Поредно осъдително решение срещу България

l.sv.Неоправдано е лишаването от свобода при искане за екстрадиция, което е лишено от основание

Европейският съд за пореден път намери нарушение на правото на свобода и сигурност във връзка с процедурите по екстрадиране на чужденци в делото на Анадурду Карлиевич  Хаджиев.[1]

През октомври 2001 г. жалбоподателят /който е с двойно гражданство – тюркменско  и руско/, пристига със съпругата и двете си деца в България, където получава статут на постоянно пребиваващ и започва свой бизнес. През 2000 г. той става член на политическото движение „Ватан“, което е критично настроено към официалната политика на правителството. През 2003 г. той  е един от инициаторите на създадена в гр. Варна Туркменска Хелзинкска фондация. Изглежда, че заради неговите политически убеждения той и семейството му са подложени на преследване. През 2004 г. неговата сестра е задържана, измъчвана и убита.

През 2002 г и 2006 г. по искане на тюркменското правителство срещу него са инициирани две процедури за екстрадиция   Обвиненията са за злоупотреба с публични средства в големи размери, за които се твърди, че са извършени от жалбоподателя в качеството му на заместник председател на Централната банка на Туркменистан в периода   август 1992 – август 1998 г.

Първото искане е отправено на 22 октомври 2002 г., когато срещу жалбоподателя е повдигнато обвинение в злоупотреба с 40 млн USD в съучастие с други лица, които били прехвърлили средствата в различни европейски банки чрез системата SWIFT в периода юли-август 2002 г. Жалбоподателят е задържан от властите във връзка със започналата процедура за екстрадиция от 4 до 17 декември 2002 г.. С решение от май 2003 г. Варненският окръжен съд отказва да изпълни искането за екстрадиция, тъй като приема, че в инкриминирания период жалбоподателят не е бил служител на банката и не е могъл да има достъп до мрежата, за да извърши съответните банкови операции. Съдът приема, че преследването на жалбоподателя е по политически причини, а екстрадирането му би могло да доведе до нарушаване на чл. 3 от Европейската конвенция /забрана за изтезания, нечовешко и унизително отнасяне/.

В периода 2003-2004 г. срещу жалбоподателя е образувано досъдебно производство и е повдигнато обвинение за пране на пари, което обаче е прекратено поради липса на доказателства.

През 2004 г. жалбоподателят получава хуманитарен статут на бежанец на основание Закона за убежището и бежанците.

През 2006 г. офисът на Интерпол в Ашхабад, обявява жалбоподателя за международно издирване за извършено престъпление /очевидно по искане на властите в Турткменистан/, за което през 2002 г. националната прокуратура е направила искане за екстрадиция. Между 19 февруари и 12 април 2007 г. жалбоподателят повторно е задържан във връзка с новото искане за екстрадиция. В него са отправени същите обвинения за същия инкриминиран период, както в първото искане. С решение на Варненския окръжен съд искането е отхвърлено, защото съдът приема, че предполагаемото престъпно поведение не представлява престъпление по българското право, а това е абсолютна пречка да бъде удовлетворено искането съгласно Двустранния договор за правна помощ по наказателни дела между България и Русия от 1975 г.

Европейският съд отхвърля възраженията на Правителството за недопустимост на жалбата поради неизчерпване на вътрешните средства за защита. Той посочва, че отговорността на властите е ограничена и се свежда до минимален брой хипотези, при които общият ред на ЗЗД не може да бъде приложен. Що се отнася до приложното поле на ЗОДОВ, в настоящия случай той също не може да се използва, доколкото не е налице отменен незаконосъобразен административен акт.

Съдът отбелязва, че документите, съпровождащи второто искане за екстрадиция, са били същите, като тези по първото. Според него още в самото начало както прокуратурата, така и съдът, е трябвало да решат дали екстрадицията би била възможна по силата на разпоредбите на самия договор за правна помощ. Налице са били ясни индикации /с оглед преценката на съда по първото искане и прекратеното наказателно производство в България срещу жалбоподателя/, че искането би било недопустимо . Вместо това обаче българските власти са предпочели  жалбоподателят да бъде задържан до окончателното решение на съда.  Европейският съд намира, че производството по втората екстрадиция от самото си начало е било лишено от всякаква цел и поради тази причина лишаването от свобода на жалбоподателя не е било оправдано по силата на чл. 5§1 f на Конвенцията.

 

 

[1]Khadzhiev v. Bulgaria,Application  no. 44330/07), 3 June 2014 – http://hudoc.echr.coe.int/sites/fra/pages/search.aspx?i=001-144351

 

 

 

Liked it? Take a second to support svmargaritova on Patreon!
  1. Все още няма коментари.
  1. 0 trackbacks