Отчет на Европейския съд за дейността му през 2013

Дейността на Eвропейския съд по правата на човека през 2013 г.*

На 30 януари 2014 г. се проведе редовната   годишна пресконференция на Европейския съд по правата на човека.[1] Г-н Дийн Шпилман – председател на Съда,  представи основните данни от публикувания доклад за работата на тази международна институция през 2013 г.[2], както и статистическа информация  за натовареността на Съда по броя жалби, постъпващи от отделните държави. В отчета си той с удовлетворение отбелязва, че 2013 г. е забележителна за Съда, тъй като продължава тенденцията за спад на жалбите с 22 % и към края на 2013 г. техният брой  възлиза на 99 900. Само две години по-рано, през септември 2011 г., те са били 160 000. Според президента, този значителен спад се дължи на повишената ефективност в работата на Съда след влизането в сила на новия Протокол 14 и преди всичко – с въвеждането на фигурата на едноличния съдия и създаването на секция за филтрирането на жалби. За президента Шпилман „Да се слезе под символичната граница на 100 000 висящи жалби е основание за голямо удовлетворение и окуражаване“. Според него именно това е доказателство, че винаги е възможно да се променят нещата, ако се впрегнат енергията и необходимите средства.

По данни на Съда през 2013 г.  39 000 жалби са били  насочени към отделение от 7 съдии (намаление с 9 % в сравнение с предходната година), 34 400 жалби – към комитет от 3 съдии, което бележи увеличение от 37% (и е показател за наличието на повтарящи се нарушения в нови жалби) и 26 500 жалби – към едноличен съдия, което бележи намаление от 56% в сравнение с 2012 г.

Към 31 декември 2013 г. картината на разпределението на регистрираните жалби по отделни държави показва, че  се наблюдава разместване  в своеобразната класация по брой жалби. Така след Русия и Италия третото место вече се заема от Украйна, а Турция е отстъпила на пета позиция, като пред нея се е наредила Сърбия. България от традиционното си 6-8 място е вече на девето. Това, което прави впечатление в данните, е, че ако се сравнят цифровите показатели за предходен период, ще се установи спад в броя на регистрираните жалби за всички държави. За България конкретно това понижение за периода 2011 – 2013 варира така: 4054, 3 850, 2 443.

Често се спекулира с твърдението, че по брой жалби на глава от населението нашата страна заемала челните места, което твърдение само по себе си е невярно, но и не е коректно да се извежда такъв коефициент. Не че не съществува подобна статистика. В годишния отчетен доклад на Съда е изчислено колко жалби се падат на 10 хил. души от населението на всяка една отделна държава – член на Съвета на Европа. Ако се доверим на изнесените данни, които сами по себе си са абсолютно точни и аз не се наемам да ги опровергая, бихме получили много различна и невярна картина за държавите. Всъщност обаче можем да констатираме, че в тази „класация“ изведнъж се появяват страни, които иначе не фигурират в графиката на най-големите нарушителки. Така по брой жалби на глава от населението на първите места се нареждат: Сърбия /7,05 жалби на 10 хил./, Черна гора /4,7 жалби на 10 хил./, Хърватска /4,1 жалби на 10 хил./, Молдова /3,8 жалби на 10 хил./, Украйна /2,9 на 10 хил./, Словения /2,4 на 10 хил./, Македания /2,6 на 10 хил./ и Лихтенщайн! /1,89 на 10 хил./. Русия е много назад в класацията с нейните 0,86 жалби на 10 хил. от населението.

За България този коефициент е 1,66 на 10 хиляди и бележи спад, тъй като предходната година е бил 1,78.

За последните 4 години е налице постепенно намаляване на броя на постановените решения на Европейския съд  по основателност като цяло – от 1625 през 2009 г. на 916 през 2013 г. Същата констатация и то в много по-драстичен аспект се наблюдава и за решенията по българските жалби, които са едва 26 на брой, от които 21 са постановени от отделение от 7 съдии и 5 – от комитет от трима съдии.[3]

За целия период, в  който Европейската конвенция е в сила за страната ни, общо са постановени 527 решения, по 427 от които е установено поне по едно нарушение. В 31 случая не е намерено нарушение, в 5 е сключено приятелско споразумение, а 13 са решени по друг начин. Най-често установявано нарушение за периода 1997 – 2013 г. /през 1997 г. бе постановено първото осъдително решение срещу България/[4]  е на правото на свобода и сигурност в различните му аспекти – 251, следвано от правото на справедлив процес в разумен срок – 179, липсата на ефективно вътрешноправно средство за защита – 152, правото на мирно ползване на собствеността – 73, други аспекти на правото на справедлив процес – 70, право на неприкосновеност на личния и семеен живот – 52.

Статистиката показва, че общо постановените актове по допустимост са 89 737, а висящите пред едноличен съдия – 26 500. Само срещу нашата страна 2552 жалби са обявени за недопустими. Ето как България „изпада“ от класацията и отстъпва по-задни позиции на други държави.

Причините или по-скоро основанията за обявяване на жалбите за недопустими, са разнообразни, но ние можем да установим какви са мотивите на съда, само ако има постановено решение по допустимост. По-многобройни са случаите на прекратяване на производствата след решение на едноличен съдия. Тогава се изпраща писмо с бланкетен текст, от който нищо не може да се установи, защото съдържанието му е еднотипно. Така действително се постига бързина, но аз имам основателни съмнения дали винаги казусът се докладва правилно на съдията, който не владее български език и с какво всъщност се запознава той? Дали едноличният съдия действително взема решението или то вече е взето от съдебния помощник, който докладва делото? Ами ако казусът е сложен, а съдебният помощник не го е разбрал? В случаите на вече утвърдена практика и ясни проблеми, като че ли няма особен риск да се объркат нещата. Проблем възниква при по-сложни и заплетени казуси.

Остават моите съмнения и притеснения и относно прекомернаото стесняване приложното поле на чл. 6. Замислям се дали направо да не се инициира предложение до Съвета на министрите за изменение на този текст според практиката на Европейския съд в настоящия момент, а не каквато е била преди 4-5 и повече години. С  други думи, да сведем правото на справедлив процес по чл. 6§1 /в гражданските и административните му аспекти/само за ситуации на неизпълнение на влязло в сила решение, ангажиращо отговорността на държавата и общините и някои хипотези на достъпа до съд и принципа на правна сигурност. Така поне гражданите и преди всичко адвокатите, ще знаят, че няма смисъл да повдигат оплаквания по този текст.

Все в контекста на намалелия брой жалби не трябва да се забравя и един обективен положителен факт. През миналата година Европейският съд одобри въведените механизми за обезщетение при забавено правосъдие с измененията в  Закона за съдебната власт и в Закона за отговорността на държавата и общините за вреди. С две свои решения по допустимост[5] той направи подробен анализд на предприетите от правителстовто мерки след постановените пилотни решения по делата Фингър срещу България и Димитров и Хамънов срещу България[6] .Доколкото с §8 от преходните и заключителни разпоредби на Закона за изменение и допълнение на Закона за съдебната власт  бе предвидено, че той ще бъде приложим и по отношение на вече депозирани и регистрирани жалби преди влизането в сила на новия механизъм, Европейският съд достига до извода, че горе цитираните жалби са недопустими. След тази дата множество жалбоподатели получиха кратки писма, в които ги уведомяваха, че с решение на едноличен съдия жалбата им е обявена за недопустима поради неизчерпване на вътрешните средства за защита, като им бе препоръчано да използват новия механизъм на глава III “a“ от  ЗСВ.

Намаляването на броя на новорегистрираните жалби, от една страна и от друга – оптимизирането на работата на Съда, се отчита като успех в цялостната му дейност през 2013 г. Миналата година посочих, че времето ще покаже доколко новите подходи няма да ограничат възможността на европейските граждани да търсят защита от Европейския съд по правата на човека. Със съжаление ще отбележа, че  ставам все по-голям скептик.