психолози на лечебното заведение и че имат достъп до телефон и спешен номер за деца в риск.

Освен това, що се отнася до задължението на властите да предприемат мерки за предотвратяване на малтретиране, Съдът отбелязва, че разследванията, проведени в този случай, не са показали, че директорът или някой от служителите на сиропиталището са знаели за злоупотребите, които жалбоподателите твърдят. Предвид констатациите, направени от следователите, Съдът не е в състояние да направи друго заключение по този въпрос. При тези обстоятелства, като припомня задължението на държавите да защитават срещу малтретиране уязвимите лица, поставени под техния изключителен надзор и като вземат предвид наличните материали в това отношение,  Съдът счита, че не е установено, че българските власти не са изпълнили задължението си да предприемат превантивни мерки, за да защитят жалбоподателите от риск да бъдат подложени на малтретиране, за което са били или е трябвало да  знаят.

Въз основа на подробния анализ Съдът достига до извода, че оплакванията за нарушения на чл. 3 и чл. 8 от Конвенцията, макар и допустими,  са неоснователни, поради което единодушно заключава, че не е било допуснато нарушение на тези текстове.

Жалбата е класифицирана във второ ниво по важност.

………………………………………….

ЧЛЕН 6 – право на справедлив процес (наказателни  аспекти)

чл. 6§2(право на справедлив процес-нарушаване на презумпцията за невинност)+чл.13(липса на ефктивно вътрешноправно средство за защита)

Lolov et autres c. Bulgarie (requête n o 6123/11), 21 fevrier 2019

Жалбоподатели са двама съпрузи – г-н и г-жа Лолови и още едно лице, което няма роднинска връзка с тях. На 29.04.2009 г. е образувано досъдебно производство срещу редица лица, измежду които и двамата съпрузи, за данъчни престъпления от организирана престъпна група. На 23.06.2010 г. по искане на прокуратурата съдът разрешава извършването на претърсване ва жилището на първите двама жалбоподатели в Созопол с цел да се изземат предмети, документи и електронна информация, свързана с дейността на две дружества, едно от които е собственост на съпрузите.На 25.06.2010 прокуратурата им повдига обвинения за участие в организирана престъпна група, която е извършвала финансови престъпления и е изнудвала физдически лица и фирми. На следстващия ден  полицейски екип извършва претърсване на жилището в Созопол, откъдето са иззети множество документи, два компютъра, оръжие и патрони. На 27.06.2010 г.  г-н Станчев – последният жалбоподател, също получава постановление, с което му е повдигнато аналогично обвинение като на първите  двама. На 29.06.2010 г. РДВР – Бургас публикува официално прес-съобщение. В него е посочено, че в резултат на провеждащото се разследване в продължение на много месеци от страна на службата за борба с организираната престъпност под контрола на окръжната прокуратура в Бургас един от участниците в организираната престъпна група е задържан, а другите двама са задочно обвинени поради това, че се намират в чужбина. В прессъобщението са посочени имената на всеки един от тях, както и че събраните многобройни доказателства сочат, че групата е извършила финансови престъпления и изнудване във вреда на фирми и физически лица и е ощетила Министерството на финансите, а  някои членовете й са реализирали незаконни печалби чрез недвижими имоти, собственост на общината и държавата. Призовани са граждани и фирми, които са били ощетени, да подадат сигнали до РДВР-Бургас.

Тази информация е разпространена през юни и юли 2010 г. както в пресата, така и в много интернет сайтове, като операцията е подробно отразена въз основа на това прессъобщение.

След като всички прокурори от Бургаската окръжна прокуратура депозират своите отводи, делото е изпратено на Ямболската окръжна прокуратура.На 19.08.2016 г. производството е прекратено поради липса на престъпление. Това постановление не е обжалвано, нито е депозиран протест пред по-горната прокуратура.

Жалбоподателите повдигат оплакване по чл. 6§2 поради това, че преди делото им да влезе в съд чрез прессъобщението на РДВР-Бургас е била нарушена презумпцията за невиновност по отношение на тях.

Възраженията на правителството за неизчерпване на вътрешните средства за защита са отхвърлени от Съда, както и оспорената автентичност на прессъобщението на РДВР-Бургас.

Съдът напомня, че презумпцията за невиновност като един от елементите на правото на справедлив наказателен  процес не представлява само една процедурна гаранция в наказателната материя и нейният обхват е много по-широк. Тя изисква никой представител на държавата да не декларира, че едно лице е виновно за извършването на престъпление преди това да е установено от съд. (Allenet de Ribemont c. France, 10 février 1995, §§ 35-36, série A no 308, Viorel Burzo c. Roumanie, nos 75109/01 et 12639/02, § 156, 30 juin 2009, et Lizaso Azconobieta c. Espagne, no 28834/08, § 37, 28 juin 2011)(§62).

Позовавайки се на собствената си практика, Съдът подчертава, че трябва да се прави разграничение между изявления, които внушават усещането, че съответното лице е виновно, и тези, които само описват състояние на подозрение. Първите нарушават презумпцията за невиновност, докато последните се считат за съответстващи на духа на член 6 от Конвенцията (Marziano v. Italy, № 45313/99, § 31, 28 ноември 2002 г.). Във връзка с това Съдът подчертава значението на избора на изрази от държавните служители в изявленията, които правят, преди дадено лице да бъде изправено пред съд и осъдено за престъпление. Той счита, че важното за прилагането на горепосочената разпоредба е действителното значение на въпросните изявления, а не тяхната буквална форма (Lavents v. Latvia, № 58442/00, § 126, 28 ноември 2002 г.).

Съдът признава, че съгласно чл. 10 от Конвенцията, чл.  6,§2 не може да попречи на властите да информират обществеността за текущите наказателни разследвания. Той припомня обаче, че  от тях се изисква правят това по начин, че да  спазвят презумпцията за невиновност (Allenet de Ribemont, § 38 и Lizaso Azconobieta,  § 39).

Съдът отбелязва, че същите принципи следва да приложи и към настоящия случай.  В тази връзка той отбелязва, че става въпрос за официално съобщение, направено от публична институция, която отговаря за защитата на обществения ред и провеждането на наказателни разследвания. Текстът му надхвърля простото информиране на обществото за провеждането на наказателно разследване. В него в прав текст се твърди, че тримата жалбоподатели, чиито имена са съобщени като участници в организирана престъпна група,  са извършители на тежки престъпления, чрез които са нанесени вреди не само на граждани, но и на юридически лица и на държавата. Тези твърдения са направени на много ранен етап, малко след повдигане обвинението на първите двама жалбоподатели и задържането на третия (преди той да бъде изправен и пред съд във връзка с определената му мярка за неотклонение), преди наказателните съдилища да са имали възможността да се произнесат по основателността на повдигнатите обвинения.Съдът отбелязва, че текстът на прессъобщението е бил буквално възпроизведен в публикуваните статии от различни медии. Наред с това той отбелязва и факта, че  в крайна сметка наказателното преследване срещу тримата е било прекратено.

Основавайки се на тези свои аргументи, Съдът установява нарушение на чл. 6§2 от Конвенцията.

Съдът установява наред с това и нарушение на чл. 13 във вр. с чл. 6§2, тъй като по време на провеждане на наказателното преследване срещу жалбоподателите по ЗОДОВ не е имало възможност да се предяви иск в хипотеза като тяхната, а колкото до прилагането на чл. 49 от ЗЗД, Правителството не е представило релевантна съдебна практика.

………………………………….

чл. 6§2(право на справедлив процес-нарушаване на презумпцията за невинност)+чл.13(липса на ефктивно вътрешноправно средство за защита)

Maslarova c. Bulgarie (requête no 26966/10), 31 janvier 2019

През септември 2009 г. е образувано досъдебно производство срещу лицето Х за присвояване на суми във връзка с обществена поръчка за ремонт  на   Центъра за комплексно социално обслужване в Стара Загора. В хода на това производство на 5 ноември същата година Главният прокурор отправя искане до Народното събрание да бъде снет имунитетът на г-жа Масларова, тъй като в битността й на министър на труда и социалната политика тя е извършила престъпление по служба и е присвоила заедно с други лица сумата от над 9 800 хил. лева. На следващия ден самата г-жа Масларова дава съгласието си да й бъдесвален имунитетът. На 6 ноември говорителката на Върховната касационна прокуратура дава пресконференция във връзка с образуваното наказателно производство, в която по недвусмислен начин заявява, че е установена връзката между действията на жалбоподателката и другия подсъдим, чрез които публични средства са усвоени двукратно за реконструкцията на един и същ обект. Посочено е, че става въпрос за причиняване на вреди в размер на 9 800 000 лв. Тази информация намира широк отзвук в пресата и редица репортажи са посветени на темата.

На 23 февруари 2010 г. на жалбоподателката е повдигнато обвинение за злоупотреба с публични средства в размер на 11 038 405 лв, които са били присвоени от нея и от още две лица. На следващия ден вестник „24 часа“ в своя статия за провеждащшото се наказателно производство се позовава на думите на премиера Бойко Борисов, казани от него предния ден в габрово, че е убеден, че двете обвинения срещу Масларова ще издържат, тъй като нещата са очевидни и никакъв коментар не е  необходим. На 26 март 2010 г. списание „Политика“ публикува интервю  с депутат от Народното събрание и зам.председател на специално създадената парламентарна комисия в Парламента П.Н. във връзка с разходите на предходното правителство. В него той буквално заявява, че в хода на работата на комисията са установени фрапиращи нарушения във връзка с изразходването на публични финанси по проекта „Красива България“ и че „ този случай е един типичен пример на корупционно поведение чрез нарушаване на Закона за обществените поръчки от висш представител на изпълнителната власт, от министъра. Налице е грубо нарушение на разпоредбите на закона, след като е приета оферта за извършване на ремонтирани дейности на цени от 3 до 4 пъти по-високи от средните за пазара. По този начин се дава възможност да бъдат облагодетелствани и определени дружества”.(§14)

Пред Европейския съд са повдигнати оплаквания за нарушаване на чл. 6§2 – презумпцията за невинност от страна на: главния прокурор, министър председателя, говорителя на ВКП и депутата от НС.

Съдът приема, че по отношение на искането на Главния прокурор оплакването е недопустимо, тъй като целта му е била да се снеме имунитета на жалбоподателката, за да започне наказателно преследване срещу нея. Искането е направено официално, а не с посредничеството на медиите. В него е изнесена необходимата информация, която да подпомогне депутатите да вземат решение дали да свалят или не имунитета на г-жа Масларова. Това искане по никакъв начин не накърнява презумпцията за невиновност.

Що се отнася до изявленията на министър – председателя, жалбоподателката се позовава на статията на „24 часа“, в която авторът се позовава на думите на министър-председателя, но не е установено с точност дали това са думи, които той е изрекъл. Поради това Съдът приема, че в тази си част жалбата е необоснована.

Колкото  до изявленията на говорителката на Върховната касационна прокуратура Съдът отбелязва, че пресконференцията е била свикана един ден след като е било направено искането за снемане имунитета на жалбоподателката и в деня, в който тя самата е дала съгласието си за това. Обществото е проявявало жив интерес към случая, поради което говорителката е била длъжна да бъде особено внимателна, за да избегне объркване, когато коментира това разследване.(§42) Но нейните думи са надхвърлили простата информация, защото тя  „недвусмислено се заявява, че жалбоподателката е в основата на присвояването на публични средства, което се състои във възлагането на обществени поръчки на компанията на един от нейните приятели“(§43)

Що се отнася до интервюто на депутата, дадено на 26 март 2010 г.,Съдът отбелязва, че след като то е дадено в качеството му на зам.председател на анкетната комисия, на която е възложено разследване във връзка със злоупотреби с публични финанси, позовавайки се на воденото в момента наказателно производство срещу г-жа Масларова, неговите думи отиват отвъд  простото предаване ан информация. „Думите му могат да се тълкуват от широката общественост като категорично потвърждение от висш държавен служител на вината на жалбоподателката в наказателното производство за присвояване на публични средства“(§45)

Основавайки се на своя анализ, Съдът установява нарушение на чл. 6§2 по повод изявленията на говорителката на ВКП и интервюто на депутата П.Н.

По повод оплакването по чл. 13 във връзка с чл. 6§2  Съдът констатира, че Правитерлството не е успяло да защити своята теза, че е налице ефективно вътрешноправно средство за защита, чрез което жалбоподателката да защити правото си за защита на презумпцията за невинност. Поради това е установено нарушение и на чл. 13 във връзка с чл. 6§2.

……………………………………………..

ЧЛЕН 6 – право на справедлив процес(граждански аспекти)

чл. 6§1(право на справедлив процес – принцип на правна сигурност)

Не е установено нарушение

Mariyka Popova et  Asen Popov c. Bulgarie (no 11260/10), 11 avril 2019

Жалбоподателите са родители на загинала при автомобилна катастрофа жена през 2004 г. По повод пътния инциден е образувано  наказателно производство срещу водача на МПС, причинил смъртта й, както и за нанесените психически травми на още едно лице – Т.Б. В съдебната фаза родителите, съпругът и синът на жертвата, както и второто пострадало лице,  са конституирани като граждански ищци. Съдът признава за виновен   причинителя на катастрофата и уважава гражданските искове, като присъжда на двамата жалбоподатели по 35 000 лв, на съпруга – 100 хил. лв и на сина – 50 хил. лв. Присъдено е обезщетение и на Т.Б. Решението влиза в сила на 18 ноември 2004 г. Макар че се снабдяват с изпълнителни листове, жалбоподателите и другите граждански ищци не успяват да съберат присъдените им суми поради неплатежоспособността на осъденото лице.

През 2005 г. всеки от гражданските  ищци   предявява самостоятелно  искове срещу застрахователната компания, с която причинителят на ПТП е имал сключен застрахователен договор. Цената на исковете е тази на уважените искови претенции от наказателния съд. По образуваните граждански дела по исковете на съпруга и сина на загиналата и на другата пострадала Софийският градски съд уважава частично претенциите. С  решение от 1 август 2007 г. на ВКС е оставено в сила решението на апелативния съд, който увеличава размера на претенциите за неимуществени вреди на съпруга и сина на загиналата при автомобилната катастрофа. На 30.04.2008 г. ВКС оставя в сила решението на СГС и по отношение исковата претенция на втората пострадала от инцидента.

Всички съдебни състави мотивират допустимостта на исковете  срещу застрахователното дружество с  обстоятелството, че въпреки уважените искове срещу причинителя на катастрофата в хода на наказателното производство  ищците не са могли да съберат вземанията си от признатото за виновно лице.

Искът на жалбоподателите срещу застрахователното дружество е уважен от СГС, който им присъжда обезщетение за неимуществени вреди от по 20 000 лв на всеки от тях. Това решение от 20.02.2008 г. е  обезсилено от Софийския апелативен съд, който преценява, че исковете са били недопустими, тъй като жалбоподателите вече са предявили същите искове по повод същото събитие (смъртта на дъщеря им) в хода на наказателното производство срещу застрахования  и те са били уважени. Решението е постановено от съдебния състав, който преди това уважава исковете на съпруга и сина на загиналата с решение от 02.02.2007 г. Позовавайки се на чл. 280, ал. 1 от междувременно влезлия в сила нов ГПК, жалбоподателите депозират касационна жалба, която е отхвърлена като недопустима. ВКС приема, че решението на апелативния съд не противоречи на неговата собствена практика, установена в две решения  (Решение № 82 от 07.07.2009г. по т.д. № 28/2009г. на ВКС, Т.К., I т.о.и Решение № 197 от 30.11.2009г. по т.д. № 352/2009г. на ВКС, Т.К., II т.о.), които са задължителни за по-долните инстанции. Съгласно възприетото разрешение не може да се предяви иск срещу застрахователя, ако искът на засегнатото лице срещу причинителя на увреждането  е бил уважен.

Оплакването пред Европейския съд е за нарушаване на правото  на справедлив процес поради противоречия в практиката на националните съдилища във връзка с приложението на чл. 407, ал. 1(отм.) от ТЗ, който по времето, когато е бил действнащ, е давал право на засегнатото лице да предяви иск не срещу застрахования, а срещу застрахователното дружество, с което последният има сключен договор. Във връзка с приложението на този текст съдебната практика е била разделена и е имало състави, които са приемали, че е допустимо да се предяви иск на осн. чл. 407, ал. 1 ТЗ независимо от уважена искова претенция пряко срещу причинителя на увреждането и такива, които са приемали, че иск по чл. 407, ал. 1 е допустим само, ако преди товя не е бил уважен иск срещу причинителя на увреждането. През 2010 г. по повод подобен казус е образувано тълкувателно дело и висящите пред ВКС производства са спрени до постановяване на тълкувателно решение.То е постановено на 06.06.2012 г. (ТР № 2/06.06.2012 г. по т.д. № 1/2010, ОСТК). С него се възприема позицията, че ако увреденото лице не може да събере присъдените му суми от извършителя на непозволеното увреждане, то има право да ги претендира от застрахователя. В този смисъл са решени спрените междувременно дела пред ВКС.

Съдът приема, че оплакването е допустимо и напомня, че основните принципи за приложение на чл. 6§1, свързани с оплаквания за противоречия в практиката на най-висшата юрисдикция в държавите, са презюмирани в неговото скорошно решение на Голямото отделение по делото Paroisse grécocatholique Lupeni et autres c. Roumanie ([GC], no 76943/11, §§ 116-118, 29 novembre 2016), като основният акцент се поставя върху правната  сигурност, който се съдържа във всеки един от текстовете на Конвенцията и  има за цел по-специално да гарантира определена стабилност на правните ситуации и да насърчи общественото доверие в правосъдието. Въпреки това възможността за разминаване на съдебната практика обаче е естествено присъща на всяка съдебна система, включително и вътре в рамките на една и съща юрисдикция, което само по себе си още не означава, че противоречи на Конвенцията. Следователно изискванията за правна сигурност и защитата на оправданите правни очаквания на физическите лица не предоставят придобито право на установена съдебна практика. Всъщност еволюцията на съдебната практика сама по себе си не противоречи на доброто правораздаване, тъй като изоставянето на динамичен и еволюционен подход може да възпрепятства всяка реформа или подобрение.По принцип Съдът не е длъжен да сравнява различните решения на съдилищата, дори ако споровете изглеждат близки или свързани, тъй като тяхната независимост е обвързваща за него. Критериите, които ръководят Съда в неговата преценка дали противоречивите съдебни решения нарушават чл. 6§1 или не, са  първо, наличието на  „дълбоко и трайно различие“ в практиката на националните съдилища, второ, дали националното законодателство предвижда механизми за премахване на тези несъответствия и, трето, дали и до каква степен тези механизми са били приложени и какъв е бил ефектът  от тяхното прилагане. Съдът добавя, че съдилищата, и по-специално върховните съдилища, трябва да бъдат бдителни, за да открият и отстранят възможно най-скоро различията в съдебната практика.

Връщайки се към конкретния случай, Съдът констатира противоречия в практиката на националните съдилища, наличието на механизъм за преодоляването им, както и прилагането на този механизъм с приемането на тълкувателното решение.

Съдът не пропуска факта, че тълкуването, прието от Върховния съд, би било благоприятно за жалбоподателите, ако касационната жалба, подадена от тях, е била разгледана след 2010 г. Той обаче повтаря, че правната сигурност и защитата на оправданите правни очаквания на страните не дават придобито право на установената съдебна практика. Освен това Съдът отчита, че въпреки неблагоприятния характер на съдебните решения по техния случай  решенията са добре обосновани и не произволни, поради което не може да бъдат критикувани националните съдилища, че са приели решенията, срещу които жалбоподателите са се оплакали.(§§46-47)

В заключение, Съдът приема, че е било налице „дълбоко и трайно различие“ по отношение на тълкуването на чл. 407, ал. 1 1 от Търговския закон от страна на Върховния касационен съд, което засяга жалбоподателите. Вътрешното законодателство предвижда механизъм за коригиране на това положение, а именно процедурата, предвидена в чл. 292 от Гражданския процесуален кодекс. Това правно основание е използвано скоро след постановяването на решенията по делото на жалбоподателите и в разумен срок след възникването на несъответствието, което е довело и до   стандартизиране на националната съдебна практика в тази област. В това отношение настоящото дело трябва да се разграничава от делата на Iordan Iordanov et autres c. Bulgarie (no 23530/02, 2 juillet 2009, §§ 50-53) и Paroisse grécocatholique Lupeni et autres c. Roumanie ([GC], no 76943/11, §§ 116-118, 29 novembre 2016) , където, обратно на  този случай не са използвани своевременно вътрешни механизми за разрешаване на противоречия във вътрешната съдебна практика.

Тези елементи са достатъчни, за да може Съдът да заключи, че в случая не е нарушен принципът на правна сигурност, поради което и не е допуснато нарушение на чл. 6§1.

………………………..

чл. 6§1(право на справедлив процес, формален достъп до съд)

Valkova v. Bulgaria (Application no. 48149/09), 10 January 2019

/Решение на Комитет/

Дядто на жалбоподателката притежавал част от недвижим имот, която дарил на нейни братовчеди през 1997 г. През януари 2003 г. той починал.

На  13 февруари 2004 г.тя завежда дело на основание член 30 от Закона за наследството  пред Софийския районен съд, тъй като чрез изършеното дарение е била накърнена нейната запазена част. С решение от 2 март 2005 г. съдът уважава исковата й претенция  , като намалява частта от имуществото, дарена на братовчедите й  възстановява нейната запазена част.

След обжалване от другата страна, на 20 септември 2007 г. Софийски градски съд отменя решението на първоинстанционния съд и отхвърля иска на жалбоподателката,  позовавайки се на Тълкувателно решение № 1 от 4 февруари 2005 г. от Върховния касационен съд („ВКС“). Съдът установява, че жалбоподателката не е спазила законовите изисквания за претендиране на запазената си част. По-специално, тъй като   нейните братовчеди, на които имотът е бил дарен, не са  „наследници по закон“, жалбоподателката е трябвало да претендира за запазения дял от наследството като го приеме „под опис“, което е абсолютна предпоставка за уважаването на подобен иск. Това решение е оставено в сила от ВКС.

Европейският съд отбелязва, че анализ на цитираното тъкувателно решение е представен в предходно негово решение по делото Petko Petkov v. Bulgaria (no. 2834/06, §§ 14-19, 19 February 2013) и че в него не е предвиден никакъв преходен период за прилагането му дори и по отношение на висящите и неприключили производства.

Той посочва, че ще извърши проверка дали това процесуално ограничение, приложено от националните съдилища,  е ясно, достъпно и предвидимо по смисъла на неговата практика, дали е преследвало легитимна цел и дали е било пропорционално на тази цел (вж. в този см. Lupaş and Others v. Romania, nos. 1434/02, 35370/02 and 1385/03, § 67, ECHR 2006-XV (извадки)).

Позовавайки се на мотивите по делото Petko Petkov v. Bulgaria, той подчертава, че когато жалбоподателката е депозирала своята искова молба, тя е имала всички основания за легитимно очакване, че нейният случай ще бъде уважен според нормите на действащото законодателство и приложимата към онзи момент интерпретация на чл. 30 от ЗН. В хода на висящо производство е прието новото тълкувателно решение на ВКС, което  променя обхвата на понятието „наследник по закон“ и   изключва чичото на жалбоподателката от тази категория. Това ново тълкуване  е станало непреодолимо препятствие за бъдещи опити за възстановяване на запазената й част, като се има предвид, че срокът за изготвяне на „опис на имуществото“ отдавна е бил изтекъл. В настоящия случай жалбоподателката е депозирала исковата си молба за възстановяване ан запазената й част около година преди приемането на новото тълкувателно решение от ВКС.Оттук Европейският съд достига до извода, че е било невъзможно тя да  спази  това новоприето процедурно изискване, тъй като приложимото право само дава на заинтересованите три (най-много шест) месеца, за да прибегнат до „опис“, считано от момента на научаването за смъртта.  Дядото на жалбоподателката е починал повече от две години преди приемането на въпросното тълкувателно решение. Затова  Съдът достига до извода, че прилагането на новото процесуално изискване към делото на жалбоподателката я е възпрепятствало да получи ефективен достъп до съд. Той установява нарушение на чл. 6§1.

Съдът не присъжда обезщетение за имуществени вреди, отбелязвайки, че не може да разсъждава какъв би бил изходът от спора на национално ниво, ако искането е било разгледано от местните съдилища. Пред него спорът е повдигнат единствено в светлината на чл. 6§1. Но тъй като жалбоподателката вероятно е претърпяла неимуществени вреди, той й присъжда обезщетение за тях.

…………………………………….

ЧЛЕН 8 – право  на неприкосновеност на личния и семейния живот

чл.  8§1(неприкосновеност на семейния и личния живот)

Vetsev c. Bulgarie (Requête no 54558/15), 2 mai 2019

На 6 февруари 2015 г. жалбоподателят е задържан в Пазарджик и му е определена мярка за неотклонение задържане под стража за грабеж. На 14 август обвинителният акт е внесен от прокуратурата в районния съд на Пазарджик. На 18 септември 2015 г. г-н Вецев е информиран за смъртта на брат си, който е живеел в Германия. Той веднага сезира съда, за да поиска разрешение да присъства на погребението на починалия, което е планирано да се извърши на 26 септември 2015 г. в София. На 25 септември 2015 г. в съдебно заседание съдът   уважава молбата и разрешава  на г-н Вецев  да присъства на погребението между 8.30 и 16.00 часа, като разпорежда той да бъде екскортиран до София. По повод постановеното определение областната служба „Охрана“ към Министерството на правосъдието възразява, че съгласно Правилника за устройството и дейността на главна дирекция « Охрана“  тя може да осигури   транспорт за задържаните лица само за явяването им пред съд, но не и поради други причини. Съдът отменя първоначалното си определение, като се мотивира наред с другото и с това, че не е оправдано подобна услуга да бъде във финансова тежест на държавата, още повече – в неработен ден.

На 28 октомври 2015 г. съдът одобрява постигнатото споразумение между жалбоподателя  и прокуратурата, с което той се признава за виновен и приема да изтърпи наказание от 18 месеца лишаване от свобода.

Жалбоподателят повдига оплакване за нарушеното му право на семеен и личен живот поради отказа на властите да му разрешат да присъства на погребението на брат си.

Правителството възразява, че това е мярка, предвидена в закона и ограничението й е оправдано с оглед ограниченията на ал.2 на чл. 8 от Конвенцията.

Съдът напомня, че макар и всяко задържане да води до ограничаване на личния и семеен живот, все пак отказът да се разреши на един задържан да напусне мястото на задържане,  за да присъства на погребение на свой близък представлява намеса в неговото право на неприкосновеност на личния и семеен живот по смисъла на чл. 8 от Конвенцията (Płoski c. Pologne, no 26761/95, § 32, 12 novembre 2002). За да бъде спазена тази разпоредба, намесата трябва да е предвидена в закона, да преследва една от легитимните цели, предвидени в чл. 8, ал. 2 и да бъде „необходима в едно демократично общество“, т.е. да е пропорционална на преследваната цел. Съдът уточнява, че съгласно неговата практика чл. 8 не гарантира безусловно право на разрешение за излизане от местата за задържане по повод присъствие на погребение. Но именно националните власти, които са сезирани с подобна молба, следва да преценят нейната основателност. А съдът е този, който трябва да осъществи контрол върху конкретните мерки от гледна точка на правата, гарантирани от Конвенцията. (Płoski, цтирано по-горе, § 38, Czarnowski c. Pologne, no 28586/03, § 26, 20 janvier 2009, et Kanalas c. Roumanie, no 20323/14, § 66, 6 décembre 2016).

Анализирайки предпоставките за наложеното ограничение на жалбоподателя, Съдът констатира, че мярката е била предвидена в закона, обаче  тя е била непропорционална, защото мотивите, поради които е бил постановен отказ да се удовлетвори молбата на жалбоподателя не са били от решаващо естество. Националните власти са отказали на жалбоподателя да присъства на погребението на брат си, поради липсата на подобна регламентация в законодателството без да обосноват решенията си на индивидуалната преценка на случая и да извършат преценка на пропорционалността – от една страна на правото на жалбоподателя на неприкосновеност на личния и семеен живот, а от друга – на изискванията за защита на обществения ред и предотвратяване на извършването на престъпления. Ето защо Съдът намира, че  правителството не е доказало, че намесата в личния и семеен живот на жалбопозателя е била „необходима в едно демократично общество“(подобно на  Feldman c. Ukraine (no 2), no 42921/09, § 35, 12 janvier 2012).

Установено е нарушение на чл. 8 от ЕКПЧ.

………………………………………

чл.  8§1 (неприкосновеност на личния живот, позитивни задължения)+ чл.3(забрана за изтезания)

X et autres c. Bulgarie (Requête no 22457/16), 17 janvier 2019

Жалбоподатели са петима италиански граждани – двама съпрузи и трите им осиновени деца(българчета) – едно братче и две сестри на 12, 10 и 9 години, които са живеели в Дом за деца, лишени от родителски грижи/ДДЛРГ/ .С решение на едноличен съдия жалбата на двамата осиновители в качеството им на такива е обявена за недопустима. Приети са  за разглеждане оплакванията само на трите деца, депозирани от тяхно име от осиновителите им.

Няколко месеца след пристигането им в Италия родителите информират различни италиански органи и пресата, че децата им са били сексуално малтретирани докато са живеели в Дома за деца  в с. Страхилово. Те изпращат официално писмо и до Държавната агенция за закрила на децата /ДАЗД/, но  получават отговор, че е необходимо да предоставят повече информация, за да започне проучване по случая. През януари 2013 г. вестник „Espresso“ пубикува статия „България, в пещерата на педофилите“, която съобщава за твърденията на осиновителите  без да споменава имената им. В нея се посочва, че десетки деца от сиропиталището, в което трите деца   са били настанени в България, са били подложени на систематично сексуално насилие от страна на служители и от външни лица, включително в нощен клуб, разположен във  ваканционно селище. След като е сезирана италианската прокуратура, тя информира българското посолство в Рим за случая, тъй като намира, че той е от компетентността на българските власти.

ДАЗД разпорежда извършването на проверка от местната регионална дирекция, при която са разпитани не само служители от персонала, но и самите деца, включително и чрез анонимни въпросници. Цялата събрана информация не потвърждава нито едно от направените оплаквания. Установено е наред д това, че има видеонаблюдение, а децата са извеждани до сервизните помещения съобразно тяхната възраст и пол и няма никакви сигнали или оплаквания за сексуална злоупотреба или тормоз. Непосредствено след това Държавната агенция изпраща екип от психолози в периода 18-24 януари, който не установява нищо обезпокоително. Въз основа на извършените проверки ДАЗД достига до извода, че нито едно от твърденията от публикуваната статия не се потвърждава, но въпреки това изпраща всички материали на районната и окръжната   прокуратура във Велико Търново. По образуваната преписка са събрани материали и през ноември с.г. е издадено постановление за отказ да се образува досъдебно производство поради липсата на данни за извършено престъпление.

В хода на все още висящата първа преписка е образувана втора по повод сигнал, получен от италианската организация SOS Telefono Azzuro. Към него е прикрепен доклад с посочени имена на лица,за които се твърди, че са злоупотребявали сексуално с деца от този дом, както и  докладите на италианските психолози, работили с трите деца. През февруари е извършена проверка в дома от представители на редица регионални служби и на полицията, които освен документацията изслушват отново целия персонал и няколко деца, както и външен лекар, който редовно посещава дома. Установено е, че специален телефон е на разположение на децата, върху който е изписан номерът за оплаквания срещу сексуални злоупотреби, както и че има кутия за такива сигнали, но там не е получаван нито един. Наред с това сред персонала има само трима мъже, които работят извън самия дом и нямат достъп до помещенията на децата, както и че полицейски служител всеки ден прави посещения там. Втори доклад е изготвен от полицията през юни 2013 г. и от него се установява противоречие между данните, представени от трите деца-жалбоподатели (относно имената на засегнатите или виновните лица) и реалността. Психологът на дома посочва, че момчето и по-голямото момиче са манипулирали другите деца по време на своето пребиваване в дома. Въз основа на направеното проучване и събраните доказателства през юни 2013 г. районната прокуратура постановява отказ да образува досъдебно производство.

Междувременно осиновителите, след като сезират прокуратурата, са разпитани от прокурор към съда за непълнолетни, след което той изпраща материалите на съдия от същия съд. Последният определя експерт по детска психиатрия, който да прецени способността на децата да дадат обективни свидетелски показания. Експертът дава становище, че показанията им изглеждат достоверни. С решение от 13 май 2014 г. съдът приема, че не се налага да се определи мярка за закрила по отношение на трите деца, тъй като техните осиновители разполагат с достатъчен капацитет, за да се грижат за тях, но намира, че тяхното поведение не е било адекватно, защото вместо направо да се обърнат към съда са сезирали медиите. Съдът приема, че не е в интерес на децата те отново да бъдат изправени пред съда.

Трета проверка в дома започва след официален сигнал на италианското министерство на правосъдието на 22 януари 2014 г. Тя приключва с постановление за отказ да се образува досъдебно производство, което е подложено на независим контрол и от прокурор на Върховната касационна прокуратура.

Жалбоподателите твърдят, че са били жертва на сексуална злоупотреба по време на престоя им в Дома за деца и че българските власти не са изпълнили позитивните си задължения да ги защитят от такова третиране, както и да извършат ефективно разследване по отношение на техните оплаквания.

Възраженията на Правителството за злоупотреба с правото на жалба и за неспазване на 6-месечния срок са отхвърлени от Съда.

Той анализира оплакванията едновременно в светлината на чл. 3 и чл. 8, като най-напред припомня основните принципи, които взема предвид при  прилагането на тези два текста и едва след това преминава към преценката на основателността на оплакванията. Той констатира, че жалбоподателите нямат оплаквания, свързани със самата правна рамка, т.е. с нормите на националното законодателство. Съдът анализира два отделни въпроса. Първият е относно ефективността на самото разследване, което е проведено от властите.Анализирайки всички действия на властите, Съдът констатира, че   „компетентните български органи са действали своевременно и усърдно, веднага щом са узнали за твърдените факти“, въпреки че не са били официално сезирани с жалба от жалбоподателите. Наред с това те са оказали  пълно съдействие на италианските органи, като са ги информирали за резултатите от разследването и като са взели предвид новите документи, изпратени от тях.  Съдът не приема твърдението, че ДАЗД не е независим орган и е била заинтересована случаят да не бъде изяснен, тъй като нейните преки функции и отговорности са свързани именно със защитата на децата и няма никакви признаци, които да показват пристрастност от нейна стпрана. Що се отнася до твърдението, че е следвало да се приложат по-дискретни способи при извършването на проверките, като тайно наблюдение, подслушване на телефони и включване на агент под прикритие, Съдът отбелязва, че самите осиновители да направили публичен факта за наличие на сексуални злоупотреби в дома чрез публикацията в италианските медии, която по-късно е била отразена и от българските.  Що се отнася до упреците, че е трябвало ад бъдат извършени и други действия, като обиски и претърсвания, той посочва, че осиновителите са имали възможността да направят искания за допълнителни следствени действия, но не са го направили. С оглед на цялостния анализ Съдът достига до извода, че по делото не се установяват очевидни пропуски или липса на желание от страна на компетентните органи да хвърлят светлина върху фактите или да идентифицират и преследват лицата, които вероятно са били отговорни. Поради това той заключава, че  българските власти не са нарушили задълженията си за ефективно разследване по твърденията на жалбоподателите и от тази гледна точка не е налице нарушение на чл. 3 и чл. 8 от Конвенцията.

Вторият аспект, в който са разгледани оплакванията, е по повод твърдението, че българските власти не са изпълнили позитивното си задължение да ги защитят от сексуални злоупотреби. Съдът взема под внимание, че във всички доклади от извършените проверки в ДДЛРГ са били направени и препоръки за предприемане на редица общи мерки за гарантиране на безопасността на пребиваващите там деца. По-специално, тези доклади отбелязват, че достъпът до домове за сираци извън дома е контролиран, че външни лица или служители от мъжки пол имат достъп до детските стаи само когато е необходимо и в присъствието на член на персонала. че децата редовно са били проследявани от амбулаторни лекари и психолози на лечебното заведение и че имат достъп до телефон и спешен номер за деца в риск.

Освен това, що се отнася до задължението на властите да предприемат мерки за предотвратяване на малтретиране, Съдът отбелязва, че разследванията, проведени в този случай, не са показали, че директорът или някой от служителите на сиропиталището са знаели за злоупотребите, които жалбоподателите твърдят. Предвид констатациите, направени от следователите, Съдът не е в състояние да направи друго заключение по този въпрос. При тези обстоятелства, като припомня задължението на държавите да защитават срещу малтретиране уязвимите лица, поставени под техния изключителен надзор и като вземат предвид наличните материали в това отношение,  Съдът счита, че не е установено, че българските власти не са изпълнили задължението си да предприемат превантивни мерки, за да защитят жалбоподателите от риск да бъдат подложени на малтретиране, за което са били или е трябвало да  знаят.

Въз основа на подробния анализ Съдът достига до извода, че оплакванията за нарушения на чл. 3 и чл. 8 от Конвенцията, макар и допустими,  са неоснователни, поради което единодушно заключава, че не е било допуснато нарушение на тези текстове.

Жалбата е класифицирано във второ ниво по важност.

……………………………………………………..

ЧЛЕН 10 – СВОБОДА НА ИЗРАЗЯВАНЕ

Чл. 10(свобода на изразяване)

Vesselinov v. Bulgaria (Application no. 3157/16), 2 May 2019

/липса на нарушение/

Жалбоподателят е с българска националност, но с австрийско гражданство и живее във Виена. През май 2009 г той посещава София и установява, че неговият племенник е ивършил големи преустройства в наследствената къща. През юли с.г. той изпраща писмо до Столична община, в което се оплаква от извършените строителни работи, които значително променили облика на къщата и изразява съмнение относно тяхната законосъобразност. Жалбоподателят изисква да му бъдат изпратени копияот всички документи във връзка с тези преустройства, тъй като възнамерявал да сезира съда. Наред с това в писмото се изразява съмнение относно  законността на нотариалния акт от 1996 г. , с който племенникът му е признат за собственик на част от имота и който е издаден на основаат на други два по-стари нотариални актове (единият от майката на племенника А.К. за дарение от 1983 г., другият – за покупко продажба от друг съсобственик от 1995). Жалбоподателят посочва в писмото си, че възнамерява да оспори тези актове в съда. Няма данни да са водени дела от негова страна нито във връзка с предприетите строителни работи, нито по оспорване на нотариалните актове. През декември племенникът депозира тъжба срещу жалбоподателя, че го е наклеветил в извършването на престъпление, като е заявил, че притежава незаконен нотариален акт, придобит в резултат на фалшифициран нотариален акт, т.е. обвинението е за извършено престъпление – подправка на нотариален акт. Предявен е и граждански иск за причинени неимуществени вреди в размер на 10 000 лв. Районният съд прекратява производството в наказателната му част поради  давност  и продължава производството само в гражданската му част. На 30 януари 2014 г. исковата претенция е уважена изцяло, като   съдът изрично посочва в   решението си, че не е необходимо да установява елементите на престъплението клевета, а единствено – дали са налице предпоставките на  член 45,ал. 1 от Закона за задълженията и договорите. Районният съд намира, че жалбоподателят следва да отговаря за това, че е направил невярно изявление, че племенникът му е придобил част от имота въз основа на незаконен нотариален акт. Решението е оставено в сила от въззивната инстанция. Няма данни дали е образувано изпълнително производство, нито дали жалбоподателят е заплатил на племенника си сумата по уважената искова претенция.

Европейският съд припомня, че генералните принципи, изработени в неговата практика във връзка със свободата на изразяване са синтезирани в неговите решения Morice v. France ([GC], no. 29369/10, §§ 124-27, ECHR 2015) and Medžlis Islamske Zajednice Brčko and Others v. Bosnia and Herzegovina ([GC], no. 17224/11, §§ 75‑77, 27 June 2017).

Връщайки се към конкретния случай, Европейския съд не поставя под въпрос заключенията на националния съд относно претърпените неимуществени вреди от страна на племенника, въпреки че твърденията в писмото на жалбоподателя не са били прекалено агресивни, очернящи или обидни. Освен това, неговото писмо е било адресирано до орган, който не е компетентен да извърши проверка дали нотариалният акт е подправен или не или да предприеме някакви други мерки. Според ЕСПЧ зиглежда, че жалбоподателят е целял умишлено да навреди на племенника си. Неговото изявление не е направено импулсивно, в хода на някакъв дебат, а е изпратено на властите около два месеца след като жалбоподателят е посетил София и е узнал за извършваното строителство в наследвствения имот.

Европейският съд намира, че намесата в свободата на изразяване на жалбоподателя съответства на неотложна социална нужда. Що се отнася до уважения граждански иск, макар и производството в наказателната си част да е било прекратено, той е бил осъден да заплати сумата от 5 000 лв и лихви за забава. Последният обаче  не е представил никакви документи за своето финансово състояние, за да даде възможност да се прецени дали подобно решение представлява прекомерна и непропорционална тежест. Освен това , изглежда, че жалбоподателят не е заплатил   тази сума, нито се твърди, че A.K. е опитал да получи такова плащане.

Съдът обръща внимание и върху обстоятелството, че    делото не се отнася до жалба на жалбоподателя към  орган, компетентен да я разгледа, поради което не може да се каже, че решението жалбоподателят да понесе   гражданска отговорност не води до  риска да бъдат  задушени потенциални бъдещи жалби ( за разлика от  Sapundzhiev v. Bulgaria [Committee], no. 30460/08, § 49, 6 September 2018. ).

Решението на Съда е, че жалбата е допустима, но неоснователна.

…………………………………..

Чл. 10(свобода на изразяване – непропорционалност на намесата)

Ifandiev v. Bulgaria(Application no. 14904/11) ), 18 April 2019

/Решение на Комитет/

Жалбоподателят е журналист и писател. През 2003 г.  публикува книгата „Сянката на Цион“, в която разглежда проблемите на юдаизма, ционизма и масонството и как те са повлияли върху световната история. На с. 69-70 той оприличава   нацистите на масоните, които „мечтаели да усъвършенстват човека“ и че комунистите“правят това на практика“, включително и в България. Жалбоподателят посочва, че и след демократичните промени масони са станали комунистите и хора, свързани с тайните служби, след което изброява имената на няколко души, измежду които и „псевдо-синдикалиста“ К.Т. –   лидер по онова време на втория най-голям синдикат в България. След списъка с имена е посочена препратка под линия на статия в политическо списание, откъдето е почерпена тази информация. През септември 2005 г. К.Т. предявява иск за неимуществени вреди, твърдейки, че никога не е бил член на комунистическата партия или на нейната младежка организация, не е бил свързан с тайните служби, тъкмо напротив, през целия си живот се е борил за правата на човека и демокрацията. Освен това като дълбоко вярващ е засегнат от това, че е обявен за масон. Той твърди в исковата си молба, че написаното в книгата го е унизило, представяйки го като неморална и безскрупулна личност и целта е била да се подкопае  неговия авторитет на национално и международно ниво (тъй като той е бил член на УС на Международната конфедерация на свободните профсъюзи и на Европейската конфедерация на профсъюзите). С решение от 10 юли 2008 г. Софийският градски съд уважава исковата претенция на К.Т. и осъжда жалбоподателя да заплати на ищеца сумата от 15 000 лв за неимуществени вреди в едно със законната лихва от 28.09.2005 г. Съдът в мотивите си посочва, че въпреки свободата на изразяване, с която се ползва, защитена от чл. 10 на ЕКПЧ, жалбоподателят е превишил границите на приемливата критика, а наред с това и твърденията му са били недоказани. Обосновавайки размера на присъденото обезщетение, СГС отбелязва, че публикацията на жалбоподателя  „сериозно е засегнала“ честта и достойнството на К.Т. и  го е злепоставила, както „в цялата синдикална общност в България“, така и  в международен план. Страданието на К.Т. освен това е влошило здравните му проблеми, което е довело до неговата хоспитализация.

Решението на СГС е потвърдено от Софийския апелативен съд с решение от 23.10.2009 г. Той възприема мотивите на по-долната инстанция, като добавя следното: дори ако K.T. е правил изявления, че е член на Малтийския орден, жалбоподателят не е показал, че това е равносилно на масонството; няма значение дали твърденията на жалбоподателя вече са били направени в по-ранни публикации, тъй като това не ги прави „по-малко клеветнически или по-истински“; фактът, че К.Т. е публична личност, оправдава по-висока сума на обезщетение като тази, присъдена от СГС.

Жалбата срещу това решение не е допусната до касация с определение от 17. 08.2010 г. на ВКС.

Въз основа на влязлото в сила решение и издадения изпълнителен лист е образувано изпълнително производство. Общата дължима сума (включваща главница, лихви и разноски) е изчислена на  31 549 лв. Производството по принудително изпълнение е прекратено през 2016 г. след К.Т. изоставя опитите си да получи плащане. Сумата, иззета от жалбоподателя, е  4,55 лв.

След като жалбата е комуникирана на българското правителство, изготвеното от него становище е изпратено на жалбоподателя. По този повод той публикува в блога си  коментар, в който отбелязва, че правителството е представило  лъжи и клеветнически твърдения вместо аргументи. Наред с това   изразява своето негативно  мнение за всеки един от българските съдии, които в различни години са били включени в състава на Европейския съд по правата на човека. Във връзка с тази публикация Правителството отправя искане към Съда да отхвърли жалбата на основание чл. 17 от Конвенцията, поради това, че книгата на жалбоподателя „Сянката на Сион“ и други материали, които той е публикувал, проповядват антисемитизъм. То твърди, че изявленията на жалбоподателя, които са били предмет на настоящата жалба, трябва да се разглеждат в общия контекст на неговите публикации.

Съдът не уважава искането на Правителството, защото твърденията на жалбоподателя не   се отнасят до „оспорваните изявления“, а именно – до тези относно K.T., което е довело до отговорността на жалбоподателя за причиненото увреждане.

Отхвърлено е и искането за обявяване на жалбата за недопустима поради злоупотреба с правото на жалба на осн. чл. 35, § 3 (a) заради обидния език на жалбоподателя по повод полученото становище от Правителството. Съдът отбелязва, че макар и изразите, използвани от жалбоподателя да са преувеличени и провокативни, не може да се приеме, че те са от естество да се приложи цитираната разпоредба;  те не са направени в твърденията на жалбоподателя в жалбата му, нито пък той поставя под въпрос безпристрастността на Съда.

По съществото на спора Съдът отбелязва, че намесата в свободата на изразяване на жалбоподателя е била „предвидена в закона“. Основният въпрос в този случай е дали тя е била „необходима в едно демократично общество“, т.е. дали  съответства на неотложна социална нужда, дали е пропорционална на преследваната легитимна цел и дали причините, изложени от националните органи, са били релевантни и достатъчни (вж. Janowski v. Poland [GC], № 25716/94, § 30, ECHR 1999 I). Съдът констатира, че изявленията на жалбоподателя, макар и неприемливи, не са особено скандални, шокиращи или обидни. За разлика от националните съдилища той не намира, че квалификацията на K.T. като масон е била обидна за него, защото той е бил благочестив православен християнин.  Що се отнася до твърдението, че К.Т. бил свързан с комунистическите тайни служби, в българския контекст тази принадлежност не е задължително да води до социална стигма (вж. Anchev v. Bulgaria (dec.), № 38334/08 и 68242/16, 5 декември 2017 г.). Накрая, Съдът не счита, че квалификацията на K.T. като „псевдо-синдикалист“ е била прекалено скандална или обидна, надминавайки нивото на критиките, които би трябвало да понесе една публична личност. Съдът подчертава, че свободата на изразяване е приложима не само за информация и идеи, които са благоприятно приети или считани за безобидни или безразлични, но и за онези, които обиждат, шокират или безпокоят (вж. например Hertel v. Switzerland, 25 August 1998, § 46, Reports of Judgments and Decisions 1998‑VI). Според Съда в конкретния случай естеството и тежестта на наложената санкция са фактори, които трябва да се вземат предвид при оценката на пропорционалността на намесата в свободата на изразяване (вж. Cumpănă and Mazăre v. Romania, no. 33348/96, § 111, 10 June 2003, and Rumyana Ivanova v. Bulgaria, no. 36207/03, § 69, 14 February 2008). Той посочва, че жалбоподателят е бил осъден да заплати обезщетение, което до октомври 2011 г., заедно с натрупаните лихви и съответните разходи и разноски, възлиза на повече от 16 000 EUR. Макар че жалбоподателят е платил само незначителна част от тази сума, не е доказано, че той все още не може да бъде подведен под отговорност за останалата част. Освен това, в случаите на свобода на изразяване на писатели и по-специално на журналисти, Съдът отдава голямо значение на парализиращия ефект на оспорваната намеса (вж. Cumpănă and Mazăre v. Romania, §§ 114-16). Макар и да не е бил информиран за финансовото състояние на жалбоподателя, Съдът намира, че подобна санкция е прекомерна  (вж. Bozhkov v. Bulgaria, no. 3316/04, § 55, 19 April 2011). Ето защо той счита, че намесата на националните власти в правото на жалбоподателя на свобода на изразяване чрез налагането на  санкция като тази, наложена на жалбоподателя, е явно непропорционална на преследваната легитимна цел. Европейският съд установява   нарушение на член 10 от Конвенцията.Вземайки предвид обстоятелствата по делото и   собственото поведение на жалбоподателя Съдът намира, че констатацията за нарушение на член 10 от Конвенцията сама по себе си представлява достатъчно справедливо обезщетение  по отношение на неимуществени вреди.

……………….

ПРОТОКОЛ 1

чл. 1 от Протокол 1 – право на мирно ползване на собствеността

чл. 1 от Протокол 1(право на мирно ползване на собствеността, реституция по ЗОСОИ,

първо правило),

Yordanova and Others v. Bulgaria(Applications nos. 61432/11 and 64318/11),11 juillet 2019

/решение на Комитет за справедливо обезщетение/

С решение от 19 юли 2018 г. Европейският съд установи нарушение на правото на мирно ползване на собствеността на жалбоподателките поради това, че министърът на образованието, след като е признал правото им на обезщетение с акции и е определил техния размер, впоследствие не е изпълнил собствената си заповед.

С настоящото си решение той присъжда парично обезщетение вместо непредоставените акции в размер, установен от експерт през 2003 г. Наред с това, като взема предвид и настъпилите инфлационни процеси за целия период до 2019 г. ,  им присъжда и лихва за забава. Съдът не уважава искането на жалбоподателките за  преизчисляване размера на обезщетението по пазарната стойност на акциите към настоящия момент.

……………………….

чл. 1 от Протокол 1(право на мирно ползване на собствеността – – реституция по ЗВСОНИ и ЗОСОИ)

Mihalevi v. Bulgaria (Application no. 63481/11), 16 May 2019

/решение за справедливо обезщетение по чл. 41/

С решение от 21 юни 2018 г. Европейският съд установява нарушение на чл. 1 от Протокол 1 по повод лишаването на жалбоподателите от възможността да получат справедливо обезщетение, поради пропуснат срок в ЗОСОИ, макар че в предходни процедури властите им възстановяват собствеността върху национализирана фабрика. С последващо съдебно производство националните съдилища приемат, че фабриката не е подлежала на реституция. Жалбоподателите предявяват искане по ЗОСОИ, но националните институции им отказват, тъй като били изтекли всички срокове по ЗОСОИ. С решението си от 2018 г. Съдът  е приел, че въпросът за определяне размера на обезщетението не е готов за решаване.

С настоящото решение Съдът се произнася по този въпрос и присъжда  обезщетение за имуществените вреди на жалбоподателите.

Той посочва, че би било основателно да приеме като отправна точка на анализ размера на компенсаторните записи, които жалбоподателите биха получили през 2002-2003 г., ако към онзи момент им беше отказано възстановяването на собствеността върху фабриката. Въз основа на експертна оценка за размера и стойността на компенсаторните записи той изчислява, че тази сума би възлязла на равностойността на около 41 000 евро. Наред с това обаче Европейският съд намира, че е  справедливо да изчисли и лихва върху тази сума, чиято цел е да компенсира загубата. Той преценява, че тя следва  да отразява националните икономически условия, като например нивата на инфлация и лихвените проценти през съответния период (Runkee and White v. the United Kingdom, nos. 42949/98 and 53134/99, § 52, 10 May 2007, and Vaskrsić v. Slovenia, no. 31371/12, § 98, 25 April 2017) Прилагайки подхода, избран при решаване на делото Boyadzhieva and Gloria International Limited EOOD v. Bulgaria ( nos. 41299/09 and 11132/10, § 55, 5 July 2018), той определя общия размер на обезщетението на 58 000 EUR за двамата жалбоподатели. Наред с това им присъжда обезщетение и за неимуществени вреди.

……………………

чл. 1 от Протокол 1(право на мирно ползване на собствеността, реституция по ЗСПЗЗ)

Kamenova v. Bulgaria (Application no. 61731/11), 16 May 2019

След приемането на ЗСПЗЗ през 1991 г. жалбоподателката депозира молба за възстановяване на собствеността върху земи, принадлежали на нейния баща, в землището на Оряхово.С решение от 20 май 1996 г. правото на възстановяване на собствеността върху 11 800 кв.м. земеделска земя, представляваща към онзи момент „гора“, е признато на жалбоподателката и сестра й. В решението на ПК е посочено, че те са удостоверили правата си с нотариален акт, както и че тяхната земя попада в зоната по §4 от ПЗР на ЗСПЗЗ (т.е. земи, предоставени за ползване преди 1989 г. на други лица) и че възстановяването на собствеността ще се извърши след изготвянето на план за земеразделяне на новообразувани имоти. Жалбоподателката сезира различни институции в периода 1996-2012 г. , но на писмата си получава отговор, че трябва да изчака изготвянето на плановете. Такива са одобрени от община Оряхово през 2010 г. През 2012 г. от МЗХП по повод нейно писмо я уведомяват, че възстановяването на имотите по §4 е от компетентността на общините, в чиито землища се намират съответните  земи. През 2013 г. общината информира жалбоподателката, че имотът й не попада в зоната на земите по §4, а е държавна собственост, поради което МЗХП е компетентно да  й  го възстанови.От министерството я уведомяват, че или трябва да има точни граници на на своя имот, което е предмет на друга процедура, или следва да направи искане на друго основание – по закона за реституция на горите, но по него са изтекли съответните срокове. В последващо писмо МЗХП я уведомява, че на осн. чл. 45г от ППЗСПЗЗ тя следва да направи писмено искане. От регионалната дирекция „Земеделие“ във Враца също я информират през 2017 г., че следва да представи документи, отнасящи се до възстановения й имот. В няколко поредни писма от страна на различните администрации са дадени указания на жалбоподателката какви документи се изискват от нея, но тя депозира единствено молба по чл. 45г.

Европейският съд констатира, че в настоящия случай, за разлика от делата Mutishev and Others v. Bulgaria, no. 18967/03, 3 December 2009, and Hadzhigeorgievi v. Bulgaria, no. 41064/05, 16 July 2013, в които е установено нарушение на чл. 1 от Протокол 1 поради отказите на адчинистрацията да изпълни съдебните решения, в настоящия случай не става дума за подобен отказ. След  първоначалното лутане дали, как и кой е компетентен по случая на жалбоподателката ОСЗГ в Оряхово и регионална дирекция „Земеделие“ във Враца са дали точни инструкции на жалбоподателката каква процедура следва да използва и какви документи да представи, за да й се възстанови собствеността, но тя не е спазила тези формалности и не е дала обяснение защо не е изпълнила дадените указания без да твърди, че те са били неясни. При това положение съдът не намира нарушение на чл. 1 от Протокол 1 що се отнася до отказа на властите да приключат процедурата по възстановяването на земите.

Доколкото обаче   процедурата е била забавена от 1996 г. до 2013 г.(около седемнадесет години) вследствие на това, че поземлената комисия погрешно посочва, че земята на жалбоподателката е от категорията земи, включени в §4 на ПЗР на ЗСПЗЗ  и съответно я задължава да изчака  изготвянето на документите, необходими в тази процедура, която впоследствие се оказва, че   е неприложима, това  води до неоправдани закъснения.

Съдът намира, че забавянето на процедурата до 2013 г. е възникнало по вина на властите и че то е неоснователно. Той отбелязва освен това, че въпросното забавяне е съществено и счита, че   жалбоподателката е била поставена  в ситуация на продължителна несигурност (вж. Nedelcheva and Others v. Bulgaria, no. 5516/05, § 82, 28 May 2013, Popov and Chonin v. Bulgaria, no. 36094/08, § 52, 17 February 2015).

Съдът установява нарушение на чл. 1 от Протокол 1 поради дългото и неоправдано забавяне на процедурата по реституция.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Коментарите са забранени.