На 20 октомври Европейският съд по правата на човека постанови две решения срещу България, в които установи нарушения, констатирани в множество предходни дела.
Първото от тях – Mulini v. Bulgaria, е по повод неефективността на разследването във връзка с убийството на 23-годишен младеж, извършено през 1993 г., което приключва с оправдателни присъди и срещу двете обвиняеми лица. Европейският съд подчертава, че задължението да се проведе ефективно разследване е задължение не за резултат, а за средства: властите трябва да предприемат разумни мерки, с които разполагат, за да обезпечат доказателствата относно инцидента.
Що се отнася до обстоятелствата по конкретния случай, Съдът отбелязва, че въпреки че от разследващите органи са събрани множество доказателства по време на разследването, те не са успели да предприемат някои очевидни стъпки за осигуряване на допълнителни доказателства, които биха могли да идентифицират лицето, което е извършило убийството. Съдът подчертава, че за да се отговори на изискванията на член 2 от Конвенцията, всяко разследване трябва да бъде ефективно и адекватно, което означава, че то трябва да бъде в състояние да доведе до установяване на релевантните факти и идентифицирането на отговорните лица. Това изискване не е било изпълнено в настоящия случай, което е достатъчно, за заключи, че разследването по случая не е в съответствие с изискванията на член 2 от Конвенцията.
Освен това, Съдът отбелязва, че предварителното разследване по делото започва през 1993 г.,процесът с оправдаването на двамата подсъдими приключва през 2007 г., а извършителят на престъплението все още не е открит. Поради това Съдът счита, че българските власти не са изпълнили своето процедурно задължение по силата на член 2 от Конвенцията.
Съдът също така обръща внимание, че неотдавна е приел, че големият брой случаи, в които е констатирал нарушения на процесуалния аспект на членове 2 и 3 от Конвенцията, разкрива системен проблем с ефективността на разследванията в България. Въз основа на това той призова правителството, в сътрудничество с Комитета на министрите на Съвета на Европа да определят подходящи общи мерки за предотвратяване на бъдещи подобни нарушения.
Второто дело – Simeonovi c. Bulgarie, повдига въпроси, сдходни с тези, подробно анализирани в пилотното решение Harakchiev and Tolumov v. Bulgaria (Applications nos. 15018/11 and 61199/12).
Основният въпрос, който анализира Съдът в жалбата, е да установи дали материалните условия на задържане на жалбоподателя, в комбинация с особеностите на изтърпяване на наказанието му са надхвърлили онзи праг на суровост, който попада в обхвата на чл. 3. Вземайки предвид местата за лишаване от свобода, в които той е пребивавал (следствения арест в гр. Бургас и затворите в Бургас и София) и докладите на Комитета по изтезанията за условията в тях, Европейският съд констатира, че в течение на целия изследван период жалбоподателят е бил подложен на един изключително рестриктивен режим. Позовавайки се на своето решение Harakchiev et Toloumov (§§ 203-214), Съдът приема, че лошите условия на задържане на жалбоподателя, взети заедно с ограничителния режим на изпълнение на доживотната му присъда и продължителния период на лишаването му от свобода, са преминали отвъд онзи праг на страдание, присъщ на наказанието лишаване от свобода. Поради това Съдът приема, че в настоящия случай жалбоподателят е бил подложен на нечовешко и нехуманно ретиране, несъвместимо с чл. 3.
