Krachunova v. Bulgariа (Application no. 18269/18), 28 November 2023
Жалбата е по повод невъзможността на жалбоподателката – жертва на трафик, да получи правото на обезщетение за причинените й имуществени вреди от трафиканта, който е получавал нейните доходи, спечелени от предоставянето на сексуални услуги.
Жалбоподателката е родена през 1985 г. и живеела с родителите си в с. Кошава. През април 2012 г. неин познат я свързва с Х (криминално проявено лице, известно на полицията, че се занимава и със сутеньорство), чиято основна дейност била да превозва проститутки до определени места, където те осъществявали дейността си и да ги връща обратно. При срещата си с него той й предлага да я настани при семейството си в с. Новачене, на 70 км от София безплатно и й обяснил колко може да печели от проституция на околовръстното шосе на София, където той ще я кара и връща всеки ден. Изглежда, че жалбоподателката е имала интимни отношения с Х. Тя се съгласява. Според последващите й обяснения пред полицията тя приема, защото имала нужда от пари и била любопитна дали ще печели толкова, колкото другите момичета. Х й купил дрехи, подходящи за нейнта работа и я инструктирал относно цените на различните сексуални актове като наред с това й обещал защита от проблеми с клиенти или полиция. До май жалбоподателката работела всеки ден на околовръстното шосе, като обикновено била откарвана около 15 часа и прибирана късно вечерта около или след полунощ. След неопределен период от време тя не желаела да се занимава с тази дейност, но се стрхувала от Х., макар че не е установено безспорно дали той я е заплашвал или не, тъй като показанията й в тази насока са противоречиви. През юли жалбоподателката бяга с шофьор на камион и през август се връща в родното си село. Няколко дни по-късно Х отива при нея и я убеждава да се върне при семейството му и да продължи да проституира, тъй като нито той, нито съпругата му имат други доходи. От този момент и до 13 февруари 2013 г. тя възобновява своята дейност на околовръстното шосе. Според нейните изявления Х е прибирал всички спечелени от нея суми. На 15 февруари двама цивилни полицаи с необозначен автомобил спират до жалбоподателката. Тя им казва, че е държана против волята си и принуждавана да проституира. Откарана е до близкото полицейско управление, където дава показания. Х е задържан и предава личната й карта, съхранявана от него с цел да не бъде открадната от клиенти (по негови обяснения). Образувано е досъдебно производство и на лицето са повдигнати обвинения по чл. 159а от НК за трафик на хора и по чл. 155, ал. 3 във вр. с ал. 1 за подбуждане на жалбоподателката да се занимава с проституция с користна цел.
В съдебната фаза жалбоподателката е конституирана като частен обвинител и граждански ищец. Приет е за разглеждане само искът й за неимуществени вреди за сумата от 8 000 лв, но не и този за имуществени (чийто размер от 16 хил. лв е калкулиран по приблизителните доходи, които жалбоподателката е спечелила за Х за периода, когато е работила). Според съда тези вреди не са сред елементите на престъпленията, за които е повдигнато обвинение на Х и не подлежат на доказване, а наред с това претендираните приходи са в резултат на неморална дейност и не подлежат на възмездяване. През юни 2014 г. СРС признава Х. за видовен, осъжда го на 2 г. лишаване от свобода условно и на глоба в размер на 5 000 лв. Съдът уважава частично иска за неимуществени вреди за сумата от 2 000 лв. След обжалване на присъдата от страните СГС намира, че тя не е достатъчно мотивирана и я отменя, като връща делото за ново разглеждане. Жалбоподателката отново е конституирана като частен обвинител и граждански ищец. Тя предявява иск за неимуществени вреди за 8000 лв, а искът за имуществени вреди е в по-висок размер от първоначалния – за 22 500 лв. Пояснено е, че това е най-ниската оценка на сумата, спечелена от нея за деветте месеца, през които е работила за Х независимо, че е получавала джобни пари от него и е живеела безплатно в дома му. Аргументира се и с обстоятелството, че проституцията не е престъпление сама по себе си, тъй като подлежи на данъчно облагане и тъй като не е криминализирана по отношение на условията, което означава, че доходите, получени чрез проституция, са законни. Съдът признава Х за виновен за престъплението по чл. 159а НК, а за това по чл. 155 НК тго оправдава, тъй като е прието, че то се поглъща от по-тежкото . Той го осъжда на лишаване от свобода три години условно, две пробационни мерки и глоба от 4 000 лв. Съдът установява, че X е вербувал жалбоподателката два пъти – през април и отново през август 2012 г. и непрекъснато я е укривал и транспортирал с цел да я използва за развратни действия. Той отхвърля иска за имуществени вреди, защото всички договори за сексуални услуги с нейните клиенти са нищожни, тъй като противоречат на добрите нрави. Следователно тя не е имала правно основание да получи сумите по тези договори и те не могат да се разглеждат като загуба за целите на деликтното право. За разлика от това искът й за обезщетение за неимуществени вреди е уважен изцяло.
Присъдата е обжалвана пред СГС, който я оставя в сила. По повод отхвърления иск за имуществени вреди той постановява, че парите, които X е получил от дейността на жалбоподателката като проститутка, не трябва да й бъдат върнати, а подлежат на отнемане съгласно член 53 ал. 2, б. „б“НК, тъй като са спечелени по неморален начин, който освен това е в противоречие с член 329, ал. 1 НК. Съдът обаче не се произнася по чл. 53 НК, тъй като РС не е постановил това и е липсвала жалба в тази насока.
Освен преглед на националното законодателство и практика, визиращо разпоредбите на НК (по чл. 155, 159а, 329 и чл. 53), НПК (чл. 74-87, 422-424), ЗЗД (чл. 26, 45-55) , Закона за подпомагане и финансова компенсация на пострадали от престъпления. Съдът прави обзор и на международните документи, относими към тази материя. По-специално той акцентира върху Протокола от Палермо от 2000 г., влязъл в сила през 2003 г. и ратифициран от България, моделния закон на ООН срещу трафика на хора, релевантните резолюции и препоръки на ООН и Съвета на Европа. Представена е и сравнително-правна рамка на съответното законодателство и практика на държави – членки на Съвета на Европа, САЩ и Канада относно възможността за предявяване на претенции за компенсация от страна на жертвите на трафик и принудителен труд срещу техните трафиканти.
Съдът отхвърля възраженията за Правителството за недопустимост на оплакването поради неизчерпване на вътрешните средства за защита и че е явно необоснована. Колокото до основното възражение – за неприложимост на чл. 4, той преценява, че ще го разгледа заедно с мотивите си по същество. Съдът припомня, че трафик е налице, само ако и трите елемента от определението на чл. 3а от Протокола от Палермо и чл. 4а от Конвенцията срещу трафика са налице – действие, цел, средства. В случая първите два елемента са безспорно установени от националните съдилища в хода на наказателното производство срещу Х. Що се отнася до използваните „средства“, макар и да няма очевидни доказателства за осъществената принуда, безспорно е, че Х. е упражнявал контрол както върху доходите на жалбоподателката, така и върху нейното свободно придвижване, тъй като я е возел до работното й място и я е връщал обратно, но и емоционално чрез интимните отношения, които е поддържал с нея. Не трябва да се забравя и нейното лабилно психическо състояние с оглед конфликтните отношения в собственото й семейство, произхода й от малко населено место и страха, че близките й могат да научат , че тя се занимава с проституция. Наред с това Х. е бил значително по-възрастен и криминално проявен, знаел е как да манипулира момичета в подобна ситуация. Ето защо Съдът установява, че и трите елемента за приложимост на чл. 4 са налице, поради което възражението на Правителството ratione materiae (че този текст не намира приложение) е отхвърлено.
Централният въпрос, който е анализиран от Съда в неговите мотиви, е дали съществува позитивно задължение по чл. 4 от Конвенцията, което да позволи на жертвите на трафик на хора да поискат обезщетение от своите трафиканти за пропуснати ползи (неполучените от тях доходи)
Съдът припомня своята неизменна практика, че този текст изисква позитивни задължения от страна на държавата, включваща: а/ задължението за въвеждане на законодателна и административна рамка, която да забранява и наказва трафика; б/задължението при определени обстоятелства за предприемане на оперативни мерки за защита на жертвите и в/ задължението за разследване на потенциални ситуации на трафик.
Европейският съд отбелязва, че за първи път се сблъсква с въпроса дали възниква позитивно задължение за държавите по член 4 от Конвенцията, което да позволи на жертвите на трафик да поискат обезщетение от своите трафиканти по отношение на загубени доходи. Той припомня генералните канони, от които се е ръководил в своята практика. На първо място, че Конвенцията като инструмент трябва да се интерпретира така, че да гарантира ефективно, а не илюзорно защитата на правата, включени в нея. На второ място, тя трябва да се тълкува, доколкото е възможно, в хармония с другите международни инструменти. Третият канон е, че когато тълкува Конвенцията или нейните протоколи, Съдът може да вземе под внимание развитието на националните правни системи, което показва единен или общ подход или развиващ се консенсус между договарящите държави в дадена област.
Той отбелязва, че не е от решаващо значение, че в самия текст на чл. 4 не е изрично уредено задължението да се предостави възможност на жертвите да предявяват искове за пропуснати доходи срещу своите трафиканти. Специфични задължени от този вид не са уредени и в други текстове на Конвенцията, но въпреки това от тях произтичат позитивни задължения за държавите да осигурят подобна възможност на жертвите. Чл. 4 заедно с чл. 2 и чл. 3 утвърждават една от основните ценности на демократичните общества и трафикът на хора е несъвместим с тях. Отдавна е прието, че борбата срещу трафика на хора следва да се ръководи от цялостен подход. Разследването и наказването на трафикантите са от съществено значение, но те не могат да заличат материалните щети, понесени от жертвите. Възможността да получат пропуснатите от тях доходи би могла да се възприеме като своеобразна restitutio integrum(пълна компенсация за вредите), което би им предоставило финансови средства, за да изградят отново живота си, да защитят достойнството си и да намалят рисковете да станат отново жертва на трафик. Следователно това не може да се разглежда като второстепенно съображение; то трябва да се счита за съществена част от интегрирания държавен отговор на трафика, изискван съгласно член 4 от Конвенцията.
Обезщетението за жертвата трябва да бъде основно съображение от гледна точка на правата на човека.
Съдът достига до извода, че чл. 4, тълкуван в светлината на неговия предмет и цел и по начин, който да направи неговите гаранции практични и ефективни, установява позитивно задължение за договарящите държави да дадат възможност на жертвите на трафик да поискат обезщетение от своите трафиканти по отношение на пропуснати доходи. (§173)
В подкрепа на това заключение Съдът се позова на съответните международни договори – чл. 6§6 от Протокола от Палермо и (б. 15,§3 от Конвенцията за борба с трафика на хора. Наред с това Съдът отбелязва, че е налице тенденция (най-силно изразена в САЩ и Канада, но и в редица европейски държави, като Австрия, Белгия, Дания, Франция, Германия, Холандия, Норвегия и Обединеното кралство) да се даде възможност на жертвите на трафик да възстановят отнетите си печалби от трафикантите. Единствено законодателството на България и може би на Малта (информацията е противоречива за тази страна) изрично забранява подобни искове. Съдът достига до извода, че начинът, по който българските съдилища са разгледали иска на жалбоподателката за обезщетение за имуществени вреди срещу X по отношение на неполучените от нея доходи, влиза в приложното поле на чл. 4. Той анализира и въпроса дали отхвърлянето на иска за имуществени вреди на жалбоподателката нарушава позитивните задължения на държавата. В този аспект Съдът отчита, че националните юрисдикции са се позовали на два аргумента – на чл. 329 от НК (който криминализира доходите от проституция) и на „добрите нрави“ (като основание за нищожност на договор). Той не споделя мотивите им. Съдът отбелязва, че жалбоподателката в нито един момент не е била разпитвана, нито й е било предявявано обвинение по чл. 329 НК. Нито един от елементите на това престъпление не е налице в нейния случай, тъй като е безспорно установено, че тя е жертва на трафик. Освен това този текст отразява остарели социални нагласи, останали от тоталитарния комунистически режим и през 2022 г. е бил обявен за противоконституционен от Конституционния съд. (§§ 186-187)Що се отнася до притесненията, основани на морални съображения, Съдът отчита, че те трябва да бъдат взети под внимание в такава чувствителна област като проституцията, към която се подхожда по различен начин в различните правни системи в зависимост от разбирането на съответното общество за нея. Той обръща внимание обаче, че в случая не става въпрос за претенции за получаване на доходи от доброволно предоставяне на сексуални услуги. Жалбоподателката претендира за приходите, задържани от нейния трафикант, които са получени от незаконната й експлоатация за принудителна проституция и с които той се е обогатил несправедливо. Настоящият случай не се занимава с въпроса дали договорите за предоставяне на сексуални услуги трябва да се приемат за правно валидни сами по себе си. Тук на анализ подлежи въпросът дали позитивното задължение на държавата изключва възможността да се предостави право на жертвите на трафик да претендират обезщетение за неполучените от тях доходи на основание на техния неморален характер. Отговорът на Съда, който се позовава както на международните инструменти, така и на мотивите на Конституционния съд, е, че позоваването на тези морални аргументи не е достатъчно оправдание за неизпълнение на тези задължения.
Дори ако съществуват основателни причини от общественополитически характер да се отхвърли иск, свързан с приходите, получени чрез проституция (за да не се приема като оправдаване на проституцията или насърчаване на някои хора да участват в нея), то те се противопоставят на противодействащата и несъмнено наложителна обществена политика срещу трафика на хора и в полза на защита на неговите жертви. (§ 193)
Съдът достига до извода, че, отхвърляйки иска на жалбоподателката, българските съдилища не са успели да постигнат справедлив баланс между нейните права по чл. 4 и интересите общността, поради което този текст от Конвенцията е нарушен.
На жалбоподателката е присъдено обезщетение за неимуществени вреди. По отношение претенцията й за имуществени вреди Съдът отбелязва, че той не би могъл да спекулира дали ако бе уважен искът й тя би получила претендираната сума и това би могло да стане при едно възобновяване на делото пред националните съдилища.
Случаят е класифициран във второ ниво по важност.
