НЯКОЛКО СЪВЕТА КЪМ ХОРАТА, КОИТО НЕ ПОЗНАВАТ ЕВРОПЕЙСКАТА КОНВЕНЦИЯ ЗА ПРАВАТА НА ЧОВЕКА
Веднага ще започна с уговорката, че този материал нито е практическо помагало, нито опит за тълкуване на Конвенцията, нито пък средство за заобикаляне на квалифицирана правна помощ при подготвяне на жалба пред Европейския съд. Повод за написването му е срещата ми с много хора, които поради различни причини са пропуснали своя шанс да изпратят жалба в случаи, когато са имали защитими оплаквания или пък са изпратили такава, за която отнапред е било ясно, че не попада в обхвата на Конвенцията. Освен това бих искала да разсея някои неоправдани илюзии на едни или пък – неоправдания скептицизъм на други.
Когато човек е загубил окончателно един съдебен процес, той не иска да приеме факта и много често пита адвоката си: „Няма ли някаква друга възможност, какво оттук нататък”. Много често отговорът е отрицателен, защото животът е такъв и винаги едната страна ще е губеща. Има и немалко случаи, в които би могъл да бъде сезиран Европейският съд по правата на човека, обаче от постановяване на окончателното съдебно решение са изминали повече от 6 месеца. Когато нарушението на дадено право (за което се претендира че е било допуснато), е свързано със съдебен процес и произтича не от несъвършенствата на закона, а се претендира, че по-скоро е налице неправилното му приложение, този срок е от изключително важно значение. Той е свързан с едно от условията за допустимост на жалбата и е от категорията на преклузивните. За жалост, въпреки че са изминали 18 години от приемането на Конвенцията, все още мнозина колеги дори не са информирани за него. Така че, пропуснат ли е 6-месечният срок, може да се окаже че е безмислено да се подготвя жалба.
Естествено, има и изключения или по-скоро – особени хипотези, при които може да се касае за т.н. „продължаващо нарушение” (няма нищо общо с института на продължаваното престъпление от наказателното право). В рамките на правото на справедлив процес неизпълнението на съдебно решение в продължителен период от време е основание за страната, в чиято полза то е постановено, ако е проявявала активност, правила е искания за извършването на различни правни действия и въпреки това изпълнението на решението е блокирано, да претендира, че това право е нарушено.Европеският съд го квалифицира като нарушение на правото на достъп до съд (чл. 6§1 от Конвенцията)
Важното е да се помни, че жалбата трябва да бъде депозирана преди да са изтекли 6 месеца от последния вътрешно-съдебен акт или от прекратяване на нарушението. Като казвам „съдебен акт”, нямам предвид единствено и само решение на съд. Това може и да е прокурорски акт, ако не подлежи на обжалване, например.
Друг случай на изключение е, когато претендираното нарушение на дадено право произтича от самия закон, т.е. от несъответствието му с Конвенцията. До неговата промяна ще сме поставени в ситуацията на „продължаващо нарушение”.
Второто условие за допустимост на една жалба (освен да е депозирана в 6-месечния срок), е претендираното нарушение на дадено право да се включва в предметния обхват на Конвенцията. С други думи, не може за всяко беззаконие или всяко нарушение да бъде сезиран Страсбург, както често се чуват изявления по медиите. Кои права се защитават от Съда, е регламентирано в текстовете на Конвенцията и нейните допълнителни протоколи.
Колко продължава процедурата в Страсбург? Наскоро един колега беше казал на свой клиент, че тя траела около 4 месеца. Това е абсолютно невярно – понякога минават повече от 6 месеца до получаване на писмото от Съда, че жалбата е регистрирана! За жалост средната продължителност на производството е над 5 години, защото Европейският съд е затрупан с работа. От началото на 2010 г. Европейският съд е постановил 35 решения по жалби, регистрирани в периода 2001-2007 г. Така че, добре е да се знае, че Страсбург не предлага бързо правосъдие, но пък след като нямате какво повече да губите, защо да не опитате?
Така стигнах и до следващия въпрос – колко струва производството и вярно ли е, че там е само за богатите? Ами всъщност може да се окаже, че е по-евтино, отколкото съдебната процедура пред националните инстанции, защото за него не се заплащат никакви държавни такси. Разноските са свързани единствено с превод на някои документи във втората фаза на процедурата. При първоначалното изпращане на жалбата не е необходимо тя и приложените към нея документи да бъдат преведени. Колкото до адвокатския хонорар, тук е налице свобода на договарянето както и във вътрешното съдопроизводство.
Какво следва? Ами голямо чакане. Ако се получи писмо от Страсбург след 2-3 години, в почти всички случаи то ще е „скръбна вест” – жалбата е недопустима, но мотиви няма и следваща инстанция – също.Това е, така да се каже, окончателен съдебен акт и по същия повод Съдът не може да бъде сезиран.
Какво означава втора фаза на процедурата? Тези дни един господин се беше обърнал към мой колега с въпроса: защо като е получил решение от Страсбург, от което уж се вижда, че го бил спечелил, нямало присъдено никакво обезщетение. Та по този повод искал да се посъветва какво може да се направи. Ами честно казано – нищо. Освен да си сложи решението в рамка на стената и да разказва на внуците си как хем е осъдил държавата в Страсбург, хем обаче нищо не е получил. Какво е станало? Когато дойде редът на една жалба и тя бъде разгледана, съдът, ако прецени че повдигнатите в нея оплаквания са допустими и сериозни, може да реши да я комуникира на Правителството за отговор, като му задава конкретни въпроси и поставя срок за отговор. След това отговорът се изпраща на жалбоподателя. В придружителното си писмо Съдът винаги уведомява жалбоподателя, че той има право да даде своите бележки, възражения по становището, както и да формулира своите претенции за справедливо обезщетение, които могат да бъдат както за имуществени, така и за неимуществени вреди, но се посочва срок, до който трябва да изпрати съответните документи. Наред с това специално му се обръща внимание, че в тази фаза на процедурата използването на един от двата официални езика на Съвета на Европа е задължително (френски или английски), което означава, че от този момент насетне кореспонденцията трябва да бъде само на официалните езици. Поради спецификата на самите документи (становище-отговор на становището на Правителството и претенции за справедливо обезщетение), които се изготвят, Съдът съветва жалбоподателя да се обърне към адвокат в тази фаза на процедурата, ако досега не е имал такъв. Нашият жалбоподател обаче е решил, че ще се справи сам, не е потърсил адвокат, не е представил в посочения му срок (който също е преклузивен) претенциите си и затова съдът не му е присъдил никакво обезщетение.
Затова юристите са „необходимото” зло. Можете да не ги обичате, но без тях не можете, така че не ги пренебрегвайте – това е моят съвет.
Трябва да се знае и още нещо. Понякога Съдът констатира наличието на нарушение, но преценява, че това само по себе си представлява достатъчно морално удовлетворение и затова не присъжда никакво обезщетение (когато претенцията е само за претърпяни морални вреди).
……………………………………………….