Информация относно приетата Декларация и Плана за действие за бъдещето на Съда на конференцията в Интерлакен
На 18 и 19 февруари в Интерлакен – Швейцария, се проведе международна конференция на високо равнище, посветена на бъдещето на Европейския съд по правата на човека, на която присъстваха министрите на правосъдието на страните-членки на Съвета на Европа.
Нейните участници приеха два политически документа – Декларация и План за действие.
В Декларацията участниците още веднъж потвърдиха ангажиментите на държавите-страни по Конвенцията да гарантират правото на индивидуална жалба и защитата на правата и свободите на гражданите, намиращи се под тяхна юрисдикция и призоваха да се засили принципът на субсидиарност при използване механизмите на Конвенцията. Те подчертаха необходимостта Съдът да разработи строги критерии за допустимост на жалбите и го призоваха да използва процедурни инструменти и ресурси, за да се приемат мерки за ограничаване броя на явно недопустимите жалби, както и да се намерят способи за ограничаване на повтарящите се нарушения (вече констатирани от Съда по предходни дела). Изтъкната бе важността и безусловната необходимост от цялостно изпълнение – бързо и ефективно, на постановените от Съда решения и в тази връзка бе отправен апел да се подобри ефикасността на наблюдението за изпълнение на решенията на Съда. Подчертана бе и необходимостта от опростяване на процедурата за изменение разпоредбите на Конвенцията, които са от организационен характер.
Във връзка с изложените в Декларацията положения бе приет План за действие, окачествен като „инструмент за политически насоки на процеса за дългосрочна ефективност на системата на Конвенцията.” В него са набелязани седем „писти”/направления, чрез които може да бъде запазена идеята, породила създаването на Европейския съд като гарант за спазването на правата на гражданите на обединена Европа, така че да не се обезсмисли неговото бъдеще в резултат на претоварването му от прогресивно увеличаващите се жалби от всички 47 държави.
Първата насока е свързана с правото на индивидуална жалба. Конференцията прави специална уговорка, че това право е крайъгълният камък на конвенцията, който гарантира, че всяко едно предполагаемо нарушение, което не е било разгледано по един ефикасен начин от националните власти, трябва да може да бъде представено пред Съда. С оглед обаче на огромния брой недопустими жалби Комитетът на министрите е приканен да прецени какви мерки да въведе, включително и нови процедурни правила и практики, които обаче да не попречат на разглеждането на добре обоснованите жалби, за да се позволи да Съда да се съсредоточи върху ролята си на гарант на правата на човека. Целта е да му бъде дадена възможност да работи върху спешни и добре обосновани случаи, по-специално такива, свързани с твърдения за допуснати сериозни нарушения на човешките права.
Втората насока предвижда предприемането на мерки на национално ниво, насочени към създаване на гаранции за прилагане на Конвенцията, като по-специално акцентът следва да бъде насочен към :
а) подобряване информираността на националните власти относно стандартите на Конвенцията и създаване на гаранции за тяхното изпълнение;
б) изпълнение на решенията на Съда чрез предприемане на мерки, които да предотвратяват бъдещи подобни нарушения;
в) съобразяване с практиката на Съда дори и когато дадено нарушение, констатирано по отношение на друга държава, би могло да повдигне подобен спор и на национално ниво; [1]
г) въвеждане в националните правни системи на нови средства за защита без оглед на техния характер (общ или специално създаден), по силата на който всяко лице, претендиращо, че негови права или свободи са нарушени, да разполага с ефективно средства за защита, включително и регламентирането на възможността за присъждане на подходящо обезщетение;
д) възможността за изпращане на национални съдии или други независими високопоставени юристи в секретариата на Съда.
Третата насока е свързана с филтрирането на жалбите. Това произтича от факта, че действително една голяма част от жалбите (според статистиката на Съда – 90% от тях) са явно необосновани. Поради това конференцията призовава държавите да предприемат инициативи, чрез които да информират обективно гражданите за Конвенцията и практиката на Съда; за процедурата за подаване на жалби и критериите за допустимост.
Във връзка с механизмите за филтриране се препоръчва на Съда в рамките на настоящото разделение на колегии/отделения да осигури такова пресяване. Същевременно към Комитета на министрите е отправен апел да помисли за създаването на механизъм, който да отиде отвъд процедурата за разглеждане на недопустимите жалби от един съдия (въведена с новия Протокол 14). [2]
Четвъртата насока предвижда мерки по повод т.н. „повтарящи се жалби”. Препоръчва се държавите да бъдат насърчавани (когато са налице съответните предпоставки) да сключват приятелски споразумения или да подписват едностранни декларации; при постановяване на „пилотни” решения държавите, в сътрудничество с Комитета на министрите да разработват съответните общи мерки, за да се намери ефикасно решение на установения от Съда проблем (от който произтичат повтарящите се случаи). Изтъква се необходимостта Съдът да установи ясни и предвидими стандарти за процедурата на „пилотните решения” по отношение критерия за подбор на жалбите, процедурата за тяхното разглеждане и да се оцени ефекта от прилагането й. Комитетът на министрите е призован да разгледа възможността за разпределяне на тези повтарящи се жалби на съдиите, отговорни за филтрирането.
Препоръчва се и на всички заинтересовани страни в един конкретен спор да си сътрудничат, когато Съдът констатира в свое решение наличието на структурен проблем, който би следвало да бъде разрешен (с оглед недопускане на повтарящи се жалби).
Петата насока визира препоръки за Съда като институция, но е насочена и към държавите-членки. На първо място, тук се обръща внимание на стандартите за подбор на съдии. Подчертана е необходимостта да се гарантира и запази независимостта на съдиите. Препоръчва се да се подобри прозрачността на процедурите на национално и европейско ниво във връзка с условията, на които следва да отговаря и функциите, които упражнява съдията в Европейския съд. Подчертана е необходимостта от наличието на опит в международното публично и националното право, както и добро владеене поне на един от официалните езици, като е акцентирано върху практическия юридически опит преди всичко.
На второ място, са изложени и насоки за дейността на самия Съд. В интерес на ефективната работа и необходимата административна автономия в рамките на Съвета на Европа, на Съда се препоръчва да избягва да разглежда фактически и правни въпроси, които вече са били разгледани и решени от националните инстанции, съобразно неговата практика . Изрично се подчертава, че той не е и не трябва да бъде четвърта инстанция. Изтъкнато е, че Съдът следва да прилага еднакво и стриктно критериите за допустимост и да държи сметка за своята субсидиарна роля при тълкуването и прилагането на Конвенцията. Във връзка с предстоящото влизане в сила на Протокол 14 Съдът е призован да осигури пълното прилагане на новия критерий за допустимост, като държи сметка за латинската максима de minimis non curat praetor (съдът не се занимава с дреболии, т.е. с незначителни неща и спорове).
Наред с това Съдът е призован да усъвършенства своята структура и методите си на работа доколкото е възможно, използвайки процедурните инструменти и ресурси, които са на негово разположение. В тази насока му се препоръчват редица мерки: да се поиска от Комитета на министрите да намали съдиите в отделните състави до 5 души (каквато възможност е предвидена в Протокол 14); да продължи политиката си на приоритетно разглеждане на отделни дела; да идентифицира в своите решения наличието на структурен проблем, който може да генерира голям брой повтарящи се жалби и пр.
Шестата насока е свързана с мониторинга по повод изпълнението на решенията на Съда. В тази връзка се препоръчват редица мерки, които следва да бъдат предприети от Комитета на министрите с оглед усъвършенстване механизма на мониторинга и ефекта от него.
Последната насока в Плана за действие цели предвиждане на механизми за опростена процедура за всяка бъдеща промяна на някои разпоредби на Конвенцията чрез приемането на специален протокол.
Планът завършва с препоръки както към държавите – членки, така и към Съда и Комитета на министрите, до края на 2011 г. да се предостави информация за предприетите мерки за изпълнението му.
[1] Изразявам твърде силни съмнения, че българските институции (административни и съдебни) биха се съобразили с тази препоръка, като имам предвид утвърдената позиция на българските съдилища, например при позоваване на конкретни решения на Съда по български дела, когато се декларира в мотивите, че случаят е неотносим, тъй като касае други страни и друга правна обстановка.
[2] Тази формулировка, макар и въведена в един политически документ и твърде неопределена и неясна по съдържание, буди голямо безпокойство. Тя би могла да бъде облечена в правила и практики, по силата на които гражданите на държавите-членки на Съвета на Европа да бъдат лишени от единствената възможност за справедливо правосъдие извън собствената им страна. Под видимостта на разтоварване на Съда с цел да разглежда сериозни и добре обосновани жалби за тежки нарушения на основни права и свободи може да се стигне дотам, че да се откаже достъп до съд (както впрочем това се случва нерядко понастоящем с функцията, която си избра българският Върховен касационен съд).
