През 1981 г. Нилс Кристи публикува книгата си „Предели на страданието“[1], в която разглежда наказанието като форма на страдание и постулира, че трябва да се търсят алтернативи на наказанието, а не алтернативни наказания .[2] Повече от четиридесет години по-късно той написа книгата си „Мяра на престъпленията“[3], в която утвърждава идеята, че действително съществуват укорими деяния, но какво дава основание част от тях да бъде въздигната в престъпление?
Според Нилс Кристи престъпленията не съществуват. Съществуват само деянията и на тези деяния се придава често различно значение в зависимост от социалната рамка. За да бъде разбрана идеята му, той си служи с няколко простички живейски примера, които обаче по много убедителен начин доказват тезата му, че едно и също поведение може да бъде оценено и окачествено (квалифицирано) по коренно противоположен начин – като обикновен непротиворечащ на закона акт (макар и малко странен и дори смущаващ) или като такъв, разкриващ общественоопасни признаци и последици. Тезата на Нилс Кристи е, че в една социална система, в която хората не се познават, неосведомеността създава предпоставки деянията да се интерпретират като престъпления. Това се отразява и върху възприятието кое е престъплението и кои – престъпниците. В социални системи, в които хората общуват помежду си и се познават, всеки разполага с повече информация за другите. При хора, които не се познават, единствената алтернатива е да се обърнат към органите на властта. Но именно тези органи създават престъпления чрез самото си съществуване. Така едно и също поведение може да бъде или да не бъде окачествено като престъпно.
Нилс Кристи подкрепя виждането на редица политолози, социолози и криминолози, че една от последиците на глобализацията се състои в това, че се заражда нов тип държава. За световния пазар е нужна удобна слаба държава. В нея мечтата на повечето политици е да се изявят в наказателноправната сфера, където те могат да се изтъкнат като водещи политически фигури пред обществеността и да демонстрират партийната си линия. Сравнявайки политиката на редица политически лидери от САЩ и Великобритания, Нилс Кристи посочва, че навсякъде може да бъде открита „свирепа конкуренция между хора, които се опитват да докажат, че именно те и тяхната партия имат водеща роля в борбата срещу престъпленията в глобален аспект.“ Тази констатация, както и много други виждания в книгата на бележития норвежки криминолог, звучи удивително актуално и е валидна за всички държави – независимо от тяхното икономическо и политическо развитие. В сферата на наказателната политика, посочва Кристи, политиците и партиите се надпреварват кой да предложи все по-стриктни мерки, защото много малко са другите области за изява. Така кое е престъпление и как да се упражни контрол върху него, стават въпроси с небивала важност.
Авторът подлага на засилена критика затворите като отговор на държавите срещу неприемливото и нежелано поведение, което се приравнява на престъпление вместо да бъде прието за лошо, шантаво, ексценично. Неговата теза е, че самото общество функционира по такъв начин, че поощрява нежеланите форми на поведение, а същевремено ограничава възможността за неформален контрол. Кристи обосновава идеята, че числеността на затворниците, в което и да е общество, е следствие от досегашната история на нациите, от водещите политически идеи, но не и от стремежа им да се търсят решения, различни от наказателните. За да обоснове тезата си, той представя панорама на броя на затворниците на 100 хил. души от населението на държавите в Западна, Централна и Източна Европа, Северна, Централна и Южна Америка и Океания (общо 55 страни) и на тази основа анализира приликите и разликите в тях. Особено място отделя на държавите с най-голям индекс на затворниците – САЩ (730 затворници на 100 хил.) и Русия (607 на 100 хил.) за 2003 г. Същевременно авторът се опитва да даде отговор защо в две съседни страни, в непосредствена близост една до друга – САЩ и Канада, съществува шокираща разлика в нивото на затворниците (едва 116 на 100 хил. от населението за Канада). Отговорът му е, че Канада е добре уредена социална дъжава, която твърде много наподобява на скандинавските страни. Неговото наблюдение го води до извода, че „употребата на наказателната система като алтернатива на социалната политика не се приема благосклонно от канадското общество“.
Наказанието според Кристи е целено страдание. Има ли това страдание предимство пред помирението, възстановяването и прошката?
Авторът не приема крайните тези на аболюционистите и не отрича напълно необходимостта от съществуването и прилагането на наказания. Той посочва, че има хора, които не желаят да участват в процеса на помирение или в постигането на някакво споразумение. Те предпочитат извършителят да бъде наказан. Има и извършители, които не са способни, а и не смеят да погледнат жертвата си в очите, а още по-малко – да поискат прошка. В ентусиазма си покрай медиацията е важно да не забравяме, че ритуалите и редът в наказателните съдилища имат своите защитни функции. Когато напрежението нарасне и дори се появи опасност от непосредствено избухване на насилие, свещените и често ужасно досадни и отегчителни ритуали в наказателния процес обикновено имат успокояващ ефект. Съдебните процедури правят някои конфликтни ситуации поносими.
Нилс Кристи не идеализира и системата на възстановителното правосъдие, нито се опитва да обоснове тезата, че тя изцяло може да измести правосъдната система. Не всеки еди конфликт и всяко едно неприемливо деяние може да бъде решено чрез медиация. Авторът сочи, че националната система за медиация в Норвегия е задръстена със случаи на крадци от магазини, а техните случаи са особено неподходящи за разрешаване чрез медиация. Наред с това тази система може лесно да се изроди в прикрит съд за непълнолетни.
Кристи не пледира за цялостно премахване на наказанията. Напротив, той твърди, че възстановителното правосъдие би било ефективно, само ако съществува като алтернатива на наказателния процес. Необходимо е да съществуват наказанията като крайно средство за въздействие. Според него съществуването на такава алтернатива би довело и до намаляване строгостта на наказанията по принцип. А ако наказанията бъдат напълно премахнати, помирителният процес ще стане по-малко ефективен. Но има хора, които не приемат подобни доводи и те бездруго биха наказвали. Те са на мнение, че „обществото е длъжно да наказава“.
От друга страна, авторът признава, че независимо от безполезността и липсата на практическа полза от налагането на наказания, има деяния, които са толкова ужасни, че извършителите трябва да изпитат мъстта на общестото.
Авторът многократно декларира, че не е аболюционист, не подържа идеята за цялостно премахване на наказанията. Според него аболюционизмът в най-чиста форма не може да бъде подкрепен. Не може изцяло да бъдат премахннати наказателноправните механизми. Кристи се самоопределя като минималист. Той се придържа към тезата, че трябва да направим всичко възможно, за да ограничим прилагането на наказанията. Наказанието е само един от възможните варианти при наличието на извършено „нежелано деяние“ . Анализът трябва да тръгне от перспективата за разрешаване на конфликт.
В края на своята монография авторът се връща на основния въпрос: кога трябва да се каже „Стига толкова!“ Кога престъпленията са достатъчно или прекалено малко; каква е мярата на обема на видовете деяния, приемани за престъпления; каква е мярата на контрола, който трябва да се упражни чрез механизмите на наказателното право; колко можем да допуснем да се разрастне или – обратно, да се свие наказателната система;можем ли да поставим горна и долна граница на обема на наказанията, който е допустимо да се прилага в съвременното общество; възможно ли е хората, които работят в тази сфера, да й въздействат по някакъв начин? Авторът не спира с въпросите си и ни провокира да се замислим дали държавата с по-малко наказания е по-добра от държавата с повече, може ли да се създадат критерии, по които да се преценява каква е мярата на наказанията в съответното общество? Кога трябва да се каже „Стига толкова!“ в отговор на въпроса за броя на затворниците?
Той отговаря, обсъждайки три „ако“:
„Ако вярваме в ценности като добротата и прошката, значи приложението на наказателното право трябва да се ограничи“ .
„Ако вярваме в ценности като запазването на гражданския характер на обществата, значи приложението на наказателното право трябва да се ограничи.“
„Ако вярваме в ценности като в сплотени хармонични общества, значи трябва да забавим разрастването на наказателното право“.
Нилс Кристи не само вярваше в тези ценности. Той успя да увлече, убеди и направи свои съмишленици толкова много хора, че идеите му намират широка практическа реализация в целия Скандинавски регион. По информацията, предоставена от една от неговите бивши студентки и настоящ експерт в Норвежката служба по медиация – г-жа Карен Кристин Паус през 2015 г. към 22-те регионални служби по медиация са били разпределени 3 723 наказателни случая, 2 141 граждански и 1489, препратени от полицията и прокуратурата, тъй като не е имало достатъчно доказателства за наказателно производство. [4]
Книгата на Нилс Кристи е истинско вдъхновение. Поради лекия и достъпен стил на автора тя е увлекателно четиво не само за професионалисти, но и за хора от различни професии и възрасти, обединени от обща гражданска позиция и притежаващи критично мислене. Дори и да не бъдат възприети всички негови идеи и виждания, тя ни провокира да погледнем на нещата от друга позиция, предлага ни алтернативна гледна точка, която е твърде различна и предезвикателна, защото е в противовес с традиционните и общоприети схващания и догми. Затова е още по-ценна.
…….
* Нилс Кристи /Nils Christie на норв./ е криминолог със световна слава , член на Академията на науките на две държави – Норвегия и Швеция, член на редколегията на престижното международно списание Theoretical Criminology. В миналото той оглавява норвежкия институт по криминология и наказателно право при Университета в Осло и е бил Председател на Скандинавския Съвет по криминология.Бил е професор по криминология в престижния Юридически факултет на университета в Осло, Норвегия.
Той бе представител на т.н. „миротворческо направление“ в криминологията – противник на репресивната наказателна политика и съществуващата възмездителна пенитенциарна система, привърженик на широкото прилагане на наказания, несвързани с лишаването от свобода, както и на разширяване приложното поле на извънсъдебните мерки – на подхода, известен като „възстановително правосъдие“. Загива при нелеп инцидент докато кара велосипед на 27 май 2015 г.
[1] Тя е преведена на български език и издадена от издателство „Сиби“ през 2015 г.
[2] Предели на страданието, с.14.
[3] Книгата бе издадена от издателство „Сиби“ в прекрасния превод от английски на адвокат Иглика Василева и официално бе представена на 30 септември 2016 г.
[4] Г-жа Паус изнесе лекция в Софийския университет на 1 октомври 2016 г. за възстановителното правосъдие и диалога с наказателното правосъдие, на която посочи и някои статистически данни за ефективността на работата на тези служби.
