Трудови и Социални Права по Български Дела в ЕСПЧ

20 май, 2019

 

К А Т А Л О Г                                  

ТРУДОВИ И СОЦИАЛНИ ПРАВА ПО БЪЛГАРСКИ ДЕЛА НА ЕСПЧ

 

ЧЛЕН 6 – ГРАЖДАНСКИ АСПЕКТИ

чл. 6§1(право на справедлив процес, формален достъп до съд)

Delin v. Bulgaria (Application no. 62377/16), 6 december 2018

/решение на Комитет/

От 1998 г. и до 2013 г. жалбоподателят заема различни длъжности в териториалното поделение на Държавна агенция „Национална сигурност“/ДАНС/в Благоевград. Поради особения характер  на професията на него периодично  му е издавано разрешение за достъп до класифицирана информация с ниво на достъп „строго секретно“. На 20.11.2013 г. на жалбоподателя е връчен документ за отнемане на разрешение за достъп до класифицирана информация, макар че срокът на предходното издадено разрешение от 3 години, не е изтекъл.  В него липсват каквито и да било мотиви, а са посочени само правните основания от Закона за защита на класифицираната информация /ЗЗКИ/, тъй като чл. 59, ал. 3 от същия закон освобождава административния орган от това негово задължение. На 25 ноември 2013 г. жалбоподателят обжалва акта за отнемане на разрешението за достъп до класифицирана информация пред председателя на Държавната комисия по сигурността на информацията /ДКСИ/. На 10 януари 2014 г. той получава писмо относно решение на ДКСИ, в което е уведомен, че на свое заседание комисията е потвърдила решението за отнемане на   достъпа до класифицирана информация. На 6 март 2014 г. ДАНС изготвя предизвестие за прекратяване на служебното правоотношение с жалбоподателя и същевременно е издадена и заповед от същата дата, в която като правно основание е посочена  обективната невъзможност той да изпълнява служебните си задължения, тъй като му е отнето разрешението за достъп до класифицирана информация.Жалбоподателят обжалва  заповедта за прекратяване на служебното му правоотношение пред Административния съд в Благоевград. В жалбата си  той посочва, че обжалваната заповед се основава на друг административен акт – отнемането на разрешение за достъп, който е нищожен, защото е издаден при съществено нарушение на административнопроизводствените правила – нарушаване на конституционно прогласеното право на защита (чл. 56 от Конституцията и чл. 39 от Административно-процесуалния кодекс). Жалбоподателят изтъква, че от него въобще не са били искани обяснения и той не е информиран въз основа на какви безспорно установени факти и обстоятелства и за какви негови деяния е било прието, че следва да му бъде отнето разрешението за достъп до класифицирана информация.С решение № 381 от 19.03.2015 г. искът на жалбоподателя е отхвърлен. Съдът в Благоевград приема за неоснователно възражението на жалбоподателя, че документът за отнемането на достъп до класифицирана информация е нищожен, тъй като в настоящото производство съдът не може да преразглежда решението на ДКСИ, защото то е влязло в сила. Съдът оставя в сила обжалваната заповед, защото приема, че тя „е издадена в писмена форма и има изискуемото съдържание по чл. 125, ал. 2 от ППЗДАНС, както и съдържанието по чл. 59, ал. 2 АПК. Съдържа както фактически, така и правни основания за нейното издаване“. На 11.07. 2016 г. ВАС постановява решение, с което оставя в сила решението на АС-Благоевград. Касационната инстанция приема, че процедурата по постановяване на заповедта за прекратяване на служебното правоотношение е спазена и административният акт е издаден съобразно нормите на действащото законодателство.

Жалбоподателят повдига оплакване за това, че отнемането на разрешението за достъп до класифицирана информация автоматично е довело до освобождаването му от работа.

Съдът припомня своята практика по подобни дела, когато отнемането на разрешението за достъп до класифицирана информация автоматично рефлектира върху прекратяване на договорните отношения на съответното лице. Той е постановявал, че когато съдилищата са приемали като решаващ факта на отнемането на разрешението без да изследват основанията за това, е налице непропорционалност на намесата в правото на жалбоподателя на достъп до съд(Tinnelly & Sons Ltd and Others and McElduff and Others v. the United Kingdom, 10 July 1998, § 76, Reports of Judgments and Decisions 1998‑IV, Devenney v. the United Kingdom, no. 24265/94, § 26, 19 March 2002, Myriana Petrova, no. 57148/08, §§ 40‑41, July 2016, and Aleksandar Sabev v. Bulgaria, no. 43503/08, §§ 55‑58, 19 July 2018). Той посочва, че не намира основание да се отклонява от нея и в настоящия случай. По-специално, съдебното производство, протекло на национално ниво, не е допускало да бъде преразгледан нито един от фактите, поради които е било отнето разрешението за достъп до клесифицирана информация. Макар и решенията на съдилищата да са били в съответствие с приложимото вътрешно право, липсата на всякаква форма на съдебен контрол върху решенията, с които се отнема достъпа до такава информация, не е оправдана и Правителството не е дало никакво разумно обяснение за това. Съдът констатира, че скоро след постановяване решението на ВАС Законът за защита на класифицираната информация /ЗЗКИ/ е бил изменен през септември 2016 г. и тези  промени до голяма степен се дължат на постановеното решение Miryana Petrоva v. Bulgaria. Но тази промяна действа ex nunc и жалбоподателят не е могъл да се възползва от нея. Съдът установява нарушение на чл. 6§1 от Конвенцията. Той отбелязва, че най подходящата обезвреда за жалбоподателя в такива случаи, когато е установено нарушение на чл. 6§1 поради лишаването от достъпа до съд, е производството да започне отново, като се съблюдават всички правила и изисквания  за справедлив процес (Yanakiev v. Bulgaria, no. 40476/98, § 90, 10 August 2006, Fazliyski, § 76, and Miryana Petrova, § 50, цитирано по-горе).

…………………………………………………

чл. 6§1(право на справедлив процес, формален достъп до съд)

Aleksandar Sabev c. Bulgarie (Requête no 43503/08),19 Juillet  2018

Към датата на събитията жалбоподателят е майор от военното разузнаване.  На 27.05.2005 г. той е информиран, че му е отнет достъпът до класифицирана информация на национално ниво. В писмото е посочено само правното основание без каквито и да било мотиви – чл. 59, ал. 1, т. 2 от ЗЗКИ. Жалбата му до Държавната комисия по сигурността на информацията/ДКСИ/  е оставена без уважение и без да бъде мотивирана. През август същата година жалбоподателят е освободен от   военното разузнаване и е преместен в Генералния щаб на  Министерството на отбраната. С писмо от август 2006 г. Комисията информира министъра, че на жалбоподателя е отнет достъпът му до информация, която се получава от НАТО и че той вече е лишен от достъп до класифицирана информация на национално ниво. В писмото е посочено, че преместването на жалбоподателя било в нарушение на чл. 59, ал. 6 от ЗЗКИ.На това основание е взето решение договорът на жалбоподателя да бъде прекратен с 6-месечно предизвестие, тъй като той не отговаря на изискванията за заемане на длъжността. Неговите опити да сезира различни органи и институции остават безрезултатни. Със заповед от 23.03.2007 г. министърът на отбраната прекратява професионалния договор на жалбоподателя поради това, че той не отговаря на изискванията на закона за заемането на тази длъжност. След получаването на заповедта на 23.04.2007 г. жалбоподателят я оспорва пред Върховния административен съд поради липсата на мотиви. Както тричленният състав (с решението си от 19.11.2007 г.), така и петчленният състав (с решение от 06.03.2008 г.) оставят без уважение жалбата, намирайки я за неоснователна. Съдиите приемат, че документите, съпровождащи заповедта, я допълвали и там се съдържали мотивите за издаването й. Констатирано е, че е отнет достъпът до класифицирана информация и че това решение е оставено в сила от ДКСИ. Съгласно законовите разпоредби, отнемането на разрешението не трябвало да бъде мотивирано и не подлежало на съдебен контрол. Доколкото длъжността на жалбоподателя е свързана с наличието на такова разрешение, отнемането го прави непригоден за заемането на съответната длъжност за срок от три години.Петчленният състав на ВАС приема изрично, че отнемането на разрешението не трябва да бъде мотивирано, а при това положение министърът на отбраната е длъжен да спази решението на специализираните административни органи и да разпореди уволнението на жалбоподателя. Върховните съдии приемат, че жалбоподателят бил наясно с обстоятелствата, които са довели до неговото уволнение още на 30.08.2006 г., когато е бил уведомен от ДКСИ, че му се отнема достъпа до класифицирана информация.

Правителството излага две възражения относно недопустимостта на жалбата. Едното е поради депозирането й извън 6-месечния срок, който според него започва да тече от датата на отнемане на разрешението за достъп до класифицирана информация, а не от датата на приключилото производство по оспорване на заповедта за уволнение. Вторият довод е, че с изтичането на 3-годишен срок от отнемане на разрешението за достъп до класифицирана информация жалбоподателят е изгубил качеството си на жертва (отнемането на такова разрешение е срочно – за три години), защото повече не е бил засегнат.

Съдът не приема тези възражения. Той обръща внимание, че оплакването на жалбоподателя е свързано с ограничения съдебен контрол по повод уволнението му, а не с отнемането на самото разрешение за достъп до класифицирана информация. Съдът отбелязва, че оплакването на жалбоподателя не е свързано с правото му на достъп до класифицирана информация (което не е гарантирано от Конвенцията), а с правото му да заема държавна длъжност, което е засегнато след отнемането на достъпа му до класифицирана информация. Националното законодателство позволява на жалбоподателя да оспори пред съд своето освобождаване от длъжност, а и правителството не е оспорило приложимостта на чл. 6§1 от Конвенцията по отношение на тази процедура. Ето защо Съдът приема, че според установените в неговата практика критерии оплакването попада в приложното поле на чл. 6§1 в неговите гражданскоправни аспекти, поради което срокът за сезиране на ЕСПЧ започва да тече от датата на решението на 5-членния състав на ВАС. В този смисъл е отхвърлено първото възражение за недопустимост от страна на правителството. Вторият въпрос, който е предмет на анализ, е дали националният съд е имал пълната компетентност да разгледа всички релевантни въпроси от фактическо и правно естество, повдигнати в жалбата на жалбоподателя. Съдът констатира, че министърът не е имал свобода на преценка дали да уволни или не жалбоподателя след като ДКСИ е отнела разрешението му за достъп до класифицирана информация, наличието на което е съществено условие за работа в Генералния щаб. От това следва, че е необходимо да се изясни дали отнемането на разрешението е оправдано или не(Ternovskis c. Lettonie, no 33637/02, § 44, 29 avril 2014 et Miryana Petrova c. Bulgarie (no 57148/08,§31,21 juillet 2016) Този въпрос е разгледан от ДКСИ, но тя не излага никакви мотиви, отхвърляйки жалбата на жалбоподателя. Според преценката на Съда тази  процедура не  отговаря на изискванията   на чл. 6§1, тъй като Комисията не е независима от изпълнителната власт – тя се избира от Правителството по предложение на министър-председателя. Тя не е информирала жалбоподателя за причините, поради които е отнето разрешението му за достъп до класифицирана информация. Съдът констатира, че жалбоподателят е сезирал ВАС, изтъквайки, че отнемането на неговото разрешение за достъп е в нарушение на националното законодателство, тъй като той не е извършил никакво престъпление. Нито една от двете формации на ВАС  обаче не е изследвала по същество този въпрос, а просто се е задоволила да установи, че съответният административен орган е разгледал жалбата. Европейският съд констатира, че за разлика от Чешкия Върховен административен съд, който е имал пълната компетентност и достъпа до всички класифицирани документи, за да прецени дали е било законосъобразно отнемането на разрешение за достъп до класифицирана информация (виж делото Regner c. République tchèque [GC], no 35289/11, § 109, 151-153р CEDH 2017) българският Върховен административен съд е отказал да анализира най-съществения въпрос, от който е зависела законността на уволнението. Поради това  Съдът счита, че спорът за уволнението на жалбоподателя не е бил разгледан от съд с „пълна юрисдикция“, който да обсъди всички релевантни фактически и правни обстоятелства по случая. Той достига да извода, че  е налице нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията в неговите гражданскоправни аспекти.

…………………………….

чл. 6§1(неизпълнение на съдебно решение)+чл. 1 от Протокол 1(право на мирно ползване на собствеността)

Gavrilov v. Bulgaria (Application no. 44452/10),18 January 2018

/Решение на Комитет/

На 15.08.2004 г. Софийският градски съд осъжда работодателя на жалбоподателя (Националния център за отдих, туризъм и рехабилитация – държавен орган в структурата на МОН, субсидиран от него) да му изплати обезщетение за незаконно уволнение в размер на 2 120 лв и законната лихва от датата на завеждане на иска (11.02.2003 г.). Решението влиза в сила на 11.02.2008 г.  Междувременно,   на 25 май 2005 г., министърът на образованието разпорежда закриването на центъра, като останалата му собственост да се управлява от Министерството на образованието. След това Министерството създава държавно акционерно дружество с част от собствеността на центъра.

На 26 ноември 2008 г. на жалбоподателя е издаден изпълнителен лист за присъдената му  сума срещу центъра в окончателното решение от 11 февруари 2008 г.   На 18 март 2009 г. той подава искане до министъра на образованието за заплащане на тази сума.  През май 2009 г. Министерството на образованието отговаря, че нито министерството, нито държавното акционерно дружество са правоприемници на центъра и че претендираната сума не е дължима от тях.

От 23 март 2015 г., на която дата е последната комуникация на жалбоподателя със Съда, не е регистрирана промяна в горепосочените обстоятелства.

Европейският съд припомня, че изпълнението на влязло в сила решение на който и да е съд се разглежда като неразделна част от правото на справедлив процес по смисъла на чл. 6 от Конвеницята и необоснованото голямо забавяне може да доведе до нарушаване на Конвенцията.

„Задължение на държавата е да гарантира, че окончателните решения срещу нейните органи, или юридически лица, или дружества, притежавани или контролирани от нея, се изпълняват без необосновано голямо забавяне (Yuriy Nikolayevich Ivanov v. Ukraine, no. 40450/04, § 51, 15 October 2009).“ Съдът се позовава на предходни свои решения, че   процедурата по ликвидация срещу държавен орган не може да освободи държавата от нейната отговорност да изпълни окончателно решение. Ако се приеме обратното, то това би предоставило възможност на   държавата да се възползва от това, за да избегне изплащането на дълговете на своите органи, особено като се има предвид, че променящите се потребности принуждават държавата да извършва чести промени в организационната си структура, включително чрез създаване на нови органи и ликвидация на старите (вж. Kuksa v. Russia, no. 35259/04, § 26, 15 June 2006; and Nikitina v. Russia, no. 47486/07, § 19, 15 July 2010)

В настоящия случай  Съдът отбелязва, че окончателното решение от 11 февруари 2008 г. в полза на жалбоподателя е останало неизпълнено, а правителството не е представило никакво обяснение за това.Той припомня, че вече е установил, включително в контекста на висящите пред него български дела, че продължителното неспазване от страна на държавните органи на окончателно съдебно решение, съгласно което те дължат заплащане на определени парични суми, е нарушило както член 6 § 1, така и член 1 от Протокол № 1. (вж.Mancheva, no. 39609/98, 30 September 2004, §§ 61-62 and §§ 66–68; Sirmanov v. Bulgaria, no. 67353/01, §§ 33‑34 and §§ 38–39, 10 May 2007; and Pashov and Others v. Bulgaria, no. 20875/07, §§ 59–63, 5 February 2013).). Поради това Съдът намира, че в настоящия случай,  като не са  изпълнили  в продължение на години влязлото в сила  решение в полза на жалбоподателя, националните власти са  му попречили  да получи сума, която той е имал легитимното очакване, че му е дължима,  и така са лишили разпоредбата на член 6, § 1 от целия й полезен ефект.

Затова Съдът достига до извода, че   е налице нарушение не само на член 6 § 1, но и на член 1 от Протокол № 1.

Държавата е осъдена да заплати присъдената на жалбоподателя сума по изпълнителния лист, в едно с дължимата лихва, считано от 11 февруари 2003 г., както и обезщетение за неимуществени вреди.

…………………

чл. 6§1(достъп до съд), 6 october 2016

Chakalova-Ilieva v. Bulgaria(Application no. 53071/08) , 6 october 2016

Жалбоподателката е работела като учител в средно училище в Стара Загора. На 19 юли 2002 г. Директорът на Регионалния инспекторат по образование /РИО/ я уволнява дисциплинарно.  Тя инициира гражданско производство, за да бъде обявена за незаконосъобразна заповедта за уволнението й и да бъде възстановена на работа. Исковите й претенции са уважени и решението на районния съд е оставено в сила от следващите две инстанции. В това производство ответник е регионалният инспекторат и  той не оспорва липсата на пасивна легитимация пред нито една от съдебните инстанции. След влизане в сила на съдебното решение на 6 декември 2005 г. жалбоподателката отправя искане да бъде възстановена на работа. Същия ден е издадена нова заповед за нейното уволнение от директора на регионалния инспекторат. Скоро след това жалбоподателката предявява нови искове  пред районния съд да бъде отменена заповедта като незаконосъобразна, да бъде  възстановена на работа и да й бъде присъдено обезщетение. В първото по делото заседание РИО  прави възражение за липса на пасивна легитимация и сочи, че ответник в това производство следва да е училището, в което е работила жалбоподателката. Възражението е уважено и районният съд прекратява производството. Междувременно двумесечният срок за оспорване на заповедта за уволнение изтича. Окръжният съд отменя определението и връща делото за ново разглеждане, като посочва, че ответник по делото следва да бъде именно регионалният инспекторат. Районният съд уважава исковите претенции на жалбоподателката и неговото решение е потвърдено от Окръжния съд. По жалба на ответника Пловдивският апелативен съд (действащ като касационна инстанция в онзи момент по трудови дела), обезсилва решенията на долните инстанции и прекратява производството, приемайки, че пасивно легитимирано по искове като тези на жалбоподателката е самото училище.

Жалбоподателкатка повдига оплаквания поради  това, че е била лишена от ефективен достъп до съд.

Съдът отбелязва, че втората заповед за уволнение на жалбоподателката е издадена от директора на РИО – лицето, което е представлявало ответника в току-що приключилото съдебно производство. Към онзи момент такава е била и обичайната практика на националните съдилища, които са конституирали по тези искове именно РИО. Затова и ЕСПЧ приема, че жалбоподателката не може да бъде упреквана за това, че не е предвидила, че инспекторатът не може да бъде страна по спора.  Наред с това, към момента на направеното възражение за липса на пасивна процесуална легитимация двумесечният срок за предявяване на   исковите претенции срещу училището  вече е бил изтекъл. Съдът взема под внимание факта, че в периода след 2006 г. се наблюдава отклонение от установилата се преди това практика РИО да бъдат ответници по такива спорове. Поради противоречието в   съдебната практика  са приети две задължителни тълкувателни решения на ВКС, съгласно които именно училищата следва да бъдат конституирани по такъв тип спорове като ответници. Това обаче става едва през 2012 г. – повече от 6 години след повторното уволнение на жалбоподателката. Съдът заключава, че към момента, когато жалбоподателката е била повторно уволнена, очевидно не е имало такова голямо несъответствие в съдебната практика до степен, че от нея да може да се очаква, че тя следва да насочи претенциите си едновременно срещу РИО и училището, за да бъде сигурна, че исковете й ще бъдат разгледани и уважени. Така жалбоподателката е била поставена в ситуация на невъзможност да получи съдебно разглеждане на второто й уволнение  по същество без да има вина за това. Съдът не е убеден, че тя може да бъде държана отговорна за това положение, което се дължи по-скоро на комбинация от фактори (каято например отклоняване на установената до този момент практика на нациожналните съдилища, която започва да се развива по това време и след изтичането на законноустановения срок за обжалване на заповедта). Същевременно правителството, а и националните съдилища не са се опитали да изложат някакви аргументи, че този отказ на достъп до съд е преследвал легитимна цел и че тя е пропорционална по отношение на използваните средства и целта, която трябва да бъде постигната.

Поради това Европейският съд установява нарушение на чл. 6§1 в неговите граждански аспекти.

……………

чл. 6§1(достъп до съд)

Miryana Petrova v. Bulgaria (Application no 57148/08), 21 July 2016

Жалбоподателката е работила като системен оператор в Националната служба за сигурност /НСС/ от 1981 г. Характерът на нейната работа и преките служебни задължения съгласно длъжностната й характеристика, са били от такова естество, че тя е имала достъп до класифицирана информация.

През 2002 г. влиза в сила Законът за защита на класифицираната информация /ЗЗКИ/, съгласно който Директорите на дирекции следва да предоставят отново такъв достъп на лицата, които до този момент са боравели с такава информация. На 3 юни 2003 г. Директорът на НСС издава заповед, съгласно която отказва на жалбоподателката достъп до класифицирана информация без наличието на каквито и да било мотиви, а е посочено само правното основание – чл. 57 от закона. Жалбоподателката сезира Държавната комисия  за сигурността на информацията /ДКСИ/ по повод този отказ, но жалбата й е оставена без уважение с писмо от 05.02.2004 г.  Решението на комисията не подлежало на съдебен контрол.

На 27 април 2004 г. Директорът на НСС издава заповед за прекратяване трудовото правоотношение на жалбоподателката на осн. чл. 328, ал. 1 , т. 2 КТ (поради обективна невъзможност да изпълнява трудовите си функции). Тя предявява иск за незаконно си уволнение поради липсата на обективност и законосъобразност на издадената заповед, тъй като   е отговаряла на всички условия за издаването на разрешение за достъп. Според нея лошите  лични отношения с прекия й ръководител са причина за прекратяване на договора й.  Тя прави искане да й бъде назначена психиатрична експертиза, тъй като допуска, че вероятна причина за този отказ може да е нейно заболяване от 1995 г. от невроза, което е отшумяло. Съдът отказва да допусне такава експертиза.

С решението си от 11 май 2005 г. Софийският районен съд отхвърля претенциите на жалбоподателката с мотива, че отказът на директора на НСС да й се предостави достъп до класифицирана информация   е окончателен и валиден административен акт, който прави уволнението неизбежно, защото тя вече не е в състояние да изпълнява задълженията си. Съдът добавя, че отказът не подлежи на съдебен контрол, поради което и той не е компетентен да разгледа в рамките на процедурата по прекратяване на трудовия договор  никакви   въпроси, свързани с неговата законосъобразност.

Следващите две инстанции  – Софийският градски съд и ВКС оставят в сила първоинстанционното решение.

Съдът отхвърля възраженията на Правителството за неприложимост на чл. 6§1 в настоящия случай, позовавайки се на своята практика – Vilho Eskelinen and Others v. Finland [GC]; Boulois v. Luxembourg [GC], no. 37575/04, § 90, ECHR 2012,  Ternovskis v. Latvia (no. 33637/02, § 44, 29 April 2014). Наред с това той отбелязва, че чл. 6§1 в неговите граждански аспекти намира приложение при всички съдебни спорове, инициирани от държавни служители, освен: а/ ако националното право изрично изключва достъпа до съд на лица, заемащи постове или длъжности, изрично посочени и б/ това изключение трябва да бъде опрадано с обективни аргументи. Ако  националното право не прегражда достъпа до съд, Съдът не анализира втория критерий.( Rizhamadze v. Georgia, no.2745/03, §§ 27-28, 31 July 2007; Efendiyeva, no. 31556/03,  25 October 2007, § 41; Romuald Kozłowski v. Poland, no. 46601/06, § 24, 20 January 2009;  Fazliyski, цитиран по-горе, § 54).

Съдът посочва, че законосъобразността на уволнението на жалбоподателката от заеманата от нея длъжност е била изцяло обусловена от отказа за достъп до класифицирана информация. Той отбелязва, че жалбоподателката е имала право да сезира националния съд, за да иска отмяна на заповедта за уволнението й, възстановяването й на предишната длъжност и обезщетение за оставане без работа. Той констатира обаче, че на нито един етап от съдебните процедури съдилищата не са изследвали въпроса дали е съществувало основание за отказа да й бъде предоставен достъп до класифицирана информация, въпреки че именно той е бил в основата на прекратяване на трудовото й правоотношение. Жалбоподателката не е била информирана относно фактическите обстоятелства, които са били взети предвид, за да й бъде отказан такъв достъп, нито би могла да твърди доколко информацията за подобно решение е пълна или непълна, вярна или невярна, надеждна или ненадеждна. Така Съдът достига до извода, че националните съдилища са били обвързани от този официален отказ и не могат да го контролират по никакъв начин в съответствие с приложимите разпоредби на националното законодателство. Европейският съд констатира, че вътрешните съдилища са се поставили в зависимост и са отказали да осъществят контрол върху обстоятелство, което е било от решаващо значение за случая и така са се лишили от компетентността да решат спора, както в делото на I.D. v. Bulgaria, no. 43578/98, § 50, 28 April 2005 и  Fazliyski,  § 59. Той добавя, че те са били обвързани от този официален отказ и затова подлага на преценка доколко заповедта за отказ за достъп до класифицирана информация сама по себе си е подлежала на контрол. Доколкото проверката за наличието на предпоставки за предоставяне на такъв достъп   съгласно закона е била част от стандартна вътрешна процедура на самия работодател на жалбоподателката – НСС, която е част от изпълнителната власт, Съдът констатира, че този орган не предоставя необходимите гаранции по чл. 6. Затова по-нататък се изследва и дали отказът на НСС подлежи на пряк съдебен контрол. Констатирано е, че такъв не е допустим, съгласно местното законодателство. Европейският съд признава, че действително жалбоподателката е заемала длъжност, предоставяща й достъп до класифицирана информация, която преставлява държавна тайна, поради което могат да бъдат налице легитимни национални съображения за сигурност и те могат да доведат до ограничаване на правата, защитени от чл. 6§1. Но от друга страна, това не трябва да води до ограничаване компетентността на съдилищата по начин, който непропорционално да ограничава правото на достъп до съд на засегнатите лица. (Tinnelly & Sons Ltd and Others and McElduff and Others v. the United Kingdom, 10 July 1998, § 76, Reports of Judgments and Decisions1998-IV; Devenney v. the United Kingdom, no. 24265/94, § 26, 19 March 2002). Затова, както и в цитираните по-горе дела, той изследва въпроса относно наличието на разумна връзка на пропорционалност между загрижеността за опазване на националната сигурност от страна на властите и въздействието, което тези средства е имало върху правата на жалбоподателката. Европейският съд отбелязва, че нито в мотивите на съдебните решения на националните съдилища, нито Правителството в своето становище са се опитали да оправдаят или обосноват отказа на достъп до съд с друга подходяща юрисдикция, която да изследва въпроса относно основателността на мотивите за отказаното разрешение за достъп до класифицирана информация от гледна точка на нейната пропорционалност, свързана с преследваната легитимна цел – защита на националната сигурност.

Посочените съображения са достатъчни за  Съда, за да достигне до извода, че е налице нарушение на член 6 § 1.

Съдът намира за уместно да отбележи, че освен правното задължение  да бъде заплатена от страна на държавата съответната сума като справедливо обезщетение, наред с това е препоръчително да се предприемат индивидуални мерки, за да се прекрати това нарушение и доколкото е възможно – неговите неблагоприятни ефекти. В тази връзка най-подходящата форма на обезщетение в случаите, когато жалбоподателят не е имал достъп до съд в нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията, е  производството да бъде възобновено и случаят да бъде повторно разгледан при спазване на всички изисквания на справедлив процес. Съдът препраща към своята практика по делата  Yanakiev v. Bulgaria, no. 40476/98, § 90, 10 August 2006, and Fazliyski,   § 76).

………………………….

чл. 6§1 (право на справедлив процес – принцип на правната сигурност, неизпълнение на влезли в сила решения в полза на жалбоподателката)+чл.13 (липса на ефективно вътрешноправно средство за защита)

Yagnina v. Bulgaria (Application no 18238/06), 27 January 2015

През 1985 г.  жалбоподателката е освидетелствана поради професионално заболяване и й е определена трета група инвалидност, поради което й е отпусната инвалидна пенсия. Между 1985 и 2000 г. жалбоподателката е преосвидетелствана седем пъти от ТЕЛК, като й е поставена диагноза вегетативна полиневропатия на горните крайници, коксартроза, цервикална спондилоза и радикулопатия. На тази основа й е определена загуба на трудоспособността между 50 и 70 %.

През ноември  2000 г. при поредното преосвидетелстване ТЕЛК й поставя диагноза вегетативна полиневропатия на горните крайници и миотендиноза, но не се споменават другите заболявания констатирани при предходните освидетелствания. На тази основа на жалбоподателката е определена 40% загуба на работоспособността и тя е лишена от инвалидна пенсия. Това решение е обжалвано пред НЕЛК, но тя го потвърждава, като посочва диагноза „спондартроза и свързаните с нея заболявания“.  След жалба пред Софийски градски съд последният назначава медицинска експертиза, която на базата на прегледа на всички релевантни документи и извършеното обследване преценява, че жалбоподателката страда от цервикална спондилартроза, вегетативна полиневропатия, myotendinosis на горните крайници и коксартроза на тазобедрената става. Експертът посочи, че тези заболявания са с хронична характер и  постепенно и негативно са засегнали здравословно състояние на жалбоподателката, като някои от тях са се задълбочили след 1985 г.  Експертът посочва, че  тези заболявания обикновено водят до значително намаляване на трудоспособността  на засегнатото лице  .

Решението на СГС влиза в сила на 11 февруари 2003 г. В него съдът разпорежда на НЕЛК да извърши ново освидетелстване, като вземе предвид всички заболявания на жалбоподателката, както са установени от медицинските експертизи по време на съдебния процес. В резултат на последващото освидетелстване НЕЛК преценява, че жалбоподателката не страда от част от заболяванията, установени от назначената съдебно-медицинска експертиза и й определя 30 % степен на нетрудоспособност. С решение от 6 януари 2005 г. СГС отменя това решение на НЕЛК, като посочва, че комисията не е взела под внимание актуалното здравословно състояние на жалбоподателката и погрешно е определила степента на неработоспособност, но че единствено този административен орган е компетентен да определи окончателната степен на инвалидност. По жалба на НЕЛК пред Върховният административен съд е образувано дело и с решение от 15 юли 2005 г. той оставя без уважение жалбата. С решение от 28 октомври 2005 г. НЕЛК постановява ново решение, с което определя 40 % загуба на работоспособността на жалбоподателката и я лишава от инвалидната й пенсия, считано от 2 октомври 2000 г.

Съдът не приема възражението на Правителството за неизчерпване на вътрешните средства за защита поради непредявяване на иск по чл. 1 от ЗОДОВ. Той отбелязва, че жалбоподателката е разполагала с две влезли в сила съдебни решения в нейна полза, които не са били взети предвид от властите.

Съдът отбелязва, че съгласно приложимото вътрешно законодателство в момента  решенията на административните съдилища   имат задължителна сила по отношение на страните и е трябвало да бъдат приложени незабавно, съгласно дадените в тях указания, които са задължителни.

Съдът се позовава на предходни свои решения, в които  вече е отсъдил в контекста на жалби за неизпълнение на решенията на административните съдилища, че спазването на член 6 § 1 от Конвенцията изисква от административните органи да действат в съответствие с констатациите и индикациите в окончателните съдебни решения на съдилищата (виж Basarba OOD v. Bulgaria, no. 77660/01, § 32, 7 January 2010; Popnikolov v. Bulgaria, no. 30388/02, § 29, 25 March 2010; Stoyanov and Tabakov v. Bulgaria, no. 34130/04, § 79, 26 November 2013). Ето защо, в настоящия случай  НЕЛК е трябвало да действа в изпълнение на влязлото в сила решение на националния съд, съобразно дадените от него задължителни указания, като вземе предвид приетите в хода на съдебното производство съдебно-медицински експертизи и се съобрази с актуалното здравословно състояние на жалбоподателката, а не само професионалните й заболявания.   Съдът отбелязва наред с това, че в решението на НЕЛК от октомври 2005 г. е отбелязано, че тя „потвърждава останалата част от констатациите“, което предполага, че се отнасят до вписани в предходното му решение от  9 октомври 2003, въпреки че то е изцяло отменено. Поради това Съдът не е убеден, че лекарската комисия е оценила реалното здравословно състояние на жалбоподателката преди да се определи процентът на нейната нетрудоспособност, който, както отбелязва съдът, е в изключителната компетентност на този административен орган.

Ето защо Съдът достига до извода, че НЕЛК не се е съобразила с окончателното решението на Върховния административен съд от 15 юли 2005 г. в нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията.

С оглед установеното нарушението   на член 6 § 1 от Конвенцията, Съдът счита, че жалбоподателката е имала защитима претенция за целите на член 13. Той отбелязва, че към датата на събитията все още  вътрешното законодателство не е предвиждало процедура за принудително изпълнение на решенията на административните съдилища. Тя е въведена  с приемането на Административно-процесуален кодекс през юли 2006 г. Същевременно ЗОДОВ в случаи, подобни на този, не предоставя ефективно вътрешноправно средство за защита. С оглед изложеното той намира, че е налице нарушение и на член 13.

…………………………………..

чл.6§1(достъп до съд, справедлив процес, независим съд)

Tsanova-Gecheva c. Bulgarie(Requête no 43800/12), 15 septembre 2015

Жалбата е по повод проведения конкурс за избор на председател на СГС през 2011 г. В периода до юли 2009 г. жалбоподателката е зам.-председател на съда,  след което е назначена за и.д. председател на същия поради това, че предшественикът й е избран за председател на върховния административен съд. На 10.12.2010 г. е обявен конкурс за заемането на длъжността председател на СГС. В него вземат участие  четирима кандидати. На 31 май 2011 г. на заседание на Висшия съдебен съвет /ВСС/ те са изслушани, проведено е обсъждане на всяка една от кандидатурите и се провежда тайно гласуване, в което никой от кандидатите не получава необходимия брой гласове. При повторното гласуване   жалбоподателката получава 5 гласа, а другата претендентка – 18. Следващите седмици са съпроводени с коментари в медиите за близките отношения между новоизбраната председателка на СГС и министъра на вътрешните работи.

Решението на ВСС от 30.05.2011 г. е обжалвано пред ВАС от жалбоподателката. В жалбата си тя излага аргументи, че ВСС не е извършил обективна преценка на качествата на отделните кандидати с оглед компетентността им да заемат този пост, както и че   е липсвало обсъждане на двете кандидатури преди провеждането на втория тур на гласуване. С решение от 03.11.2011 г. тричленен състав на ВАС прогласява нищожността на решението на ВСС поради това, че гласуването  е било проведено тайно, а не явно, което било в противоречие с чл. 171, ал. 1 от ЗСВ, изменен през януари 2011 г. Съдът не установява други нарушения при постановяване на решението на ВСС. Решението е подписано само от двама съдии, тъй като третият се оттегля след направен отвод, в който той се позовава на чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК (наличие на обстоятелства, които могат да внесат съмнение в неговата безпристрастност).

Това решение е обжалвано както от ВСС, така и от избраната за председател на съда В.Я. на 05.12.2011 г. журналисти от различни медии отправят обръщение към председателя на ВАС изборът на съдиите в 5-членния състав, които ще разгледат делото, да бъде извършен публично, в присъствието на техни представители, за да се разсеят съмненията относно независимостта на магистратите, които ще решават спора. Тяхното искане е оставено без отговор. След провеждането на съдебно заседание на 27.12.2012 г. 5-членният състав на ВАС уважава жалбата на ВСС, приемайки, че процедурата по избора не е била опорочена с провеждането на тайно гласуване, тъй като към датата на обявяването на конкурса новата разпоредба на ЗСВ (относно явното гласуване с вдигане на ръка) все още не е била в сила. Жалбата на В.Я., че решението на 3-членния състав е нищожно поради неподписването му от третия съдия е отхвърлена.

Жалбоподателката повдига няколко оплаквания по чл. 6  – относно недостатъчността на обхвата на съдебния контрол, осъществен от съда и относно нарушаване принципа на  независимост  при избора на съдиите от 5-членния състав на ВАС.

Правителството излага няколко самостоятелни основания за недопустимост на жалбата. На първо място то твърди, че в конкретния случай чл. 6 не намира приложение. Съдът не споделя неговата теза, позовавайки се на своята практика (Vilho Eskelinen et autres c. Finlande [GC], no 63235/00, § 62 и §64, CEDH 2007-IV), още повече че вътрешното право предвижда възможността решенията на ВСС да бъдат обект на съдебен контрол.

Относно обхвата на съдебния контрол Съдът подчертава, че неговата задача се заключава в това  – да провери дали жалбоподателката е имала достъп до съд, който отговаря на изискванията на чл. 6 и по-специално – доколко ВАС е осъществил достатъчен по обхват съдебен контрол  върху решението на ВСС. Европейският съд отбелязва, че макар по българското законодателство ВАС да е компетентен да осъществява контрол върху всички аспекти на решението на ВСС, той не може да оспори избора  на ВСС по повод преценката му кой е най-добрият кандидат за поста . Съдът подчертава, че този случай е различен от ситуациите, в които националните юрисдикции не са били в състояние или са отказвали да вземат самостоятелно становище по възлови за делото въпроси, свързани с оспорването на фактически или правни  аспекти на актове на администрацията, каквито случаи има по други български дела (Capital Bank AD c. Bulgarie, no 49429/99, §§ 99-108, CEDH 2005‑XII , Fazliyski c. Bulgarie, no 40908/05, § 59, 16 avril 2013).Според Съда основният въпрос, който се поставя в случая е да се установи интензитетът на осъществения контрол от страна на ВАС върху дискрецията, упражнявана от администрацията. Основавайки се на практиката на ВАС, той достига до извода, че все пак контролът на съда не трябва да засяга правото на преценка на всеки един от членовете на ВСС върху качествата на отделните кандидати. Европейският съд констатира наред с това, че спорното решение на ВСС е било взето след една процедура на селекция, която е предоставяла достатъчни процедурни гаранции. Той отбелязва, че твърденията на жалбоподателката относно липсата на прозрачност и намесата на политическата власт в процедурата по номиниране на отделните кандидати, както и критиките, отправени във връзка с това от страна на компетентни международни организации (§§62-64 от решението, в коет се цитират докладите на ЕК и Европейския парламент от 2012 и 2014 г. по механизма за сътрудничество, както и  становището на Консултативния съвет на на европейските съдии), изглеждат притеснителни. Но Съдът напомня, че не е негова задача в рамките на настоящото производство  да изразява становище относно начина на извършване на   избор от страна на ВСС и критериите, които следва да бъдат вземани предвид. Затова той заключава, че ВАС е осъществил достатъчен по обхвата си  контрол от гледна точка на изискванията на чл. 6§1, поради което не е имало нарушение на норпмата на това основание.

Колкото до твърдението за липса на независимост и безпристрастност на ВАС, Европейският съд разглежда два въпроса. Първият е свързан с неподписването на решението тричленния състав  от единия от съдиите. В тази връзка той констатира, че е налице необичайна ситуация, но това не е попречило на състава да постанови едно валидно решение, което освен това е било и благоприятно за жалбоподателката. По въпроса за формирането на 5-членния състав Европейският съд отбелязва, че жалбоподателката не поставя под съмнение субективната безпристрастност на когото и да било от съдиите. Колкото до обективната безпристрастност, той напомня, че не е негова работа да изследва основателността на мотивите, поради които едно дело е възложено на един или друг съдия. Дори и да се приеме, че определянето на съдиите да не е било извършено на принципа на случайния подбор, не са налице никакви други елементи, които да сочат за липсата на независимост на съдиите от този състав. Поради това и не е допуснато нарушение на чл. 6§1 в посочения аспект.

Така Европейският съд достига до извода, че макар и допустими, оплакванията на жалбоподателката са неоснователни и не е допуснато нарушение на чл. 6§1.Решението е класифицирано във втора степен по значимост.

……………………….

чл.6§1 (справедлив процес в административното правораздаване- обхват на съдебния контрол)

Galina Kostova v. Bulgaria (application no. 36181/05)12 November 2013

Жалбоподателката, адвокат по професия, била включена в списъка на синдицит през 2001 г. През 2003 г. тя била определена за синдик на дружеството Т., което било изцяло с държавен капитал, тъй като  започнала процедура по несъстоятелност . Ръководството на дружеството не одобрява назначаването й и неколкократно прави опити да замени жалбоподателката. През периода май – юли 2004 г. срещу нея са подавани редица жалби до Министерството на правосъдието, като са й вменявани различни нарушения. По този повод жалбоподателката неколкократно дава обяснения и представя документи. Едно от оплакванията е по повод това, че тя не е представила своевременно списък на кредиторите на дружеството в съда. В тази връзка жалбоподателката дава обяснение, че това забавяне не е по нейна вина, тъй като съответните документи са били изпратени в този момент в друг град. На 28 юли 2004 г. инспектор от Инспектората на министерството на правосъдието, след като се запознава с цялата преписка, прави предложение до министъра жалбоподателката да бъде заличена от списъка на синдиците. Той се позовава на практика на Върховния административен съд, съгласно която едно подобно нарушение на синдик е достатъчно основание, за да бъде той заличен от списъка на синдиците по чл. 655 (3) от Търговския закон. На 2 август 2004 г. Министърът на правосъдието заличава жалбоподателката от списъка на синдиците. В мотивите на заповедта е отразено, че тя е допуснала нарушения във връзка с дейността си като синдик и по-специално –    пропуснала е да представи списъка на кредиторите на дружествотопрез съда по несъстоятелността в определения от закона срок – 8 май, а е сторила това едва на 18 юни 2004 г. Тази заповед била обжалвана пред Върховния административен  съд. В жалбата било посочено, че министърът не е спазил процедурата и не е взел предвид найните възражения по повод приписваното й нарушение. Наред с това било посочено, че наложената санкция била несъразмерна с извършеното нарушение от нейна страна, тъй като не са последвали никакви неблагоприятни ефекти нито за дружеството, чийто синдик била тя, нито за кредиторите му. Според нея предвидената крайна мярка  се налага за тежки или многобройни нарушения от страна на един синдик, какъвто не е конкретния случай.

Тричленен състав на Върховния административен съд оставя без уважение жалбата, изтъквайки в мотивите си, че жалбоподателката не е представила в посочения от закона срок списъка на кредиторите на дружеството. На основание на тази констатация съдът заключава, че заповедта е законосъобразна. Възражението за непропорционалност на наложената санкция е отхвърлено с аргумента, че решението за налагане на тази тежка санкция е въпрос на целесъобразност, поради което съдът не е компетентен да вземе отношение дали тежестта на санкцията съответства на сериозността на нарушението. Съдът отбелязва наред с това, че никъде в закона не е посочено, че нарушението трябва да е тежко, за да последва заличаването на едно лице от списъка на синдиците. Решението е обжалвано пред 5-членен състав. В жалбата е отбелязано, че съдът погрешно е преценил, че не е компетентен да изследва въпроса за пропорционалността на наложената санкция, тъй като самият закон изисква административният орган да спазва принципа на пропорционалността. Ако той бъде нарушен, съдът е този, който следва да установи това несъответствие и да отмени порочния административен акт. Петчленният състав на ВАСоставя в сила решението на долната инстанция. В своите мотиви той посочва, че въпросът относно съответствието на тежестта на нарушението на наложената санкция не подлежи на съдебен контрол и това е добре установена съдебна практика, която е приложима и по отношение на дисциплинарните процедури по КТ.

Жалбоподателката повдига оплакване пред Съда, относно ограничения обхват на съдебен контрол, осъществен от националните юрисдикции, което на практика е довелодо формален достъп до съд.

Европейският съд отбелязва, че основният спор е съсредоточен върху интензитета на съдебния контрол, свързан с упражняването на дискреционни правомощия от страна на администрацията. Той отчита, че към онзи момент в българското законодателство изглежда не е имало много ясни критерии докъде може да се разпростира съдебният контрол. Все още не е бил формулиран принципът за пропорционалност, който трябва да бъде съблюдаван при издаването на административните актове. Той изрично е залегнал в чл. 6 от Административно-процесуалния кодекс, приет след приключването на конкретното съдебно производство.

Ето защо в своята преценка Съдът изтъква, че ще се ограничи до анализ относно обхвата на съдебния контрол, извършен от националните юрисдикции. В тази връзка той констатира, че Върховният административен съд е подложил на проверка не само процедурата, по която е била наложена санкция на жалбоподателката, но и наличието на доказателства за приписваното й нарушение.

Европейският съд отбелязва, че заповедта на министъра се отнася да регулирането на професията „синдик на дружество в несъстоятелност“, поради което властите  са били особено чувствителни към изискванията за висок професионализъм и точност при упражняването й от страна на тези лица. Ето защо и контролът към тях е бил завишен, а и самата законодателна регламентация показва, че на министъра тези правомощия са предоставени, за да се гарантира, че само подходящи лица ще имат правото да упражняват тази дейност. Съдът отбелязва, че обхватът на контрола, упражняван от съдилищата върху тази дейност и административната преценка  може да варира в зависимост от предмета на самото решение. Той отчита обстоятелството, че министърът е дал възможност на жалбоподателката да престави своите обяснения по случая, както и съответните документи, за да прецени обективно какво решение да вземе. Наред с това самият закон е предвиждал правомощието дори и един пропуск от страна на синдика да доведе до решение за заличаването му от списъка. Съдът отбелязва, че  в самото законодателство не се предвиждат никакви по-леки санкции при констатирано нарушение в дейността на синдика – нито глоба или заличаване само за конкретен случай.

При тези обстоятелства Върховният административен съд е имал възможност да не дава оценка на целесъобразността на решението на министъра да заличи жалбоподателката от списъка на синдиците. Той установява, че неговият акт съответства както на предмета, така и на целта на закона. Наред с това е констатирано, че никъде в закона не е посочено, че министърът може да заличи синдик от списъка само при извършването на тежко нарушение.

Европейският съд достига до заключението, че в конкретния случай обхватът на съдебния контрол, осъществен от Върховния администартивен съд, е отговарял на изискванията на чл. 6§1, поради което не е налице нарушение на правото на справедлив процес.

Решението е взето  с 5 на 2 гласа и е подписано с особено мнение от съдиите Калайджиева и Гаетано.

………………………………

чл.6§1 (справедлив процес в административното правораздаване)

Case of Vasilev v. Bulgaria (Application no 7963/05), 4 June 2013

Жалбоподателят е бивш служител на МВР. През 2003 г. е принуден да подаде молба за пенсиониране, тъй като е бил заплашен от директора на РДВР – Бургас, че в противен случай ще бъде уволнен дисциплинарно, макар че не е имало никакви основания за подобно наказание.  Изправен пред заплахата да бъде санкциониран с най-тежкото дисциплинарно наказание и да бъде лишен от дължимото му обезщетение, жалбоподателят подава рапорт за пенсиониране. Върху връчената му заповед за прекратяване на служебното му правоотношение собственоръчно записва, че полага подписа си върху нея пряко своята воля, тъй като е подал рапорта под заплаха от дисциплинарно уволнение. Тази заповед е обжалвана пред ВАС, като е направено искане да бъдат допуснати четирима свидетели, които биха доказали, че върху жалбоподателя е оказан натиск, за да си подаде рапорта. Съдът не допуска свидетелите без да изложи аргументи. Независимо от това тричленният състав отменя заповедта на министъра на формално основание. По жалба от страна на МВР петчленен състав отменя решението на тричленния състав и оставя в сила заповедта за пенсиониране.

Европейският съд намира, че ефектът от решението на петчленния състав е бил такъв, че като е отменил решението на долната инстанция, което е било благоприятно за жалбоподателя, по същество не му е предоставил никакъв шанс да бъде разгледано основното му оплакване срещу оспорената заповед (подобен ефект се е получил и в предходен случай, в който е установено нарушение на чл. 6§1 в резултат на неправилно решение на ВАС по делото Yanakiev сл Bulgariе( no. 40476 / 98, § § 68-72, 10 Août 2006).

Европейският съд намира, че «кумулативните последици от начина на разглеждане на делото от ВАС като първа и като апелативна инстанция са лишили жалбоподателя от правото  му на справедлив процес по силата на чл. 6§1 от Конвенцията» Поради това Европейският съд установява нарушение на тази норма и присъжда обезщетение на жалбоподателя.

………………………………..

чл.6§1 (справедлив процес – равенство на средствата, достъп до съд, публичност на съдебното решение)

Case of Fazliyski v. Bulgaria ((Application no 40908/05)16 April 2013

Жалбата е свързана с оплаквания за нарушаване на принципите  на състезателност и равенство на средствата в административния процес пред Върховния административен съд по повод прекратяването на служебното правоотношение на служител от Националната служба за сигурност. Европейският съд за правата на човека установява две самостоятелни нарушения на чл. 6§1.

Жалбоподателят бил уволнен от Националната служба за сигурност след като служебно му била изготвена психологическа оценка за годност от Института по психология на МВР. Тя включвала изследване с полиграф, психологически тест и беседа. Становището на психолозите, което не било връчено на жалбоподателя, било, че той е  негоден да изпълнява длъжността си. Този документ бил определен като такъв, съдържащ класифицирана информация  и не бил връчен на жалбоподателя, нито той имал възможност да се запознае с него. Скоро след това той бил освободен от изпълняваната длъжност  със заповед на министъра на вътрешните работи на основание чл.253 от ЗМВР от 1997 г. /отм./

Жалбоподателят обжалвал заповедта пред Върховния  административен съд, изтъквайки, че психологическата оценка, въз основа на която тя е била издадена, не  е била обективна и  безпристрастна и че тя не е изготвена от независим орган . Поради това, че този документ бил определен като такъв с класифицирана информация, цялото дело било засекретено. Нито тричленният, нито петчленният състави на ВАС намерили нарушение в процедурата по освобождаването на жалбоподателя от заеманата от него длъжност. В мотивите на решенията от 2004 и  2005 г. било посочено, че съдът   е обвързан от заключенията на изготвената психологическа оценка за годност от Института по психология на МВР.

През 2006 г. след съответни законодателни промени било регламентирано, че тези психологически оценки ще подлежат на съдебен контрол, както и че те няма да представляват класифицирана информация.

Европейският съд  отхвърля възраженията на правителството за недопустимост на жалбата като не попадаща в предметния обхват на чл. 6§1 ( ratione materiae). Той обръща внимание, че съгласно българското законодателство е предвиден съдебен контрол върху заповедите за освобождаване на служители от системата на МВР, а спорът е свързан със защита на граждански права, поради което попада в приложното поле на чл.6§1.

Европейският съд  изтъква, че не е негова работа да дава оценка доколко са правилни или не решенията на националния съд и имало ли е или не основания жалбоподателят да бъде уволнен. Той отбелязва, че  прекратяването на служебното правоотношение изцяло се е основавало на експертната оценка на специалистите от Института по психология към МВР, което по принцип  не е необичайно. Проблемът е в това, че този документ сам по себе си не подлежи на съдебен контрол, съгласно практиката на националните съдилища.  Отказът на Върховния административен съд да извърши самостоятелен контрол върху психологическите оценки обаче и нещо повече – да се чувства обвързан от тях в постоянната си практика, е в нарушение на правото на справедлив процес. Върховният административен съд по този начин ограничава собствената си компетентност да разгледа спора по същество  и възможността да осъществи пълен съдебен контрол върху административните актове на Министъра на вътрешните работи.(§59) Нито Върховния административен съд в мотивите си, нито правителството в своето становище са се  опитали да оправдаят този отказ на достъп до съд поради  легитимността на преследваната цел или нейната пропорционалност.

Поради това Европейският съд установява нарушение на чл. 6§1 в този аспект.

Второто нарушение на чл. 6§1 е свързано със засекретяването на делата на служителите от системата на МВР и липсата на публичност както при гледането на делото, така и при постановяване на решението. Европейският съд отбелязва, че възможността на жалбоподателя да получи достъп до делото, да обжалва съдебните актове и след изрична молба да получи заверени екземпляри от решенията на двете инстанции на ВАС не е достатъчно, за да се приеме, че е налице  съответствие с гаранциите на справедливия процес, залегнали в чл. 6§1. Вярно е, че решенията са били разсекретени през август 2006 г. след като е било констатирано, че те неправилно са били засекретени, но това е станало година и три месеца след приключване на производството. Европейският съд отбелязва, че не намира за уместно да коментира дали делото на жалбоподателя правилно или неправилно е било засекретено. Той обаче изтъква, че дори и в много по-сериозни случаи, когато става въпрос за експулсиране на лица поради заплахата им за националната сигтурност или за лица, заподозрени в терористична дейност, редица  държави са избрали да се класифицират само онези части от съдебни решения, чието оповестяване би изложило на риск националната сигурност или безопасността на другите. Европейският съд напомня, че публичността на съдебните решения  цели да се осигури контрол върху съдебната власт от страна на обществеността и представлява основна гаранция срещу произвол от страна на изпълнителната власт.(§69).

Въз основа на изложените мотиви Съдът установява наличието и на второ нарушение на чл. 6§1 и присъжда обезщетение за неимуществени вреди на жалбоподателя.

Решението е класифицирано по степен на важност в ниво две (нивата са от 1 до 6)

……………………………………….

чл.6§1 (право на справедлив процес в разумен срок)

Сase of Pavlov v. Bulgaria (Application no. 3662/06) 6 March 2012

/решение на комитет от трима съдии/

Жалбата е свързана с трудово-правен спор по повод дисциплинарно уволнение. Исковата молба е депозирана в районния съд на 27.09.1999 г., а производството приключва окончателно с решение на ВКС от 19.09.2005 г. В този период делото двукратно е разгледано от ВКС. Депозирани са две жалби за бавност – до Окръжния съд в Кърджали и до Министерството на правосъдието. Съдът отбелязва, че най-големите забавяния – три години и половина, се дължат на процедурата пред касационната инстанция. Вземайки предвид характера и сложността на спора и поведението на страните, Съдът установява, че съдебното  производство не отговаря на изискванията за разумен срок .

…………………………..

чл.6§1 (право на справедлив процес в разумен срок)

Case of Nikolov and Others  v. Bulgaria (Applications nos. 44184/05, 22250/06 and 37182/07), 21 february 2012

В решението са обединени за общо разглеждане три жалби по повод три самостоятелни процеса, свързани с производства за незаконно уволнение. Едната от тях е заличена от списъка на делата поради липса на комуникация от страна на жалбоподателя. По останалите две Съдът намира нарушение на чл. 6§1, макар и като цяло процедурите пред три инстанции да са продължили съответно 4 години и 4 месеца и 3 години и 10 месеца. С оглед характера на спора и сложността му, интереса за жалбоподателите и поведението на страните, Съдът установява, че властите не са действали с нужното усърдие. Той взема предвид, че е твърде голямо забавянето във фазата на касационното обжалване, което в първия случай е 1 година, 11 месеца и половина, а във втория – 2 години и 6 месеца. Същевременно Съдът установява, че липсва възможност за използване на процедурата „жалба за бавност”, когато производството се развива пред ВКС, а жалбите до Инспектората на ВСС не са ефективно вътрешно-правно средство за защита.

……………………………………………………………………………………………….

Affaire  Radeva c. Bulgarie  (Requête no 13577/05),решение от 3 юли 2012 г.

Жалбоподателката подала молба да й отпуснат еднократна социална помощ за зъболечение до съответната  дирекция  „Социално подпомагане“ в гр. София, но получила писмен отказ поради това, че през същата година вече й била отпусната еднократна помощ за отопление. Този отказ бил оспорен по административен ред пред директора на Регионалната дирекция  „Социално подпомагане“ за София град . Той оставил без уважение жалбата. Този административен акт бил връчен на  жалбоподателката на 17 април, като в 14-дневен срок го обжалвала, но дните между 1 и 6 май били неработни и празнични, обявени като такива с решение на Министерския съвет от 7 март 2003 г., обнародвано в „Държавен вестник“.  Административното отделение на Софийски градски съд приело, че жалбата е просрочена, защото срокът е изтекъл на 1 май 2003 г. и прекратило производството. Определението му било обжалвано пред Върховния административен съд, който оставил в сила определението, като посочил в мотивите си, че срокът формално изтичал на 1 май, но доколкото той бил празничен ден, следвало да се приеме, че той изтича на 3 май, който бил първият работен ден.  Жалбоподателката повдига оплакване за нарушаване правото й на достъп до съд поради грешното изчисляване на срокове от страна на националните съдилища, тъй като, съгласно решението на Министерския съвет, между двата официални празника – 1 и 6 май всички останали се били приети за неработни, така че обективно първият работен ден, когато е могла да депозира жалбата си, е бил 7 май. Европейският съд отбелязва (опонирайки на възражението на правителството), че съгласно националното ни законодателство съдът е длъжен служебно да следи за сроковете и че това не е задължение на страните, поради което жалбоподателката не може да бъде упреквана, че не е представила доказателства за решението на Министерския съвет. Съдът  приема, че жалбоподателката е изложила достатъчно аргументи в подкрепа на твърдението си, че жалбата й не е просрочена и според него „аргументите на жалбоподателката не са били изследвани от съдилищата и определенията за недопустимост на жалбата поради просрочване на законно установения срок за жалба, са основани  на погрешно изчисляване на срокове, което е в явно противоречие с чл. 33, ал. 4 от ГПК и те са предизвикали ограничаване на  правото й на достъп до съд.(§29)

………………………………………………………..

чл.6§1 (право на справедлив процес в разумен срок)

Case of Nenkova-Lalova v. Bulgaria (Application  no 35745/05), 11 December 2012

Гражданскоправен спор по повод дисциплинарно уволнение, продължил 6 години на три инстанции. Съдът намира, че е бил нарушен разумният срок поради забавянето на производството  пред Върховния касационен съд, където делото е останало в продължение на 2,5 години, преди да бъде постановено окончателното решение.

Оплакването по чл. 10 е прието за неоснователно.

…………………………………

чл.6§1 (право на справедлив процес в разумен срок)+ чл.13(липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита)

Case  of  Dimitrovi v. Bulgaria (Application no 7443/06), 4 December 2012

/решение на комитет от трима съдии/

Гражданско-правен спор по повод причинена смърт в резултат на злополука, призната за трудова. Производството започва в средата на 1999 г. и приключва през декември 2005 г.  с решение на ВКС. Съдът намира тази продължителност за прекомерна, като констатира илипсата на ефективно вътрешноправно средство за защита, тъй като той не приема, че  жалбата за бавност играе такава рола. На жалбоподателите е присъдено обезщетение за неимуществени вреди.

……………………………..

чл. 6§1( право на справедлив процес в разумен срок)

Case of Svetlozar Petrov v. Bulgaria(Application no.23236/04), 7 june 2011

/решение от комитет от трима съдии/

Спор по повод дължимо възнаграждение по договор за управление на дружество, който започва на  16.08.1995 и приключва на 13.01.2004 г.

Съдът приема, че е налице прекомерна продължителност на протеклия съдебен процес, който е бил висящ пред първата инстанция – Софийския градски съд, повече от 6 години.Ето защо той установява нарушение на правото на справедлив процес в разумен срок по чл. 6§1 в неговите гражданскоправни аспекти.

……………………………………………

Чл. 6§1 ( право на справедлив процес в разумен срок)+ чл. 13(липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита по повод продължителността на наказателното производство)

Case of Hadzhinikolov v. Bulgaria (Application no. 24720/04),   26 july 2011

/решение на комитет от трима съдии/

Вземайки предвид характера на воденото съдебно производство (трудовоправен спор, поради което  властите трябва да проявяват особено усърдие), Съдът намира нарушение на правото на справедлив процес в разумен срок по чл. 6§1 както в съдебната му фаза, продължила повече от три години само на една инстанция, така и в стадия на изпълнителното производство, проточило се от  януари 1999 г. до ноември 2005 г., когато жалбоподателят сключва извънсъдебна спогодба с длъжника. Поради липсата на ефективно вътрешно-правно средство за защита, което да компенсира жалбоподателя за продължителността на процедурата, съдът намира нарушение и на чл. 13.

…………………………..

чл.6§1 (разумен срок)

Georgi Georgiev c. Bulgarie (requêtе no 22381/05),  27 mai 2010

Прекомерна продължителност на трудово-правен спор, в който делото двукратно е разглеждано от ВКС (октомври 1999 – 19 ноември 2004).

Съдът отбелязва, че производството се е забавило, макар вътрешното законодателство да предвижда съдилищата да действат ускорено при разрешаване на трудови спорове. Освен това делото е върнато за повторно разглеждане със заключение, че Варненският окръжен съд неправилно е приложил закона. Върховният касационен съд разглежда касационната жалба на жалбоподателя, подадена на 3 септември 2002 г., едва на 14 октомври 2004 г., което е след повече от две години, като за този период е проявил пълно бездействие. Тези забавяния са по вина на властите. От друга страна, няма основание да се смята, че е налице съществено забавяне по вина на жалбоподателя или на другата страна в производството.

Като взема предвид тези съображения и факта, че предметът на настоящото дело е спор за работното място на жалбоподателя, поради което държавата е задължена да прояви особеноусърдие, а делото на практика се е гледало повече от пет години, Съдът счита, че продължителността на производството е прекомерна. Ето защо установява нарушение на чл. 6 §1 от Конвенцията.

……………………………………..

чл.6§1 (разумен срок) + чл. 13 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита)

Kotseva-Dencheva c. Bulgarie (requêtе no. 12499/05),  10 juin 2010

Прекомерна продължителност на съдебно производство, свързано с незаконно уволнение – започнало на 17 февруари 1997 г. с депозирането на искова молба,  по което било насрочено заседание пред ВКС  на 17 ноември  2010 г.

Във връзка с установеното нарушение на чл. 6§1 е установено нарушение и на чл. 13.

…………………………………

чл.6§1 (нарушаване на разумния срок)

Petko Ivanov  c. Bulgarie  (Requête no 19207/04),  26 mars 2009

Производството по дело за отмяна на уволнение и обезщетение е продължило около 9 години и 7 месеца за три съдебни инстанции. Съдът отбелязва, че интересът на жалбоподателя е подчертано важен и че делото не е представлявало особена сложност. Жалбоподателят е причинил някои от забавянията, които Съдът отчита, макар че той не може да бъде упрекван, че е използвал процесуални възможности, предоставени му от вътрешното право. Относно поведението на властите Съдът отбелязва, че производството е било спряно в очакване на изхода от наказателното производство срещу двама свидетели, предварителното производство по което е продължило около три години и 10 месеца и е приключило с прекратяване. Съдът не вижда особена сложност в наказателното дело и намира продължителността му за прекомерна, което е довело и до неоправдано удължаване на гражданското производство. Освен това Съдът отбелязва период от около 10  месеца на бездействие по гражданското дело. Той стига до заключение, че продължителността на производството в конкретния случай не отговаря на изискването за „разумен срок”.

………………………………..

чл.6§1(неизпълнение на съдебно решение)+чл. 1 от Протокол 1(лишаване от собственост),  2 аvril  2009

Belev c. Bulgarie (Requêtes nos 16354/02, 16485/02, 16878/02, 16885/02, 16886/02, 16889/02, 17333/02, 17340/02, 17344/02, 17613/02, 17725/02, 17726/02, 18410/02, 18413/02, 18414/02, 18416/02, 21023/02, 21024/02, 21027/02, 21029/02, 21030/02, 21033/02, 21038/02, 21052/02, 21071/02, 21284/02, 21378/02, 21800/02, 22430/02, 22433/02, 26478/02, 26498/02, 31049/02, 31333/02, 31518/02, 37816/02, 42567/02, 43529/02, 758/03, 3461/03 et 11219/03)

Жалбоподателите – бивши работници и служители на рафинерия „Плама“, се оплакват, че спирането на заведените от тях изпълнителни дела и привилегиите, дадени на държавните вземания, са довели до лишаването им от възможност за дълъг период от време да видят изпълнени окончателните съдебни решения в тяхна полза и по този начин са направили безполезни и илюзорни производствата, по които те са били постановени.

Съдът отбелязва, че в конкретния случай длъжникът е частноправно търговско дружество и властите не са били пряко задължени да приведат в изпълнение въпросните съдебни решения, поради което следва да прецени дали техни действия или бездействия са довели до възпрепятстване или забавяне на изпълнението до степен да нарушат чл. 6 § 1.

Съдът разграничава изпълнението на съдебните решения, постановени след оздравителния план по заведените от жалбоподателите индивидуални дела, и това по изпълнителните листове, издадени въз основа на определението за утвърждаване на оздравителния план в производството по несъстоятелност.

Относно първата група Съдът отбелязва, че заведените от жалбоподателите изпълнителни производства са били спрени на основание чл. 157, ал. 5 от Данъчния процесуален кодекс в полза на публично изпълнително производство и жалбоподателите са се оказали зависими от действията на Агенцията за държавни вземания. След отмяната на въпросната разпоредба през 2002 г. жалбоподателите са имали на теория възможността да възобновят изпълнителното производство, но поради наложените от Агенцията запори и възбрани, на практика е било много трудно да открият имущество, към което да насочат изпълнението. Тази ситуация е продължила до възобновяването на производството по несъстоятелност през май 2006 г. Съдът приема, че в рамките на свободата на преценка, предоставена на държавите, данъчните органи могат да получат определени привилегии с цел да осигурят събиране на държавните вземания, но в конкретния случай, дори и намесата на властите да е преследвала подобна цел, действията им не са били съразмерни на целта. Въпреки наложените обезпечителни запори и възбрани, Агенцията не е предприела нито една изпълнителна мярка. Комисията за защита на конкуренцията впрочем е констатирала, че Агенцията не е проявила нормално очакваното от кредитор усърдие, и е преценила, че ситуацията е породила косвена държавна помощ за „Плама“. С оглед на това Съдът намира, че намесата на Агенцията в хода на заведените от жалбоподателите производства и пасивността й, докато те са оставали блокирани, е направила почти невъзможно изпълнението на съдебните решения в продължение на повече от 4 години, като за тази ситуация не се сочи никакво оправдание.

Относно втората група изпълнителни листове Съдът отбелязва, че заведените от жалбоподателите изпълнителни производства на първо време са били спрени поради подадените от „Плама“ жалби, чието разглеждане е отнело между две и три години – прекомерен срок, като се има предвид, че жалбите са касаели едно обикновено решение за издаване на изпълнителни листове на основание определението за одобрение на оздравителния план и не изглежда да са били с особена сложност. От друга страна, подобна продължителност не може да бъде приета за разумна, като се има предвид, че вземанията на жалбоподателите са представлявали трудови възнаграждения и че изпълнението вече е било забавено. По-късно, когато пристъпването към изпълнение е станало възможно, жалбоподателите са се оказали изправени пред затрудненията, описани във връзка с първата група съдебни решения.

Съдът заключава, че правото на жалбоподателите да получат изпълнение на постановените в тяхна полза решения е било неоправдано и несъразмерно ограничено, което е накърнило самата същина на правото им на съд. Следователно налице е нарушение на чл. 6 § 1.

…………………………………………………………….

чл. 6§1 (право на справедлив процес- неизпълнение на съдебно решение)+чл. 1 от Протокол 1 (право на собственост)

 Case of  Mancheva  v. Bulgaria (Application no. 39609/98), 30 September 2004

Съдът констатира, че въпреки наличието на влязло в сила решение, въз основа на което е признато правото на обезщетение на жалбоподателката и е издаден в нейна полза изпълнителен лист, „българското законодателство не предвижда обжалване пред съд или друга институция във връзка с изпълнението на решения срещу държавните институции”(§59), а отказът да се изплати обезщетението представлява нарушение на чл. 6§1.

Установено е нарушение и на чл.1 от Протокол 1.

…………………………………  

чл. 6§1 (липса на достъп до съд)

Kostadin Mihaylov v. Bulgaria (Application no. 17868/07),   27  Mars 2008

На 11 септември 2002 г. жалбоподателят подава молба пред Районно управление „Социално осигуряване” в Пловдив да му бъде отпусната пенсия за инвалидност, както и парична помощ за придружител. С решение от 1 октомври 2002 г. на жалбоподателя е определена пенсия за инвалидност, считано от 11.09.2002 г. Жалбоподателят оспорва датата, от началото на която му е определено правото да получава тази пенсия, твърдейки, че това трябва да е датата, на която е установено от кога датира  заболяването му. Директорът на РУ „Социално осигуряване“ оставя жалбата без уважение, след което тя е обжалвана пред Пловдивския окръжен съд. Последният отменя решението на директора, съгласявайки се, че неспазването на срока от жалбоподателя не е по негово недоглеждане, а се дължи факта, че той е получил решението на ТЕЛК едва след изтичането на този срок. Решението е обжалвано от ответника по спора пред Върховния административен съд, но жалбата е оставена без уважение.

На 22 март 2005 г. жалбоподателят завежда дело срещу Националния осигурителен институт. Той се позовава на член 1 от Закона за отговорността на държавата  и претендира да получи 2 000 български лева (лв.) като неимуществени вреди за фрустрацията, която е изпитал в резултат на незаконосъобразните решения на органите на социално осигуряване. С решение от 1 юли 2005 г., Пловдивският районен съд присъжда на жалбоподателя 500 лева неимуществени вреди. Той постановява  наред с другото, че делото правилно е заведено срещу Националния осигурителен институт, който е органът, отговарящ за въпросите, свързани със социалното осигуряване. По жалби на двете страни Пловдивският окръжен съд обезсилва решението, приемайки, че ответник следва да е местното подразделение на НОИ – районното управление за социално осигуряване. На 11 октомври 2006 г., жалбоподателят завежда идентично дело, но този път в съответствие с решението на Пловдивския окръжен съд   посочва като ответник Районно управление „Социално осигуряване” в Пловдив. С решение от 24 октомври 2006 г.,  съдът обявява жалбата за недопустима. Той установява, че Националният осигурителен институт е юридическо лице, и че Районното управление „Социално осигуряване” в Пловдив е само едно от неговите подразделения. Той се позовава на  тълкувателно решение № 3 от 2004 г. на ВКС, че исковете по чл. 1 от ЗОДОВ трябва да бъдат завеждани срещу тези органи, които имат статут на юридическо лице., а не срещу техните териториални поделения или подразделения, които не са юридически лица. Окръжният съд оставя решението в сила, приемайки, че ответник би следвало да бъде НОИ.

Европейският съд констатира, че националните съдилища на два пъти отхвърлят исковете на жалбоподателя по чисто процедурни причини, без да се докосват до съществото на спора. Той отбелязва, че в резултат на противоположните становища на националните съдилища по двете производства, заведени от жалбоподателя, той е бил изцяло лишен от възможността искът му да бъде разгледан по същество в съда. Като обявяват втория иск на жалбоподателя за недопустим, местните съдилища изрично коментират, че така създалата се ситуацията е „нечестна” и представлява „очевидна несправедливост”. Съдът достига до извода, че решенията на съдилищата нарушават самата същност на правото на справедлив процес на жалбоподателя, тъй като  той не е можел да прибегне до никаква друга възможност за търсене на обезщетение. Ето защо е установено нарушение на правото на достъп до съд на жалбоподателя по чл. 6§1.

……………………………………….

чл.6§1 (право на справедлив процес)

Kalkanov c. Bulgarie (Requête no 19612/02),  2 octobre 2008

По време на събитията, жалбоподателят, частично нетрудоспособен, е работел като нощен пазач в професионално училище. На 21 април 1999 г. той е бил уволнен дисциплинарно.   Считайки, че уволнението му е незаконно, жалбоподателят сезира Плевенския районен съд с искове за отмяната на уволнението, възстановяването му на предишната работа и присъждането на обезщетение. Този иск е придружен от искане за поправка на вписванията, направени в трудовата му книжка. В своята искова молба, жалбоподателят уточнява, inter alia, че неговото уволнение е било незаконно, тъй като работодателят не е получил  предварително становището на местната медицинска комисия, както го изисква чл. 333 на Кодекса на труда.  С решение от 6 март 2000 г. Плевенският районен съд отменя уволнението. Той констатира, че не е било доказано, че работодателят е получил обяснения от жалбоподателя, че е поискал мнението на медицинската комисия и, че е получил предварително съгласие на инспекцията по труда. Поради това заключава, че процедурата е съпътствана от множество нарушения. Съдът осъжда ответника да плати обезщетение за уволнението. В същото време той пропуска да разгледа искането на жалбоподателя за връщането му на работа и поправка на направените вписвания в трудовата му книжка. Решението е обжалвано само от ответника. С решение от 1 юни 2000 г. Плевенският окръжен съд отменя атакуваното решение и отхвърля претенциите на жалбоподателя.Съдът не обсъжда въпроса, че не е взето становище от органите на ТЕЛК. Колкото до пропуска на първата инстанция да се произнесе по всички искове, окръжният съд намира, че той няма право да се произнесе, тъй като в тази част решението не било обжалвано.

С решение от 7 май 2001 г. Върховният касационен съд потвърждава атакуваното решение. Върховната инстанция отбелязва, че при липсата на обжалване от страна на заинтересования, окръжният съд не е можел да разгледа служебно искането му за връщане на работа. Що се отнася до аргумента относно пропуска на работодателя да потърси мнението на медицинската комисия, съдът е счел, че става дума за ново искане, формулирано за първи път в касационната жалба, което той не можел да разгледа, тъй като установяването на фактите изисквало събирането на нови доказателства.

Европейският съд констатира, че това заключение на върховната съдебна инстанция е било явно погрешно, доколкото то абсолютно не съответства на документите по делото и на констатациите на по-долните инстанции. В светлината на тези забележки, Съдът намира, че отказът да се разгледа аргумента на жалбоподателя поради закъснение и липса на доказателства е нарушил неговото право на справедлив процес.

……………………………………………………………………………………………………………………………………

чл.6§1  (прекомерна продължителност на съдебно производство)

Case of Parashkevanova v. Bulgaria(Application no. 72855/01), 3 May 2007

На 1 декември 1994 г. жалбоподателката е назначена за изпълнителен директор на Асоциацията на българските книгоиздатели. На 30 септември 1996 г. тя е освободена от поста.  На 21 ноември 1996 г. жалбоподателката предявява иск за отмяна на незаконно уволнение срещу асоциацията. Тя претендира за възстановяване на работа и за обезщетение за вреди.

Съдът установява прекомерна продължителност на трудово-правния спор, при който от датата на решението на районния съд – 4 юни 1997 г., до прекратяването на производството от СГС поради просрочие на жалбата на работодателя – 12.01.2001 г., минават почти три години. Той констатира, че делото не е било сложно от фактическа или от правна гледна точка  първоинстанционният съд го решава за по-малко от седем месеца. „Цялото по-нататъшно забавяне от повече от три и половина години се дължи на неорганизирания начин, по който съдилищата придвижват жалбата на асоциацията-ответник срещу решението на първоинстанционния съд.“(§20)

Установено е нарушение на чл. 6§1.

…………………………………………..

чл.6§1  (прекомерна продължителност на съдебно производство)

Affaire Kostova c. Bulgarie (Requête no 76763/01), 3 mai 2007

Прекомерна продължителност на съдебно производство по повод претърпени вреди от професионално заболяване във връзка с упражняваната професия от жалбоподателката – от 19.05.1992 г. (съдът отчита като начален момент 7 септември 1992 г. – датата на влизане в сила на Конвенцията за България) до 31 май 2001 г., когато решението на долните инстанции е оставено в сила от ВКС.

По отношение значимостта на спора Съдът отбелязва че тя произтича от определянето на обезщетението, дължимо на жалбоподателката за вреди, произтичащи от професионално заболяване, довело до предсрочно пенсиониране. Той отчита наред с това и голямата инфлация в този период, поради което жалбоподателката е имала силен икономически интерес да се вземе окончателно решение по нейният иск срещу бившия й работодател в разумен срок.

………………………………………….

чл. 6§1 (достъп до съд)

Case of  Nedelcho Popov v. Bulgaria(Application no. 61360/00), 22 November 2007

Жалбоподателят започва работа в Министерския съвет на 1 март 1991 г. като съветник в отдел „Местна администрация и регионална политика”. Впоследствие е повишен на поста главен съветник в същия отдел. Трудовият договор на жалбоподателя първоначално е за неопределен срок. С изменение от 22 февруари 1997 г. договорът му е трансформиран от безсрочен в срочен, като срокът му двукратнсо е удължаван. Последният път – до  30 юни 1997 г. След тази дата жалбоподателят продължил да изпълнява необезпокоявано трудовите си функции. На 29 юли 1997 г. на жалбоподателя е връчена заповед с дата 28 юли 1997 г. за прекратяване на трудовия му договор, считано от 30 юли 1997 г. Заповедта е подписана от името на министъра на държавната администрация, вместо от главния секретар на Министерския съвет, който е компетентният орган по въпросите на личния състав. Основание за прекратяването на трудовия договор е изтичането на неговия срок.

На 26 март 1998 г. жалбоподателят подава жалба по Закона за административното производство. Той иска от съда да обяви заповедта за неговото уволнение за нищожна и да му присъди обезщетение за загубен доход. Административното производство преминава през две нива на разглеждане. С окончателно решение от 30 октомври 1998 г. разширеният състав на Върховния административен съд отхвърля искането на жалбоподателя. Съдът намира, че заповедта за уволнението му не е административен акт от типа, който може да се оспорва по Закона за административното производство, и че той е трябвало да подаде вместо това граждански иск.

Междувременно, на 14 юли 1998 г., жалбоподателят предявява установителен иск . Той иска от съда да установи, че след като е продължил да работи почти цял месец, неговият срочен договор се е трансформирал в безсрочен, да обяви заповедта за уволнението му за нищожна, да разпореди да му бъде предоставен достъп до работното място и да му присъди обезщетение за загубен доход  за периода, през който такъв достъп му е бил отказан. С окончателно решение от 19 октомври 1999 г. Върховният касационен съд оставя без уважение всички искания на жалбоподателя с изключение на едно – за загубен доход за периода, през който му е бил отказан достъп до работното място. По отношение на останалите искания съдът постановява, че жалбоподателят трябва вместо това да подаде иск за незаконно уволнение на основание чл. 344 от Кодекса на труда. Съдът признава, че преди решението на Конституционния съд от 30 април 1998 г. жалбоподателят е бил възпрепятстван съгласно чл. 360, ал. 2, т. 2 от Кодекса да започне такова дело за незаконно уволнение (с посоченото решение на КС  цитираният текст от КТ е обявен за противоконституционен) . Искът на жалбоподателя за присъждане на обезщетение за оставането му без работа също е отхвърлен в самостоятелно производство. Върховният касационен съд приема, че на жалбоподателя не е било осигурено право да оспори уволнението си преди решението на Конституционния съд, но констатира, че жалбоподателят е бил наясно с това ограничение по времето, по което приел работа в държавната администрация.

Съдът отхвърля възражението на Правителството, че оплакването не е съвместимо с Конвенцията ratione materiae, позовавайки се на своето скорошно решение по делото Vilho Eskelinen and Others v. Finland [GC] (no. 63235/00, 19 April 2007. Той  обръща внимание и на факта, че българският Конституционен съд е отменил междувременно нормата на чл. 360, ал. 2, т. 2 от КТ като противоконституционна и нарушаваща редица международни норми, включително и правото на справедлив процес по Европейската конвенция. Съдът установява, че е налице нарушение на правото на жалбоподателя на достъп до съд, компетентен да разгледа всички въпроси, свързани с това дали жалбоподателят е бил несправедливо уволнен, гарантирано от чл. 6 §1 от Конвенцията.

……………………………………………………….

чл.6§1  (прекомерна продължителност на съдебно производство)+ чл. 13 (право на ефективно вътрешно-правно средство за защита)

Case of Babichkin  v. Bulgaria (Application no. 56793/00), 10 August 2006

Трудовоправен спор за неизплатено обезщетение за временна нетрудоспособност, който започва с предявяването на исковата молба пред Пловдивския окръжен съд на 19.05.1992 г., но Съдът приема за начална дата 08.09.1992 г. (датата на влизане в сила на Конвенцията за България) и приключва на 05.05.2004 г. В този период делото е разглеждано 7 пъти на три инстанции.

Съдът обръща внимание, че е необходима специална грижа при разглеждането на трудови спорове, позовавайки се на решението си по делото Ruotolo v. Italy, решение от 27 февруари 1992 г., Серия A №. 230‑D, стр. 39, параграф 17).  Той изтъква, че период от 11 години, пет месеца и тридесет дни не се в писва в изискванията за 4разумен срок“ и установява нарушение на чл. 6§1.

Доколкото във вътрешното законодателство не е предвидено никакво средство за компенсация на тези забавяния, той установява нарушение и на чл. 13.

……………….

чл. 6§1 ( право на справедлив процес- достъп до съд)

Case of I.D. v. Bulgaria (Application no. 43578/98) 28 April 2005

През 1976 жалбоподателката е назначена на работа в Товарна ж.п. гара – Русе и до 1989 тя официално работи като възпитател общежития и организатор социално дело и експлоатация, но  в този период, по указания на началника си, тя работи като машинописка в местната секция на Българската комунистическа партия. Схемата е разработена така, защото щатът за работните места не предвижда позиция за машинописка.  Съответно, трудовият договор и  трудовата характеристика на жалбоподателката не споменават нейните фактически задължения, които включват основно машинопис. Тази организация очевидно никога не е било поставяна под въпрос от жалбоподателката или работодателя й.  Между 1989 и 1996 жалбоподателката работи като инспектор в отдел “Личен състав” на гарата.  В края на декември 1995 или началото на януари 1996, работодателят на жалбоподателката, в изпълнение на медицински предписания относно естеството на работата, която тя е годна да извършва, я преназначава на друга позиция- разносвач на вътрешна поща. През декември 1994 жалбоподателката е прегледана от Диагностична експертна комисия (“ДЕК”) към Областната болница в Русе. С решение от 15 декември 1994 ДЕК констатира, че жалбоподателката страда от вегетативна полиневропатия на горните крайници, но с оглед длъжностната й характеристика не приема, че заболяването й е професионално и отказва да разгледа представените от нея доказателства.Решението е обжалвано по администартивен ред   пред Централната диагностична експретна комисия (“ЦДЕК”) като жалбоподателката се аргументира, че задълженията й de facto са били различни от изброените в трудовата характеристика.  Този орган отхвърля жалбата й, основавайки се единствено на писмените документи относно длъжностната й характеристика.Жалбоподателката започва съдебно производство на осн. чл. 200 от КТ,но всички съдебни инстанции отхвърлят исковата й претенция, основавайки се единствено на заключенията на медицинските експертизи, назначени от административните органи.

Съдът констатира,че вътрешните съдилища, които са разглеждали иска на жалбоподателката (за причинени вреди в резултат на професионално заболяване по чл. 200 КТ), не са преценили самостоятелно факта, който е бил от решаващо значение за решаване на случая и вместо това са избрали да спазят заключенията на административния орган  . Така те сами са се лишили от юрисдикцията да разгледат всички въпроси по съществото и правото, релевантни към спора, заведен при тях съгласно изискванията на член 6 § 1.Ето защо той установява, че е допуснато нарушение на чл. 6§1.

………………………..

чл. 6§1 (справедлив процес – равенство на средствата и право на достъп до съд)

Affaire Pramov c. Bulgarie (Requête no 42986/98), 30 septembre 2004

Съдът намира нарушение на чл. 6§1, тъй като установява, че „нормативните текстове, регламентиращи статута на служителите на БДЖ в момента на уволнението на жалбоподателя не са давали възможност за правно решаване на казуса по правомерността на такъв вид уволнение. Единствената възможност била обжалването на административния акт на уволнение пред висшестояща инстанция, която в случая е била Районната дирекция на БДЖ, орган, който очевидно не е притежавал качествата независимост и безпристрастност, присъщи на един „съд”, по смисъла на член 6, § 1”(§31)

…………………………

ЧЛЕН 8 – право  на неприкосновеност на личния и семейния живот

Чл.  8§1 (право на неприкосновеност на личния живот, позитивни задължения )

Yonchev v. Bulgaria (Application no. 12504/09), 7 december 2017

Жалбоподателят като полицейски служител участва в няколко задгранични мисии. През 2001 г. по повод предстоящо включване в нова мисия, се налага той да премине психологически тест в Института по психология на МВР, след което е информиран, че резултатът е отрицателен и той не е включен в мисията. Той оспорва тази оценка пред директора на института, но последният го информира писмено, че по време на самата процедура той е имал правото да задава въпроси на психолога.

През 2002 г. жалбоподателят напуска МВР, но кандидатства да бъде включен в задгранична мисия и отново получава отрицателна психологическа оценка. Тя е оспорена пред Министъра на вътрешните работи, Комисията по вътрешна сигурност и обществен ред на парламента и Президента на републиката. На 12 февруари 2003 г. жалбоподателят подава заявление по Закона за защита на личните данни, за да получи достъп до документите, съдържащи се в личния му досие в Министерството на вътрешните работи. Той твърди, че досието съдържа данни, които могат да се считат за лични по смисъла на този закон, включително „оценки, резултати от различни тестове, данни от психологически  ценки“.

В последвалото административно и съдебно производство,  компетентните национални органи не се позовават на отделни документи или на категории документи, а вместо това окачествяват исканата от жалбоподателя информация като „лични данни“ от лично досие, което съдържало класифицирана информация и макар и само отделни документи да имали такъв характер, то като цяло не можело да му бъде предоставено.

Отказът на министъра на вътрешните работи от 17 октомври 2006 г. да предостави достъп на жалбоподателя до личното му досие е обжалван пред Върховния административен съд. Жалбоподателят излага аргументи, че след като е напуснал министерството на вътрешните работи, тази информация вече следва да бъде декласифицирана, поради това, че е изтекъл съответният период от време. Наред с това оценката засяга неговата професионална идентичност, поради което за него е важно да получи достъп до нея. С решение на тричленен състав на ВАС жалбата е оставена без уважение. Той приема, че решението на министъра е добре обосновано и че министърът правилно е счел, че въпросната информация е класифицирана. Съдът  посочва, че макар и в досиетата на   полицейските служители да са включени и документи, които не съдържат чувствителна информация, те трябвало да бъдат класифицирани в тяхната цялост поради наличието на някои класифицирани документи.Това решение е оставено в сила от 5-членен състав на ВАС, който допълва, че декласифицирането на документи може да се извърши само след изрично решение на компетентния служител, въпреки изтичането на съответните срокове.

Съдът не приема възражението на правителството за неизчерпване на вътрешните средства, тъй като жалбоподателят не бил сезирал Държавната комисия за защита на личните данни. Той взема под внимание обяснението на жалбоподателя, че е предпочел направо да се обърне към националния съд.

Съдът отбелязва, че за жалбоподателя е било жизнено важно  да получи  необходимата информация, за да разбере оценката на психологическата си годност във връзка с участието си като полицейски наблюдател в международна мисия, а същевременно твърдението на Правителството, че той своевременно е бил напълно информиран за нея очевидно не се доказва.  Самият жалбоподател отбелязва, че именно поради неясната и неточна информация е бил принуден да започне съдебните производства. Затова Съдът заключава, че при тези обстоятелства  позитивното задължение на държавата  по член 8 от Конвенцията изисква тя да осигури ефективна и достъпна процедура, позволяваща на жалбоподателя да има достъп до цялата   информация. Той констатира, че никога не е било доказано от властите във вътрешното производство или в производството пред него, че всички документи в досието на жалбоподателя са били класифицирани като държавна тайна. Дори и в самото досие да е имало отделни документи, които да представляват класифицирана информация, очевидно  самите психологически оценки не са имали такъв характер. Те са били представени от Правителството на Съда и не съдържат никаква задължителна маркировка за сигурност. Нещо повече, самото МВР не е твърдяло в хода на процедурите пред националните съдилища, че тези оценки сами по себе си съдържат класифицирана информация. Съдът констатира, че частичният достъп до досието на жалбоподателя   е възпрепятстван от правилото, според което дори когато един от документите в досието е класифициран, останалото автоматично се счита за класифицирано и следователно подлежи на правилата за защита на класифицираната информация. В резултат на това властите са били възпрепятствани да определят коя от информациите, съдържаща се в досието на жалбоподателя, е била класифицирана и коя не. Вътрешните съдилища са приели тази обосновка и също така са отказали да преценят кои документи в досието са били класифицирани, независимо дали това е било направено в съответствие с националното законодателство, и дали е бил възможен частичен достъп до преписката.

Съдът намира, че държавата  не е изпълнила свиете позитивни задължения да осигури ефективна и достъпна процедура, позволяваща на жалбоподателя да има достъп до цялата необходима информация, която би му позволила да разбере оценката за неговата психологическа годност за позицията на полицейски наблюдател в международна мисия.Затова той установява нарушение на чл. 8.

…………………………

чл.8 (право на неприкосновеност на личния и семеен живот)+ чл.6§1 във вр. с чл.6§3 а)  и  b) (право на справедлив процес – право на лицето да бъде информирано в кратък срок за повдигнатото срещу него обвинение; право да разполага с достатъчно време за подготвяне на защитата си; право на справедлив процес в разумен срок)+ чл.13 във вр. с чл. 6§1 и чл. 8

Affaire D.M.T. et D.K.I. c. Bulgarie (requête no  29476/06), le 24 jullet 2012

Жалбоподателите са съпрузи. Г-н Д. е заемал отговорна длъжност в СДВР в сектора за борба с икономическата престъпност.  На 28 юли  1999 г. бизнесмен депозира сигнал в НСБОП с твърдението, че жалбоподателят му е искал като подкуп значителна парична сума. Срещу последния е образувано досъдебно производство, той е задържан и с окончателно решение от 21 октомври 2005 г.  е осъден за опит за измама на 7 г. лишаване от свобода и конфискация на ½ от неговия дял от семейното жилище, като наред с това е лишен и от правото да заема длъжност в МВР. В хода на цялото досъдебно и съдебно производство той е бил временно отстранен от заеманата от него длъжност. Въпреки неколкократно отправените искания да бъде прекратено правоотношението му с МВР, за да предприеме действия по пенсионирането си или да започне работа извън системата на МВР, както наказателните съдилища, така и административните,  приемат молбите му за неоснователни или недопустими. Неговият административен ръководител отказва да го възстанови на каквато и да било длъжност в хода на цялото производство, както и да го преназначи на друга, позовавайки се на воденото досъдебно производство. Служебното правоотношение на жалбоподателя е прекратено едва след окончателното решение на ВКС –  през декември 2005 г. През целия този период той не е имал право да заема никаква платена длъжност както   сферата на държавния, така и в частния сектор.Жалбоподателят повдига оплакване за това, че за прекалено дълъг период от време той е бил поставен в една несигурна икономическа ситуация и не е могъл да осигури доходи за семейството си, поради което така се е стигнало до неоправдана намеса в правото му на зачитане на личния живот. Съдът анализира наложената мярка и установява, че тя е постановена на основание действащото законодателство, чиито норми са предвидими и ясни (т.е. тя е законна) и преследва легитимна цел. Ето защо той подлага на анализ нейната пропорционалност – т.е. дали тя е била необходима във връзка с воденото срещу жалбоподателя наказателно производство и какъв е ефектът от отстраняването му от длъжност и ограниченията, които му се поставят за търсене на нова работа. Съдът отбелязва, че по принцип, ако в по-нормални срокове един държавен служител бъде отсранен от поста си в такава ситуация поради конфликт на интереси, то това няма да е оправдано, ако този период бъде прекомерно дълъг, както е в настоящия случай – повече от 6 години, като 2,5 години от този срок се дължат на пропуски на самите власти – както на органите на досъдебното, така и на тези на съдебното производство. Той посочва, че, тъй като властите  не са предоставили убедителни обяснения за техния отказ да освободят жалбоподателя от длъжност, което би му позволило да потърси друга работа,  Съдът не е бил убеден, че това би могло да попречи на хода на наказателната процедура и това ограничение не може да бъде прието като необходимо и пропорционално на преследваната цел, нито като нормална и неизбежна последица на тази процедура. (§131) Поради това той достига до извода, че ограничителните мерки не са осигурили справедлив баланс между интересите на жалбоподателя и тези на обществото като цяло и че неприкосновеността на личния живот на съответното лице е била  засегната без достатъчно основание, съгласно втория параграф на член 8 от Конвенцията, поради което е допуснато нарушение на чл. 8. Поради липсата на законова възможност за претендиране на обезщетение при допуснато нарушение на чл. 8, е установено нарушение и на чл. 13.

Европейският съд установява две нарушения и на чл. 6 във връзка с непредоставянето на жалбоподателя на възможност да се запознае с наказателното обвинение срещу него, да организира ефективно своята защита, както и поради прекомерната продължителност на наказателния процес. Поради липсата на възможност за обезвреда за прекомерната продължителност на процеса е установено нарушение и на чл. 13 във вр. с чл. 6

……………………………….

чл. 8 (право на зачитане на личния и семейния живот и кореспонденцията)+ чл. 13 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита)

Case of  Goranova-Karaeneva v. Bulgaria (Application no. 12739/05), 8 March 2011

Жалбоподателката е работила като неврохирург в гр. Монтана и в качеството й на такъв е била назначавана за вещо лице. През януари 2001 г. в полицията в Монтана (РДВР) е подадена жалба, че жалбоподателката, в качеството си на вещо лице,  назначено от Окръжен съд Монтана да изготви съдебно-медицинска експертиза във връзка със заведено от г-жа А.Г. гражданско дело, е поискала от г-жа А.Г. пари, за да изготви експертиза в нейна полза. На следващия ден – 10 януари 2001 г., полицията подава искане до  окръжния съд за разрешение за използване на специални разузнавателни средства, за да монтират подслушвателни устройства в кабинета на жалбоподателката в болницата и в частния й кабинет и да бележат със специално вещество банкноти, които г-жа А.Г. да предаде на жалбоподателката. Разрешението е дадено от председателя на съда и в него е посочен срокът за използване на СРС. Пропуснато е да се отбележи името на лицето, по отношение на което се искат тези СРС, както и номерът на самото искане, но то е заведено в деловодството на съда. За полученото одобрение е информиран главният секретар на МВР, който дава указания за техническото изпълнение на операцията, а на следващия ден е получено и писмено разпореждане на министъра за самата операция. В хода на провеждането й е записан разговорът между двете жени и предаването на подкупа, а впоследтвие при обиска в частния кабинет на жалбоподателката в дамската й чанта са открити две белязани банкноти.В образуваното срещу нея досъдебно производство й е повдигнато  обвинение за получен подкуп, доказан както с използваните СРС, така и с откритите банкноти . Жалбоподателката е   осъдена на 1,5 г. лишаване от свобода – условно и присъдата й е оставена в сила от следващите две инстанции. Тя повдига оплаквания за нарушаване правото й на неприкосновеност на личния и семейния живот, на жилището и на кореспонденцията й. Правителството не оспорва, че монтирането на подслушвателни устройства в кабинета на жалбоподателката в болницата и в частния й кабинет и тайното записване на разговора й с г-жа А.Г. представлява намеса в правата й по член 8. Съдът подлага на анализ оправдаността на намесата и констатира, че тя се основава на Закона за СРС от 1997 г. Съдът не е убеден, че заради визираните от жалбоподателката нередности – непосочването на регистрационния номер на искането за прилагане на СРС в съдебното разрешение за използването им и непосочването в протокола за отразяване на съдържанието на звукозаписа на искането, разрешението или разпореждането на министъра – с намесата са били нарушени изискванията на ЗСРС и НПК. Съдът не счита, че решенията на националните съдилища в настоящия случай са били произволни и заключава съответно, че наблюдението на жалбоподателката със СРС е било законосъобразно от гледна точка на българското право. Съдът подлага на анализ въпроса дали намесата отговаря на останалите изисквания, произтичащи от фразата „предвидена в закона“. В решението си по делото Асоциация за европейска интеграция и права на човека и Екимджиев срещу България (№ 62540/00, 28 юни 2007 г.) той приема, че българското законодателство, уреждащо използването на СРС, в някои отношения отговаря, а в други отношения не изпълнява тези изисквания. Когато е сезиран с индивидуални жалби, Съдът трябва по правило да насочи вниманието си не върху закона като такъв, а върху начина, по който е бил приложен спрямо жалбоподателя в конкретните обстоятелства В настоящия случай прилагането на СРС спрямо жалбоподателката е било осъществено в контекста на наказателно производство срещу нея, образувано след сигнал, че се е опитала да получи подкуп чрез изнудване посредством злоупотреба със служебното си положение – тежко престъпление, наказуемо с лишаване от свобода за срок до десет години. Няма индикации органите на наказателното преследване да са злоупотребили с правомощията си в тази насока или да са действали в нарушение на закона, или наблюдението с използване на СРС да е имало други цели освен наказателното преследване на жалбоподателката. Изразената от Съда загриженост относно използването на СРС и липсата на ефективен механизъм за надзор на системата за използване на СРС не са относими към настоящото дело.

Съдът е убеден, че намесата е била „предвидена в закона“. Съдът отбелязва още, че жалбоподателката не се опитва да твърди, че намесата не е била наистина оправдана като необходима за предотвратяване на престъпление. Информацията е събрана и използвана при разследването и наказателното преследване на подозрение за подкуп. Не се установява правен спор относно пропорционалността.

Съдът не намира нарушение на чл. 8, но установява такова по чл. 13. По настоящото дело единствената възможност, предложена от правителството, е иск за обезщетение на вреди, предявен по новата точка 7 на член 2 § 1 от Закона от 1988 г., добавена през март 2009 г. Съдът обаче отбелязва, че тази разпоредба е влязла в сила много след като жалбоподателката е подала жалбата си пред Съда, докато преценката дали съществуват ефикасни вътрешноправни средства за защита обикновено се извършва съобразно с датата, на която жалбата е подадена в Съда

По делото има две частично особени мнения във връзка с несъгласието за нарушение на чл. 13.

…………………………………

чл. 8 (право на зачитане на личния живот)+ чл. 13 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита)

Iliya Stefanov v. Bulgaria (Application no. 65755/01),   22 May 2008

/нарушение на неприкосновеността на офиса на адвокат чрез незаконно претърсване и изземване на документи и липса на ефективно средство за защита срещу тези незаконни действия/

Жалбоподателят е практикуващ адвокат. Той е член на Софийската адвокатска колегия от 1994 г.  На 23 ноември 2000 г.  лицето  Р.С. внася жалба във Второ РПУ – София, като твърди, че предния ден, 22 ноември 2000 г., е отвлечено от няколко лица, които работят за бившия му работодател, компанията „МИГ Груп“ АД. Той е отведен при лицето г-н K.Г., служител на тази компания, който заплашва него и семейството му с насилие, поради невъзстановяването на пари, които  дължи на дружеството. По-късно той е отведен в офиса на жалбоподателя, където е принуден да подпише писмено уверение за плащане на пари, както и договор за предаване на своя автомобил. Всички тези документи са изготвени от жалбоподателя. На 29 ноември лицето К.Г. е задържано и отведено в полицията, за което е уведомен жалбоподателят, който е юридически съветник на „МИГ Груп“ АД. Той  отива в полицейското управление около 14 часа на 29 ноември 2000 година. След като влиза в сградата, е отведен в помещение, в което вижда няколко други лица, призовани за разпит, и не му се позволява да си тръгне. Въпреки че не е издадена заповед за арестуването му, в 16:00 часа полицията решава да задържи г-н K.Г. и другите две лица за двадесет и четири часа. Между 18:30 ч. и 19:00 ч. на същия ден служителят, отговарящ за разследването, разпитва жалбоподателя като свидетел. Жалбоподателят пояснява, че познава както лицето, което е подало оплакване за изнудване, така и К.Г., защото е служител на дружество, което обслужва, но че от 22 ноември той не е виждал Р.С., нито в неговия офис са съставяни каквито и да било документи.

В 20:00 ч. на същия ден няколко полицейски служители запечатват вратата на офиса на жалбоподателя и поставят охрана пред нея. В 16:00 часа на 30 ноември 2000 г. полицейският служител, отговарящ за случая, изисква от Софийския окръжен съд заповед за обиск на офиса на жалбоподателя. Той заявява, без да дава допълнителни подробности, че въз основа на наличните доказателства има основания да се смята, че обектите и документите, които ще бъдат от значение за разследването, могат да бъдат намерени там. Той също така заявява, че предложеното претърсване ще се извърши същия ден. Същия ден е дадено разрешение за обиск на офиса на жалбоподателя. Между 18:30 ч. и 21:40 ч. на същия ден, полицейският служител, отговарящ за делото, подпомогнат от други двама полицаи, изпълнява заповедта за обиск на офиса на жалбоподателя. Те изземват компютър, монитор, принтер и други периферни устройства, тридесет и три дискети, парче хартия с отбелязани регистрационни номера на пет моторни превозни средства, както и сертификат от езикова школа за завършен курс от г-н Р.С. по английски и немски език. Компютърът и дисковете са намерени на бюрото срещу входната врата, а някои документи са намерени в шкаф за папки до прозореца. Претърсването се извършва в присъствието на две поемни лица, съседи на жалбоподателя. Жалбоподателят пристига на място след началото на претърсването. Полицията съставя протокол, съдържащ опис на иззетите предмети. Протоколът е подписан без коментар от поемните лица. Жалбоподателят вписва, че се противопоставя на претърсването, тъй като то е извършено в нарушение на Закона за адвокатурата.

На 6 декември 2000 г., служителят, отговарящ за случая, се обръща към експерт да определи дали твърдият диск на иззетия компютър и дискетите съдържат файлове, които имат връзка с разследването. Той предоставя компютъра, с всичките периферни устройства и дискети на експерта. На 15 декември 2000 г. експертът информира служителя, че въпреки, че е претърсил съдържанието на твърдия диск и дискетите със специална програма използваща ключови думи, не е намерил такива файлове.

През февруари 2001 г. производството е прекратено и по разпореждане на прокуратурата иззетите вещи са върнати на жалбоподателя.

Съдът отбелязва, че нито искането на разрешение за обиск, нито самата заповед специфицират какви предмети и какви документи се очаква да бъдат намерени в офиса на жалбоподателя, или как те ще бъдат от значение за разследването. Освен това, при издаването на заповедта съдията дори не засяга въпроса дали може да се изземва привилегирован материал. Според практиката на Съда, заповедта за обиск трябва да бъде изготвена, доколкото е приложимо, по начин, който съдържа обхвата й в разумни граници. Това е още по-важно в случаите, когато претърсваните помещения са офис на адвокат, който по правило съдържа материали, които са обект на професионална юридическа привилегия  Ето защо Съдът намира, че при тези обстоятелства разрешението е изготвено в твърде широк смисъл и по този начин не е било в състояние да сведе до минимум намесата в правата жалбоподателя и неговата професионална тайна, съгласно член 8. Съдът отбелязва, че прекомерно разширеното съдържание на заповедта намира  отражение в начина, по който е приведена в изпълнение. Полицията изземва целия компютър на жалбоподателя, включително периферните устройства, както и всички дискети без какъвто и да било подбор, които са намерени в кабинета му. Поради това Съдът намира, че е нарушена професионалната конфиденциалност на жалбоподателя до степен, която е непропорционална на обстоятелства. Освен това, компютърът и периферните устройства са задържани от полицията за твърде голям период от време – изземването е на 30 ноември 2000 г., проверката от експерта се извършва преди 15 декември 2000 г. и след това се държат до прекратяването на производството на 5 февруари 2001 г. Съдът изразява недоумение каква е била причината те да бъдат държани след 15 декември, когато е извършена експертизата. Съдът отбелязва наред с това, че нито едно от поемните лица не е имало юридическо образование, поради което те не биха могли да преценят законосъобразността на извършваните действия. Това е особено вярно по отношение на електронните данни, конфискувани от полицията, тъй като не е видно, че някаква пресяваща процедура е проведена по време на претърсването. Съдът взема под внимание и обстоятелството, че жалбоподателят не е имал право да оспори действията по извършения обиск, тъй като такава правна възможност не съществува. Съдът заключава, че недостатъците на изпълнената процедура са такива, че извършването на претърсване и изземване в офиса на жалбоподателя може да се разглежда като мярка, която е непропорционална на преследваната законна цел. Затова е установено нарушение на чл. 8.

Съдът констатира, че нито  в НПК, нито в друг  закон съществува разпоредба, която да определя процедура, по която едно лице може да оспори законосъобразността на обиск или изземване и да получи обезщетение в случай, че те са наредени или изпълнени незаконно. Поради това той установява нарушение и на чл. 13 във вр. с чл. 8.

…………………………….

чл. 8 (право на зачитане на личния живот)+ чл. 10(свобода на словото)+ чл. 13       (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита във вр. с чл. 10)

Case of Peev  v. Bulgaria (Application no. 64209/0), 26 July 2007

Жалбоподателят работил като експерт в Съвета за криминологични изследвания към Върховната касационна прокуратура. На 11 май 2000г. той изпратил писмо до ежедневника „Tруд“, седмичника „Капитал“ и Висшия съдебен съвет. В това писмо билиизложени множество твърдения срещу главния прокурор, г-н Н.Ф. Той твърдял, че последният неправомерно е прекратявал наказателни производства срещу високопоставени лица от изпълнителната власт и е използвал Прокуратурата с цел репресия срещу политически опоненти на управляващата партия и негови собствени опоненти, както и че е създал атмосфера на несигурност и страх в прокуратурата и си е позволявал да упражнява физическо насилие срещу подчинените си. Жалбоподателят призовавал тези слухове, включително и за психическото заболяване на главния прокурор, да бъдат проверени от ВСС. В края на писмото си той  посочил, че първоначалното му решение било да напусне поради лошата атмосфера във Върховната касационна прокуратура, но в крайна сметка решил, че би било по-правилно да продължи да изпълнява функциите си и да се бори отвътре срещу безобразието, генерирано от главния прокурор.

Писмото било публикувано в броя на вестник „Труд“ на 13 май, но първото издание на вестника било разпространено предишната вечер (на 12 май), каквато била обичайната практика. Около 21.00ч. в петък, 12 май 2000г. С.Д.[Спартак Дочев], прокурор от Върховната касационна прокуратура, разпоредил на дежурния полицай на входа на Съдебната палата  да го пусне, за да запечати кабинета на жалбоподателя. След няколко минути той се върнал и връчил на полицая писмена заповед да не допуска жалбоподателя в сградата на 13 и 14 май 2000г., като заявил, че последният е уволнен. В следващите дни на жалбоподателя бил отказан достъп до кабинета и бюрото му. В понеделник, 15 май 2000г., на жалбоподателя била връчена заповед за прекратяване на трудовия договор на основание подадена от него молба по взаимно съгласие, подписана от главния прокурор и незабавно влизаща в сила. Жалбоподателят възразил, че той всъщност никога не е връчвал молба за напускане и, следователно, прекратяването било в противоречие с тази разпоредба. Той сезирал Софийска градска прокуратура да разследва събитията (в частност, твърдяното претърсване на неговия кабинет) и ако има основания, да открие наказателно производство за злоупотреба със служебно положение срещу служителите, извършили твърдените действия. Прокуртурата отказала да образува досъдебно производство поради липса на престъпление.

На 23 май 2000 г. комисия в състав от двама ръководители на отдели  и секретаря на главния прокурор инспектирали кабинета на жалбоподателя. Тя изготвила много подробен инвентарен списък на предметите, които открила в чекмеджетата на бюрото му и картотеките, сред които лекарства, компакт дискове с лични материали, бележки, бележници, дипломи, лични снимки, книги и лични документи, включително медицински такива. Същата комисия изготвила подробен списък и на файловете, съдържащи се на хард диска на служебния компютър. Жалбоподателят бил допуснат до кабинета си едва на 25 май. Той установил,   че картотеките и бюрото му са запечатани, че  чекмеджетата на бюрото са били претърсени и че проектите на молбите за напускане, подготвени от него, липсват.

Жалбоподателят започнал съдебно производство за незаконно уволнение. Софийският районен съд уважил исковите му претенции, защото установил, че молбата за напускане е била взета от неговия кабинет от лице, което е имало достъп до него в периода от 12 до 15 май 2000г., и е предадена от това лице на главния прокурор. Това прави прекратяването на трудовия договор на жалбоподателя по фиктивно взаимно съгласие незаконосъобразно. Това решение било оставено в сила от следващите две инстанции.

Жалбоподателят повдига оплакване по член 8 от Конвенцията, че кабинетът му е бил претърсен и че е била иззета неговата молба за напускане. Според него тези мерки са били незаконосъобразни и ненужни.

Съдът  установява, че няма спор относно това, че кабинетът на жалбоподателя е бил претърсван. Той напомня своята постоянна практика, съгласно която претърсването на бизнес помещения и такива, използвани от лица, упражняващи свободни професии, представлява намеса в правото на личен живот. Съдът анализира въпроса дали претърсването на кабинета на жалбоподателя, който се намирал в сградата на държавен орган, също представлява   такава намеса. Той се позовава на своята практика, че дори и в сграда на полицията, едно лице може да е имало “разумни очаквания за неприкосновеност на личния живот” по отношение на проведени телефонни разговори (Halford v. the United Kingdom, решение от 25 юни 1997г.), както и че проведено скрито филмиране на лице в такава сграда също попада под закрилата на този текст(Perry v. the United Kingdom, № 63737/00, §§ 36‑43, ECПЧ 2003‑IX). По мнение на Съда жалбоподателят е имал такива очаквания, ако не по отношение на целостта на неговия кабинет, то поне по отношение на неговото бюро и картотеки. Това се доказва от множеството лични вещи, които е държал там. Следователно, претърсване, което обхваща бюрото на жалбоподателя и неговите картотеки, трябва да се разглежда като намеса в неговия личен живот.(§39) Доколкото то не се е основавало на никаква законова разпоредба на вътрешното право и Правителството не е посочило законовото основание за него, Съдът намира, че намесата не е била оправдана на основание някоя от предпоставките на чл. 8§2, защото не е била «съгласно условията, предвидени в закона».

Поради това, че  съдилищата са намерили, че уволнението на жалбоподателя не е било законно, намесата в свободата на изразяване на жалбоподателя не е била “предвидена от закона”. Ето защо Съдът заключава, че е било допуснато нарушение и  на член 10§2 от Конвенцията.

Тъй като липсва каквото и да било средство в националното законодателство за компенсация на това нарушение, съдът установява нарушение и на чл. 13.

………………………

ЧЛЕН 9 – свобода на съвестта и изповеданията

чл.9 (свобода на съвестта и изповеданията)

Affaire  Ivanova c. Bulgarie (Requête no 52435/99),12 avril 2007

През февруари 1994 г. с изменение на Закона за лицата и семейството било въведено изискването за регистрация в Министерския съвет на неправителствени организации, осъществяващи религиозна и друга подобна дейност. Били внесени седемдесет и осем искания за регистрация, но само двадесет и три организации били регистрирани. Сред организациите, чиято регистрация била отказана, била и „Слово на живот“ – християнска евангелистка група, започнала активна дейност в България в началото на 90-те години на миналия век.

Жалбоподателката е уволнена от техникума, в който работила, поради принадлежността й към нетрадиционното изповедание «Слово на живот». Формално връчената й заповед от 28 декември 1995 г. била на осн. чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ (тъй като не отговаряла на образователно-квалификационните изисквания за длъжността „управител на плувен басейн“). При връчването на заповедта жалбоподателката поискала да узнае на кои точно изисквания не отговаря, но новият директор не й дал обяснения. Образуваното съдебно производство по иска на жалбоподателката за отмяна на заповедта като незаконосъобразна приключило с отхвърляне  на претенцията й като недоказана и оставяне в сила на заповедта за уволнение.

Съдът намира, че в сърцевината на настоящия случай стои въпросът, дали трудовото правоотношение на жалбоподателката е било прекратено единствено в резултат на оправданата необходимост на Техникума да промени изискванията за заеманата от нея длъжност, както твърди правителството, или – както твърди жалбоподателката – тя е била уволнена заради религиозните си убеждения. Като преценява фактите по делото и разглежда поредицата от събития в тяхната цялост, а не като отделни и самостоятелни случки, Съдът намира доказателства за причинна връзка между различните събития, довели до уволнението на жалбоподателката. По-конкретно, в резултат на постоянните медийни кампании ,  окръжната прокуратура и Националната служба за сигурност са започнали проверки на религиозната дейност на служители на Техникума. Това е довело до постановление от 18 септември 1995 г. на окръжната прокуратура, в което се отбелязва, между другото, че в Техникума се извършвала „незаконна“ религиозна дейност с мълчаливото одобрение на неговата директорка. Областният управител и народният представител заплашили инспектора по образованието с уволнение, ако не предприеме радикални мерки, за да прекрати религиозната дейност в Техникума, и не уволни директорката му. На 23 октомври 1995 г. директорката на Техникума е била уволнена от министерството, защото, между другото, била толерирала дейността на «Слово на живот» в Техникума и не била уволнила служителите, които членували в тази организация. На срещата от 2 ноември 1995 г. с инспектора по образованието и неговия заместник жалбоподателката и г-жа M. били приканени да напуснат или да се откажат от религиозните си убеждения и им било заявено, че в противен случай инспекторите ще „дадат указания на [новия] директор“ да ги уволни, независимо от начина, по който те изпълняват задълженията си. В радиоинтервю на 7 декември 1995 г. народният представител е казал, че длъжността на жалбоподателката все още се заема от член на «Слово на живот.»

Като взима предвид изложените по-горе факти и поредицата от събития, Съдът намира, че прекратяването на трудовия договор на жалбоподателката не е просто резултат от оправдано изменение на изискванията за длъжността, но на практика е било извършено заради нейните религиозни убеждения и принадлежността й към «Слово на живот», което представлява намеса в правото й на свобода на религията в нарушение на член 9 на Конвенцията.

…………………………………………………………………….

ЧЛ.10 – свобода на изразяване

чл.10 (свобода на изразяването от журналисти)+чл. 6§1 (право на справедлив процес в разумен срок) – липса на нарушение на чл. 10

Case of Nenkova-Lalova v. Bulgaria (Application  no 35745/05),   11 December 2012

Жалбата е по повод дисциплинарно уволнение на журналистка, която по времето на описаните събития, е работила в Българското национално радио. В предаването на   ”Добър ден” на 9 октомври 1998 г. е изнесена  информация от проведените журналистически разследвания, в които се установяват нелицеприятни факти за управляващата по това време политическа сила. Съдържанието на цялото предаване е било насочено към това – да бъде информирано обществото за извършени злоупотреби от страна на лица, тясно свързани с управляващата в онзи период политическа сила. В него като автори, водещи и събеседници вземат участие при смяна на ролите жалбоподателката и журналистката Виза Недялкова. Няколко дни преди излъчването му, на заседание на Дирекционния съвет – орган, чиито правомощия и статут   не са регламентирани в действалия в онзи период Закон за радио и телевизия, е било обсъдено протичането на това предаване и е било изразено становище в него да не участва журналистката Виза Недялкова. Отговорният редактор е изказал несъгласието си с това предложение и   поискал да бъде взето решение с гласуване, но до такова не се стига. След излъчването на предаването жалбоподателката, в качеството й на водеща, участващата в предаването – журналистката Виза Недялкова, както и редакторът Емил Иванов, са уволнени дисциплинарно. В започналите впоследствие съдебни производства заповедите на последните двама са отменени като незаконосъобразни, докато тази на жалбоподателката, след като е отменена   от районен съд – София,  в следващите две инстанции е оставена в сила.   Върховният  касационен съд в мотивите на своето решение от 23 март 2005 г. индиректно признава, че уволнението е свързано със свободата на изразяване, изтъквайки, че тя подлежи на ограниченията по чл. 10,т.2 – т.е. той се съгласява, че в крайна сметка  жалбоподателката е била наказана именно заради характера и съдържанието на излъченото предаване.

Жалбоподателката повдига оплакване, че нейното дисциплинарно уволнение не се ограничава в рамките на обикновен трудов спор, а е свързано пряко с правото й да информира обществото и със свободата й на изразяване. Тя повдига оплаквания  за нарушение не само на чл. 10, но така също и на чл. 6§1 (поради прекомерната продължителност на съдебното производство и нарушаването на принципа за равенство на средствата) и на чл. 1 от Протокол 1 (тъй като е била лишента от възможността да получи дължимото й обезщетение за незоканно уволнение).

Европейският съд приема с 4 на 3 гласа, че оплакването по чл. 10 е допустимо, но неоснователно. Основните му аргументи се заключават в това, че жалбоподателката не е взела предвид решението на Дирекционния съвет в предаването й да не участва определен журалист, но това по никакъв начин не е ограничило свободата й да представи тези, каквито намери за добре. Съдът отбелязва, че според него решението за дисциплинарно наказание не е било взето под натиск, както и че  право на работодателя е да определи вида на наложената дисциплинарна мярка. Макар че първоначално  заповедта е отменена, впоследствие две съдебни инстанции я оставят в сила, което доказвало, че тя не е издадена в нарушение на националното законодателство.

Решението е подписано с три особени мнения от страна на съдиите Циемеле, Николау и Бианку, които излагат аргументи в полза на поддържаната от тях теза, че в случая на жалбоподателката е допуснато нарушение на чл. 10 от Конвенцията. Те изтъкват като основен аргумент обстоятелството, че съдът не е взел предвид действащото национално законодателство в областта на радиото и телевизията, което оставя място за големи съмнения относно независимостта на тази медия. Съдиите се позовават на становището на регулаторния орган – НСРТ /Националния съвет за радио и телевизия/, който на свое заседание обсъжда въпроса, че в нито един от вътрешните актове на БНР не са регламентирани правомощията на административните и професионалните органи, какъвто по-скоро е дирекционният съвет, поради което се е стига до недопустимо смесване на правомощия на административни с чисто професионални органи. На второ място, те отбелязват, че националните съдилища въобще не са подложили на анализ специфичното законодателство в областта на радиото и телевизията в светлината на чл. 10, а са разгледали спора като обикновен трудов спор, подчинен на нормите на КТ. Този аспект е бил пренебрегнат от мнозинството от съдиите, които са приели, че не е допуснато нарушение на чл. 10. При липсата на анализ на националното законодателство няма как да бъде изведен и следващия извод – относно пропорционалността на мярката – уволнение, заключават тримата съдии.

…………………………………

чл. 10(свобода на словото)+чл. 8 (право на зачитане на личния живот)+чл. 13       (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита)

Case of Peev  v. Bulgaria (Application no. 64209/0), 26 July 2007

Жалбоподателят работил като експерт в Съвета за криминологични изследвания към Върховната касационна прокуратура. На 11 май 2000г. той изпратил писмо до ежедневника „Tруд“, седмичника „Капитал“ и Висшия съдебен съвет. В това писмо изложил множество твърдения срещу главния прокурор, г-н Н.Ф. Той твърдял, че последният неправомерно е прекратявал наказателни производства срещу високопоставени лица от изпълнителната власт и е използвал Прокуратурата с цел репресия срещу политически опоненти на управляващата партия и негови собствени опоненти, както и че е създал атмосфера на несигурност и страх в прокуратурата и си е позволявал да упражнява физическо насилие срещу подчинените си. Жалбоподателят призовавал тези слухове, включително и за психическото заболяване на главния прокурор, да бъдат проверени от ВСС. В края на писмото си той  посочил, че първоначалното му решение било да напусне поради лошата атмосфера във Върховната касационна прокуратура, но в крайна сметка решил, че би било по-правилно да продължи да изпълнява функциите си и да се бори отвътре срещу безобразието, генерирано от главния прокурор.

Писмото било публикувано в броя на вестник „Труд“ на 13 май, но първото издание на вестника било разпространено предишната вечер (на 12 май), каквато била обичайната практика. Около 21.00ч. в петък, 12 май 2000г. С.Д.[Спартак Дочев], прокурор от Върховната касационна прокуратура, разпоредил на дежурния полицай на входа на Съдебната палата  да го пусне, за да запечати кабинета на жалбоподателя. След няколко минути той се върнал и връчил на полицая писмена заповед да не допуска жалбоподателя в сградата на 13 и 14 май 2000г., като заявил, че последният е уволнен.В следващите дни на жалбоподателя бил отказан достъп до кабинета и бюрото му. В понеделник, 15 май 2000г., на жалбоподателя била връчена заповед за прекратяване на трудовия договор на основание подадена от него молба по взаимно съгласие, подписана от главния прокурор и незабавно влизаща в сила.

Жалбоподателят започнал съдебно производство за незаконно уволнение. Софийският районен съд уважил исковите му претенции, защото установил, че молбата за напускане е била взета от неговия кабинет от лице, което е имало достъп до него в периода от 12 до 15 май 2000 г., и е предадена от това лице на главния прокурор. Това прави прекратяването на трудовия договор на жалбоподателя по фиктивно взаимно съгласие незаконосъобразно. Решението  било оставено в сила от следващите две инстанции.

Жалбоподателят започнал съдебно производство за незаконно уволнение.

Жалбоподателят повдигнал оплакване по член 10 от Конвенцията за твърдени репресивни мерки срещу него в резултат от публикуването на неговото писмо.

Правителството оспорило статуса на «жертва»  на жалбоподателя, доколкото той спечелил гражданското дело за незаконно уволнение. Съдът не приема  направеното възражение, изтъквайки, че целта на това производство била по този начин да се защитят трудовите права на жалбоподателя, а не неговата свобода на изразяване. Дори решенията в негова полза да са предоставяли обезщетение в някаква форма, израозяваща се във възстановяване на предишната длъжност и присъждане на обезщетение за загубено трудово възнаграждение, те не са признали изрично или по същество твърдяното нарушение на член 10 от Конвенцията. Няма индикации в преписката, че назначаването му е било с цел признаване и обезщетение за жалбата му по член 10 от Конвенцията.

Съдът заключава, че серията от мерки, предприети срещу жалбоподателя, са в резултат от  публикацията в пресата и че тези мерки представляват ограничения и санкции по смисъла на член 10 § 2 от Конвенцията, което е намеса в неговата свобода на изразяване.  Такава намеса поражда нарушение на член 10, освен, ако не може да се докаже, че тя е била “предвидена от закона”, преследвала е една или повече законни цели, така както е определено в параграф 2, и е била “необходимо в едно демократично общество” за тяхното постигане.

Съдът намира, че намесата в свободата на изразяване на жалбоподателя не е била “предвидена от закона”, в противоречие с параграф 2 на член 10 от Конвенцията. Освен това, Правителството не е представило никакви аргументи, които показват каква законна цел е преследвана с тези мерки и защо те следва да се считат за “необходими в едно демократично общество” за нейното постигане.

Във връзка с установеното нарушение на чл. 10 Съдът констатира нарушение и на чл. 13 поради липсата на каквото и да било средство за защита в националното законодателство.

Съдът намира нарушение и на правото на зачитане на личния живот на жалбоподателя по чл. 8 поради извършеното претърсване, което обхваща бюрото в кабинета на служебното му работно място   и неговите картотеки, защото тези действия  не са били съобразени със закона.

…………………………………………

ПРОТОКОЛ 1

чл. 1 от Протокол 1(право на мирно ползване на собствеността)+ чл. 6§1(неизпълнение на съдебно решение)

Gavrilov v. Bulgaria (Application no. 44452/10),18 January 2018

/Решение на Комитет/

На 15.08.2004 г. Софийският градски съд осъжда работодателя на жалбоподателя (Националния център за отдих, туризъм и рехабилитация – държавен орган в структурата на МОН, субсидиран от него) да му изплати обезщетение за незаконно уволнение в размер на 2 120 лв и законната лихва от датата на завеждане на иска (11.02.2003 г.). Решението влиза в сила на 11.02.2008 г. Междувременно, на 25 май 2005 г., министърът на образованието разпорежда закриването на центъра, като останалата му собственост да се управлява от Министерството на образованието. След това Министерството създава държавно акционерно дружество с част от собствеността на Центъра.

На 26 ноември 2008 г. на жалбоподателя е издаден изпълнителен лист за присъдената му  сума срещу Центъра в окончателното решение от 11 февруари 2008 г.   На 18 март 2009 г. той подава искане до министъра на образованието за заплащане на тази сума.  През май 2009 г. Министерството на образованието отговаря, че нито министерството, нито държавното акционерно дружество са правоприемници на Центъра и че претендираната сума не е дължима от тях.

От 23 март 2015 г., на която дата е последната комуникация на жалбоподателя със Съда, не е регистрирана промяна в горепосочените обстоятелства.

В настоящия случай  Съдът отбелязва, че окончателното решение от 11 февруари 2008 г. в полза на жалбоподателя е останало неизпълнено, а правителството не е представило никакво обяснение за това.Той припомня, че вече е установил, включително в контекста на решените  от него български дела, че продължителното неспазване от страна на държавните органи на окончателно съдебно решение, съгласно което те дължат заплащане на определени парични суми, води до нарушение както член 6 § 1, така и член 1, от Протокол № 1 (вж.Mancheva, no. 39609/98, 30 September 2004, §§ 61-62 and §§ 66–68; Sirmanov v. Bulgaria, no. 67353/01, §§ 33‑34 and §§ 38–39, 10 May 2007; and Pashov and Others v. Bulgaria, no. 20875/07, §§ 59–63, 5 February 2013).). Поради това Съдът намира, че в настоящия случай,  като не са  изпълнили  в продължение на години влязлото в сила  решение в полза на жалбоподателя, националните власти са  му попречили  да получи сума, за която той е имал легитимното очакване, че му е дължима, те са лишили разпоредбата на член 6, § 1 от всички полезни ефекти.

Затова Съдът достига до извода, че   е налице нарушение на не само на член 6 § 1, но и на член 1 от Протокол № 1.

Държавата е осъдена да заплати присъдената на жалбоподателя сума по изпълнителния лист, в едно с дължимата лихва, считано от 11 февруари 2003 г., както и обезщетение за неимуществени вреди.

………………………..

чл. 1 от Протокол 1(право на мирно ползване на собствеността – легитимно очакване, неизпълнение на съдебно решение)+чл.13 във вр. с чл. 1 от Протокол 1 (липса на ефективно вътрешноправно средство за защита)

Chorbov v. Bulgaria (Application no. 39942/13), 25 January 2018

След спечелена обществена поръчка жалбоподателят сключва договор за процесуално представителство с Министерството на земеделието и горите /МЗГ/ през юли 2004 г., за да го представлява пред Международния  арбитражен съд в Париж по образувано арбитражно дело срещу министерството от страна на немски консорциум за неизпълнени договорни задължения. Договореното адвокатско възнаграждение е в размер на 58 100 лв, платимо на две части – половината при подписването на договора, а втората половина – при приключване на делото  с окончателно решение на 28.11.2005 г.

На 19.12.2005 г. жалбоподателят отправя писмено искане до МЗГ за изплащането на втората част от договореното адвокатско възнаграждение. Тъй като не получава никакъв отговор, той сезира Софийския районен съд да му издаде изпълнителен лист на осн. чл.237, ал. 1, „к“ /отм./ във вр. с чл. 37 от Закона за адвокатурата. На 23.02.2006 г. съдът уважава искането и издава изпълнителен лист за сумата от 29 050 лв и разноски по производството. Същият е връчен с нотариална покана на МЗГ на 24.02.2006 г. Плащане не  е извършено въпреки писмата на жалбоподателя до Министерския съвет и до Омбудсмана. Вместо това срещу него са инициирани едновременно по сигнал на МЗГ дисциплинарно производство по Закона за адвокатурата (което приключва без да се установи нарушение) и гражданско производство с претенция за дължимата сума от страна на министерството в размер на 568 897,90 USD и 29 500 лв – цената на осъдителния иск срещу МЗХП по арбитражното дело. В периода 2006-2011 г. СГС, Софийският апелативен съд и ВКС приемат, че исковата претенция на МЗГ е неоснователна. Уважен е единствено искът за неустойка в размер на 4 684 лева и разноски в размер на 418, 88 лв. в полза на МЗГ. След окончателното приключване на това съдебно производство, на 12.07.2011 г.,  жалбоподателят отправя нотариална покана за изплащане на остатъка от дължимата и неизплатена сума, като прави прихващане с присъдената в полза на министерството неустойка. Няколко дни по-късно той получава отговор с искане за представяне отново на оригинален изпълнителен лист.От този момент до депозирането на  жалба пред Европейския съд през 2013 г. той не получава плащане.

Пред Европейския съд са повдигнати оплаквания по чл. 1 от Протокол 1 и чл. 13. Съдът констатира, че спорният въпрос е не дали сумата е дължима, а от кой момент е изискуемо вземането. Според правителството, това била датата, на която решението на СГС по предявения иск от МЗГ било станало окончателно – т.е. от 28.06.2011 г., тъй като изпълнителният лист не се ползвал със сила на пресъдено нещо, защото бил издаден на извънсъдебно основание. Наред с това е възразено, че тъй като изпълнителният лист бил изгубен, жалбоподателят бил длъжен да води съдебно производство за издаването на дубликат. Тези  възражения не са приети от Европейския съд.

Той констатира, че оплакването попада в предметния обхват на чл. 1 от Протокол 1, защото жалбоподателят е имал легитимно очакване да получи плащането на основание сключения между него и МЗГ договор. МЗГ не е оспорило издадения на извънсъдебно основание изпълнителен лист, нито е предявило отрицателен установителен иск, за да докаже, че плащането е недължимо. Започналият  впоследствие процес  е бил с друго правно основание, поради което той не е могъл да доведе до спиране на изпълнението. В този процес МЗГ не е оспорило и сключения между страните договор за процесуално представителство.  Съдът отбелязва, че след като изпълнителният лист не е бил обезсилен, то плащането е било дължимо от датата, на която  е бил връчен на МЗГ. Той констатира, че Правителството по същество не оспорва дължимостта на остатъка от договорената сума, а затрудненията поради ненамирането на изпълнителния лист. Съдът достига до извода, че е допуснато нарушение на чл. 1 от Протокол 1.

Във връзка с установеното нарушение на чл. 1 от Протокол 1 той приема, че оплакването по чл. 13 е не само допустимо, но и основателно. Съдът отбелязва, че жалбоподателят е направил всичко, което е трябвало да направи по закон и на практика, за да получи плащане на дължимата сума. Той посочва освен това, че процедурата по   изпълнение на окончателните съдебни решения не е приложима по отношение на искове срещу държавата и че няма специална процедура, която би могла да ускори или да отстрани негативните последици от забавеното изпълнение в такива случаи. Съдът многократно е заявявал, че макар държавите-членки да разполагат с широка свобода на преценка при предоставянето на такова средство за защита в съответствие със собствената си правна система и традиции, все пак трябва да съществува средство за защита срещу забавянето на изпълнението на искове срещу държавата. Тъй като в националното законодателство не е установено такова средство, Европейският съд намира, че е допуснато нарушение и на чл. 13 във вр. с чл. 1 от Протокол 1.

Държавата е осъдена да заплати на жалбоподателя дължимата сума по изпълнителния лист в едно с лихвата за забава, считано от 1 февруари 2006 г.

………………………………….

чл.1 от Протокол 1 (нарушаване правото на собственост)

чл. 1 от Протокол 1 (право на собственост)+ чл. 6§1 ( право на справедлив процес- неизпълнение на съдебно решение)

Case of  Mancheva  v. Bulgaria (Application no. 39609/98), 30 September 2004

Съдът установява,че невъзможността на жалбоподателката да получи изпълнение на постановеното в нейна полза съдебно решение, по силата на което й е присъдено обезщетение, представлява нарушение на правото й мирно да се ползва от своята собственост, провъзгласено в първото изречение на първата алинея на член 1 от Протокол № 1. Той констатира нарушение и на чл. 6§1.

…………………….

чл. 1 от Протокол 1 (лишаване от собственост)+ чл.6§1(неизпълнение на съдебно решение)

Belev c. Bulgarie (Requêtes nos 16354/02, 16485/02, 16878/02, 16885/02, 16886/02, 16889/02, 17333/02, 17340/02, 17344/02, 17613/02, 17725/02, 17726/02, 18410/02, 18413/02, 18414/02, 18416/02, 21023/02, 21024/02, 21027/02, 21029/02, 21030/02, 21033/02, 21038/02, 21052/02, 21071/02, 21284/02, 21378/02, 21800/02, 22430/02, 22433/02, 26478/02, 26498/02, 31049/02, 31333/02, 31518/02, 37816/02, 42567/02, 43529/02, 758/03, 3461/03 et 11219/03),  2 аvril  2009

Съдебните решения, с които дружеството „Плама“ е било осъдено да изплати на свои работници и служители трудови възнаграждения и обезщетения, и определението за приемане на оздравителния план на дружеството са били окончателни и подлежащи на изпълнение и са породили в полза на жалбоподателите безспорни и изискуеми вземания, представляващи „притежания“ по смисъла на чл. 1 от Протокол № 1, поради което Съдът приема тази разпоредба за приложима.

Жалбоподателите се оплакват от спънки и забавяне при изпълнението, както и от само частичното изпълнение, което в крайна сметка са успели да получат в рамките на ликвидацията на предприятието, в резултат, за част от тях, от упражняването от страна на администрацията на правомощия, възложени й в рамките на събирането на данъчните и от данъчен характер вземания, както и, за част от тях, от прилагането на нормите, отнасящи се до производствата по принудително изпълнение и по несъстоятелност. Съдът счита, че при тези обстоятелства оплакванията следва да бъдат разгледани в светлината на правото на държавите по ал. 2 на чл. 1 от Протокол № 1.

Съдът приема, че основният въпрос в конкретния случай е за спазването на „справедливия баланс“. В резултат на намесата през 2002 г. на Агенцията за държавни вземания в индивидуалните изпълнителни производства, заведени от жалбоподателите, те са били спрени, наложените обезпечителни мерки са били обезсилени и заинтересованите лица не са могли да предприемат други изпълнителни мерки върху имущество с наложени обезпечителни запори и възбрани от страна на държавната агенция. Съдът счита, че предоставянето на подобни привилегии на данъчната администрация с оглед събирането на държавните вземания не може само по себе си да бъде възприемано като нарушаващо „справедливия баланс“ между общия интерес и индивидуалните права, особено като се има предвид голямата свобода на преценка, дадена на държавите по този въпрос. Все пак, като се има предвид рискът от натоварване на останалите кредитори с прекомерна тежест, който носят подобни привилегии, Съдът смята, че те би трябвало да бъдат придружени с определени процедурни гаранции, за да не бъдат прилагането и последствията им спрямо останалите кредитори произволни и непредвидими. В настоящия случай Съдът е констатирал, че поради наложените запори и възбрани върху множество активи на дружеството и липсата на изпълнителни мерки от страна на Агенцията за държавни вземания, изпълнението на съдебните решения на жалбоподателите е било възпрепятствано в продължение на близо 4 години. Що се отнася до вземанията, произтичащи от оздравителния план, тяхното изпълнение първо е било забавено от прекомерните срокове на разглеждане на подадените от дружеството жалби, а след това е било блокирано, подобно на изпълнението на другите решения. През това време жалбоподателите са били държани в несигурност дали един ден биха могли да получат парите си в изпълнение на постановените в тяхна полза решения. Съдът отбелязва също така, че те не са могли да получат цялостно изпълнение на вземанията си поради прилагането на нормите за приоритет на вземанията в рамките на производството по несъстоятелност, които привилегироват вземанията от трудови възнаграждения, но не и лихвите за забава, дължими върху тях. По принцип държавата не може да бъде държана отговорна за неизвършено плащане при неплатежоспособност на частен длъжник, но Съдът е приемал, че в определени случаи, когато длъжникът не разполага с достатъчно средства, упражняването от държавата на прерогативите й в данъчната област може да намали възможността на останалите кредитори да получат изцяло вземанията си. Относно твърдяното нарушение на чл. 6 от Конвенцията Съдът е приел, че в случая създадените спънки пред изпълнителните производства на жалбоподателите и породените от това закъснения не са били оправдани от събирането на публичните вземания, доколкото Агенцията за държавни вземания не е предприела изпълнителни мерки. Жалбоподателите не са имали друга възможност да получат принудително изпълнение на вземанията си, да поискат възобновяване на производството по несъстоятелност или да се противопоставят на липсата на усърдие от страна на държавната агенция. От друга страна, националният фонд за гарантиране на вземанията на работници и служители, създаден впоследствие, не е можел да бъде използван в техния случай. При тези обстоятелства Съдът счита, че забавянето на изпълнението и невъзможността жалбоподателите да получат изплащане на всичките си вземания не са произтичали основно от неплатежоспособността на дружеството длъжник, а са били следствие от намесата на властите в заведените изпълнителни производства, от пасивността им и от прекомерната продължителност на някои производства. Съдът отбелязва също, че вземанията на жалбоподателите са представлявали трудови възнаграждения и обезщетения по силата на трудовите им договори и следователно са били от особено значение за тях. Наред с това жалбоподателите не могат да бъдат разглеждани като търговци кредитори, поели осъзнат риск при сключването на договора с дружеството и следователно длъжни да понесат последствията от наличието на данъчни задължения в имуществото на последното.

По тези съображения Съдът счита, че не е постигнат справедлив баланс между защитата на правото на гражданите на зачитане на имущество им и изискванията на общия интерес и е налице нарушение на чл. 1 от Протокол № 1.

..……………………………………………………………….

Чл.1 от Протокол 1 (мирно ползване на собствеността)+чл.6§1 (право на справедлив процес)

Affаire Hristova et autres c. Bulgarie  ((Requêtes nos  11472/04, 40590/08), решение от 26 юни 2012 г.

(казус, подобен на делото  Belev et autres  c. Bulgarie – решение от 2 април 2009)

Жалба на 9 бивши работници на Рафинерията „Плама“ по повод присъдени, но неизплатени суми за дължими трудови възнаграждения и обезщетения от дружество, обявено в несъстоятелност. Съдът установява нарушение на чл. 1 от Протокол 1, квалифицирайки оплакването като такова по втората хипотеза на чл. 1 от Протокол 1 – котрол върху собствеността за осигуряване плащането на данъци (доколкото активите на дружеството са били блокирани поради дължими публични задължения, но властите не са предприели никакви действия за събиране на вземанията си). На всеки от жалбоподателите са присъдени суми за имуществени и неимуществени вреди.

…………………………………………………

 

 Чл. 14 – забрана за дискриминация

 

чл. 14 (дискриминация по имуществен признак във връзка с чл.1 от Протокол 1)

Case of Valkov v.Bulgaria(Applications nos. 2033/04, 19125/04, 19475/04, 19490/04,
19495/04, 19497/04, 24729/04, 171/05 and 2041/05)
, 25 October 2011

Това е т.н. дело за „тавана на пенсиите”, в което Съдът обедини за общо разглеждане 9 жалби на бивши пилоти, военни и полицаи. Той намира, че оплакванията са допустими, но неоснователни. Съдът посочва, че няма правно средство, чрез което да бъде принуден законодателят да приеме или отмени даден закон. В този смисъл решението на Комисията за защита от дискриминация е единствено, но то играе ролята на незадължителна препоръка. По отношение неравенството между лицата, засегнати от тавана и тези с по-ниски пенсии съдът изтъква, че това е същият като разгледания по-горе въпрос, но поднесен от друг ъгъл. Във връзка с изтъкнатото относно пенсиите на  президента, вице-президент и др.п. (за които ограничението за тавана не важи)  приема се, че тази група не е в същото положение като групата на засегнатите от тавана и поради това не може да се търси дискриминация (което е различно третиране на лица в еднаква ситуация).

 

Коментарите са забранени.