В настоящата рубрика ще предоставям информация за решения по български жалби, които не са от моята практика. Целта ми е да информирам тези, които се интересуват от проблематиката за правата на човека, защото Министерството на правосъдието не качва на сайта си всички постановени решения (то не е и длъжно, особено когато става въпрос за повтарящи се нарушения). От друга страна, не всички имат време  да следят сайта на Европейския съд. Ето защо реших, че когато имам възможност, ще качвам по нещо в тази рубрика.

Решения на Европейския съд по дела срещу България

(резюмета, последна редакция – резюме на решението Мутишев и др. от 3 декември 2009-земеделска реституция)

Решения от 24 септември 2009 г.

1. AFFAIRE AGROMODEL OOD c. BULGARIE (Requête n^o 68334/01)

В своята жалба търговското дружество “Агромодел” ООД от гр. Русе повдига оплакване за това, че националните съдилища неоснователно са отказали да разгледат предявените искове за причинени вреди от страна на прокуратурата поради това, че дружеството не е внесло  дължимата държавна такса.

Изложението на фактите е представено в §§ 5-16

Към датата на събитията – май 1992 г. част от съдружниците в дружеството свикват общо събрание, на което вземат решение за  изключване на един от  съдружниците. Той обжалва това решение и през септември същата година Върховният съд го отменя поради допуснати нарушения в процедурата. Междувременно с постановление на прокуратурата имуществото на дружеството, включително и някои лични вещи на управителя, са предоставени на другите съдружници.

В следващите години дружеството опитва да съди прокуратурата за нанесените му имуществени вреди. През 1997 г. е предявен иск на основание чл. 2 от Закона за отговорността на държавата за вреди /ЗОДОВ/. С решение от  1999 г. на Русенския окръжен съд исковата претенция е отхвърлена поради това, че Законът за отговорността на държавата към онзи момент е намирал приложение само по отношение на физически лица. Това решение е оставено в сила от Апелативния съд и от ВКС. Касационната инстанция посочва, че дружеството-жалбоподател може да предяви иск за непозволено увреждане на основание Закона за задълженията и договорите.

През май 2000 г. дружеството предявява иск пред окръжния съд с идентичен предмет. На 7 юли с.г. съдът в закрито заседание констатира, че ЗОДОВ не намира приложение по отношение на юридическите лица и в случая приложимият закон е ЗЗД. Поради това страните не са освободени от заплащането на държавна такса (както е по ЗОДОВ). Съдът разпорежда дружеството да заплати държавна такса в размер на   302 000 лeва – 4 % от цената на иска за претендираното обезщетение за причинени вреди от  7 550 000 лева.Дружеството не обжалва разпореждането на съда, но не внася държавната такса и процедурата е прекратена.

През април  2004 г. за трети път е предявен иск срещу прокуратурата. На проведеното заседание през юни 2004 г. съдът приема, че приложимият закон е Законът за задълженията и договорите и разпорежда заплащането на държавна такса в размер на 354 000 лева –  4 %  от  8 850 000 BGN  – сумата, претендирана от дружеството като обезщетение за причинените вреди. Дружеството отново не внася определента му държавна такса и производството е прекратено.

Приложимото вътрешно право и съдебната практика на националния съд са изложени в §§ 17-29

Анализирани са в исторически аспект промените в  Закона за отговорността на държавата от приемането му през 1988 г. до 2008 г. Отбелязано е, че първоначално от него са имали право да се възползват само физическите лица. След  изменението му през  юли 2006 г.  се дава право и на   юридическите лица да предявяват искове за вреди по специлния ред, а не по общия – ЗЗД.  Със следващото изменение от май 2008 г. е намален размерът  на държавната такса, като е променен принципът за внасяне на пропорционална такса в края на процедурата върху отхвърлената част от иска. Вместо това е въведена проста такса от 25 лева, вносима в началото на производството.(§§ 17-21).

В §§ 22-29 е направен анализ на нормите на отменения и сега действащия Гражданско-процесуален кодекс в частта им за заплащане на държавните такси. Отбелязано е, че докато за физическите лица съдът има право при наличието на определени предпоставки  да ги освободи от заплащането на държавна такса, то за юридическите лица подобна законова възможност не е предвидена.

Оплакването на дружеството-жалбоподател се състои в това, че националните съдилища неправилно са отказали да разгледат неговия иск срещу прокуратурата поради това, че не е заплатило държавната такса.

Съдът приема, че по същество повдигнатото оплакване е за нарушаване на правото за достъп до съд, регламентирано в чл. 6.1. от Конвенцията.

Той достига до извода, че жалбата не е необоснована, отговаря на изискванията на чл. 35 и затова е допустима.

Анализът на основателността на жалбата е направен в §§ 34-48

Съдът отначало разглежда по принцип значимостта на правото на достъп до съд и припомня основните положения на това право, основавайки се на богатата си практика, след което, на нейна основа прави анализ на конкретния казус.

Той отбелязва, че по същество отказът да бъдат разгледани исковете на дружеството-жалбоподател се основава единствено на това, че последното не е заплатило държавната такса. Съдът заключава, че ограниченията, наложени върху достъпа до съд са чисто финансови. Това ограничение е лишило дружеството от възможността  пртенцията му да бъде разгледана от съд. Същевременно то е прекратило да упражнява своята търговска дейност след 1992 г. и не е разполагало с финансови средства. От друга страна, искът му е целял да получи обезщетение за причинените вреди от незаконното поведение на прокуратурата. Вярно е, че дружеството е могло да заплати и по-ниска държавна такса, ако бе определило по-ниска цена на иска си. Но Европейският съд заявява, че той не може да замести националните власти и да прецени основателността или шансовете за успешен иск от страна на дружеството жалбоподател. Същевременно той отбелязва, че действащото законодателство не предвижда никакъв таван за държавните такси, а освен това регламентацията в самия ГПК за размера от 4 % не дава възможност на съдилищата за никаква свобода на преценка. Поради това той достига до извода, че в българското законодателсктво липсва гъвкавост по отношение определянето на държавните такси. Той припомня своите изводи по други дела, че една обща забрана за освобождаване от заплащането на държавни такси за водене на съдебни дела  сама по себе си попада в приложното поле на чл. 6.1. от Конвенцията.  (Paykar Yev Haghtanak Ltd c. Arménie, n^o 21638/03, § 49, 20 décembre 2007 ;  mutatis mutandis, Clionov c. Moldova, n^o 13229/04, §§ 41 et 42, 9 octobre 2007).

В заключение Съдът достига до извода, че държавата не е изпълнила своето задължение да регламентира правото на достъп до съд по начин, съответстващ на изискванията на чл. 6.1. и е надвишила свободата си на преценка в тази област. ( mutatis mutandis, Iorga c. Roumanie, n^o 4227/02, § 51, 25 janvier 2007).

На дружеството-жалбоподател  е присъдено обезщетение за неимуществени вреди в размер на 6 000 евро.

2. AFFAIRE GEORGI YORDANOV c. BULGARIE (Requête n^o 21480/03)

В жалбата се повдига оплакване за нарушено право на личен живот поради подслушване на разговорите на жалбоподателя с неговия адвокат.

Изложението на фактите е представено в §§ 5-18

Жалбоподателят е задържан от органите на полицията през юли 2000 г. поради това, че е заподозрян в убийство на три млади момичета. Същия ден началникът на полицията във Варна прави искане до председателя на окръжния съд да му се разреши да използва специални разузнавателни средства . Разрешението е дадено на следващия ден. Тогава жалбоподателят се среща  с избран от него адвокат. Техният разговор е записан и  след това възпроизведен в протокол. От него се установяват обстоятелствата,  механизмът и мотивите за извършване на престъплението, както и усилията на жалбоподателя за осигуряване на алиби.

След  изполване на получената по този начин информация органите на  полицията и следствието предприемат редица действия и откриват редица веществени доказателства. На 14 юли 2000 г. на жалбоподателя е предявено обвинение за  извършено квалифицирано убийство. През ноември той е разпитан в присъствието на служебен адвокат, когато е информиран за извършеното подслушване на неговия разговор непосредствено след задържането му. През януари жалбоподателят и адвокатът му се запознават с материалите, събрани в хода на предварителното следствие. Там се съдържа и протоколът, на който е възпроизведен записаният разговор.

В започналото разглеждане на делото пред окръжния съд адвокатът прави искане съдът да приеме за установено, че записаният разговор е незаконен, тъй като подслушването е било извършено в нарушение на Конституцията. С присъда от май 2001 г.  жалбоподателят е признат за виновен в убийство   на основание чл. 116 от НК и е осъден на доживотен затвор. Що се отнася до протокола, съдът приема, че това доказателство следва да бъде изключено от доказателствения материал, тъй като подслушването е било извършено в нарушение на чл. 30, ал.4 и 5 от Конституцията и  чл.75, ал. 1 от НПК (от 1974 г.),  гарантиращи конфиденциалността на срещите между адвокат и обвиняем. Независимо от това, протоколът физически е оставен в кориците на делото.

Присъдата е обжалвана пред апелативния съд. С определение той отхвърля някои от исканията на жалбоподателя, включително и поисканата експертиза на касетите, съдържащи запис на разговора  му с адвоката поради това, че е изключил това доказателство от делото. Присъдата на окръжния съд е оставена в сила от апелативния съд, а след това и от ВКС.

Оплакването на жалбоподателя се състои в това, че извършеното подслушване на срещата с адвоката му  е довело до нарушаване на неговото право на личен живот, регламентирано в чл. 8 от Конвенцията.

Правителството поддържа тезата за недопустимост на жалбата, тъй като жалбоподателят бил изгубил качеството си на жертва поради обстоятелството, че националните съдилища били изключили протокола с възпроизведения  запис на разговора от доказателствения материал. 

В § 25 Съдът констатира, че действително българските съдилища са признали за незаконно извършеното подслушване, както и че изготвеният протокол не е допустимо доказателство. Въпреки всичко, той е останал физически в кориците на делото. Следователно, обикновеното решение да се декларира, че едно доказателство е недопустимо, не може да бъде възприето като обезщетение по смисъла на чл. 8 при липсата на каквато и да било възможност за репариране на понесените вреди. (в този смисъл, Rotaru c. Roumanie [GC], n^o 28341/95, § 36, CEDH 2000‑V, Khan c. Royaume‑Uni, n^o 35394/97, § 44, CEDH 2000‑V, Association pour l’intégration européenne et les droits de l’homme et Ekimdjiev c. Bulgarie, n^o 62540/00, §§ 102 et 103, 28 juin 2007). Поради изложеното Съдът достига до извода, че жалбоподателят не е изгубил качеството си на жертва и жалбата не е недопустима.

В §§ 27-34 е направен анализ на становищата на страните и е дадено заключението на Съда относно основателността на жалбата. Съдът отбелязва, че извършеното от полицията подслушване безусловно представлява нарушаване на правото на жалбоподателя  по чл. 8 § 1 от Конвенцията. Остава да се установи дали тази намеса е оправдана от гледна точка на § 2 и по-специално – дали е била „предвидена от закона” и „необходима в едно демократично общество” във връзка с постигането на някои от изброените в цитирания параграф цели. Съдът отбелязва, че подслушването на срещата между жалбоподателя и адвоката му е било извършено в нарушение на множество норми на вътрешното право, които забраняват такова подслушване. Дори и ако се допусне, че тази забрана не е толкова категорична и абсолютна, Съдът отбелязва, че незаконността на тази мярка за тайно наблюдение е била констатирана от националните юрисдикции. Ето защо той приема, че намесата в правото на личен живот на жалбоподателя не е била в съответствие с приложимото българско законодателство.

Съдът констатира липсата на контрол от един независим орган по отношение използването на специалните разузнавателни средства, липсата на точни правила относно заличаването и унищожаването на  получената по този начин информация, както и невъзможността за заинтересованите да получат каквото и да било обезщетение в случай на незаконна намеса. (Association pour l’intégration européenne et les droits de l’homme et Ekimdjiev, précité, §§ 84 à 93).

В § 34 Съдът отбелязва, че той е констатирал подобно нарушение от страна на властите и в цитираното по-горе друго българско решение и макар че в настоящия случай по същество е имало един контрол  ad hoc, той (по негово мнение) не отговаря на изискванията на чл. 8. Основният му аргумент произтича от обстоятелството, че протоколът от записания разговор, макар и да е признато, че е съставен незаконно(както и самото подслушване),  но  неговото съдържание е станало известно на голям брой хора. Въпреки че впоследствие  е била констатирана тяхната незаконност, физически те са продължили да присъстват в кориците на делото. Затова и процедурните гаранции за реалното упражняване на правото, гарантирано от чл. 8 от Конвенцията, не са били ефикасни. Като взема предвид своите заключения по делото Association pour l‘intégration européenne et les droits de l‘homme et Ekimdjiev, съдът приема, че и в настоящия случай намесата не е била предвидена от закона (Kirov c. Bulgarie, n^o 5182/02, §§ 44‑46, 22 mai 2008). Съдът не намира за необходимо при това положение да изследва дали тя е била „необходима в едно демократично общество”. (Rotaru, précité, § 62, Association pour l’intégration européenne et les droits de l’homme et Ekimdjiev, précité, § 71).

Съдът присъжда обезщетение за неимуществени вреди на жалбоподателя вразмер на 1000 евро.

Решения от 1 октомври 2009

1. CASE OF ANTONOVI v. BULGARIA (Application no. 20827/02)

В жалбата е повдигнато оплакване за лишаване от право на собственост без адекватно обезщетение в разумен срок

Изложението на фактите е представено в §§ 4-16

През май 1988 г. със заповед на кмета на града къщата на жалбоподателите е отчуждена на основание  ЗТСУ поради  това, че съгласно общия устройствен план на гр. Попово, мястото  било предназначено за жилищно строителство.Със същата заповед е определено, че съпрузите ще бъдат обезщетени с двустайно жилище от 73 кв.м. в жилищна сграда, която общината възнамерявала да построи. Било предвидено строителството да започне през 1994 г. През 1991 г. къщата била съборена.

Първоначално жалбоподателите живяли в жилището на сина си, а впоследствие – през 1996 г., се преместили в общинско жилище под наем. На неопределена дата през 2000 г. те предявили иск срещу общината за незаконното неизпълнение на задължението й да построи и им предаде жилище. Същевременно изпратили жалби и до Председателя на Парламента и Президента. В окончателното си решение от 2003 г. съдилищата им присъдили обезщетение за неимуществени вреди в размер на 6 750 лева. Обезщетението покривало периода 1999-2000 г. С друго решение от август 2005 г. искът на жалбоподателите за имуществени вреди (пропуснати ползи от неполучени наеми) бил отхвърлен като неоснователен.

През януари 2006 г. жалбоподателите приели предложението на общината да ги обезщети с апартамент в дуга жилищна сграда, който обаче бил с по-малка площ – 64 кв.м. През септември 2007 г. жалбоподателите предявили иск срещу общината за сумата от 7 940 лева – разликата между стойността на първоначално определеното им като обезщетение жилище и реално полученото.Делото все още не е приключило.

Анализът относно допустимостта и основателността на оплакването на жалбоподателите, че са били лишени от обезщетение дълго време след като е било отчуждено собственото им жилище е направен в §§ 18-31.

Съдът изтъква, че настоящият случай е подобен на делата по жалбите на   Kirilova and Others v. Bulgaria, nos. 42908/98, 44038/98, 44816/98 and 7319/02, §§ 72-83, от 9 юни 2005 и Lazarov v. Bulgaria, no. 21352/02, § 19, от  22 май 2008.

Той анализира и в настоящия случай дали е спазена пропорционалността между генералния интерес на общността и индивидуалните права на личността. В тази връзка Съдът изтъква необходимостта да установи дали е имало основание за продължителното бездействие на властите, било ли е то непропорционално и превърнало ли се е  в   прекомерно бреме за жалбоподателите.В  Kirilova and Others и в Lazarov Съдът намира, че справедливият баланс, включен като изискване в чл. 1 от Протокол 1, не е бил спазен поради твърде дългия период, в който властите не са предоставили апартаменти, проявили са пасивно поведение и така са поставили жалбоподателите в ситуация на несигурност. Поради тази причина те са понесли изключително и непосилно бреме (виж Kirilova and Others, § 123, и  Lazarov,  § 32). Доколкото настоящият случай е идентичен, Съдът не вижда причини да достигне до друг извод. В частност, той не намира, че предоставянето на апартамент след повече от 16 години и частичното обезщетение за периода до 2000 г. могат да бъдат приети за достатъчни и в състояние да възстановят справедливия баланс, съгласно чл. 1 от Протокол 1. (§ 30)

Поради това Съдът заключава че е налице нарушение на чл. 1 от Протокол 1 и присъжда на жалбоподателите обезщетение за неимуществени вреди в размер на 6 000 евро.

2. CASE OF DONKA STEFANOVA v. BULGARIA (Application no. 19256/03)

В жалбата е повдигнато оплакване за прекомерната продължителност на гражданско производство за непозволено увреждане, макар че то е било предхождано от друго – наказателно, в което по същество фактите са били установени.

Изложението на фактите е представено в §§ 4-10

През юли 1996 г. жалбоподателката е блъсната от моторист, който й причинява средни телесни повреди, изразяващи се в редица счупвания на крайници. Тя е закарана в болица, подложена на операции и лечение. През 1997 г. наказателното производство срещу извършителя на произшествието е приключено с налагането на административно наказателна отговорност (вероятно е приложен чл. 78а НК). Същата година жалбоподателката предявява иск срещу извършителя и застраховнателната компания  за причинени имуществени вреди в размер на 500 000 неденоминирани лева и за неимуществени вреди в размер на 2 млн лева.

Първоинстанционният съд постановява решението си през април 1999 г. и уважава исковете съответно за 754 000 и 266 000 лв. Искът срещу застрахователната компания е отхвърлен поради това, че липсвал валидно сключен застрахователен договор. Решението е обжалвано, но до октомври делото не е изпратено на по-горната инстанция. След жалба за бавност на СГС е разпоредено да изпрати делото на апелативния съд, който постановява решение на 11 юли 2001 г. С него частично е уважен искът за неимуществени вреди, като е увеличен размерът му на 350 лева. Решението е обжалвано пред ВКС, но междувременно ГПК е изменен и с него е въведено ограничение за обжалване на съдебни актове при материален интерес под 5 000 лева.Производството е прекратено на 25 ноември 2002 г.

През 2006 г. жалбоподателката умира, но нейните дъщери изразяват желание да продължат процедурата пред Съда в Страсбург и той  допуска конституирането им в процедурата.

Анализът на основателността на оплакването за прекомерната продължителност на протеклия гражданскти процес е направен в §§ 14-21. [1]

Съдът анализира настоящия случай в светлината на своите решения по други сходни български дела, а именно – Rachevi v. Bulgaria, no. 47877/99, § 73, 23 септември 2004). Той приема, че релевантният период в настоящия случай, който следва да бъде взет предвид, е от 4 юни 1997 до 9 декември 2002 г. и  анализира утвърдените от него критерии относно това –  кога приема, че е налице нарушение на принципа на разумния срок. Според съда, делото не е представлявало особена сложност, защото отговорността на моториста е била установена от наказателния съд.  Единственото обстоятелство, което е следвало да бъде доказано в гражданския процес, е било това: дали  на жалбоподателката са били причинени неимуществени вреди и колко е страдала тя и дали ответникът и причинител на вредите е бил застрахован или не. Съдът достига до извода, че жалбоподателката няма вина за прекомерно продължилия процес. В настоящия случай причината е във властите, които не са успели да призоват ответника по иска в продължение на пет съдебни заседания, а отделно от това жалбата срещу първоинсатнционното решение не е могла да бъде разгледана в продължение на повече от 1 година и три месеца. Като се вземат предвид тежките последици за самата жалбоподателка, които са били в резултат на причинените й увреждания, Съдът заключава, че тази продължителност на съдебния процес не е оправдана. Поради това е установено нарушение на чл. 6.1. относно прекомерната продължителност на гражданското производство.

На наследничките на жалбоподателката е присъдено обезщетение в размер общо на 512 евро и още 400 – за разноски.

 

3. AFFAIRE STANCHEV c. BULGARIE (Requête n^o 8682/02) решение от 1 октомври 2009

В жалбата е повдигнато оплакване, че жалбоподателят е бил лишен от правото неговото наказателно дело да бъде разгледано от две инстанции.

Изложението на фактите е направено в §§ 6-24

По сигнал на майката на жалбоподателя  за извършени самоуправни действия – смяна на патрона на бравата на съсобствен недвижим имот, двама полицаи се отзовали на място. Те поканили жалбоподателя да ги придружи до близкото управление на МВР. Жалбоподателят отказал да се подчини и им забранил да влизат в недвижимия имот. Последвало задържането му, като твърденията на страните се разминават и са противоречиви. Според жалбоподателя, той е поискал от полицаите да му покажат заповед за арест. Вместо отговор те се нахвърлили върху него и го удряли с юмруци по ръцете и краката и му блъснали главата в стената. Въпреки съпротивата му, жалбоподателят е бил принудително закаран в полицията.

Според Правителството, жалбоподателят се е съпротивлявал в момента на задържането му, поради което полицаите са употребили сила.От съставения протокол се установява, че при пристигането им на место жалбоподателят е започнал да ги обижда, а те са го поканили да ги последва в управлението, но той отказал. Същия ден срещу жалбоподателя е било образувано производство за дребно хулиганство пред районния съд, който  признал жалбоподателя за виновен за дребно хулиганство и го осъдил на 5 дни лишаване от свобода. Решението не подлежало да обжалване, съгласно УБДХ.

Адвокатът на жалбоподателя депозирал жалба пред окръжния съд, изтъквайки, че правото на неговия клиент на жалба произтича от разпоредбите на чл. 5 § 4 на Конвенцията и от Протокол 7, както и от чл. 120, ал. 2 от Конституцията. Окръжният съд с определение оставил жалбата без разглеждане като недопустима, позовавайки се на чл. 7 от УБДХ.Съдът изтъкнал, че  жалбоподателят би могъл да поиска преразглеждането на случая, ако са налице някои от предпоставките на закона.[1]

Анализът на допустимостта и основателността на оплакването за наличие на нарушение на чл. 2 от Протокол 7[2] е направен в §§ 40-47

Съдът обръща внимание, че в съответните относими тестове на обяснителния доклад към Протокол 7 е посочено, че чл. 2 на протокол 7 дава право на всяко лице, признато за виновно  от съд за извършено престъпление,   да обжалва обявяването си за виновно или осъждането си, като не е задължително непременно тази институция да е оправомощена да разгледа едновременно и двата въпроса (относно виновността и относно осъждането).  Той анализира приложимостта на цитирания текст в настоящия случай, при който жалбоподателят се е оплакал от невъзможността да подаде жалба срещу осъждането си на 5 дни лишаване от свобода.  Той припомня, че понятието “престъпление”  в § 1 на чл. 2 от Протокол 7 съответства на понятието “наказателно обвинение” на чл. 6 § 1 на Конвенцията. (Gourepka c. Ukraine, n^o 61406/00, § 55, 6 sсептември 2005 и Zaicevs c. Lettonie, n^o 65022/01, § 53, CEDH 2007 ).Съгласно постоянната практика на Съда, приложимостта на чл. 6 в наказателния му аспект трябва да се преценява на базата на три критерия:  a) квалификация на престъплението, съгласно внътрешното право , b) естество на престъплението и c) степен на тежест на санкцията, която е приложима по отношение на засегнатото лице ( Ezeh et Connors c. Royaume-Uni [GC], n^os 39665/98 et 40086/98, § 82, CEDH 2003-X). За да бъде приложим чл. 6.1., е достатъчно конкретното правонарушение  по своя характер да е наказателно или да излага заинтересованото лице на риска да получи наказание, което по своето естество и степен на тежест влиза в полето на наказателната материя. В случая Съдът достига до извода, че дребното хулиганство е било квалифицирано като административно нарушение по българското право, но то се е отнасяло до всички граждани и предвидените санкции са били глоба или лишаване от свобода до 15 дни. Вземайки предвид общата тежест на нарушението, както и естеството и степента на строгост на максималната санкция, предвидена в националното законодателство, Съдът приема, че жалбоподателят е бил обект на “наказателно обвинение” по смисъла на чл. 6.1. от Конвенцията  (Zaicevs c. Lettonie, n^o 65022/01, §§ 31 à 36, CEDH 2007-… (извадки), Kamburov c. Bulgarie (n^o 2), n^o 31001/02, § 23, 23 април 2009)и достига до извода, че чл. 2 на Протокол 7 е приложим в настоящия случай.

Затова той пристъпва към анализ на наличието на предпоставките на § 2 на чл. 2, за да установи дали са налице изключенията, при наличието на които отпада изискването за обжалване пред по-горен съд. Тук той се основава на обяснителния доклад към Протокол 7 и   посочва, че за да се констатира дали  съответното престъпление е незначително или не, един от важните критерии е дали предвиденото наказание е свързано с лишаване от свобода или не. Тъй като Указът от 1963 г. предвижда като наказание лишаване от свобода до 15 дни и жалбоподателят е бил осъден окончателно без право на обжалване на лишаване от свобода за пет дни, съдът достига до извода че подобно нарушение не може да бъде считано за незначително по смисъла на § 2 на анализирания текст . Съдът е убеден, че нарушение, за което законът предвижда наказание лишаване от свобода като основен вид санкция, не може да бъде квалифицирано като “незначително” по смисъла на § 2 на този член. (Zaicevs, цит. по-горе, § 55, Kamburov, цитиран по-горе, § 26).Жалбоподателят е трябвало да има възможността да обжалва решението на районния съд и жалбата му да бъде разгледана от по-висша инстанция.

Съдът приема, че е налице нарушение на чл. 2 на Проткол № 7 и присъжда на жалбоподателя обезщетение за морални вреди.

 

4. AFFAIRE TSONYO TSONEV c. BULGARIE (Requête n^o 33726/03) решение от 1 октомври 2009

В жалбата са повдигнати оплаквания за незаконен контрол върху кореспонденцията на един задържан.

Изложението на фактите е представено в §§ 6-15

През 2003 г. той депозира жалба до ГД “Изпълнение на наказанията” за това, че неговата кореспонденция – както получаваните, така и изпращаните писма до различни администрации, близки роднини и адвокатите му е подлагана на систематичен контрол. Напразно той прави искания и до Главния прокурор да сезира Конституционния съд, който да констатира противоконституционността на разпоредбите на ЗИН, разрешаващи на влбастите контрол върху кореспонденцията на задържаните. След поредна жалба за нарушаване правото му на кореспонденция прокурорът констатира в постановление от 3 ноември 2004 г., че някои писма на жалбоподателя не са били изпращани и така е нарушено правото му на кореспонденция. Но същевременно е отбелязано, че не можело да се установи кой точно е нарушителят и да се започне наказателно преследване с оглед големия период от време, който е изтекъл и липсата на входящи и изходящи пощенски регистри. В този смисъл той прави препоръка и до началника на затвора.

Анализът на допустимостта и основателността на оплакването по за нарушение на чл. 8 от Конвенцията е направен в §§ 25-43

Съдът отбелязва, че съгласно приложимото вътрешно право е било предвидено да се осъществява конкрол върху кореспонденцията на задържаните и лишените от свобода. Освен това, жалбоподателят е получавал няколко пъти писмата си разпечатани, както и че самите власти са признали наличието на такъв контрол.При това той е бил систематичен, без ограничения на сроковете, бе изисквания да бъде мотивиран с оглед необходимостта във всеки отделен случай, нито контролиран от независим орган. Ето защо съдът намира, че е имало намеса в правото на жалбоподателя  на неприкосновена кореспонденция , която не е оправдана с важни обществени потребности и заключава, че е налице нарушение на чл. 8

Решения, постановени на 22 октомври 2009 г.

Европейският съд по правата на човека  се е произнесъл по 7 жалби – 6, свързани с оплаквания по наказателни дела и по една в сферата на гражданското съдопроизводство

 

1. Mondeshki c. Bulgarie (requête n^o 36801/03)

2. Stoyan Dimitrov c. Bulgarie (n^o 36275/02)

Жалбоподателите по горните две дела са осъдени на лишаване от свобода за извършени от тях престъпления от общ характер. Те повдигат оплаквания по няколко текста на Конвенцията, а именно: по чл. 3, чл. 5.3. и 5.4., както и по чл. 8. Съдът приема, че е било нарушено по отношение на двамата правото им  да обжалват наложената  мярка за неотклонение „задържане под стража в кратък срок” (чл. 5.4.) и правото им на личен живот и неприкосновеност на кореспонденцията (чл. 8), тъй като техните писма, включително и до Европейския съд, са били контролирани и преглеждани. Наред с това Съдът намира, че по отношение на г-н Димитров са били допуснати нарушения и поради прекомерната продължителност на задържането му под стража (нарушение на чл. 5.3), както и на чл. 3 (забрана за унизително и нечовешко третиране)  по повод лошите условия на живот по време на предварителното задържане под стража.

На двамата жалбоподатели са присъдени обезщетения за морални вреди  – на г-н Мондешки в размер на 3 000 евро, а на г-н Димитров – 5 500 евро.

3. Özver c. Bulgarie ((requête n^o 22774/03)

Жалбоподателят е бил обвинен за престъпление, свързано с разпространение на наркотици и му е била определена мярка за неотклонение „задържане под стража” през 2001 г., след което е бил осъден на лищаване от свобода. Той е повдигнал оплакване във връзка с прекомерната продължителност на  задържането му под стража. Съдът е установил, че оплаването е допустимо и основателно. Доколкото не е било направено искане за присъждане на обезщетение, Съдът не е определил такова.

4. Raykov c. Bulgarie (n^o 35185/03)

Жалбоподателят е бил осъден през 2001 г. за взломна кражба, извършена при условията на опасен рецидив. Той е повдигнал оплакване, че е било нарушено правото му на справедлив процес, тъй като е бил лишен от адвокатска защита, какавато и поискал и е имал право на служебен адвокат. Съдът е намерил, че е било допуснато нарушение на чл. 6 § 3 с).

На г-н Райков е присъдено обезщетение за неимуществени вреди в размер на  1 500 евро.

5. Yankov c. Bulgarie (n^os 27207/04)

6. Manchev c. Bulgarie ( 15614/05)

Срещу жалбоподателите е било образувано наказателно производство по обвинение за извършена кражба – съответно през 1993 и 1995 г. Те са повдигнали оплакване за нарушаване правото им на справедлив процес в разумен срок. Съдът е приел, че жалбата им е основателна.

Присъдени са им обезщетения в размер съответно 3 000 евро на първия и      2 000 – на втория жалбоподател, както и разноски.

7. AFFAIRE TZVYATKOV c. BULGARIE (n^o 2380/03)

В жалбата е повдигнато оплакване за нарушаване на правото на справедлив процес в разумен срок в гражданско производство, свързано с процедура по обявяване в несъстоятелност.

Изложението на фактите е представено в §§ 4-18

Анализът на основателността на жалбата е направен в §§ 27-33

Съдът приема, че периодът, който следва да се преценява, е с продължителност от 6 години, 3 месеца и 15 дни. Правителството е оспорило оплакването, като е изтъкнало, че жалбоподателят не е изчерпил всички налични вътрешноправни средства за защита, защото не се е възползвал от предвидената в ГПК възможност да депозира жалба за бавност. Съдът не е приел това възражение, тъй като е констатирал, че  делото двукратно е било в касационната инстанция, като ВКС е отменял съдебните актове на по-долните по степен съдилища поради неправилното тълкуване и прилагане на търговския закон. Поради това той достига до извода, че правото на справедлив процес в разумен срок е било нарушено.

Жалбоподателят повдига и още едно оплакване по чл. 6.1., излагайки твърдения , че било  нарушено правото му на справедливо гледане на неговото дело, тъй като при първоначалното гледане на делото не е бил конституиран като страна, не е имал право на адвокат, неговите твърдения и доводи не са били правилно отразени в протокола на съда и той не е имал право да го оспори.Съдът отбелязва, че оплакванията относно съдържанието на съдебните протоколи не са конкретизирани и доказани. Наред с това той напомня своята практика, че равнопоставеността в процеса следва да се преценява като се вземе предвид процедурата в цялост. Една по-горна или висша съдебна инстанция може в някои случаи да заличи първоначалното нарушение на някоя от клаузите на Конвенцията (в този смисъл Le Compte, Van Leuven et De Meyere c. Belgique, 23 юни 1981, § 60, série A n^o 43, както и De Cubber c. Belgique, 26 oктомври 1984, § 3, série A n^o 86). Още повече, че жалбоподателят е спечелил в  крайна сметка делото. Затова Съдът намира, че това оплакване е необосновано и следва да бъде отхвърлено на основание чл. 35, §§ 3 и 4 от Конвенцията.

Съдът присъжда на жалбоподателя обезщетение за неимуществени вреди в размер на 1 200 евро.

Решения от 1 ноември 2009

CASE OF KOLEVI v. BULGARIA (Application no. 1108/02

Изложението на фактите е направено в §§6-116

Николай Колев е бил прокурор  във Върховната касационна прокуратура.

В основата на събитията е конфликтът между него и тогавашния главен прокурор Никола Филчев. Висшият магистрат   критикува авторитарния стил на управление на Филчев и незаконните му методи на работа. Колев заявява публично, че главният прокурор страда от психично разстройство, постоянно се страхува от заговори и нарежда повдигането  на изфабрикувани обвинения срещу неудобни нему служители. В резултат на този конфликт Колев е принудително пенсиониран и са образувани няколко наказателни дела срещу него и семейството му, които впоследствие са прекратени, а Колев –  възстановен на работа във Върховната административна прокуратура.

През май 2001 г. Колев пише на тогавашния министър на вътрешните работи и на Висшия съдебен съвет (ВСС), а наред с това дава интервюта в медиите, че разполага с информация за планирана акция срещу него по нареждане на главния прокурор, в която ще му бъдат подхвърлени наркотици. На 20 юни 2001 г. Колев е арестуван. Според официалните документи, при ареста от него са иззети хероин, кокаин и оръжие. Следват две последователни задържания за 72 часа, наредени от двама различни прокурори на две различни правни основания. На 28 юни 2001 г. адвокатът на Колев се оплаква до ВСС, че е заплашван от висш прокурор с  наказателно преследване, ако продължава да защитава Колев. През 2002 г. наказателното производство срещу Колев е прекратено като недопустимо, тъй като тогава той се е ползвал с конституционен имунитет, който не е бил предварително снет.

През декември 2002 г., след като изслушва множество показания на прокурори, следователи и политици, свидетелстващи за незаконните методи на работа на Филчев, ВСС взима решение да поиска оставката на главния прокурор. Филчев обаче отказва. По това време разпоредбите на Конституцията предвиждат много ограничени основания за предсрочно прекратяване на мандата на главния прокурор . Така решението на ВСС остава без последствия.

След тези събития Колев неколкократно открито заявява опасенията си, включително пред държавни институции, че има сериозни подозрения, че може да бъде ликвидиран като резултат от кампанията, водена от Филчев срещу него. На 29 декември 2002 г. той е застрелян пред дома си. В хода на разследването са представени подробни показания на свидетели, сред които на бившия депутат Едвин Сугарев, на съпругата на Колев – също висш прокурор, на журналисти, синдикални лидери и други. Тези лица свидетелстват за наличие на данни относно това, че главният прокурор стои зад убийството. Съпругата на Колев настоява разследването да бъде проведено от лица, независими по отношение на главния прокурор, предвид йерархичната структура на прокуратурата, позволяваща пълен контрол от страна на главния прокурор, както и атмосферата на страх, властваща по това време сред прокурорите и следователите.

По делото са назначени петима следователи от Националната следствена служба и Софийската следствена служба. Въпреки първоначалната активност по разследване на убийството, впоследствие делото е спирано на няколко пъти поради невъзможност да се открие извършителят. Последно делото е спряно през септември 2008 г. и по-нататъшно развитие по него няма.

Приложимото вътрешно право, както и въпросите относно структурата на прокуратурата, снемането на прокурорския имунитет, правомощията на Висшия съдебен съвет и пр. са анализирани в §§117-137.

Сравнителният анализ на законодателството и практиката в други европейски страни по повод   разследвание на престъпления от висши магистрати е направен  в §§ 138-152

Първоначалните оплаквания са повдигнати от самия магистрат още приживе, когато е депозирана жалбата му – на 17 декември 2001 г. Те са свързани с нарушения във връзка със задържането на Колев през юни 2001 г. (задържането е било незаконно заради незачитане на имунитета му, той не е бил незабавно изправен пред съдия, жалбите му не са били бързо разгледани и самото задържане е с прекомерна продължителност).

Съдът, позовавайки се на своята постоянна практика, намира, че по отношение на Николай Колев са допуснати нарушение на чл. 5.3.(§§155-165), 5.1.(§§ 166-182)  и 5.4.(183-184) от Европейската конвенция за правата на човека.

Основното оплакване в настоящата жалба е направено на по-късен етап, след убийството на магистрата. То е на основание чл. 2 от Конвенцията и е поддържано от наследниците на първоначалния жалбоподател – неговата съпруга и двете му деца. Те повдигат оплакване за липсата на независимо и ефективно разследване на неговата смърт. Аргументите на страните и становището на Съда са изложени в §§ 187-207 от решението.

Съдът в Страсбург подчертава, че едно разследване трябва да се основава на обективно изследване на всички съществени елементи по делото, както и че то трябва да бъде независимо. В конкретния случай обаче, макар разследващите органи да са разполагали с множество свидетелски показания, че главният прокурор и други висши служители са били вероятно замесени в убийството на Колев, следствието не е направило нищо, за да изследва тези твърдения. Никой от посочените високопоставени магистрати и служители не е бил разпитан по делото. Нито са били изследвани останалите твърдения за незаконни действия срещу Колев, предприети по нареждане на главния прокурор.

Критикувайки начина, по който убийството е разследвано, Съдът ясно очертава в този контекст структурните проблеми, които възпрепятстват осигуряването на обективно и ефективно разследване на такъв тип дела. Той набляга на факта, че силно йерархизираната структура на прокуратурата и пълният контрол на главния прокурор върху разследването правят невъзможно гарантирането на независимо разследване на престъпления, по които заподозрени са самият главен прокурор или висши прокурори. Това, в комбинация с пренебрегването на множеството твърдения по конкретното дело за участие на Филчев и негови приближени в убийството на Колев, е  превърнало разследването в необективно и неефективно.

Европейският съд заключава, че такова разследване не може да бъде ефективно.

Същевременно Съдът подчертава, че дори и след конституционните промени от 2003 г. и 2007 г. на практика главният прокурор остава недосегаем. Самото българско правителство признава в представено по делото становище на заместник-главния прокурор В. Първанов, че и до сега е практически невъзможно да се повдигнат обвинения срещу главния прокурор. Поради йерархичната подчиненост в прокуратурата няма длъжностно лице, което да издаде постановление за образуване на разследване срещу главния обвинител, а дори и да бъде издадено такова, главният прокурор може да го отмени. Съдът критикува съществуващата институционална структура в България, при която единствено прокурорите могат да предявяват обвинения, а главният прокурор упражнява пълен контрол върху всяко решение, издадено от прокурор или следовател. Едновременно с това, въпреки че главният прокурор може да бъде отстранен от длъжност с решение на ВСС, някои от членовете на Съвета са подчинени нему лица. Съдът напомня, че тази ситуация е била неведнъж обект на критика в България, тъй като тя не осигурява достатъчна възможност за търсене на отговорност.

При тези условия Съдът отчита, че е било практически невъзможно провеждането на независимо разследване срещу Филчев по времето, когато той е бил главен прокурор, дори и след конституционните промени, позволяващи на теория разследване срещу него. Заедно с това правителството не е показало да са били предприети разследвания дори само на някои от многобройните публично изнесени твърдения за незаконни негови действия и такива на негови приближени. Дори и след изтичане на мандата на Филчев производството по разследването на убийството не е претъпяло съществено развитие. Всичко това сочи на липса на достатъчно гаранции по българското право за независимо разследване на престъпления, по които заподозрени лица са главния прокурор и други висши прокурори.

Съдът присъжда обезщетение за неимуществени вреди на тримата жалбоподатели в размер на 30 000 евро.

Решения от 5 ноември 2009

CASE OF SPAS TODOROV v. BULGARIA (Application no. 38299/05)

Изложението на фактите е направено в §§ 4-28.

Жалбоподателят е обвинен в извършването на въоръжен грабеж, придружен с изнасилване на две момичета на 13 и 16 години,  в съучастие с още две лица. Той е задържан на 12.11.1997 г. Досъдебното производство приключва през 1998 г. и обвинителният акт е внесен в съда през юли с.г. В продължение на 2 години са проведени 10-11 съдебни заседания, половината от които са отложени – от тях 3 заседания поради отсъствието на един съдебен заседател и едно – поради отсъствието на съдията. С присъда от 26 септември 2000 г. жалбоподателят е осъден на 6 години лишаване от свобода. Присъдата е обжалвана. С решение от 28 март 2001 г. Окръжният съд я отменя поради процесуални нарушения. Той намира, че  промяната на мярката за неотклонение в хода на съдебното производство пред първата инстанция е била извършена без присъствието на съдебни заседатели и поради това било допуснато нарушение на чл.257 НПК. Съдът се позовава на постоянната практика на ВКС, че тъй като това е процесуално действие, то трябва  да се извършва от един и същ състав на съда, който е започнал на разглеждането на наказателното дело. Решението за промяна на мярката трябва да бъде взето от съда въз основа на внимателна оценка на поведението на обвиняемия по време на съдебнияп процес .Но в конкретния случай един от съдебните заседатели отсътвал и така той не е могъл да възприеме всичко, казано от свидетелите, за да прецени правилно ли е променена мярката за неотклонение.

Производството пред първата инстанция започва отново през юли 2001 г. и продължава до 24 март 2001 г., като междувременно няколко съдебни заседания се отлагат поради неявяване на подсъдими, свидетели, адвокати. С решение от 24 март 2001 г. присъдата на първоинстанцияонния съд е оставена в сила. Тя е обжалвана пред ВКС. С решение от  9 май 2005 г. жалбата е оставена без уважение.

Първото оплакване на жалблоподателя е по чл. 6.1. от Конвенцията във връзка с нарушаване правото му неговото дело да бъде разгледано в „разумен срок”(§§32-47)

Съдът припомня, че  разумността на продължителността на производството трябва да се оценява в светлината на обстоятелствата по случая и във връзка с, по-специално сложността на делото и поведението на жалбоподателя и съответните власти (виж, наред с много други,  Pelissier и Саси срещу Франция [GC], №. 25444/94, § 67, ECHR1999-II)  Той изтъква, че често е установявал нарушения на член 6, § 1 от Конвенцията в случаи, пораждащи проблеми, подобни на този и по други български дела (например, Валентин Иванов срещу България, №. 76942/01, 26 март 2009 г. и   Налбантова срещуБългария, №. 38106/02, от 27 септември 2007 г.).
Съдът отбелязва, че всъщност окръжният съд не е открил никакви други нарушения в постановената присъда на районния съд. Единственото му основание да я отмени е било свързано с  това, че мярката за неотклонение е била изменена не от състава, участвал в съдебното дирене и то защото тълкуванието на ВКС е , че подобно нарушение се  приема за съществено.За  Съда подобен формалистичен подход приписва автоматично последици за някои видове нарушения на процедурата без оглед на техния ефект върху производството. Той припомня, че и по други дела е констатирал

прекалено забавяне на наказателното производство, предизвикано от ненужното препращане на случаи на прекомерно формални причини (вж. Китов срещу България, не. 37104/97, § 73 на 3 април 2003 , Василев срещу България, не. 59913/00, § 93, 2 февруари 2006 г., Kalpachka срещу България, не. 49163/99, § 73, 2 ноември 2006 г. и Каров срещу България, не. 45964/99, § § 62 и 63, 16 ноември 2006 г.).(§44)

Конкретния случай е още един пример за този неоправдан подход на българските съдилища. Отчитайки, че по делото на жалбоподателя и други забавяния са били по вина на властите, Европейският съд намира, че е било допуснато нарушение на чл. 6.1.

Второто оплакване е за нарушение на чл. 13 във връзка с чл. 6 (§§48-51)

Съдът подчертава, че член 13 от Конвенцията гарантира наличието на национално ниво на средство за разглеждане по същество на едно „защитимо оплакване“ по силата на Конвенцията и задължението на държавата да предостави подходящо обезщетение (вж. Кудла с / у Полша [GC], №. 30210 / 96, § 157, ECHR 2000-XI). В конкретния случай, Съдът приема, че жалбоподателят е имал защитимо твърдение за нарушение на член 6, § 1. Средствата за правна защита национално равнище при поввдигане на оплакване относно продължителността на производството са „ефективни“, по смисъла на член 13, ако те предотвратяват твърдяното нарушение или неговото продължаване, или  предоставят адекватна защита за всяко нарушение, ако вече се е получило (вж. Кудла срещу Полша цитирани по-горе,§ 158).
Съдът отбелязва, че в подобни дела срещу България е установено, че по това време   по българското право такива средства не са съществували (вж. Валентин Иванов срещу България, цитирано по-горе, § § 34-37, Османов и Юсеинов срещу България, бр. 54178/00 и 59901/00, § § 31-42, 23 септември 2004 г.; Сиджимов срещу България, не. 55057 / 00, § § 37-43, 27 януари 2005 г.; и Налбантова, цитирани по-горе, § § 32-36). Съдът не вижда причина да се достигне до различен извод в конкретния случай.
Поради това той стига до извода, че  е налице нарушение на член 13, във връзка с член 6, § 1 от Конвенцията, поради липсата на ефективно вътрешноправно средство за защита във връзка с прекомерната продължителност на наказателното производство.
Съдът присъжда на жалбоподателя обезщетение за неимуществени вреди в размер на 1 200 евро.

Решения, постановени на 26 ноември 2009 г.

1. AFFAIRE  GOCHEV c. BULGARIE (Requête no 34383/03), решение от 26 ноември 2009 г.

В своята жалба г-н Гочев подига оплакване за незаконното ограничаване на правото му на придвижване, защитено от чл.2 на Протокол 4 от Конвенцията.

Изложението на фактите е представено в §§5-33

Въз основа на представен пред Софийския районен съд запис на заповед  от частно дружество през април 2001 г. бил издаден изпълнителен лист и образувано изпълнително дело срещу срещу жалбоподателя за сумата от 55 331 лв.Същевременно взискателят  направил искане до съдия-изпълнителя да  бъдат предприети необходимите действия на основание чл. 76, ал. 3 от Закона за българските документи за самоличност от 1998 г. да бъде наложена забрана на жалбоподателя да напуска страната поради това, че има задължение, надвишаващо сумата от 5 000 лв. През ноември с.г. жалбоподателят бил поканен да представи доказателства, че е предложил на своя кредитор заплащане на част от сумата. Един месец по-късно искането  на съдия-изпълнителя било уважено. Било разпоредено жалбоподателят да предаде международния си паспорт и да не му бъде издаван нов.

Жалбоподателят обжалвал заповедта, изтъквайки, че националното  законодателство предвижда налагането на тази ограничителна мярка само в случаите, когато съществуването на задължение е предварително установено с влязло в сила решение, докато неговият дълг  произтичал от запис на заповед.

През май 2002 г. директорът на полицията се обърнал към съдия-изпълнителя да даде становище за възможността да се отмени наложената забрана за пътуване с оглед представените ог жалбоподателя доказателства за направено плащане на своя кредитор.Полученият отговор бил в смисъл, че няма основания за отмяна на забраната за напускане на страната, тъй като жалбоподателят не е  изплатил своя дълг, не е направил предложение за изплащане на вноски и затова е необходимо да продължи прилагането на ограничение за пътуване.

С решение на Върховния административен съд от февруари 2003 г. била оставена без уважение жалбата на г-н Гочев по повод везаконосъобразността на ограничителната заповед. Съдът приел, че издаденият изпълнителен лист от един съд представлява съдебно признаване на съществуването на задължение и е достатъчен за доказване на вземане.

Това  решение било оставено в сила от х  5-членния състав на ВАС. В своя съдебен акт от 21 юли 2003 г. Той въобще не разгледал мотивите на предходната инстанция .

През май 2008 г. съдия-изпълнителят препоръчал на директора да отмени решението си от 21 декември 2001 г., тъй като кредиторът не е правил искания за предприемане на изпълнителни действия повече от две години и производството е било прекратено. Същя месец била отменена забраната за пътуване зад граница.

Втора подобна процедура била предприета срещу жалбоподателя от друго дружество през 1999 г., когато районният съд в Карлово издал изпълнителен лист въз основа на запис на заповед за вземане от 17 500 лв. Събитията по издаване на заповед за забрана за пътуване и обжалавнето й пред ВАС са идентични както и в описания по-горе случай. Жалбите срещу незаконосъобразните действия по отнемането на задграничния му паспорт били ставени без уважение, защото  и тук съдът приел, че сам по себе си изпълнителният лист е доказателство за наличието на задължение, независимо от твярденията на жалбоподателя, че той има насрещни вземания срещу своя кредитор. Страните се съгласяват, че забраната за пътуване отпаднала през май 2008 г.

Междувременно жалбоподателят започнал да развива външнотърговска дейност и сключил договори с руски фирми за доставка на определен вид продукция, но поради невъзможността му да напуска пределите на страната те не били реализирани и така той претърпял загуби.

Приложимото вътрешно право и съдебната практика на националния съд са изложени в §§ 34-57 Направен е кратък анализ на съответните норми на Закона за българските документи за самоличност и на практиката на Върховния административен съд по повод постановените забрани за напускане на страната  на основание чл. 76 (3).

В § 44 Съдът напомня, че правото  на свободно придвижване може да бъде ограничено, само ако е предвидено в закона и преследва легитимни цели, посочени в третата алинея на чл. 2 от Протокол 4 и изисква спазването на точно равновесие между общия интерес и правото на отделния индивид (Baumann c. France, n^o 33592/96, § 61, CEDH 2001-V, et Riener c. Bulgarie, n^o 46343/99, § 109, 23 mai 2006).

В настоящия случай никой не оспорва, че правото на жалбоподателя по чл. 2 е било засегнато. Що се отнася до законността на мярката, Съдът напомня, че не е достатъчно тя само да е предвидена в закон по националното право, но от съществено значение е и качеството на закона – той трябва да е достъпен и неговият ефект да е предвидим (Rotaru c. Roumanie [GC], n^o 28341/95, § 52, CEDH 2000-V).

Съдът не се наема да даде оценка на текста на чл. 76 (3) от Закона за българските документи за самоличност,  тъй като изтъква, че националните власти и преди всичко местните съдилища са тези, които най-добре могат да интерпретират и прилагат националното право. Той установява, че съществува трайно установена практика по прилагането на този текст от страна на  върховния административен съд. Поради това той не се ангажира да даде оценка дали намесата е била предвидима или не и доколко е съвместима с принципа на законност, предвиден в цитирания чл. 2 (§47) Съдът се позовва тук на позицията си по друго българско дело –   Riener,   § 112. Наред с това напомня, че налагането на тази мярка цели да гарантира интересите на кредиторите и по принцип преследва легитимна цел.

Съдът обаче изследва пропорционалността на предприетата мярка и заключава, че нейното прилагане за продължителен период от време, през който ограничава свободата на придвижване е неоправдана и нарушава правата на личността, ако е продължавана автоматично (§§ 48-49). Той заключава, че националните власти имат задължението да следят за това –   всяко наложено ограничение на едно лице да напуска страната си след изтичането на един повече или по-малко продължителен период от време, да бъде оправдано и пропорционално с оглед конкретните обстоятелства. Те не могат да удължават дълго време ограничителните мерки по отношение свободата на придвижване без да ги преразглеждат периодично. (Riener, цитиран по-горе, § 124, et Földes et Földesné Hajlik, цитиран по-горе, § 35). Този контрол трябва да бъдеи осъществяван от съдебната власт, защото той осигурява най-добрите гаранции за независимост, безпристрастност и законност на процедурата (Sissanis c. Roumanie, n^o 23468/02, § 70, 25 janvier 2007).

Връщайки се на конкретния случай Съдът констатира, че на жалбоподателя е била наложена забрана да напуска страната си за пръв път на 21 декември 2001 г. и тази мярка е била отменена  на  17 май 2008 – т.е. тя е останала в сила повече от 6 години и 4 месеца.(§51)

Съдът отбелязва, че е невъзможно да се прецени адекватния характер на предприетите стъпки от страна на властите и на кредиторите, за да бъдат погасени задълженията, нито възможностите на самия жалбоподател да ги изплати. Той заключава, че административният орган не е събрал цялата необходима информация, за да бъде сигурен, че наложеното ограничение за придвижване на жалбоподателя е оправдано и пропорционално с оглед конкретните обстоятелства. Доколкото тази негова забрана е била предмет на съдебен контрол, Европейският съд отбелязва, че становището на Върховния административен съд,  че не бил компетентен да се произнесе относно възможностите за налагане на подобна мярка, не удовлетворява изискванията на чл. 2 от Протокол 4.(§54)  Наред с това съдът констатира, че не е било осъществено никакво преразглеждане на  наложените мерки след тяхното потвърждаване от върховния административен съд.

Съдът достига до извода, че на жалбоподателя  са били налагани автоматично мерки без никакво ограничаване нито на тяхната тежест, нито на тяхната продължителност, както е било и в случая на г-жа Риенер. Затова той достига до извода, че българските власти са нарушили задълженията си, които произтичат от чл. 2 на Протокол 4 . Съдът не намира за необходимо да обсъжда въпроса доколко е оправдана приложимостта на една такава мярка, ограничаваща свободата на придвижване с оглед размера на задължението и неговата значимост за кредитора, дори и ако става въпрос за задължение за издръжка.

На жалбоподателя е присъдено обезщетение за морални вреди в размер на 5 000 евро.

2. AFFAIRE NAYDENOV c. BULGARIE (Requête n^o 17353/03), решение от 26 ноември 2009 г.

Жалбоподателят повдига оплакване по чл. 1 от Протокол 1 във връзка с това, че държавата не е предприела дължимите действия, за да може той да осъществи своето право за възстановяване на един земеделски имот или да получи обезщетение.

Изложението на фактите е представено в §§5-20

След приемането на Закона за собствеността и ползването на земеделските земи (ЗСПЗЗ) през януари 1992 г. жалбоподателят подава заявление за възстановяване на земеделските земи, принадлежали на баща му преди колективизацията и намиращи се в землището на Монтана. С решение от декември 1992 г. поземлената комисия отказва да удовлетвори молбата му с мотива, че тези земи са били   предоставени за ползване на частни лица .  Било посочено, че те ще бъдат реституирани на жалбоподателя в старите си граници след като се уредят взаимоотношенията с ползувателите на основание § 4 от преходните и заключителни разпоредби на закона.

В следващите години били извършени анкети, насочени към установяване границите на земеделските земи преди колективизацията. С решение от януари 1998 г. на жалбоподателя били възстановени  два парцела, принадлежали някога на баща му – от 0.73 хектара и от 0.1 хектара. Било уточнено, че окончателно имотите ще бъдат определени след изготвянето на нов план за земеразделяне. На неуточнена дата властите възложили на частна фирма да изготви необходимите планове за реституция на земите на собствениците и/или придобиването им от ползувателите.

Кадастралният план бил приет през май 2002 г. Тъй като един от имотите не му бил възстановен, жалбоподателят  депозирал жалба до кмета на Монтана, който разпоредил да бъде извършена корекция в плана. През декември 2004 г. областният управител одобрява помощен план на терените, посочени в § 4 от закона, които се намирали в околностите на града (там били и земите, принадлежали някога на бащата на жалбоподателя). През февруари 2006 г. областният управител утвърждава плана на новообразуваните имоти, а през май същата година кметът на Монтана постановява решения, по силата на които утвърждава предоставянето им на ползувателите и разпорежда да бъде извършена тяхната оценка. Молбите на някои ползуватели били отхвърлени. Част от тях подали жалби в съда. Жалбоподателят  получил призовка да участва в съдебно производство като трето заинтересовано лице . С решение от 29 май 2007 г. Окръжният съд отменил едно от решенията на кмета поради липса на мотиви. С решение от 2 юли същата година бил отменен частично и планът за новообразуваните имоти от 7 февруари.Той приел, че процедурата, предвидена в § 62 от преходните и заключителните разпоредби на Правилника за приложение  на ЗСПЗЗ, не била спазена. Кметът е бил длъжен да се произнесе за наличието или отсъствието на правото на ползувателите  да придобият терените, които са държали преди изготвянето на плана. Тази отмяна засягала и земеделските земи, наследени от жалбоподателя.

С решения от юли 2007 и август 2008 кметът одобрява оценката на двата имота, чието придобиване от ползувателите било одобрено. Жалбоподателят получил сумата, дължима на наследниците на неговия баща – 496 лв. С решение от февруари 2009 г. кметът разпорежда реституирането на два имота в полза на наследниците на бащата на жалбоподателя, чиято площ била респективно от 106.6 кв.м. и 110.5 кв.м. С решение от 6 април 2009 г. кметът разпорежда реституцията на друг парцел от 4 500 кв.м. Правителството представя писмо от кмета на града, че на жалбоподателя се предоставя и още един парцел от 1 337,5 кв.м.

Приложимото вътрешно право е разгледано в §§ 21-47, в които са анализирани съответните текстове на ЗСПЗЗ, ППЗСПЗЗ (материално-правните и процесуалните им аспекти) и ЗОДОВ

Жалбоподателят прави оплакване, че до настоящия момент той не е могъл реално да упражни своето право на реституция или на едно обезщетение, признати му от съответните компетентни органи, поради което твърди, че е нарушено правото му на мирно ползване на собствеността.

Съдът анализира допустимостта на жалбата в §§ 50-60

Правителството е направило възражение, че жалбата е недопустима, тъй като не били изчерпани всички вътрешно-правни средства за защита и по-конкретно – жалбоподателят не е предявил иск по чл. 1 от ЗОДОВ.

По този повод Съдът обръща внимание, че изискванията на чл. 35 от Конвенцията съвсем не  трябва да се тълкуват в смисъл, че е необходимо да се изчерпят всички относими, адекватни и достъпни средства за защита. Необходимо е да съществува една сигурност в достатъчна степен не само теоретично, но и на практика, без която на тях им липсва необходимата ефективност и достъпност. Задължение на държавата е да докаже, че тези изисквания са изпълнени. В случая задължението на жалбоподателя да депозира повтарящи се жалби съдържа риск да се превърне в постоянна пречка за сезиране на Съда (виж в този смисъл, mutatis mutandis, Guzzardi c. Italie, 6 ноември 1980, § 80, série A n^o 39).

Съдът заключава, че жалбата не е необоснована по смисъла на чл. 35 § 3 и няма никакви основания да я обяви за недопустима, поради което отхвърля възражението на правителството в този смисъл и я обявява за допустима.

Анализът на основателността на жалбата е направен в §§61-85

Жалбоподателят изтъква, че държавата не е действала по начин, чрез който да му позволи да упражни своето право на реституция на неговите земеделски земи или да го обезщети за тях. Той счита, че проведената процедура от националните власти е била твърде хаотична.

Правителството признава, че не е възстановило земеделските земи поради придобиването им от ползувателите и че това по същество може да съставлява намеса по смисъла на чл. 1 от Протокол 1, но  тя е била оправдана, защото е насочена да защити правата на една група частни лица, които са я придобили добросъвестно и защото законът е придвидил прилагането на една комплексна система за обезщетяване на засегнатите собственици. Балансът, намерен от законодателя между тези противоречиви интереси на собствениците и ползувателите, не е надхвърлил свободата на преценка, с която разполага държавата. Правителството подчертава и значимостта на процеса на реституция на земеделските земи за българското общество и неговата сложност, поради което са се наложили многобройни промени в законодателството и тяхната проверка за конституционосъобразност от страна на Кондституционния съд.

Съдът анализира  самостоятелно няколко въпроса:

а) За съществуването на намеса в правото на собственост на жалбоподателя

Според преценката на Съда, след като на жалбоподателя е било признато правото на реституция на земите, принадлежали на неговия баща с решението на поземлената комисия от 22 януари 1998 г., което не е било оспорено и е станало окончателно, след тази дата той е бил приеман като собственик от  националните власти – административни и съдебни. След тази дата той е имал достатъчно доказана претенция за наличието на собственост по вътрешното право, която може да бъде характеризирана като „притежание”  по смисъла на чл. 1 от Протокол 1. (Viaşu, цит. по-горе, § 59, Ramadhi et 5 autres c. Albanie, n^o 38222/02, § 71, 13 ноември 2007)

В §§ 71-72 Съдът напомня, че неизпълнението на административно решение, признаващо правото на собственост, може да представлява намеса по смисъла на първата фраза на първата алинея на чл. 1 от Протокол 1 (Viaşu, § 60, Ramadhi et 5 autres, §§ 76-77). Той констатира, че макар и правото на собственост на жалбоподателя да е било признато през януари 1998 г., компетентните  административни органи, дори и да не са доказали абсолютната си пасивност, но все пак процедурата по обезщетяване и реституция не успяла да приключи през следващите 10 години. Въпреки своята специфика, Съдът приема, че тази ситуация може да бъде възприета като едно неизпълнение  на административно решение и в този смисъл – като намеса в правото на собственост на жалбоподателя. Затова е подходящо неговото оплакване да бъде изследвано в светлината на първата хипотеза на първата алинея на чл. 1 от Протокол 1, която прогласява генералния принцип за защита на собствеността

б) За оправдаността на намесата

Съдът отбелязва, че от постановяването на благоприятното за жалбоподателя решение през януари 1998 г. до октомври 2002 г. процедурата по реституция и обезщетяване е била значително променяна много пъти. Според него тези законодателни промени са имали преди всичко технически характер като цяло и не са засягали естеството и обхвата на правата на жалбоподателя. Съдът признава също, че през годините, когато е променян законът българският законодател се е опитал да намери едно равновесие между интересите на всички засегнати лица – както на собствениците, така и на ползувателите. Затова той приема, че намесата е преследвала легитимната  цел да защити правата на другите.

За да установи дали е спазен балансът между интересите на общността и изискванията за защита на правата и опазването на собствеността на отделния индивид, Съдът изследва дали необходимият срок за реституция на земеделските имоти, или изплащане на обезщетение, предоставен на властите, не е причинил на жалбоподателя прекомерна и непропорционална тежест. Той достига до извода, че непрекъснатите промени на процедурните правила са забавили процедурата по реституция и обезщетяване. Съдът отбелязва също, че националните власти са доказали проявата на известна инерция във връзка с изработването, приемането и прилагането на  плановете, необходими  за реализиране правата на жалбоподателя .(§82)

Освен това, Съдът констатира, че жалбоподателят е направил всичко необходимо, което е зависело от него, за да улесни процедурата и по никакъв начин не е причинил забавяния.

Вземайки предвид всички изложени съображения, Съдът приема, че българските власти не са действали с необходимото усърдие и последователност, изискуеми от чл. 1 на Протокол 1.  Той намира също така, че продължителността на процедурата в конкретния случай  е нарушила точното равновесие между защитата правата на собственост на жалбоподателя  и изискванията на общия интерес и че  заинтересованият е понесъл една прекомерна и изключителна тежест, поради което е налице нарушение на чл. 1 от Протокол 1 (§84-85).

По повдигнатото оплакване по чл. 6.1. от Конвенцията Съдът изтъква, че след като е констатирал нарушение на чл. 1 от Протокол 1 и тъй като това оплакване касае същите факти, които вече са разгледани, е приемливо то да се обяви за допустимо, но не се налага отделното му разглеждане и обсъждане дали има или не нарушение на чл. 6 на Конвенцията   (в този смисъл, mutatis mutandis, Sitkov c. Russie, n^o 55531/00, § 38, 18 януари 2007).

На жалбоподателя е присъдено обезщетение за имуществени вреди в размер на    2 000 евро и за неимуществени – от 500 евро.

3. AFFAIRE KORIYSKI c. BULGARIE (Requête n^o 19257/03) решение от 26 ноември 2009.

В своята жалба жалбоподателят повдига оплакване за неоправданата  продължителност на наложената му мярка за неотклонение и за липсата на ефективен съдебен контрол за нейната промяна, както и за контрол върху неговата кореспонденция.

Изложението на фактите е направено в §§ 5-20.

Жалбоподателят бил осъден  за продажба на крадени  вещи на лишаване от свобода, което следвало да изтърпи до 20 април 2001 г. На 19 април 2001, по искане на прокуратурата районният съд в Пловдив потвърждава мярката за неотклонение задържане под стража  във връзка с воденото досъдебно производсто за кражба на лек автомобил през 1997 г.

Съдът приел, че съществуват достатъчно данни за обвинение на жалбоподателя в извършената кражба и подчертал, че той имал няколко предходни осъждания и че към момента изтърпява наказание лишаване от свобода, като неговото освобождаване предстаи следващия ден. Според съда, наличните факти доказвали, че съществува опасност от извършване на нови престъпления или от укриване на лицето от правосъдието. Това решение, със същите мотиви, било потвърдено от Окръжния съд.

Между 17 октомври 2001 и 7 октомври 2002 районният съд отхвърля четири молби за промяна на мярката за неотклонение със становището, че тежестта на  престъпленията, за които е обвинен жалбоподателят и неговите три предходни осъждания, както и обстоятелството, че по отношение на него има няколко висящи производства, доказват наличието на опасност да бъде извършено ново престъпление или той да се укрие от разследващите органи. Според съда, влошеното здравослловно състояние на неговия баща, макар и да налагало полагането на грижи, не оправдавало освобождаването му.

На 10 февруари жалбоподателят подал нова молба за промяна на мярката за неотклонение  пред районния съд. Без да проучи дали съществуват причини да се подозира жалбоподателя, че може да извърши нови престъпления , съдът отхвърля жалбата. Между 12 декември 2003 и 26 април 2004 г. районният съд отхврля още две молби на жалбоподателя. На 23 юни 2004 г. жалбоподателят бил осъден на три години и три месеца лишаване от свобода.

На 25 февруари 2003 г., след като бил задържан под стража, жалбоподателят изпраща едно писмо до адвокат М.Екимджиев. Писмото било изпратено чрез пенитенц;иарната администрация и получено няколко дни по-късно. Върху плика имало печат „проверено” и отбелязването „за адвокат”, написано на ръка.

Първото оплакване на жалбоподателя е по повод прекомерната продължителност на наложената му мярка за неотклонение  „задържане под стража” . Съдът отбелязва, че съдебната процедура във връзка  с кражбата на лекия автомобил протекла през твърде големи периоди от време, като се вземе предвид, че през този период той бил  задържан (едно от съдебните заседания от 11 април 2002 било отложено поради заболяване на съдията, за 17 октомври 2002 г. – т.е. шест месеца по-късно. На 17 октомври  заседанието отново не се провело  поради това, че съучастникът (съобвиняем по същото дело), бил задържан, но затворническата админстрация пропуснала да информира съда. Така разглеждането на наказателното дело се забавило около десет месеца, през които жалбоподателят бил задържан около една година. Според Съда, това забавяне е могло да бъде избягнато и той напомня, че властите на държавата имат задължението да изготвят необходимите процедури, за да бъдат спазени правата, защитени от Конвенцията (в този смисъл, mutatis mutandis, Ilijkov c. Bulgarie, n^o 33977/96, § 96, 26 juillet 2001).Тези елементи са достатъчни за Съда, за да достигнве до заклячението за наличие на нарушение на чл. 5 § 3 от Конвенцията.

Второто оплакване на жалбоподателя е във връзка с това, че неговата жалба срещу задържането му под стража не е била разгледана в кратък срок.

Съдът констатира, че молбата за освобождаване на жалбоподателя от 10.02.2003 г. е била разгледана на 12 март 2003 г. – т.е. 30 дни по-късно.Като взема предвид своята трайна практика по този въпрос (виж Kadem c. Malte, n^o 55263/00, §§ 43 à 45, 9 януари 2003 ; Rehbock c. Slovénie, n^o 29462/95, §§ 85 à 88, CEDH 2000‑XII), Съдът приема, че тази молба не е била разгледанта в „кратък срок”, поради което е налице нарушение на чл. 5 § 4 от Конвенцията.

Третото оплакване на жалбоподателя е по повод това, че районният съд не е анализирал всички обстоятелства относно законността на прилагане на мярката „задържане под стража” .

Съдът напомня, че чл. 5 § 4 изисква от съда, който разглежда искане  за промяна на мярката за неотклонение Е”задържане под стража”, наред с другото, да изследва въпроса дали съществуват основателни причини да се подозира задържания в извършването на процедупа за контрол върху законността на задържането в настоящото делона едно престъпление. (Grauslys c. Lituanie, n^o 36743/97, § 53, 10 oктомври 2000). Той вече е имал повод в миналото да констатира, че българският съд  не анализира наличните доказателства, когато е сезиран с подобна молба (виж Nikolova c. Bulgarie [GC], n^o 31195/96, §§ 59 et 61, CEDH 1999‑II; Ilijkov, цитиран, §§ 95 à 98).

В § 45 Съдът констатира липсата на процедура за контрол върху законността на предварителното задържане в настоящото дело. Съдът препотвърждава своте изводи в цяла сериа решения, постановени срещу България –   Hristov c. Bulgarie, n^o 35436/97, § 117, 31 юли 2003; I.I. c. Bulgarie, n^o 44082/98, §§ 104 et 105, 9 юни 2005).В настоящия случай той не вижда основания за друг извод и достига до заключението, че е налице нарушение и в този аспект на чл. 5 § 4 ог Конвенцията.

Четвъртото оплакване е за нарушение на чл. 8 от Конвенцията по повод нарушаване правото  на неприкосновеност на кореспонденцията.

Съдът отбелязва на първо место, че жалбоподателят е предоставил на съда своето писмо от 23.02.2003 г., както и плика с печат „проверен”. Той намира, че тези  доказателства  удостоверяват верността на неговите оплаквания за контрол върху кореспонденцията. За да бъде оправдана тази намеса върху тайната на кореспонденцията, гарантирана от чл. 8, тя трябва да бъде „предвидена в закона” и да бъде „необходима в едно демокрагично общество”. Съдът напомня решението си по делото Бочев и констатира, че намесата не е била „предвидена в закона” по смисъла на чл.8, тъй като чл. 132д(3) от Закона за изпълнение на наказанията е бил обявен за несъвместим с чл. 8 от българския Конституционен съд. Съдът счита, че настоящото дело поставя идентичен проблем като този по жалбата на г-н Бочев, поради което не вижда основания да достигне до различен извод. Затова намира, че е имало нарушение на чл. 8 от Конвенцията.

Съдът присъжда обезщетение за неимуществени вреди на жалбоподателя в размер на 3 500 евро.

Решения, постановени на 3 декември 2009

 

AFFAIRE MUTISHEV ET AUTRES c. BULGARIE (Requête 18967/03)

В жалбата се повдигат оплаквания за неизпълнение на окончателно съдебно решение в   полза на жалбоподателите, с което им се възстановяват земеделски земи, поради което е било нарушено правото им, гарантирано от чл. 1 на Протокол 1; правото им на справедлив процес в разумен срок по чл. 6.1., както и липсата на ефективно въпрешно-правно средство за защита, прогласено от чл. 13 на Конвенцията.

Изложението на фактите е представено в §§ 5-56

Общият наследодател на жалбоподателите притежавал земеделски земи, намиращи се в землището на бившето село Кърджево, сега Българчево, Благоевградско,  които след колективизацията били включени в ТКЗС.

След приемането на Закона за собствеността и ползването на земеделските земи, на 19.02.1992 г., те подават молба за възстановяване на 29 имота. С решение от 14.03.1994 г. Поземлената комисия отказва да уважи молбата им . То е обжалвано пред районния съд. Поради причини от различен характер процедурата продължава до 3 декември 1999 г., когато е постановено решението на районния съд. С него е оставено в сила решението на поземлената комисия. Следва жалба до окръжния съд от страна на жалбоподателите. С решение от 22 март 2002 г. той отменя решенията на районния съд и на поземлената комисия и постановява, че възстановява собствеността на жалбоподателите върху процесните  28 имота (около 104,8 дка), находящи се в землището на с. Кърджево. Окръжният съд индивидуализира всеки един от имотите по площ, местоположение и съседи, като изрично отбелязва, че те трябва да бъдат възстановени в стари реални граници.

На 21 януари 2003 г. жалбоподателите отправят искане до ОСЗГ да изпълни решението на Окръжния съд. С решение от 26 март 2003 г. Общинската служба признава правото на собственост на  наследниците на Ибрахим Саидов Мутишев в съществуващи (възстановими) стари реални граници” върху 28 имота с обща площ от 104.65 декара. На основание чл. 10, ал. 8 от ЗСПЗЗ е посочено, че те имат право да си реституират 20 декара (реално) и на обезщетение за 84.5 дка на осн. чл. 35 от закона. В решението не е посочено нищо за един имот от 0,2 дка, находящи се в границите на Благоевград.

С писмо от 28 март 2003г. жалбоподателите са информирани, че в техния случай е приложим чл. 11, ал. 4 от ЗСПЗЗ и са поканени в ОСЗГ, за да изберат свободни земеделски земи, които имат право да получат вместо земите на техния наследодател. На 8 април една от жалбоподателките обжалва  решението от 26 март 2003, тъй като то противоречи на решението на съда от 22 март 2002 г. Жалбата е разгледана от районния и окръжния съд в Благоевград и е обявена за недопустима. Съдилищата отбелязват, че е налице влязло в сила решение по въпроса за възстановяване правото на собственост и поради наличието на сила на пресъдено нещо, те не могат да преразглеждат този въпрос. Окръжният съд изтъква, че ОСЗГ е отказала да изпълни съдебното решение, позовавайки се на чл. 35 от ЗСПЗЗ, но посочва, че оспорваното решение е без влияние върху съществуването на правото на собственост нажалбоподателите. Той изтъква, че доколкото решението от 22 март 2002 г. не е било придружено със скици на имотите,  жалбоподателите са имали възможността да се възползват от плановете на реституираните имоти, които допълнително конкретизират правото на собственост на тези недвижими имоти.

През януари 2006 г. жалбоподателите подават молба, в която конкретизират имотите, които биха желали да им се предоставят вместо тези, принадлежали на техния наследодател, но отбелязват, че някои от лозята, се обработват от жители на с. Българчево и за да не възникват конфликти, молят да им се предоставят други лозя. С решения от март 2006 г. ОСЗГ им възстановява имоти в общ размер около 16,7 декара, които обаче са различни от земите на техния общ наследодател и един имот от 1,4 дка в стари реални граници.

Към 19.02.2009 г. на жалбоподателите са реституирани 20.08 дка.

Тъй като със съдебното решение от 2002 г. съдът не се произнася за един от имотите, намиращ се в строителните граници на Благоевград в размер на 0,2 дка, жалбоподателите правят искане до ОСЗГ и тя постановява решение в тяхна полза, но отказва да им издаде скица за имота, изтъквайки, че трябва да направят искане до община Благоевград. С решение от 10 юли 2007 г. кметът отказва да им издаде скица, защото не бил изготвен допъэлнителен план за земеделските земи от страна на ОСЗГ.                               Отказът е обжалван пред административния съд в Благоевград, който с определение обявява жалбата за недопустима. Той приема, че писмото на кмета не е административен акт. Върховният касационен съд отменя това определение и разпорежда жалбата да бъде разгледана по същество. В своето определение той се позовава на влязлото в сила решение от 22 март 2002 г., с което е признато правото на възстановяване и върху този имот. ВАС изтъква, че жалбоподателите не могат да носят отговорност за това, че ОСЗГ не е изработила съответните планове, които да установят статута на земята и че тяхната жалба е допустима.Към 12 май 2008 г. производството пред административния съд в Благоевград е било все още висящо.

Решението на ОСЗГ от 26 март 2003 г. е обжалвано пред районния съд с искане да бъде прогласена неговата нищожност.Наред с това е обжалван и мълчаливия отказ на службата да издаде ново решение, съответстващо на съдебното решение от 22 март 2002 г. С решение от 12 май 2008 г. районният съд уважава жалбата и връща делото като преписка на ОСЗГ с указания да постанови ново решение в съответствие със съдебното от 22 март 2002 г. Този съдебен акт е оставен в сила от касационната инстанция – Административния съд в Благоевград.

Жалбоподателите подават сигнал и до прокуратурата срещу противозаконните действия на чиновник от ОСЗГ за злоупотреба със служебно положение. Те се оплакват, че този чиновник е отказал да им възстанови земеделските земи и да изпълни съдебното решение от 2002 г. С постановление от 1 април 2005 г. преписката е била върната за допълнително разследване. До решаване на делото жалбоподателите нямат информация за развитието на случая.

През февруари 2006 г. жалбоподателите сезират Омбудсмана на републиката по повод отказа на ОСЗГ да изпълни съдебното решение от 22 март 2002 г. След извършената проверка заключението на Омбудсмана е, че отазът е незаконен, поради което той препоръчва на тази служба да подготви ново решение в съответствие със съдебния акт. Жалбоподателите са информирани с писмо от 18 юли 2006 г.

През юли 2007 г. те сезират и омбудсмана на Благоевград да им съдейства, за да влязат във владение на земеделските си имоти. През октомври 2007 г. този орган препоръчва на общината да изготви помощен кадастрален план за имота от 0,2 дка.

Един от жалбоподателите започва производство и по Закона за отговорността на държавата и общините за вреди  на осн. чл. 1, ал. 1  от закона с искане да бъде обезщетен за морални вреди  и пропуснати ползи, причинени от прекомерното забавяне на процедурата по възстановяване на земята и бездействието на ОСЗГ. Искът за пропуснатите ползи е частичен – за ¼ от претендираната сума. С влязло  сила решение от 14.02.2008 г. Върховният касационен съд уважава частично претенциите на жалбоподателя и му присъжда обезщетение за имуществени вреди в размер на 15 635 лв и 500 лв за неимуществени вреди.

На 14 април 2008 г. този жалбоподател получава изпълнителен лист срещу Министерството на земеделието и го представя там на 17 юли 2008 г. До датата на последната комуникация със Съда –  15 aприл 2009, жалбоподателят  все още не е получил от министерството присъдената му сума.

Приложимото вътрешно право е анализирано в §§57-95

В тази част на решението на Съда е направена ретроспекция  на законодателството относно колективизацията на земята в периода след 1946 г.; разгледани са относимите разпоредби на приетия през 1991 г. ЗСПЗЗ и правилника за приложението му, Решение № 15 от 09.06.1998 по конституционно дело № 12 от 1998 г. на КС на РБ както и съответните тълкувателни решения на ОСГК на ВКС и други решения от неговата практика. Анализирана е и процедурата по възстановяване на земеделските земи и по обезщетяване с компенсационни бонове, както и регламентирания в закона съдебен контрол. Представена е законодателната регламентация за отговорността на администрацията при незаконни действия и бездействия, съгласно чл. 1 от ЗОДОВ, както и практиката на съдилищата.

Анализ на допустимостта на жалбата е направен в §§ 96-111

Правителството изтъква доводи за недопустимост на жалбата поради факта, че жалбоподателите не са използвали всички вътрешноправни средства за защита. По-специално то визира възможностите за предявяване на искове по ЗОДОВ.

Жалбоподателите възразяват, че това средство не е ефективно, тъй като то би им позволило да получат обезщетение само за забавянията, но не и да постигнат изпълнение на съдебното решение. Освен това, те поддържат, че българският съд не е склонен на основание този закон да присъжда адекватни обезщетения. Наред с това посочват, че по националното право не е допустимо принудително изпълнение на съдебно решение, постановено в тяхна полза.

Съдът констатира, че от момента на  депозиране на жалбата и в следващите години не е доказано, че е съществувала достатъчно развита практика на националните съдилища във връзка с изтъкнатото от Правителството вътрешноправно средство за защита. Съдът се позовава на свои решения по жалбите по делото   Kirilova et autres c. Bulgarie, n^os 42908/98, 44038/98, 44816/98 et 7319/02, § 116 , 9 юни 2005, както и на подобна практика по други дела –  De Saedeleer c. Belgique, n^o 27535/04, §§ 57-60, 24 juillet 2007 ; voir, a contrario, mutatis mutandis, Paulino Tomas c. Portugal (déc.), n^o 58698/00, CEDH 2003-VIII, et Giummarra et autres c. France (déc.), n^o 61166/00, 12 juin 2001).

Съдът отбелязва, че той не е убеден, че една съдебна процедура срещу действията или бездействията на ОСЗГ за причинени вреди би могла да има евентуални шансове за успех, тъй като подобен иск на един от жалбоподателите е бил отхвърлен. Той изтъква също така и предприетите действия по обжалване на решението от 26 март 2003 г. на ОСЗГ-Благоевград и първоначалното отхвърляне на жалбата (преди прогласяване нищожността на този административен акт). Освен това, по българското законодателство правото на иск за непозволено увреждане поради нищожността на административен акт се погасява с изтичането на 5 години. Жалбоподателите не могат да бъдат укорявани, че не са предявили по-рано своя иск за непозволено увреждане, основано на нищожността на административния акт.

Освен това, Съдът отбелязва, че повече от една година след постановяване на окончателното решение на ВКС и девет месеца след представяне на изпълнителния лист на Министерството  на земеделието жалбоподателят Едип Милушев все още не е получил присъдената му като обезщетение сума. Съдът напомня, че ефикасността на едно средство за обезщетение се преценява и в светлината на срока на изплащане на присъденото обезщетение  (Öneryıldız c. Turquie, n^o 48939/99, § 156, 18 юни 2002), който не трябва да надхвърля по принцип шест месеца  (Bourdov n^o 2, цитиран по-горе, § 99).

Вземайки предвид изложеното, Съдът достига до извода, че искът за вреди срещу държавата не представлява ефективно вътрешноправно средство за защита, позволяващо на жалбоподателите да получат обезщетение за причинените им материални и морални вреди, поради неизпълнението и закъснялото изпълнение на съдебното решение от 22 март 2002 г. В заключение той приема, че няма никакви основания, за да обяви някое от оплакванията за недопустимо.

Анализът на основателността на жалбата е представен  в §§ 112-153

Във връзка с приложимостта на чл. 1 от Протокол 1 Съдът отбелязва, че правото на собственост върху 29 земеделски имота е било възстановено с окончателно съдебно решение на съда от 22 март 2002 г., поради което чрез него жалбоподателите са придобили собственост по смисъла на чл. 1. Той констатира, че между страните не се спори, че националните власти са били длъжни да изпълнят съдебното решение. Спорни са мненията им относно това как  е трябвало да се изпълни самото съдебно решение. Съдът отбелязва, че неизпълнението на едно окончателно съдебно решение, признаващо на жалбоподателите едно материално право, следва да се тълкува като „собственост” по смисъла на първата фраза на т. 1 от Протокол 1, който прокламира основния принцип за защита на собствеността  (в този смисъл  Burdov c. Russie, n^o 59498/00, § 40, CEDH 2002-III, Ramadhi et 5 autres c. Albanie, n^o 38222/02, §§ 76-77, 13 ноември 2007, et Iatridis, précité, § 55)- §125.

Съдът напомня, че не е позволено на един административен орган да откаже изпълнението на едно окончателно съдебно решение с мотива, че то е неправилно или по друг начин противоречащо на една законова норма. Той напомня също така, че принципът на правната сигурност на юридическите отношения изисква едно окончателно решение на правния спор, преминало през всички съдебни инстанции да не може да бъде преразглеждано(в този смисъл, Mancheva c. Bulgarie, n^o 39609/98, § 59, 30 septembre 2004, et Petkov et autres c. Bulgarie, n^os 77568/01, 178/02 et 505/02, § 64 in fine, 11 juin 2009). Той напомня също така, че принципът на правната сигурност на юридическите отношения изисква едно окончателно решение на правния спор, преминало през всички съдебни инстанции да не може да бъде преразглеждано (Brumărescu c. Roumanie [GC], n^o 28342/95, § 61, CEDH 1999‑VII, Kehaya et autres c. Bulgarie, n^os 47797/99 et 68698/01, §§ 68-70 et 74, 12 janvier 2006), освен ако   съществени и убедителни причини налагат това (Riabykh c. Russie, n^o 52854/99, § 52, CEDH 2003‑IX).(§129)

Съдът разглежда поведението на властите в два аспекта. Той анализира най-напред причините за отказ да се изпълни съдебното решение за възстановяване на 84 дка . Той приема, че процедурата по реституция на земеделска земя е била доста усложнена и са възниквали законови основания понякога да не бъдат удовлетворени отделни искания.    Все пак, в конкретния случай той отбелязва, че Правителството не е представило точна информация  за съществуването на подобни мотиви в настоящия случай по повод земите на наследодателя на жалбоподателите. Припомняйки принципите за върховенството на закона и за необходимостта от осигуряване стабилност на съдебните решения с оглед  гарантирането на правната сигурност, Съдът достига до извода, че намесата в правото на собственост на жалбоподателите по отношение на 84.65 дка е била незаконна, тъй като единственият мотив за неизпълнение на съдебното решение от страна на ОСЗГ е бил позоваването на чл. 10, ал. 8 от ЗСПЗЗ. Той отбелязва, че подобно заключение го освобождава от необходимостта да установи дали е  спазено изискването за пропорционалност между интересите на общността и на отделния индивид. (§38)

Вторият аспект от анализа обхваща предприетите мерки за възстановяване на останалите 20 декара земеделска земя. Тук Съдът отбелязва, че продължителността на самата процедура (която се е основавала на закона и е преследвала легитимна цел) е нарушила равновесието между защитата на правата на жалбоподателите и изискванията на интересите на обществото. В резултат на това те са понеснли прекомерно и непосилно бреме.

Съдът достига до заключението, че правото на жалбоподателите, прокламирано в чл. 1 от Протокол 1 е било нарушено.

По повод повдигнатото оплакване по чл. 6.1. от Конвенцията във връзка с нарушаване правото им на справедлив процес в разумен срок, Съдът отбелязва, че то е допустимо. Доколкото обаче основните забавяния са били свързани с неизпълнението на съдебното решение от 22 март 2002 г., а тези обстоятелства се били анализирани в светлината на нарушенията на чл. 1 от Протокол 1, той намира, че не се налага да изследва въпроса дали е нарушен този текст от Конвенцията (виж в този см.  Sitkov c. Russie, n^o 55531/00, § 38, 18 януари 2007).

Относно оплакванията за нарушение на чл. 13 във връзка с нарушенията на чл. 1 от Протокол 1 и чл. 6.1. Съдът посочва, че те са допустими, но отново се позовава на заключението си, че не намира за необходимо да анализира това оплакване самостоятелно.

Жалбоподателите правят искане за обезщетение в размер на 2 194  648 евро за имуществени вреди по повод неизпълнението на съдебното решение за 84.дка, което по същество си е лишаване от собственост по смисъла на чл. 1 от Протокол 1; 170 000 евро за 0,2 дка в границите на Благоевград, по 6 000 евро неимуществени вреди и 5 000 евро за продължителността на процедурата.

Съдът  постановява, че:

– жалбата е допустима за повдигнатите оплаквания по чл. 1 от Протокол 1, по чл. 6.1. и по чл. 13;

– е бил нарушен чл. 1 на Протокол 1 и

–  че въпросът относно претенциите за обезщетение не е готов за решаване на този етап.

Той указва на страните, че в 6-месечен срок от влизане в сила на настоящото решение те трябва да представят своите становища, както и да го уведомят за всяко едно споразумение между тях.

---

[1] в жалбата са повдигнати и други оплаквания, но Съдът намира нарушение само по повод липсата на право на жалба в случай на наказателно преследване, поради което в настоящото резюме те не са посочени – Св.М.

[2] Член 2 . Право на обжалване в наказателното производство

1. Βсяко лице, признато от съда за виновно в извършването на престъпление, има право да обжалва обявяването си за виновно или осъждането си пред висшестоящ съд. Упражняването на това право, включително основанията за това, се урежда от закона.

2. Това право подлежи на изключения, когато се отнася за несъществени престъпления, определени от закона, или когато съответното лице е било осъдено в първа инстанция от най–висшия съд в държавата, или е признато за виновно и осъдено в резултат на жалба, подадена срещу неговото освобождаване.

---

[1] в изложението по-долу е дадено резюме  само това оплакване по чл. 6.1., което е намерено за основателно- бележката моя – Св.М.