Нови решения на Европейския съд


Решенията от 4 декември 2012 г.

/резюмета/

 Case of Lenev v. Bulgaria (Application no 41452/07), 4 December 2012

Жалбоподателят е задържан от служители на НСБОП на сутринта на 1 юни 1999 г. Поставена му е качулка на главата, повален е насилствено на пода на минивана с ръце зад гърба с белезници.  По време на придвижването на автомобила е малтретиран от придружаващите го служители на полицията, като краката му са притискани от ненапълно затворената врата и са му нанасяни юмручни удари по тялото.  Неколкократно автомобилът отбива от пътя и са му нанасяни удари от неизвестен брой лица. Около полунощ жалбоподагеляг е отведен   в секретна квартира в района на Копривщица.Там е подложен на разпит и разбира, че е  заподозрян в  участие  в заговор за  убийството на бившия министър-председател на България Андрей Луканов (убит през ноември 1996 г. пред дома си). В секретната квартира жалбоподателят е разпитван от следователя Б.Б. и изтезаван (включително със забиване на клечки под ноктите му) с цел получаване на самопризнания. Самият следовател го заплашва, че
единственият начин да спаси живота си, е да си признае за извършеното престъпление. Разговорът е записван и от него се установява както съдържанието на думите на следователя, така и времето на разпита – между 3.45 и 7.55 на 2 юни. Разпитът е последван от изтезания и в крайна сметка  жалбоподателят прави самопризнания. Няколко часа по-късно той   е откаран в София, предявено му е обвинение за предумишлено убийство, извършено в съучастие  с други лица и е задържан в помещенията на Националната следствена служба. Не му е разрешено да си наеме  адвокат, а му е назначен служебен защитник. Не му е позволено да се свърже с близките си по телефона. Там той е освидетелстван от лекар, който  установява  само част от нараняванията.  Едва месец и половина по-късно, след като жалбоподателят сезира Главния прокурор, министъра на вътрешните работи, министър-председателя и медиите за   изтезанията, на които е бил подложен, той е освидетелстван от специалисти от катедра „Съдебна медицина“ на Медицинска академия, които установяват множество наранявания по цялото тяло и ръцете на жалбоподателя. Той е освободен от следствения арест в края на 2000 г., когато   мярката му за неотклонение е променена в подписка.  Първоначално осъден на доживотен затвор без право на замяна, впоследствие той е оправдан от Софийския апелативен съд, който не приема, че самопризнания, изтръгнати по насилствен начин, са годно доказателствено средство.Присъдата е оставена в сила от ВКС.

Във връзка с депозираната от него жалба до прокуратурата срещу полицейските служители, които са го малтретирали, производството завършва с оправдателна присъда,  тъй като Софийският военноокръжен съд приема, че длъжностните лица  са използвали сила, съгласно условията на закона и  са действали в рамките на предоставените им правомощия, тъй като жалбоподателят бил оказал съпротива при качването му в автомобила.  Софийският  военноапелативен съд оставя в сила оправдателната присъда, макар че   са   представени като доказателства както оправдателната присъда по отношение на жалбоподателя, така и решението на ВКС, в чиито мотиви изрично е посочено, че осъдителна присъда не може да се основава на самопризнания, изтръгнати с насилие.

Жалбоподателят повдига оплаквания по повод изтезанията, на които е бил подложен от страна на официалните полицейски власти, както и че проведеното разследване срещу конкретните извършители на тези действия не е било ефективно. Във връзка с твърденията за нарушения на чл. 3 в неговия материален и процесуален аспект жалбоподателят повдига оплакване, че не разполага с ефективно вътрешноправно средство за защита.

Европейският съд отхвърля всички възражения на правителството за недопустимост на оплакванията. Той отбелязва, че въпреки някои различия в отделните медицински експертизи относно броя на нараняванията и техния характер, няма спор, че те са дотолкова сериозни, че чл. 3 намира приложение. Съдът изтъква, че няма спор и относно обстоятелството, че тези наранявания са получени преди жалбоподателят бъде официално задържан под стража. Дори и да е оказал съпротива при качването му в минивана, Европейският съд не споделя виждането на военните съдилища, които пренебрегват факта, че очевидно не всички наранявания са получени тогава (като тези по главата, пръстите и ноктите) и че не трябва да се смесват индивидуалната наказателна отговорност на отделните полицаи с отговорността на държавата по Конвенцията.(§ 112) По-нататък Съдът подлага на анализ необходимостта от прилагането на сила по отношение на жалбоподателя в конкретния случай. Той достига до извода, че правителството не е предоставило задоволително обяснение за част от нараняванията, претърпени от жалбоподателя, докато той е бил в ръцете на полицията, макар че има такова задължение. Съдът констатира, че военноокръжният , а след това и военноапелативният съд въобще не са се постарали да установят всички участници в действията, довели до нараняванията на жалбоподателя. Следващият въпрос, който е анализиран, е   да се определи дали тези наранявания   по своя характер могат да бъдат определени  като нечовешко или унизително третиране или като изтезание. Той отбелязва, че като взема предвид техния характер – наранявания по пръстите и ноктите, „те  носят отличителните белези на телесна повреда, причинена умишлено, за целите на получаване на признание.“(§115) Съдът взема предвид и   факта, че от момента на задържането  му до момента, когато той е бил отведен в къща в Копривщица, жалбоподателят е бил с качулка, което не се е налагало нито с оглед запазването на неговата анонимност, нито тази на служителите, които са го задържали. При това българското законодателство в онзи период не е съдържало никакви разпоредби по повод случаите, когато трябва тя да бъде поставена. Според Европейския съд в случая тази мярка е наложена с цел да бъде дезориентиран жалбоподателят и да му се попречи да разбере къде го отвеждат. Той отбелязва наред с това факта, че жалбоподателят не  е бил отведен в местата, предназначени по закон за задържане под стража, а в някаква   „секретната база“, която се използва от полицията, където  е бил разпитван за дълго време през нощта. При тези обстоятелства  Съдът заключава, че за него няма никакво съмнение, че нараняванията  на жалбоподателя са били причинени, за да преодолеят неговата физическа и психическа съпротива и да го принудят да признае извършването на престъпление, поради което квалифицира извършените действия като изтезание по смисъла на чл. 3.(§117)

Европейският съд установява още едно нарушение на чл. 3 – липсата на ефективно разследване по повод оплакванията на жалбоподателя в малтретиране от страна на полицейски служители. Съдът изтъква редица сериозни пропуски (включително и  препятстване на своевременното медицинско обследване, което е извършено 53 дни след изтезанията и така е затруднена работата на експертите по установяване точното време и начин на част от нараняванията) и умишлено забавяне на процедурата по разследване, както и целенасочено избраната по-лека квалификация на престъплението, по което е изготвен обвинителния акт. Той отбелязва, че чрез това неизпълнение на позитивните си задължения държавата разколебава общественото доверие към официалните институции, към спазването на принципа за  върховенството на закона, към стимулиране на търпимост към незаконни действия от страна на полицейските служители и липсата на отчетност и отговорност в случаите на причинена смърт по тяхна вина (както е в случаите на Nikolova and Velichkova v. Bulgaria, no. 7888/03, § 57 (d), 20 December 2007).

Европейският съд установява нарушение и на чл. 13 във вр. с чл. 3 поради постановената оправдателна присъда срещу полицейските служители и отхвърления срещу тях граждански иск, което от своя страна предопределя и  неефективността на иска по чл. 1 от ЗОДОВ .

Разпитът в тайната квартира в Копривщица е бил записван без да е имало съответното разрешение за това от съда, нито жалбоподателят е бил информиран и е давал съгласието си. От представените документи се установява, че искането за използване на СРС е било подготвено на 1 юни, но съдът е дал разрешение за подслушване от 3 юни. Именно поради това и записаните показания на жалбоподателя, включително и направените от него самопризнания, не са приети като годно доказателство в наказателния процес от българските съдилища.

Съдът припомня констатациите си за нарушение на чл. 8 по други дела срещу България, отнасящи се за същия период преди изменението на Закона за специалните разузнавателни средства през 2007 г. (Association for European Integration and Human Rights and Ekimdzhiev v. Bulgaria no. 62540/00, 28 June 2007; Goranova-Karaeneva v. Bulgaria (no. 12739/05, §§ 60‑63, 8 March 2011). Той изтъква, че самият факт на наличието на подобен закон, който позволява тайно наблюдение, вече е достатъчен, за да се приеме, че е налице намеса в правото на личен живот. Затова той продължава по-нататък с анализа си – дали намесата е била „необходима“ с оглед предпоставките на ал. 2 на чл. 8. Доколкото правната рамка към момента на събитията, описани в жалбата, е същата, както тази по делото Association for European Integration and Human Rights and Ekimdzhiev v. Bulgaria, Съдът намира, че не се налага да променя направените в това решение изводи относно липсата на необходими гаранции за злоупотреба с използваните средства не за целите на националната сигурност, а за наказателния процес, липсата на независим контрол и на точно регламентирана процедура и пр. Поради това той достига до извода, че намесата в личния живот на жалбоподателя „не е била предвидена в закона“ по смисъла на ал.2 на   чл. 8.

Съдът установява нарушение и на чл. 13 във вр. с чл. 8, тъй като не приема възражението на Правителството за наличието на вътрешноправно средство за защита, тъй като през 2009 г. е било въведено ново основание за обезщетение по чл. 2, ал. 2 т. 7 от ЗОДОВ. Той изтъква, че  този текст има действие занапред и ще се прилага за нарушения, които са извършени след тази дата, а жалбата на жалбоподателя е депозирана 2 години по-рано.

 

Case of Filipovi v. Bulgarie (Application no 24867/04) 4 December 2012

Жалбоподатели са вдовицата и сина на едно лице, застреляно при полицейска акция за задържането му по подозрение  в извършването на три въоръжени грабежа. Според полицията пострадалият е размахвал оръжие и за да се защитят, един от тях е произвел изстрел, в резултат на който е била причинена смъртта му.  Жалбоподателите поддържат тезата, че техният близък е бил убит в гръб и без да е имало необходимост от употреба на огнестрелно оръжие. Срещу полицая, застрелял жертвата, е образувано досъдебно производство, което неколкократно  приключва с постановление за прекратяване поради това, че полицаят е действал при самозащита и не е налице убийство по непредпазливост. Едва след близо 5 години, в които производството неколкократно е прекратявано, в съда е внесен обвинителен акт.Софийският военноокръжен съд оправдава подсъдимия, макар и да намира, че изложената от него версия за наличието на нападение от страна на пострадалия е неправдоподобна и не съответства на доказателствата. Софийският военноапелативен съд оставя в сила оправдателната присъда, като обаче изтъква други мотиви, изцяло основаващи се на показанията на разпитаните полицаи.ВКС отменя оправдателната присъда и връща делото с указания. Военноапелативната прокуратура връща делото за доразследване с оглед промяна на правната квалификация на обвинението. С присъда от 2007 г. военноокръжният съд признава подсъдимия за виновен в извършването на умишлено убийство и го осъжда на 16 г. лишаване от свобода, както и да заплати обезщетение за неимуществени вреди. Присъдата е отменена от военноапелативния съд, който оправдава сержанта, приемайки, че не е било несъмнено доказано, че той не е действал при неизбежна отбрана. Гражданският иск е отхвърлен. Присъдата е оставена в сила от ВКС.

Европейският съд констатира, че разследването е продължило твърде дълго, като забавянията  в голямата си част се дължат на поведението на прокуратурата и разследващите органи. Той цитира част от мотивите на Софийския военен съд, че тези органи явно и демонстративно са отказвали да изпълнят указанията  на съдилищата след препращане на делото за допълнително разследване. В резултат на тези забавяния е възникнал сериозен риск производството да бъде прекратено по искане на подсъдимия на основание чл. 239а от НПК –  развитие, което   само по себе си е в   разрез с процесуалните задължения на държавите,  съгласно член 2 от Конвенцията, който ги задължава да провеждат с разумна бързина разследванията на смъртни случаи в резултат на използването на сила от държавни служители .

Съдът изтъква недоумението си относно липсата на точни инструкции и планиране на операцията по залавянето на пострадалия, за който е имало информация къде се намира, както и от липсата на резервни варианти на действия и на точни указания за въздържане от използването на оръжие, като се позовава на подобни констатации в този смисъл и по други български случаи (Vlaevi v. Bulgaria, nos. 272/05 and 890/05, § 79, 2 September 2010, Tzekov v. Bulgaria, no. 45500/99, § 64, 23 February 2006). Наред с това той  констатира, че българските съдилища концентрират анализа си върху поведението на пострадалия и подсъдимия едва в епизодите непосредствено преди самата употреба на огнестрелно оръжие, като елиминират всички предхождащи ги действия при оценката на необходимостта от използваната сила.

Европейският съд достига до извода, че наказателното производство, проведено срещу сержанта, не   може да се разглежда като изпълнение на процесуалните задължения на държавата по силата на член 2 от Конвенцията.  „Разследването, което  се изисква по силата на тази разпоредба, трябва да бъде достатъчно широко, за да позволи на властите да се вземат предвид не само действията на държавни служители, които пряко използват смъртоносна сила, но и всички обстоятелства по случая, включително и такива въпроси, като планирането и контрола на операцията, когато това е необходимо, за да се определи дали държавата спазва задължението си по член 2 за защита на живота“

Case  of  Dimitrovi v. Bulgaria (Application no 7443/06), 4 December

/решение на комитет от трима съдии/

Гражданско-правен спор по повод причинена смърт в резултат на злополука, призната за трудова. Производството започва в средата на 1999 г. и приключва през декември 2005 г.  с решение на ВКС. Съдът намира тази продължителност за прекомерна, като констатира илипсата на ефективно вътрешноправно средство за защита, тъй като той не приема, че  жалбата за бавност играе такава рола. На жалбоподателите е присъдено обезщетение за неимуществени вреди.

 

Liked it? Take a second to support svmargaritova on Patreon!
  1. Все още няма коментари.
  1. 0 trackbacks