На 20 март Европейският съд по правата на човека обяви четири решения по български жалби, постановени от Комитет. Те са свързани с оплаквания, които Съдът вече е разглеждал и преди това. По всяко от тях той установи, че са допуснати нарушения на конкретни текстове от Европейската конвенция.
Две от тях са по повод лошите материални условия в Пазарджишкия и Бургаския затвори за периода преди 2017 г. (когато с измененията в ЗИНЗС бе предвидено компенсаторно вътрешноправно средство за защита) – Iliev v. Bulgaria (Application no. 63254/16) и Pogosyan–Ahenobarb v. Bulgaria(Application no. 65417/16)Съдът установява нарушения на чл. 3 по първото дело, тъй като българските съдилища отхвърлят предявения иск по ЗОДОВ на жалбоподателя, приемайки, че макар и да не е имал самостоятелен санитарен възел, жалбоподателят е бил извеждан три пъти на ден до тоалетна и не било доказано по несъмнен начин, че бил използвал кофа за своите нужди в килията. По втората жалба е установено нарушение поради твърде ниския размер на присъденото от националния съд обезщетение във връзка със същото оплакване.
Другите две решения са по повод нарушения на чл. 9 в светлината на чл. 11 – Bulgarian Orthodox Old Calendar Church and Others v. Bulgaria(Application no. 56751/13) и Independent Orthodox Church and Zahariev v. Bulgaria(Application no. 76620/14). Съдът установява нарушение на цитираните текстове поради отказа на българските съдилища да регистрират по Закона за вероизповеданията църквите-жалбоподателки с мотива, че наименованията им били идентични с тези на БПЦ, както и че вярванията им били същите като тези на БПЦ.
Съдът отбелязва, че изискването религиозната организация да има име, което да не създава объркване и съществено да я отличава от други подобни деноминации е резонно и по принцип може да се разглежда като оправдано ограничение на правото й да избира свободно името си. Но в случая имената на църквите-жалбоподателки са били достатъчно конкретни, за да се разграничат от БПЦ, а и няма индикации, че те са искали да се идентифицират с БПЦ. Другата – очевидно главна – причина, цитирана от българските съдилища да откажат да регистрацията, е, че няма разлика между техните вярвания и вярванията на БПЦ. Оценката обаче дали религиозните вярвания са идентични или не не е въпрос на държавните власти, а на самите религиозни общности. Нещо повече, такъв подход има за последици разрешаването на съществуването само на една институция за всяка религиозна деноминация и принуждаването на вярващите да се обърнат към тази институция, което е трудно съвместимо с ефективното упражняване на правата, гарантирани от чл. 9 и 11 от Конвенцията. Освен това държавата няма право да принуждава религиозните общности да се обединят под едно ръководство. Въз основа на изложените аргументи Съдът достига до извода, че отказът да бъдат регистрирани църквите – жалбоподателки не е бил „необходим в едно демократично общество“ и е довел до нарушаване на чл. 9 в светлината на чл. 11 от Конвенцията.