Обзор на решенията от 2011 г.

РЕШЕНИЯТА НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪД ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ – РАВНОСМЕТКАТА ЗА 2011  г.[1]

             През отминаващата 2011 г. Европейският съд постанови 62 решения по основателността на 73 жалби, депозирани срещу Република България.[2] В тази цифра не се включват решенията, с които са одобрени приятелски споразумения или едностранни декларации на Правителството (в случаите, когато  то изразява готовност по своя инициатива да признае допуснатото нарушение и да изплати обезщетение) – и в двете хипотези те са по повод констатирани нарушения на правото на справедлив процес в разумен срок и липсата на ефективно вътрешно-правно средство за защита, както и такива, с които жалбите са обявени  за изцяло или частично недопустими или производството е прекратено поради липса на комуникация с жалбоподателя.

В решенията си Съдът е констатирал нарушения на почти всички повдигнати оплаквания по голяма част от текстовете на Конвенцията. По почти половината от жалбите (29) са установени повече от едно нарушение, като най-често това е  чл. 13 – правото на ефективно вътрешно-правно средство за защита при установено нарушение на едно от основните права. Едва по 6 жалби Съдът е намерил, че оплакванията са допустими, но неоснователни. Сред тях е и дългоочакваното решение по повод т.н. «таван» на пенсиите.[3]

В решението, постановено по повод 9 самостоятелни жалби на бивши военни, полицаи и пилоти, Съдът прие, че  свободата на преценка на законодателя при реализиране на политиката в областта на пенсиите трябва да е широка и следва да се уважава, освен ако не е без никакаво разумно оправдание; че  България не е единствената страна избрала да има таван на пенсиите; че таванът на пенсиите е въведен по време на сериозни промени в осигурителната схема в България; че пенсиите на жалбаподателите не са намалени, а те просто никога не са получавали пълния им размер; пенсиите са по солидарната схема, а не като застрахователна схема, което се тълкува  като израз на социална солидарност;   през годините таванът на пенсиите се е повишавал и вероятно броят на ограничените пенсии ще намалява. Съдът избегна обаче да отговори дали държавата не е нарушила своите позитивни задължения, след като в продължение на много години непрекъснато променя законодателството си и отлага да премахването на този таван, като по този начин със законодателни мерки създава една продължаваща несигурност у своите граждани. Ако първоначално това отлагане е било свързано действително с големите промени в схемата за социално осигуряване, дали подобен аргумент може да се поддържа, ако става въпрос не за 2-3, а за 10 и повече години? Съдът не бе убедителен и в аргументите си относно липсата на дискриминация по повод обстоятелството, че за определена категория  висши държавни служители такъв таван не съществува. Той заяви в прав текст, че не е готов да прави изводи въз основа на естеството на изпълняваните задължения. Това били политически решения, които по принцип се вземали от националните власти, които са пряко легитимирани и в по-добра позиция за преценка на нуждите и условията в обществото. Нещо повече, той  си  позволи да се аргументира въз основа на абсолютно неверни твърдения, което е твърде смущаващо за една международна институция с авторитет (че от възнагражденията на жалбоподателите не били удържани никакви суми, а те до 1995 г. се изплащали изцяло за сметка на работодателя). Като че ли Съдът направи крачка назад в своята независимост по отношение на държавата и се връща към началните години на практиката си, когато  не смееше да констатира нарушение на чл. 1 от Протокол 1, приемайки винаги, че държавата имала неограничена свобода на преценка. А кой е заставил държавата да признае на всеки един от тези жалбоподатели и други в тяхната ситуация  правото на точно определен размер пенсия, както и да определи кога ще бъде премахнат «таванът» върху нея? Точно тук е несигурността, в която са поставени десетки хиляди български пенсионери от няколко поред правителства. По този въпрос Съдът избягна да се произнесе. Ако има нещо добро в това решение, то това са прекрасните мотиви, съдържащи се в особеното мнение на нашия национален съдия ad hoc г-жа Павлина Панова.

В контекста на настоящия анализ изминалата 2011 г. е знаменателна за страната ни по повод двете «пилотни» решения, постановени от Европейския съд, установил системност в нарушението на правото на справедлив процес в разумен срок както по наказателни, така и по граждански дела – Димитров и Хамънов срещу България[4] и Фингър срещу България[5]. Този факт не е повод за гордост, а по-скоро последица от твърде продължителното непредприемане на адекватни мерки за ускоряване на съдебната процедура. Към   първото решение (Димитров и Хамънов) е приложен списък от 81 на брой жалби, по които Съдът е констатирал нарушения на правото на справедлив процес в разумен срок по наказателни дела, както и отделен списък на тези дела, които са прекратени поради приятелско уреждане на спора или с едностранна декларация, в която Правителството признава нарушението и приема да изплати определено обезщетение (41 на брой). Към второто  е приложен списък от 49 жалби, както и други 43, по които производствата са прекратени. Съдът определи срок от 12 месеца от влизането на решението в сила (т.е. от 10 август 2011 до 10 август 2012 г.), в който Правителството трябва да създаде ефективно вътрешно-правно средство за защита. Половината от това време изтече, но все още няма никаква официална информация дали се подготвят някакви конкретни предложения, за да се избегнат констатираните нарушения или механизъм за обезщетение в случаите на забавено правосъдие.

Както и през 2010, през изминалата година най-многочислени са  установените нарушения на правото на справедлив процес в двата му аспекта – наказателен (11) и граждански (9). Най-честото нарушение е свързано с неспазването на разумния срок, като по две от жалбите са установени по две самостоятелни нарушения на чл. 6§1 във връзка с повече от едно наказателно производство.[6] В три случая са установени нарушения на други аспекти на правото на справедлив процес – нарушаване върховенството на закона[7]  и правото на достъп до съд. [8]

Второто по честота нарушение, констатирано от Съда в решенията му през 2011 г., е това по чл. 1 от Протокол 1 – правото на мирно ползване на собствеността – по 7 жалби.  Освен нарушенията, за които може да се посочи, че са от т.н. категория на „повтарящите се” – т.е. по които вече има постановени решения в предходните години ( по реституционни дела или свързани със забавено предоставяне на обезщетение за отчужден имот), две от решенията са по повод предходни решения на Съда от 2010 г., с които бе установено нарушение  на чл. 35 от ЗППДОбП (отм), признавайки наличието на право на собственост на наемателите, на които законът предостави право да изкупят наеманите от тях помещения без търг или конкурс и съответно – нарушаването му поради отказ да се изпълни съдебно решение („Басарба” ООД –  жалба № 77660/01, решение от 7 януари 2010 г. и Попниколов – 30388/02, решение от 25 март 2010 г.). По първото от тях с решение от 20  януари 2011 г. Съдът определи размера на справедливото обезщетение за имуществени вреди – 40 000 EUR, а по второто – с решение от 11 октомври 2011 г. присъди 5 000  EUR за имуществени и 3 000 EUR за неимуществени вреди.

Безспорно най-важното решение по повод  нарушение на чл. 1 от Протокол 1, е това по жалбата на   «Шести май инженеринг и други»[9] . Случаят е свързан с т.н. «кражба» на дружество или по-скоро – как се извършва «преврат» и се подменят управителните органи на едно акционерно дружество с активното участие на цялата държавна машина (изпълнителна и съдебна власт, както и «Държавен вестник»), но най-вече – на съдия от регистърния съд с инициали Р.П. Жалбата открои сериозни проблеми, свързани с липсата на адекватна съдебна защита в слручаи като настоящия, тъй като прогласяването на нищожно вписване на решение на Общото събрание има действие само занапред и при отказа за допускане на обезпечителна мярка «спране на вписванията» до решаването на спора на практика българското законодателство и съдебната практика съдействат и стимулират извършването на подобни незаконосъобразни действия.  Съдът приема за допустимо и основателно оплакването за нарушение на чл. 1 от Протокол 1 поради това, че държавата  е проявила бездействие и не е предприела никакви мерки, за да защити собствеността (под формата на акции) на жалбоподателите.[10]

            На трето место по честота на нарушенията се нареждат  забраната за изтезания  – чл. 3 и правото на неприкосновеност на личния и семейния живот – чл. 8 (6 жалби по всеки един от двата текста)  

Освен случаите на повтарящите се оплаквания и констатирани нарушения на чл. 3 във връзка с лошите условия в затвора[11], унизителното третиране[12] и липсата на ефективно разследване по повод оплаквания за полицейско насилие[13] , най-сериозни са въпросите, повдигнати в жалбата Auad v. Bulgaria.[14] Г-н Ауад е лице без гражданство – палестинец по рождение. Преди пристигането си у нас е живял в бежански лагер на територията на Ливан и е принадлежал към Организацията за освобождение на Палестина.  Заподозрян, че е замесен в убийство на привърженици на екстремистка групировка в Ливан, той е преследван и нелегално пристига в България през май 2009 г., а през следващия месец прави искане за политическо убежище. През ноември 2009 г. той е задържан с цел да бъде експулсиран поради това, че представлява заплаха за националната сигурност на страната ни. Задържането му продължава до  май 2011 г. – 18 месеца  – максимално предвидения в Закона аз чужденците срок за прилагане на тази превантивна мярка. Към датата на постановяване на решението на Съда той живее в София. Съдът приема, че ако жалбоподателят бъде експулсиран, страната ни би нарушила чл. 3 от Конвенцията, защото би го изложила на риск за нечовешко третиране или смърт поради принадлежността му към ООП. Съдът намира нарушение и  на чл. 13 във връзка с чл. 3, тъй като съдебният контрол върху заповедите за експулсиране нито има суспензивен ефект, нито пък националният съд извършва преценка за степента на риска в страната, в която би било отправено лицето. В случая «камъните» са хвърлени в градината на Върховния административен съд, за който от значение са единствено обстоятелствата, свързани с националната сигурност на страната ни. Поради това, че   във връзка с експулсирането на чужди граждани  са установени немалък броя   нарушения, решението на Европейския съд е придружено с мерки по чл. 46 от Конвенцията – т.е. конкретни указания какви генерални мерки следва да предприеме държавата, за да не се стига до повтарящи се нарушения. Подобен подход на Европейския съд отново се предприема за пръв път по отношение на страната ни. Това отново е показател за упоритото нежелание на законодателя и на представителите на изпълнителната и съдебната власт да се съобразят със стандартите, установени  от Съда.

Нарушенията по чл. 8 са твърде разнообразни поради многоаспектността на правото на личен и семеен живот. Почти всички жалби с оплаквания по този текст визират случаи на вече констатирани и в предишните години нарушения – неефективност на изпълнние на решение относно родителски права, разделяне на семейство при експулсиране на чужд гражданин, нарушаване тайната на кореспонденцията между адвокат и клиент и пр. Единственото «ново» и различно дело е това на г-н Димитров.[15] Жалбоподателят повдига оплаквания за това, че през 1997 г. е бил вписан в регистрите на полицията като „престъпник”, поради оплаквания за извършен от него грабеж и отвличане. Макар че никога не бил обвинен или осъден, той многократно е бил разпитван и не е имал никакви пътища за защита, за да поиска заличаването му от тези регистри. Съдът намира нарушение на правото на защита на личния и семейния му живот и на липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита по повод нарушението на чл. 8.

            Следващото по честота нарушение е това  по чл. 5 – относно правото на свобода и сигурност. Съдът е констатирал 10 нарушения по  петте  жалби, в които са повдигнати  и уважени оплакванията по този текст – т.е. средно са установени по 2 нарушения на жалба. Своеобразен «рекорд» е отбелязан по жалбата на Светослав Христов.[16] Позовавайки се на решението си по делото Колеви (жалба № 1108/02, § 164, 5 ноември 2009), той констатира и в настоящия случай липса на законово основание за задържането на лицето (нарушение на чл. 5§1а). Съдът наред с това установява и нарушаване разпоредбата на чл. 5§3 на Конвенцията, тъй като жалбоподателят е бил изправен пред съд  със закъснение – 5 дни след задържането му. Третото нарушение е свързано с невъзможността за обжалване законността и необходимостта от налагане на мярката за неотклонение, съгласно нормите на отменения НПК (нарушение на чл. 5§4). Последното нарушение произтича от липсата на законова възможност да се претендира обезщетение за незаконно задържане (чл. 5§5).

Нови като проблематика са констатираните нарушения на чл. 5 по жалбата А. и др. срещу България[17],  депозирана от името на 5 момичета, които към 2008 г. са били настанени във възпитателно-училище интернат по силата на съдебни решения за извършени от тях различни противообществени прояви по Закона за борба срещу противообществените прояви на малолетни и непълнолетни.  Съдът намира за допустими и основателни  две от повдигнатите оплаквания на две жалбоподателки. На първо място, той констатира, че настаняването на  в кризисен център за деца по своя характер,  съдържание и продължителност на пребиваването там (с максимален срок до 6 месеца) представлява  лишаване от свобода и затова чл. 5 е приложим. Съдът приема, че доколкото настаняването в такъв  център, съгласно Закона за закрила на детето би следвало да става след решение на районния съд, а в конкретния случай това е направено по разпореждане на административен орган, е налице нарушение на чл. 5§1 по отношение на една от жалбоподателките.[18] Във връзка с двукратното настаняване на друга от жалбоподателките в един от домовете за временно настаняване на малолетни и непълнолетни  съдът установява нарушение на чл. 5§4 поради това, че настаняването не е извършено от орган, имащ качеството на „съд” по смисъла на Конвенцията, (първия път то е по решение на местната комисия за борба срещу противообществени прояви, а втория – по разпореждане на прокурор).

            На последно место могат да бъдат откроени установените по 4 жалби нарушения на свободата на придвижване по чл. 2 на Протокол № 4.[19] Те са свързани с продължителността на наложената забрана за пътуване зад граница на лица, срещу които е започнало наказателно преследване, продължило прекомерно.

Струва ми се, че не следва да бъде пренебрегвано още едно нарушение, което не е свързано с материалните права, защитени от Конвенцията, а осигуряващо по-скоро процедурни гаранци за правото на жалба. Нарушението по чл. 34 е рядко срещано и най-често е свързано със създаване на пречки  от затворническата администрация пред лишени от своода да поддържат кореспонденция с Европейския съд. Текстът гласи, че „Съдът може да бъде сезиран с жалба от всяко лице, неправителствена организация или група лица, които твърдят, че са жертва на нарушение от страна на някоя от Високодоговарящите страни на правата, провъзгласени в Конвенцията(…)   Високодоговарящите страни са длъжни да не създават по никакъв начин пречки за упражняване на това право.” В делото Здравко Петров срещу България[20] Съдът констатира нарушение на правото на жалбоподателя да сезира Европейския съд по правата на човека във връзка с отказа на Апелативния съд във Велико Търново да му предостави необходимите документи по повод депозираната от него жалба в Страсбург, мотивиран с изискването, че той трябва да докаже, че жалбата му е регистрирана и че тези документи действително са му необходими и изрично са изискани от Секретариата на Съда. Деветнадесет години след ратифициране на Европейската конвенция за правата на човека подобно неглижиране на основно право на всеки български гражданин,  показва учудващо непознаване на такъв основен инструмент, гарантиращ правата и свободите на българските граждани или по-лошо (ако причината не е тази) – пренебрежително незачитане на международни актове, които са част от вътрешнто ни право.

Подготвеният обзор на практиката на Европейския съд по правата на човека не е изчерпателен.  Той цели да представи най-типичните и често констатирани нарушения по българските дела през последната година.

 

 

 


[1] В оставащата една седмица Европейският съд не е обявил, че ще бъдат постановени други решения, поради което може да се приеме, че календарната 2011 г. в работата му е приключила – бел.моя – Св.М.

[2] Несъответствието се дължи на обединяването на няколко жалби за общо разглеждане, по които е постановен един съдебен акт.

[3]Case of Valkov v. Bulgaria, Applications nos. 2033/04, 19125/04, 19475/04, 19490/04,
19495/04, 19497/04, 24729/04, 171/05 and 2041/05
, 25 October 2011.

 

[4] Жалби №№ 48059/06 и 2708/09 – решение от 10 май 2011 г.

[5] Жалба № 37346/05 – решение от 10 май 2011 г.

[6] Case of  Kanchev v. Bulgaria, Application n° 16850/04, 24 february 2011;Case of Delov v. Bulgaria, Application  n° 30949/04, 24 february 2011

[7] Case of Idakiev v. Bulgaria, Application no. 33681/05, 21 June 2011; Affaire Sivova et Koleva c. Bulgarie,Requête no 30383/03, 15 novembre 2011   

[8] Affaire Andreev c. Bulgarie (Requête no 11578/04), 10 février 2011Жалбоподателят повдига оплакване за отказа да бъде разгледана по същество жалбата му срещу определеното му обезщетение за отчуждаване на имот за инфраструктурно строителство в околностите на София. С нарушение на правото на достъп до съд и преценява, че най-подходящото средство в случая би било преразглеждане на делото пред националния съд.

[9] Case of  Shesti Mai Engineering OOD and Others v. Bulgaria, Application no 17854/04, 20 September 2011.Превод на решението предстои да бъде публикуван в една от последните книжки на „Адвокатски преглед” за 2011 г.

[10] Решението заслужава самостоятелен и подробен анализ, който не е предмет на настоящия обзор – бел.моя – Св.М.

[11] Case of Iliev and Others v. Bulgaria (Applications nos. 4473/02 and 34138/04), 10 February 2011; Case of Radkov v. Bulgaria (no 2), Application no. 18382/05, 10 February 2011

[12] Case of Кashavelov v. Bulgaria ,Application no. 891/05, 20 January 2011

[13] Case of  Hristovi v. Bulgaria, Application n° 42697/05, 11 October 2011

[14] Case of  Auad v. Bulgaria, Application  n° 46390/10, 11 October 2011

[15] Affaire  DimitrovKazakov c. Bulgarie, Requête no 11379/03, 10 février 2011

 

[16] Affaire Svetoslav Hristov c. Bulgarie, Requête no 36794/03, 13 janvier 2011

[17] Affaire A. et autres c. Bulgarie, Requête Nº 51776/08, 29 novembre 2011

[18] Друг е въпросът, че в практиката на Дирекците за социално подпомагане настаняването в кризисен център се приема като вид социална услуга, поради което то се осъществява със заповед на директора и административните съдилища приемат, че тя не подлежи на съдебен контрол.

[19] Case of Pfeifer v. Bulgaria (Application no. 24733/04), 17 February 2011; Case of Nalbantski v. Bulgaria (Application no. 30943/04), 10 February 2011; Case of Makedonski v. Bulgaria (Application no. 36036/04), 20 January 2011; Case of Prescher v. Bulgaria (Application no. 6767/04), 7 June 2011

[20] Case of  Zdravko  Petrov v. Bulgaria, Application no. 20024/04,  23 June 2011

 

Liked it? Take a second to support svmargaritova on Patreon!
  1. Все още няма коментари.
  1. 0 trackbacks