Националният компенсаторен механизъм за бавно правосъдие е ефективно вътрешноправно средство за защита
Измененията в Закона за съдебната власт с въвеждането на новата глава ІІІ“а“ [1]и съответните промени в Закона за отговорността на държавата и общините за вреди[2] с приемането на новия чл. 2б, предвиждащ право на обезщетение за прекомерна продължителност на дела по отношение на граждани и юридически лица, представляват ефективно вътрешно-правно средство за защита. Такова е заключението на Европейския съд по правата на човека.
На 25 юни 2013 г. той постанови две решения по допустимост. Първото е по жалба № 65187/10 – Anton Antonov BALAKCHIEV and Others, в която шестима жалбоподатели повдигат оплакване за прекомерната продължителност на съдебно производство пред гражданските съдилища по повод реституционен спор за възстановяване собствеността върху индустриално предприятие, национализирано след 1944 г. Съдебната процедура приключва през 2010 г., когато исковата им претенция е отхвърлена.
Второто решение по повод жалба № 6194/11 на Polyana Ivanova VALCHEVA и жалба № 34887/11 на Enyo Nikolov ABRASHEV, които са по повод прекомерна продължителност на наказателни производства.
Производството срещу г-жа Вълчева започнало през юли 2004 г., когато Ловешката районна прокуратура й повдигнала обвинение за това, че тя чрез съставяне на неистински официален документ, съзнателно е дала възможност на лице, с което живеела на съпружески начала, да получи без правно основание пенсия за изслужено време и старост. На 07.07.2010 г. жалбоподателката била оправдана по повдигнатото й обвинение.
През 2002 г. г-н Абрашев бил обвинен, че направил опит с помощта на съучастник да получи голяма сума пари, използвайки запис на заповед с невярно съдържание. Наказателното производство срещу него приключило с оправдателна присъда, която влязла в сила на 04.03.2013 г.
Европейският съд припомня, че след постановяването на двете пилотни решения срещу България[3] относно прекомерната продължителност на съдебните производства, са били приети редица законодателни промени. Подлагайки на преценка въведения компенсаторен механизъм (наличие на процедурни гаранции, приложими към исковите производства, разноски, бързина, обхват, навременно плащане на обезщетението) той достига до извода, че „взети заедно, заявлението за обезщетение по Закона за съдебната власт и искът за вреди по Закона за отговорността на държавата и общините за вреди могат да се приемат за ефективни вътрешноправни средства за защита по отношение на прекомерната продължителност на производства пред гражданските, наказателните и административните съдилища в България.“
Доколкото в §8 от преходните и заключителните разпоредби на ЗОДОВ изрично е регламентирано правото на лицата, които преди влизането на закона в сила са депозирали жалби пред Европейския съд да се възползват от новия механизъм, той достига до извода, че жалбоподателите следва да използват тези нови средства за защита. Поради това жалбите са обявени за недопустими.
Съдът признава, че съгласно неговата практика допустимостта на дадено оплакване по повод наличието на ефективно вътрешноправно средство за защита се преценява към датата на депозиране на жалбата, но той припомня, че е правил изключения от общия принцип, когато това е било оправдано от обстоятелствата на отделния случай. Той дава примери с редица свои решения, свързани с проблема за прекомерната продължителност на съдебния процес и промените в законодателствата на отделните държави – Италия, Хърватска, Словакия, Полша, Словения, Чехия, Германия, Русия и съвсем неотдавна – Турция ( Brusco v. Italy (dec.), no. 69789/01, ECHR 2001‑IX; Giacometti and Others v. Italy (dec.), no. 34939/97, ECHR 2001‑XII; Nogolica v. Croatia (dec.), no. 77784/01, ECHR 2002‑VIII; Andrášik and Others v. Slovakia (dec.), nos. 57984/00, 60237/00, 60242/00, 60679/00, 60680/00, 68563/01 and 60226/00, ECHR 2002‑IX; Turgut and Others v. Turkey (dec.), no. 4860/09, §§ 49‑56, 26 March 2013). Европейският съд посочва, че не вижда основания да се отклонява от цитираната си по-горе практика.
В българските решения отсъства уговорката, която е направена в мотивите му към решението по делото Turgut and Others v. Turkey, че заключението за наличие на ефективен вътрешно-правен механизъм за обезщетение за вреди от забавено правосъдие не прегражда възможността за едно евентуално преразглеждане на въпроса относно ефективността на въведеното средство за защита (§57 от решението) Това съвсем не означава, че ако българският механизъм за компенсация се окаже неефективен, съдът не би могъл да го подложи на повторна преценка. При всички случаи обаче българските жалбоподатели вече са длъжни да го изчерпват, ако иска жалбите им да не бъдат обявявани за недопустими.
