В своето днешно решение по делото Myumyun v. Bulgaria (no. 67258/13) Европейският съд установи нарушение на чл. 3 от Европейската конвенция за правата на човека поради неправомерно упражненото насилие от страна на полицейски служители срещу български гражданин, заподозрян в извършването на кражба. Делото е класифицирано във втора група по важност и е разгледано с приоритет.
Фактите по случая
На 20 февруари 2012 г. след призоваване по телефона жалбоподателят доброволно се явява в полицията в Павел Баня. След като отговаря, че не знае защо е повикан, трима полицаи започват да го бият в продължение на няколко часа с бухалка, гумена палка и да използват електрошок, за да признае, че е извършил взломна кражба. Боят е преустановен след като носът му е разкървавен и получава множество наранявания по лицето. Жалбоподателят е освободен след около четири часа, като се подписва, че не е извършвал кражбата. На следващия ден той е освидетелстван от лекар, който установява кръвонасядания по лицето и хематоми по горната лява част на торса и лявото рамо, които биха могли да се получат от твърди и тъпи заоблени предмети. На 27 февруари жалбоподателят подава оплакване до РДВР-гр. Казанлък и срещу тримата полицаи започва дисциплинарно производство. То завършва с налагането на дисциплинарно наказание на двама от тях поради незаконното задържане – да не подлежат на повишение за срок от три години. Не са направени никакви констатации за осъщественото малтретиране в хода на самото дисциплинарно производство. За третия полицай дисциплинарната комисия приема, че той не е участвал в незаконната употреба на сила, поради което не му е даложено никакво наказание.
На същата дата жалбоподателят сезира и районната прокуратура в Казанлък. Образувано е досъдебно производство по чл. 131, ал.1, т. 2 във вр. с чл. 130 от НК (причиняване на лека телесна повреда от полицай по време на изпълнение на службата му). Тъй като предвиденото наказание е до 1 година лишаване от свобода или пробация, съдът прилага чл. 78а НК , освобождава тримата подсъдими от наказателна отговорност и им налага глоба от по 2000 лв. Той приема, че не се налага да постанови и допълнително наказание „лишаване от правото да упражняват професията си“, тъй като според него глобата била достатъчна, за да им въздейства да преосмислят поведението си. Решението е оставено в сила от Окръжния съд в Стара Загора. Молбите на жалбоподателя до прокуратурата още в хода на досъдебното производство да се повдигне обвинение по чл. 282 и 287 от НК са оставени без уважение.
През 2014 г. жалбоподателят предявява иск срещу РДВР-Стара Загора на основание чл. 1 от ЗОДОВ. Административният съд уважава иска и му присъжда обезщетение за неимуществени вреди в размер на 4000 лв. По делото все още няма влязло в сила решение.
Жалбоподателят повдига оплакване по чл. 3 от Конвенцията, поддържайки, че наложените санкции срещу тримата полицаи, които са упражнили насилие срещу него, не са били адекватни на тежестта на извършеното от тях.
Преценката на Съда
Европейският съд напомня абсолютния характер на забраната по чл. 3. Той подчертава, че няма съмнение, че настоящият случай попада в обхвата на чл. 3, но е важно да се установи коя от трите форми – нечовешко, унизително третиране или изтезание е приложима, за да се извърши и преценка относно съответствието на предприетите действия от страна на властите съобразно тежестта на извършеното нарушение. Позовавайки се на скорошното си решение по делото Cestaro v. Italy (no. 6884/11, §§ 171-76, 7 April 2015), той отбелязва, че следва да се вземе предвид не само характерът на самите наранявания, но и тяхната цел (да се изтръгнат признания за извършено престъпление), а така също и причинените психически страдания и безпокойство (отчита се преценката на Административния съд в Стара Загора при определяне на размера на обезщетението, че жалбоподателят почти месец след нанесения побой е изпитвал болки и чувство на страх и безпокойство). Европейският съд отбелязва наред с това, че в скорошно свое решение ВКС е приел, че използването на елекрошокова палка от полицията следва да бъде окачествено като изтезание ( реш. № 150 от 15.09.2014 г. по н. д. № 344/ 2014 г., ВКС, II н. о.)
Изводът на Съда е, че в настоящия случай действията на тримата полицаи следва да бъдат окачествени като изтезание. (§ 63)
По-нататък Съдът изследва въпроса доколко адекватно е било разследването по повод направеното оплакване за упражнено насилие спрямо жалбоподателя, тъй като по силата на чл. 1 от Конвенцията държавата има позитивното задължение да брани правата и свободите на гражданите под нейната юрисдикция. Това изисква имплицитно да бъде проведено ефективно официално разследване, което да доведе до установяване и наказване на отговорните лица, включително и налагането на съответните санкции . Колкото и широка да е свободата на преценка на националните власти и институции, Съдът има правото и властта да се намесва в случаи на явна несъразмерност между тежестта на деянието и наложеното наказание. Особено важна предпоставка за изпълнението на това задължение от страна на държавата е тя да разполага с подходящи разпоредби и санкции в наказателното си законодателство, чрез които се санкционират действия, попадащи в обхвата на чл. 3, за да могат те ефективно да възпират извършването на подобни прояви. Наред с това Съдът в своята практика приема, че когато е повдигнато обвинение за извършено престъпление, свързано с малтретиране срещу държавни служители, те трябва да бъдат отстранени от работа докато са разследвани или да бъдат освободени, ако са осъдени.
Съдът подлага на анализ действията на българските власти в посочените по-горе аспекти.
Той констатира, че започналото дисциплинарно производство срещу тримата полицаи е било навременно и бързо, но те на практика не са били санкционирани за упражненото насилие, а за това, че незаконно са задържали жалбоподателя. Поради това Съдът констатира, че в случая „това производство не може да се разглежда като адекватен процесуален отговор на акта на изтезанията, на които жалбоподателят е станал жертва.“(§70) По-важното е и това, че офицерите не са били отстранени от длъжност и в хода на висящото наказателно производство, нито са били уволнени след като са признати за виновни за малтретирането на жалбоподателя.
Що се отнася до наказателното производство, Съдът констатира бързината, с която е проведено разследването и е наложено наказание на тримата полицейски служители и в това отношение той заключава, че този аспект на производството не показва липса на решителност от страна на властите да се стигне до ангажиране отговорността на полицаите.
Въпреки това той не пренебрегва факта, че повдигнатото обвинение е на основание правна норма, която е обща и е фокусирана изцяло върху характера на нанесеното телесно увреждане, а то е и в основата на определянето на размера на санкцията.Това, наред с общото правило за предпоставките за приложение на чл. 78а от НК, е гарантирало на виновните лица налагането единствено и само на административно наказание глоба, което е могло да се съчетае и с лишаването от право за упражняване на професията за известен период от време. В случая дори и размерът на глобата е бил под средния, а другата санкция не е била приложена. Европейският съд отбелязва, че не се налага да преценява дали актът на полицаите е правилно квалифициран в българския Наказателен кодекс като лека телесна повреда по смисъла на член 131 ал. 1, т. 2, нито пък дали е трябвало да се приложи чл. 78а НК. Въпреки това, той е компетентен да разгледа дали начинът, по който българското законодателство се прилага в този случай, е довел до резултати, които са в противоречие с изискванията на член 3 от Конвенция. В светлината на неговите решения в подобни случаи Съдът намира, че наказанието глоба за причинено изтезание е явно несъразмерно на тежестта на подобен акт от страна на на полицаите, защото не отразява адекватно сериозността на самия акт на изтезание и няма необходимия възпиращ ефект по отношение на държавни служители, които чувстват, че могат да злоупотребяват с правата на лицата под техен контрол безнаказано. Съдът намира, че това е могло да се избегне, ако на полицейските служители е било повдигнато обвинение по чл. 282, ал. 1 или чл. 287 НК. Той прави уговорката обаче, че това в никакъв случай не следва да доведе до нарушаването на чл. 7 от Конвенцията чрез прекомерно широко тълкуване на наказателните норми в ущърб на обвинените лица.
За Европейския съд проблемът опира по-скоро до несъвършенствата и празнотите в българското законодателство, констатирани както от Комитета на ООН срещу изтезанията в неговия Общ коментар № 2 относно прилагането на чл. 2 от Конвенцията против изтезанията и другите форми на жестоко, нечовешко и унизително отнасяне или наказание, така и от Комитета на ООН по правата на човека, който многократно призовава България да въведе като самостоятелно престъпление изтезанието. Макар че българските власти ясно са осъзнали тази празнота в наказателното законодателство и двукратно са подготвяли промени в НК, те така или иначе не са ги реализирали. Поради това Европейският съд достига до извода, че „българската правна система не отговаря адекватно на акта на изтезание, на който жалбоподателят е жертва. Следователно, налице е нарушение на член 3 от Конвенцията.“(§ 78)
Този въпрос нееднократно е бил поставян на вниманието на властите особено от страна на неправителствените организации, като Българския Хелзинкски комитет и фондация „Български адвокати за правата на човека“. Не е ясно колко пъти още трябва да се произнесе Европейският съд по подобни дела и дали се налага и по проблеми като настоящия да има пиблотно решение, за да се промени нещо в нашето законодателство. Може би едва тогава и полицейските служители ще се замислят дали и в каква степен могат да си позволят да упражняват безнаказано насилие.
………………………………..
По делото е идползвана следната практика на Съда:
А v. the United Kingdom, 23 September 1998, § 22, Reports 1998-VI
Abdülsamet Yaman v. Turkey, no. 32446/96, § 55, 2 November 2004
Aleksakhin v. Ukraine, no. 31939/06, § 56, 19 July 2012
Assenov and Others v. Bulgaria, 28 October 1998, § 102, Reports of Judgments and Decisions 1998-VIII
Austrianu v. Romania, no. 16117/02, §§ 73-74, 12 February 2013
Başkaya and Okçuoğlu v. Turkey [GC], nos. 23536/94 and 24408/94, § 36, ECHR 1999-IV
Ceachir v. Moldova, no. 50115/06, § 46, 10 December 2013
Cestaro v. Italy, no. 6884/11, 7 April 2015
Darraj v. France, no. 34588/07, § 49, 4 November 2010
Del Río Prada v. Spain [GC], no. 42750/09, § 78, ECHR 2013
