На 10 март 2015 г. Европейския съд по правата на човека постанови решение по жалба на Халил Адем Хасан срещу България. [1}Жалбата е свързана с лошите условия в затвора на лице, изтърпяващо наказанието доживотен затвор без право на замяна, което във връзка с това повдига оплаквания за нечовешко и унизително третиране.
Европейският съд установява, че забраната да не бъде подлаган жалбоподателя на нехуманно отношение е била нарушена поради самия характер на режима, при който е изтърпявал наказанието си лишаване от свобода, както и поради лошите материални условия в затвора. Наред с това е установено нарушение и на неприкосновеността на кореспонденцията.
Фактите по случая
Жалбоподателят е осъден през октомври 2000 г. на доживотен затвор без право на замяна по повод извършен грабеж, придружен с убийство. Той изтърпява присъдата си последователно в затворите във Варна и в Ловеч. Неговите оплаквания са по повод лошите битови условия (недобра хигиена, недостатъчна и некачествена храна, неудовлетворително медицинско обслужване, липса на свободен достъп до тоалетни, недобро отопление и осветление и пр.).
Наред с това поради самия „специален“ режим, на изтърпяване на наказанието той е принуден да бъде заключен в килията си и само за един час има право на разходка, като през останалото време ползва кофа в присъствието на други лица за тоалетни нужди, която се изхвърля три пъти на ден; че не му е позволено да работи и да има социални контакти с другите затворници, а е изолиран в килията си.
Жалбоподателят предявява двукратно искове на основание чл. 1 от ЗОДОВ, претендирайки присъждането на обезщетение за нечовешките условия в затворите. В тези производства съдилищата приемат, че макар и условията в двата затвора да са неудовлетворителни, те са в рамките на определения по закон режим и са еднакви за всички затворници, както и че не са достигнали онзи праг на суровост, под който може да се достигне до извода, че нарушават стандартите на Европейския съд във връзка с приложението на чл. 3.
Докато е в затвора в гр. Варна неговата кореспонденция с адвоката му е подложена на контрол, а някои от писмата на майка му не са му предавани, защото били на турски език. Наред с това той твърди, че неговите телефонни контакти са били ограничени и е могъл да разговаря с близките си, но не и с адвоката си, както и че свижданията му са били провеждани в присъствието на офицер.
Преценката на Съда
По оплакването за нарушение на чл. 3
Европейският съд посочва, че ще се придържа към общите принципи, установени от него в §§199-202 на решението му по делото Harakchiev and Tolumov, както и в многобройните предходни дела, в които вече са повдигани подобни оплаквания във връзка с различните аспекти на лошите условия в затвора. [2]
Що се отнася до последиците върху личността от самия режим, на който са подложени лицата, осъдени на доживотен затвор без право на замяна, Съдът припомня своите заключения, изведени в решението му по делото Harakchiev and Tolumov. Той посочва, че всички форми на доживотен затвор без подходящото умствено и физическо стимулиране е вероятно в дългосрочен план да имат вредни последици, което би довело до влошаване на умствените способности и умения на лицата (§ 204 от цитираното решение). Също така, автоматичното разделяне на тази категория затворници от останалата затворническа популация, по-специално когато няма посочени изчерпателно основания за това и държането им изолирани в самостоятелни килии, може само по себе си повдигне въпрос по член 3 от Конвенцията, ако не е обосновано с никакви съображения за сигурност.
Що се отнася до настоящето, дело Съдът отбелязва, че няма спор относно факта, че жалбоподателят е останал в постоянно заключена килия, изолиран от останалите затворници и подложен на специални мерки за сигурност в съответствие със „специалния режим“, през целия период след неговото задържане през 2000 г. Освен това ограничените възможности за занимания на открито и участието в разумни дейности не са отречени от самите национални съдилища в техните решения поне за периода до 2007 г. Съдът отбелязва, че Правителството не се е позовало на никакви убедителни съображения за сигурност, които са налагали изолацията на жалбоподателя и не е посочило аргументи защо не е било възможно да се преразгледа режима му, така че да му се предостави адекватна възможност за контакт с хора и за смислени занимания извън килията. Както констатира Съдът, тази ситуация е до голяма степен в резултат на автоматичното прилагане на законовите разпоредби, регламентиращи режима на изтърпяване на наказанието от жалбоподателя. Позовавайки се на изводите си в решението по Harakchiev и Tolumov (§§ 203-09), Съдът приема, че такава автоматична изолация при прилагане на съответните разпоредби на Закона за изпълнение на наказанията от 1969 г. и по-късно на Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража от 2009 г., както и на Правилника за прилагането му, е в нарушение на член 3 от Конвенцията. Той не вижда причина да се отклони от тази констатация и в настоящия случай.
Като взема предвид предвид кумулативния ефект от неудовлетворителните материални условия в двата затвора в целия период на задържане на жалбоподателя – около дванадесет и половина години до момента, както и режимът, при който е изтърпявал наказанието си, Съдът счита, че страданията и трудностите, понесени от жалбоподателя, превишават неизбежния праг на суровост, присъщ на задържането. Те са били достатъчно сериозни, за да бъдат квалифицирани като нечовешко и унизително отношение.
Съдът намира, че жалбоподателят не е разполагал с ефективно вътрешноправно средство за защита по отношение на оплакването му по силата на член 3 от Конвенцията относно условията и режима, в който е бил задържан, поради което установява нарушение и на чл. 13.
По повод оплакването за нарушаване на чл. 8
Правителството не отрича, че до 15 април 2009 г. (когато влиза в сила Законът за изпълнение на наказанията и задържането под стража) е бил осъществяван контрол върху кореспонденцията, но той се е основавал на действалия преди това закон. След като Законът за изпълнение на наказанията е бил отменен, контролът е преустановен, поради което и не е било налице нарушение на чл. 8.
Европейският съд се позовава на своите заключения по делото Petrov v. Bulgaria, no. 15197/02, § 44, 22 May 2008 и отбелязва, че осъществявания контрол върху кореспонденцията на задържаните лица, особено с техните адвокати, не е било „необходим в едно демократично общество“, поради което в периода от 2000 г. и до 15 април 2009 г. властите са допуснали нарушение на чл. 8 по отношение на жалбоподателя.
[1]Halil Adem Hasan c. Bulgarie (Application no 4374/05)
[2]Kehayov v. Bulgaria, no. 41035/98, § 71, 18 January 2005; I.I. v. Bulgaria, no. 44082/98, § 75, 9 June 2005; Iovchev v. Bulgaria, no. 41211/98, § 134, 2 February 2006; Yordanov v. Bulgaria, no. 56856/00, § 94, 10 August 2006; Dobrev v. Bulgaria, no. 55389/00, § 129, 10 August 2006; Malechkov v. Bulgaria, no. 57830/00, § 140, 28 June 2007; Kostadinov v. Bulgaria, no. 55712/00, § 61, 7 February 2008; Gavazov v. Bulgaria, no. 54659/00, § 108, 6 March 2008; Radkov v. Bulgaria (no. 2), no. 18382/05, §§ 48-49, 10 February 2011; Shahanov v. Bulgaria, no. 16391/05, § 53, 10 January 2012; Sabev v. Bulgaria, no. 27887/06, § 99, 28 May 2013
