Отговорността за вреди, произтичащи от нарушения на общностното право по чл.4, § 3 ДЕС, следва да се реализира пред общите граждански съдилища и по процесуалния ред на ЗОДОВ. Това означава, че искът за обезщетение се предявява пред съда по мястото на увреждането или по настоящия адрес или седалището на увредения, а не по правилата на общата подсъдност на ГПК. Горният извод е и в съответствие с принципа на ефективността, изискващ улеснен достъп до съд за предявяване на съответните искове, насочени към реализиране отговорност на държавата за вреди, какъвто е искът по чл.4,§ 3 от ДЕС.
До това заключение достига Бургаският апелативен съд в своето определение №390 от 22 юли по ч.гр.д. № 120/2016 г., с което отменя определение №197 от 02.06.2016г., постановено по гр. д. № 46/2016г. на Ямболския окръжен съд. Всъщност първоинстанционният съд е изтълкувал по превратен начин определението на ВКС №269/8.05.2015г. по ч.гр.д. 1867/2015 на III г.о. , което е от категорията задължителни, защото е постановено при условията на чл. 290 ГПК за уеднаквяване на съдебната практика. В него е коментиран тъкмо процесуалният ред, който следва да се прилага при искове за вреди, предявени на осн. чл. 4§3 от ЗОДОВ – подсъдността, дължимостта на държавна такса и нейният размер.
Някои съдилища неправилно прекратяват производствата и изпращат делата по подсъдност на СГС, приемайки, че следва да се прилага общата родова подсъдност (освен посоченото по-горе определение на Ямболския окръжен съд, така е процедирал и Врачанският окръжен съд по т.д. № 109/2015 г.).
Други прекратяват производството и връщат исковата молба поради неизпълнение на разпореждането им за внасяне на 4% държавна такса(напр.определение № 107 от 23.03.2015 по гр.д. № 407/2014 на Ямболския ОС) . Най-скорошен пример в това отношение е доста скандалното разпореждане от 6 юли 2016 г. на съдията от СГС Стефан Кюркчиев, постановено по гр.д. № 3714/2016 г., в което той декларира, че „решението на ВКС, на което ищецът основава несъгласието си с дадените указания не въвежда задължения по чл. 290 от ГПК, приложими за настоящото дело. Самият текст на решението ищецът не представя, а то не е нормативен акт“ (става въпрос тъкмо за горе цитираното определение на ВКС и възниква въпросът дали съдът е длъжен да познава задължителната практика на ВКС?)
По-любопитната част от разпореждането гласи следното:“Само за пълнота на мотивите, в заключение на настоящото разпореждане е уместно да се посочи, че ищецът без всякакво съмнение разполага с възможност да търси защита. Но в хипотеза, при която той основава претенцията си на нарушения на правото на ЕСК, поради бездействие на законодателния орган на държава-членка (да транспонира отделни норми на общностното право в националното право) – то компетентен да разгледа спора би бил Съда на Европейския съюз (http://curia.europa.eu), а не национален съд“.
Доволен от това заключение, съдията разпорежда връщането на исковата молба. Ще се въздържа от какъвто и да било коментар. Само ще си позволя да отбележа, че съжденията му са учудващо некомпетентни и изразяват явна субективна пристрастност, но затова пък със завидно самочувствие!
Посоченото в началото на статията определение на Бургаския апелативен съд затвърждава една позитивна практика в унисон с определението на ВКС, кято следва да бъде подкрепена и да намери приложение от всички съдилища в страната.
Изправени сме пред една нова реалност, която ще ни сблъсква с нетипични за класическото частно право ситуации и правни институти, някои от които все още не са намерили своята законова регламентация(на българска почва),а съдебната практика тепърва „прохожда“ в тази непозната материя. Затова вместо да отричаме нещо, което не ни е познато, защото не е било преподавано или да се опитваме да проявяваме „етатистки подход“ и да защитим държавните институции на всяка цена, да се опитаме да дадем обективна правна характеристика на нововъзникналите явления и въз основа на тях да не се отказва правосъдие, а да се въздава такова.
