Зад кулисите на творческата „кухня“
Това е все едно, че имам разпръснати безброй камъчета, от които трябва да наредя такава мозайка, че да се получи картина. Зависи кои от тях ще избера и къде ще ги поставя. Моят избор обаче ще има за своя пряка последица съдбата на хората, които са ми поверили случая си с надеждата, че като не са получили правосъдие в България, може би Европейският съд ще им го даде. В едни случаи се получава, в други – не, понякога успявам, друг път – не. Понякога вината е на Съда, друг път вероятно – моя. Нерядко е важно каква картина съм избрала да съставя от всички избрани от мен камъчета. В едни случаи са важни само нюансите, но в други – изборът ми на жанра – дали да бъде пейзаж или натюрморт – образно казано.
Началото е винаги най-трудно. Усещам някакво вътрешно съпротивление да отворя папките с безбройните документи, да ги подредя първо хронологично, а после, след като съм прочела всичко, да избера как да разкажа историята така, че да ме разберат и тези, които не са юристи. Важното е да бъде стройна и последователна, без излишни и ненужни подробности и отклонения. Най-трудно е, когато историите са повече от една – когато има поредица от дела, които са свързани помежду си, но всяко е с отделен предмет. Трябва да ги пресъздам така, че да намеря връзката между тях така, че да е ясна логиката между отделните части.
Когато приключа с фактите, следва най-трудната, но и най-творческата работа. Започвам да чета теорията и всеки път се образовам, защото няма как да познавам всички клонове на правото и цялото действащо законодателство. А и дори да съм наясно, важното е да открия в детайлите това, което ми е необходимо за конкретния случай. Търся съдебна практика. Българската винаги ме изумява със своята многозначност и разнопосочност – да дава тълкувание на едни и същи текстове в противоположен смисъл. Затова и има „за всекиго по нещо”. Но пък именно тук нерядко тя е уязвима и дава възможност да бъде атакувана. После идва ред и на решенията на Европейския съд. Понякога попадам на изключително подходящи случаи, които са „точно в десятката”. Наскоро търсех нещо във връзка с контрола върху правото на собственост и открих едно френско решение, в което беше направен обзор на законодателството на различни европейски държави, между които и на нашето. Така установих, че ние сме единствените освен Франция, които санкционираме двойно нарушителите на митническия режим, а на мен точно това ми трябваше.
Когато започвам да работя по правните аргументи, времето спира или по-точно аз не го усещам и сякаш „потъвам” в казуса. Колкото повече се задълбочавам в него, толкова повече аргументи се „раждат” в съзнанието ми и така стъпка по стъпка се опитвам да изградя моята логическа конструкция за доказване на допуснатото нарушение. Това е най-интересната част, макар и най-трудната. Тя доставя най-голямо удовлетворение. Може би затова и възприемам моята работа по подготовка на една жалба като „хоби”.
Иска ми се, когато в Съда получат моя жалба, да са със съзнанието, че случаят, който им представям, наистина заслужава вниманието им и трябва да се отнесат към него с подобаващата отговорност. Затова не мога да си позволя да подходя без нужното внимание и подготовка към нито една моя жалба. Стремя си да създам някакъв собствен стандарт и марка. Мярката да бъде просто „жалба на Светла Маргаритова”.
