На 9 юни 2015 г. Европейския съд по правата на човека постанови две решения, в които установи нарушения на чл. 6§1 от Европейската конвенция. Общото между тях не е само това, че са свързани с проблемите на българската земеделска реституция. По-същественото и в двете е това, че българските власти в лицето на администрацията демонсрират правен нихилизъм и пренебрежение към задължителността на съдебните решения на българските съдилища. Така се стига и до осъдителните решения на Съда в Страсбург.
В решението Velcheva v. Bulgaria[1] наследодателят на жалбоподателката е притежавал земеделска земя в землището на с. Рибарица, която е била кооперирана. През 1991 г. тя подава искане за възстановяването на съответните терени. С решение от 1999 г. поземлената комисия й отказва реституция на два от парцелите поради това, че там имало изградени два овчарника. Този отказ е обжалван в съда. С окончателно съдебно решение от септември 2005 г. на жалбоподателката е признато правото на възстановяване на земите в реални граници, тъй като никакво строителство върху тях не е извършвано.Районният съд в Тетевен не приема и възражението на ОСЗГ, че земята била продадена на трети лица, тъй като този спор според него следва да се реши от гражданските съдилища след приключването на процедурата по реституция. През 2006 г. Министерството на земеделието и горите постановява решение, по силата на което двата терена не могат да бъдат възстановени на жалбоподателката, защото през 1995 г. те били продадени на трети лица, а наред с това върху тях били разположени сгради от метални консрукции. Този административен акт е прогласен за нищожен през октомври 2006 г. от Ловешкия административен съд, който приема, че той противоречи на съдебното решение от септември 2005 г. Скоро след това решение ОСЗГ постановява ново решение, по силата на което възстановява собствеността на жалбоподателката върху три терена, идентични на първоначалната й молба от 1991 г., но само за два от тях са определени границите и са нанесени в кадастралния план. Няма данни това решение да е било връчвано на жалбоподателката.
Съдът отхвърля възражението на правителството за недопустимост на жалбата поради злоупотреба с правото на жалба.
Той намира за целесъобразно да разгледа едновременно оплакванията както по чл. 6§1, така и по чл. 1 от Протокол 1.
Съдът отбелязва, че макар и решението на районния съд от септември 2005 г. да е признало правото на жалбоподателката да й бъдат възстановени терените в реални граници, за да бъде изцяло завършена процедурата по реституция, е било необходимо да се изработи и план, въз основа на който да бъдат определени точните граници на всеки един от имотите й. Едва в този случай процедурата би била напълно завършена. Той констатира, че и към момента на разглеждане на настоящата жалба на практика решението на националния съд все още не е изпълнено, което в светлината на неговата практика (Hornsby v. Greece, 19 March 1997, § 40 и Burdov v. Russia (no. 2), no. 33509/04, §§ 65-66, ECHR 2009) означава, че са били нарушени гаранците за изпълнение на влязло в сила решение.
Освен това Съдът е имал повод да отбележи, че продължителното неизпълнение на окончателно съдебно решение от гледна точка на наличието на „легитимно очакване“ за получаване на собственост може да бъде проблематично по смисъла на чл. 1 от Протокол 1. (Ramadhi and Others v. Albania, no. 38222/02, §§ 76-77, 13 November 2007, and Mutishev and Others, § 125). На последно място, той отбелязва, че спазването на принципа на правната сигурност, който е присъщ на член 1 от Протокол № 1, изисква, когато съдилищата са решили окончателно даден спор, тяхното решение да не се поставя под съмнение, освен по съществени и убедителни съображения (Brumărescu v. Romania [GC], no. 28342/95, § 61, ECHR 1999‑VII).
В конкретния случай след решението от 2005 г. на районния съд ОСЗГ не е оспорвала правото на жалбоподателката на реституция, но и не е изпълнила изцяло процедурата с точното определяне на границите на всички възстановени имоти. Съдът не приема, че жалбоподателката е била длъжна да води дело по чл. 14 от ЗСПЗЗ, защото ако е имало спор от страна на трети лица за нейните имоти, то това е следвало да стане по реда на гражданско производство с иск rei vindicatio. Той отбелязва, че в практиката му има много подобни случаи, когато след позитивни решения на поземлената комисия правата на жалбоподателите за реституция са оспорени в хода на граждански производства (Sivova and Koleva, cited above; Nedelcheva and Others v. Bulgaria, no. 5516/05, 28 May 2013; and Ilieva and Others v. Bulgaria, no. 17705/05, 3 February 2015). От друга страна, те едва ли биха могли и да водят успешно такова дело без да притежават титул за собственост и скица на имотите, за които претендират.в светлината на своя анализ Съдът достига до извода, че продължителното неизпълнение на съдебното решение на Тетевенския районен съд от 8 септември 2005 г. е било неоправдано. Властите са нарушили правото на жалбоподателката на съд и затова са нарушили чл. 6§1 на Конвенцията.
Същевременно именно това съдебно решение е създало за жалбоподателката „легитимното очакване“ за реситуция, което следва да се приеме като „притежание“ по смисъла на чл. 1 от Протокол 1. Отказт да се съобразят със съдебното решение то страна на властите е довел до нарушаване и на чл. 1 от Протокол 1.
Съдът отлага произнасянето по въпроса за неимуществените и имуществените вреди на основание чл. 41 от Конвенцията и дава срок от 4 месеца на страните да постигнат споразумение.
По второто дело – Bratanova v. Bulgaria [2] майката на жалбоподателката е притежавала 10000 кв.м. земеделска земя в землището на гр. Банкя. През 1952 г. тя е отчуждена, а впоследствие е включена в чертите на града. През 1992 г. жалбоподателката отправя искане да й бъде възстановена собствеността върху терена. През 1994 г. поземлената комисия приема, че процедурата не може да продължи докато не бъде редставена скица на имота или документ, удостоверяващ, че върху него няма никакво застрояване. В следващите години жалбоподателката напразно опитва да получи такъв документ от общината в Банкя, но от нея непрекъснато са изисквани допълнителни документи. През 2007 г. жалбоподателката сезира административния съд поради мълчаливия отказ на кмета да й бъде издадена скица или друг документ, откойто да е видно дали върху имота или върху част от него е извършено застрояване или не. С решение от 9 януари 2009 г. административният съд на София град отменя мълчаливия отказ и задължава кмета да издаде искания документ. Със заповед от 2010 г. кметът отказва издаването му поради това, че жалбоподателката не е изпълнила разпореждането му да представи изисканите от неговата администрация допълнителни документи.Този отказ е прогласен за нищожен с решение на ВАС от май 2012 г. и кметът е осъден да издаде необходимите документи. Поради неизпълнението на това решение и по искане на жалбоподателката съдът му налага глоба от 1000 лв. на основание чл. 304 от АПК. Общината така и не издава изисканите документи, за да продължи процедурата по реституция.
Европейският съд приема, че в настоящия случай чл. 6§1 намира приложение, а в хипотези, подобни на този, ЗОДОВ не е ефективно вътрешно средство за защита, за да бъде изчерпано. Поради това той приема, че жалбата е допустима.
По съществото на спора Съдът констатира, че решението от 9 януари 2009 г. е задължавало кмета да предприеме необходимите действия и той не е имал свобода на преценка.След решението на ВАС от май 2012 г. кметът не е оспорвал задължението си да издаде необходимите документи, но освен изпращането на три писма до общинските власти в София, той не е предприел никакви други действия. Тъкмо напротив, адвокатът на жалбоподателката е проявила активност да събере необходимата информация. При тези констатации Евмропейският съд достига до извода, че бездействието на кмета е довело до нарушаването на чл. 6§1.
Оплакването за лишаване от собственост е прието за преждевременно, тъй като процедурата по реституция все още не е завършила.
[1] Application no. 35355/08
[2] Application no.44497/06
