Критерият ratione temporis

Katin Относно критерия ratione temporis и изясняването му в делото

JANOWIEC ET AUTRES vs RUSSIE (Requêtes nos 55508/07 et 29520/09)[1]

На 21 октомври  Голямото отделение на Европейския съд по правата на човека постанови своето решение по жалбите Яновиец и др. срещу Русия, образувано по повод гибелта на полски офицери през 1940 г. в  околностите на Катинската гора.

Той постанови, че не е компетентен да се произнесе по повод оплакването за нарушение на чл. 2, че не е налице нарушение на чл. 3 от Конвенцията, както и че Русия е нарушила чл. 38 от нея, тъй като е отказала да предостави на Съда изисканите от него доказателства и така е възпрепятствала   провеждането на ефективно разследване.

Фактите са следните.

Жалбите са депозирани от 15 полски граждани, на 12 от които техни  близки роднини /деца, съпруги, внуци и племенници/ са разстреляни без съд и присъда  през пролетта на 1940 г.  от сътрудници на НКВД и са погребани в общи гробове в Катинската гора, недалеч от Смоленск.

През 1990 г. СССР официално признава, че е отговорен за убийството на полските военнопленници и започва разследване на масовите убийства, което продължава до 2004 г. Тогава Главната военна прокуратура на Руската Федерация взема решение да прекрати делото. През декември същата година 36 тома от общо 183 са засекретени, включително и постановлението за прекратяване на разследването. Отправените искания от страна на близките на загиналите да получат копие или да се запознаят с това постановление, са били отклонявани с мотива, че като чуждестранни граждани нямат правото да се запознаят със секретни материали. Молбата на руската неправителствена организация „Мемориал“ също е била отклонена все с мотива за секретността на материалите.

Пред Европейския съд жалбоподателите повдигат оплаквания по чл. 2 и чл. 3 от Конвенцията. Двете жалби са обединени за общо разглеждане.Оплакванията са признати за частично допустими.  В свое решение от 16 април 2012 г. пето отделение на Съда установява нарушение на   чл. 3 по отношение на 10 от жалбоподателите. По тяхно искане на 24 септември 2012 г. жалбата е допусната за разглеждане от Голямото отделение.

По повод оплакването по чл. 2 за неефективността на проведеното разследване от страна на руските власти относно обстоятелствата на трагедията Голямото отделение намира за необходимо да изясни своята позиция за пореден път, въпреки че в редица дела на Съда във връзка с  подобни казуси, касаещи Румъния, Украйна, Хърватска и други  държави,  неизменно е поддържана тезата, че разпоредбите на Конвенцията не обвързват договарящата държава по повод актове и факти, предшестващи момента на влизане в сила на Конвенцията за съответната страна /т.н. „критична дата“/ или приключили към тази дата./§§127-161 от решението/ Тези принципи са намерили своето място в решението на Голямото отделение по делото Šilih c. Slovénie ([GC], no 71463/01, §§ 160-163, 9 avril 2009.

В настоящото свое решение Съдът напомня, че това тълкуване на задълженията на държавите произтича от общите принципи на международното право и по-специално – от  чл. 28 от Виенската конвенция за правото  на договорите. Когато едно действие или бездействие или едно решение са били осъществени преди влизането на Конвенцията в сила, дори и процедурите за получаване на обезщетение да са започнали или продължили и след тази дата, те не могат да бъдат възприемани като част от извършеното нарушение и не може да повлияе на преценката за времевата компетентност на Съда./ Varnava et autres c. Turquie [GC], nos 16064/9016065/90,16066/9016068/9016069/9016070/9016071/9016072/90 et 16073/90, § 130, CEDH 2009 , §130/. Съдът подчертава, че той може да изледва въпроса за ефективността на разследването по отношение на събития, случили се  преди ратифицирането на Конвенцията от страна на Русия, само при условие, че между тези събития и влизането в сила на Конвенцията съществува „реална връзка“. Това понятие той свързва с два критерия: първо, периодът от време между събитието и влизането в сила на Конвенцията трябва да е разумно кратък и при всички случаи не трябва да превишава десет години и второ, значителна част от следствените действия трябва да са проведени след влизането на Конвенцията в сила.

В конкретния случай обаче тези предпоставки не са били налице. Близките на жалбоподателите следва да се считат разстреляни от съветските власти през 1940 г., когато тази територия е била под пълен контрол на съветската власт, неоспорим факт е, че те са били включени в списъците на безследно изчезналите от този период и че техните близки са престанали да получават писма от тогава, както и че телата на двама от загиналите са били идентифицирани при откриването на масовия гроб през 1943 г., когато е назначена и международна комисия. Доколкото обаче Русия е ратифицирала Конвенцията едва през 1998 г., т.е. 58 години по-късно след разстрела, Съдът възприема позицията на отделението в тази му част, изразена в решението от април 2012 г. Той приема, че периодът от време е бил прекомерно дълъг, за да се установи наличието на „реална връзка“ между настъпилата смърт и влизането на Конвенцията в сила. Вярно е, че разследването формално е приключило през 2004 г., т.е. след като вече Русия става страна по Конвенцията Обаче ключовите стъпки в разследването, като ексхумацията различните експертизи, разпитите на възможните свидетели на разстрела, са били предприети още в началото на 90-те години. При това, по данните, съдържащи се в кориците на делото, след май 1998 г. никакви процесуални действия не са предприемани, никакви нови доказателства не са открити. На това основание Съдът достига до извода, че нито един от двата критерия не са били изпълнени относно съществуването на „реална връзка“.

Той напомня, че в определени извънредни ситуации, които не удовлетворяват този критерий, достатъчно основание за откриването на такава връзка може да бъде характерът и сериозността на извършеното престъпление по международното право, като военни престъпления, геноцид или престъпления против човечеството. Но дори и в тези ситуации компетентността на Съда е ограничена по време до събитията, които са се случили след приемането на Конвенцията на 4 ноември 1950 г., защото едва от този момент тя започва съществуването си като международен договор. На това основание Голямото отделение потвърждава решението на пето отделение, че не е налице нарушение на чл. 2 в неговите процесуални аспекти. Това решение е взето с мнозинство от 13 на 4 гласа.

По повод оплакването за нарушение на чл. 3 /забрана за нечовешко третиране/, повдигнато от близките на загиналите във връзка с тяхната несигурност , безпокойство и притеснения, които са изпитвали през всичките тези години за съдбата на своите изчезнали родственици, пето отделение намира, че не всички жалбоподатели имат качеството „жертва“, а само вдовиците на загиналите, както и тези от децата им, които са били родени преди датата на смъртта на родителите им – 1940 г. В решението от 16 април 2012 г. то установява нарушение на чл. 3.

Голямото отделение напомня, че ситуацията на жалбоподателите е същата, както при наличието на „изчезнали лица“ и той се позовава в тази връзка на утвърдената от него практика./§§177-189/ Страданията на членовете на семейството на такова лице могат да попаднат в предметния обхват на Конвенцията, само ако властите демонстрират безразлично отношение и близките продължават да живеят в несигурност относно съдбата на техния родственик. В настоящия случай обаче  юрисдикцията на съда се разпростира само за периода от време след май 1998 г. /когато Конвенцията влиза в сила за Русия/. След тази дата не съществуват никакви съмнения относно съдбата на изчезналите родственици на жалбоподателите, тъй като, макар и да не са били открити всички тела на убитите, руските власти публично са признали факта на извършената екзекуция на полските офицери и са извършили разследване в тази посока, което е установен исторически факт. Няма съмнение, че мащабът на извършеното през 1940 г. престъпление е огромен и това е силен  емоционален довод. Но от юридическа гледна точка Съдът не намира основания да промени установената от него юриспруденция относно членовете на семействата на „изчезналите лица“ /Sabri Güneş c. Turquie [GC], no 27396/06, § 50, 29 juin 2012/

За разлика от пето отделение Голямото отделение на Съда не установява нарушение на чл. 3 от Конвенцията. Решението е взето с 12 на 5 гласа.

Съдът е единодушен в решението си по повод допуснатото нарушение от страна на Русия на чл. 38 от Конвенцията. Както съдиите от  пето отделение, така и всички съдии, заседавали в  Голямото отделение, са единодушни, че Правителството, като се е позовало на секретността на информацията, съдържаща се в постановлението за прекратяване на разследването от септември 2004 г.   на прокуратурата, е възпрепятствало работата на Съда да проведе ефективно разследване. Дори и при разглеждането на делото пред Голямото отделение руското правителство, макар че е депозирало редица документи, отново не е предоставило копие от този прокурорски акт, позовавайки се на руските закони, които не разрешавали да се предават секретни материали на международни организации. По този повод Съдът отбелязва, че позоваването на дефектна националната правна система, забраняваща предоставянето на документи на международна организация, не е достатъчно основание да се приеме подобен аргумент. Съдът не разполага с възможността да провери твърдението на националните власти за наличието на опасност, застрашаваща националната сигурност, но принципът за върховенството на закона изисква  мерките, засягащи основополагащите права на човека, да подлежат на разглеждане в състезателен процес от независим орган, който да разполага с правомощията да провери обосноваността на такъв извод. Решенията на руските съдилища в хода на разглеждането на въпроса относно снемането на грифа за секретност по своята същност не са съдържали анализ на основанията за засекретяването на документа. Съдилищата са се позовавали на експертното становище на Федералната служба за безопасност, че в това постановление се съдържат секретни материали, но не разглеждат въпроса защо тези материали трябва да бъдат засекретявани, след като от времето на събитията са изминали повече от 70 години. С оглед на липсата на пълнота при разглеждането на този въпрос от руските съдилища /собено като се вземе предвид, че искане за разсекретяване е било направено не само от чуждестранните граждани, но и от неправителствената организация „Мемориал“/ и обстоятелството, че правителството е могло да поиска прилагането на процесуални мерки за осигуряване на секретността чрез провеждането на закрито съдебно заседание /каквото не е поискано/ Съдът достига до извода, че Русия е нарушила задълженията си по чл. 38 от Конвенцията.

[1] http://hudoc.echr.coe.int/sites/fra/pages/search.aspx?i=001-127690

Liked it? Take a second to support svmargaritova on Patreon!
  1. Все още няма коментари.
  1. 0 trackbacks