Каталог 2023

­КАТАЛОГ ПО ТЕКСТОВЕ НА ПОСТАНОВЕНИТЕ РЕШЕНИЯ ОТ ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪД ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА ПРЕЗ 2023 г.

Решение от 24 октомври  2023 г. – Zagorska v. Bulgariа (Application no. 53285/15)

ЧЛЕН 2 – право на живот

чл.2(процесуални аспекти – липса на обезщетение за неимуществени вреди на загинал, позитивни задължения)

Stanevi v. Bulgaria (Application no. 56352/14), 30  May 2023

Жалбоподателките са майка и дъщеря, чийто съпруг и баща загива при автомобилна катастрофа, причинена от Т.Х. на 21 август 2010 г. В хода на образуването досъдебно производство се установява, че това лице е страдало от биполярно афективно разстройство и към момента на злополуката е било в състояние на невменяемост.  Т.Х. е бил диагностициран през 1999 г., но в резултат на медикаментозното му лечение успява да завърши университет, да започне работа и е притежавал правото да управлява МПС. След назначената психолого-психиатрична експертиза непосредствено след злополуката и заключението на експертите досъдебното производство е прекратено без на Т.Х. да му бъде повдигнато обвинение.

Тъй като водачът е имал валидна застраховка „Гражданска отговорност“,  двете жалбоподателки предявяват иск срещу застрахователното дружество, застраховало автомобила на Т.Х. В хода на съдебното производство е изслушана съдебно-психиатрична експертиза, изготвена на базата на материалите от  досъдебното производство без да бъде извършен медицински преглед на Т.Х. С решение от 23.07.2012 г. СГС уважава исковите претенции срещу застрахователното дружество и присъжда на жалбоподателките по 90 хил. лв за неимуществени вреди. Решението е обжалвано от  ответното дружество. Софийският апелативен съд /САС/допуска двама свидетели.Майката свидетелства, че както непосредствено преди инцидента, така и след него, синът й е бил в „нормално“ състояние. Лекарят свидетелства, че никога преди това неговият пациент не е имал подобнитежки психотични епизоди.

С решение № 491 от 14.03.2013 г.  САС отменя решението на долната инстанция и отхвърля предявените искове. Въззивната инстанция приема за безспорно, че е оборена презумпцията за вина, като се позовава на съдебно-психиатричната експертиза, изслушана в хода на производството пред СГС /независимо че в нея са преразказани факти от другата такава, направена по време на досъдебното производство/. Предвид функционалната зависимост между отговорността на застрахователя от отговорността на делинквента, то съдът приема, че тя не може да бъде ангажирана поради липсата на виновно поведение от страна на извършителя на ПТП. Това решение е оставено в сила от ВКС след жалба на жалбоподателките. Техният основен аргумент е бил, че в производството пред двете предходни инстанции презумпцията за виновност не  е била оборена, тъй като не е била назначена експертиза от гражданския съд, въз основа на която да се достигне до подобен извод, а свидетелските показания са недопустими в тези случаи.

Успоредно с това производство се развива и друго, в което ищец е само първата жалбоподателка за причинените й на нея лично тежки травматични увреждания от Т. в резултат на същото ПТП. Производството протича аналогично пред първите две инстанции, но ВКС достига до извода, че презумпцията за виновност на Т. не е била оборена и поради това присъжда обезщетение на първата жалбоподателка за неимуществени вреди. В мотивите си  ВКС констатира, че в Кодекса за застраховането не е предвидена хипотеза, при която в случаи като настоящия Гаранционният фонд следва да носи отговорност да изплати обезщетение и препоръчва на законодателя да допълни кодекса с такава хипотеза.

Съдът намира, че в случая е приложим чл. 2 от Конвенцията по повод пътен инцидент, причинен от трето лице, когато пряката жертва е починала, позовавайки се на своята практика (Vanyo Todorov v. Bulgaria (no. 31434/15, 21 July 2020; Anna Todorova v. Bulgaria, no. 23302/03, § 72, 24 May 2011, and Ciobanu v. the Republic of Moldova, no. 62578/09, § 32, 24 February 2015). Той отбелязва, че оплакванията на жалбоподателките се фокусират върху един от аспектите на позитивното  процесуално задължение на държавата по член 2 , а именно – задължението да въведе ефективна система, позволяваща при    причиняване на смърт по непредпазливост  да се предоставя  подходящо обезщетение. В случая те не са получили такова. Правителството твърди, че се е стигнало дотук, тъй като жалбоподателките не са обжалвали нито постановлението за прекратяване на досъдебното производство, нито са предявили иск срещу водача на МПС. Европейският съд приема аргумента на жалбоподателките, че не е имало смисъл да се обжалва прокурорското постановление, тъй като те не оспорват, че Т. не е могъл да бъде наказателно отговорен поради психичното си заболяване. Ето защо  не са предявили директно срещу него и граждански  иск в самостоятелно производство. За тях е било много по-сигурно да насочат исковите си претенции срещу застрахователното дружество. Затова Съдът намира, че не е  било необходимо след неуспешния процес срещу застрахователната компания да се започва производство срещу причинителя на ПТП.

Съдът не приема аргумента на Правителството, че жалбоподателките са пропуснали разумен шанс да спечелят делото, тъй като не са доказали, че Т. сам е бил виновен за психическото си състояние преди инцидента. Той отбелязва, че този въпрос въобще не е бил предмет на обсъждане на национално ниво нито в производството по повод смъртта на г-н Станев, нито в другото – за уврежданията на първата жалбоподателка. Не е направено подобно твърдение и в доклада на медицинския експерт, разгледан от националните съдилища, който изглежда приписва възбудата, стреса, пиенето, липсата на храна и липсата на сън на T. в дните преди пътнотранспортното произшествие на психичното му заболяване. За Съда искът срещу застрахователното дружество е бил най-разумното и ефикасно средство за защита за получаване на обезщетение. Той е отхвърлен, защото е установено, че след като T. не може да носи гражданска отговорност, то  и неговият застраховател също не носи отговорност. Съдът не счита, че позицията на жалбоподателките в производството относно смъртта на г-н Станев е била неадекватна или че липсата на усърдие от тяхна страна е била причината за отхвърлянето на иска им. Основните им аргументи –  че   липсата на наказателна отговорност на Т.  не изключва автоматично отговорността на застрахователя и че презумпцията за вина не е била опровергана в гражданското производство , са били разумни и подходящи.

Съдът достига до извода, че при конкретните обстоятелства по настоящото дело държавата-ответник не е осигурила система, позволяваща подходящо обезщетение, както се изисква съгласно член 2 от Конвенцията и установява нарушение на тази разпоредба в нейните позитивни процесуални аспекти.

На жалбоподателките са присъдени обезщетения за неимуществени вреди.

………………

ЧЛЕН 3  – забрана за изтезания или нечовешко или унизително отношение или наказание

чл.3(забрана за нехуманно и унизително третиране – материални и процесуални аспекти)+чл. 14(липса на адекватна защита срещу жени – жертва на домашно насилие)

A.E. v. Bulgaria (Application no. 53891/20), 23 May 2023

Жалбоподателката по време на събитията е била на 15 години. След смъртта на баща й през 2018 г. тя е била в конфликтни отношения с майка си и започва връзка с 23-годишен младеж – Д.М. През април 2019 г. заживява в неговата къща на село. По думите й приятелят й редовно я биел. Вечерта на 8 септември 2019 г. той й нанася побой, след който тя  търси  медицинска помощ. Прегледана е в спешно отделение от съдебен лекар, който в медицинското си заключение описва всички нейни наранявания и посочва, че А.  е получила травматични увреждания (хематоми и натъртвания по главата, врата и тялото), които биха могли да бъдат причинени по описания от нея начин  и да са й причинили болка и страдание. На 10 септември майката подава сигнал до социалните служби, че дъщеря й е била бита от Д.М. На 26 септември социалните служби  уведомяват  прокуратурата за извършено престъпление спрямо непълнолетно лице, описвайки горния инцидент, както и няколко по-ранни побоища, и са поискали образуване на досъдебно производство. В писмото е посочено, че в случая са извършени няколко престъпления срещу момичето – опит за убйство по чл. 115, тъй като  Д.М. е съборил А.Е. на пода, натискал е врата й с ръце, което се доказва от белезите по шията й. Освен това данните сочат и за престъпление по чл. 187 НК – малтретиране на непълнолетно лице, намиращо се под грижите на Д.М. Наред с това той е живеел на съпружески начала с лице под 16 г., което е и престъпление по чл. 191 от НК. Районният прокурор на Костинброд  разпорежда на полицията извършването предварителна проверка, след което отказва да образува досъдебно производство, като намира, че  извършеното престъпление представлява лека телесна повреда и то се преследва по частен път. Жалбите до по-горните прокурорски инстанции са оставени без уважение.

Жалбоподателката повдига оплаквания по чл. 3 и по чл. 14 във връзка с чл. 3.

Съдът приема, че чл. 3 намира приложение с оглед нараняванията, описани в медицинското свидетелство и  възрастта на жалбоподателката, както и обстоятелството,   че тя е претърпяла  не само физическо, но и душевно страдание, което може да бъде квалифицирано  като унизително третиране. Той отбелязва, че оплакването по чл. 3 е в два аспекта.  От една страна, се поддържа, че правната рамка, която урежда намесата на държавата в случаи на жалби за домашно насилие или на насилие, нанесено върху жертви (непълнолетни или пълнолетни), които  сами не са  в състояние да започнат и да продължат съдебно производство като частни обвинители, не е в съответствие с Конвенцията и не гарантира необходимата защита. От друга страна, самото разследване на прокуратурата по повод нейната жалба, е било неадекватно. Съдът разглежда по отделно всяко едно от тези оплаквания.

Относно правната рамка Съдът взема под внимание, че от февруари 2019 г. в чл. 131, ал.1, т.5а НК е инкриминирана като квалифициращо обстоятелство леката телесна повреда в условията на домашно насилие и тя не се преследва по частен път. Но следва да се установи, че са налице „повтарящи се“ или „систематични актове“ на насилие, предхождащи жалбата, за да може държавата да се намеси.  В случая на жалбоподателката е установено, че срещу нея е извършен само един акт на насилие. Съдът обръща внимание, че домашното насилие може да възникне дори в резултат на един единствен инцидент и че последователни цикли на такова насилие, често с увеличаване на честотата, интензитета и опасността с течение на времето, са често наблюдавани модели в този контекст. Съответно, изискването на държавата да се намеси при повтарящи се случаи на насилие, имайки предвид реалния риск от нови случаи на насилие с повишен интензитет, не съответства на задълженията на властите да реагират незабавно на твърдения за домашно насилие и да демонстрират специални усърдие в такива случаи. Съдът взема под внимание и писмото на ВКП до Министерството на правосъдието по повод комуникирането на настоящата жалба, че в конкретния случай  не може да се приеме, че е налице домашно насилие, тъй като жалбоподателката  е живяла инцидентно при Д.М., а законът изисква трайно съжителство или “фактическа брачна връзка“  (каквато се приема, ако е налице съжителство от поне две години). Според Съда подобни изисквания не са оправдани с оглед задълженията на държавите по чл. 3 в контекста на домашното насилие, тъй като законът изключва  редица случаи, в които насилието е било причинено на жена от нейния интимен партньор, но не са налице посочените предпоставки. Наред с това  законът установява минимален праг по отношение на тежестта на нараняванията, които трябва да бъдат претърпени, преди да може да бъде образувано наказателно преследване във връзка с насилие срещу непълнолетни, когато то  не отговаря на формалните изисквания да е извършено в контекста на домашно насилие. В такива случаи  се очаква жертвите на насилие, които са непълнолетни,   да могат да повдигат и поддържат обвинения в съда срещу своите насилници – ситуация, която не съответства на задължението на държавата да възпира адекватно и ефективно да се бори с насилието срещу деца. На последно място, по изключение  законът оставя изцяло на преценката на прокурора образуването на наказателно   производство и неговия по-нататъшен ход в случаи на лека телесна повреда, само ако жертвите са в състояние на безпомощност или зависимост от извършителя на престъплението и не са  в състояние да се  защитават.

Заключението на Европейския съд е, че   законът не отговаря на позитивното задължение на държавата да въведе ефективна система, наказваща всички форми на домашно насилие и осигуряваща достатъчни гаранции за жертвите.

По повод  практическо приложение на правната рамка Съдът отбелязва, че прокуратурата е била длъжна да извърши разследване по повод оплакването на жалбоподателката, за   да се установи дали е имало системно насилие. Твърденията са се отнасяли до сериозно насилие, което е причинило на жалбоподателката физическа болка и страдание и я е оставило сериозно уплашена, като по този начин показва обществен интерес от наказателно преследване. Като такива  те изискват подходящ официален отговор, включително определени стъпки по разследване (например   разпит на жалбоподателката в специална  защитена среда от специално обучени професионалисти извън полезрението на  извършителя, разпит на нейни приятели, които са знаели за предходни актове на насилие, проверка на криминалното минало на D.M.). Въпреки че полицията не е предприела такива действия прокурорът се позовава изцяло на техните констатации, за да заключи, че няма основание за образуване на досъдебно производство. Той не взема под внимание материалите, в които се описват твърденията на жалбоподателката за повтарящи се побои, нито медицинското свидетелство, удостоверяващо нейните наранявания и последиците от тях върху нея.  Съдът намира, че в случая  бездействието на прокурора при тези обстоятелства не може да бъде оправдано.(§104) Той не пренебрегва и факта, че прокурорът от Софийската окръжна прокуратура използва като аргумент за отказа да се образува досъдебно производство отказа на жалбоподателката да се подложи на гинекологичен преглед. Според  него подобен аргумент е не само неадекватен, но и   незачитащ нейното достойнство, още повече, че  тя се е оплакала от физическо, а не от сексуално насилие. Съдът изразява позиция, че казусът на жалбоподателката е могъл да бъде включен в категорията изключителни случаи, в които прокуратурата може да упражни своите дискреционни правомощия и да образува наказателно производство за нанесената й лека телесна повреда.

На основата на изложените аргументи Съдът достига до извода, че властите не са успели да осигурят на жалбоподателката адекватна защита както на законодателно ниво, така и на практика и установяват нарушение на чл. 3

Съдът установява нарушение и на чл. 14 във връзка с чл. 3, тъй като властите не са успели да докажат достатъчна ангажираност на проблема с домашното насилие срещу жени. Той намира, че не се налага  жалбоподателката лично да доказва, че е била обект на предразсъдъци.

На жалбоподателката е присъдено обезщетение за неимуществени вреди.

Решението е класифицирано във второ ниво по значимост.

…………

ЧЛЕН 5 – право на свобода и сигурност

Чл. 5§3 (прекомерна продължителност на задържането)+чл.5§5(право на обезщетение при незаконно задържане)

Slavkov and Others v. Bulgaria (Application no. 36250/12), 17 October 2023

/решение на Комитет/

Жалбоподателите са съпрузи и дружество с ограничена отговорност, чиито съдружници са те. Жалбата е по повод  продължителността на задържането под стража на първия жалбоподател, г-н И. Славков. То се отнася и до замразяването на активите на тримата жалбоподатели с оглед бъдещата им конфискация като облага от престъпление.

Първият жалбоподател  е задържан на 20 октомври 2008 г. по обвинение за участие в организирана престъпна група, създадена за  пране на пари, сводничество, трафик на хора и наркотрафик. Той остава в ареста до 11 юли 2012 г., когато изменена мярката му за неотклонение. Към  този момент наказателното производство срещу групата му е било висящо пред първоинстанционния Варненски окръжен съд /ВОС/. През периода на задържането си първият жалбоподател е подал двадесет и две молби да бъде освободен, които са били отхвърлени от окръжния и апелативния съд. В много случаи националните съдилища се позовават на тежестта на обвиненията срещу жалбоподателя, на факта, че неговата престъпна група е била добре структурирана и въоръжена и е функционирала известно време преди да бъде разбита,на ръководната му позиция в нея и наличието на „авторитет“ ” в престъпните среди. Всички тези елементи се разглеждат като оправдаващи риска жалбоподателят да извърши повторно престъпление, да се укрие или да сплаши свидетели. Националните съдилища посочват още, че наказателното производство е сложно, че заседанията се провеждат на редовни интервали и че защитата е причинила значителни забавяния. С решение от 15 януари 2013 г.   окръжният съд признава първия жалбоподател и съучастниците му за виновни и го осъжда на 10 години лишаване от свобода. Той достига до извода, че тяхната престъпна група е действала между 1996 и 2008 г.   Тази присъда е отменена от ВКС  и производството започна отново от първа инстанция. Към май 2023 г. то все още е висящо.

Междувременно Комисията за разкриване на облаги от престъпна дейност  започва производство и през декември 2008 г. подава молба за замразяване на активите на тримата жалбоподатели с оглед бъдещата им конфискация като облага от престъпление(след като първият жалбоподател бъде осъден с влязла в сила присъда). Междувременно нейното  разследване  показва, че през разглеждания период, между 1997 г. и 2008 г.,законните доходи на г-н Славков и съпругата му са били около четири пъти по-ниски от направените разходи от тримата жалбоподатели. Поради това Комисията заключава, че може да се предположи, че активите, притежавани от жалбоподателите по това време, а именно два апартамента във Варна, няколко коли и дялове в няколко компании, са облаги от престъпна дейност.

С решение от 13 януари 2010 г.   апелативният съд замразява тези активи, с изключение на един апартамент, който не е предмет на искането за възбрана. Наложени са запори върху банковите сметки на жалбоподателите. Подадените впоследствие молби на жалбоподателите за отмяна на възбраните и запорите са оставени без уважение.

Първият жалбоподател повдига оплакване по чл. 5§3 във връзка с продължителността на задържането му и по чл. 5§5 поради липсата на възможност за обезщетение в това отношение.

Съдът отхвърля възраженията за недопустимост на жалбата от страна на Правителството поради неизчерпване на вътрешните средства за защита, тъй като възможността да се предяви иск по ЗОДОВ на основание чл. 2 е въведена едва през декември 2012 г., а мярката за неотклонение на жалбоподателя е била изменена през юли 2012 г.  (т.е. той не е можел да се възползва от това средство за защита).

Колкото до възражението, че не всички откази за промяна на мярката са били обжалвани, Съдът отбелязва, че по-голямата част от тях са били оспорени и всеки път са били потвърждавани от апелативния съд. Поради това Съдът не може да заключи, че жалбоподателят не е използвал по подходящ начин възможността съгласно вътрешното законодателство да поиска освобождаване. Той се позовава на решението си по делото Bielski v. Poland and Germany (no. 18120/03, § 33, 3 May 2011).

По съществото на спора Съдът отбелязва, че задържането на жалбоподателя под стража е три години, осем месеца и двадесет и един дни. Националните съдилища оправдават тази продължителност с редица основания, посочени  по-горе. Въпреки че те  са безспорно „релевантни“ и Съдът не вижда причина да се съмнява, че наказателното дело срещу жалбоподателя е сложно, той не е убеден, че   са „достатъчни“, за да оправдаят такова продължително задържане под стража при обстоятелства които, макар и да изглеждат трудни, не са изключителни.

Съдът заключава, че продължителността на задържането на първия жалбоподател е била прекомерна, поради което установява  нарушение на чл.5 § 3 от Конвенцията.

Що се отнася до оплакването му по чл. 5 § 5, Съдът се позовава на констатацията си по делото Stanev v. Bulgaria [GC] (no. 36760/06, § 184, ECHR 2012), и приема, че жалбоподателят не е имал на свое разположение ефективно средство за защита, за да търси обезщетение за нарушението на правата му по член 5 § 3. Ето защо  установява нарушение и на чл. 5§5  и му присъжда обезщетение.

Оплакването по чл. 1 от Протокол 1 е прието за явно необосновано.

……………..

чл.5§5(право на обезщетение при незаконно задържане)

Stefanova v. Bulgaria(Application no. 39232/17), 31 January 2023

Решение на Комитет

На 24 юли 2014 г. жалбоподателката е здържана от полицията и е освободена на следващия ден след изтичането на 24 часа. Заповедта за задържането й е оспорена пред административния съд, който я отменя като незаконосъобразна, тъй като намира, че подозренията на полицията не са били скрепени с никакви фактически обстоятелства, които да оправдаят задържането. След отмяната й жалбоподателката предявява иск за неимуществени вреди по ЗОДОВ. Административният съд уважава исковата претенция, но с окончателното си решение от 16.01.2017 г. ВАС отменя решението и отхвърля иска с мотива, че жалбоподателката не е доказала претърпените от нея неимуществени вреди. До този извод касационният съд достига на основание показанията на полицейски служител, който посочва, че по време на ареста й тя била видимо спокойна и самоуверена. ВАС не взема под внимание показанията на адвокат, който се е срещнал с нея след освобождаването й, намирайки, че те са пристрастни. Според него жалбоподателката е била „възмутена“, „емоционална“ и „смазана“ от ареста“.

Европейският съд намира, че след като националният административен съд имплицитно е установил, че заповедта за задържането на жалбоподателката противоречи на чл. 5§1с, то и оплакването по  чл. 5§5 е допустимо (в този см.  Houtman and Meeus v. Belgium, no. 22945/07, § 46, 17 March 2009).

Съдът припомня, че в редица предходни дела  срещу България  е критикувал нивото на доказване, изисквано от националните съдилища по отношение на неимуществени вреди, произтичащи от незаконно задържане. Съгласно неговата практика задържането, извършено в нарушение на член 5 § 1 от Конвенцията причинява известно психическо страдание на задържания не само докато трае, но и след това (макар че тази презумпция е оборима). Такова страдание не е задължително да достигне нивото на психологическа травма или разстройство, или да доведе до външни прояви или симптоми и затова не винаги се поддава на  доказване чрез свидетелски показания. Европейският съд приема, че автоматичният отказ за присъждане на каквото и да е обезщетение на лице, което е било незаконно задържано, само защото  не е предоставило такова доказателство, е прекалено формалистичен и е в нарушение на член 5 § 5 от Конвенцията (напр. Danev v. Bulgaria, no. 9411/05, § 30, 2 September 2010).§§ 33-34,  Dzhabarov and Others v. Bulgaria, nos. 6095/11 and 2 others, § 84, 31 March 2016). Съдът добавя, че  ВАС също има практика, съгласно която е достатъчен самият факт на незаконното задържане, за да бъде присъдено обезщетение за неимуществени вреди.

В настоящия случай се наблюдава същия автоматичен подход, критикуван от Съда. Очевидно ВАС не се е съобразил с аргументите, изложени по-горе.  Подобен подход е лишил жалбоподателката от полагащото й се обезщетение за незаконното й задържане. Поради това Европейският съд намира, че е било допуснато нарушение на чл. 5§5 от Конвенцията.

………………………………….

ЧЛЕН 6 – право на   справедлив процес (гражданскоправни аспекти)

чл. 6§1(право на справедлив процес – недостатъчен съдебен контрол върху аковете на ВСС)

Pengezov c. Bulgarie(Requête n^o 66292/14),10 octobre 2023

Жалбоподателят е бил председател  на Софийския военно-апелативен съд от 2004 до 2009 г., след което, от 2009 до 2014 г. – председател на Софийския апелативен съд. През 2011 г. Агенцията за държавна финансова инспекция издава наказателно постановление заради необявената процедура за  обществена поръчка, свързана с информационната система на военните съдилища, с което му  налага глоба  от 5 000 лв. Наред с това е наложена имуществена санкция и на военно-апелативния съд вразмер на 15 000 лв. Постановлението е обжалвано и отменено на две инстанции поради погасяването по давност на самото правонарушение.

През 2014 г. мандатът на жалбоподателя като председател на апелативния съд изтича и той отново се кандидатира за същата длъжност и е единственият претендент за поста. Няколко дни по-късно, на 22.04.2014 г. срещу него е образувано досъдебно производство по повод същата необявена процедура за обществена поръчка. Тя визира периода 2008-2009 г., когато жалбоподателят е административен ръководител на Военно-апелативния съд. Той е уведомен за започналото производство на 28.04.2014 г. (досъдебното производство продължава до 2010 г.) На същата дата – 28 април, Главният прокурор сезира Висшия съдебен съвет /ВСС/ с искане жалбоподателят да бъде отстранен от длъжност до приключване на наказателното произвдоство срещу него. На проведеното заседание след обсъждане на представените документи дебат възниква около въпроса дали да се приложи ал. 1 или ал. 2 на чл. 230 от Закона за съдебната власт. Според втората алинея, отстраняването е автоматично при започнало досъдебно производство винаги, докато според първата алинея, ако досъдебното производство няма връзка със заеманата длъжност, е необходимо да се подложи на преценка дали се налага или не отстраняването. Членовете на ВСС вземат решение, че приложима е ал. 2 и удовлетворяват молбата на Главния прокурор.  Това решение е обжалвано пред Върховния административен съд/ВАС/ като наред с това г-н Пенгезов прави искане изпълнението да бъде спряно до края на съдебното производство. Искането му не е уважено.

Междувременно, на 26 юни 2014 г. ВСС разглежда кандидатурата на жалбоподателя за поста административен ръководител на САС, която е единствена, но я отхвърля с 12 гласа за и 5 въздържали се.

Съдебното производство за отстраняване от длъжност приключва окончателно с решение на петчленен състав на ВАС от 25 февруари 2016 г. Както тричленният, така и петчленният състав приемат, че не са нарушени гаранциите на справедливия процес и решението на ВСС е в съответствие със закона. Един съдия гласува против и изразява особено мнение, че актът на ВСС не е достатъчно мотивиран относно необходимостта и пропорционалността на решението за отстраняване от длъжност.

След изменение на чл. 320 от ЗСВ, с който е отменена възможността за отстраняването на магистрат при извършено от него правонарушение, което няма връзка с изпълняваната от него  юрисдикционна функция и отправена молба от жалбоподателя до ВСС, на 29 ноември 2016 г. той е възстановен като съдия в Софийския апелативен съд.

С присъда от 21 юни 2019 г.  на Софийския градски съд жалбоподателят е признат за виновен по повдигнатите му обвинения. Софийският апелативен съд я отменя и оправдава жалбоподателя и другите обвинеями, като приема, че нарушението на процедурата не е причинило щети на военно-апелативния съд и то не е било извършено умишлено. След постановяването на тази присъда жалбоподателят отправя искане да му бъдат изплатени заплатите за целия период на отстраняване от длъжност, което е сторено от ВСС с решение от май 2021 г. Той предявява иск за неимуществени вреди  и на осн. чл. 2,ал. 1 т. 3 от ЗОДОВ във връзка с образуваното срещу него наказателно производство, което все още не е приключило и към момента на постановяване решението на ЕСПЧ.

Жалбоподателят повдига оплаквания по чл. 6. Съдът приема, че той намира приложение в неговите граждански аспекти и в случая това се отнася до процедурата за отстраняване от длъжност, свързана със започналото наказателно производство срещу жалбоподателя.

Съдът анализира самостоятелно два аспекта на чл. 6§1. Първият е относно обхвата на съдебния контрол от страна на ВАС върху решенията на ВСС. Той препраща към основните принципи по този въпрос, изложени в решението му по делото Ramos Nunes de Carvalho e Sá c. Portuga  n^os 55391/13, 57728/13, et 74041/13, § 132, 6 novembre 2018).

Съдът отбелязва, че  решението за временно отстраняване на съдия  може потенциално да има сериозни последици върху живота и кариерата на съответното лице, защото е за неопределен период от време, без запазване на трудовото възнаграждение. Затова трябва да се обърне особено внимание на защитата на представителите на съдебната власт срещу мерки, засягащи техния статус или кариера, които могат да застрашат тяхната независимост и автономност. Що се отнася до метода, по който се взема решението, вътрешното право   не предвижда въпросният съдия да бъде информиран за искането на главния прокурор, нито той да може да се яви или да представи своите аргументи пред ВСС. Освен това мотивите за решенията на ВСС, взети чрез тайно гласуване, не са ясно посочени, но трябва да бъдат извлечени от предложението на прокурора за отстраняване на съответния съдия и от дебатите, провеждащи се пред ВСС. В настоящия случай дебатите са били съсредоточени главно върху въпроса дали отстраняването трябва да бъде автоматично разпоредено по силата на чл. 230 или не. Тъй като жалбоподателят не се е възползвал от никакви процесуални гаранции към момента на вземане на оспорваното решение, за съдилищата е било още по-важно да разгледат всички фактически и правни въпроси, относими към повдигнатия пред тях спор, за да предложат на заинтересованите страни ефективен съдебен контрол на обжалваното решение.

Съдът констатира, че по отношение на решенията на ВСС, взети на основание чл.230, ал.2 от Закона за съдебната власт, нито законът, нито вътрешните наредби на ВСС предвиждат конкретни критерии за необходимостта от отстраняване от длъжност на магистрат, срещу когото е започнало наказателно производство. Освен това ВАС изглежда оставя много широки правомощия за преценка на ВСС в това отношение и се задоволява да провери дали  въпросният магистрат е обект на наказателно преследване и да установи, че ВСС е посочил мотиви, макар и кратки, за своето решение.

ВАС обаче не е извършил свой анализ на  релевантните факти или реална проверка на необходимостта и пропорционалността на мярката за отстраняване, а просто се е позовал на решението на ВСС. Той не е дал отговор и на  релевантните аргументи на жалбоподателя. Отказал е да разгледа основателността на обвиненията, повдигнати срещу жалбоподателя, пояснявайки, че това е в изричната  компетентност на наказателните съдилища да се произнасят относно наказателната отговорност в даден случай. Според българското законодателство обаче решенията на прокуратурата за повдигане на обвинение срещу съдия не подлежат на независим съдебен контрол. Имайки предвид особената роля на съдиите в защитата на върховенството на закона, както и много сериозните последици, които отстраняването от длъжност, мотивирано от обвинителен акт срещу съдия може да има върху кариерата и личния живот на съответното лице, Съдът счита,  че липсата на какъвто и да било контрол от страна на ВАС, който не е компетентен да проверява най-малкото дали производството, обосновало отстраняването, не е произволно, злоупотребяващо или лишено от всякаква фактическа основа, рискува съдиите да бъдат поставени на милостта на злоупотребяващите обвинения от страна на прокуратурата. Подобна ситуация носи присъщ риск за независимостта на съдиите. Необходимостта от справяне с такъв риск чрез съдебен контрол на решението за отстраняване от длъжност на съдия е била  подчертана от Венецианската комисия в нейното становище относно член 230 от ЗСВ, но ВАС не обръща  внимание на този  аргумент, изтъкнат от жалбоподателя . Европейският съд достига до извода, че ВАС не е извършил независим анализ на фактите и е отказал да преразгледа обосновката на повдигнатите обвинения срещу жалбоподателя. По мнението на Съда не отсъствието  на отделни елементи – липса на процесуални гаран.ии и реални мотиви на решението на ВСС, ограничен съдебен контрол от страна на ВАС, липсата на проверка относно необходимостта от наказателно преследване – а кумулативният ефект от всички тях е проблематичен в настоящото дело като се има предвид предметът на оспорваната мярка, свързана с отстраняването на жалбоподателя от функциите му като съдия. Ето защо според Съда ВАС не е извършил проверка в достатъчен обхват с оглед предмета на оспорваното решение и аргументите на жалбоподателя и в този аспект е налице нарушение на чл. 6§1.

Европейският съд анализира и второто оплакване по чл. 6§1 – относно нарушаването на гаранциите за независимост и безпристрастност. Той не приема аргументите на жалбоподателя и счита, чеправомощията на ВСС по дисциплинарни, бюджетни и административни въпроси не накърняват независимостта и безпристрастността на съдиите от ВАС с оглед наличието на институционални гаранции, предвидени в националния закон, липсата на сериозни структурни пропуски в състава на ВСС и липсата на конкретни елементи, показващи липсата на безпристрастност на съдиите, произнесли се по делото на жалбоподателя. Поради това не е установено нарушение на чл. 6§ 1 в този аспект.

Съдът намира нарушение и на чл. 8 от Конвенцията.

Решението е класифицирано във второ ниво по важност.

…………………….

чл.6§1(право на справедлив процес – достъп до съд)

Miladinova c. Bulgarie (Requête n^o 31604/17), 7 février 2023

Жалбоподателката е руска гражданка, която живее в Кюстендил. Тя е работила като медицинска сестра  в дом за възрастни хора с физически увреждания в същия град. През 2012 г.  срещу нея е образувано досъдебно производство за кражба на движими вещи от дома на стойност от 549 лв. В периода ноември 2012 – октомври 2013 г.   производството е двукратно е прекратявано на основание чл. 218б от НК, като е прието, че размерът на откраднатото не надвишава две минимални работни заплати, поради което следва да се наложи административно-наказателна санкция – глоба. Тези постановления са отменени от районния съд, който намира, че се касае за продължавано престъпление, поради което чл. 218 б НК   не може да бъде приложен.

С  постановление  от 27 май 2014 г. производството отново е прекратено с други мотиви.  В него е отбелязано, че липсват доказателства жалбоподателката да е извършила престъплението, за което й е повдигнато обвинение. За част от вещите е трудно да се докаже, че са принадлежали на дома, тъй като те са се продавали в магазинната мрежа на цялата страна,  а и жалбоподателката е доказала, че са нейни. Друга част от вещите  не са открити в жилището й, а домът за възрастни хора не е доказал на кого принадлежат. Това постановление не е обалвано и влиза в сила.

През февруари 2015 г. по сигнал   на полицията и получена жалба от дома за възрастни хора окръжната прокуратура отменя постановлението за прекратяване на досъдебното производство от 27 май 2014 г., тъй като не са били спазени указанията на съда (пред който е било обжалвано първото постановление за прекратяване), че при наличието на продължавано престъпление не може да се прилагат административно-наказателни санкции. Дъсъдебното производство е възобновено. В съда е внесен обвинителен акт за кражба на стойност от 92 лв, която не може да бъде приета за малозначителна поради това, че се касае за продължавано престъпление. На 26.04.2016 г. жалбоподателката е оправдана от районния съд поради липсата на достатъчно доказателства. Въз основа на събраните свидетелски показания и анализа на писмените доказателства не е доказано, че вещите, открити в дома й, принадлежат на дома за възрастни хора. Тази присъда е оставена в сила от Окръжния съд на 12.12.2016 г.

Междувременно, след прекратяването на досъдебното производство срещу нея  на 27 май 2014 г.  през август 2014 г. жалбоподателката предявява иск по ЗОДОВ за неимуществени вреди срещу районната прокуратура в Кюстендил и МВР поради незаконното наказателно производство. С решение от 15 юли 2015 г. районният съд в Кюстендил оттвърля иска й с мотива, че от една страна, МВР не може да носи отговорност за причинените й неимуществени вреди и наред с това в момента срещу нея е висящо наказателно производство  по повод същото обвинение. Решението е оставено в сила от Окръжния съд. Пред ВКС жалбоподателката формулира въпроса дали ЗОДОВ  допуска присъждането на обезщетение, когато наказателното производство е било прекратено, а  след внасянето на граждански иск за обезщетение отново е възобновено. ВКС не допуска жалбата до касация, приемайки, че съгласно съдебната практика, при наличието на висящ наказателен процес не е допустимо уважаването на иск за неимуществени вреди по повод същия процес.

Европейският съд не приема нито едно от възраженията за недопустимост на жалбата, изложени от Правителството. Жалбата е разгледана в светлината на правото на достъп до съд. Той припомня основните си принципни положения, изведени в неговата практика по този въпрос и по-специално, че правото на справедлив процес трябва да бъде конкретно и ефективно, а не теоретично и илюзорно (Paroisse gréco–catholique Lupeni et autres c. Roumanie [GC], n^o 76943/11, §§ 84‑90 et 116, 29 novembre 2016).

Съдът подлага на проверка въпроса дали при обстоятелствата по делото постановлението за възобновяване на наказателното производство срещу жалбоподателката, постановено от районния прокурор на 12 февруари 2015 г., когато гражданският иск за обезщетение за вреди, заведен от нея, е бил висящ, е нарушил правото й на достъп до съд и гаранциите за справедлив процес, присъщи на член 6 § 1 от Конвенцията.

Той припомня основните си аргументи  от решението по делото Fileva v. Bulgaria (Application no. 3503/06, 3 April 2012), в което достига до извода, че   липсата на процедурни предпазни мерки по повод възобновяването на наказателните производства (ограничаване във времето, препратки към ясни законови основания или възможност за обжалване пред съд на тези прокурорски актове за отмяна на постановленията за прекратяване на досъдебното производство) поставят в неравностойно положение гражданите по отношение на прокуратурата, като това накърнява самата същност на правото на достъп до съд(§ 44 от решението по Fileva v. Bulgaria ). Европейският съд констатира, че след измененията в НПК от 2005 г. е предвиден краен срок, в който горестоящият прокурор може да отмени постановлението за прекратяване на долустоящия в рамките на една или две години в зависимост от тежестта на повдигнатото обвинение, но от друга страна, за главния прокурор такива срокове няма и в изключителни случаи, които не са прецизирани, той може да прави това по всяко време.  При това всякакви срокове за разследване започват да текат отново и няма ограничение относно това колко пъти могат да бъдат отменяни постановленията за прекратяване на досъдебни производства. Съдът уточнява, че няма за цел да преценява съответствието на тези разпоредби с правото на справедлив процес абстрактно и ще направи това в рамките на конкретния случай. Той обръща внимание, че цели осем месеца минават между постановлението на районния прокурор за прекратяване на производството и това на окръжния прокурор, с което той отменя този акт (27.05.2014 – 12.02.2015 г.) Съдът отбелязва, че не може да укори жалбоподателката нито че не е изчакала по-дълъг период за предявяване на иска си по ЗОДОВ (макар че е имала възможност да стори това в рамките на пет години от май 2014), нито че не е обжалвала постановлението на районния прокурор за прекратяване на производството. Както и в решението си по делото Fileva v. Bulgaria  той посочва че не би могъл да „спекулира” дали наказателното производство срещу жалбоподателката е било възобновено за отмъщение по повод предявения от нея иск по ЗОДОВ  или не, но органите на прокуратурата като страна в това производство са били в състояние да повлияят на изхода  на подобен процес, тъй като  възобновяването на наказателното производство само по себе си е препятствало възможността на гражданския съд да се произнесе. Въпреки позитивните промени в закона от 2005 г. в конкретния случай Съдът констатира, че   правото на достъп до съд на жалбоподателката е било засегнато в самата си сърцевина; оспорваното ограничение не е пропорционално на легитимните цели за опазване на обществения ред и правилното провеждане на наказателното разследване. В този случай жалбоподателката се оказва в явно неравностойно положение в сравнение с прокуратурата, която има дискреционни правомощия, позволяващи й да повлияе на гражданското производство, чрез едно постановление (отменящо прекратяването на наказателното производство), което не е мотивирано с наличието на конкретни недостатъци на наказателното преследване и  не е било предмет на съдебен контрол.(§41)

Ето защо Съдът установява нарушение на чл. 6§1 и на жалбоподателката е присъдено обезщетение за неимуществени вреди.

Решението е взето с  мнозинство от шест срещу един гласа . Особено мнение е изложено от съдия Roosma, който се аргументира, че в случая правото на достъп до съд на жалбоподателката не е било нарушено.

Решението е класифицирано във второ ниво по значимост.

…………………..

ЧЛЕН 8 – право  на неприкосновеност на личния и семейния живот

чл. 8(право на неприкъсновеност на личния живот)+чл. 6§1(право на справедлив процес – гражданскоправни аспекти)

Pengezov c. Bulgarie(Requête n^o 66292/14),10 octobre 2023

 

Жалбоподателят е бил председател  на Софийския военно-апелативен съд от 2004 до 2009 г., след което, от 2009 до 2014 г. – председател на Софийския апелативен съд. През 2011 г. Агенцията за държавна финансова инспекция издава наказателно постановление заради необявената процедура за  обществена поръчка, свързана с информационната система на военните съдилища, с което му  налага глоба  от 5 000 лв. Наред с това е наложена имуществена санкция и на военно-апелативния съд вразмер на 15 000 лв. Постановлението е обжалвано и отменено на две инстанции поради погасяването по давност на самото правонарушение.

През 2014 г. мандатът на жалбоподателя като председател на апелативния съд изтича и той отново се кандидатира за същата длъжност и е единственият претендент за поста. Няколко дни по-късно, на 22.04.2014 г. срещу него е образувано досъдебно производство по повод същата необявена процедура за обществена поръчка. Тя визира периода 2008-2009 г., когато жалбоподателят е административен ръководител на Военно-апелативния съд. Той е уведомен за започналото производство на 28.04.2014 г. (досъдебното производство продължава до 2010 г.) На същата дата – 28 април, Главният прокурор сезира Висшия съдебен съвет /ВСС/ с искане жалбоподателят да бъде отстранен от длъжност до приключване на наказателното произвдоство срещу него. На проведеното заседание след обсъждане на представените документи дебат възниква около въпроса дали да се приложи ал. 1 или ал. 2 на чл. 230 от Закона за съдебната власт. Според първата алинея, отстраняването е автоматично при започнало досъдебно производство винаги, докато според втората алинея, ако досъдебното производство няма връзка със заеманата длъжност, е необходимо да се подложи на преценка дали се налага или не отстраняването. Членовете на ВСС вземат решение, че приложима е ал. 1 и удовлетворяват молбата на Главния прокурор.  Това решение е обжалвано пред Върховния административен съд /ВАС/ като наред с това г-н Пенгезов прави искане изпълнението да бъде спряно до края на съдебното производство. Искането му не е уважено.

Междувременно, на 26 юни 2014 г. ВСС разглежда кандидатурата на жалбоподателя за поста административен ръководител на САС, която е единствена, но я отхвърля с 12 гласа за и 5 въздържали се.

Съдебното производство за отстраняване от длъжност приключва окончателно с решение на петчленен състав на ВАС от 25 февруари 2016 г. Както тричленният, така и петчленният състав приемат, че не са нарушени гаранциите на справедливия процес и решението на ВСС е в съответствие със закона. Един съдия гласува против и изразява особено мнение, че актът на ВСС не е достатъчно мотивиран относно необходимостта и пропорционалността на решението за отстраняване от длъжност.

След изменение на чл. 320 от ЗСВ, с който е отменена възможността за отстраняването на магистрат при извършено от него правонарушение, което няма връзка с изпълняваната от него  юрисдикционна функция и отправена молба от жалбоподателя до ВСС, на 29 ноември 2016 г. той е възстановен като съдия в Софийския апелативен съд.

С присъда от 21 юни 2019 г.  на Софийския градски съд жалбоподателят е признат за виновен по повдигнатите му обвинения. Софийският апелативен съд я отменя и оправдава жалбоподателя и другите обвинеями, като приема, че нарушението на процедурата не е причинило щети на военно-апелативния съд и то не е било извършено умишлено. След влизането в сила на тази присъда жалбоподателят отправя искане да му бъдат изплатени заплатите за целия период на отстраняване от длъжност, което е сторено от ВСС с решение от май 2021 г. Той предявява иск за неимуществени вреди  и на осн. чл. 2,ал. 1 т. 3 от ЗОДОВ във връзка с образуваното срещу него наказателно производство, което все още не е приключило и към момента на постановяване решението на ЕСПЧ.

Жалбоподателят повдига оплаквания по чл. 8 и чл. 13 от Конвенцията.

Съдът намира оплакването за допустимо, тъй като прагът на сериозност за приложимост на чл. 8 в аспекта „личен живот“ е достигнат с оглед естеството и продължителността на мярката за отстраняване, наложена на жалбоподателя, и отрицателните последици върху различни аспекти от личния му живот .

Европейският съд отбелязва, че  мярката за отстраняване на жалбоподателя от функциите му на магистрат е била „предвидена в закона“ и е преследвала легитимни цели за защита на реда и на правата и свободите на другите. Основният анализ е съсредоточен върху установяването дали тя е била необходима в едно демократично общество. Съдът отбелязва, че  оспорваната мярка е имала сериозни последици върху личния и професионалния живот на жалбоподателя. Отстраняването от длъжност  е продължило две години и половина, през които той е бил лишен от възнаграждението си и не е можел поради несъвместимости, свързани с функцията на съдия, да извършва друга професионална дейност. Освен това в онзи период  националното законодателство не е съдържало никакво ограничение на такава мярка във времето, нито каквато и да е възможност за оспорване на нейната продължителна обосновка пред независим орган.   В настоящия случай, като се има предвид продължителността на наказателното производство (десет години) и липсата на средства за обжалване, за да се поиска отмяна на мярката за отстраняване, жалбоподателят е бил в ситуация на несигурност  относно продължителността на тази мярка. Подобна ситуация наред с това носи присъщ риск за независимостта на въпросния съдия, който Съдът също трябва да вземе предвид.

Съдът достига до извода, че мярката за отстраняване на  жалбоподателя от неговите функции на магистрат не е била придружена от адекватни гаранции срещу злоупотреба и не е била достатъчно обоснована, за да я оправдае. Въпреки свободата на преценка, с която разполагат националните власти в тази област,  тя не е била пропорционална на преследваната законна цел. Поради това е допуснато нарушение на чл. 8 от Конвенцията.

Съдът установява нарушение и на чл. 6§1 в гражданскоправните му аспекти във връзка с недостатъчния съдебен контрол върху решението на ВСС от страна на ВАС.

На жалбоподателя е присъдено обезщетение за неимуществени вреди.

Решението е класифицирано във второ ниво по важност

……………………………..

чл. 8(право на неприкосновеност на личния и семейния живот, позитивни задължения, защита на еднополови двойки)

Koilova et Babulkova c. Bulgarie(Requête n^o 40209/20, 5 septembre 2023

Жалбоподателките, които от 2009 г. са живели в Лондон като двойка, сключват там през 2016 г. граждански брак. През май 2017 г. първата от тях сезира община „Люлин“ в гр. София с искане да бъде вписана промяна в регистрите за гражданско състояние в семейното й положение, че е омъжена. Кметът на общината отказва да удовлетвори молбата с аргумента, че българският правен ред не разрешава това, тъй като съгласно чл. 5 от Семейния кодекс бракът е съюз между мъж и жена. Отказът е обжалван пред Административния съд на София град, който оставя жалбата без уважение, тъй като приема, че бракът между лица от един и същ пол, сключен в Обединеното кралство, не може да бъде валиден в България и да породи задължения за администрацията да направи съответните вписвания в регистрите, тъй като противоречи на правния ред. Съдът отбелязва наред с това, че това решение не противоречи на нормите на правото на Европейския съюз и на ЕКПЧ. Решението е обжалвано и е оставено в сила от ВАС.

Пред Европейския съд са повдигнати оплаквания за това, че отказът на властите да отразят в регистрите за гражданското състояние в графата „семейно положение“ статута на омъжена на първата жалбоподателка има за последица невъзможността на двете жалбоподателки да се ползват от правна защита, която се дължи на женените двойки.

Европейският съд припомня, че нито чл. 12, нито чл. 8 и чл. 14 налагат на държавите да регламентират брака на хомосексуалните двойки и не гарантират подобно тяхно право. Но, от друга страна, основавайки се на задълбочен анализ на своята практика и степента на консенсус, наблюдавана в това отношение сред държавите-страни по Конвенцията, той приема, че съществуват позитивни задължения за правното признаване и защита на еднополовите двойки. В този смисъл са основните му изводи в решението Fedotova et autres c. Russie ([GC], n^os 40792/10, 30538/14 et 43439/14, обобщени в §§ 178-181 от него.

С оглед повдигнатото оплакване Съдът насочва своя анализ към въпроса дали държавата е изпълнила своите позитивни задължения по отношение на жалбоподателките да признае и защити техните права. Той отбелязва, че към момента, в който първата жалбоподателка е поискала промяна в семейния си статут въз основа на акта за граждански брак, сключен в Обединеното Кралство,  българската правна уредба не е разрешавала подобна промяна. Нещо повече, държавата-ответник не е изразила пред него намерение да измени вътрешното си законодателство, за да позволи на лица от същия пол, които са сключили брак в друга държава, да променят семейното си положение в регистрите за гражданско състояние и по този начин  връзката им да  се ползва от официално признаване и защита. Съдът отбелязва, позовавайки се на решението си по делото Федотова, че в твърде голям брой страни – членки на Съвета на Европа, бракът между еднополови лица е официално регламентиран или  официално е призната друга подобна алтернатива за съюза на такива двойки.

В решението е направен анализ относно наличието на баланс между индивидуалните интереси на жалбоподателките и тези на обществото като цяло. (§§47-54) Жалбоподателките твърдят, че отказът на властите да им признаят статут на семейство ги поставя в правен вакуум и ги лишава от правна защита да се ползват от редица права, предоставени само на хетеросексуалните двойки  по отношение на собственост, наследство, застраховка, родство, свидетелски показания в граждански или наказателни производства или достъп до обезщетения за медицинско асистирано потомство. Съдът се позовава на последния, шести доклад на Европейската комисия срещу расизма и нетолерантността на Съвета на Европа  от юни 2022 г., в който е препоръчано на България в най-бърз порядък да създаде работна група, която да проучи проблемите, свързани с различните форми на дискриминация на ЛГБТИ лицата и на тази основа да се създаде национална стратегия и план за действие за борба срещу нетолерантността и дискриминацията срещу тях. Това е продиктувано от липсата на подобни проучвания, както и от факта, че неправителствените организации на ЛГБТИ общността получават съвсем слаба обществена подкрепа. В своите по-нататъшни констатации и изводи той се основава на заключенията си, направени в решението Fedotova et autres c. Russie ([GC]

Съдът приема, че официалното признаване статута на семейство на жалбоподателките има голямо значение за тях, защото допринася  за развитието не само на тяхната лична идентичност, но и на социалната им идентичност, както е гарантирано от член 8 от Конвенцията. Той приема наред с това, че официално призната форма на съвместен живот, различна от брака, сама по себе си също има стойност за еднополовите двойки, независимо от правните последици, широки или ограничени, които поражда. По този начин официалното признаване на двойка, съставена от лица от един и същи пол, предоставя на тази двойка съществуване, както и легитимност спрямо външния свят .( Fedotova et autres c. Russie, § 201) Съдът подчертава, че освен основната нужда от официално признаване хомосексуалната двойка също има, подобно на хетеросексуалната двойка, „обикновени нужди“ от защита. Признаването на двойката всъщност не може да бъде отделено от нейната защита.

Макар и да са с валидно сключен брак в чужбина, при липсата на официално признаване на двойките от един и същ пол    в България жалбоподателките са в обикновен фактически съюз. Те могат да уреждат наследствени или семейни въпроси, присъщи на живота им като двойка, само като  лица, сключващи договори по обичайното право помежду си, а не като официално призната двойка. Те не могат да твърдят съществуването на двойката си пред съдебните и административните органи или трети лица, а това представлява само по себе си пречка за зачитането на техния личен и семеен живот.  В светлината на гореизложеното, Съдът достига до извода,  че защитата, предоставена в България на еднополови двойки в стабилна връзка, както е описана от правителството и както се вижда от анализа на вътрешното законодателство и на документите от международни източници, не отговаря на основните нужди на засегнатите лица.

Съдът се спира обстойно и на мотивите, изложени от Правителството за защитата на обществения интерес в настоящия случай.(§§55-64) То приканва Съда да предостави свобода за социалното и законодателното развитие на тези процеси, които ще позволят в бъдеще да се достигне до подобно признаване на правата на еднополовите двойки, още повече, че не съществува позитивно задължение, произтичащо от чл. 8, за правното им признаване. Правителството е в най-добра позиция да прецени кой би бил благоприятният момент, в който националната общност би приела изготвянето на подобна правна рамка. Европейският съд не приема тази теза, изтъквайки, че държавите-членки на Съвета на Европа са обвързани по силата на своите позитивни задължения, произтичащи от чл. 8, да осигурят правна рамка, позволяваща на лицата от един и същ пол да се възползват от адекватно признаване и защита на техните семейни връзки, основавайки се на решението си по жалбата Fedotova et autres c. Russie.(§§156-164) В този аспект и свободата на преценка на държавите е значително стеснена, когато става въпрос за предоставяне на възможност за признаване и правна защита на еднополовите двойки. Но пък тя е много по-широка по отношение на „избора на средствата“ за осигуряване на ефективна защита на техните права. В тази насока неговата роля е „субсидиарна“ и държавите са в много по-добра позиция да преценяват точното съдържание на „изискванията на морала“ и ограниченията, насочени към спазването им. Но настоящият случай не засяга някои допълнителни специфични права, евентуално произтичащи от такъв съюз, които биха могли да бъдат предмет на интензивни спорове поради тяхната чувствителност. Държавите се ползват с известна свобода на преценка по отношение на точния статут, който се предоставя от съответните средства за признаване, правата и задълженията, свързани с такъв съюз или регистрирано партньорство и пр. Настоящият случай засяга само общата необходимост от правно признаване и съществената защита на жалбоподателките като партньори от един и същи пол.

Съдът намира за уместно да припомни, че се наблюдава една позитивна динамика в законодателствата на много европейски държави в тази насока – тридесет държави, страни по Конвенцията, понастоящем предоставят възможност за законно признаване на еднополови двойки; осемнадесет държави разрешават брак на лица от същия пол; дванадесет други държави са въвели алтернативни форми на признаване на брака; сред осемнадесетте държави, разрешаващи брака на двойки от един и същи пол, осем държави също предлагат възможност на тези двойки да влязат в други форми на съюз (Fedotova et autres c. Russie, §177). Това води до извода за наличието на една добре изразена тенденция за правното признаване на съюза на лица от един и същ пол сред голяма част от държавите – страни по Конвенцията, което се подкрепя и от редица международни организации.

За Съда е ясно, че към днешна дата българските власти не са предприели никакви стъпки, за да бъдат приети адекватни правни разпоредби по отношение на признаването на съюзи между лица от един и същи пол. По-специално по отношение на обстоятелствата по делото, разгледаните елементи не позволяват на Съда да установи наличието на общ интерес, който да надделява над основните интереси на жалбоподателките .

В заключение Европейският съд достига до извода, че в светлината на аргументите, изложени от Правителството, на съдебната му практика, изяснена и обобщена в решението му по делото Fedotova et autres c. Russie, както и на конкретните документи по настоящото дело, държавата-ответник е превишила своята свобода на преценка и не е изпълнила  позитивното  си задължение да гарантира, че жалбоподателките разполагат със специфична правна рамка, предвиждаща признаването и защитата на техния съюз като лица от един и същи пол. Съответно правото им на зачитане на техния личен и семеен живот не е било гарантирано в това отношение, поради което е нарушен чл. 8 от Конвенцията.

С оглед крайния извод Съдът не намира за необходимо да разгледа самостоятелно повдигнатото оплакване за нарушение на чл. 14 във връзка с чл. 8 и чл. 12.

Съдът отхвърля претенциите на жалбоподателките за присъждане обезщетение за неимуществени вреди, приемайки, че самата констатация за наличието на нарушение на чл. 8 от Конвенцията е достатъчна.

Жалбата е класифицирана във второ ниво по важност.

………………..

чл. 8(право на неприкосновеност на семейния живот, процедура и забавяне изпълнението на решение по Хагската конвенция от 1980 г.)

Osso v. Bulgaria(Application no. 51056/21), 11june 2023

Решение на Комитет

Жалбата е по повод процедурата и продължителността на производство по Хагската конвенция за връщане на дете в страната на неговото обичайно местопребиваване.

През 2014 г. жалбоподателят се жени за българска гражданка в Обединеното калство, където им се ражда син. През 2017 г. семейството се премества в Швейцария. През юли 2019 г. майката, която е с детето на почивка в България, информира съпруга си, че няма да се върне в Швейцария. На 25 юли 2019 г. бащата прави искане за връщане на детето по Хагската конвенция. Министерството на правосъдието получава искането на швейцарския централен орган на 5 август 2019 г. Производството пред Софийския градски съд е образувано на 5 ноември 2019 г. Изготвената психологическа експертиза установява, че отделянето на детето от един от двамата родители би имало силни травматични последици върху него. На 1 юли 2020 г. СГС разпорежда връщането на детето в Швейцария. След жалба на майката Софийският апелативен съд /САС/ с окончателно решение от 20 април 2021 г.  отменя решението на СГС и отхвърля искането на жалбоподателя. Той приема, че  макар детето да е силно привързано към баща си, завръщането му при него би застрашило физическото и психическото му развитие, което се включва в изключенията по чл. 13b от Хагската конвенция.  Тези последици от раздялата с майката, както и необходимостта да научи нов език /немски/, ако   бъде върнато в Швейцария, биха могли да се отразят и на неговото образование. В България то се е адаптирало много добре, посещава ежедневно детска градина и има извънкласни дейности, докато в Швейцария е ходило на ясла само два пъти седмично.

Междувременно започва бракоразводен процес, в рамките на който на 7 октомври 2021 г. Троянският районен съд  постановява привременни мерки и възлага родителските права на майката. На 24 март 2022 г. бракът е разтрогнат и родителските права са предоставени на майката.  В момента делото е висящо пред Окръжен съд Ловеч по жалба на жалбоподателя.

Европейският съд не приема за основателен аргумента на САС, че е налице хипотезата на чл. 13b от Хагската конвенция, тъй като „изключението за сериозен риск“ не може да възникне единствено от раздялата на детето с родителя, отговорен за неправомерното разделяне, позовавайки се на решението си по делото K.J. v. Poland (жалба no. 30813/14, § 67, 1 March 2016) Според него решението на САС не е било достатъчно добре аргументирано и се е основавало повече на факторите, които са повлияли върху взаимоотношенията на детето с майката и адаптирането му към българската среда и сравнението с трудностите, които то е изпитвало в Швейцария. В светлината на чл. 8 от Конвенцията обаче „сериозният риск“ не може да бъде тълкуван като включващ всички неудобства, задължително свързани с преживяването на връщането. Съдът отбелязва, че никъде от преписката не се установява, че връщането на детето в Швейцария би означавало непременно, че то ще се раздели с майка си. Няма данни тя да не е имала достъп до Швейцария, нито че бащата би препятствал срещите й със сина им.  САС не е проучил въобще тези аспекти. Европейският съд подчертава, че ако механизмът за връщане бъде автоматично дезактивиран само на базата на отказ на отвличащия родител да  върне детето, това би подложило системата, създадена от Хагската конвенция на риск  да зависи от едностранната воля на този родител (вж. Thompson v. Russia, № 36048/17, § 70, 30 март 2021 г.).

Съдът наред с това отбелязва пропуски и по повод бързината на самото производство. От датата, на която искането за връщане е било регистрирано в СГС до датата на окончателното решение са изминали седемнадесет месеца и две седмици – срок, който е прекалено дълъг за този вид производства в сравнение с препоръчителния срок от шест седмици по чл. 11 от Хагската конвенция.Според него изглежда, че в тази част националните власти не са действали с необходимото усърдие.

Крайното заключение на Европейския съд е, че  жалбоподателят е претърпял непропорционална намеса в правото си на зачитане на семейния му живот, тъй като процесът на вземане на решение от САС, включително продължителността на производството по връщане като цяло, не отговаря на процедурните изисквания, присъщи на чл. 8 от Конвенцията.

На жалбоподателя е присъдено обезщетение за неимуществени вреди.

………………………..

чл. 8(право на неприкосновеност на семейния живот, отказ за издаване на заповед за незабавно връщане на дете по Хагската конвенция от 1980 г.)

Kukavica v. Bulgaria(Application no. 57202/21), 11june 2023

Решение на комитет

Жалбата е по повод отвличането на дете и отказа на българския съд да разпореди незабавното му връщане в страната на неговото обичайно местопребиваване.

През август 2018 г. жалбоподателят, който е хърватски гражданин, се жени за българката В.К. , която ражда момиченце през октомври с.г. Те  живеят в Германия. През декември 2019 г. семейството пристига в България и малко по-късно майката  информира жалбоподателя, че няма да се завърне в Германия. Той се връща сам обратно. На 17 март 2020 г. жалбоподателят прави искане за връщане на детето на основание Хагската конвенция за гражданските аспекти на международното отвличане на деца и се позовава едновременно и на Регламент (ЕО) № 2201/2003 на Съвета от 27 ноември 2003 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и въпроси, свързани с родителската отговорност („Регламент Брюксел II бис“).

Министерството на правосъдието образува производство пред СГС. На 18 януари 2021 г. молбата на жалбоподателя за връщане на детето в Германия е уважена. Съдът не прилага чл. 13b(който позволява да се приложи „изключението за сериозен риск“), тъй като приема, че бащата е предприел „адекватни мерки по смисъла на чл. 11§4 от  Регламент Брюксел II бис.

След жалба на майката Софийският апелативен съд /САС/ с решение от 25 май 2021 г. отменя решението на СГС и отхвърля искането на жалбоподателя. Той намира, че следва да се приложи нормата относно „изключението за сериозен риск“, каквото би представлявало разделянето на майката от детето. Жалбоподателят не си давал сметка за отрицателните ефекти, които неговото контролиращо поведение са имали върху майката и че тези разногласия между родителите са довели до причиняването на стрес на детето. Съществуващият конфликт между родителите е квалифициран в експертизата като психическо насилие от жалбоподателя върху майката. Не се приемат като адекватени предложенията за осигуряване на самостоятелна квартира на майката с детето, ако той не им предостави семейното си жилище, нито подписаната пред нотариус декларация с поети от негова страна конкретни ангажименти и гаранции.

Европейският съд се позовава на  решението на Голямото отделение по  делото X v.  Latvia, [GC] (no. 27853/09, §§ 92-108, ECHR 2013), в което са обобщени общите принципи по въпроса за международното отвличане на деца, както и на решението M.A. v. Austria (no. 4097/13, §§ 68-69, 15 January 2015), в което са изложени съответните разпоредби на Регламент Брюксел II bis. Той за пореден път отбелязва, че изключенията за връщане съгласно Хагската конвенция трябва да се тълкуват стриктно и че „изключението за сериозен риск“ не може да възникне единствено от раздяла с родителя, който е отговорен за неправомерното отстраняване. Не е задача на Съда да изземва мястото на националните власти при определянето на наличието на такъв риск при връщането на дете. Той трябва да установи дали тълкуването и прилагането от страна на съдилищата на разпоредбите на Хагската конвенция е осигурило правата на жалбоподателя, гарантирани съгласно член 8 от Конвенцията . Съдът констатира, че анализът на националните съдилища при вземането на решение дали да върнат детето в Германия се фокусира на първо място около въпроса за последиците, които би имала раздялата между детето и майката.  Според него обаче решението на САС не е  достатъчно мотивирано по отношение на факторите, които могат да представляват изключение от незабавното връщане на детето, така че да позволи на Съда да се увери, че тези въпроси са били достоверно и ефективно разгледани. Жалбоподателят е предложил различни решения за противодействие на идентифицирания риск за детето, произтичащ от конфликта между него и майката. Той също така се е опитал да гарантира, че ангажиментите му са законно приложими. Неговите предложения  са били от значение за разглеждането на това какво представлява „адекватни договорености“. Ето защо тяхното естество и значение са  изисквали конкретен и ясен отговор. Но вместо това САС е съсредоточил оценката си на ситуацията върху наличието на конфликт между родителите.Той не е проучил дали има осъществими варианти за майката да се върне в Германия с детето и да живее с него отделно от жалбоподателя.  Не става ясно да има пречки за завръщането   на майката в Германия –  наличие на  наказателно производство там или че жалбоподателят може активно да й попречи да вижда детето.Тези въпроси въобще не са разисквани от САС.

САС не коментира готовността на жалбоподателя, изразена подробно в писмения му отговор на жалбата на V.K. срещу решението на СГС, да предприеме всичко необходимо, за да направи ангажиментите си изпълними в Германия.  Въпреки че изрично отбеляза, че жалбоподателят е подписал декларация пред германски нотариус с конкретни подробни ангажименти, САС  я намира за неотносима, тъй като „не  била съгласувана с орган в държавата членка“, без да пояснява допълнително с кого точно би трябвало да я съгласува. В декларацията жалбоподателят се е задължил да осигури отделно настаняване и финансова подкрепа   на В.К. и А. в Германия, в очакване на производството за развод и попечителство, и е гарантирал с цялото си имущество незабавно изпълнение на ангажиментите си, за които той твърди, че не изискват съдебно валидиране. Освен това не реагира на неговото искане за издаване на временна заповед за защита на майката, включваща неговите ангажименти в нея, и/или да го инструктира да получи съответна заповед от германски съд. САС  заключава, че не е предложено „адекватно споразумение“, без наистина да се ангажира с опциите, предложени от жалбоподателя, или ясно да посочи какво е необходимо, за да станат ангажиментите приемливи.

Европейският съд подчертава, че недостатъчно мотивирано решение относно отказа за  връщането на дете съгласно Хагската конвенция, е несъвместимо с изискванията на член 8 от Конвенцията. Според него в анализа на САС липсват елементите, необходими за правилна оценка на най-добрия интерес на детето в светлината на член 8 от Конвенцията. Съответно решението на  CAС не е било достатъчно мотивирано по отношение на съществуването на „сериозен риск“ за връщането на детето в Германия и възможностите за компенсиране на всеки такъв риск. Заключението е, че  тълкуването и прилагането на Хагската конвенция и Регламента Брюксел II bis от страна на  CAС не успява да осигури на жалбоподателя гаранциите по Конвенцията и така е  нарушен  член 8 от Конвенцията.На жалбоподателя е присъдено обезщетение за неимуществени вреди.

…………………….

чл. 8(право на неприкосновеност на семейния живот, забавяне изпълнението на решение, Хагска конвенция от 1980 г.)

A et autres c. Bulgarie (Requête n^o 28383/20), 9 mai 2023

Решение на Комитет

Жалбоподатели са майка  (А) и двамата й синове, които по време на събитията са на седем и дванадесет години.  В хода на бракоразводното производство между нея и бащата (Х), съдът на щат Флорида издава заповед, по силата на която разрешава на последния да заведе децата в България от 30.12.2018 до 7.01.2019 г. На родителите е забранено след тази дата да пътуват извън САЩ без съдебно разрешение или споразумение между двамата. Децата не са върнати при майката в посочения срок, поради което съдът разпорежда връщането им и предоставя пълно попечителство на майката, като спира всички права за посещение на бащата. На 4 февруари А подава молба до властите на САЩ за връщане на синовете й на основание Хагската конвенция от 25 октомври 1980 г. (относно гражданските аспекти на международното отвличане на деца), след което пристига в България през март 2019 г. На 4 април българското Министерство на правосъдието препраща искането по Хагската конвенция на СГС. Решението, с което то е уважено, е постановено на  9 август, но е съобщено на страните  на  09.09.2019 г. (поради съдебната ваканция). То е обжалвано от бащата пред Софийския апелативен съд, който  отлага няколко пъти делото поради забавеното изготвяне на психологическата експертиза. Окончателното решение на САС, с което жалбата на бащата е отхвърлена, е постановено на 30 декември 2019 г.

Х подава последователно две молби за отмяна на влязлото в сила решение до ВКС и по всяка една от тях е уважено искането му за спиране изпълнението на решението, макар че молбите му са отхвърляни  съответно на 13.04.2020 г. и на 24.07.2020 г. На 30.07.2020 г. е възобновено производството по принудително изпълнение на решението за връщане. Малкият син отива при майка си през април 2020 г., докато големият – едва на 28.08.2020 г. През октомври А предявява иск срещу Х. поради спирането на производството по изпълнение на влязлото в сила решение и причинените й имуществени и неимуществени вреди.

Оплакването е свързано с прекомерната продължителност на производството за връщане на децата при майка им, което попада в обхвата на чл. 8 от Конвенцията.

Съдът констатира, че вътрешното производство във връзка с връщането на децата продължава общо около единадесет месеца, а съгласно чл. 11 от Хагската конвенция то би следвало да продължи не повече от шест седмици, макар че този срок не е императивен. В случая обаче продължителността не е обективно обоснована и за това вина носят всяка една от съдебните инстанции. СГС поради това, че забавя насрочването на делото с повече от два месеца и след това още един месец не уведомява страните, САС, защото не съумява да организира изслушването на експертиза повече от два месеца.

Европейският съд отбелязва, че закъсненията в това производство сами по себе си му позволяват да заключи, че националните власти не са изпълнили позитивните си задължения по Конвенцията, предвид изискването за бързина, което е в основата на процедурата, основана на Хагската конвенция.

Наред с това обаче той отправя укор и към действията на ВКС. Европейският съд отбелязва, че държавите не могат да бъдат критикувани, че създават система за преразглеждане на окончателните решения, включително и в разглежданата област. ВКС обаче разрешава  спирането на връщането въз основа на чисто формални критерии, а наред с това забавя неоправдано произнасянията си в контекста на естеството на спора.

Като взема предвид, че голямото дете е било разделетно от майка си около 20 месеца, а двамата братя – около 16 месеца, Съдът намира, че властите не са разгледали случая по най-старателния начин, изискван от член 8 от Конвенцията при този вид спор.

Затова е установено нарушение на чл. 8 и на жалбоподателите е присъдено обезщетение за неимуществени вреди и разноски.

Исканията на майката за обезщетение за имуществени вреди поради загубата на работа и продължителното й пребиваване в България са отхвърлени.

…………………………….

чл. 8(намеса в правото на неприкосновеност на жилището,  липса на пропорционалност)

Simonova v. Bulgaria (application  n o 30782/16),11 aрril 2022

Жалбата е класифицирана във второ ниво по значимост.

Жалбата е по повод събарянето на незаконно изградена сграда, в която жалбоподателката, самотна майка,  е живяла със своите седем деца.

През 2007 г. тя придобива две трети от имот в околностите на с. Куклен. През 2009 г. заедно със собственика на останалата част от имота получава разрешение за строеж на  постройка със селскостопанско предназначение от 35 кв.м.  На неопределена дата строителството е завършено и тя заживява в имота със своите деца.  През 2013 г. собственикът на съседен имот сезира кмета на общината, че част от сградата е изградена върху неговия парцел. След проверка на място е установено, че не са съставени съответните документи, удостоверяващи съответствието на строежа с нормите на действащото законодателство, няма изпълнени електро- и ВиК инсталации,  че тя се ползва не за земеделски нужди, а за жилище и че е изградена отчасти върху чужд имот. Въз основа на констатациите на комисията кметът издава заповед за събаряне на незаконно изградената сграда. Последвалите съдебни производства приключват с решението на административния съд в Пловдив от ноември 2015 г., че заповедта на кмета е законосъобразна. Колкото до липсата на дом за децата на жалбоподателката, съдът отбелязва, че социалните служби са сезирани още през януари 2015 г. от главния архитект на общината, че следва да подпомогнат жалбоподателката и децата й. Последвалата молба за отмяна на това решение до ВАС е оставена без уважение през 2016 г.

На неуточнена дата в средата на 2016 г. социалните служби информират жалбоподателката, че ако не може да осигури настаняване на малолетните си деца след планираното събаряне на сградата  при роднини, те  ще ги настанят в специализирана институция. На 3 август 2016 г. кметът на Куклен отправя покана към жалбоподателката да обсъди предложението с общината и представител на социалните служби. Тя не се отзовава на поканата. През този период  общински служители посещават обекта и записват, че заповедта за разрушаване не е изпълнена и жалбоподателката живее в сградата  с четири от децата си. Социалните служби предлагат  среща на 24 август 2017 г. с жалбоподателката и общински служители, на която да се обсъди дали е възможно общината да осигури на семейството временно или постоянно настаняване или  да настанят децата при роднини или в заведение, управлявано от социалните служби.

На 25 август 2017 г. заместник-кметът на Куклен и двама общински служители обсъждат предстоящото разрушаване с жалбоподателката. Те я уведомяват, че социалните служби възнамеряват да изведат децата й от сградата на 29 август 2017 г., ден преди планираното събаряне, и да ги настанят в защитено жилище за период от четиридесет и осем часа. Препоръчват на жалбоподателката да изпрати децата да живеят при нейни роднини в близко село. Жалбоподателката отказва и заявява, че тя и децата й нямат намерение да се изнасят от сградата. Няколко дни по-късно тя променя решението си и заявява, че  ще се премести при роднини с децата си, като  отказва помощ от социалните служби. Разрушаването е извършено на 17 ноември 2017 г., като покривът и една от стените на сградата са съборени. На неизвестна дата през 2018 г. жалбоподателката  построява отново сградата и  заживява в нея.

Пред Съда е повдигнато оплакване по чл. 8 от Конвенцията за това, че заповедта от март 2015 г. за разрушаване на сградата, в която тя живее с децата си, е нарушила непропорционално правото на зачитане на жилището й.

Европейският съд отхвърля всички възражения на Правителството за недопустимост  на жалбата.

Той приема, че заповедта за разрушаване на дома на жалбоподателката е „в съответствие със закона“ и е преследвала легитимна цел – че не могат да се строят  сгради без необходимите строителни книжа, както и че чрез нея се защитават „правата на другите“, доколкото почти изцяло тя е била издигната в чужд имот.(в този см. Ivanova and Cherkezov v. Bulgaria, no. 46577/15, , 21 April 2016,§§ 50 и 111)

Основният въпрос, на който следва да се даде отговор в настоящия случай, е дали намесата, произтичаща от заповедта, е била „необходима в едно демократично общество“.

Съдът припомня, че общите принципи, когато се отнася до разрушаването на незаконно посторени сгради, които са нечий единствен „дом“, са изложени в цитираното по-горе решение и най-същественото е, че според тях хората, които са застрашени да загубят единствения си дом, трябва да могат да потърсят и получат в даден момент на производството, което води до разрушаване, подходяща проверка на неговата пропорционалност в светлината на индивидуалните обстоятелства и само в изключителни случаи те могат да имат основателно твърдение, че разрушаването би било непропорционално при техните специфични обстоятелства.( Ivanova and Cherkezov,§§ 53-55)

Съдът констатира, че самата заповед за разрушаване не съдържа никакъв анализ на това дали ще засегне непропорционално жалбоподателката в светлината на нейните собствени конкретни обстоятелства, нито  има доказателства, че при издаването й  заместник-кметът на Куклен се е опитал да претегли целта, преследвана от заповедта му, спрямо индивидуалните обстоятелства на конкретния случай. Това не би било проблем, ако Административният съд бе анализирал обстойно същите въпроси. Вместо това той единствено се е задоволил да констатира, че социалните служби са били сезирани.

Този съд не е взел предвид всички фактори, които могат да повлияят на пропорционалността на намесата. Вярно е, че сградата не  е била годна за обитаване и е била разположена частично върху чужд имот, поради което заповедта е следвало да бъде изпълнена. Но съдът не се е опитал да изясни какви биха били рисковете за семейство с поне четири непълнолетни деца, които ще останат бездомни и какви действителни стъпки да се предприемат от страна на властите, за да осигурят гаранции, че жалбоподателката и нейните деца ще могат да намерят незабавно подходящо алтернативно настаняване.

Съдът признава, че забавянето на изпълнението на заповедта и опитите за преговори на властите с жалбоподателката установяват техните опити да потърсят балансиран подход към ситуацията. Но тези опити не са извършени в рамките на официалната процедура, включваща цялостен преглед на пропорционалността на намесата в светлината на нейните индивидуални обстоятелства (вж. Yordanova and Others v. Bulgaria, no. 25446/06, 24 April 2012, § 136; и Ivanova and Cherkezov, § 60). Нещо повече, не изглежда, че в хода на тези дискусии властите са предложили на жалбоподателката всеобхватно решение: единственото им определено предложение изглежда е било временно да настанят децата й в защитено жилище, управлявано от социалните служби.  Забавянето на изпълнението на заповедта за разрушаване, въпреки че несъмнено предлага известно отлагане на жалбоподателката, само по себе си не води до правилно решение на проблема, пред който е била изправена.

Въз основа на тези изводи Съдът достига до извода, че   е налице нарушение на член 8 от Конвенцията.

На жалбоподателката е присъдено обезщетение за неимуществени вреди.

……………………

ЧЛЕН 10 – СВОБОДА НА ИЗРАЗЯВАНЕ

(свобода на изразяване – необходим в едно демократично общество)

Zhablyanov v. Bulgaria (Application no. 36658/18), 27 june 2023

/липса на нарушение/

Делото засяга основно два въпроса по член 10 от Конвенцията. Първият е дали отстраняването на заместник-председател на българския парламент от поста му поради негови публични изявления може да се разглежда като „намеса“ в правото му на свобода на изразяване по смисъла на чл. 10 § 1, по-специално в светлината на естеството  на този пост. Вторият въпрос е дали това отстраняване, което се основава главно на изявление, оправдаващо „Народния съд“ – извънреден наказателен трибунал, действал  след установяването на комунистите на власт през периода  1944-48 г.,  може да се разглежда като отговарящо на изискванията на чл. 10 § 2, и по-специално – че е бил „необходим в едно демократично общество“ .

Жалбоподателят е бил народен представител   от листата на Българската социалистическа партия (БСП).  През януари 2018 г. той  е избран за един от петимата заместник-председатели на парламента  след номинация от БСП. През февруари 2018 г., след предложение от група народни представители от ГЕРБ, Парламентът го отстрани от поста заместник-председател.

Твърдяната  злоупотреба се отнася до три инцидента от  януари и февруари 2018 г. Първият е свързан с  пленарно обсъждане на договор между България и    Република Македония на 18 януари 2018 г., към който жалбоподателят отправя критика, че е  „мъртвороден“ и „измислица“.  Вторият е, че  в пленарно заседание, проведено на 1 февруари 2018 г., когато е предложено с  минута мълчание да се почетат жертвите на   комунистическия режим, в частност на  осъдените на смърт или дълги срокове лишаване от свобода от създадения „Народен съд“,той  многократно взема думата, като посочва, че в края на Втората световна война такива процеси са били провеждани в цяла Европа, за да се съдят сътрудници на Силите на Оста. По думите му трябва да се почетат и жертвите на фашизма и съпротивата. След предупреждение председателят изключва  микрофона на жалбоподателя.

Третият инцидент е по повод оповестена декларация на  БСП  от 13 февруари 2018 г. в знак на протест срещу провеждането на факелно шествие в памет на генерал-лейтенант Луков, убит в София от  партизаните на 13 февруари 1943 г. В нея  се провъзгласява  наред с другото, че „Народният съд“ е създаден след решение на Съюзническите сили и че това е било„необходимо и неизбежно правосъдие по време на война“. Малко след публикуването на декларацията пресаташето на партията уточнява, че партийното бюро не е одобрило нейния текст, а просто е поискало да бъде изготвена. Според някои медии декларацията е била съставена от жалбоподателя, който отрича  да я е написал, но по същество се съгласява със съдържанието й.

На 20 февруари 2018 г. 81 народни представители, основно от групата на ГЕРБ, предлагат жалбоподателят да бъде отстранен от поста на зам.-председател на Парламента поради многократно нарушаване на Правилника на народното събрание и дискредитирането на тази институция, позовавайки се на гореописаните три инцидента.На 21 февруари с мнозинство от 110 срещу 61 гласа (без участието на представителите на ДПС, които напускат преди гласуването залата), жалбоподателят е отстранен от поста си на зам.-председател.

На 2 март 2018 г. Конституционният съд е сезиран от 60 народни представители с искане да бъде обявено за противоконституционно решението на Народното събрание за отстраняването на жалбоподателя от поста му на зам.-предзседател, в което е посочено, че то противоречи на редица конституционни текстове и не съответства на Правилника на Народното събрание. С решение от 16 ноември 2018 г. ( № 16   по к. д. № 4/2018 г., обн. ДВ, бр. 95/2018 г.) Конституционният съд отхвърля искането. Той приема, че жалбоподателят систематично е злоупотребявал с правомощията си и този системен характер няма просто количествено измерение. Неговото твърдение за оправданото съществуване на Народния съд противоречи на закона от 2000 г., с който комунистическият режим в България е обявен за престъпен. Наред с това е установено, че жалбоподателят е нарушил и Правилника на парламента.

Съдът приема, че жалбоподателят е заемал поста си на зам.-председател като представител на своята политическа фракция, а не в лично качество и би могъл да бъде отзован по нейно искане. Той не е заемал поста по преценка на Парламента, но се е ползвал с известни гаранции за несменяемост спрямо парламентарното мнозинство. Обаче според Правилника на Народното събрание може да бъде отзован преди края на мандата си, само ако системно е злоупотребявал с правомощията си или не е изпълнявал задълженията си. Този въпрос е бил и в основата на дебата за неговото освобождаване. Съдът намира, че не се налага да се произнася по него, тъй като  дори и в случая да е била налице намеса в неговата свобода на изразяване,тя е  била оправдана. Той се спира на всеки един от трите инцидента в своя анализ.

По повод изявлението на жалбоподателя във връзка с обсъждания международен договор Съдът отбелязва, че то не е споменато в решението на Конституционния съд и не следва да бъде вземано предвид при оценката относно необходимостта от намесата в свободата му на изразяване.

Вторият инцидент  –  настояването на жалбоподателя да се почетат и жертвите на фашизма – е направено в деня, посветен на възпоменанието на жертвите на комунизма. Жалбоподателят е говорил като представител на политическата партия, която е била наследник на комунистическата партия, най-отговорна за създаването и функционирането на „Народния съд“. Той възхвалява политическото насилие, в което тази партия е участвала в миналото, осмива депутата  и оценката му за „Народния съд“, защитава работата на този трибунал и по същество  пренебрегва  всички хора, осъдени от него. Съдът дава оценка на същността и работата на този съд, позовавайки се на мотивите от решението на Конституционния съд. Това е бил трибунал, създаден и действащ в противоречие с най-елементарните изисквания за справедлив процес и се възприема в България като неразривно свързан с репресиите, извършвани от комунистическия режим. От това следва, че всяко категорично и цялостно оправдание на този съд може да се разглежда като противоречащо на основните ценности на Конвенцията Затова Съдът намира, че това изказване не заслужава повишената защита, която обикновено се предоставя на изразяването по въпроси от обществен интерес.

Що се отнася до третото твърдение, както мълчаливо се приема от мнозинството от Конституционния съд, жалбоподателят е автор на частта от декларацията, която оправдава „Народния съд“.  Европейският съд посочва, че  по принцип не   се произнася по въпроси, свързани с чисто исторически факти, но в случая възприемането на ролята на „Народния съд“ в историята на България е важно, за да се разбере значението на думите на жалбоподателя. През 90-те години на миналия век много присъди, постановени от „Народния съд“, са били отменени, тъй като, наред с другото, са били политически мотивирани и не са се основавали  на конкретни доказателства. Както българският  Върховен съд, така и Конституционният съд характеризират „Народния съд“ като извънреден трибунал, който противоречи на основните принципи на наказателното право и правосъдието и не отговаря на изискванията за справедлив процес. През 2000 г. законодателната власт приема и специален закон, осъждащ „Народния съд“ като инструмент за политически репресии (Закон за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен). За самия Съд всяко категорично и цялостно оправдание на такъв трибунал, което е било в противоречие с най-основните изисквания за справедлив процес, може да се разглежда като противоречащо на основните ценности на Конвенцията. Всъщност Съдът последователно е подчертавал важното място, което правото на справедлив съдебен процес заема в едно демократично общество.По отношение на този аспект на делото чл. 17 от Конвенцията играе важна роля при насочването на оценката за необходимостта от намеса в правото на жалбоподателя да направи изявление.

Изявлението на жалбоподателя няма нюанси, то не е направено в разгара на момента, а е в писмена форма и формулировката му по всичко личи, че е доста целенасочена и преднамерена. Следователно то е било в противоречие с демократичните ценности и не е заслужавало повишена защита.

Съдът отбелязва наред с това, че необходимостта от отстраняване на жалбоподателя от поста му следва да се прецени на фона на историята на България след Втората световна война и тоталитарния характер на комунистическия режим. Като се има предвид близката им история, държавите, които са преживели комунистически репресии и жестокости, имат специална морална отговорност да се дистанцират от тях. Липсата на подходящо разследване на тези жестокости и сравнително слабата обществена осведоменост за тях, отбелязани в Резолюция 1481 (2006) на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа, правят тази отговорност още по-неотложна в известен смисъл. Едва ли може да се каже, че твърденията за „Народния съд” в България са имали само историческо значение. Следователно изминалото време не е направило неуместна реакцията под някаква форма на  властите по повод  изявлението на жалбоподателя.

Що се отнася до тежестта на санкцията, Съдът отбелязва, че  това отстраняване не е имало дългосрочни последици за жалбоподателя, нито е довело до подобни последици за неговата политическа партия, която номинира друг заместник-председател на негово място.  По този начин ефектите от мярката са били предимно символични и не са имали дълготрайни последици за жалбоподателя, въпреки че се е стигнало до намаляване на заплащането му. Жалбоподателят не е загубил мандата си на депутат и не е бил възпрепятстван да разпространява възгледите си.

Така Европейският съд достига до извода, че в светлината на всички горепосочени фактори – естеството на спорните изявления, контекста, в който българските власти са реагирали на тях, и естеството на мярката, която са предприели в отговор – твърдяната намеса в правото на жалбоподателя на свободата на изразяване може да се разглежда като „необходима в едно демократично общество“. Решениеето му е, че жалбата, мащкар и допустима, е неоснователна и не е налице нарушение на чл. 10 от Конвенцията.

Решението е категоризирано във второ ниво по значимост.

……………………………..

чл. 10 (свобода на изразяване – необходим в едно демократично общество)

Mestan c. Bulgarie(Requête n^o 24108/15), 2 mai 2023

Жалбоподателят е  лидер на политическа партия, която се е  кандидатирала за участие в парламентарните избори през 2013 г. С наказателно постановление от 17 май 2013 г. на Областния управител на Сливен на жалбоподателя е наложена административна санкция от 2000 лв за това, че по време на предизборно събитие на 5 май с.г. до с. Ябланово е произнесъл реч на турски език, което е в разрез с чл. 133, ал. 2 на Изборния кодекс. След жалба районният съд в Котел приема, че изказването на жалбоподателя не е било съпроводено с превод на български език, но преценява, че следва да намали размера на глобата на 500 лв. Решението е оставено в сила от административния съд на гр. Сливен. В своите мотиви той изтъква, че използването на език, който не е официален по време на предизборни кампании, е в нарушение на Конституцията и не противоречи на чл. 10 от ЕКПЧ, тъй като свободата на изразяване не е абсолютна,  особено, когато се отнася за предизборни кампании. В досието се съдържат данни и за други администартивни санкции, наложени на жалбоподателя от областните управители на Кърджали, Пловдив, Варна и Великот Търново, но няма информация дали те са обжалвани и какъв е изходът от съдебните процедури.

В решението е представена освен националната правна рамка и приложимата практика на националните съдилища, но така също и актовете на Съвета на Европа, относими към този проблем, както и сравнително правен анализ на законодателствата на 37 страни членки на Съвета на Европа. Само в една от тях е установено на законодателно ниво задължение за  воденето на   предизборна кампания само на официалния/те език/ци, освен в Украйна.

Жалбоподателят повдига оплакване, че по отношение на него е бил нарушен чл. 10 от Конвенцията, тъй като му е била наложена санкция за това, че по време на предизборната кампания се е изразявал на турски език.

Европейският съд намира, че жалбата е допустима и че по българското законодателство не е предвидено да се използва такъв инструмент като индивидуалната конституционна жалба.

Съдът отбелязва, че не е призован да разглежда като цяло дали дадена държава трябва да разреши използването на език, различен от официалния език или езици по време на предизборни кампании, а по-скоро да прецени, когато съществува ограничение за такова използване, дали неговият обхват и начинът по който се прилага, са съвместими със стандартите по член 10.

Той констатира, че решението на властите представлява намеса в упражняването на правото на свобода на изразяване на жалбоподателя, която е предвидена в закона и като цяло би могло да се приеме, че то преследва легитимните цели  – за предотвратяване на безредици и защита на правата на другите. Основният въпрос, който е в центъра на жалбата е, дали предприетата мярка е била „необходима в едно демократично общество“.

Тъй като езиковата политика на договарящите държави  е повлияна от множество фактори от историческо, езиково, религиозно и културно естество,  е изключително трудно, ако не и невъзможно, да се намери общ знаменател. Следователно Съдът приема, че свободата на преценка, предоставена на държавните органи в тази сфера, е особено широка в определен контекст. В едно демократично общество обаче правото на свобода на изразяване и правото на свободни избори съгласно чл. 3 от Протокол № 1 са взаимозависими и първото трябва да се разглежда в светлината на второто. Свободата на словото е от съществено значение за осигуряването на „свободното изразяване на мнението на хората при избора на законодателна власт“. Поради тази причина е особено важно в периода преди изборите мненията и информацията от всякакъв вид да бъдат разрешени да циркулират свободно. В контекста на политическия дискурс и изборите свободата на преценка, предоставена на държавите, е ограничена, особено в навечерието на избори или референдуми, когато демократичните залози са най-високи. Поради това ограниченията върху свободата на политическите партии да изразяват мнението си са обект на строг конрол.

Съдът констатира, че чл. 133 от Изборния кодекс императивно забранява използването на друг освен на официалния български език в предизборните кампании и по този начин не оставя никакво място за преценка на съдилищата и те не могат да осъществят един адекватен съдебен контрол. Абсолютният характер на забраната се установява и от прегледа на съдебната практика. (§59)

Съдът  приема, че всяка държава може да въведе известни ограничения в използването на езиците по време на предизборните си кампании, обаче регламентацията на абсолютна забрана за използването на неофициален език под страх от административна отговорност не е съвместима с основополагащите ценности на едно демократично общество, към които се отнася и свободата на изразяване, гарантирана от чл. 10. Още повече, че това е бил матерния език на самия жалбоподател, а голяма част от по-възрастният електорат е разбирал по-добре именно този език, отколкото официалния. Отчитайки спецификата на обстоятелствата в този електорален контекст и факта, че свободните избори са немислими без свободен обмен на мнения и политическа информация, Съдът приема, че правото на дадено лице да съобщава своето мнение или политически идеи и правото на другите да получат такава информация би било бизсмислено, ако възможността за използването на език, способен правилно да предаде тези идеи, е възпрепятствана от заплахата за санкция, макар и от административно естество. Съдът обръща внимание, че само украинският и българският ИК съдържат подобна абсолютна забрана и че тази норма е била критикувана от Венецианската комисия и ОССЕ, които констатират, че така малцинствата се лишават от възможността за ефективно участие в обществения живот чрез избори. Препоръките и становищата на компетентните международни органи отбелязват и  важността да се позволи на кандидатите от малцинствените групи да използват майчиния си език в предизборната кампания, за да се гарантира на лицата, принадлежащи към тези групи, достъп до избори наравно с останалите граждани.

Тези съображения са в съответствие с ценностите на „демократичното общество“, насърчавани от Съда. В контекста на настоящото дело Съдът подчерта значението на плурализма, толерантността и защитата на малцинствата в едно демократично общество и отбеляза, че уважението към малцинствата, далеч не отслабва демокрациите, може само да ги направи по-силни.

В светлината на гореизложеното Съдът достига до извода, че  въпреки свободата на преценка, предоставена на националните власти, въпросната забрана не съответства на належаща социална необходимост и не е пропорционална на легитимните цели, посочени в член 10 § 2. Съответно намесата произтичаща от забраната, установена в Изборния кодекс, в сила към съответния момент, не може да се счита за „необходима в едно демократично общество“.

Поради това е налице нарушение на чл. 10 от Конвенцията.

На жалбоподателя е присъдено обезщетение за неимуществени вреди.

………………………

ЧЛЕН 14  ЗАБРАНА ЗА ДИСКРИМИНАЦИЯ

чл. 14(липса на адекватна защита срещу жени – жертва на домашно насилие)+ чл.3(забрана за нехуманно и унизително третиране – материални и процесуални аспекти)

A.E. v. Bulgaria (Application no. 53891/20), 23 May 2023

Жалбоподателката по време на събитията е била на 15 години. След смъртта на баща й през 2018 г. тя е била в конфликтни отношения с майка си и започва връзка с 23-годишен младеж – Д.М. През април 2019 г. заживява в неговата къща на село. По думите й приятелят й редовно я биел. Вечерта на 8 септември 2019 г. той й нанася побой, след който тя  търси  медицинска помощ. Прегледана е в спешно отделение от съдебен лекар, който в медицинското си заключение описва всички нейни наранявания и посочва, че А.  е получила травматични увреждания (хематоми и натъртвания по главата, врата и тялото), които биха могли да бъдат причинени по описания от нея начин  и да са й причинили болка и страдание. На 10 септември майката подава сигнал до социалните служби, че дъщеря й е била бита от Д.М. На 26 септември социалните служби  уведомяват  прокуратурата за извършено престъпление спрямо непълнолетно лице, описвайки горния инцидент, както и няколко по-ранни побоища, и са поискали образуване на досъдебно производство. В писмото е посочено, че в случая са извършени няколко престъпления срещу момичето – опит за убйство по чл. 115, тъй като  Д.М. е съборил А.Е. на пода, натискал е врата й с ръце, което се доказва от белезите по шията й. Освен това данните сочат и за престъпление по чл. 187 НК – малтретиране на непълнолетно лице, намиращо се под грижите на Д.М. Наред с това той е живеел на съпружески начала с лице под 16 г., което е и престъпление по чл. 191 от НК. Районният прокурор на Костинброд  разпорежда на полицията извършването предварителна проверка, след което отказва да образува досъдебно производство, като намира, че  извършеното престъпление представлява лека телесна повреда и то се преследва по частен път. Жалбите до по-горните прокурорски инстанции са оставени без уважение.

Жалбоподателката повдига оплакване по чл. 14 във връзка с чл. 3 основно поради това, че  неуспехът на властите да й осигурят защита  както по закон, така и на практика, произтича от по-широката институционална толерантност към домашното насилие и от безразличието им в такива случаи, които безспорно засягат жените повече от мъжете. Правителството оспорва тези твърдения.

Съдът отбелязва, че това е трето по ред дело срещу България, в което установява нарушение на Конвенцията, произтичащо от реакцията на властите по повод актове на домашно насилие срещу жени.(останалите две са  Bevacqua and S. v. Bulgaria, no. 71127/01, 12 June 2008; Y and Others v. Bulgaria, no. 9077/18, 22 March 2022– бел. моя, Св.М.) При липсата на официални статистически данни той взема предвид информацията, предоставена от жалбоподателката, че в България преобладаващият брой жертви на домашно насилие са жени и   техният брой е най-висок в Европейския съюз. Според Съда жалбоподателката е представила очевидно доказателство, че като жена жертва на домашно насилие е била в неравностойно положение, което е изисквало действия от страна на властите, за да компенсира неблагоприятната ситуация, свързана с нейния пол в този контекст. Правителството обаче не е показало какви конкретни политики са насочени към защита на жертвите на домашно насилие и наказване на нарушителите.

Съдът преценява, че съответните законови разпоредби, разгледани в настоящия случай, не са в състояние да отговорят адекватно на домашното насилие, на което по-голямата част от жертвите в България са жени. Въпреки че не може да се каже, че българското законодателство изобщо не е успяло да се справи с проблема с домашното насилие, начинът, по който са формулирани законовите разпоредби, оценени в настоящия случай и тълкуванието на съответните власти са лишили редица жени, жертви на домашно насилие, от официално наказателно преследване и по този начин – от ефективна защита. Подчертавайки, че не е в правомощията му да се произнася дали дадена държава трябва да ратифицира международен договор или не, тъй като това е политическо решение, той отчита все пак, че  отказът  да се ратифицира Истанбулската конвенция би могъл да се разглежда като показател за нивото на ангажимента на българските власти за ефективна борба с домашното насилие.

Гореизложеното е достатъчно за Съда да заключи, че властите не са опровергали първоначалното твърдение за общата институционална пасивност по въпросите, свързани с домашното насилие в България. Според представените статистически данни жените са продължили да страдат непропорционално от домашно насилие и властите не са показали, че са се ангажирали адекватно с проблема. Ето защо не се налага жалбоподателката да доказва, че тя лично е била обект на предразсъдъци от страна на властите. С оглед изложеното Съдът установява нарушение на чл. 14 във връзка с чл. 3.

Установено е и нарушение на чл. 3 в неговите материални и прочцесуални аспекти.

На жалбоподателката е присъдено обезщетение за неимуществени вреди.

Жалбата е класифицирана във второ ниво по значимост.

………………………………

чл. 14 във вр. с чл. 2 от Протокол 1 (забрана за дискриминация във връзка с правото на образование на лица с увреждания)

T.H. v. Bulgaria (requête no 46519/20),11 avril 2023

Жалбата е класифицирана във второ ниво по значимост.

Жалбоподателят, г-н T.H., е български гражданин, роден през 2004 г. и живее в София . През 2011 г., когато достига училищна възраст, той е записан в близкото до дома му основно училище след като се явява на изпит през пролетта на същата година. В изготвения доклад от комисия, включваща психолог, логопед, психиатър и класен ръководител към началото на учебната година, е отбелязано, че готовността му за училище е гранична. По-специално тя се изразява в поведенчески проблеми и когнитивни дисфункции и се прогнозира, че те ще се задълбочават. През октомври родителите се споразумяват, че с детето ще работи безплатно педагогически съветник, за да го улесни в обучението му. До края на първия срок те се срещат трикратно с него, като при една от срещите той изразява мнение, че родителите не възпитават правилно детето си. През март 2012 г., след допълнителното влошаване на успеваемостта му и на адаптирането към училищните правила, се провежда заседание на училищната  комисия за превенция на противообществените прояви с участието и на родителите, на която директорът се изказва, че жалбоподателят е имал лоша репутация още от детската градина, поради което доста родители са отписали децата си от училището след като са разбрали, че той ще учи там. През същия месец постъпват оплаквания от много родители от поведението на жалбоподателя по отношение на техните деца, изразяващо се в обиди, нападения, рязане на косите им с ножица, увреждане на вещи.

Родителите на жалбоподателя също подават сигнал за побой над сина им. Те сезират Отдела за закрила на детето и   молят за съдействие, защото се опасяват, че детето им не е в безопасна среда в училището. Отделът ги насочва към неправителствена организация, специализирана  в рехабилитация, консултиране и психотерапия /Фондация „Анимус“/. По нейна инициатива е проведена среща през април 2012 г. с участието на родителите, представители на училището и на НПО. На нея учители разказват, че жалбоподателят е проявявал агресия към свои съученици и често е плачел в училище. Училищният психолог отбелязва, че детето е емоционално и социално незряло и отдава това на пропуски в семейството. Психологът на НПО изразява становището си, че при наличието на тези проблеми детето е  следвало да бъде насочено към преглед от специалист, за да се диагностицират неговите преблеми, вместо да се приписват те на семейството и на погрешни възпитателни методи от страна на родителите.

На проведено заседание на педагогическия съвет през май 2012 г. е взето решение жалбоподателят да бъде наказан с последно предупреждение за изключване поради неговото агресивно поведение към съучениците му, неспазването на училищните правила и разтройването на учебния процес. През лятото психолози от „Анимус“  продължават да работят с жалбоподателя   и го насочват за преглед към    детската психиатрична клиника. На 27 септември 2012 г. лекарите  поставят диагноза, че жалбоподателят има разстройство с дефицит на вниманието и хиперактивност и му издават медицинско свидетелство, в което се посочва, че  е със  специални образователни потребности /СОП/. Родителите информират директора на училището и представят медицинския документ. Скоро след това дисциплинарното наказание на жалбоподателя е отменено. По инициатива на „Анимус“ е проведена нова среща.  Бащата  изразява становище, че класният ръководител проявява агресия към сина му и предлага той да бъде преместен в съседния клас, където учителката се отнася с по-голямо разбиране към децата със СОП. Това предложение жалбоподателят да бъде преместен в друга паралелка не е прието от директора. Като алтернатива последният предлага  жалбоподателят да премине към индивидуална форма на обучение и само през междучасията да бъде заедно с другите деца, тъй като политиката на училището била да има само по едно дете със СОП в  клас . След жалба на бащата през октомври 2012 г. Регионалният инспекторат по образование препоръчва детето да следва интегрирано обучение в училище, като бъде подпомагано от ресурсен учител, логопед и психолог. Препоръката е предоставена на директора от родителите. През ноември по искане на майката на детето е назначен ресурсен учител, който да работи съвместно с екип от психолог, логопед и класния ръководител.

В жалбата са описани редица инциденти в училище между жалбоподателя и негови съученици или учители, при които и двете страни представят противоречива информация за случилото се. Много родители депозират повторно жалби срещу поведението на жалбоподателя.

На 4 февруари 2013 г. лекари от  детската психиатрична клиника  препоръчват на жалбоподателя да прекъсне обучението си за остатъка от учебната година, тъй като посещението на училище не е положително за неговото личностово развитие. Същевременно обаче е отбелязано, че би било от полза  за него да не прекъсва връзката си с училището и да продължи да има часове с ресурсен учител там.  За да предотвратят по-нататъшно влошаване на психическото му състояние и благополучие, на 12 февруари 2013 г. родителите на жалбоподателя отправят искане   до директора   да преустановят обучението  на детето  до края на учебната година. На 14 февруари 2013 г., директорът издава заповед, с която разрешава спиране на обучението на жалбоподателя по медицински причини.  През май 2013 г. експертна комисия към ДАЗД   издава задължително предписание на директора на училището. Констатирано е, че в заповедта от 14 февруари е незаконосъобразна, тъй като образованието до 16 – годишна възраст е задължително, а   училищното ръководство е прекъснало обучението на жалбоподателя без да гарантира, в нарушение на приложимия закон, че той може да продължи в индивидуално съобразен формат. На директора е разпоредено да изготви и предложи в писмена форма на родителите на жалбоподателя индивидуална програма, която да отговаря на неговите специфични нужди.  Родителите сезират и омбудсмана В свое писмо до тях от 7 юни 2013 г. той ги информира, че извършеното разследване от неговия екип е установило,  че не са били  положени усилия за интегрирането на детето в образователната среда. Омбудсманът е информирал министъра на образованието за ситуацията и е поканил служителите на министерството да проведат независимо и задълбочено разследване.   По искане на родителите детето е премествано неколкократно в други училища. От втория срок на учебната  2014/2015   година то продължава обучението си в едно и също училище и завършва основното си образование .

Междувременно през август 2013 г. бащата на жалбоподателя завеждат дело пред Комисията за защита от дискриминация (КЗД) от негово име.  В решение от 17 март 2015 г. тричленен състав на Комисията установява, че неуспехът на класния ръководител да интегрира жалбоподателя в училищната среда го е поставил в по-неблагоприятно положение в сравнение с другите деца. Наред с това като е наложил дисциплинарно наказание на жалбоподателя и след това е допуснал прекъсване на обучението му, директорът  го е дискриминирал на същото основание. Решението е подписано с особено мнение от един от членовете на състава, който намира, че жалбоподателят не е бил дискриминирлан нито от класния си ръководител, нито от директора на училището. Това решение е прогласено за нищожно от Административния съд на София град /АССГ/ поради процесуални нарушения и делото е върнато за ново разглеждане от петчленен състав. С   решение от  21 декември 2017 г. новият състав на КЗД  не  констатира дискриминация. В мотивите е посочено, че ръководството на училището е положило всички възможни усилия да улесни интеграцията на жалбоподателя  в  училище и да му осигури достъп до образование, но не е срещнало съдействие от страна на родителите. Вярно е, че жалбоподателят попада в особено уязвима категория, но училището се е опитало да положи специални грижи за него с оглед изравняване на възможностите му за образование. Законите, забраняващи дискриминацията, нямат за цел да поставят непреодолими пречки пред нормалното функциониране на обществените институции. Поведението на жалбоподателя е било деструктивно и е застрашило благосъстоянието на другите деца и ако то  не е било санкционирано, то това би поставило останалите членове на обществото в по-неблагоприятно положение, въпреки че спазват правилата. Следователно личният интерес на жалбоподателя поведението му да бъде толерирано би надделял над обществения интерес останалите деца да бъдат необезпокоявани.

Решението е обжалвано пред АССГ. Съдът отхвърля жалбата като неоснователна. В своето решение от  19 юли 2019 г. той отбелязва, че жалбоподателят е показал трудности с адаптирането си  още от самото начало на постъпването си в училище, не се е научил да спазва дисциплината, проявявал е агресия към съучениците си и е застрашил тях и себе си.

Не е установено, че училището е третирало другите деца, които нямат СОП, по-благоприятно от жалбоподателя в идентични случаи, когато те са показали незачитане на училищната дисциплина или на достойнството на своите съученици или учители. Оплакването на жалбоподателя е относно еднаквото прилагане на закона в сравними ситуации. Но приложимото право не изисква по-благоприятно третиране на жалбоподателя поради неговите специални нужди. Точно обратното, такава разлика в третирането би представлявала дискриминация от страна на училищните власти по смисъла на член 29 (2) от ЗЗД. Не е доказано и оплакването   на жалбоподателя, че е бил дискриминиран и чрез лишаване от образование, тъй като веднага след като  е бил диагностициран като дете със СОП, на родителите  е била предложена възможност той да следва индивидуална образователна програма, което те отхвърлят. И накрая, заповедта на директора, позволяваща спиране на обучението на жалбоподателя, не е нарушила правото му на образование, тъй като е издадена въз основа на медицинска препоръка и след изричното искане на родителите.

Това решение е оставено в сила от Върховния административен съд с решение от 14 януари 2020 г. Той отбелязва, че АССГ е приложил правилно закона и е стигнал до точното заключение, че не е имало дискриминация срещу жалбоподателя.

Пред Европейския съд е повдигнато оплакване по чл. 14 от Конвенцията във връзка с чл. 2 от Протокол 1 (право на образование) в два аспекта: а/ че класният ръководител и директорът  в първото училище са го тормозили и са се отнасяли с него непрофесионално   и б/че те не са успели да организират обучението му по начин, съобразен със специалните му образователни потребности.

Съдът припомня, че основните принципи, приложими във връзка с прилагането на чл. 14 в светлината на чл. 2 от Протокол 1 относно образованието на лица с увреждания, са изложени в редица негови  решения (Çam v. Turkey (no. 51500/08, §§ 52-54 and 64-67, 23 February 2016), Sanlisoy v. Turkey ((dec.), no. 77023/12, §§ 58-61, 8 November 2016), Enver Şahin v. Turkey (no. 23065/12, §§ 52-55 and 60-61, 30 January 2018). Той намира за целесъобразно да направи преценка на всяко едно от оплакванията на жалбоподателя самостоятелно, макар че те са свързани помежду си.

Анализът започва с отговор на въпроса дали жалбоподателят е бил  третиран по-наблагоприятно от другите ученици във връзка с неговото увреждане и ако това е несъмнено така, било ли е оправдано това. Съдът преценява, че е налице твърдение за пряка дискриминация. Според него е очевидно, че поведението на жалбоподателя в училище и свързаните с това инциденти  със съучениците  са предизвикали редица реакции от страна на класния ръководител и директора. Въпросът е дали във всеки от тези случаи тези реакции са имали или не обективно и разумно оправдание. Макар и да е имало някои индикации за поведенческите проблеми на жалбоподателя още преди началото на първи клас, както класният му ръководител, така  и директорът са   били уведомени  за характера на   неговите разстройства едва през октомври 2012 г. – т.е. през втората учебна година. Всички действия, предприети до този момент са били оправдани с оглед поведението на жалбоподателя и не са неразумни по оценката на Съда. Включително и дисциплинарната санкция, която директорът налага на жалбоподателя през май 2012 г., е предизвикана от значителен брой случаи на лошо поведение от него в клас и по-специално  – на прояви на агресия от негова страна към други ученици и учители. Тя  е била предшествана от продължителни неформални усилия за справяне с поведението на жалбоподателя. Наказанието по своя характер е и сравнително леко, тъй като се изразява в просто предупреждение, че той ще бъде преместен в друго училище, а наред с това е отложено до началото на следващата учебна година. След получаване на медицинското удостоверение тази санкция веднага е отменена и няма никакви последици за жалбоподателя, поради което не може да се разглежда като непропорционална. Що се отнася до твърденията за системен тормоз на жалбоподателя от неговия класен ръководител, Съдът припомня, че не е негова задача да ревизира констатациите на националните власти, а както КЗД, така и АССГ, които са изслушали много свидетели и са се запознали с други материали, са отхвърлили това оплакване. Той не приема и че заповедта, издадена от директора,  за прекъсване обучението на жалбоподателя, е неразумна и неоправдана стъпка, защото тя е последица от представената медицинска препоръка. Заключението на Съда е, че по  първият аспект  оплакването за нарушение на  чл. 14 е необосновано.

Относно втория аспект той отбелязва, че макар и да научават за поставената диагноза на жалбоподателя едва през втората учебна година, още преди постъпването на жалбоподателя в първи клас както класният ръководител, така и директорът са били наясно  с поведенческите проблеми на момчето и са предприели необходимите стъпки – проведена е среща с бащата преди началото на учебната година, определен е педагогически  съветник на детето. На този етап никоя от двете страни не е била наясно относно точното естество на разстройството и стъпките, които трябва да се предприемат.

След поставената диагноза са предприети редица мерки от директора, за да  се съобразят със специалните потребности на жалбоподателя. Определен му е ресурсен учител, сформиран е екип от специалисти, предложен е план за индивидуално обучение, макар че той не е приет от майката, но след отхвърлянето му от родителите директорът не настоява да се пристъпи към изпълнението му. Вярно е, че не е прието искането детето да бъде преместено в друг клас, но то е обосновано с оглед политиката на училището  да има само по едно дете със специални образователни потребности в клас и защото е получен съвет, че предизвикателното поведение на жалбоподателя няма да се промени в училищната среда, независимо от личността на неговия учител и неговите съученици. Според Съда тези деликатни и силно специфични оценки могат да се разглеждат като попадащи в полето на преценка на училищните власти. Нещо повече, както се установява в хода на производството пред АССГ,  в училището, което жалбоподателят посещава впоследствие и от което изразява пълно задоволство,  той е следвал индивидуален образователен план за известно време и комбиниран план за един срок, като е посещавал само уроци по спорт и изкуство с останалите ученици, а преподаването по други предмети е било индивидуално. Съдът приема извода на АССГ, че в известна степен вината е и на родителите, които като се противопоставят на  мерките, предложени от училището и като настояват, че всички проблеми произтичат изключително от отношението на директора, класния ръководител, училищния персонал като цяло и други ученици, застрашават отношенията между засегнатите страни. Той заключава, че нито директорът, нито класният ръководител са пренебрегнали увреждането и специфичните образователни нужди на жалбоподателя. При разработването на корекционните мерки те са били затруднени да балансират между неговите интереси и тези на неговите съученици. Съдът подчертава, че чл. 14 от Конвенцията изисква разумно приспособяване, а не всякакви  възможни корекции, които биха могли да бъдат направени, за да се облекчат несъответствията, произтичащи от нечие увреждане, независимо от техните разходи или практическите аспекти . Ето защо крайният извод е, че не е било допуснато нарушение на чл. 14 във вр. с чл. 2 на Протокол 1.

………………………

ПРОТОКОЛ 1

Чл. 1 от Протокол 1 – право на мирно ползване на собствеността

чл. 1 от Протокол 1(контрол върху ползването на собствеността – отнемане на незаконно придобито имущество)

Zagorska v. Bulgariа (Application no. 53285/15), 24 october 2023

Решение на Комитет

Решение, подобно на делото  Todorov and Others v. Bulgaria

Жалбата е по повод отнемане на имущество поради предполагаеми облаги от престъпление  в производство по Закона за отнемане на облаги от престъпна дейност от 2005 г. През 2008 г. жалбоподателката е осъдена за присвояване на 43 345 евро – собственост на сдружение, оглавявано от нея. В хода на наказателното  производство тя възстановява присвоената сума. Във връзка с образуваното наказателно производство Комисията за разкриване на облаги от престъпна дейност извършва проверка на доходите й за периода 1985-2008 г. и отправя искане за отнемане на 108 067 лв, налични по банковите й сметки. Сумата е призната за дължима с окончателно решение на ВКС от 25.06.2015 г. Националните съдилища установяват, че банковите сметки на жалбоподателката са открити приблизително по същото време, когато е извършено присвояването (между 2005 и 2007 г.), че тя не е имала достатъчно законни приходи, за да оправдае притежаването на такава парична сума, а нейните разходи са надвишавали законните й доходи и   не е опровергана презумпцията за престъпния произход на парите.

Оплакванията на жалбоподателката са за нарушение на чл. 1 от Протокол 1 на две основания. Първото е, че на практика тя е била осъдена два пъти да върне една и съща сума, предмет на престъплението.

Съдът препраща към водещото си решение, относимо към гражданската конфискация по закона от 2005 г., приложен и в настоящия случай – Todorov and Others v. Bulgaria (nos. 50705/11 and 6 others, 13 July 2021). В него той устновява  някои потенциални недостатъци на този закон и на начина, по който е бил прилаган. Съдът подчертава  комбинирания ефект от широкия обхват на   приложението му – по отношение на предикатните престъпления и по отношение на периодите, за които се проверяват приходите и разходите на обвиняемите, трудностите за обвиняемите да докажат това, което съдилищата считат за „законосъобразен“ доход  през такъв период, белязан освен това от инфлация и икономически промени, и презумпцията, че всеки актив, за който не е доказано, че е имал „законен“ произход, е облага от престъпление (вж. Todorov and Others, §§ 200-209). Според Съда, макар и тези недостатъци да не са достатъчни, за да бъде прието, че конфискацията по закона от 2005 г. протоворечи на чл. 1 от Протокол 1, те със сигурност налагат значителна тежест върху ответниците в производствата по отнемане на имущество. Поради това като противовес е от решаващо значение националните съдилища да съберат доказателства   относно престъпното поведение, от което са произлезли активите, за които се иска конфискация и да установят причинно-следствена връзка между тях и всяко подобно поведение (пак там, §§ 210-215). Прилагайки тези изисквания към конкретните случаи, разгледани във водещото решение, Съдът установява нарушение на член 1 от Протокол № 1 в тези от тях, по които националните съдилища не са успели да обосноват съществуването на причинно-следствената връзка, дефинирана по-горе, и е разпоредил конфискация, разчитайки единствено на презумпцията, съдържаща се в Закона от 2005 г., че всеки актив, за който не е доказано, че е имал „законен“ произход, е облага от престъпление (пак там, §§ 217-250).

В настоящия случай за Съда е важно, че жалбоподателката е възстановила парите, които е присвоила и не се твърди, че тя по друг начин се е облагодетелствала от предикатното престъпление или че е участвала в каквато и да е друга престъпна дейност след това. Въпреки констатацията на националните съдилища, че тя е депозирала пари по банкови сметки приблизително по същото време, когато е извършила предикатното престъпление, те изглежда не са отчели правилно факта, че присвоените пари са били върнати и предикатното престъпление не е донесло финансова облага. Следователно, националните съдилища не са обосновали конфискацията в съответствие с изискванията на чл. 1 от Протокол 1. Поради това е установено нарушение на този текст.

Второто оплакване е за осъждането на жалбоподателката да заплати разноски за съдебното производство в хода на гражданската конфискация в общ размер на 3841 лв., макар че Комисията не е имала правно основание да претендира отнемането на суми по банковата й сметка. Съдът отбелязва най-напред, че осъждането за заплащане на разноски е   основано на националното законодателство, съгласно което загубилата страна заплаща разноски на спечелилата. Наред с това оплакването е не по повод размера, а относно основателността на самото осъждане.  Европейският съд отбелязва, че макар и да е установил нарушение на чл. 1 от Протокол 1  по повод гражданската конфискация на нейното имущество, то това е нарушение от процесуално естество, тъй като той критикува неспособността на националните съдилища да докажат, че отнетите от жалбоподателката суми са облаги от престъпление. Той не е стигал до заключение по същество. Жалбоподателката все още има възможност да поиска възобновяване на производството за отнемане на имущество въз основа на настоящото му решение, с което е установено нарушение на чл. 1 от Протокол 1 на осн. чл. 245, алз 3 и чл. 309, ал. 2 от ГПК. На настоящия етап обаче той не вижда причина да заключи, че присъдените разноски в тежест на жалбоподателката са били неоправдани само поради това, че конфискацията е била неоправдана. Поради това второто оплакване по чл. 1 от Протокол 1 е отхвърлено като явно необосновано на осн. чл. 35, §§ 3а и 4 от Конвенцията.

На жалбоподателката е присъдено обезщетение за неимуществени вреди.

………………..

чл. 1 от Протокол(мирно ползване на собствеността, непропорционално отнемане на имущество като незаконно придобитo без да се уточни забраненото поведение, довело до придобиването му)

Yordanov and Others v. Bulgaria(Applications nos. 265/17 and 26473/18),26 september 2023

Жалбите са свързани с оплаквания за непропорционална намеса в правото на мирно ползване на собствеността по чл. 1 от Протокол 1 във връзка с отнемането на имущество на основание Закона за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество от 2012 г.

Фактите по първата жалба са следните.

През 2008 г. жалбоподателят лично или чрез своя фирма, чийто едноличен собственик е, закупува недвижими имоти на обща стойност от 496 хил. лв. Данъчните власти изискват информация за източника на средствата и той представя митническа декларация, че законно е внесъл сумата. Впоследствие от него са изискани документи за източника на средствата и жалбоподателят представя документи, удостоверяващи, че между 2005 и 2008 той е придобил средствата в Белгия, където е живял преимуществено. По-късно се установява, че част от документите са неистински. Установено е, че на този етап жалбоподателят не е заплащал данъци в Белгия.

С присъда на Търговищкия окръжен съд от 20 ноември 2012 г. жалбоподателят е осъден за това, че не е подал данъчна декларация за 2008 г. и е представил неистински документи пред фискалните власти, като по този начин е избегнал плащането на около 90 000 лв. Тъй като в хода на процеса сумата е изцяло платена, той е освободен от наказателна отговорност и е осъден да заплати глоба от 4000 лв.

През 2013 г. Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество  започва производство по Закона от 2012 г. срещу жалбоподателя, съпругата му и дружеството, чийто едноличен собственик е той. Тя разследва техните приходи и разходи за периода 2003 г. –  2013 г. През март 2014 г. Комисията внася в съда искане за отнемането на  апартамент, няколко превозни средства, парични суми в банкови сметки, стойността на дяловете в компании, които са тяхна собственост, както и множество притежавани от тях парцели и паричната равностойност на други парцели, закупени от тях и впоследствие препродадени на трети лица.Няма данни за общия размер на имуществото,за което е направено искането.

Молбата на Комисията е удовлетворена от  националните съдилища (с решение на Търговищкия окръжен съд от 26 юни 2015 г., решение на Варненския апелативен съд от 10 февруари 2016 г. и определение на ВКС  от 23 юни 2016 г., с което жалбата не е допусната до касация).

На националните съдилища е предоставена   информация, изпратена от белгийските власти по процедура за правна помощ, че жалбоподателят е бил разследван в Белгия за трафик на хора, пране на пари и нарушения на данъчното законодателство. През 2011 г. той е признал пред белгийски орган, че е използвал „незаконни приходи“ от подобни дейности за придобиване на превозни средства и недвижимо имущество в България. Българските съдилища приемат, че няма индикации жалбоподателят да е бил официално обвинен или осъден в Белгия и следователно не е доказано, че той е участвал в незаконни дейности. В хода на производството е установено, че през разглеждания период жалбоподателят и съпругата му са имали доста малък доход от законни източници, а твърденията им, че са получили като подарък от брата на жалбоподателя сумата от 900 хил. лв в периода 1999-2007 се удостоверяват единствено от показанията на самия брат.  Жалбоподателят и съпругата му са посочили и  че са получавали възнаграждение като управители на няколко притежавани от тях компании в Белгия, както и дивиденти. Но тези твърдения не се основават на писмени доказателства (записи в счетоводни книги), а само на свидетелски показания.  Жалбоподателят и съпругата му са подали данъчни декларации за доходи в България и Белгия, като са декларирали значителни доходи за периода 2006-2013 г., но това е направено едва през 2014 г., след образуване на производството за отнемане на имущество и не доказват реални доходи или неговия законен произход. Колкото до обстоятелството, че  през 2008 г. жалбоподателят и съпругата му са внесли в България и декларирали  340 000 евро, за които се твърди, че са получени от икономически дейности в Белгия, съответните документи, установяващи какъв би могъл да бъде законният произход на тази сума, вече са били установени като фалшиви в съдебното решение от 20 ноември 2012 г., осъждащо жалбоподателя. Установено е, че има голямо несъответствие между изразходваните суми през проверявания период и законно установените приходи на жалбоподателите. Така съдилищата стигат  до извода, че имуществото, за което се иска отнемане, е придобито с неправомерно получени доходи.

На възражението на жалбоподателя, че не е установена връзка между престъплението, за което е осъден, и имуществото, за което се иска конфискация, както апелативната, така и касационната инстанция  отбелязват, че според закона от 2012 г.  не е необходима такава връзка.  Всяко установяване на престъпна дейност е само отправна точка, позволяваща на Комисията да започне разследване, но предпоставките за реалното отнемане са „откъснати“ от наказателното производство и неговия резултат.

Жалбоподатели по втората жалба са съпрузи и еднолично дружество с ограничена отговорност, което е тяхна собственост.

С присъда на Разградския окръжен съд от 26 март 2014 г първава жалбоподателка е осъдена за две престъпления. Първото е за това, че не е декларирала доходи, получени от чужбина в периода 2008 г. – 2013 г. чрез Western Union и Money Gram  от лица, живеещи в чужбина, на обща стойност около 163 000 евро (EUR) и е избегнала заплащането на данък върху доходите на обща стойност от 52 317  лева (BGN).  Второто престъпление е ,че между 2008 г. и 2011 г., използвайки неистински документи, тя е получил неправомерно 2300 лв.   детски надбавки  без да има право на това. Тази сума е била върната от нея междувременно.

Тъй като престъпленията, извършени от първата жалбоподателка попадат в обхвата на    Закона от 2012 г., през 2014 г. Комисията образува производство срещу тримата жалбоподатели, като проверява финансовото им състояние между 2004 г. и 2014 г. През 2015 г. подава иск срещу тях за отнемане на следното имущество: апартамент в Разград и няколко парцела, някои от които с построени върху тях сгради; парични суми, получени от продажбата на други парцели и лек автомобил; стойността на дяловете на втория жалбоподател в дружеството и паричните вноски в дружеството от негова страна; парични суми, вложени от първия и втория жалбоподател в множество банкови сметки; парична сума, равняваща се на остатъка от 163 000 евро, получени от първата жалбоподателка, а именно минус инвестициите в активите, описани по-горе, за която се твърди , че е   „неустановен произход“. Общата стойност на имуществото, за което се иска отнемане, е 535 624 лв. (според искането на самата Комисия).

С решение от 19 октомври 2019 г. Разградският окръжен съд отхвърля молбата за отнемане, като по-специално установява, че 163 000 евро, получени от първата жалбоподателка, не са незаконно придобито имущество. На 24 февруари 2017 г.   Варненският апелативен съд отменя  решението  и уважава изцяло молбата, приемайки, че има голямо несъответствие между приходите и разходите на жалбоподателите. Основният въпрос по делото е дали парите, получени от първата жалбоподател – общо 163 000 евро – могат да се считат със законен произход. Жалбоподателите твърдят, че парите са от подаръци, някои от които по повод сватби и други семейни тържества, както и от заеми. Въпреки това Варненският апелативен съд не приема, че те имат законен произход.Самата констатация на данъчните власти, че парите са облагаем доход, не може да докаже такъв произход според съда. Поради това се приема, че активите подлежат на отнемане. ВКС не допуска до касация жалбата на касаторите с определение от  6 декември 2017 г.

В своето решение Европейският съд прави исторически преглед на законодателството за отнемане на незаконно придобито имущество, посочва различието в подходите на закона от 2005 и този от 2012 г. Подчертана е основната разлика – новият закон предвижда отнемане на „незаконни“ активи, а не на „облаги от престъпления“ (както е била регламентацията в закона от 2005 г.), което според Правителството в доклада му пред Комитета на министрите на СЕ от 2017 г., би повишило ефективността в противодействието на корупцията и организираната престъпност. Представени са основните моменти от решението на КС от 13.10.2013 г., в което е прието, че разпоредбите на закона от 2012 г. не противоречат на Конституцията, не нарушават   принципа на правната сигурност и  гарантират в достатъчна степен правата на трети лица.

Съдът отхвърля всички възражения на правителството за недопустимост на жалбите, намира, че те са достатъчно обосновани и ги разглежда по същество.

Отбелязва се, че няма спор между страните, че става въпрос за намеса в правото на мирно ползване на собствеността, както и че отнемането на притежания е законно, тъй като е извършено на основание закона от 2012 г. Съдът достига до извода, че законът    преследва легитимна цел в обществен интерес, а именно: да се предотврати незаконното придобиване на имущество чрез престъпления или административни нарушения.

Основният въпрос, който се поставя и в двете жалби, е относно пропорционалността на намесата. Съдът припомня, че във водещото си решение по делото Todorov and Others v. Bulgaria (nos. 50705/11 and 6 others, §§ 90-110, 13 July 2021) той е направил детайлен анализ на основните недостатъци на закона от 2005 г. Правейки паралел с него, той установява, че някои от тях са пренесени и в приложимия към настоящите случаи закон от 2012 г. Така списъкът на предикатните престъпления е твърде широк и обхваща освен сериозни престъпления свързани с корупция, организирана престъпност и наркотици, пране на пари, но и други, не толкова сериозни, включително и административни правонарушения. Наред с това отново е твърде широко и приложното поле на закона във времеви обхват (макар че вече той е десет, а не двадесет и пет години), а наред с това законът е приложим и за предикикатни престъпления, извършени преди периода на приемането му.Това поставя в твърде трудно положение лицата, които трябва да докажат законността на доходите си,  доколкото националните съдилища не приемат свидетелските показания като доказателство за определени транзакции чрез които тези лица са  получили част от доходите си. Въпреки посочените недостатъци Съдът прави уговорката, че те сами по себе си не водят до заключението за  несъответствие на закона с Конвенцията. Но поводът за безпокойство е свързан по-скоро с това, че според закона от 2012 г. се приема, че ответниците в тези производства в продължение на много години са били замесени в неуточнени престъпни и незаконни дейности без те да бъдат доказани.  Той декларира, че ще приложи същия подход, както и по делото Todorov and Others v. Bulgaria. За да приеме, че намесата е законна, националните съдилища, допускащи отнемането на имущество, трябва да съберат доказателства за извършеното престъпление или правонарушение, в резултат на което са придобити активите, за които се приема, че са незаконни. Това е своеобразна противотежест  на предимството на държавата в тези производства, в които ответниците са ограничени да доказват законността на доходите си.

Връщайки се към конкретните случаи, Съдът отбелязва, че жалбоподателят по първата жалба е бил осъден за укриването на данъци – престъпление, което само по себе си не носи финансова облага, тъй като той в крайна сметка е заплатил дължимия данък, макар и със закъснение.Освен това осъждане националните съдилища не установяват   да се е занимавал с каквато и да било друга престъпна дейност. Европейският съд не вижда причина да се съмнява в   заключението на националните съдилища, че жалбоподателят не е успял да докаже законността на доходите, които да оправдаят придобитите от него активи. Той намира, че то не е произволно или явно необосновано в светлината на обстоятелствата по жалбата. Въпреки това подобно заключение само по себе си е недостатъчно, за да обоснове конфискацията на имуществото на жалбоподателя. Националните власти са били длъжни да предоставят в допълнение някои подробности относно извършени други престъпления или административните нарушения, за които се твърди, че са довели до придобиването на спорните активи, както и да покаже връзка между всяка такава дейност и въпросните активи. Осъдителната присъда срещу жалбоподателя служи само като основание за започване на производството от Комисията, но няма никаква връзка между престъплението и незаконно придобитите активи. Националните съдилища приемат, че не е необходимо да се търси такава, тъй като това произтича от самия закон от 2012 г.Те уважават искането на Комисията за отнемане на имуществото на жалбоподателя единствено поради това, че той не успява да докаже законността на произхода на средствата за неговото придобиване. Не са събирани доказателства за извършено престъпление или друго административно правонарушение, в резултат на което да са придобити активи, които са незаконни.   Съдът достига до извода, че   справедливият баланс, изискван съгласно член 1 от Протокол № 1, не е постигнат в този случай и намесата в „притежанията“ на жалбоподателя не е  пропорционална на легитимната цел, която е била преследвана. Поради това е установено нарушение на чл. 1 от Протокол 1 по жалбата на г-н Йорданов.

По втората жалба процедурата по отнемане на имущество започва след осъждането на първата жалбоподателка за укриване на данъци и получаване на детски добавки  чрез измамливи действия. Националните съдилища не  обсъждат друго престъпно или незаконно поведение от страна на жалбоподателите, нито са представени доказателства в този смисъл пред тях. И тук е установено, че активите, по отношение на които се иска отнемане, трябва да се считат за „незаконно придобити“, само защото жалбоподателите не са доказали достатъчен законен доход. Никога не се е твърдяло, че доходите от престъпленията, извършени от първата жалбоподателка, за които тя е осъдена, са били източникът на активите, подлежащи на отнемане. Националните съдилища, разпореждащи отнемането, никога не са се опитвали да установят връзка между тези активи и предикатните престъпления, тъй като  това не е изискване на Закона от 2012 г. Като припомня своя стандарт относно изискванията за законност за отнемането на имущество, което да съответства на Конвенцията, а именно – да се установи на национално ниво извършването на престъпление или друго административно нарушение, което е довело до придобиването на незаконни доходи и връзката между съответните деяния и имуществото, за което се иска отнемане, Съдът констатира, че и в настоящия случай  тези изисквания не са налице.   Следователно, не е установено, че намесата в правата на жалбоподателите, дори ако е преследвала легитимна цел от общ интерес, е била пропорционална на тази цел. Поради това и по втората жалба е установено нарушение на чл. 1 от Протокол 1.

По повод претенциите за имуществени вреди на жалбоподателите по втората жалба Съдът отбелязва, че не е в позиция да спекулира дали отнетите  активи  са или не са облаги от престъпление (доколкото тези въпроси не са изяснявани на национално ниво) и следователно не може да определи имуществените вреди, които  жалбоподателите биха  могли да претърпят в резултат на неоснователното отнемане на имущество.Поради това той отхвърля тази претенция, позовавайки се на подхода си по делото  Todorov and Others v. Bulgaria (§§ 320-322). Той отбелязва, че в светлина на процесуалния характер  на установеното нарушение най-подходящото средство за коригиране на нарушението е възобновяването на вътрешното производство и повторното разглеждане на въпроса от националните съдилища в съответствие с изискванията на чл. 1 от Протокол № 1, още повече, че  такава възможност е предвидена в чл. 303, ал. 1, т. 7 от ГПК . Жалбоподателите и по двете жалби могат да се възползват от нея и ако делата им бъдат преразгледани, националните съдилища по принцип ще бъдат задължени да приложат член 1 от Протокол № 1, както е тълкуван от Съда.

На първите двама жалбоподатели по втората жалба е присъдено обезщетение за неимуществени вреди и разноски.

Жалбата е класифицирана във второ ниво по важност.

……………………

чл. 1 от Протокол 1(лишаване от собственост, липса на адекватно обезщетение, прекомерна индивидуална тежест, липса на пропорционалност)

Bozhilov and Others v. Bulgaria(Application no. 56383/15), 5 septembre 2023

Решение на Комитет

Дело, подобно на Kostov and Others v. Bulgaria (nos. 66581/12 and 25054/15, 14 May 2020)

През 2013 г. Министерският съвет отчуждава два имота в околностите на София, собственост на жалбоподателите, с обща площ 4613 кв.м., за изграждане на път, като предоставя обезщетение от 4737   лева т.е.  около 1,02 лв. на квадратен метър. Обезщетението не е изчислено на базата на цените на съпоставими имоти, тъй като се установява, че не е имало сделки с подобни имоти в периода, предшестващ отчуждаването. То е определено на основание  Наредбата за изчисляване стойността на земеделските земи.  С окончателно решение от 5 май 2015 г. Върховният административен съд потвърждава решението на Министерския съвет, включително относно размера  на обезщетението. Той установява, че земята на жалбоподателите е „земеделска земя в рамките на урбанизирана територия“ и потвърждава, че наредбата е приложима, тъй като нито един имот от такъв тип не е бил предмет на сделки през съответния период, предшестващ отчуждаването.

Жалбоподателите повдигат оплакване за нарушение на правото им на мирно ползване на собствеността поради липсата на пропорционалност – твърде нисък размер на определеното им обезщетение.

За да оправдае присъденото обезщетение, Правителството се позовава на регламентацията в наредбата и твърди, че оценката е обективна. От своя страна жалбоподателите излагат редица аргументи, за да докажат неадекватността на размера на определеното им обезщетение. Те сочат, че техните имоти са били в непосредствена близост до търговски и промишлени обекти. Представят две експертни оценки, обсъждани в националното производство, но неприети от Върховния адмнистративен съд, съгласно които пазарната стойност на подобни имоти варира между 115 и 238 лв. Самите данъчни оценки на имотите им към датата на отчуждаване са били по-високи от определеното обезщетение и са варирали между 19 и 21 лв. За земи, отчуждени за същия инфраструктурен проект, намиращи се в същия регион, ВАС е присъдил по-високи обезщетения от 14  и 53 лв. Жалбоподателите представят и договор за наем от 2015 г. за имот в същия район, съгласно който цената на наема е била 1 лв на кв.м. – колкото присъденото им обезщетение за отчуждаването.

Съдът приема, че предоставената от жалбоподателите информация е достатъчна, за да заключи, че реалната пазарна стойност на тяхната отчуждена земя би могла да бъде значително по-висока от обезщетението, присъдено в националната процедура. По-специално, макар ВАС  да не приема заключенията на  двете експертни оценки, на които се позовават жалбоподателите, като отбелязва, че статутът на земята им е  различен, Съдът не намира въпроса за такъв статут за конкретно релевантен. За него от значение е стойността на земята. В тази насока експертизите, описващи подобни парцели, ясно дават релевантни данни. Освен това,макар и стойността на земята на жалбоподателите за целите на данъчното облагане да не е непременно показателна за размера на  пазарната цена, тук това е само един от елементите, на които се основава крайният извод на Съда. Разпоредбите на вътрешното законодателство, свързани с изчисляването на „еквивалентното“ обезщетение, не установяват съответствие между облагаемата стойност на земята и нейната пазарна стойност

Съдът заключава, че обезщетението, присъдено на жалбоподателите за тяхната отчуждена земя, не е разумно свързано със стойността на земята, което означава, че изискванията на член 1 от Протокол № 1  не са били изпълнени и лишаването на жалбоподателите от тяхната собственост е непропорционална мярка. Поради това е налице нарушение на чл. 1 от Протокол 1.

Жалбоподателите не са направили искане за присъждане на имуществени вреди. Присъдено им е   обезщетение за неимуществени вреди.

…………………………….

чл. 1 от Протокол 1(лишаване от собственост, липса на адекватно обезщетение, прекомерна индивидуална тежест, липса на пропорционалност)

Hristova and Others v. Bulgaria(Application no. 56681/15) 5 septembre 2023

Решение на Комитет

Дело, подобно на Kostov and Others v. Bulgaria (nos. 66581/12 and 25054/15, 14 May 2020)

През 2013 г. Министерският съвет отчуждава поземлен имот от 987 кв.м. в околностите на София, собственост на жалбоподателите, за изграждане на път. След обжалване пред Върховния административен съд е определено   обезщетение в размер на  2112   лева  – т.е.  2,14 лв. на кв.м.  В съдебното решение е отбелязано, че имотът, макар и в урбанизирана територия, се използва като земеделска земя, поради което размерът  на обезщетението за собствениците следва да се определи на базата на цените на подобни парцели земеделска земя, които са били обект на сделки през съответния период, предшестващ отчуждаването. Установени са само две сделки за земя, отговарящи на поставените критерии, като земята е продадена съответно за 2,88 лв.  и 0,43 лв. на кв.м. Въз основа на тези стойности Върховният административен съд определя горепосочения размер на обезщетението.

Жалбоподателите повдигат оплакване за нарушение на правото им на мирно ползване на собствеността поради липсата на пропорционалност – твърде нисък размер на определеното им обезщетение, както и за нарушаване на правото им на справедлив процес, тъй като не са били взети под внимание важни доказателства от страна на съда.

За да оправдае присъденото обезщетение, Правителството се позовава на регламентацията в наредбата за изчисляване стойността на земеделските земи  и твърди, че оценката е обективна. От своя страна жалбоподателите излагат редица аргументи, за да докажат неадекватността на размера на определеното им обезщетение. Те твърдят, че имотът им няма характеристиките на земеделски, а е урбанизирана територия, предназначена „за друг вид строителство“ и самите местни власти са ги задължили да заплащат данък за земята до отчуждаването му, чиято стойност е 19 лв. на кв.м.. Подобен данък не се дължи за земеделските земи. Жалбоподателите представят и експертен доклад, определящ стойността на земята им на основата на четири сделки с подобна урбанизирана земя, две от които са известни на ВАС, но той ги приема за неотносими. Съгласно заключението на вещото лице, стойността на земята, изчислена на тази база, възлиза на 413 лв. Според вътрешното законодателство, ако липсват поне две сделки с подобни имоти, властите би следвало да използват друга методика. Така ВАС е процедирал при оценката на имоти, съседни на имота на жалбоподателите и е определил обезщетение на собствениците, вариращо между 44 и 50 лв. Освен това жалбоподателите са оспорили пред ВАС една от двете сделки, на които той се позовава, тъй като тя е била между свързани лица и на това основание други състави на същия съд са я изключвали (за което са представени съответните решения).

Европейският съд констатира, че предоставената от жалбоподателите информация е достатъчна, за да заключи, че реалната пазарна стойност на тяхната отчуждена земя е можела да бъде значително по-висока от обезщетението, присъдено в националната процедура. Изглежда по-специално, че местните власти последователно са третирали земята на жалбоподателите като „урбанизирана“ и че самият съд е  присъждал по-висок размер обезщетение за други подобни имоти в сравнение с това, което е  определил на тях.

Съдът достига до извода,  че обезщетението, присъдено на жалбоподателите за тяхната отчуждена земя, не е доказано, че е разумно свързано със стойността на земята, което означава, че изискванията на член 1 от Протокол № 1   не са били изпълнени, а лишаването на жалбоподателите от притежанията  им е непропорционална мярка.

Европейският съд намира, че не се налага отделно да разгледа оплакването по чл. 6§1.

Във връзка с претенцията за  присъждане на обезщетение за имуществени вреди той подчертава, че не може в конкретния случай да определи точно тази стойност, макар че жалбоподателите представят експертна оценка. Съдът не е убеден, че посочената в нея стойност е точната пазарна стойност, макар документът да е важен елемент, който поставя под съмнение определеното от ВАС обезщетение. Както в решението си по делото Kostov and Others (§105) Съдът преценява, че най-подходящото средство за отстраняване на установеното нарушени, би било да се възобнови производството на национално ниво и да се преразгледа делото в съответствие с изискванията на член 1 от Протокол № 1. Поради това е отхвърлена претенцията за присъждане обезщетение за имуществени вреди и е определено само обезщетение за неимуществените вреди на жалбоподателите.

…………………………..

чл. 1 от Протокол 1(контрол върху ползването на собствеността – отнемане на незаконно придобито имущество)

Nakovski  v. Bulgaria (Application no. 78684/17),18 July 2023

Решение на Комитет

Решение, подобно на делото  Todorov and Others v. Bulgaria

Жалбата е по повод отнемане на имущество поради предполагаеми облаги от престъпление  в производство по Закона за отнемане на облаги от престъпна дейност от 2005 г. Спорните активи са оценени на стойност 3 144 250 лева. Отнемането е постановено с решения на Габровския окръжен съд от 3 май 2012 г. и Великотърновския апелативен съд от 2 юни 2016 г. Съдебният акт влиза в сила на 22 май 2017 г., когато Върховният касационен съд не допуска до касация жалбата на жалбоподателя.

Той повдига оплаквания за допуснати нарушения  на чл. 1 от Протокол 1  и   на чл. 6§1 както по повод отнетото му имущество, така и за осъждането му да заплати съдебни такси и разноски в размер на 125 770 лв в производство, което е инициирано от властите.

Съдът преценява, че ще разгледа жалбата в светлината на чл. 1 от Протокол 1 и я намира за допустима.

Той припомня основните си констатации и изводи от водещото си  решение по подобни казуси – Todorov and Others v. Bulgaria (nos. 50705/11 and 6 others, 13 July 2021). В него той устновява  някои потенциални недостатъци в Закона от 2005 г. и на начина, по който е бил прилаган. Съдът подчертава  комбинирания ефект от широкия обхват на   приложението на закона – по отношение на предикатните престъпления и по отношение на периодите, за които се проверяват приходите и разходите на обвиняемите, трудностите за обвиняемите да докажат това, което съдилищата считат за „законосъобразен“ доход  през такъв период, белязан освен това от инфлация и икономически промени, и презумпцията, че всеки актив, за който не е доказано, че е имал „законен“ произход, е облага от престъпление (вж. Todorov and Others, §§ 200- 209). Според Европейския съд   макар тези недостатъци да не са достатъчни, за да противоречи конфискацията по силата на Закона от 2005 г. на  член 1 от Протокол № 1, те със сигурност поставят значителна тежест върху ответниците в тези  производствата. Ето защо като противовес е било наложително националните съдилища да съберат доказателства   относно престъпното поведение, от което са произлезли активите, за които се иска конфискация, и да установят причинно-следствена връзка между тях и всяко подобно поведение (пак там, §§ 210-15). Прилагайки тези изисквания към конкретните случаи, разгледани във водещото решение, Съдът установява нарушение на член 1 от Протокол № 1 в тези от тях, където националните съдилища не са успели да обосноват съществуването на причинно-следствената връзка, дефинирана по-горе, и е разпоредил конфискация, разчитайки единствено на презумпцията, съдържаща се в Закона от 2005 г., че всеки актив, за който не е доказано, че е имал „законен“ произход, е облага от престъпление (пак там, §§ 217-50).

Съдът констатира, че в настоящия случай националните съдилища  достигат до извода, че   жалбоподателят не е доказал достатъчен законен доход за придобиване на спорните активи. Позовавайки се на презумпцията на закона от 2005 г., че активите имат престъпен произход, националните съдилища достигат до извода, че това е достатъчно, за да се установи непряка причинно-следствена връзка между активите и това, което те дефинират като „престъпна дейност“ на жалбоподателя. Но Съдът отбелязва, че  жалбоподателят е бил осъден за еднократен акт на  изнудване, извършен през 1993 г., който не е довел до финансова печалба и не са били направени твърдения за други престъпни действия; не е установена и никаква връзка между престъплението и конфискуваните активи  на стойност 3 144 250 лева. Тъй като националните съдилища не са извършили необходимия анализ и са възприели същия критикуван в решението Todorov and Others подход, Европейският съд установява нарушение на чл. 1 от Протокол 1.

Жалбоподателят претендира да му бъде присъдено обезщетение за имуществени вреди в размер на равностойността на отнетото имущество и пропуснатите ползи от него, както и за всички съдебно-деловодни разноски, които е трябвало да заплати в производствата пред националните съдилища. Във връзка с първата претенция Съдът посочва, че не е в позиция да спекулира дали отнетите  активи  са или не са облаги от престъпление и следователно не може да определи имуществените вреди, които  жалбоподателят би  могъл да претърпи в резултат на неоснователното отнемане на имущество.Поради това той отхвърля тази претенция и повтаря, както в Todorov and Others v. Bulgaria (§§ 320-22), че най-подходящото средство за коригиране на нарушението е възобновяването на вътрешното производство и повторното разглеждане на въпроса от националните съдилища в съответствие с изискванията на чл. 1 от Протокол № 1. Що се отнася до втората претенция за имуществени вреди, Съдът  я отхвърля, аргументирайки се, че при едно преразглеждане на делото жалбоподателят би могъл да претендира тези разноски да му бъдат присъдени.

Той присъжда на жалбоподателя обезщетение за неимуществени вреди.

……………………….

чл. 1 от Протокол 1 (право на собственост, обезщетение)

Sakskoburggotski and Chrobok v. Bulgaria (Applications nos. 38948/10 and 8954/17), 2 mai 2023

Решение за справедливо обезщетение

В своето решение от 7 септември 2021 г. Европейският съд установи нарушение на чл. 1 от Протокол 1 поради наложения с решение на Народното събрание мораториум за експлоатация и търговска дейност на реституираните на жалбоподателите земи, попадащи в горския фонд. Той отложи въпроса за присъждане на справедливо обезщетение и прикани страните към споразумение.

В своето решение за справедливо обезщетение Съдът припомня основните факти, свързани с реституирането на земи от горския фонд с площ от 1 654 ха в периода 2001-2003 г., принадлежали на всички наследници на цар Фердинанд I, от които 421 ха са били собственост единствено на наследниците на цар Борис III, т.е. на жалбоподателите. През ноември 2009 г. държавата, представлявана от министъра на земеделието и горите, предявява иск rei vendicatio срещу жалбоподателите и останалите наследници на Фердинанд I, твърдейки, че не е имало основание за извършената реституция. Делото и към настоящия момент все още не е приключило. Междувременно с решение на Народното събрание от 18 ноември 2009 г. е забранена всякаква експлоатация и търговска дейност на тези земи. Мораториумът е в сила и към настоящия момент.

На 3 септември 2011 г. в производството по предявения ревандикационен иск Окръжният съд  налага като обезпечителна мярка забрана на сеч в горите, предмет на производството, тъй като държавата има легитимен интерес от налагането й и тя е оправдана. На 7 март 2019 г. останалите наследници на Фердинанд I(без преките наследници на цар Борис III) сключват споразумение с държавата, с което признават нейното право на собственост върху възстановената им земя. Те декларират, че никога не са притежавали земята, никога не са я считали за своя собственост, никога не са придобивали право на собственост върху нея и никога не са се опитвали да я управляват, използват или се разпореждат с нея. На 11 март 2019 г. споразумението е одобрено от Софийския окръжен съд, с което е прекратено производството по отношение на тези лица. С преките наследници на цар Борис III   споразумение не е постигнато.

Жалбоподателите представят експертен доклад, съгласно който вещото лице оценява общите загуби от доходи на жалбоподателите от преустановения дърводобив от приемането на мораториума до 31 юли 2022 г. на 3 006 885 български лева (BGN), което се равнява на 1 537 395 EUR, а за първите седем месеца на 2022 г. те биха спечелили 168 465 лв(86 170 EUR), т. е  по 12,310 EUR.  Затова жалбоподателите претендират освен общата сума, посочена по-горе, да им се присъди и по  12 310 EUR за всеки месец след 31 юли 2022 г.

Страните спорят относно началния момент на дължимост на изплащаната сума, като Правителстовто настоява това да е 3 септември 2011 г., когато е наложена обезпечителната мярка, а жалбоподателите – 18 ноември 2009 г. – датата на решението на Парламента. Съдът приема, че е справедливо да   присъди обезщетение за имуществени вреди за целия период след налагането на мораториума, а именно – от 18 ноември 2009 г. до момента . Правителството оспорва и размера на претендираното обезщетение, тъй като сочи, че лицето, изготвило експертизата, е  служител в асоциацията на жалбоподателите, което не се отрича от тях. Те представят и две други експертни мнения, според които заключението е професионално и надеждно. Същевременно правителството не представя алтернативна експертиза, която да опровергава констатациите на експертизата на жалбоподателите. Съдът приема като обективен и безпристрастен експертния доклад и съобразявайки се с него, определя обезщетение за имуществени вреди в размер на 1 537 395 EUR от 18 ноември 2009 г. до 31 юли 2022 г. и по 12 310 EUR до датата на постановяване на настоящото решение, или още 98 480 EUR. Общо присъдената сума се равнява на                1 635 875 EUR. Съдът отхвърля претенциите на жалбоподателите за пропуснати ползи поради загубата на клиенти, тъй като не са представени никакви доказателства в тази насока.

………………………………

чл. 1 от Протокол 1 (право на собственост, обезщетение)

Stoyanov and Tabakov v. Bulgaria (no. 2) (Application no. 64387/14) 2 mai 2023

Решение за справедливо обезщетение

Жалбата се отнася до неизпълнението на влезли в сила   съдебни решения на националните съдилища  в полза на жалбоподателите, по силата на които Общинският  съвет в Пазарджик  е бил задължен да открие процедура по приватизация за продажба на имот на жалбоподателите при преференциални условия.  В предходно решение на Съда от 26 ноември 2013 г. (вж. Stoyanov and Tabakov v. Bulgaria, no. 34130/04) са констатирани  нарушения на чл. 6 § 1 , чл. 1 от Протокол № 1  и чл. 13 от Конвенцията по повод  същата приватизационна процедура. Оплакванията в новата жалба са отново по посочените текстове на Конвенцията, но за периода след 2013 г. С решение от 7 декември 2021 г. Съдът отново установява едновременно нарушения на чл. 6 § 1 и  чл. 1 от Протокол № 1 и отбелязва, че  невъзможността за жалбоподателите   да получат изпълнението на окончателните решения, в резултат на повторни действия на Общинския  съвет, насочени към възпрепятстване на изпълнението, са допълнителни примери за „особена недобросъвестност“ от негова страна  и представляват неоправдана намеса в правото  на мирно ползване на собствеността. Той присъди обезщетение за неимуществени вреди на жалбоподателите, но отложи въпроса относно имуществените вреди.

На 27 септември 2022 г. и  на 7 март 2023 г. Съдът получава декларации за приятелско споразумение, надлежно подписани от първия жалбоподател и от правителството. Жалбоподателят приема в рамките на процедурата за приятелско  уреждане на спора предложената от Правителството сума в размер на 3 989 евро, която покрива всякакви имуществени вреди,  разходи и разноски. Първият жалбоподател също така се съгласява да се откаже от всякакви по-нататъшни претенции срещу България по повод фактите в неговата жалба до Европейския съд. На основание изложеното Съдът решава да заличи настоящата жалба от списъка на делата.

……………………………

чл. 1 от Протокол 1(контрол върху ползването на собствеността – отнемане на незаконно придобито имущество)

Kulinov and Others v. Bulgaria (аpplication no. 28151/15 and 2 others), 13 april 2023

Решение на Комитет

Решение, подобно на делото  Todorov and Others v. Bulgaria .

В решението са обединени за общо разглеждане три жалби.

По първата жалба със споразумение, одобрено от Районен съд – Сливница на 3 февруари 2009 г.  жалбоподателят Kulinov се признава за виновен и  е осъден за това, че е посредничил при връщането на краден автомобил  през септември 2008 г.

Отнет е апартамент в София на стойност 66 000 лв., закупен през 2008 г.;дялове в дружество  и 72 715 лв.   по банкова сметка на заявителя; мотоциклет; парични суми, получени от продажбата на парцел и два леки автомобила.

Престъплението, за което жалбоподателят е осъден, е криминализирано през 2004 г.  Доходите на жалбоподателя през разглеждания период (1992-2010 г.) възлизат на равностойността на 1155 минимални месечни работни заплати, в които влизат и парите, получени от родителите му. Разходите му, включително за придобиване на недвижим имот, са в размер на 3704 минимални месечни работни заплати. Националните власти приемат, че би могло разумно да се предположи, че активите, които са били конфискувани, са облаги от престъпление, тъй като жалбоподателят не е установил законния произход на парите, платени за придобиването им. Някои от тези активи са били придобити „непосредствено преди и след“ предикатното престъпление и следователно са били пряко свързани с него. „Престъпната дейност“ на жалбоподателя е била такава, че може да генерира печалба.

По втората жалба  жалбоподателят Slavkov (no.7413/21) е признат за виновен за  извършена измама през 1999 г. в размер на равностойността на 614 EUR, която възстановява на жертвите (около 40  души). Той подписва споразумение с прокуратурата, одобрено от Русенския районен съд на 6 октомври 2003 г. Периодът на проверка на имуществото му е от 1996 до 2012 г. Отнети са: пет гарсониери в София закупени през 2007 г.; кола; парични суми на обща стойност  122 000 евро, които са били депозирани в банкови сметки на жалбоподателя и изтеглени от него между 2000 г. и 2010 г.  Между 2001 г. и 2007 г. жалбоподателят е живял в Обединеното кралство и въпреки че пари от тази страна са били превеждани по сметките му през този период (и са послужили за придобиването на гарсониерите), не е доказан законният им  произход, тъй като   жалбоподателят не е представил писмен трудов договор, въпреки изявленията си, че е работил там. В същото време престъплението на жалбоподателя, което е продължавано и   с множество жертви, е от такъв характер, че позволява финансова печалба.

По третата жалба жалбоподатели са освен извършителят на престъплението, но и съпругата и синът му, както и едно ЕООД, чийто едноличен собственик е първият жалбоподател – Timchenko and Others (no. 30642/21). Той е признат за виновен с присъда от 4 март 2013 г. на Русенския районен съд за укриване на данъци, тъй като  в периода 2006 – 2008 г. неговото дружество не е заплатило дължимия акциз в размер на 155 281 лв. Впоследствие сумата е внесена в държавния бюджет. Проверяваният период обхваща 1998 – 2013 г. Установено е, че през това време семейството е получило законни доходи, които са били три пъти по-малки от придобитото имущество. Поради това се е достигнало до извода, че  престъплението на   първия жалбоподател е довело до финансова печалба. Въпреки че престъплението е извършено през  периода 2006-2008 г.,   икономическата дейност на неговото дружество е започнала през 1998 г.(поради което и началният момент на проверката започва от тази година) Горното оправдава заключението на националните власти, че активите, които  следва  да бъдат конфискувани, са облаги от престъпление. Искането на Комисията частично е отхвърлено от националния съд.  Отнети са множество недвижими имоти, придобити между 2001-2012 г., автомобили, два селскостопански самолета, закупени от четвъртия жалбоподател, както и парични суми, получени от продажба на други превозни средства или депозирани в банкови сметки.

Жалбоподателите и по трите жалби се оплакват, че отнемането на техните имущества е била в нарушение на чл. 1 от Протокол 1.

Съдът констатира, че и трите дела са подобни на казуса Todorov and Others v. Bulgaria (nos. 50705/11 and 6 others, 13 July 2021). Той се отнася до отнемане на предполагаеми облаги от престъпление на основание същия закон, който е приложен и в горепосочените три жалби, а именно – Закона за отнемане в полза на държавата на имущество, придобито  от престъпна дейност от 2005 г./наричан по-нататък Закон от 2005 г./Съдът припомня в своите мотиви основните изводи от цитираното по-горе водещо решение, в което е идентифицирал потенциалните недостатъци на този закон и начина, по който той е бил приложен в конкретните случаи от националните съдилища.  Съдът установява нарушение на член 1 от Протокол 1 в онези случаи, когато националните съдилища не са успели да обосноват съществуването на причинно-следствената връзка и са разпоредили конфискация, основавайки се само на презумпцията, съдържаща се в Закона от 2005 г., и на несъответствията между разходите на жалбоподателите и техните „законни“ доходи през съответните периоди (§§ 217-250 от решението).От друга страна, той не установява   нарушение в случаите, когато е доказано, че съществува такава причинно-следствена връзка и където националните съдилища са констатирали по разумен начин, че активите, за които се иска конфискация, са облаги от престъпление ( виж §§ 251-81).

Правителството твърди, че и трите жалби попадат именно в тази хипотеза, защото националните съдилища „ясно са установили“ наличието на причинно-следствена връзка между „престъпната дейност“ на жалбоподателите и придобитите  активи. Съдът не възприема тази позиция. Той посочва, че в разглежданите случаи предикатните престъпления не са донесли финансова печалба и властите не са посочили в каква друга „престъпна дейност“ са участвали жалбоподателите.

В случая на Kulinov националните съдилища приемат, че жалбоподателят е извършил и други престъпления от същия вид без да вземат под внимание, че датата, на която тези  престъпления са били криминализирани, е 2004 г., а проверяваният период е от 1992 г. Това предположение не е подкрепено с никакви доказателства. По жалбата на втория жалбоподател – Slavkov, конфискуваните активи са придобити много години след предикатното престъпление и след като жалбоподателят е напуснал България, за да живее в друга държава. Що се отнася до делото на Timchenko and Others (жалба № 30642/21), първият жалбоподател е бил осъден за престъпление, извършено между 2006 г. и 2008 г., но националните съдилища изглежда са приели, че той е бил замесен в неуточнени престъпни дейности и извършват проверка на  доходите от 1998 г., когато фирмата му започва да бъде икономически активна.

При тази ситуация Съдът не приема, че властите са предоставили каквито и да било релевантни подробности относно престъпното поведение на жалбоподателите, което би могло да генерира предполагаемите облаги от престъпление, както той приема във водещото си решение Todorov and Others. Както се установява от описанието на фактите, националните съдилища са се основавали най-вече на потенциала за генериране на облаги от извършените от жалбоподателите  престъпления, а в случая на г-н  Timchenko and Others, че дружеството е започнало дейността си през 1998 г., а така също и на установените несъответствия между доходите, считани за „законни“ и техните разходи. Съдът би приел по такъв тип дела оценката на националните съдилища, освен ако тя е произволна или явно неразумна, а случаят и при трите жалби е именно такъв. Ето защо е установено нарушение на чл. 1 от Протокол 1.

Жалбоподателите по първите две жалби нямат претенции за причинените им имуществени вреди. Жалбоподателите по третата жалба претендират да им бъде възстановена паричната равностойност на отнетото имущество, а четвъртият жалбоподател иска наред с това да му се присъди обезщетение и за пропуснати ползи. Съдът отхвърля исканията с мотива, че не би могъл да спекулира дали националните съдилища щяха да отхвърлят исковете на Комисията или не, ако бяха се съобразили с принципите на водещото му решение Todorov and Others. Той намира, че  най-подходящото средство за отстраняване на нарушението е възобновяването на националното производство и повторното разглеждане на делото от националните съдилища в съответствие с изискванията на член 1 от Протокол № 1.

На жалбоподателите са присъдени обезщетения за неимуществени вреди.

………………………..

чл. 1 от Протокол 1(контрол върху ползването на собствеността – отнемане на незаконно придобито имущество)

Lyapchev and Others v. Bulgaria(Applications nos. 75478/13 and  30713/15 ),2 march 2023

Решение на Комитет

Решение, подобно на делото  Todorov and Others v. Bulgaria .

В решението са обединени за общо разглеждане две жалби.

По първата от тях жалбоподателите са двама. Първият от тях е осъден с влязла в сила присъда за сводничество, постановена на 04.06.2008 г., влязла в сила през 2009 г. Престъплението е извършено в периода ануари-април 2005 г. в хотела, собственост на жалбоподателите. Сградата е придобита през 2001 г. и впоследствие, през 2002-2004 г. е преустроена в хотел. Тя, както и два парцела, закупени от жалбоподателите през 2001-2003 г. и два автомобила, са отнети от Комисията за разкриване на облаги от престъпна дейност, тъй като общата им стойност възлиза на 918 460 лв.,поради установеното    несъответствие между законните приходи и разходи и установения размер на  имуществото. Както Комисията, така и националните съдилища приемат, че дори и активите, които са отнети, да са били придобити преди извършването на престъплението, за което е осъден първият жалбоподател, е допустимо да се приеме, че те са облаги от престъпление.

По втората жалба жалбоподателят е осъден за подкуп в размер на 120 лв, за да осигури болничен лист с невярно съдържание. Присъдата влиза в сила на 16.11.2009 г. Прието е, че престъплението е „изолиран акт“ в живота на жалбоподателя. Проверяваният период за незаконни доходи е юни 1991 – март 2010 г. Отнет е апартамент в курорта Слънчев бряг, закупен през 2005 г. и 88.000 лв от банковите сметки на жалбоподателя.Установено е, че през разглеждания период той е придобива няколко недвижими имота, за които е успял да докаже законността на доходите, но за апартамента в Слънчев бряг и за сумата по банковите си сметки не е доказал източника, а неговите доходи и разходите за проверявания период не позволяват да се установи източника на средства. Затова се приема, че те са в резултат на престъпната дейност на жалбоподателя.

Жалбоподателите по двете жалби се оплакват, че отнемането на техните имущества е била в нарушение на чл. 1 от Протокол 1.

Правителството приканва Съда да реши делото в светлината на решението му Todorov and Others v. Bulgaria (nos. 50705/11 and 6 others, 13 July 2021).  То се отнася до отнемане на предполагаеми облаги от престъпление на основание на същия закон, който е приложен и в горепосочените две жалби, а именно – Закона за отнемане в полза на държавата на имущество, придобито  от престъпна дейност от 2005 г./наричан по-нататък Закон от 2005 г./ Съдът припомня в своите мотиви основните изводи от цитираното водещо решение, в което е идентифицирал потенциалните недостатъци на този закон и начина, по който той е бил приложен в конкретните случаи от националните съдилища. Той подчертава комбинирания ефект от широкия обхват на неговото приложение – по отношение на предикатните престъпления и по отношение на периодите, за които се проверяват приходите и разходите на обвиняемите, трудностите за обвиняемите да докажат това, което съдилищата считат за „законосъобразни“ доходи през такъв период, белязан освен това от инфлация и икономически промени, и презумпцията, че всеки актив, за който не е доказано, че е имал „законен“ произход, е придобит от престъпление. Позицията на Съда е, че макар тези потенциални недостатъци да не са достатъчни, за да превърнат всяко отнемане по Закона от 2005 г. като противоречащо на  член 1 от Протокол № 1, те със сигурност поставят значителна тежест върху ответниците в производствата за отнемане на имущество и могат да наклонят баланса в полза на държавата. По този начин, като противовес и гаранция за правата на жалбоподателите, той приема, че е от решаващо значение националните съдилища да установят причинно-следствена връзка между активите, за които се иска отнемане и престъпното поведение на обвиняемите. Съдът изразява готовност да приеме оценката на националните съдилища относно съществуването на такава връзка стига тя да не е произволна или явно неразумна. (§§ 210-216 от цитираното решение). Прилагайки тези изисквания към конкретните казуси, разгледани във водещото решение, Съдът установява нарушение на член 1 от Протокол 1 в онези случаи, когато националните съдилища не са успели да обосноват съществуването на причинно-следствената връзка и са разпоредили конфискация, основавайки се само на презумпцията, съдържаща се в Закона от 2005 г., и на несъответствията между разходите на жалбоподателите и техните „законни“ доходи през съответните периоди (§§ 217-250 от решението).

Връщайки се към двете жалби, предмет на настоящото решение, Съдът отбелязва, че по делото Lyapchev and Others националните съдилища са  разпоредили отнемането  на активи, придобити преди г-н Lyapchev да извърши предикатното престъпление, основавайки се само на несъответствията между „законните“ доходи на жалбоподателите и техните разходи  и относно факта, че г-н Ляпчев е бил обект на допълнително разследване. В делото на Chupetlovski съдилищата се позовават само на естеството на неуточнената „престъпна дейност“ на жалбоподателя. Въпреки че Съдът заявява в Todorov and Others (в § 216), че в такъв тип дела той обикновено взема под внимание оценката на националните съдилища относно наличието на причинно-следствена връзка между всяко престъпно поведение на жалбоподателите и активите, предмет на отнемане, в конкретния случай мотивите, посочени в подкрепа на такава връзка, са очевидно недостатъчни. Поради това Съдът не вижда причина да стигне до заключение, различно от това по делата, разгледани в делото Todorov and Others v. Bulgaria, където установява  нарушение на член 1 от Протокол № 1 и критикува подхода, възприет от националните съдилища. Така неговото заключение е, че в настоящите два случая оплакванията са допустими и основателни и е допуснато нарушение на  чл. 1 от Протокол 1.

Жалбоподателите претендират да им бъде присъдено обезщетение за имуществени вреди в размера на отнетото имущество, тъй като според тях преразглеждането на делото не би било ефективно вътрешноправно средство. Според жалбоподателите по първата жалба това би забавило много процеса и би им причинило допълнителни разходи, а жалбоподателят по втората жалба изразява съмнение, че ВКС би допуснал на основание решението на Европейския съд отмяна.  Съдът посочва, че не е в позиция да спекулира дали отнетите  активи от жалбоподателите са или не са облаги от престъпление и следователно не може да определи имуществените вреди, които  те биха могли да претърпят в резултат на неоснователно отнемане. Съответно, той отхвърля претенциите на жалбоподателите по отношение на имуществени вреди и повтаря, както в Todorov and Others v. Bulgaria (§§ 320-22), че най-подходящото средство за коригиране на нарушението е възобновяването на вътрешното производство и повторното разглеждане на въпроса от националните съдилища в съответствие с изискванията на член 1 от Протокол № 1.

Той присъжда на жалбоподателите обезщетение за неимуществени вреди.

………………………..

чл. 1 от Протокол 1(контрол върху ползването на собствеността – отнемане на незаконно придобито имущество)

Sabouni and Others v. Bulgaria(Applications nos. 25795/15 and 59286/16),2 march 2023

Решение на Комитет

Решение, подобно на делото  Todorov and Others v. Bulgaria .

В него за общо разглеждане са обединени две жалби.

По първата жалбоподатели са баща, дъщеря и едно юридическо лице (ЕООД), собственост на първия жалбоподател и впоследствие продадено на трето лице. Първият жалбоподател първоначално е обвинен за укриване на данъци през 2005 г., признат за виновен, но с окончателна присъда оправдан през 2010 г. Междувременно се признава виновен по друго обвинение за изнудване, извършено през февруари 2009 г. и подписва споразумение с прокуратурата, одобрено от съда  през юли 2009 г. Проверяваният период (септември 1993 – ноември 2010) е  свързан с първото престъпление, по което е оправдан без това да бъде взето предвид в производството по отнемане на имущество. Отнето е имущество от всички жалбоподатели на обща стойност от 835 000 EUR(магазини, парцели, дялове от дружества и апартамент в Пазарджик, както и парцел с недостроен хотел в Слънчев бряг.) Установена е голяма разлика между приходите и разходите на жалбоподателите, която е в размер на 5600 минимални работни заплати. Комисията достига до извода, че първият жалбоподател не е опровергал презумпцията на чл. 4 от Закона от 2005 г. и че „престъпната му дейност“ е могла да генерира финансов ресурс, който да доведе до тези големи разходи.

По втората жалба жалбоподателите са съпрузи. С решение на Петричкия районен съд от 20 януари 2001 г.– първият жалбоподател е осъден за контрабанда на стоки на стойност около 9300 евро, извършена еднократно през 1993 г.

Проверяваният период от Комисията е 24 години (29.04.1984 – 29.04.2008 г.) Отнетото имущество е на обща стойност над 3 млн. лв. (множество апартаменти, магазини, други недвижими имоти в Перник, няколко МПС и дялове на първия жалбоподател в дружество). Въпреки че жалбоподателите представят доказателства за получаваните от тях заплати, наеми, печалби от стопанска дейност и парични подаръци от родителите си, Комисията намира, че те не са установили достатъчно законни доходи. Не се приема и че втората жалбоподателка като съпруга на първия е доказала приноса си за придобиването на недвижимото имущество. Комисията и националните съдилища достигат до извода, че естеството на престъпната дейност на първия жалбоподател (независимо, че това е бил изолиран акт на контрабанда от негова страна), съчетано със значителното несъответствие между приходите и разходите на двамата жалбоподатели, доказва престъпния произход на активите и затова се приема, че те следва да бъдат отнети.

Съдът припомня някои свои основни принципни постановки от  водещото си решение Todorov and Others v. Bulgaria (nos. 50705/11 and 6 others, 13 July 2021), свързано с разпоредбите и приложението на Закона за отнемане в полза на държавата на имущество, придобито  от престъпна дейност от 2005 г./наричан по-нататък Закон от 2005 г./ Той намира, че те са приложими и към настоящите два случая. За разлика от Правителството, което настоява, че националните съдилища тук ясно са установили наличието на причинно-следствена връзка между престъпната дейност на жалбоподателите и отнетото имущество, което е било незаконно придобито, Съдът в анализа си достига до други заключения. Той отбелязва, че и по двете жалби „престъпното поведение“ на жалбоподателите се е заключавало в еднократно престъпление, което не изглежда да е донесло финансова облага. Освен това в случая на г-н Sabouni and others  (по жалба № 25795/15) престъплението е извършено през 2009 г., а властите са проверявали финансовото състояние на жалбоподателите към 1993 г. – период, определен по отношение на предишно наказателно преследване. В случая на жалбоподателите Krastevi (жалба № 59286/16) е изрично посочено от наказателните съдилища, че г-н Кръстев не е имал друго „противообществено поведение“. В тази ситуация Съдът не счита, че властите са предоставили каквито и да е релевантни подробности относно престъпното поведение, което би могло да генерира предполагаемите облаги от престъпление, както се изисква в Todorov and Others v. Bulgaria. Те не са доказали обосновано и че конкретните активи са били облаги на престъпление, а се позовават на самия характер на този вид престъпления, че могат да генерират финансови облаги и на простия факт на несъответствието между разходите на жалбоподателите и това, което се приема за „законен“ доход. Поради това е установено нарушение на чл. 1 от Протокол 1.

Съдът отхвърля претенциите на жалбоподателите за имуществени вреди и както в решението си по делото Todorov and Others v. Bulgaria приема, че най-добре би било тези два случая да бъдат преразгледани от българския съд, тъй като той не би могъл да спекулира дали отнетите  активи от жалбоподателите са или не са облаги от престъпление и следователно не може да определи имуществените вреди, които  те биха могли да претърпят в резултат на неоснователно отнемане.

На жалбоподателите са присъдени обезщетения за неимуществени вреди.

……………………..

чл. 1 от Протокол 1(защита на собствеността, незаконно лишаване от собственост; контрол върху ползването на собствеността; продължително задържане на стоки, първоначално иззети като доказателство в очакване на наказателно производство срещу трети лица след окончателно решение, постановяващо връщането им)

Avendi OOD v. Bulgaria (Application no. 48786/09), 14 february 2020

Решение за справедливо обезщетение

С решение от 4 юни 2020 г. Европейският съд установи нарушение на чл. 1 от Протокол 1 по отношение на дружеството жалбоподател. Неговият основен предмет на дейност е бил търговия със спиртни напитки. На 6 и 7 януари 2005 г. РДВР Варна извършва операция по претърсване и изземване в склад, в който се е съхранявала стока на дружеството и изземва   алкохолни напитки от различен вид, измежду които са и 26 748 бутилки  крем ликьор Baileys . Тези мерки са предприети в хода на производство срещу трети лица – М.М. и S.S., заподозрени в държане на акцизни стоки без бандерол, които са оправдани с присъда от 07.11.2005 г. Дружеството жалбоподател отправя искане до районния съд да разпореди да му бъде върната иззетата стока, тъй като има опасност да изтече срокът на годност за част от напитките.  Съдът констатира, че е пропуснал в диспозитива на присъдата и в мотивите да се произнесе по този въпрос и с определение от 21.11.2005 г. разпорежда бутилките да бъдат върнати на дружеството, тъй като подсъдимите са оправдани. Неговият акт влиза в сила на 07.12.2005 г. Това разпореждане на съда не е изпълнено, тъй като междувременно започва административно-наказателно производство срещу дружеството жалбоподател. Производството приключва с решение, в което    се установява, че заплащането на акциз е било задължение на вносителя и той го е платил. Административните актове на данъчните власти са отменени. След множество отправени искания до данъчните власти в Добрич и Варна в периода 28-30 март 2007 г. бутилките са върнати на дружеството жалбоподател. То възлага извършването на две частни експертизи, които установяват, че срокът на годност на 26 743 бутилки ликьор Baileys е изтекъл през септември и октомври 2006 г. На 17.03.2007 г. дружеството предявява иск срещу НАП на осн. чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ с искане съдът да обяви нищожността на решението на данъчните власти да изземат стоката и да откажат да я върнат, както и да им бъде присъдено обезщетение на причинени вреди и пропуснати ползи. Производството приключва с отхвърляне на исковите претенции, тъй като според националните съдилища причинените вреди не са пряка последица от действия или бездействия на административен орган, а поради неизпълнение на съдебно решение или действия на полицията.

В своето решение от 4 юни 2020 г. Европейският съд установи, че забавеното връщане на отнетата  стока след окончателното решение на съда от 7 декември 2005 г. представлява незаконна намеса в правата на дружеството жалбоподател съгласно член 1 от Протокол 1.Той обаче се въздържа да се произнесе относно размера на причинените имуществени вреди и го отложи, като призова страните да се споразумеят.

В днешното си решение Съдът  разглежда въпроса за определяне на справедливото обезщетение, тъй като страните не успяват да постигнат споразумение.

Той посочва, че приложимите принципи са   обобщени в решението му по делото East West Alliance Limited v.Ukraine (№ 19336/04, §§ 245-53, 23 януари 2014 г.).

Претенциите на дружеството са свързани с:

а/ обезщетение в размера на покупната цена на върнатите със закъснение бутилки, съдържащи крем ликьор  Baileys.

Съдът отбелязва, че държавата е била длъжна да  компенсира дружеството жалбоподател за загубата на бутилките от момента, в който намесата е станала незаконна. Ако бутилките са били върнати през декември 2005 г. (когато актът на съда за незаконното задържане е влязъл в сила) , дружеството жалбоподател все още е щяло да има възможност да ги продава на пазара; забавеното им възстановяване, и по-специално възстановяването им след изтичане на срока им на годност, прави подобно действие невъзможно и/или нереалистично. Съдът счита, че загубата, която трябва да бъде компенсирана в това отношение, се състои от стойността на тези 26 748 бутилки, които са били незаконно задържани. От претендираната сума от 458 419 лв (234 385,91 евро) Съдът изключва размера на акциза, тъй като правителството е възразило, че дружеството е имало възможност да претендира да му бъде възстановен платения вече акциз. Дружеството нито е потвърдило, нито е отрекло, че се е възползвало от тази процедура.

Съдът взема под внимание и възражението на  Правителството, че съгласно националното законодателство, дружеството жалбоподател, след като е било наясно с факта, че срокът на годност на бутилките крем ликьор Baileys вероятно ще изтече след кратко време, е можело да поиска от прокурора те да бъдат продадени и така да бъде  задържана  получената сума или да продаде бутилките на занижена цена.  Съдът отбелязва, че, от една страна, не е в позиция да спекулира по въпроса дали прокурорът би разрешил такава продажба и дали, кога и как дружеството жалбоподател би пуснало на пазара иззетите напитки. Подобна процедура неизбежно зависи от официално разрешение от държавен орган и от променливите на получените оферти според обстоятелствата по случая. От друга страна, Съдът не може да изключи възможността, че ако дружеството жалбоподател е започнало тази процедура, то би могло да бъде в състояние да избегне пълната загуба на платената покупна цена, като продаде своята стока преди изтичането на срока й на годност, дори и на намалена цена.

Изхождайки от тези съображения, Съдът намира за подходящо да присъди по тази претенция сумата от   115 000 евро.

в/ обезщетение за пропуснати ползи поради това, че дружеството не е могло да спечели от продажбата на задържаните бутилки ликьор.

Съдът отчита , че е налице причинно-следствена връзка между установеното нарушение и вредите, които се претендират, но не споделя искането за техния размер (претенциите са на стойност между 134 00 и 185 00 лв). Според него експертизата е предоставила  средните пазарни цени за период, който предшества с единадесет месеца изземването на бутилките, но те самите варират с около 30% без да  са посочени конкретните методи за изчисление. Наред с това Съдът отбелязва, че дружеството е могло да се опита да получи разрешение за продажбата им в хода на наказателното производство и да минимизира загубите си. В решението е посочено още, че действителната продажба на бутилките би зависила от пазарните променливи и нивото на търсене, като по-ниското търсене би довело до риска част от бутилките да останат непродадени. Освен това всяка реализирана печалба би подлежала и на данъчно облагане. Отчитайки този комплекс от  фактори, Съдът присъжда на дружеството сумата от 35 000 евро във връзка с втората му претенция.

с/  претенция за заплащане на законна лихва за просрочие, основаваща се на незаконното задържане на всички въпросни напитки

Съдът отбелязва че предвид конкретните обстоятелства по делото дружеството жалбоподател е претърпяло прекъсване на дейността си поради действията на властите и че това е довело в известна степен до икономическа загуба. Затова той намира   за уместно да присъди на дружеството жалбоподател еднократна сума от 15 000 евро по тази позиция.

(d) претенции за лихви, произтичащи от предполагаем неуспех на държавата да предостави национални средства за съдебна защита

Съдът отбелязва, че в основното си решение той е отхвърлил оплакването по чл. 13 от Конвенцията, поради което и претенцията, основаваща се на това основание също се отхвърля.

Общият размер на присъдената сума за имуществени вреди възлиза на 165 000 евро.

…………………..

чл. 1 от Протокол 1(контрол върху ползването на собствеността – отнемане на незаконно придобито имущество)

Shopov and Others v. Bulgaria (Application no. 38398/11 and 2 others), 9 February 2023

Решение на Комитет

Решение, подобно на делото му Todorov and Others v. Bulgaria .

Съдът е обединил за общо разглеждане три жалби, свързани с конфискация на имущество на основание Закона за конфискация на облаги от престъпна дейност.

По първата – жалбоподатели са двама съпрузи – Dobrin Nikolov Shopov and Mariyka Miteva  Shopova. Първият жалбоподател е осъден на 11 месеца лишаване от свобода и глоба за сводничество и принуда –  престъпления, извършени между 2001 г. и 2005 г.

Доходите му са проверявани за   периода 1 януари 1982 г. – 31 декември 2006 г. Отнетите активи са: половин апартамент, къща с парцел в гр. Сливен, закупени през 1999 г.; земеделска земя в района на Сливен, закупена през 2006 г.; автомобил; парични суми, получени от продажба на недвижими имоти и автомобили; пари по банкови сметки на първия жалбоподател. По данни на Комисията за разкриване на придобитите от престъпна дейност активи общата им стойност е 329 770 лв. Според националните съдилища основанията за конфискация са липсата на достатъчно доходи за придобитото имущество от двамата жалбоподатели. Първият от тях  не е имал декларирана заетост и доходи през периода, а втората жалбоподателка е работила общо около 7 години. През този период те са направили значителни разходи за пътувания на първия от тях в чужбина, за ежедневните си нужди и за придобиване на имущество. Твърденията им, че са получавали заеми от частни лица не са достатъчно доказани и не се установява те да са ги изплатили със законни доходи, а наред с това е трудно да се приеме, че през целия проверяван период са живели само със заеми. Не е било  необходимо да се установява причинно-следствена връзка между каквато и да е престъпна дейност и активите, които са били  конфискувани, тъй като пред националните съдилища тези лица не са доказали законния произход на  активите.

Втората жалба е от четирима жалбоподатели – баща, син и две ЕООД, собственост на първия жалбоподател(жалба  № 59983/12, Stoyan Trayanov Krastev,  Svetoslav Stoyanov Krastev, FLAMINGO-585 EOOD, FLAMINGO – 1 EOOD v. Bulgaria). С окончателно решение на Върховния касационен съд от 4 октомври 2006 г. първият жалбоподател е осъден за незаконно притежание на големи количества наркотици с намерение за продажба. Престъплението е извършено през февруари 1999 г. Проверяваният период за незаконно придобито имущество е ноември 1984 – май  2002 г. Конфискувани са активи на стойност 977 857 лв, включващи няколко апартамента и къщи в Перник и София, сгради с промишлено и търговско предназначение, парцели, няколко автомобила, дялове на първия жалбоподател в дружествата жалбоподатели, парични суми от продажбата на други недвижими имоти, автомобили и дялове в дружества.  Основанието  за конфискация е, че през  разглеждания период  те са имали доходи в размер на 2152 минимални месечни работни заплати, а разходите им, включително за придобиване на имоти, са в размер на 18 244 минимални месечни работни заплати. Твърденията , че са получавали заеми и доходи от хазарт  не са достатъчно доказани. Освен това заемите е трябвало да бъдат изплатени, а жалбоподателите не са имали законни доходи, за да направят това.  Съгласно чл. 4 от Закона от 2005 г.  липсата на доказателства за законния произход на активите, за които е поискана конфискация, означава, че те са облаги от извършени престъпления.

Третата жалба – № 16753/18   е от жалбоподателката Svetlana Andreeva Nenkova. Със Споразумение, одобрено от Разградския окръжен съд на 21 януари 2009 г. бившият й съпруг  е осъден за трафик на наркотици, извършен през 2008 г. Проверяваният период е 1991 – 2010 г. (макар че бракът е бил сключен през 2002 г.)Отнето е семейното жилище, придобито през 2003 г. за 161 500 лв. В него жалбоподателката живее с двете си деца.Тя твърди, че първоначалната вноска за закупуването му е била дадена от нейните родители, а за останалата сума е взет кредит, който  тя изплаща изцяло. През 2016 г. тя се сдобива със съдебно решение, което я признава за едноличен собственик.

През 2019 г. апартаментът е изнесен от държавата на публична продан. Националните  съдилища намират, че в периода на закупуване на жилището жалбоподателката и съпругът й не са имали достатъчно доходи и не биха могли да заплатят както първоначалната вноска, така и да изплащат кредита със законни средства, поради което може да се предположи,   че апартаментът е закупен с пари, натрупани от престъпната дейност на бившия съпруг.

Жалбоподателите и по трите жалби се оплакват, че отнемането на техните имущества е била в нарушение на чл. 1 от Протокол 1.

Правителството приканва Съда да реши делото в светлината на решението му Todorov and Others v. Bulgaria (nos. 50705/11 and 6 others, 13 July 2021).  То се отнася до отнемане на предполагаеми облаги от престъпление на основание същия закон, който е приложен и в горепосочените три жалби, а именно – Закона за отнемане в полза на държавата на имущество, придобито  от престъпна дейност от 2005 г./наричан по-нататък Закон от 2005 г./Съдът припомня в своите мотиви основните изводи от цитираното водещо решение, в което е идентифицирал потенциалните недостатъци на този закон и начина, по който той е бил приложен в конкретните случаи от националните съдилища. Той подчертава комбинирания ефект от широкия обхват на неговото приложение – по отношение на предикатните престъпления и по отношение на периодите, за които се проверяват приходите и разходите на обвиняемите, трудностите за обвиняемите да докажат това, което съдилищата считат за „законосъобразни“ доходи през такъв период, белязан освен това от инфлация и икономически промени, и презумпцията, че всеки актив, за който не е доказано, че е имал „законен“ произход, е придобит от престъпление. Позицията на Съда е, че макар тези потенциални недостатъци да не са достатъчни, за да превърнат всяка конфискация съгласно Закона от 2005 г. като противоречаща на  член 1 от Протокол № 1, те със сигурност поставят значителна тежест върху ответниците в производствата за конфискация и могат да наклонят баланса в полза на държавата. По този начин, като противовес и гаранция за правата на жалбоподателите, той приема, че е от решаващо значение националните съдилища да установят причинно-следствена връзка между активите, за които се иска конфискация, и престъпното поведение на обвиняемите. Съдът изразява готовност да приеме оценката на националните съдилища относно съществуването на такава връзка стига тя да не е произволна или явно неразумна. (§§ 210-216 от цитираното решение). Прилагайки тези изисквания към конкретните казуси, разгледани във водещото решение, Съдът установява нарушение на член 1 от Протокол 1 в онези случаи, когато националните съдилища не са успели да обосноват съществуването на причинно-следствената връзка и са разпоредили конфискация, основавайки се само на презумпцията, съдържаща се в Закона от 2005 г., и на несъответствията между разходите на жалбоподателите и техните „законни“ доходи през съответните периоди (§§ 217-250 от решението).

Връщайки се към трите жалби, предмет на неговото решение от 9 фавруари в конкретния случай, Съдът констатира наличието на сходство във фактическите обстоятелства. По-конкретно той отбелязва, че като са  разпоредили конфискацията на активите на жалбоподателите, националните съдилища не са се опитали да обосноват причинно-следствената връзка, изисквана от Съда, а вместо това възприемат същия погрешен подход, който е бил критикуван от него в делата, разгледани в Todorov and Others v. Bulgaria. Поради изложеното Съдът не вижда причина да стигне до заключение, различно от това и в настоящия случай по всяка една от трите жалби.

Жалбоподателите претендират да им бъдат присъдени имуществени вреди в размера на отнетото имущество. Съдът отхвърля претенциите. Той посочва, че  не е в състояние да спекулира дали конфискуваните активи на жалбоподателите са или не са облаги от престъпление, дали конфискацията е била   оправдана или не и какъв би бил възможният изход от производството, ако са били спазени изискванията на чл. 1 от  Протокол № 1. Поради това Съдът не може да определи какви биха били имуществените вреди, които жалбоподателите биха могли да претърпят в резултат на неоснователна конфискация. Той подчертава, че  най-подходящото средство за отстраняване на нарушението е възобновяването на националното производство и повторното разглеждане на въпроса от националните съдилища в съответствие с изискванията на член 1 от Протокол № 1.

На жалбоподателите са присъдени обезщетения за неимуществени вреди.

…………………..

чл. 1 от Протокол 1(контрол върху ползването на собствеността – отнемане на незаконно придобито имущество)

Nikolaev and Others v. Bulgaria (Applications nos. 48806/11 and 11138/12),12 january 2023

Решение на Комитет

Решение, подобно на делото  Todorov and Others v. Bulgaria .

Двете жалби, обединени за общо разглеждане, са по повод отнемане на имущество по Закона за отнемане в полза на държавата на имущество, придобито  от престъпна дейност от 2005 г./наричан по-нататък Закон от 2005 г./Жалбоподатели по първата жалба са баща и син. Първият от тях подписва споразумение с прокуратурата и се признава за виновен за извършена измама през 2000 г. в размер на 3476 лв. По втората жалба жалбоподател е синът на лице, осъдено за сводничество с влязла в сила присъда през 2007 г.  След приключването на съответните наказателни процедури на жалбоподателите са   отнети недвижими имоти на висока стойност поради това, че не са могли да докажат законния произход на средствата за придобиването им.

Те повдигат оплаквания на основание чл. 1 от Протокол 1.

Европейският съд разглежда жалбите в светлината своето водещо решение, класифицирано в първо ниво по значимост – Todorov and Others v. Bulgaria (nos. 50705/11 and 6 others) от 13 юли 2021. В него за общо разглеждане са обединени седем самостоятелни жалби на 14 жалбоподатели. Съдът идентифицира някои потенциални недостатъци на  Закона от 2005 г. и на начина, по който е бил приложен. В това отношение той подчертава комбинирания ефект от широкия обхват на неговото приложение – по отношение на предикатните престъпления и по отношение на периодите, за които се проверяват приходите и разходите на обвиняемите, трудностите за обвиняемите да докажат това, което съдилищата считат за „законосъобразни“ доходи през такъв период, белязан освен това от инфлация и икономически промени, и презумпцията, че всеки актив, за който не е доказано, че е имал „законен“ произход, е придобит от престъпление. Позицията на Съда е, че макар тези потенциални недостатъци да не са достатъчни, за да превърнат всяко отнемане съгласно Закона от 2005 г. като противоречащо на  член 1 от Протокол № 1, те със сигурност поставят значителна тежест върху ответниците в тези производства  и могат да наклонят баланса в полза на държавата. По този начин, като противовес и гаранция за правата на жалбоподателите, той приема, че е от решаващо значение националните съдилища да установят причинно-следствена връзка между активите, за които се иска отнемане и престъпното поведение на ответниците. Съдът изразява готовност да приеме оценката на националните съдилища относно съществуването на такава връзка стига тя да не е произволна или явно неразумна, доколкото това изрично е подчертано и в тълкувателното решение на ВКС от 2014 г. по повод приложението на Закона от 2005 г. и противоречивата практика на националните съдилища.(§§ 210-16 от цитираното решение). Прилагайки тези изисквания към конкретните казуси, разгледани във водещото решение, Съдът установява нарушение на член 1 от Протокол № 1 в онези случаи, когато националните съдилища не са успели да обосноват съществуването на причинно-следствената връзка и са разпоредили отнемане, основавайки се само на презумпцията, съдържаща се в Закона от 2005 г., и на несъответствията между разходите на жалбоподателите и техните „законни“ доходи през съответните периоди (§§ 217-50 от решението).

Обръщайки се към фактите по настоящия случай, Европейският съд констатира, че обстоятелствата в разгледаните две жалби са  сходни с тези в анализираното по-горе решение. По-специално, разпореждайки отнемането на активите на жалбоподателите, националните съдилища не са се опитали да обосноват причинно-следствената връзка, изисквана от Съда (между извършените от тях престъпления и стойността на придобитото от тях имущество), като вместо това възприемат същия погрешен подход, който е критикуван от   него в делата, разгледани в Todorov and Others v. Bulgaria. Поради това Съдът не вижда причина да стигне до заключение, различно от това в цитираното по-горе дело и установява нарушение на чл. 1 от Протокол 1.

Жалбоподателите не са претендирали присъждането на суми за имуществени вреди, поради което Съдът не се произнася по този въпрос. Присъдени са им по 3000 евро за неимуществени вреди.

…….

Чл. 3 от Протокол 1 – право на свободни избори

чл. 3 от Протокол 1(право на участие в избори на затворници)

Tingarov and Others  v. Bulgaria(Application no. 42286/21 ), 10 octobre 2023

Решение на Комитет

Жалбоподатели са 8 лица, които излежават различни по продължителност присъди в Пазарджишкия затвор по време на Парламентарните избори на 4 април 2021 г. и 11 юли 2021 г. Те автоматично са били лишени от правото да участват в изборите поради наличието на законова забрана и затова повдигат оплакване, че е било нарушено правото им по чл. 3 от Протокол 1 на Конвенцията.

Съдът отбелязва, че законовата рамка за участието на затворници в изборния процес е разгледана подробно в решението му по делото Kulinski and Sabev v. Bulgaria (no. 63849/09, §§ 10 and 15, 21 July 2016). Той  констатира, че с решение на Конституционния съд от 18 октомври 2022 г. е било обявено за недопустимо искането на Министерския съвет за задължително тълкуване на чл. 42, ал. 1 от Конституцията, за да се преодолеят последиците от решението на Европейския съд по делото Kulinski and Sabev. Конституционният съд е приел, че това не може да се постигне чрез задължително тълкуване, тъй като разпоредбата е недвусмислена и неговите правомощия не се простират дотам, че да я изменя или разширява.

Правителството подчертава, че лишаването от избирателни права би било пропорционално, ако е пригодено така, че да намира приложение единствено към извършителите на тежки престъпления, каквито са почти всички жалбоподатели (с изключение на трима). Дори и Парламентът да беше изменил законодателството, за да го приведе в съответствие с изискванията на Конвенцията, тези жалбоподателя отново биха били лишени от правото си на глас, тъй като изтърпяват дългосрони присъди лишаване от свобода, поради което Съдът е приканен да установи, че оплакванията са неоснователни.

Европейският съд се позовава на принципите, установени в неговата съдебна практика по отношение липсата на право на глас на избори. Както във водещото дело по отношение на България – Kulinski and Sabev, така и в редица по-ранни  дела срещу други държави – Hirst v. the United Kingdom (no. 2) ([GC], no. 74025/01, ECHR 2005‑IX); Greens and M.T. v. the United Kingdom (nos. 60041/08 and 60054/08, ECHR 2010); and Anchugov and Gladkov v. Russia (nos. 11157/04 and 15162/05, 4 July 2013), той установява нарушение в подобни на настоящето дело хипотези.

По отношение на изложения от Правителството аргумент Съдът не би могъл да спекулира дали би имало основания или не, които да обосноват забраната за гласуване по отношение на жалбоподателите.  По същия начин в никакъв случай не би било уместно Съдът да приеме, че ако Парламентът промени оспорваните правни разпоредби, ограниченията върху правото на глас все още ще се прилагат за затворници, осъдени за тежки престъпления, или да заключи, че такова изменение по необходимост би било съвместимо с член 3 от Протокол № 1.

Горните съображения са достатъчни, за да позволят на Съда да достигне до извода, че в настоящия случай по времето, когато са били проведени въпросните избори, законовата забрана за гласуване на затворници в избори е била налице поради нейния общ характер, а тя е несъвместима с чл. 3 от Протокол № 1. Поради това е налице нарушение на тази разпоредба на Конвенцията.