Екпулсиране, Екстрадиция, Национална сигурност

                                                                             КАТАЛОГ

ЕКСПУЛСИРАНЕ, ЕКСТРАДИЦИЯ, НАЦИОНАЛНА СИГУРНОСТ

ЧЛЕН 2 – право на живот

чл.2(право на живот;експулсиране(условно)+чл.3(забрана за изтезание, експулсиране(условно) +чл.39(привременна мярка – забрана за експулсиране)

O.D. c. Bulgarie (Requête no 34016/18),10 octobre 2019

Случаят е свързан с издадена заповед за експулсиране на бивш сирийски войник поради преценката на българските власти, че той представлява заплаха за националната сигурност.

През 2011 г. жалбоподателят е призован на редовна военна служба в сирийската армия, където преминава специално обучение да си служи с ракети и като снайперист. Той твърди, че след отказ да изпълни заповед на свой командир за стрелба по превозно средство през 2012 г. дезертира от редовната армия и се присъединява  към свободната сирийска армия за девет месеца. През 2013 г. напуска Сирия, заминава за Турция, откъдето преминава нелегално в България. При опита му да пресече българо-румънската граница е задържан, след което е осъден на осн. чл.279 от НК на седем месеца лишаване от свобода условно.

През август същата година той депозира молба да му бъде предоставен статут на бежанец. Държавната агенция за бежанците /ДАБ/ спира процедурата по предоставяне на статут през май 2014 г. с мотива, че той не се е явил на определената дата за среща през април. През октомври 2014 г. преписката окончателно е приключена със заповед, в която е отхвърлена молбата му за получаване на статут на бежанец, тъй като жалбоподателят не   е отишъл след месец май, за да даде обяснение какво му е попречило да се яви в Агенцията. Със заповед от 6 ноември 2013 г. ДАНС разпорежда експулсирането му и забранява той да пребивава на територията на страната в следващите 10 години. Двете заповеди са връчени на лицето на 19 ноември 2013 г., когато то е задържано и настанено в център за временно настаняване на бежанци.

Жалбоподателят ги обжалва  пред Върховния административен съд /ВАС/, но жалбите му са оставени без уважение. ВАС анализира подробно ситуацията на жалбоподателя и намира, че той представлява заплаха за националната сигурност, като излага конкретни мотиви. Що се отнася до съществуващия риск за живота на самия жалбоподател, ако се върне в Сирия, съдът признава, че ситуацията там е нестабилна и сериозна, но намира, че няма доказателства, че той би бил подложен на малтретиране, ако бъде върнат в родината си.

Жалбоподателят депозира втора молба за предоставяне на хуманитарен статут, която е отхвърлена от ДАБ и заповедта е оставена в сила от ВАС с окончателно решение от януари 2018 г. По искане на жалбоподателя ЕСПЧ постановява привременни мерки на осн. чл. 39 от Конвенцията – той да не бъде експулсиран докато продължава производството пред Европейския съд.

Съдът преценява, че е подходящо да разгледа жалбата едновременно в светлината на чл. 2 и чл. 3 от Конвенцията, тъй като тези два текста в  случая се сливат (K.A.B. c. Suède, no 886/11, § 67, 5 septembre 2013) Той изрично припомня, че ясно осъзнава степента на опасността, която тероризмът представлява за обществото и  значимостта на проблемите, свързани с борбата с него. Освен това подчертава, че е добре запознат с огромните трудности, с които днес се сблъскват държавите при защитата на своите граждани от терористично насилие.(§45)

В същото време Съдът припомня своята ясно установена позиция, че защитата, предоставена от член 3 от Конвенцията, е абсолютна и  случаите на принудително експулсиране биха  противоречали на Конвенцията, ако съществува  реален риск, основан на сериозни и доказани причини лицето да бъде положено на третиране, противоречащо на чл. 3 в държавата по местоназначението му.  (Saadi c. Italie [GC], no 37201/06, §§ 140-141, CEDH 2008, et Auad c. Bulgarie, no 46390/10,   11 octobre 2011,§95).  Той подчертава, че принципният въпрос, на който следва да бъде даден отговор в настоящия случай, е не дали лицето представлява заплаха за националната сигурност, а  дали е доказано, че има съществени основания да се смята, че жалбоподателят ще бъде застрашен от малтретиране или смърт, ако заповедта за експулсиране   бъде изпълнена .(§47)

В светлината на горепосочените принципи Съдът разглежда  настоящата жалба.

В своето решение той анализира два аспекта – общата ситуация в Сирия и индивидуалното положение на жалбоподателя. Относно първия аспект той се позовава на редица доклади, изготвени от Върховния комисариат за бежанците през 2016, 2017, както и на доклада на Независимата анкетна комисия  за Сирия от януари 2019, представен в Комитета по правата на човека на ООН през март 2019 г.( §§ 21-24).Съдът отбелязва, че сигурността и хуманитарната ситуация, както и естеството и обхватът на военните действия в Сирия са  претърпяли драстично влошаване през периода между пристигането на жалбоподателя в България през юни 2013 г. и окончателното решение, потвърждаващо заповедта експулсиране през август 2014 г., както и в следващите години до повторния отказ да бъде предоставен хуманитарен статут на лицето. Освен това тази ситуация изглежда продължава и до днес. Въпреки всеобщия спад на военните действия, страните в конфликта продължават интензивни бойни действия и се включват в тях безразборно, включително срещу гражданското население и гражданската инфраструктура, като се извършват грабежи и преследвания. Освен това са осъществени произволни масови арести и задържания наскоро, в началото на 2019 г., близо до Хомс, родния град на жалбоподателя.

На самостоятелна преценка е подложен и  индивидуалният риск, на който  жалбоподателят би бил изложен, ако се върне в Сирия.  Съдът отбелязва, че   страховете на лицето са свързани с факта, че може да бъде подложено на малтретиране поради това, че е дезертирало от армията. Той констатира, че както националният съд, така и Правителството, не са подложили на съмнение тези твърдения. Същевременно, позовавайки се на докладите, цитирани в решението (§§21-24), той отбелязва, че по отношение на дезертьорите от армията е установено, че те са подложени на екзекуция, произволно задържане,  изтезания и нечовешко отнасяне

Съдът въз основа на цялостния анализ заключава, че връщането на жалбоподателя от България в Сирия въз основа на заповедта за експулсиране от 6 ноември 2013 г., потвърдена от Върховния административен съд на 6 август 2014 г., ако бъде приведена в изпълнение, ще доведе до  нарушение на членове 2 и 3 от Конвенцията.

Съдът намира също, че жалбоподателят не е разполагал с ефективно вътрешноправно средство  за защита.

Той посочва, че ефективността на едно средство при ситуацията, която е обект на анализ, съдържа два елемента. Тя най-напред изисква императивно осъществяването на внимателен, независим и прецизен  контрол по отношение на всяко едно оплакване, свързано с мотиви, основаващи се на риск от третиране, противоречащо на чл. 3. При това тази преценка следва да елиминира всякакви съображения, свързани с националната сигурност, нито дали заинтересованото лице е успяло да докаже реалната опасност от  съществуващата заплаха по отношение на него в  държавата, където то ще бъде експулсирано. Второто изискване е свързано с преценката дали заинтересованите разполагат със средство, имащо пълен суспензивен ефект. Противно на тезата на Правителството Съдът отбелязва, че тук въпросът въобще не се поставя на плоскостта на пропорционалността както е при преценката за нарушение на чл. 8.

Съдът отбелязва, че Върховният административен съд е анализирал заповедта на ДАНС единствено от гледна точка на заплахата за националната сигурност. Той въобще не е анализирал предмета на жалбата от гледна точка  на риска, посочен от жалбоподателя, като се е ограничи да посочи, че  заплахите, на които се позовава и търсеното от него право за защита са били неясни. Така той не е направил преценка на общата ситуация в Сирия. Съдът констатира наред с това, че след постановеното от него решение по делото Auad българското законодателство не е било променено.

Колкото до  процедурата за кандидатстване за хуманитарен статут или статут на бежанец, Съдът отбелязва, че в случай на благоприятен резултат за жалбоподателя, той би бил защитен срещу възможно експулсиране. Тази процедура обаче не е била предназначена да контролира законността на заповедта за експулсиране или нейното действие в контекста на оплакванията по членове 2 и 3 от Конвенция. Във всеки случай Върховният административен съд, като отбелязва наличието на сериозна   ситуация в Сирия, прилага националното законодателство, според което аргументът свързан със заплахата за националната сигурност надделява  над наличието на рискова ситуация в държавата по местоназначение, за да обоснове решението си за отказ за предоставяне на какъвто и да било статут. Следователно това средство не е било от естество да реши въпроса за риска.

Освен това правителството не се позовава на други средства за защита, които са налични съгласно българското законодателство.

Освен наличието на нарушение по чл. 13 Съдът се произнася и по отношение на привременната мярка по чл. 39, като посочва, че тя следва да остане в сила поне до влизането в сила на това решение или до постановяването на ново от негова страна.

………………………………………….

ЧЛЕН 3  – забрана за изтезания или нечовешко или унизително отношение или наказание

чл.3(забрана за изтезания; екстрадиция )+ чл.39(привременна мярка – забрана за екстрадиция)

G.S. v. Bulgaria (Application no. 36538/17), 4 April 2019

Жалбоподателят  е грузински гражданин, роден през 1951 г. В момента е задържан в Софийския затвор до екстрадирането му в Иран по обвинение в кражба.

През декември 2016 г., когато пристига в България от Грузия, г-н Г.С. е задържан на летище София поради издирването му с  червена бюлетина от  официалния офис на Интерпол в Иран, издадена на  14 септември 2016 г.  Според   известието  на 24 юни 2016 г. той  и още едно лице са откраднали 50 000 евро  от чуждестранна обменна служба в Техеран. Другият съучастник е задържан, но жалбоподателят напуска страната същия ден. Съгласно чл.  656 от Иранския НК това  престъпление е  наказуемо с лишаване от свобода  от шест месеца до три години.

Жалбоподателят е задържан до получаване на официално искане за екстрадиция от иранските власти. То  постъпва през януари 2017 г. Процедурата пред   Софийския градски съд започва на 29 януари 2017 г., като са проведени 5 съдебни заседания, на които са представени и  изисканите  допълнителни доказателства от българските власти към  иранската страна за извършеното от жалбоподателя престъпление. Официалната информация, която е получена от там, е, че за това престъпление се предвижда наказание  лишаване от свобода до три години.  Адвокатт на  жалбоподателя   прави възражение, че България няма договор за правна помощ с Иран и поради това не следва да бъде уважавано искането за екстрадиция, както и че не е доказано безспорно както времето на извършване на престъплението, така и авторството от страна на жалбоподателя.   На 12 април 2017 г. Съдът уважава искането за екстрадиция, констатирайки, че то отговаря на всички формални изисквания,. Съдът отбелязва, че е допустимо да се действа и без договор за правна помощ на основата на фактическата реципрочност, както и че иранските власти са дали уверения, че лицето няма да бъде обект на изтезание или нечовешко отношение.  Определението на СГС е оставено в сила от Софийския апелативен съд на 9 май 2017 г., чийто акт е окончателен.

Непосредствено след това Европейският съд постановява на осн. чл. 39 от Конвенцията като привременна мярка жалбоподателят да не бъде екстрадиран до постановяването на решение по жалбата му, депозирана пред тази международна институция.

В решението на Съда е направен преглед на приложимото национално законодателство, в което са предвидени хипотези за недопустимост на екстрадицията при опасност от налагане на унизителни или нечовешки наказания. Наред с това има позовавания на монографии на проф. А. Гиргинов, посветени на екстрадицията и на международната помощ по наказателни дела. Съдът отбелязва, че в два други случая на искания за екстрадиция от страна на Иран процедурите са спрени  поради получена международна закрила.

В решението на Европейския съд е отделено голямо място на доклади на неправителствени организации относно практиката за налагане на физически наказания в Иран, изразяващи се  в ампутация на крайници, ослепяване и бичуване. В самия текст на чл. 656, ал. 4 от НК е записано, че наред с лишаването от свобода за кражба се налага и бой с пръчки до 74 удара. Направен е преглед и на редица периодични доклади на ООН във връзка със спазването на Пакта за граждански и политически права, както и на специалните доклади на Комитета по човешки права на ООН, в които са констатирани несъвместими практики за нарушаването на човешките права чрез налагането на телесни наказания (последният от които през 2018 г.).

Съдът отхвърля възраженията на правителството за недопустимост на жалбата поради това, че жалбоподателят не бил изложил доводи за риска да бъде подложен на изтезания в Иран. Той отбелязва, че самите власти не са предоставили на него  и на адвоката му достатъчно релевантна информация относно грозящата го опасност от изтезания, уверявайки го, че тя не съществува. Поради това той не следва  да бъде обвиняван, че не е използвал средство за защита, ако това се дължи на ситуация, доброволно създадена от властите (§73). Наред с това Съдът отбелязва, че правилото за изчерпване на вътрешноправните средства за защита не е нито абсолютно, нито може да се прилага автоматично; при преценката дали то е било спазено е от съществено значение да се вземат предвид конкретните обстоятелства по случая.

По съществото на спора Съдът отбелязва, че едва ли има съмнение, че за извършеното от жалбоподателя престъпление се предвижда освен лишаване от свобода и до 74 удара с пръчки, което наказание се окачествява като мъчение.(§81) Основният въпрос според ЕСПЧ е да се прецени дали има сериозни основания да се приеме, че жалбоподателят би бил подложен на мъчения. Според Съда този въпрос има два елемента. Първият е дали предполагаемото престъпление, във връзка с което иранските власти искат екстрадицията на жалбоподателя, е действително наказуемо с бичуване. Вторият  е дали за самия жалбоподател съществува   реална опасност да получи такава присъда, която да бъде изпълнена. Доколкото информацията за физическото наказание, което може да бъде наложено съгласно чл. 656,ал.4 от Иранския НК   постъпва след приключването на процедурата пред българските съдилища, Съдът посочва, че той следва самостоятелно да извърши своята преценка относно наличието на двата елемента и ако екстрадицията още не е извършена, той да вземе предвид реалността на риска  към момента на постановяване на   решението. Той констатира, че макар в червената бюлетина да е цитирана нормата на чл. 656, ал.4, то текстът не е възпроизведен дословно, а българските власти не са го проверили, доверявайки се на иранските си колеги, въпреки че както в английския му превод, така и във версията на персийски, която е публикувана на официални сайтове, е записано и наказанието за бой с пръчки до 74 удара. Колкото до следващия елемент – относно реалния риск жалбоподателят да бъде подложен на мъчения, Съдът отбелязва, че българските съдилища са изходили от презумпцията за наличието единствено на наказание лишаване от свобода, макар че информацията, с която са  разполагали, не е била  достатъчна, за да им позволи да заключат, че няма да има реален риск жалбоподателят да бъде осъден и на бичуване, ако бъде екстрадиран в Иран. От своя страна, като се основава на цялата информация, събрана от много различни източници и доклади, Европейският съд достига да извода,че  този риск е достатъчно установен, още повече че българското правителство не е представило никакви материали, за да разсее тези опасения, макар че е било в позиция да събере необходимата информация. Колкото до уверението на иранските власти, че жалбоподателят няма да бъде подложен на това наказание, то, според ЕСПЧ, не може да се счита за достатъчно, поне поради две причини. Първо, в искането за екстрадиция е пропуснато да се уточни, че чл. 656, алинея 4 от иранския НК предвижда не само лишаване от свобода, но и бичуване като вид наказание. Това поражда дълбоки опасения относно надеждността на информацията на иранските власти по този въпрос. На второ място, изглежда, че тези органи не считат бичуването и други форми на телесно наказание за нечовешко или унизително като се вземе предвид официалната им позиция по повод Годишния доклад на Комитета по човешки права на ООН от 2018 г., в която те заявяват, че считат бичуването за легитимна форма на наказание, което е „тълкувано неправомерно от Запада като… унизително” .

Съдът достига до извода, че решението за екстрадиране на жалбоподателя в Иран, ако бъде приложено, ще доведе до нарушение на член 3 от Конвенцията .Той обявява за допустимо оплакването относно опасността от подлагането му на наказание в противоречие с член 3 от Конвенцията, ако бъде екстрадиран на Иран. Приема, че ако се приложи решението за екстрадиране, би било налице нарушение на член 3 от Конвенцията поради възможното наказание, което го очаква там и решава  да продължи да посочва на правителството съгласно член 39 от Правилника на Съда, че е желателно в интерес на правилното протичане на процедурата да не се екстрадира жалбоподателят до момента, в който това решение стане окончателно или до последващо разпореждане

………………………

чл.3 (материално-правни аспекти – забрана за унизително третиране на чужденци;  център за временно настаняване на чужденци; незаконни емигранти )

S.F. and Others v. Bulgaria(Application no. 8138/16), 7 december 2017

Жалбоподатели са съпрузи и трите им деца – съответно на 15, 11 и 1,5 години, всички иракски граждани. Те са задържани   на 17 август 2015 г. при опит нелегално да преминат българо-сръбската граница на път за Западна Европа, недалеч от Брегово. Първоначално жалбоподателите са настанени в център за задържане на чужденци за кратък престой във Видин  с още едно семейство в килия 4 на 4 метра. Тя  била с две изпочупени двуетажни легла, мръсен под, върху който е имало поставени матраци и скъсано одеало, разхвърляни картони и други вещи.  Жалбоподателите представят снимки, направени с телефона, който успяват да скрият при направения им обиск. Не им е предоставена храна и вода, не им е позволено да отидат до тоалетна и са принудени да удовлетворят нуждите си на пода. На следващия ден те са разпитани и са им снети пръстови отпечатъци. Втората жалбоподателка отправя искане да й бъде върнат личния багаж, за да приготви храна за най-малкото дете, което към онзи момент е на година и половина и персоналът й разрешава. По твърдения на жалбоподателите персоналът им  предоставя на другия ден храна,  която те е трябвало да платят. Надзирателите са взели пари от техните чанти, срещу които им дали два хляба, домати, краставици, банани и малко пастет. Това твърдение се оспорва от правителството. На следващия ден на жалбоподателите са връчени заповеди, съгласно които е разпоредено те да бъдат задържани до извеждането им от територията на Република България. На 19 август 2015 г. жалбоподателите са преместени в Дома за веменно настаняване  на чужденци в София. Малко по-късно те подават молба до Държавната агенция за бежанците с искане да им бъде предоставено убежище. На 24 август те са освободени. Процедурата е прекратена поради това, че жалбоподателите успяват да напуснат в България и се озовават в Швейцария, където  на 27 юли 2017 г. получават убежище.

Пред Европейския съд те повдигат оплакване поради нечовешкото и унизително отношение на българските власти в първите 24 часа от задържането по отношение на трите им деца.

Съдът отхвърля възраженията на правителството за неизчерпване на наличните вътрешни средства за защита – Закона за отговорността на държавата и общините за вреди, тъй като приема, че няма достатъчно доказателства, че националният съд прилага   стандарта относно лошите условия в затворите и в следствените арести и по отношение на задържаните чужденци в Домовете за временно настаняване на чужденци, позовавайки се на своето  решение по делото Djalti v. Bulgaria (no. 31206/05, § 75, 12 March 2013). Той посочва, че правителството не е представило нито едно   решение на ВАС по повод оплакване на чужденец от лошите условия в тези домове, за да се убеди, че законът намира приложение и по отношение на тези заведения.

По повод възражението за недопустимост поради злоупотреба с правото на жалба (защото жалбоподателите не са информирали своевременно съда, че са получили убежище) Съдът отбелязва, че това възражение би било релевантно, ако имаше оплакване по чл. 8, но не и във връзка с оплакването по чл. 3.

По съществото на спора във връзка с възражението на правителството, че представеният материал е манипулиран и не личи къде и кога точно е заснет  и дали това е в България, във Видин, Съдът посочва, че тежестта за опровергаване на твърденията на жалбоподателите е върху правителството. То трябва да представи снимков и друг материал, който да обори техните твърдения, защото в противен случай Съдът ще приеме, че те са доказани (Ananyev and Others v. Russia, nos. 42525/07 and 60800/08, §§ 122-23, 10 January 2012)

Съдът посочва, че действително между страните е спорно дали престоят във Видин е 41 часа (както твърдят жалбоподателите) или 32 (според правителството). Той отбелязва, че макар и кратък, когато се преценява  по отношение на лица на 15, 11 и особено на дете на година и половина, този период е от съществено значение с оглед унизителните условия, в които са били поставени тези деца – мръсотията в килията, счупените легла, липсата на нормални завивки. Правителството не е опровергало липсата на тоалетна в помещението и дори на кофа за удовлетворяване на естествените нужди.Макар и да оспорва твърденията за липсата на храна, то не опровергава сериозното забавяне в нейното предоставяне. То не оспорва и оплакването, че на жалбоподателката й е бил даден биберонът и храната за най-малкото дете едва на следващия ден след задържането. Според Съда комбинацията от посочените по-горе фактори трябва да е засегнала значително трите деца  както физически, така и психологически, и  вероятно е оказала особено неблагоприятно  въздействие върху петия  жалбоподател с оглед на неговата много малка възраст.  Затова той констатира, че като са  държали тези трима жалбоподатели в такива условия, дори и за кратък период от време, българските власти са ги подложили на нечовешко и унизително отношение.

„С оглед на абсолютния характер на член 3 от Конвенцията, нарастващият приток на мигранти не може да освободи високодоговарящата държава от задълженията й по тази разпоредба, която изисква на лицата, лишени от свобода, да бъдат гарантирани условия, съвместими с уважение към човешкото достойнство“(§92).

Съдът установява нарушение на чл. 3 в неговите материални аспекти по отношение на третия, четвъртия и петия жалбоподатели.

…………………………………

чл.3(забрана за нечовешко и   нехуманно третиране  –   екстрадиция на бежанец)

M.G. c. Bulgarie(requêteno. 59297/12), 25 mars 2014

Жалбоподателят е руски гражданин от чеченски произход. При обиск от Федералната служба за сигурност, извършен в  дома му в Ингушетия през 2003 г.  били открити оръжия от всички калибри,  боеприпаси, експлозиви и токсични химически вещества. Срещу г-н М. Е образувано наказателно производство за участие във въоръжена група, подготвяща се да извършва терористични актове, както и за трафик на оръжие,  и токсични вещества.Съдът постановява задържането му и той е обявен за издирване.

Междувременно жалбоподателят и семейството му (съпруга и три деца) се озовават в Полша през 2004 г., където получават статут на бежанци. През декември 2005 г. те заминават за Германия, където получават същия статут по хуманитарни причини. Издадени са им и съответните лични документи, с които те осъществяват пътувания до Турция и Грузия. Към 7 март 2014 г. германската служба за миграция и бежанци потвърждава, че жалбоподателят притежава все още статут на бежанец.

През юли 2012 г. жалбоподателят потегля със семейството си към Турция с автомобил. При влизане в България през Дунав мост при проверката на личните документи в базата данни българските гранични власти установяват, че жалбоподателят е издирван от Интерпол по искане на руските власти за осъществяване на наказателно преследване срещу него. Жалбоподателят е задържан за 24 часа.

Жалбоподателят е задържан по разпореждане на български съд до приключване процедурата по екстрадирането му по искане на Главния прокурор на Руската федерация, отправено до българския министър на правосъдието. Представител на Върховния комисар на ООН за бежанците изпраща официално писмо до съда, в което го уведомява, че г-н М.Г. има официален статут на бежанец в Полша и Германия и че решенията за предоставянето на този статут са били обосновани от съществуващата опасност от преследване в страната по произход.Вземайки предвид тези обстоятелства, на 23 август 2012 г. окръжният съд в Русе отхвърля искането за екстрадиция, изтъквайки, че са налице две самостоятелни причини за това – а/ придобиването на статут на бежанец в две държави-членове на Европейския съюз и по силата на Договора за ЕС това означава, че жалбоподателят има такъв статут и в трета страна – България; б/ реално съществуващият риск за жалбоподателя да бъде подложен на мъчително и нечовешко отнасяне в светлината на получените от него обяснения при устното му изслушване. По протест на прокуратурата апелативният съд във Велико Търново разпорежда да бъде уважено искането за екстрадиция, като до момента на предаването на М.Г. той да остане задържан.След влизане в сила на решението на съда жалбоподателят е транспортиран до гр. София, където е настанен в Софийския централен затвор.

На 14 септември 2012 г. на основание чл. 39 от Правилника на Съда /предприемане на привременни мерки/ Европейският съд разпорежда спиране на процедурата по екстрадиция на М.Г. до приключване на висящото пред него производство. Жалбоподателят повдига оплакване, че ако бъде екстрадиран на територията на Руската федерация, за него съществува сериозен риск да бъде подложен на мъчения или друго унизително или нечовешко отношение.

Европейският съд основава своето решение не само на действащото национално право, международните актове на ООН и на Европейския съюз, но така също и на докладите, засягащи пложението в Руската федерация и областта Северен Кавказ  на Комисаря по правата на човека на Съвета на Европа, на Комитета срещу изтезанията на ООН,  на Комитета за превенция на изтезаниятоа на Съвета на Европа, на годишните доклади за 2013 и 2014 г. на неправителствената организация  Human Rights Watch.

Съдът посочва, че екстрадицията или експулсирането от една държава – член по Конвенцията може да повдигне проблем по чл. 3 и да ангажира нейната отговорност, когато има сериозни и съществени основания да се предположи, че лицето, подлежащо на екстрадиция или експулсиране ще бъде изложено на реален риск да бъде подложено на  третиране, противоречащо на тази норма. В тези случаи чл. 3 от Конвенцията включва задължението такова лице да не бъде екстрадирано или експулсирано в държавата, не осигуряваща подобни гаранции.

Съдът подчертава, че в този тип дела той трябва да прецени ситуацията в държавата на приемане и по никакъв начин няма за цел да докаже или оспори отговорността на тази държава от международна гледна точка или от гледна точка на Конвенцията.  Съдът се опира както на информацията, предоставена от самия жалбоподател, така и на официално получената такава. Той изтъква, че апелативният съд е основал решението си да уважи искането за екстрадиция, като се е позовал на уверенията на Главния прокурор на Руската федерация. Но те не са били предружени с никакви конкретни мерки или действия, или ангажименти, които руската страна поема да осигури, за да не бъде подложен жалбоподателят на нечовешко третиране. Той не е взел предвид твърденията на жалбоподателя за изчезването на сестра му, за оказвания непрекъснат тормоз от властите върху родителите му заради това, че той е успял да се укрие, както и на фактите от официално представените доклади, че лица, заподозрени в участие в терористични групи от Северен Кавказ при залавянето им са подлагани на нечовешко и нехуманно третиране Така апелативният съд е проучил въпроса недостатъчно задълбочено. Европейският съд намира, че в една процедура по екстрадиране оценката на риска за засегнатото лице да бъде подложено на малтретиране в собствената му страна е основополагаща и заслужава специално и особено внимание от страна на вътрешните съдилища. В случая   жалбоподателят е бил лишен от гаранциите на чл. 3 от Конвенцията.

Съдът постановява, че  в случай на екстрадирането на жалбоподателя в Руската федерация, държавата би нарушила чл. 3 от Конвенцията

Съдът посочва наред с това, че ще продължи мярката по чл. 39 от Правилата на Съда и че е препоръчително в интерес на доброто развитие на процедурата жалбоподателят да не бъде екстрадиран до влизането на настоящото решение в сила или докато той постанови ново решение по този повод.

Решението е категоризирано с ниво 2 по степен на важност.

………………………..

чл. 3 (забрана за нечовешко третиране – експулсиране на чужденец) + чл. 13 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита във връзка с нарушението по чл. 3)+чл.5§1(f) (непропорционално дълго  лишаване от свобода на лице, срещу което са предприети мерки за депортиране )

Case of  Auad v. Bulgaria (Application  n° 46390/10), 11 October 2011

Решението е придружено с мерки по чл. 46 от Конвенцията /конкретни указания какви генерални мерки следва да предприеме държавата, за да не се стига до повтарящи се нарушения/

Жалбоподателят е лице без гражданство – палестинец по рождение, който преди пристигането си у нас е живял в бежански лагер на територията на Ливан и е принадлежал към Организацията за освобождение на Палестина.  Заподозрян, че е замесен в убийство на привърженици на екстремистка групировка в Ливан, той е преследван и нелегално пристига в България през май 2009 г., а през следващия месец прави искане да му бъде предоставен статут на бежанец. Държавната агенция за бежанците отказва да удовлетвори искането, но  му предоставя хуманитарна закрила в съответствие с член 9, ал. (1) и ал. (3) от Закона за убежището и бежанците от 2002 г. На 17 ноември 2009 г. представител на Държавна агенция „Национална сигурност“ предлага жалбоподателят да бъде експулсиран по съображения, свързани с националната сигурност, и да бъде задържан в арест в очакване на изпълнението на тази мярка. Задържането му продължава до  май 2011 г. – 18 месеца  – максимално предвидения в Закона за чужденците срок за прилагане на тази превантивна мярка, след което е освободен със задължението ежедневно да се явява в местното РПУ. Той твърди, че не разполаа с никакви документи за самоличност и не може да работи. На 4 декември 2009 г. жалбоподателят подава жалба за съдебен контрол на заповедта за експулсиране. В производството пред Върховния административен съд той оспорва основанията, посочени от ДАНС и твърди, че те са неверни, непроверени, неточни и вътрешно противоречиви. ВАС в свое решение от 22 юни 2010 г. оставя в сила заповедта за експулсиране.

Едновременно със заповедта за експулсирне е обжалвана и заповедта за задържането му пред СГС – административно отделение. Съдът оставя без уважение жалбата, намирайки, че тя е законосъобразна, като двукратно служебно удължава задържането на жалбоподателя за по шест месеца. С определени от 7 декември 2010 г. съдът отбелязва, че задържането вече е продължило почти дванайсет месеца и по закон може да бъде удължено за максимален срок от осемнадесет месеца. Съществуват пречки за изпълнението на заповедта за експулсиране на жалбоподателя. Той не е имал необходимия документ за пътуване, който да му позволи да влезе Ливан. Независимо от трите искания ливанското посолство не е успяло да издаде такъв документ.

В решението на Европейския съд е направен анализ на приложимите норми освен на българското законодателство, но и на правото на Европейския съюз (Директива 2008/115/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 декември 2008 г. относно общите стандарти и процедури в държавите-членки за връщане на незаконно пребиваващи граждани на трети страни  в сила на 13 януари 2009 г.), на практиката на СЕС(решение от 30 ноември 2009 г. по делото Саид Шамилович Кадзоев срещу Дирекция „Миграция“ при Министерство на вътрешните работи, дело C-357/09),както и информацията за бежанските лагери в Ливан и правителствените доклади на Обединеното кралство,  САЩ, ООН и на редица неправителствени организации.

Съдът припомня принципите, уреждащи отговорността на договарящите държави в случай на експулсиране, установени в съдебната му практика и обобщени с допълнителни препратки в §§ 124-127 от неговото решение по делото Saadi v. Italy ([GC], no. 37201/06, ECHR 2008. Планираното експулсиране от Договаряща държава би било в нарушение на Конвенцията, ако са били дадени съществени основания да се вярва, че има реален риск съответното лице да бъде подложено в приемащата страна на третиране, забранено от член 3, дори когато той или тя се разглеждат като представляващи заплаха за националната сигурност на Договарящата държава(§§140-142). Ето защо всякакви съображения в настоящия случай, които имат отношение към въпроса дали жалбоподателят представлява риск за националната сигурност на България са без значение за разглеждането на Съда. Важният  въпрос е дали са дадени съществени основания да се вярва, че има реален риск лицето да се изправи пред малтретиране или смърт, ако се изпълни заповедта за експулсирането му. В тази връзка съдът отбелязва, че Върховният административен съд не се е опитал да се оцени въпроса за риска, а се е ограничил до въпроса за законосъобразността на заповедта за експулсиране. Нещо повече – то не само не подпомага Съда при оценката на риска, но такъв подход не може да се счита и за съвместим с необходимостта за независим и строг контрол относно същността на страховете на жалбоподателя, които са ясно защитими в светлината на статовището на ДАБ, която е констатирала, че риск за живота на жалбоподателя съществува. Тези констатации имат значителна тежест по две причини. Първо, Агенцията е специализиран орган със специфичен опит в тази област. На второ място, нейните служители са били в състояние да проведат лично интервю с жалбоподателя. Те са имали възможност да видят, чуят и оценят неговото поведение и по този начин са били в състояние да проверят основанието да се вярва на страховете му и истинността на неговия разказ. Тези доказателства трябва да бъдат оценени на фона на наличната информация за ситуацията в Ливан и палестинските бежанци там. Основната загриженост на Съда е дали съществуват ефективни гаранции, които защитават жалбоподателя срещу произволно връщане, било то пряко или косвено, в страната, от която той е избягал . Той не е убеден, че ако и когато продължат с експулсирането на жалбоподателя, българските власти ще разгледат с необходимата строгост въпроса дали завръщането му в Ливан ще го изложи на риск от малтретиране, забранено по силата на член 3. Липсата на правна рамка за осигуряване на достатъчни гаранции в тази област позволява на Съда да заключи, че има съществени основания да се счита, че съществува риск за жалбоподателя от нарушение на правата му съгласно член 3

По настоящем той живее в София. Съдът приема, че ако жалбоподателят бъде експулсиран, страната ни би нарушила чл. 3 от Конвенцията, защото би го изложила на риск за нечовешко третиране или смърт поради принадлежността му към ООП. Съдът намира нарушение и  на чл. 13 във връзка с чл. 3, тъй като съдебният контрол върху заповедите за експулсиране нито има суспензивен ефект, нито пък националният съд извършва преценка за степента на риска в страната, в която би било отправено лицето. За ВАС от значение са единствено обстоятелствата, свързани с националната сигурност на страната ни.

Съдът намира нарушение и на чл. 5§1 f във връзка с прекомерната продължителност на задържането му в очакване да бъде експулсиран.

В конкретния случай, с оглед на сериозния и необратим характер на последствията от експулсирането на чужденци към страни, където те могат да бъдат изправени пред малтретиране и очевидната липса на достатъчно гаранции в българското законодателство в това отношение, се оказва необходимо Правителството да се подпомогне при изпълнението на задължението си по член 46, § 1 от Конвенцията. В тази връзка Европейският съд посочва конкретните въпроси, които трябва да бъдат решени от Правителството за промяна на българското законодателство в §139 от решението си.

……………………………………..

ЧЛЕН 5 – право на свобода и сигурност

чл. 5§4 (задължение за произнасяне от съд относно законността на задържането  в кратък срок)+чл. 13 във вр. с чл. 5§4

/не е установено нарушени ена чл. 13 във вр. с чл. 5§4/

M.M. c. Bulgarie, (Requête no 75832/13),8 June 2017

Жалбоподателят М. М. е лице без гражданство с палестински произход. Роден е през 1991 г. в Дамаск, Сирия. Той пристига в България на 22 юли 2008 г. Молбата му за получаване на бежански статут е отхвърлена два пъти, след което Държавната агенция за бежанците му дава хуманитарен статут и му издава разрешение за пребиваване. По искане на Държавната агенция „Национална сигурност“ (ДАНС) на 13 юли 2013 г. това разрешение е оттеглено с мотив, че присъствието му представлява опасност за националната сигурност. Наред с това е разпоредена 10-годишна забрана за влизане в страната и експулсирането на М. М. Той е настанен  в приемния център в Бусманци край София.

На 26  ноември 2013 г. М. М. е отведен на летище София и е качен на полет за Ливан. Тъй като ливанските власти отказват да го приемат, той е върнат обратно в България. При пристигането си в София е задържан на летището, а след това е настанен  в Дома за временно настаняване на чужданци в Бусманци. На 4 декември 2014 г. Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) получава искане за привременни мерки и посочва на българското правителство, че жалбоподателят не следва да бъде експулсиран, докато трае производството, както и че самата заповед не е мотивирана.

На 14 декември 2013 г. ДАНС спира експулсирането на жалбоподателя и разпорежда неговото задържане. Тази заповед е обжалвана   в Административния съд на София град /АССГ/. С решение от 5 март 2014 г., оставено в сила от ВАС на 25 февруари 2015 г. жалбата е оставена без уважение. Националните съдилища намират, че заповедта е мотивирана и че спирането на мярката за експулсиране е оправдано поради затрудненията да се осигурят съответните документи за пътуване на лицето, а от друга страна, с оглед изпълнението на разпореждането за привременни мерки по чл. 39 от ЕКПЧ.

След връщането на жалбоподателя на българска територия и настаняването му отново в ДВНЧ  в Бусманци жалбоподателят обжалва продължаването на заповедта за задържането му и   е освободен на 16 декември 2014 г.

На 24 март 2015 г.  той получава ново разрешение за пребиваване в България, валидно до 24 март 2018 г. По последна информация жалбоподателят живее и работи в София.

В жалбата си до ЕСПЧ М. М. твърди, че ако бъде експулсиран в държавата си на произход, Сирия, животът му ще бъде в опасност и ще бъде изложен на риск от нечовешко и унизително третирне. Той се оплаква и от липсата на ефективно средство за защита според българското законодателство, както и че жалбата срещу задържането му не е била разгледана своевременно.

В решението си  Съдът  приема, че спорът, свързан   възможното експулсиране на жалбоподателя, е решен на национално ниво, след като той е получил удължаване на своя статут в България и заличава жалбата от списъка в този пункт.

Съдът обаче намира нарушения на член 5 § 4 от Европейската конвенция за правата на човека, засягащ правото на обжалване на законосъобразността на задържане в съда, който от своя страна е задължен да се произнесе в кратък срок. Съдът намира, че административните съдилища в България са разгледали жалбата на М.М. в срокове, които са драстично несъобразни с изискването за „кратък срок“ по Конвенцията

………………………………..

чл. 5 § 1f (незаконно лишаване от свобода)

Khadzhievv. Bulgaria(Application  no. 44330/07), 3 June 2014

През октомври 2001 г. жалбоподателят /който е с двойно гражданство – тюркменско  и руско/, пристига със съпругата и двете си деца в България, където получава статут на постоянно пребиваващ и започва свой бизнес. През 2000 г. той става член на политическото движение „Ватан“, което е критично настроено към официалната политика на правителството.

През 2002 г и 2006 г. по искане на тюркменското правителство срещу него са инициирани две процедури за екстрадиция   Обвиненията са за злоупотреба с публични средства в големи размери, за които се твърди, че са извършени от жалбоподателя в качеството му на заместник председател на Централната банка на Туркменистан в периода   август 1992 – август 1998 г.

Първото искане е отправено на 22 октомври 2002 г., когато срещу жалбоподателя е повдигнато обвинение в злоупотреба с 40 млн USD в съучастие с други лица, които били прехвърлили средствата в различни европейски банки чрез системата SWIFT в периода юли-август 2002 г. Жалбоподателят е задържан от властите във връзка със започналата процедура за екстрадиция от 4 до 17 декември 2002 г.. С решение от май 2003 г. Варненският окръжен съд отказва да изпълни искането за екстрадиция, тъй като приема, че в инкриминирания период жалбоподателят не е бил служител на банката и не е могъл да има достъп до мрежата, за да извърши съответните банкови операции. Съдът приема, че преследването на жалбоподателя е по политически причини, а екстрадирането му би могло да доведе до нарушаване на чл. 3 от Европейската конвенция /забрана за изтезания, нечовешко и унизително отнасяне/.

В периода 2003-2004 г. срещу жалбоподателя е образувано досъдебно производство и е повдигнато обвинение за пране на пари, което обаче е прекратено поради липса на доказателства.

През 2004 г. жалбоподателят получава хуманитарен статут на бежанец на основание Закона за убежището и бежанците.

През 2006 г. офисът на Интерпол в Ашхабад, обявява жалбоподателя за международно издирване за извършено престъпление /очевидно по искане на властите в Турткменистан/, за което през 2002 г. националната прокуратура е направила искане за екстрадиция. Между 19 февруари и 12 април 2007 г. жалбоподателят повторно е задържан във връзка с новото искане за екстрадиция. С решение на Варненския окръжен съд искането е отхвърлено, защото съдът приема, че предполагаемото престъпно поведение не представлява престъпление по българското право, а това е абсолютна пречка да бъде удовлетворено искането съгласно Двустранния договор за правна помощ по наказателни дела между България и Русия от 1975 г.

Европейският съд отхвърля възраженията на Правителството за недопустимост на жалбата поради неизчерпване на вътрешните средства за защита. Той посочва, че отговорността на властите е ограничена и се свежда до минимален брой хипотези, при които общият ред на ЗЗД не може да бъде приложен. Що се отнася до приложното поле на ЗОДОВ, в настоящия случай той също не може да се използва, доколкото не е налице отменен незаконосъобразен административен акт.

Съдът отбелязва, че документите, съпровождащи второто искане за екстрадиция, са били същите, като тези по първото. Според него още в самото начало както прокуратурата, така и съдът, е трябвало да решат дали екстрадицията би била възможна по силата на разпоредбите на самия договор за правна помощ. Налице са били ясни индикации /с оглед преценката на съда по първото искане и прекратеното наказателно производство в България срещу жалбоподателя/, че искането би било недопустимо . Вместо това обаче българските власти са предпочели  жалбоподателят да бъде задържан до окончателното решение на съда.  Европейският съд намира, че производството по втората екстрадиция от самото си начало е било лишено от всякаква цел и поради тази причина лишаването от свобода на жалбоподателя не е било оправдано по силата на чл. 1 §1 f на Конвенцията

…………………..

чл.5§1f (непропорционално дълго  задържанепреди депортиране )+ чл. 3 (забрана за нечовешко третиране) + чл. 13 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита във връзка с нарушението по чл. 3)

Case of  Auad v. Bulgaria (Application  n° 46390/10), 11 October 2011

Лице без гражданство, срещу което е постановено влязло в сила решение за експулсирането му от страната поради това, че според местните власти представлява заплаха за националната сигурност, е задържано неоправдано дълго преди експулсирането – 18 месеца.

Съдът подчертава, че член 5 § 1 (f) не изисква задържането да се счита за необходимо, например, за предотвратяване на извършването на престъпление или укриване на лицето. Въпреки това всяко лишаване от свобода по втората част на член 5 § 1 (f) ще бъде оправдано само докато трае производството по експулсиране или екстрадиция. Ако това производство не се извършва с дължимата грижа, задържането престава да бъде допустимо съгласно тази разпоредба. Съдът намира нарушение, тъй като през този период властите не са проявили нужното усърдие да потърсят на лицето трета сигурна страна, за да го депортират до нея, след като не са получили съответните уверения от страна на държавата, от която е пристигнал. Наред с това, освен собствените си становища за целите на производството пред Съда, правителството не е предоставило доказателства за каквото и да е усилие, направено, за да се осигури допускането на жалбоподателя в трета страна. По този начин едва ли може да се счита, че властите са предприели активни и усърдни стъпки с оглед неговото експулсиране. Вярно е, че задържането на жалбоподателя е предмет на периодичен съдебен контрол, който е предоставил важна предпазна мярка Това обаче не може да се разглежда като решаващо. Последният такъв преглед е направен на 7 декември 2010 г. , като има предвид, че Съдът не е бил информиран дали всички стъпки са предприети с оглед експулсирането на жалбоподателя от този момент до освобождаването му повече от пет месеца по-късно, на 19 май 2011 г.

Преценката на тези въпроси е допълнително възпрепятствана от факта, че нито заповедта за експулсиране, нито някакъв друг задължителен правен акт посочват страната на местоназначението, тъй като това не се изисква съгласно вътрешното законодателство. Съдът счита, че това може да се разглежда като проблем по отношение на изискването за правна сигурност, характерен за всички разпоредби на Конвенцията. Съдът заключава, че основанията за задържането на жалбоподателя – действията, предприети с оглед експулсирането му – не остават валидни за целия период на задържането му, поради не провеждането на производството от страна на властите с дължимата грижа. Ето защо той установява нарушение на чл. 5§1(f).

Съдът приема освен това, че ако заповедта за експулсиране на жалбоподателя е била изпълнена, то би било налице нарушение на член 3 от Конвенцията. Той установява нарушение и на чл.13 във вр. с чл. 3

……………………………………

чл. 5§1(f)(лишаване от свобода, съгласно условията, предвидени в закона, незаконно задържане)+5§4 (съдебен контрол на задържането, липса на възможност за обжалване на задържането)+чл. 8(нарушение на правото на семеен живот)+ чл. 13 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита)

Case of  M. and Others  v. Bulgaria (Application no. 41416/08), 26 July 2011

Жалбата е депозирана от гражданин на Афганистан, пристигнал през 1998 г., който получава статут на бежанец, неговата съпруга (арменска гражданка) и двете им деца. С решение от 17 март 2004 г. първият жалбоподател получава статут на бежанец на основание съществуващ риск от преследване срещу него в Афганистан поради отказа му от исляма и приемане на християнството. В съответната част на краткото решение се посочва, че по данни на Върховния комисариат на ООН за бежанците приемането на християнството „се наказва със смърт в Афганистан“. През 2005 г. документът за постоянно пребиваване му е отнет с мотива, че представлява заплаха за националната сигурност. Не са посочени фактически обстоятелства. Директорът се позовава на вътрешен документ от 24 ноември 2005 г., в който се посочва, че първият жалбоподател е замесен в трафик на мигранти, основно афганистански граждани.  В заповедта за експулсиране от 6 декември 2005 г. не се посочва страната, в която първият жалбоподател следва да бъде експулсиран. В нея е разпоредено той да бъде задържан докато бъде експулсиран. На 18 октомври 2006 г. първият жалбоподател е задържан в Центъра за временно настаняване на чужденци. Той остава там до освобождаването си на 3 юли 2009 г. и не е експулсиран. Според изявление на директора на дирекция „Миграция“,   предоставено на Европейския съд през 2009 г., експулсирането на г-н М. е било възпрепятствано поради обстоятелството, че не е притежавал валиден документ за пътуване зад граница, „липсата на транспортни връзки“ и отказа му за съдействие. Директорът обяснява освен това, без да съобщава подробности, че са разгледани няколко възможни дестинации за експулсирането му и че са направени неуспешни опити за отстраняване на пречките пред изпълнението на заповедта за експулсиране. Обаче поне до април 2007 г. първият жалбоподател в действителност притежава валиден документ за пътуване зад граница – специален паспорт на бежанец, издаден от българските органи на 16 декември 2004 г., валиден за задгранично пътуване до 6 април 2007 г. Съществуването на този документ, включително неговия номер и дата на издаване, са споменати в заповедта за експулсиране и задържане от 6 декември 2005 г.

Жалбоподателят обжалва както заповедта за експулсиране, така и тази за задържане. Върховният административен съд не намира, че първата е незаконосъобразна, а по отношение на втората приема, че тя не подлежи на съдебен контрол, тъй като е издадена в изпълнение на първата заповед.

На 1 септември 2008 г.  председателят на пето отделение на Европейския съд уведомява българското правителство, че съгласно член 39 от Правилника на Съда първият жалбоподател не може да бъде върнат в Афганистан, докато делото му е висящо и до следващо нареждане, както и че жалбата му  ще бъде разгледана с приоритет съгласно член 41.

На 15 май 2009 г. Законът за чужденците в Република България е изменен с оглед въвеждане в българското право на Директива 2008/115/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 декември 2008 г. относно общите стандарти и процедури, приложими в държавите-членки, за връщане на незаконно пребиваващи граждани на трети страни. На 30 юни 2009 г. директорът на дирекция „Миграция“ към националната полиция  издава заповед за отмяна на заповедта от 12 октомври 2006 г. за задържане на първия жалбоподател и му определя задължение за ежедневно явяване в местното полицейско управление.

Съдът се позовава на постоянната си съдебна практика  по член 5 § 1 (f), съгласно която е без значение дали решението за експулсиране е обосновано съгласно националното право или съгласно Конвенцията (вж. Chahal, цитирано по-горе, § 112; Slivenko v. Latvia [GC], no. 48321/99, § 146, ECHR 2003-X; и Sadaykov v. Bulgaria, no. 75157/01, § 21, 22 май 2008 г.). Съдът  отбелязва, че експулсирането на първия жалбоподател е било постановено на 6 декември 2005 г., а първият опит от страна на българските органи да осигурят документ за самоличност за експулсирането му е направен през февруари 2007 г., когато е изпратено писмо на афганистанското посолство. Освен това, тъй като писмото от февруари 2007 г. изглежда е останало без отговор, не може да се заключи, че български органи са действали надлежно по въпроса, като се има предвид, че искането им е отправено повторно едва през септември 2008 г.,т.е.  година и седем месеца по-късно. През цялото това време г-н М. е бил задържан.  Съдът счита, че държавата ответник не е доказала, че е предприела активно надлежни стъпки за преодоляване на твърдените затруднения.

Съдът намира нарушения на чл. 5§1(f)  по повод това, че жалбоподателят незаконно е бил задържан в продължение на повече от две години и осем месеца без властите да положат необходимите усилия да му осигурят пребиваване в трета сигурна страна. Доколкото националният съд в едно от производствата   е отказал да разгледа и да се произнесе по повод жалбите за незаконно задържане, а в другото не е действал с необходимото усърдие и бързина (процедурата пред СГС е продължила 2 г. и 9 м.) Съдът констатира и нарушение на чл. 5§4.

По повод заплахата от експулсиране на г-М.М. и опасността от разделяне на семейството Съдът намира, че ако бъде изпълнена тази заповед, би имало нарушение на чл. 8 и чл. 13.

……………………………………………

чл. 5 § 2 (липса на информация относно причините за задържане)+ чл. 5 § 4 (нарушаване правото за обжалване на задържането)+ чл.8 (право на зачитане на семейния живот)+ чл. 13  (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита по повод нарушеното право по чл. 8)

Affаire Bashir et аutres c. Bulgarie (Requête no 65028/01), 14 juin 2007

/дело, подобно на „Ал-Нашиф и други срещу България“ (№ 5093/99, 20 юни 2002 г./

Жалба от пакистански гражданин, неговата съпруга и син – български граждани.

Първият жалбоподател пристига в България през ноември 1992 г. със срочна виза. В следствие на женитбата си с жалбоподателката през 1995 г., той получава разрешение за пребиваване, валидно до 24 май 2000 г. Междувременно през 1996 г. се ражда техният син.

На 2 март 2000 г., към 7 часа сутринта, първият жалбоподател е посетен от полицаи в жилището си и е поканен да се яви в областната дирекция на вътрешните работи за проверка на документите. Той веднага е отведен в центъра за задържане на възрастни и е задържан. Жалбоподателят е информиран, че е задържан за проверка на редовността на разрешителното му за престой. На 7 март 2000 г. му връчват решение от 22 февруари 2000 г., издадено от директора на службата за документи за самоличност към министерството на вътрешните работи, разпореждащо екстрадирането му и въдворяването му в центъра за задържане до изпълнение на мярката за екстрадиране. Заинтересованият е екстрадиран към Пакистан същия ден.

Между 2000 г. и 2006 г., съпругата и синът му  три пъти пътуват при първия жалбоподател в Пакистан и живеят там общо 16 месеца. На 15 август 2003 г., жалбоподателката ражда в София, второто дете на семейството.

Междувременно, през март и април жалбоподателката депозира две жалби до директора на службата за документи за самоличност към министерството на вътрешните работи,   целящи отмяна на мярката за екстрадиране, но получава отказ, основаващ се на чл. 40, ал. 2 от Закона за чужденците. на 13 април. Жалбоподателите сезират и Софийски градски съд с жалба за отмяна на решението за екстрадиране. Те посочват, че не са били информирани за обвиненията, отправени към първия жалбоподател и подчертават, че той живее в страната от 1992 г., че упражнява търговска дейност и, че семейството му зависи финансово от това.  Жалбата им е върната на 2 май 2000 г. от съда с мотива, че по силата на член 47 от закона за чужденците, принудителните мерки, имащи отношение към националната сигурност, не подлежат на обжалване.

Съдът приема, че първият жалбоподател не е бил информиран за причините за неговия арест „в най-кратки срокове”, както го изисква член 5 § 2, както и че не му е била дадена възможност да се срещне с адвокат с цел да обсъди каквато и да е възможност за обжалване срещу задържането си.

Наред с това е установено нарушение  на чл. 8, както и на чл. 13 във връзка с чл. 8

……………………………………………………………………………….

чл. 5§4 (липса на равнопоставеност в производството по оспорване на мярката за неотклонение)+чл.8 (право на семеен живот)+чл. 13 във вр. с чл. 8

Case of Al-Nashif v. Bulgaria (Application no. 50963/99), 20 June 2002

Жалбата е по повод отнемане разрешението за пребиваване, задържането на лице без гражданство и експулсирането му от страната, както и разделянето му от неговите две малолетни деца, родени в България.

На основание две полицейски заповеди било разпоредено първият жалбоподател да бъде отведен в Дома за временно настаняване на чужденци в София до депортирането му, както и че се забранява обратното му връщане в страната поради съображението за наличие на заплаха за националната сигурност от страна на г-н Ал-Нашиф, свързано с неговата религиозна дейност. Тези заповеди според действащото тогава законодателство не подлежали на съдебен контрол.

Съдът установява, че «в съответствие с релевантното законодателство и практика, решението дали експулсирането и задържането ще се позовават на националната сигурност – с последици автоматично изключване на какъвто и да е съдебен контрол на законността – е изцяло в дискреционната компетентност на министъра на вътрешните работи. Никой съд не е овластен да проучва законността на задържането. Самата заповед за задържане, както е и в настоящето дело, не посочва фактически основания  . Нещо повече, г-н Ал-Нашиф е бил задържан практически в изолация и не му е било позволено да се срещне с адвокат, за да обсъди възможностите за обжалване на мерките срещу него.Тази ситуация е несъвместима с чл. 5, ал. 4 от Конвенцията и основната му цел – защита на лицата срещу злоупотреби. Националните власти не могат да заобикалят ефективния контрол върху законността на задържането от националните съдилища, като твърдят, че са замесени националната сигурност и тероризмът»(§94)Доколкото  на г-н Ал-Нашиф не са били осигурени елементарни гаранции и той не е получил защитата, изисквана по чл. 5§ 4 от Конвенцията в случаите на лишаване от свобода, Съдът намира, че е налице нарушение на горния текст по отношение на първия жалбоподател.

Съдът установява нарушение и на правото на семеен живот на жалбоподателите, гарантирано от чл. 8 от Конвенцията, както и на чл. 13 във вр. с чл. 8.

……………………….

Чл. 5§1f (задържане преди експулсиране, прекомерно продължителен период)+ чл. 5§4 (право на съдебно преразглеждане на  задържането, прекомерна продължителност на производството; неефективност на производството)+чл.8 (право на зачитане на семейния живот)+чл.13 във вр. с чл. 8

Raza v. Bulgaria (Application no. 31465/08),   11 février 2010

Жалбоподателят, пакистански гражданин, пристига в България през 1998 г. През 2003 г. се жени за българска гражданка(втората жалбоподателка) и получава статут на временно пребиваващ. Научава български език и започва дребен бизнес с електронни устройства. От момента на пристигането  си тук той не е напускал страната и срещу него не е било повдигано обвинение в извършването на никакво престъпление.

На 06.12.2005 г. е издадена заповед за експулсирането му, в която е разпоредена и забрана да влиза и пребивава на територията на Република България в продължение на 10 години с оглед на мотивите, посочени в Предложение №. M– 2922/24.11.2005 и на факта, че присъствието му в страната, представлява сериозна заплаха за националната сигурност.  В заповедта е посочено само правното основание – чл. 42 от Закона за чужденците в Република България от 1998г., но  липсват каквито и да било фактически основания, тъй като в чл.  46, ал.(3) от закона е регламентирано, че не следва да се съдържат мотиви. С нея е разпоредено и че до привеждането й в изпълнение жалбоподателят следва да бъде задържан в Център за пребиваване на чужденци, както и че тя подлежи на обжалване само по административен ред пред министъра на вътрешните работи.На жалбоподателя не е връчено копие от тази заповед и той научава за нея на 18 януари 2006 г., след като е задържан. Жалбата му до министъра е оставена без уважение с мотива, че  имало информация за участието на жалбоподателя в трафик на хора и при наличието на опасност за националната сигурност никакви външни фактори не следва да бъдат вземани под внимание.

На 30 декември 2005 г. Директорът на Дирекция „Миграция“ в МВР издава заповед жалбоподателят да бъде настанен в ДВНЧ до изпълнението на заповедта за експулсирането му. В нея е посочено, че тя подлежи на съдебен контрол.Същия ден жалбоподателят е задържан. Заповедта е обжалвана пред СГС, който  със свое решение от 22.05.2007 г. я отменя, като намира, че е неоправдано толкова продължително задържане на лицето. След жалба ВАС обезсилва решението, намирайки, че тази заповед не е самостоятелен административен акт, тъй като тя е част от процедурата по експулсиране на лицето, поради което не подлежи на съдебен контрол.

На 16 януари 2008 г. жалбоподателите   обжалват пред съд  акта на имиграционните власти  от 28-ми декември 2007 г. ,с който е отхвърлена  молбата за освобождаване на г-н Раза.  На 7 май 2008 г. Софийският административен съд обявява жалбата на г-жа Раза за недопустима, тъй като тя не е пряко засегната от въпросната заповед, но намира жалбата на г-н Раза за допустима и основателна. Съдът отбелязва, че имиграционните власти са изпратили до Консулския отдел на Министерството на външните работи три писма с молба за съдействие в процеса на снабдяване на г-н Раза  с документ за пътуване, на които не  е получен отговор. По-нататък съдът заявява, че предвид трудностите при осъществяване на експулсирането, властите би трябвало отново да преценят дали задържането на г-н Раза продължава да бъде оправдано или не. Във всички случаи едно задържане за повече от 6 месеца е в нарушение на чл. 5,§1(f). Той е освободен на 15 юли 2008 г., но е задължен да се явява всеки ден в най-близкото управление на МВР, по неговото местоживеене. Поради технически затруднения, свързани с издаването на валиден документ за самоличност, изпълнението на заповедта за експулсиране е спряно. На 8-ми август 2008 г г-н Раза отправя молба до директора на агенция „Национална сигурност” да преразгледа заповедта за неговото експулсиране. На 4 септември 2008 искането му е отхвърлено с мотива, че заповедта е окончателна. Към датата на постановяване на решението на Европейския съд жалбоподателят   очаква своето експулсиране, което се бави  единствено поради факта, че той не разполага с необходимите документи за връщане в Пакистан.

Съдът констатира, че лишаването от свобода на г-н Раза попада в приложното поле на член 5 § 1 (f), тъй като той е бил задържан с цел да бъде депортиран от България. Г-н Раза престоява в Дома за пребиваване на чужденци от 30 декември 2005 г. до 15 юли 2008 . През този период неговото депортиране очевидно бива възпирано единствено от липсата на документ за пътуване, който да му позволи да влезе отново в Пакистан. Наистина българските власти не биха могли да наложат със сила издаването на такъв документ, но нищо не показва, че те енергично са положили усилия по този въпрос или че са се опитали да влязат в преговори с пакистанските власти за да улеснят неговото издаване. Наред с това след освобождаването му на 15 юли 2008 на г-н Раза е наложена мярката  задължително явяване на редовни интервали от време в полицейското управление по местопребиваване . Това показва че властите, освен проточилото се задържане на жалбоподателя, са имали на разположение и други мерки, с които да осигурят изпълнението на заповедта за неговото експулсиране. И на последно място, Съдът отбелязва, че след събитията, разглеждани в конкретното дело, българското законодателство е променено в съответствие с неотдавнашната Директива 2008/115/ЕC на Европейския Съюз, относно общите стандарти и процедури в държавите-членки за връщане на незаконно пребиваващи граждани на трети страни  и в настоящия момент предвижда, че в ситуации, сходни с тази на г-н Раза, когато депортирането  е възпрепятствано от непредставянето от трета страна на необходимите пътни документи, задържането не може да надвишава осемнадесет месеца. Въз основа на тези аргументи Съдът установява нарушение на  чл. 5§1f поради задържането на жалбоподателя в продължение на 18 месеца преди да бъде експулсиран от територията на страната.

Във връзка с възможността за обжалване на заповедта за задържането на жалбоподателя Съдът констатира, че СГС е разгледал жалбата по същество и е отменил този административен акт. Но Върховният административен съд е постановил, в отклонение от по-раншната си процесуална практика, че заповеди за задържане преди депортираните не подлежат на съдебно преразглеждане. В резултат на това жалбоподателят не е могъл да получи окончателно и задължително съдебно решение относно законосъобразността на неговото задържане. Нещо повече, въпросната съдебна процедура, отнела в случая над две години, съвсем не се оказала бърза.Съдът подлага на проверка наличието на други ефективни и бързи вътрешни средства за защита по повод задържането и констатира, че втората жалба на жалбоподателя до СГС от декември 2007 г. е била разгледана след четири месеца. Поради това Европейският съд достига до извода, че  г-н Раза не е имал възможност да получи бързо съдебно преразглеждане на законосъобразността на неговото задържане, от което следва, че е налице  нарушение на чл. 5 § 4 на Конвенцията.

Съдът установява нарушение и на чл. 8, както и на чл 13 във вр. с чл. 8 от Европейската конвенция.

…………………………

чл.5§4(липса на своевременен съдебен контрол върху постановената мярка за задържане)

Affaire Rahmani et Dineva c. Bulgarie (Requête no  20116/08), 10 mai 2012

Жалбоподателят е алжирски гражданин, а жалбоподателката – българка. След изтичане на срока на неговото законно пребиваване в страната той подновява искането си  да бъде удължен престоя му, поради което е издадена заповед за експулсирането му от територията на България. След влизане в сила на административния акт (който е обжалван и оставен в сила), на 22 юни 2006 жалбоподателят е настанен в дома за пребиваване на  чужденци в Бусманци, тъй като жалбоподателят не притежавал нито лични документи, нито достатъчно финансови средства. С решение от 15 февруари 2008 г. Административният съд на София –град отменя отказа на директора на дома за настаняване на чужденци да се произнесе по новото искане на жалбоподателя за освобождаването му, като намира, че задържането за повече от една година е неоснователно и е в нарушение на чл. 5§ 1 f от Конвенцията. Това решение е изпълнено едва три месеца по-късно. Съдът намира, че оплакването за нарушаване на правото на семеен живот  е необосновано, тъй като жалбоподателят не е бил лишен от правото да не пребивава на територията на страната ни за някакъв определен период от време, което означава, че нищо не би му попречило след като получи нов алжирски паспорт отново да поиска разрешение за пребиваване поради това, че съпругата му е българка. Съдът намира като недопустимо и оплакването по чл. 5§ 1 f , тъй като нищо не е пречило на жалбоподателя да предяви иск на основание чл. 1 от ЗОДОВ при наличието на влязло в сила решение на административния съд, установяващо незаконността на лишаването от свобода за повече от 1 година. Европейският съд установява нарушение на чл. 5§4  поради това, че едно лишаване от свобода, макар и законно следва да бъде подлагано на периодичен контрол – обстоятелство, което в случая не е било налице, а молбата на жалбоподателя за преразглеждане на неговата мярка е била уважена 11 месеца по-късно от съда. При това, освобождаването му не е станало незабавно след постановеното решение на съда, а няколко месеца по-късно.

………………….

чл. 5 § 1 (f) (незаконно лишаване от свобода на лице, против което се предприемат действия за депортирането му)+чл. 5§4 (липса на ефикасно вътрешноправно средство за защита)

Affaire Djalti c. Bulgarie (Requête no 31206/05),le 12 mars 2013

През януари 2004 г. жалбоподателят пристига нелегално от Турция в България и депозира молба да му бъде предоставен статут на бежанец. Издадено му е разрешение за временно пребиваване в страната. Молбата му не е удовлетворена от националната агенция за бежанците, а заповедта в същия смисъл е оставена в сила от съда. На това основание през  юли 2004 г. е издадена заповед за задържане на жалбоподателя с цел депортирането му извън територията на страната. С втора заповед е разпоредено той да бъде  настанен в Дом за временно настаняване на пълнолетни лица в гр. София поради невъзможността да бъде изпълнена първата заповед, тъй като  жалбоподателят не разполага нито с  валидни документи за пътуване в чужбина, нито с финансови средства. В деня на издаване на двете заповеди – 12 юли 2004 г., жалбоподателят е задържан, но заповедта не му е връчена, нито е информиран, че има право да я обжалва. Едва по-късно той успява да разбере това и да се свърже с адвокат. На 4 октомври той депозира жалба  до Административния съд на София-град, в която изтъква, че не оспорва мярката за депортиране, а по-скоро липсата на мерки с оглед реалното й изпълнение, поради което е налице нарушение на в член 5 § 1 f) от Конвенцията. С решение от 16 февруари 2005 г., съдът намира, че по време на издаването на обжалваната заповед са били налице предпоставките, даващи основание за задържането на лицето (липсата на документи за пътуване и финансови ресурси).  Той обаче приема, че с оглед продължителността на задържането властите не са показали достатъчно старание, за да осигурят документи на жалбоподателя и средства за депортирането му, така че да бъде изпълнена мярката по депортиране, поради което   задържането на жалбоподателя вече не е оправдано по силата на член 5 § 1 f) от Конвенцията. На това основание заповедта за настаняване е отменена  При обжалването от страна на администрацията, това решение е потвърдено с решение на Върховния административен съд от 27 септември 2005. На 14 октомври 2005 г. жалбоподателят е освободен след като адвокатът му депозира молба, основавайки се на влязлото в сила решение на съда.

Европейският съд намира, че оплакването по чл.  5 § 1 f) от Конвенцията е допустимо, макар че националните съдилища са установили, че то е било твърде продължително и затова са отменили заповедта. Но в съдебните решения не е установено, че е налице първоначално незаконно лишаване от свобода, нито е посочено от кой момент продължителността на наложената мярка вече е незаконна, поради което и би било твърде съмнително, че при тази хипотеза един иск по чл. 1 от ЗОДОВ би бил ефективно вътрешноправно средство за защита.Съдът установява, че оплакването е и основателно, позовавайки се на констатациите и изводите на националните съдилища, от които не намира основание да се разграничи. Той приема, че макар и първоначално да е имало основание жалбоподателят да бъде задържан, не е било оправдано той да бъде лишен от свобода в продължение на близо 13 месеца поради липсата на достатъчно старание от страна на властите да изпълнят мярката за депортиране. Ето защо е установено нарушение на чл.  5 § 1 f).

Съдът констатира наред с това, че макар и жалбоподателят да е имал право да оспори пред съда незаконното си лишаване от свобода,  това средство за защита не е отговаряло на изискванията на чл. 5§4. На първо място, жалбоподателят  е бил информиран, че има право на съдебно обжалване цели три месеца след задържането си. В този период той не е имал достъп до адвокат и не е могъл да предприеме никакви действия  в своя защита. На второ място, от момента на депозиране на жалбата до момента на разглеждането й от първата инстанция минават 4 месеца, а до съдебното заседание пред втората инстанция – още 7 месеца. Поради това Съдът  заключава, че процедурата от повече от 11 месеца не отговаря на изискванията за произнасяне „в кратък срок“, съгласно чл. 5§4.  Наред с това, съгласно действащото в онзи момент законодателство,  националният съд не е имал правото да разпореди незабавното  освобождаване на жалбоподателя, както го изисква Конвенцията, поради което е било налице и допълнително забавяне. Ето защо е установено нарушение и на чл. 5§4.

………………………………………

чл.5§1(незаконно лишаване от свобода)+ чл. 5§4 (право на оспорване законността на задържането)+чл.8 (право на неприкосновеност на личния и семеен живот)

Сase of Amie and Others(Application no. 58149/08),12 February 2013

Жалбоподатели са двама съпрузи и трите им деца, които са лица без гражданство (с изключение на най-малкото им дете, родено в България). От 2001 г. те имат статут на бежанци в България. През 2006 г. първият жалбоподател получава заповед за експулсиране от България, поради това, че представлява заплаха за националната сигурност и във връзка с наличието на данни, че е заподозрян в участие в терористична група, както и в международен канал за трафик на наркотици.Той е задържан в продължение на три месеца и е освободен в хода на съдебната процедура по обжалване на заповедта за експулсиране, след което повторно е задържан от 2008 до 2010 г.(общата продължителност на задържанията от 2006 и 2008-2010 г. е  18 месеца и 24 дни).

Съдът констатира, че жалбоподателят е бил лишен от свобода в продължение на повече от 18 месеца общо. Той анализира законността на задържането в светлината на Директива  2008/115/EC (отнасяща се до максималната продължителност на задържането на чужденец с цел експулсирането му) и на решението на Съда на Европейския съюз по делото Saïd Shamilovich Kadzoev v. Direktsia ‘Migratsia’ pri Ministerstvo na vatreshnite raboti, case C 357/09. Той установява, че през целия период на лишаване от свобода на жалбоподателя не са били предприети достатъчно ефективни действия за осигуряване на документи за експулсирането му, както и че не е била намерена трета страна, в която той би могъл да бъде изведен. От тази гледна точка лишаването от свобода за такъв продължителен период от време при липсата на реална възможност да бъде изпълнена заповедта за експулсиране, Европейският съд достига до извода, че лишаването от свобода е било в нарушение на чл. 5§1 f :

Съдът установява нарушение и на чл. 5§4 поради това, че жалбоподателят е бил лишен от гаранциите на посочената разпоредба, тъй като производството е продължило твърде дълго, а наред с това националният съд на практика не е имал правомощията да разпореди освобождаването му. Европейският съд изтъква, че правото на оспорване на заповедта за задържане пред съд означава, че съдът не трябва да има само консултативни функции, но да може по същество да реши спора с необходимата експедитивност.

Постановено е наред с това, че ако жалбоподателят бъде експулсиран, тогава правото  на неприкосновеност на личния и семейния живот на петимата жалбоподатели би било нарушено.

…………………………………………………..

ЧЛЕН 8 – право  на неприкосновеност на личния и семейния живот

Чл.  8§1 (право на неприкосновеност на личния и  семеен живот – експулсиране на чужденец)+ чл. 13 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита по повод нарушеното право по чл. 8)

Kurilovich and Others v. Bulgaria (Application no. 45158/09),1 June 2017

/решение на Комитет/

Случай, подобен на Al-Nashif v. Bulgaria, no. 50963/99, 20 June 2002

Първият жалбоподател пристига в България през 1997 г. През 2001 г. той получава статут на дългосрочно пребиваващ, а през 2003 г. –  на постоянно пребиваващ. През 2005 г. той се жени за втората жалбоподателка (българска гражданка), а през 2007 г. се ражда третият жалбоподател, техният син, който също е български гражданин. На 29 май 2008 г. ръководителят на НСС  издава заповед за отнемане на разрешението за пребиваване на първия жалбоподател, като разпорежда експулсирането му и му налага десетгодишна забрана за повторно влизане в страната на основание, че неговото присъствие тук представлява „сериозна заплаха за националната сигурност“. Фактическите основания, обосноваващи заповедта, не са посочени, а е отбелязано, че тя се основава на „предложение №. B 848 „.

В него е записано, че  първият жалбоподател е бил член на „руска престъпна група“, замесена в пране на пари, изнудване, контрабанда, незаконни оръжейни сделки и финансирането на „терористични групи“ на територията на Руската федерация. Посочено е също, че той е накърнил международната репутация на България, като „ангажира страната във финансирането на терористични организации, транснационалната престъпност, корупцията и трафика на наркотици“. Няма приложени доказателства, които да обосноват тези твърдения.

На 12 юни 2008 г. първият жалбоподател подава жалба срещу заповедта от 29 май 2008 г. Той оспорва обвиненията срещу него и заявява, че семейството му е пребивавало в България и че мерките срещу него нарушават правата му по Конвенцията. Освен това той представи удостоверение, че не е имал наказателни присъди в България. С окончателно решение от 8 януари 2009 г. ВАС отхвърля жалбата и намира, че заповедта от 29 май 2008 г. е законна. След обобщаване на твърденията, направени в предложение №. B 848, той само приема, че те са достатъчни, за да оправдаят заключението, че първият жалбоподател представлява заплаха за националната сигурност. Освен това той отхвърля доводите  относно накърняване на правото му на  семеен живот, като посочва, че „Всяко ограничение на правата по Конвенцията е оправдано [когато се основава] на съображения за национална сигурност в случаите, когато поведението на чуждестранните граждани заплашва националната сигурност и обществения ред на държавата, в която пребивават„.

Първият жалбоподател е експулсиран на 24 април 2009 г. През 2012 г. на първия и втория жалбоподател се ражда второ дете.

Правителството оспорва намесата в семейния живот на втория и третия жалбоподатели, тъй като властите не са предприели никакви мерки срещу тях, а и не е имало пречка да уредят семейните си отношения  в друга държава. Съдът обаче отбелязва, че първият  жалбоподател пристига в България през 1997 г. и законно е пребивавал тук на основание на разрешенията за постоянно пребиваване. До 2009 г. семейството е живяло само в България. Преди експулсирането на първия жалбоподател през 2009 г. семейството е живяло само в България. Съответно, експулсирането, което ефективно води до разделяне на семейството, представлява  намеса в правото на жалбоподателите на семеен живот (Al-Nashif v. Bulgaria, no. 50963/99, § 115, 20 June 2002, and Lupsa v. Romania, no. 10337/04, §§ 26-7, ECHR 2006‑VII).

Тази намеса би била в нарушение на член 8 от Конвенцията, освен ако не може да бъде обоснована съгласно чл.8§2  – да е  „в съответствие със закона“, като и да  преследва една или повече от легитимните цели, изброени в нея, а наред с това, трябва да е  „необходима в едно демократично общество“, за да се постигне съответната цел. Съдът се позовава на своята практика по аналогични дела срещу България – C.G. and Others v. Bulgaria, no. 1365/07, 24 April 2008; Kaushal and Others v. Bulgaria, no. 1537/08, 2 September 2010; M. and Others v. Bulgaria, no. 41416/08, 26 July 2011; and Raza, no. 31465/08, 11 February 2010. Той констатира, че настоящият случай е много сходен с тях. Заповедта за експулсиране срещу първия жалбоподател е основана на изявления, които го обявяват за член на международна престъпна група, участваща в изнудване, изпиране на пари, контрабанда, трафик на наркотици и други престъпни дейности и поради това представлявал заплаха за националната сигурност. Въпреки това към документа, съдържащ тези изявления, предложение №. B 848, не са приложени никакви  доказателства, на които се основават тези твърдения. Освен това не се сочи, че първият жалбоподател е бил обвинен за   престъпления от българските власти. По този начин заповедта за експулсиране изглежда се основава на чисто вътрешна оценка от Националната служба за сигурност, направена въз основа на неразкрити доказателства.

От друга страна ВАС е отказал да изследва въпроса по същество относно основанията за експулсиране и се е задоволил да констатира, че заповедта е формално законосъобразна. Съдът констатира, че подобно на посочените по-горе дела, въпреки наличието на формална възможност за осъществяване на съдебен контрол върху оспорваните мерки, жалбоподателят не се е ползвал с минималната степен на защита срещу произвола, присъща на понятието за законност по Конвенцията. Това означава, че намесата в правото му на семеен и личен живот не е „в съответствие със закона“, както се изисква от член 8 § 2.

В светлината на това заключение Съдът отбелязва, че не е длъжен да разглежда оставащите въпроси, които се отнасят до съществуването на една или повече законни цели и дали мерките, които са били оспорени, са необходими в едно демократично общество.

Във връзка с установеното нарушение на чл. 8 Съдът установява нарушение и на чл. 13 от Конвенцията.

………………….

Чл.  8§1 (право на неприкосновеност на личния и  семеен живот – експулсиране на чужденец)+ чл. 13 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита по повод нарушеното право по чл. 8)

Gapaev and Others v. Bulgaria (Application no. 41887/09), 1 June 2017

/решение на Комитет/

Случай, подобен на Al-Nashif v. Bulgaria, no. 50963/99, 20 June 2002

Първите двама жалбоподатели са съпрузи, които пристигат в България през 1997 г. и заживяват тук, където се раждат децата им – останалите трима жалбоподатели. Те получават разрешение за постоянно пребиваване, а през 2005 г. първият жалбоподател купува жилище, където цялото семейство заживява. През  май 2008 г.  ръководителят на служба „Национална сигурност“  издава заповед за отнемане на разрешението за пребиваване на първия жалбоподател, по силата на която  разпорежда експулсирането му и налагането на десетгодишна забрана за повторното му влизане в България поради това, че пребиваването му в страната представлява „сериозна заплаха за националната сигурност“. Фактическите основания, обосноваващи заповедта, не са посочени. Само е отбелязано, че тя се основава на „предложение №. B849 „.  В него се посочва, че според разузнавателните данни първият жалбоподател е бил лидер на международна терористична група, работеща за подпомагане и финансиране на чеченските екстремистки и сепаратистки организации.   Освен това в документа е посочено, че той е бил замесен в изнудване, трафик на наркотици, контрабанда, пране на пари и други престъпни дейности. Няма доказателства, които да обосноват тези твърдения, въпреки че в документа са посочени някои конкретни факти. Заповедта е обжалвана пред съда, като жалбоподателят оспорва твърдението, че представлявал заплаха за националната сигурност . Той посочва, че семейството му живее в България и че децата му са родени в страната и твърди, че   разделението на семейството му е „неоправдано“. По време на последвалото съдебно производство жалбоподателят и неговият представител  представят доказателства, целящи да опровергаят някои от твърденията, съдържащи се в документа. В окончателно решение от 20 декември 2008 г. Върховният административен съд отхвърля искането за съдебен контрол. След обобщаване на твърденията в предложение №. Б849, той накратко посочва, че е обвързан от тях и заключава, че присъствието и дейността му представляват „сериозна заплаха за националната сигурност и за международния престиж на Република България“.

Жалбоподателят е експулсиран от страната през 2009 г. Останалите трима жалбоподатели напускат България през 2015 г.

Правителството оспорва намесата в семейния живот на останалите четирима жалбоподатели, тъй като властите не са предприели никакви мерки срещу тях, а и не е имало пречка да уредят семейните си отношения  в друга държава. Съдът обаче отбелязва, че първият и вторият жалбоподатели са пристигнали в България през 1997 г. и законно са пребивавали тук на основание на разрешенията за постоянно пребиваване. Те са установили своето жилище и децата им са родени и израснали в тази страна . Следователно експулсирането на първия жалбоподател през 2009 г., което ефективно води до разделяне на семейството в продължение на няколко години, представлява намеса в правото на жалбоподателите на семеен живот.

Ето защо Съдът подлага на преценка дали намесата е била „съгласно условията, предвидени в закона“.Както и в предходни свои решения (C.G. and Others v. Bulgaria, no. 1365/07, 24 April 2008; Kaushal and Others v. Bulgaria, no. 1537/08, 2 September 2010; M. and Others v. Bulgaria, no. 41416/08, 26 July 2011; and Raza, no. 31465/08, 11 February 2010) той  констатира, че експулсиране, основано по предполагаеми причини за заплаха за  национална сигурност, не отговаря на стандартите на Конвенцията, тъй като съответният закон, процедури и практика не предлагат дори минимална степен на защита срещу произвол.   Освен това Съдът констатира, че националните съдилища са прилагали формалистичен подход и са оставили на правителствената агенция пълна и неконтролирана свобода на действие да удостовери с малко повече от собствените си общи изявления, че чужденец е заплаха за националната сигурност и трябва да бъде експулсиран. Заповедта за експулсиране срещу първия жалбоподател се основава на изявления, които го обявяват за лидер на международна терористична група, участвала в изнудване, трафик на наркотици, контрабанда и други престъпни дейности и поради това представлявала национална заплаха за сигурността. Документът, съдържащ тези изявления,  не е подкрепен с никакви доказателства. Освен това не се твърди, че първият жалбоподател е бил обвинен за   престъпления от българските власти. По този начин „заповедта за експулсиране изглежда се основава на чисто вътрешна оценка на Националната служба за сигурност, направена въз основа на неразкрити доказателства“(§32). Освен това ВАС е отхвърлил  искането на първия жалбоподател за съдебен контрол на заповедта за експулсиране на основание, че е обвързан от гореспоменатите декларативни изявления. Според Съда този формалистичен подход означава, че националният съд не е  успял да осъществи никакъв смислен независим контрол върху твърденията на изпълнителната власт. Поради това той достига до извода, че  жалбоподателите не са имали минимална степен на защита, присъща на понятието законосъобразност по Конвенцията, срещу произвола на изпълнителната власт. По този начин намесата в правото им на семеен живот не е „в съответствие със закона“, както се изисква в член 8 § 2.

В светлината на това заключение Съдът отбелязва, че не е длъжен да разглежда оставащите въпроси, които се отнасят до съществуването на една или повече законни цели и дали мерките, които са били оспорени, са необходими в едно демократично общество.

Във връзка с установеното нарушение на чл. 8 Съдът установява нарушение и на чл. 13 от Конвенцията.

………………………………………………

Чл.  8§1 (право на неприкосновеност на личния и  семеен живот – експулсиране на чужденец)+ чл. 13 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита по повод нарушеното право по чл. 8)

Grabchak v. Bulgaria (Application no. 55950/09),1 june 2017

/решение на Комитет/

Случай, подобен на Al-Nashif v. Bulgaria, no. 50963/99, 20 June 2002

Жалбоподателят e украински гражданин, който пристига в България през 1995 г. През следващата година започва връзка с г-жа М.,  украинска гражданка, от която през  1997 г. му се ражда син. През 2003 г. той получава статут на постоянно пребиваващ. На 6 ноември 2006 г. ръководителят на служба „Национална сигурност“ на МВР  издава заповед за отнемане на разрешението за пребиваване на жалбоподателя, разпореждайки неговото експулсиране и налагането на десетгодишна забрана за повторно влизане в страната на основание, че   присъствието му в България представлява „сериозна заплаха за националната сигурност“. Фактическите основания, обосноваващи заповедта, не са посочени, но е  отбелязано, че тя се основава на „предложение №. B4923 „. Пред националния съд са представени твърдения за участие на жалбоподателя в редица престъпления – актове на изнудване, контрабанда, оръжейни сделки и пране на пари, че е работил с големи количества незаконно получени пари, че е установил контакти с български служители, включително полицейски служители,  и че е бил в контакт с предполагаеми терористи. Като изброява предполагаемата незаконна дейност на жалбоподателя, предложението се позовава на конкретни дати и имена, но няма доказателства в подкрепа на твърденията. Междувременно преди издаването на заповедта жалбоподателят напуска страната на 29.10.2006 г. Без да знае за министерската заповед от 6 ноември 2006 г., на 15 ноември 2006 г.  той се опитва да се върне отново на българска територия, но е спрян на границата и не му е  разрешен достъп. Оттогава живее в Киев, докато г-жа М. и неговият син остават в България. Заповедта е обжалвана пред съда. Съдебното производство приключва на 19 март 2009 г. с окончателно решение на Върховния административен съд, който потвърждава заповедта от 6 ноември 2006 г. След изброяването на предполагаемите незаконни действия на жалбоподателя, описани в предложение №. B4923, той просто отбелязва, че оспорваната заповед не е издадена в нарушение на закона. Освен това съдът отхвърля доводите на жалбоподателя относно нарушаване правото му на семеен и личен живот.

Европейският съд отбелязва, че настоящият случай е подобен на редица предходни дела  (като напр., C.G. and Others v. Bulgaria, no. 1365/07, 24 April 2008; Kaushal and Others v. Bulgaria, no. 1537/08, 2 September 2010; M. and Others v. Bulgaria, no. 41416/08, 26 July 2011; and Raza, no. 31465/08, 11 February 2010).

По повод възражението на Правителството за неприложимост на чл. 8 в настоящия случай, защото жалбоподателят нямал „семеен живот“ по смисъла на действащого законодателство, Съдът отбелязва, че той и г-жа М. са имали  дете, за което са се грижили заедно, а това показва, че те са били обвързани един с друг в достатъчна степен, за да съставляват „семейство“ по смисъла на член 8 от Конвенцията. Връзката на жалбоподателя със сина му, който е навършил девет години по времето, когато жалбоподателят напусне България, също е част от „семейния живот“, който жалбоподателят е имал в България преди отпътуването си. Поради това е установена намеса в правото на семеен живот на жалбоподателя. Той наред с това твърди, че за 11 години пребиваване в България е установил лични контакти, получил е статут на постоянно пребиваващ, имал е и социално-икономически връзки, които също са били нарушени.С експулсирането е била допусната намеса и на правото му на личен живот.

Съдът констатира, че намесата нито е била „съгласно условията, предвидени в закона“, нито е била поради наличието на заплаха за националната сигурност. Той отбелязва, че националните съдилища са позволили на изпълнителната власт да разшири понятието за национална сигурност извън естествения му смисъл и  не са проверили дали служба „Национална сигурност“ е могла да докаже съществуването на конкретни факти, служещи като основа за неговата преценка, че  жалбоподателят е представлявал  риск за националната сигурност. Освен това Съдът констатира, че вътрешните съдилища са прилагали формалистичен подход и са оставили на една правителствена агенция пълна и неконтролирана свобода на действие да удостовери с малко повече от собствените си общи изявления, че чужденец е заплаха за националната сигурност и трябва да бъде експулсиран. Така е процедирано и в редица предходни случаи – Kaushal and Others, §§ 28-32, and M. and Others, § 98; Amie and Others v. Bulgaria, no. 58149/08, § 98, 12 February 2013.

Съдът отбелязва, че настоящият случай е много подобен на горепосочените. Срещу жалбоподателя никога не е започвало досъдебно производство за приписваните му престъпления, а  представеният пред съда документ не е съдържал нищо освен декларационни изявления, непридружени с доказателства. От друга страна ВАС е отказал да изследва въпроса по същество относно основанията за експулсиране и се е задоволил да констатира, че заповедта е формално законосъобразна. Съдът констатира, че подобно на посочените по-горе дела, въпреки наличието на формална възможност за осъществяване на съдебен контрол върху оспорваните мерки, жалбоподателят не се е ползвал с минималната степен на защита срещу произвола, присъща на понятието за законност по Конвенцията. Това означава, че намесата в правото му на семеен и личен живот не е била „в съответствие със закона“, както се изисква от член 8 § 2.

В светлината на това заключение Съдът отбелязва, че не е длъжен да разглежда оставащите въпроси, които се отнасят до съществуването на една или повече законни цели и дали мерките, които са били оспорени, са били необходими в едно демократично общество.

Във връзка с установеното нарушение на чл. 8 Съдът установява нарушение и на чл. 13 от Конвенцията.

…………………………………..

чл.8 (право на неприкосновеност на личния и семеен живот)+ чл.5§1(незаконно лишаване от свобода)+ чл. 5§4 (право на оспорване законността на задържането)+

Сase of Amie and Others(Application no. 58149/08),12 February 2013

Жалбоподатели са двама съпрузи и трите им деца, които са лица без гражданство (с изключение на най-малкото им дете, родено в България). От 2001 г. те имат статут на бежанци в България. През 2006 г. първият жалбоподател получава заповед за експулсиране от България, поради това, че представлява заплаха за националната сигурност и във връзка с наличието на данни, че е заподозрян в участие в терористична група, както и в международен канал за трафик на наркотици.Той е задържан в продължение на три месеца и е освободен в хода на съдебната процедура по обжалване на заповедта за експулсиране, след което повторно е задържан от 2008 до 2010 г.(общата продължителност на задържанията от 2006 и 2008-2010 г. е  18 месеца и 24 дни).

По отношение на първия жалбоподател Съдът изтъква, че след като е намерил нарушения на чл. 5§1 и на чл. 5§4, няма нжда да се обосновава защо е налице и нарушение на чл. 8. Що се отнася до останалите четирима жалбоподатели той отбелязва, че за законноста на намесата в правото на личен и семеен живот е необходимо да се докаже, че тя е оправдана с оглед съображенията за опазване на националната сигурност, когато те са обосновани. Тъй като обаче такива доказателства не са представени, а твърденията дори са опровергани с официални документи от различни национални институции, Съдът отбелязва, че липсата на публичност на процеса води до накърняване на правото на семеен живот. Той изтъква, че в редица предходни свои решения вече е установявал незаконосъобразна намеса в правото на личен и семеен живот от страна на властите поради прекомерно разширителното прилагане на тази формулировка без представянето на достатъчно убедителни доказателства за обосноваността й –  Kaushal and Others v. Bulgaria (no. 1537/08, §§ 28‑33, 2 September 2010; M. and Others v. Bulgaria, no. 41416/08, § 91, 26 July 2011; Rahmani and Dineva v. Bulgaria, no. 20116/08, § 80, 10 May 2012; Auad v. Bulgaria, no. 46390/10, § 128, 11 October 2011; Raza v. Bulgaria, no. 31465/08, § 72, 11 February 2010. Съдът изтъква, че не е убеден дали Върховният административен съд е подложил на преценка заповедта за експулсиране въз основа на представените му доказателства, както и  доколко твърденията на властите са били въобще подкрепени с такива доказателства. Той специално подчертава и липсата на публичност при порвеждането на процеса като гаранция от избягването на произвол. (§98)

Съдът наред с това констатира, че липсата на публичност и достъп до съдебното решение по същество е довело до нарушаване на процедурните гаранции на справедлив процес, макар че съществуват процедурни способи, избрани от други държави, които позволяват в същия контекст без опасност за националната сигурност да се предостави достъп до отделни части на съдебното решение. При тези обстоятелства Съдът установява нарушение на чл. 8 по отношение на първия жалбоподател, тъй като намесата не е била в съответствие със закона.(§100).Съдът постановява, че ако заповедта за експулсирането му бъде изпълнена, това би довело до нарушаване правото на семеен живот и на останалите четирима жалбоподатели.

……………………………………………………

чл. 8 (нарушение на правото на семеен живот)+чл. 13 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита)+чл. 5§1 (липса на законова база лицето да бъде задържано)+ чл. 5§4  (липса на възможност за обжалване на задържането)

Case of  M. and Others  v. Bulgaria (Application no. 41416/08), 26 July 2011

Жалбата е депозирана от гражданин на Афганистан, пристигнал през 1998 г., който получава статут на бежанец, неговата съпруга –(арменска гражданка) и двете им деца. През 2005 г. документът за постоянно пребиваване му е отнет с мотива, че представлява заплаха за националната сигурност. Съдът намира нарушения на чл. 5§1  по повод това, че той незаконно е бил задържан в продължение на повече от две години и осем месеца без властите да положат необходимите усилия да му осигурят пребиваване в трета сигурна страна. Доколкото съдът двукратно е отказал да разгледа и се произнесе по повод жалбите му за незаконно задържане, Съдът констатира и нарушение на чл. 5§4. По повод заплахата от експулсиране на г-М.М. и опасността от разделяне на семейството Съдът намира нарушение на чл. 8, тъй като ВАС е осъществил единствено формален контрол за законосъобразност върху издадената принудителна административна мярка и така е предоставил безконтролно право  и власт на един държавен орган  да реши, че г-н М. представлява заплаха за националната сигурност въз основа на служебен документ, не предоставен на Европейския съд. Съдът намира нарушение и на чл. 13, тъй като в българското законодателство не съществува ефективно средство за защита по повод предприеманите административни мерки за експулсиране поради мотива „опасност за националната сигурност”.

………………………………………….

чл. 8 (нарушение на правото на семеен живот)+ чл. 13 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита)+ чл. 1 от Протокол 7 (нарушаване на процедурните гаранции при експулсирането на чужденци)

Affaire Baltaji c. Bulgarie (Requête no 12919/04), 12 juillet 2011

Казус, подобен на Al-Nashif, Musa et autres, Bachir et autres

Жалбоподателят е молдовски гражданин от български произход, получил статут на постоянно пребиваващ на територията на Република България, където заживява със съпругата и сина си от 1994 г., купува жилище през 2003 г. и развива собствен строителен бизнес. На 10 юли 2003 г. директорът на РДВР-Варна му връчва заповед за отнемане на документа за постоянно пребиваване в страната и забрана за посещението й за 10-годишен период, а на 12 юли той е експулсиран от българските власти в Молдова. Семейството се принуждава да напусне страната, да продаде жилището и да преустанови бизнеса си. Опитите за обжалване на заповедта са експулсиране се оказват неуспешни, защото липсва законова възможност за съдебен контрол на подобни административни актове. Съдът намира нарушение на правото на семен живот на жалбоподателя (тъй като той е бил разделен от семейството си, което се е настанило на територията на Република България с намерението за трайно пребиваване, детето е започнало училище, закупено е жилище), доколкото намесата на властите не е била съгласно условията, предвидени в закона (тъй като заповедта не е съдържали никакви фактически данни за основанията за предприемането на тази принудителна мярка) и законодателството за експулсиране не отговаря на  процедурните гаранции на чл. 8 § 2. Доколкото вътрешното законодателство не предоставяло право на съдебен контрол върху тези административни актове, съдът констатира нарушение и на чл. 13.

………………………………………….

чл.8 (право на семеен живот)+чл. 13 във вр. с чл. 8 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита)+ чл. 5§4 (липса на равнопоставеност в производството по оспорване на мярката за неотклонение)

Case of Al-Nashif v. Bulgaria (Application no. 50963/99), 20 June 2002

Жалбата е по повод отнемане разрешението за пребиваване, задържането на лице без гражданство и експулсирането му от страната. Тя е депозирана от експулсираното лице и от неговите две малолетни деца – български граждани.

Съдът установява, че първият жалбоподател е влязъл законно заедно със съпругата си (също лице без гражданство) на територията на България още през 1992 г., където са родени и двете им деца през 1993 и 1994 г.(вторият и третият жалбоподатели). След експулсирането на първия жалбоподател през 1999 г. са били прекъснати семейните връзки, поради което е налице намеса в семейния живот на тримата жалбоподатели.Съдът изследва доколко намесата е била необходима в едно демократично общество, съобразно разпоредбите на чл. 8§2 и изтъква, че „Дори когато е заплашена националната сигурност, концепциите за законност и правова държава в едно демократично общество изискват мерките, засягащи основните права на човека, да са предмет на състезателна процедура пред независим орган, компетентен да разгледа основанието и доказателствата за решението, като при необходимост може да има процедурни ограничения за използването на класифицирана информация»(§123)Съдът намира, че експулсирането на г-н Ал-Нашиф е съобразено с правна уредба, която не предоставя необходимите гаранции срещу произвол.Поради това не може да се счете, че намесата в семейния живот на жалбоподателите се основава на правни разпоредби, които отговарят на изискванията на Конвенцията за законност и е налице нарушение на чл. 8.

Съдът установява нарушение и на чл. 13 във връзка с чл. 8, защото «когато се твърди заплаха за националната сигурност, гарантирането на ефективно средство за защита изисква като минимум компетентният независим орган, пред който се обжалва, да бъде информиран за фактическите основания за решението за депортиране, дори ако те не стават публично достъпни. Органът трябва да може да отхвърли твърдението на органа на изпълнителната власт за наличието на заплаха за националната сигурност, ако намери, че то е произволно или немотивирано. Необходимо е да има някаква форма на състезателна процедура, ако е необходимо чрез специален представител, имащ разрешение за достъп до секретна информация. Освен това, трябва да се изследва въпросът дали оспорената мярка би засегнала правото на лицето на зачитане на семейния живот и, ако е така, дали е постигнат справедлив баланс между обществения интерес и индивидуалните права.(§137)

Тъй като жалбоподателите не са имали на разположение средство за защита, което да дава такива гаранции, Съдът намира, че е налице нарушение на чл. 13 от Конвенцията.

………………………..

чл. 8 (право на зачитане на семейния живот)+чл. 13 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита във вр. с чл. 8)

Affaire Hasan c. Bulgarie (Requête no 54323/00), 14 juin 2007.

/дело, подобно на   „Ал-Нашиф и други срещу България“ – жалба № 5093/99, 20 юни 2002 г./

Жалбоподателят е сирийски гражданин, на когото след 9-годишно законно пребиваване в България, му е отнет документът за постоянно пребиваване с обяснението, че представлява заплаха за националната сигурност и му е забранено в продължение на 10 години да влиза на територията на страната. Жалбоподателят не получава достъп до документите, въз основа на които е взето решението за експулсирането му, а жалбите му до министъра на вътрешните работи не са разгледани. Въпреки изричната молба на жалбоподателя, който на можел да чете на български език, той не получава разрешение да се консултира с адвокат.

Жалбоподателят напуска България на 29 октомври 1999 г. На 22 ноември 1999 г.  той подава молба в посолството на България в Дамаск за издаване на виза. На 4 януари 2000 г. е уведомен, че молбата му е отхвърлена на основание налагането на десетгодишна забрана за влизане и пребиваване на територията на страната, наложена   със заповед на директора на национална служба „Сигурност” от 8 юли 1999 г.  Съпругата на жалбоподателя остава в България и жалбоподателят отбелязва, че отношенията им постепенно се влошават след заминаването му.

Съдът установява, че до момента на отнемане на документа му за постоянно пребиваване, жалбоподателят е живял и работил около девет години в България, където е бил законно установен. Бил е женен за българска гражданка и брачният им съюз изглежда е бил стабилен, най-малкото до преди напускането на страната от жалбоподателя през октомври 1999 г.  При тези обстоятелства, Съдът счита, че мярката, взета  срещу жалбоподателя, представлява намеса в  право му на неприкосновеност на личния и семеен живот. Той отбелязва, че държавите могат да контролират влизането на територията им на чужди граждани, както и че чл. 8 не може да се интерпретира по начин, че да налага на дадена държава общото задължение да зачита избора на общо местожителство на дадена брачна двойка.

Съдът отчита, че законът за чужденците от 1998 г. позволява на органите да отменят документ за пребиваване с немотивиран административен акт, издаден без всякаква състезателна процедура и не подлежащ на обжалване. Той установява, че намесата не е била „предвидена от закона”.

Позовайки се на предишни свои решения, той изтъква, че  „когато става дума за въпроси по основните права, националното законодателство противоречи на превъзходството на правото, ако правото на преценка на изпълнителната власт не познава граници, както е в дадения случай“(§ 28)

Съдът не е информиран за друга възможност в действащото тогава българско законодателство, която да позволява оспорване на заповедта, постановяваща отнемането на документите за престой на жалбоподателя, и счита, че е налице нарушение и  на чл. 13.

………………………..

чл. 8  (право на зачитане на семейния живот)+чл.13( липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита)

Affaire Musa et autres c. Bulgarie (Requête no 61259/00), 11 janvier 2007.

/дело, подобно на „Ал-Нашиф и други срещу България“ – жалба № 5093/99, 20 юни 2002 г./

Съдът намира нарушение на чл. 8 по повод отнетото право на пребиваване на първия жалбоподател, който до този момент  е живял от около петнадесет години в България, където се е установил законно. Междувременно се оженил за българска гражданка (втората жалбоподателка), от която имал три деца (другите трима жалбоподатели) преди да бъде експулсиран от страната.

На сутринта на 4 август 2000 г. първият жалбоподател е бил арестуван в дома му и отведен в център за задържане на пълнолетни лица в София. На 5 август 2000 г. е могъл да се срещне със съпругата си. Не е получил обаче разрешение да разговаря с адвоката си. Жалбоподателят е останал в центъра до 6 август 2000 г., датата, на която заминал за Аман, придружен от третата и четвъртата жалбоподателки. Няколко месеца по-късно третата и четвъртата жалбоподателки са се върнали в София. Първият жалбоподател се е установил в Рамала със своите родители. От 26 март 2001 г. до 12 септември 2005 г. членовете на семейството са се срещали шест пъти в Турция и Йордания. През този период първият жалбоподател е изпращал до различни публични институции писма относно оттеглянето на заповедта от 17 май 2000 г. Тези молби са останали без последствие. През юни 2004 г. втората жалбоподателка е родила момиченце. Молбата й да бъде издадено разрешение за временно пребиваване за съпруга й, за да може да присъства на раждането на четвъртото си дете е останала без последствие.

Съдът констатира, че в момента на отнемане на правото му на пребиваване първият жалбоподател е живеел от около петнадесет години в България, където се е установил законно. Той е женен за българска гражданка (втората жалбоподателка), от която има три деца (другите трима жалбоподатели), преди да бъде експулсиран от страната.

Третият, четвъртият и петият жалбоподатели са били малолетни в момента на отнемане правото на пребиваване на баща им; живеели са в дома на своите родители и са били финансово зависими от първия жалбоподател.  При тези обстоятелства Съдът счита, че взетите срещу първия жалбоподател мерки представляват вмешателство в правото на всички жалбоподатели по отношение на техния личен и семеен живот, въпреки че резултатът от тях не е бил пълното прекъсване на връзката между членовете на семейството. Съдът приема, че експулсиране, осъществено в приложение на  член 40 и сл. от закона за чужденците, не удовлетворява изискването за законност, поради липсата на достатъчни гаранции срещу произволни действия. Тази констатация е достатъчна на Съда, за да направи заключение, че е налице нарушение на член 8. Следователно, няма основание да се разследва дали въпросното вмешателство е преследвало „законна цел” или е било „необходимо, в едно демократично общество” .

Съдът достига наред с това до извода, че българското законодателство не предвижда друга възможност за оспорване на заповедта за експулсиране, поради което установява нарушение и на чл. 13 във вр. с чл. 8.

………………………………………………………………………………………………

чл.8 (право на зачитане на семейния живот)+чл. 13 ( липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита)+чл.5§2 (липса на информация относно причините за задържане)+чл.5§4(нарушаване правото за обжалване на задържането)

Affаire Bashir et аutres c. Bulgarie (Requête no 65028/01), 14 juin 2007

/дело, подобно на „Ал-Нашиф и други срещу България“ (№ 5093/99, 20 юни 2002 г.)/

Жалба от пакистански гражданин, неговата съпруга и син – български граждани.

Първият жалбоподател пристига в България през ноември 1992 г. със срочна виза. В следствие на женитбата си с жалбоподателката през 1995 г. той получава разрешение за пребиваване, валидно до 24 май 2000 г. Междувременно, през 1996 г., се ражда техният син.

На 2 март 2000 г., към 7 часа сутринта, първият жалбоподател е посетен от полицаи в жилището си и е поканен да се яви в областната дирекция на вътрешните работи за проверка на документите. Той веднага е отведен в центъра за задържане на възрастни и е задържан. Информиран е, че е задържан за проверка на редовността на разрешителното му за престой. На 7 март 2000 г. му връчват решение от 22 февруари 2000 г., издадено от директора на службата за документи за самоличност към министерството на вътрешните работи, разпореждащо екстрадирането му и въдворяването му в центъра за задържане до изпълнение на мярката за екстрадиране. Заинтересованият е екстрадиран към Пакистан същия ден.

Между 2000 г. и 2006 г., съпругата и синът му  три пъти пътуват при първия жалбоподател в Пакистан и живеят там общо 16 месеца. На 15 август 2003 г., жалбоподателката ражда в София, второто дете на семейството.

Съдът счита, че отнемането на правото на престой, екстрадирането и забраната за достъп до територията, предприети по отношение на първия жалбоподател, представляват намеса в правото на заинтересования на личен и семеен живот.

Съдът констатира, че посочената мярка е била предвидена в закона, обаче тя е била предприета на основание немотивиран административен акт, издаден без всякаква състезателна процедура и не подлежащ на обжалване. В случая  разрешителното за престой на жалбоподателя е било отнето с решение, посочващо единствено   разпоредбите на чл. 40, ал. 1 във вр. с чл. 10, ал. 1 от закона за чужденците, без той да бъде информиран за фактите, на които се опира това решение. Освен това изрично е посочено, че това решение не подлежи на обжалване.

Съдът намира нарушение на чл. 8, тъй като екстрадирането на първия жалбоподател е засегнало правото на личен и семеен живот на жалбоподателите в нарушение на член 8 от Конвенцията. Съдът констатира, че в конкретния случай жалбата, внесена от жалбоподателите, е била обявена за недопустима, без разглеждане по същество, в съответствие със състоянието на законодателството и правораздаването по онова време. Освен това, съдът не е информиран за никаква друга възможност, позволяваща да се оспорва въпросното решение.

Въз основа на това той достига до извода, че е налице нарушение и на член 13 във връзка с чл. 8.

Съдът приема наред с това, че първият жалбоподател не е бил информиран за причините за неговия арест „в най-кратки срокове”, както го изисква член 5 § 2, както и че не му е била дадена възможност да се срещне с адвокат с цел да обсъди каквато и да е възможност за обжалване срещу задържането си

……………………………………………………………………………………………

Чл.  8§1 (право на неприкосновеност на личния и  семеен живот – експулсиране на чужденец)+ чл. 13 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита по повод нарушеното право по чл. 8)

C.G. and Others v. Bulgaria, (Application no. 1365/07), 24 April 2008

Първият жалбоподател – турски гражданин, се установява в България през 1992 г. През април 1996 г. той се жени за втората жалбоподателка – българска гражданка, а малко по-късно получава статут за постоянно пребиваване на територията на страната. През същата година  им се ражда дъщеря – третата жалбоподателка.   До 2005 г. първият жалбоподател работи  като шофьор за дружество с ограничена отговорност в Пловдив. През юни 2005 г. директорът на ОД на МВР – Пловдив издава заповед за експулсирането му, придружена със забрана да пребивава на територията на страната за срок от 10 г. “на основание на това, че [той] представля[вал] сериозна заплаха за националната сигурност и с оглед на основанията залегнали в предложение № S‑6923/ 08.06.2005 г. на началника на отдела за сигурност при Пловдивската регионална дирекция на вътрешните работи”. В заповедта са посочени само текстовете от Закона за чужденците, на основание на които е издадена, но не и фактическите основания за това. Посочено е, че тя подлежи на обожалване пред министъра на вътрешните работи, но обжалването на спира изпълнението й.В нея се съдържа разпореждане лицето да бъде задържано до изпълнение на заповедта. На 9 юни 2005 г. жалбоподателят е призован да се яви в 6.30 часа в съответното поделение на МВР, където му била връчена заповедта и бил задържан с оглед на експулсирането му. Същият ден бил депортиран в Турция, без да му се позволи да се свърже със съпругата и дъщеря си или с адвокат.

Жалбоподателят обжалва заповедта пред Върховния административен съд, който препраща жалбата по компетентност на Пловдивския окръжен съд. Последният оставя жалбата без уважение, като отказва да извърши самостоятелна преценка на каквито и да било доказателства, а се позовава на информацията, съдържаща се в предложението за експулсиране – че жалбоподателят е член на престъпна група занимаваща се с незаконна търговия с наркотици. Информацията е била събрана чрез използване на тайни мерки за наблюдение и чрез оперативни източници на Националната служба за борба с организираната престъпност, поради което не било възможно да се представят други доказателства. Решението е оставено в сила от Върховния административен съд на 4 октомври 2006 г. Той посочва, че заключенията на първоинстанционния съд са правилни и обосновани и отхвърля доводите на жалбоподателя относно нарушаване правото му на семеен и личен живот.

Европейският съд констатира, че първият жалбоподател е пребивавал законно в страната от 1996 г., когато създава семейство и има дете, както и че след експулсирането му другите две жалбоподателки са можели да се видят с него само за по няколко дни, както и да разговарят по телефона. Поради това той заключава, че с експулсирането му е била налице намеса в правото на неприкосновеност на семейния живот. Тази намеса би била в нарушение на член 8 от Конвенцията, освен ако не може да бъде обоснована съгласно чл.8§2  – да е  „в съответствие със закона“, като и да  преследва една или повече от легитимните цели, изброени в нея, а наред с това, трябва да е  „необходима в едно демократично общество“, за да се постигне съответната цел. Съдът посочва, че право трябва да е достъпно и предвидимо, в смисъл да е достатъчно ясно, за   да дава на физическите лица подходящо указание относно обстоятелствата и условията при които властите имат право да прибягнат до мерки засягащи техните права по Конвенцията. Дори обаче когато националната сигурност е под заплаха, идеята за законосъобразност и върховенство на закона в демократичното общество налага мерките за депортиране, засягащи основните човешки права, да подлежат на някаква форма на състезателно производство  пред независим орган или съд компетентен да разгледа ефективно и задълбочено основанията за тях и да преразгледа съответните доказателства, ако се налага и с подходящи процедурни ограничения върху използването на класифицирана информация. Съдът първо отбелязва, че докато решението за експулсиране на първия жалбоподател гласи, че мярката се взема понеже той е създал опасност за националната сигурност, в последвалото производство по съдебно преразглеждане се оказва, че единственият факт, служещ като основа за тази преценка – с която и двете инстанции са напълно съгласни, е неговото евентуално въвличане в незаконния трафик с наркотици съвместно с известен брой български граждани. Вярно е че е невъзможно понятието “национална сигурност” да бъде изчерпателно дефинирано, но Съдът подлага под съмнение възможността участието в разпространение на наркотици (вменено на жалбоподателя) да застраши националната сигурност. Според него националните съдилища не подлагат на независима преценка твърденията на изпълнителната власт, а ги възприемат като доказани по повод изложениет оплаквания от жалбоподателя. Съдът намира за особено смущаващо това, че в решението за експулсиране на първия тъжител не се споменава фактическото основание, на което то се гради. Просто се цитират касаещите законови разпоредби и се заявява, че жалбоподателят “представлява сериозен риск за националната сигурност”; Това заключение се основава на неуточнена информация съдържаща се в таен вътрешен документ. Поради това, че националните съдилища не  са изискали конкретни доказателства, които да удостоверяват изложените твърдения, че първият жалбоподател  е представлявал риск за националната сигурност, Европейският съд констатира, че е бил осъществен формален съдебен контрол на заповедта за експулсиране и са разчитали на информация, събрана със специални разузнавателни средства. Това според него е още по- проблематично с оглед на факта, че българската правна рамка не предвижда минимума гаранции изисквани по член 8 от Конвенцията при осъществяването на тайно наблюдение, а и не е ясно дали то е било надлежно разрешено и дали е била спазена процедурата.

Предвид горните съображения Съдът заключава, че въпреки че е имал формално възможност да потърси съдебно преразглеждане на решението да бъде експулсиран, първият жалбоподател не се е ползвал и в минимална степен със защита срещу произволност от страна на властите. Намесата в семейния живот на жалбоподателите следователно не е била в съответствие със “закон” изпълняващ изискванията на Конвенцията. Щом това е така, Съдът не намира за необходимо да определи дали тази намеса е преследвала законна цел и ако е така, дали тя е била пропорционална на преследваната цел.

Във връзка с установеното нарушение на чл. 8 Съдът установява нарушение и на чл. 13 от Конвенцията.

…………………………………………….

 

чл. 8 (право на неприкосновен семеен живот) + чл. 13 във вр. с чл. 8 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита )+ чл. 1 на Протокол 7 (липса на процедурни гаранции в случаите на експулсиране на чужденци)

Kaushal et autres c. Bulgarie (requêtе no 1537/08),   2 septembre 2010

Жалбоподателят – индийски гражданин, се заселва в България през 1990 г., а през 1992 г. се жени за втората жалбоподателка. От брака им се раждат две деца през 1994 и 1998 г. На неуточнена дата получава разрешение за постоянно пребиваване, научава български език и започва свой бизнес. На 28 ноември 2005 г. директорът на Национална служба „Сигурност” на Министерството на вътрешните работи издава заповед за експулсирането на г-н Каушал поради това, че представлява заплаха за националната сигурност. Заповедта   забранява г-н Каушал да влиза или пребивава на територията на България за срок от десет години. В нея е записано, че тя подлежи на незабавно изпълнение. На 1 декември 2005 г. той е експулсиран в Индия. Впоследствие се установява в Солун, Гърция, където съпругата и дъщерите му го посещават.

Въпреки, че заповедта не подлежи на обжалване, СГС я разглежда по същество, позовавайки се на решението на ЕСПЧ по делото Ал-Нашиф срещу България (№ 50963/99, от 20 юни 2002 г.). Той намира, че тя е основателна с оглед наличието на данни за участие на жалбоподателя в терористична организация и че информацията за това е събрана по надлежния ред. Съдът не се произнася по оплакването, свързано с нарушаването на правото на семеен живот на жалбоподателя, намирайки, че предприетите административни мерки са целяли да предотвратят противозаконната му дейност.

Решението от 16 декември 2006 г. е обжалвано пред ВАС. В жалбата е посочено, че за жалбоподателя не става ясно с кои свои действия е застрашил националната сигурност, тъй като посоченото в самото предложение за експулсиране подлежи на доказване.  В нея той подчертава отново факта, че има семейство в България. ВАС оставя решението на СГС в сила. Съдът приема, че данните, свързани с твърдяната незаконна дейност на първия жалбоподател, са събрани в съответствие със закона и че оспорваната заповед за експулсиране „се отнася логично към фактите, изложени в Предложението”. Процесът е бил справедлив, тъй като жалбоподателят е имал адвокатска защита, а тежестта на доказване, че не се е занимавал с противозаконна дейност, е била негова. Колкото до твърдението за нарушаване на правото му на семеен живот, ВАС се позовава на ограниченията в чл.8§2, тъй като това право не е абсолютно.

Жалбоподателите се оплакват, че експулсирането на първия жалбоподател от България и последвалата раздяла на семейството са довели до нарушение на тяхното право на зачитане на семейния им живот, защитено по силата на член 8 от Конвенцията, както и че не са разполагали с ефективни правни средства за защита в това отношение, както се изисква от член 13 от Конвенцията.

Съдът приема, че са налице всички предпоставки, за да приеме, че чл. 8 е приложим в настоящия случай – след установяването на първия жалбоподател в страната  и женитбата му с втората жалбоподателка се раждат двете им деца и до датата на експулсирането му те са били семейство. Няма признаци, които да опровергават твърдението за наличие на семеен живот. От 1990 г. до експулсирането му през 2005 г. първият жалбоподател е пребивавал законно в България. Той научава български език и започва свой бизнес. След като е отстранен принудително от България, семейството е разделено. Ето защо Съдът заключава, че мерките, предприети от властите срещу първия жалбоподател, съставляват намеса в правото му на зачитане на семейния му живот, защитено по силата на член 8 от Конвенцията. Той анализира след това въпроса дали тази намеса е в  нарушение на чл. 8 и отбелязв, че за да не е такова, тя трябва да  е „в съответствие със закона“, да преследва законна цел съгласно алинея 2 и да е „необходима в едно демократично общество“ за постигане на тези цели.

Съдът се позовава на  решението си от 24 април 2008 г. по делото C.G. and Others v. Bulgaria (Application no. 1365/07). След като подробно анализира подхода на националните съдилища към ситуация, подобна на тази в настоящото дело, той заключава, че въпреки че е имал формално възможност да потърси съдебно преразглеждане на решението да бъде експулсиран, г-н C.G.. не се е ползвал и с минимална степен на защита срещу произвол от страна на властите, тъй като: а/ националните съдилища са допуснали изпълнителната власт да разтегли понятието за национална сигурност извън обичайното му значение и б/ те не разглеждат въпроса дали изпълнителната власт може да докаже наличието на конкретни факти, а решението им почива на неподкрепени твърдения.Тъй като за разлика от цитираното дело (по което жалбоподателят е бил обвинен, че участва в трафик на наркотици, който трудно може да бъде свързан със заплахата за националната сигурност), а тук основанието е за участието на първия жалбоподател в терористична групировка, Съдът отбелязва, че няма да поставя под съмнение преценката на властите, които разполагат с много по-голяма свобода на действие. Дори когато става дума за национална сигурност обаче, понятията „законност” и „върховенство на закона” в едно демократично общество изискват в случаите, когато определени мерки засягат основни права на човека, тези мерки да бъдат предмет на някаква форма на състезателно производство пред независим орган, компетентен да разгледа мотивите за решението и съответните доказателства, при необходимост със съответните процесуални ограничения за използването на класифицирана информация. Лицето трябва да може да оспори твърдението на изпълнителната власт за наличие на риск за националната сигурност. Оценката на изпълнителната власт за това какво е заплаха за националната сигурност естествено ще има значителна тежест. При все това независимият орган трябва да може да реагира в случаите, когато позоваването на понятието не почива на разумни доводи относно фактите или разкрива тълкуване на „национална сигурност“, което е незаконно или противоречащо на здравия разум и е произволно. Съдът счита, че на жалбоподателите не е предоставена защита от произволни действия. В това отношение Съдът намира за особено поразително, че в решението г-н Каушал да бъде експулсиран не се споменават фактическите основания, на които това решение почива. Решението посочва само приложимите законови разпоредби и обявява, че присъствието му (на г-н Каушал) в България представлява „сериозна заплаха за националната сигурност“. Този извод почива на неназована информация, съдържаща се в тайното вътрешно предложение. Нещо повече, съдилищата отказват да извършат каквато  и да било проверка по случая, като се позовават на предложението на МВР. Съдът посочва, че националните съдилища пропускат да разгледат решаващ аспект от делото, а именно –  дали изпълнителната власт е могла да демонстрира наличието на конкретни факти, които са послужили за основа на преценката, че г-н Каушал представлява риск за националната сигурност. Вместо това те са се ограничили до чисто формално разглеждане на решението за експулсиране на г-н Каушал и не са разгледали други доказателства, за да потвърдят или оборят твърденията срещу него, и решенията им се позовават единствено на непотвърдени данни, предоставени от Министерството на вътрешните работи(Lupsa v. Romania, no. 10337/04, § 41, ECHR 2006‑VII, and, mutatis mutandis, Chahal v. the United Kingdom, 15 November 1996, §§ 121, and 130, Reports of Judgments and Decisions 1996‑V, and A. and Others v. the United Kingdom [GC], no. 3455/05, §§ 212-24, ECHR 2009). Поради това е установено нарушение на чл. 8.

Колкото до оплакването за нарушение на чл. 13 във вр. с чл. 8, Съдът подлага на преценка доколко производството, до което прибягва първият жалбоподател, представлява ефективно правно средство за защита по смисъла на член 13 от Конвенцията. Съдът отбелязва, че Върховният административен съд не е взел предвид съществени обстоятелства, като например факта, че втората, третата и четвъртата жалбоподателки са родени в България и очевидно са живели там през целия си живот. По време на експулсирането на баща им третата и четвъртата жалбоподателки са били съответно на 13 и 7 години. Следователно може да се очаква те да срещнат сериозни трудности при адаптирането към живот в друга страна. Освен това, преди да бъде експулсиран, първият жалбоподател също е живял в България в продължение на много години. Той е научил български език и е започнал собствен бизнес и очевидно е изградил здрави социални, семейни и културни връзки със страната. Подобни фактори трябва да се вземат предвид при преценката дали дадена мярка за експулсиране е необходима в едно демократично общество и дали е съразмерна с търсената законна цел. Тъй като в случая националните съдилища не са ги обсъдили и отчели, Съдът намира, че развилото се съдебно производство не представлява ефективно вътрешно средство за защита.

Затова той установява нарушение на чл. 13 във вр. с чл. 8.

Съдът установява нарушение и на чл. 1 от Протокол 7.

…………………………………………………………

чл. 8 (право на зачитане на семейния живот)+ чл. 13  (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита)+ Чл. 5§1f (задържане преди експулсиране)+ чл. 5§4 (прекомерна продължителност на производството; неефективност на производството)

Raza v. Bulgaria (Application no. 31465/08),   11 february 2010

Жалбоподателят е пакистански гражданин, се заселва в България през 1998 г., а през 2003 г. сключва брак с българска гражданка – втората жалбоподателка  и получава статут на временно пребиваващ. Научава български език и започва дребен бизнес с електронни устройства. От момента на пристигането  си тук той не е напускал страната и срещу него не е било повдигано обвинение в извършването на никакво престъпление.

На 06.12.2005 г. е издадена заповед за експулсирането на жалбоподателя, в която е разпоредена и забрана да влиза и пребивава на територията на Република България в продължение на 10 години с оглед на мотивите, посочени в Предложение №. M- 2922/24.11.2005 и на факта, че присъствието му в страната, представлява „сериозна заплаха за националната сигурност”. На 30 декември 2005 г. Директорът на Дирекция „Миграция“ в МВР издава заповед жалбоподателят да бъде настанен в ДВНЧ до изпълнението на заповедта за експулсирането му. В нея е посочено, че тя подлежи на съдебен контрол. Същия ден жалбоподателят е задържан. Заповедта е обжалвана пред СГС, който  със свое решение от 22.05.2007 г. я отменя, като намира, че е неоправдано толкова продължително задържане на лицето. След жалба ВАС обезсилва решението, намирайки, че тази заповед не е самостоятелен административен акт, тъй като тя е част от процедурата по експулсиране.

Жалбоподателите обжалват отказа от 28-ми декември 2007 г. , с който е отхвърлена поредната молбата за освобождаване на г-н Раза. На 7 май 2008 г. Софийският административен съд обявява жалбата на г-жа Раза за недопустима, тъй като тя не е пряко засегната от въпросната заповед, но намира жалбата на г-н Раза за допустима и основателна. Съдът отбелязва, че имиграционните власти са изпратили до Консулския отдел на Министерството на външните работи три писма с молба за съдействие в процеса на снабдяване на г-н Раза  с документ за пътуване, на които не  е получен отговор. По-нататък Съдът заявява, че предвид трудностите при осъществяване на експулсирането, властите би трябвало отново да преценят дали задържането на г-н Раза продължава да бъде оправдано или не. Той достига до извода, че след като  задържането надвишава шест месеца, то представлява произволно лишаване от свобода, и е в   нарушение на Член 5 § 1 (е) от Конвенцията. Решението на АССГ е обжалвано от Директора на Национална служба «Полиция», но ВАС прекратява производството, тъй като констатира, че пред АССГ страните са били имиграционните власти и жалбоподателят, а жалбата е депозирана от трето лице, което няма правен интерес. Междувременно жалбоподателят е освободен. В кореспонденцията си със Съда жалбоподателите информират, че не са в състояние да представят копие от решението на ВАС, тъй като цялата информация по делото е класифицирана.

Жалбоподателите повдигат оплакване, че заповедта за експулсиране на г-н Раза представлява неоправдано вмешателство в  тяхното право на зачитане на семейния им живот. Съдът отбелязва, че не е спорен фактът, че по времето, когато властите са наредили неговото експулсиране, г-н Раза е имал действителен семеен живот в България. Поради това изпълнението на заповед за неговото експулсиране представлява намеса на държавните власти в правото на жалбоподателите на зачитане на семейния им живот, както е гарантирано от чл. 8, § 1. Ето защо Съдът подлага на анализ дали тя е  „в съответствие със закона“, преследва ли легитимна цел или цели, описани в § 2, и дали е „необходима в едно демократично общество“ за постигането на тези цели.

Съдът констатира, че въпреки че е бил в състояние да  обжалва  заповедта за  експулсиране, първият жалбоподател  не е разполагал с минимално ниво на защита срещу произвол. Той достига до това заключение по две основни съображения. Първо, съдилищата са позволили на изпълнителната власт да разпростре разбирането за национална сигурност извън границите на естествения му обхват. На второ място, съдилищата не са проучили въпроса дали изпълнителната власт е в състояние да докаже наличието на конкретни факти, на които се основава тяхната преценка, че жалбоподателят представлява заплаха за националната сигурност, а вместо това са основали своите решения единствено на непотвърдени твърдения на Министерството на вътрешните работи. Въз основа на това Съдът приема, че намесата в семейния живот на жалбоподателите не е „в съответствие със закона“, позовавайки се на сходността на настоящия случай с този на C.G. and Others v. Bulgaria (№ 1365/07, § § 42 47 и 49, 24-ти април 2008 година). Тъй като жалбоподателите  не са в състояние да представят  съдебното решение на ВАС, за да се установи дали националните съдилища са проучили внимателно всички факти и на какво се е основавало тяхното решение, ЕСПЧ е отправил такова искане към Правителството, което обаче не представя никакви документи. При тази ситуация Съдът, позовавайки се на чл. 44В § 1 от своя правилник,  счита, че може да бъдат направени изводи от поведението на правителството в това отношение. Той отбелязва, че пълното скриване от обществото на цялостно съдебно решение по такова производство не може да се счита за оправдано. Публичността на съдебните решения има за цел да осигури контрол над съдебната власт от страна на обществото и представлява основен вид защита срещу съдебен произвол. Всъщност, дори и в дела, безспорно засягащи националната сигурност, като например тези, свързани с терористични дейности, държавните органи в страни, които вече са пострадали и в момента също са изложени на риск от терористични атаки, предпочитат да пазят в тайна само онези части от своите решения, чието разкриване би застрашило националната сигурност или безопасността на другите. Съдът намира, че оплакването за нарушаване правото на семеен живот на жалбоподателя е допустимо и  в случай, че г-н Раза бъде експулсиран, ще бъде допуснато нарушение на чл. 8 от Конвенцията. Във връзка с установеното нарушение на чл. 8 той констатира, че липсва и ефективно вътрешноправно средство за защита, поради което намира и нарушение на чл. 13 във вр. с чл. 8.

Съдът установява наред с това и нарушения на чл. 5§1(f) и чл. 5§4.

…………………………………………………………………………………………

чл.8 (право на зачитане на личния и семеен живот)+чл. 13 във вр. с чл. 8 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита)

Case of Madah and Others v. Bulgaria  (Application no  45237/08), 10 May  2012

Жалбоподателите са ирански гражданин, неговата приятелка – българска гражданка  и техният син, роден през 2006 г. След като получава разрешение за постоянно пребиваване на територията на страната през 2001 г. , през 2005 г. е издадена заповед за експулсиране на първия от тях с мотива, че представлява заплаха за националната сигурност поради това, че в Иран срещу него е било повдигнато обвинение за участие в трафик на дрога, за да бъдат финансирани  кюрдска сепаратистка групировка. Заповедта за експулсиране е оставена в сила от ВАС през 2008 г. и до датата на настоящото решение не е отменена. Той повдига оплакване, че ако бъде изпълнена заповедта, това би довело до нарушение на правото му на личен и семеен живот. Европейският съд отбелязва, че вече нееднократно е констатирал нарушения на чл. 8 по сходни на настоящото и други български дела (M. and Others v. Bulgaria , no. 41416/08, §§ 45-53, 26 July 2011, Raza v. Bulgaria (no. 31465/08, §§ 30-42, 11 February 2010,C.G. and Others v. Bulgaria (no. 1365/07, §§ 42-47, 24 April 2008). Той изтъква необходимостта от предприемането на генерални мерки както на законодателно ниво, така и чрез промяна на съдебната практика по начин, че дори когато е налице позоваване на националната сигурност и става въпрос за класифицирана информация, на съда, който разглежда жалбата следва да се предоставя необходимата информация, така че той да осъществява строг съдебен контрол и така да се гарантира спазването на принципа на пропорционалността между общия интерес и основните права на отделния индивид, включително и правото му на  зачитане на семейния живот. Съдът заключава, че ако заповедта за експулсиране бъде изпълнена, тя би довела до нарушаване на правото на първия жалбоподател на семеен живот и би   го застрашила от гледище на нехуманно и нечовешко третиране, а дори би могла да доведе и до лишаването му от живот   на територията на Иран с оглед сериозността на повдигнатите му там обвинения.(§§28-29). Той заключава, че жалбоподателите не са разполагали с минималната степен на защита срещу произвол, присъща на концепцията на законност по смисъла на Конвенцията.

Европейският съд установява нарушение и на чл. 13 във връзка с чл. 8.

…………………………………….