Правилото ratione temporis


Rules of the curt-2За правилото
ratione temporis в светлината на решението на Европейския съд по делото  Dimitar Shopov v. Bulgaria[1]

Процедурните задължения за извършване на ефективно и бързо разследване по чл. 2  и 3 от Конвенцията представляват едно самостоятелно и независимо задължение за държавите, поради което Съдът е компетентен да разглежда оплаквания за причинена смърт или нечовешко или унизително третиране по случаи, настъпили преди ратифициране на Конвенцията от съответната държава, ако разследването или голяма част от него е осъществено след влизането й в сила за съответната държава. __________________________________________________________________________

На 16 април 2013 г. Европейският съд по правата на човека установи нарушение на процедурните аспекти на чл. 3 поради липсата на ефективно разследване от страна на официалните български власти по повод получените сериозни наранявания на жалбоподателя от трети лица.

През май 1991 г. жалбоподателят участвал в сбиване в родното си село, при което бил намушкан с нож  на три места в стомашната област, получил редица други сериозни наранявания  по лицето и десния крак, както и едно счупено ребро.  Той бил откаран незабавно в болница, където по спешност бил опериран, защото се оказало, че е засегната освен коремната кухина и дебелото черво .

На следващия ден срещу две лица е било повдигнато обвинение за опит за умишлено убийство. В първите два месеца били предприети редица следствени действия – рапит на свидетели, назначаване на съдебно-медицинска експертиза. През 1996 г. обвинението срещу двамата нападатели било изменено от опит за убийство в средна телесна повреда. До 2003 г. досъдебното производство все още не било приключено въпреки неколкократните жалби от страна на майката. През юли 2003 г. след жалба до Окръжната прокуратура в Пазарджик наблюдаващият делото прокурор отстранил следователя от делото и го заменил с друг.  През  2006 г. досъдебното производство срещу двамата обвиняеми било прекратено поради настъпването на абсолютната  давност. Това постановление било отменено от Пазарджишкия окръжен съд, който приел, че във връзка с обвинението за опит за умишлено убийство давността не е настъпила. Пловдивският апелативен съд отменил определението, тъй като установил, че обвиненията срещу двете лица са за нанесена средна телесна повреда.

Жалбоподателят повдигнал оплакване по чл. 3 от Конвенцията в неговите процесуални аспекти,  доколкото  държавата не проявила активност при провеждане на разследването.

Правителството възразило, че жалбата е недопустима ratione temporis, тъй като събитията са се развили преди ратифицирането на Конвенцията от Република България (7 септември 1992 г.). Доколкото процедурните аспекти на   чл. 3 не могат да съществуват вън и независимо от материалноправните аспекти, то задължението за разследване на извършеното престъпление не би следвало да се разглежда вън и независимо от тях. Правителството изтъкнало, че  в случаи като този на жалбоподателя, когато смъртта не е настъпила, а събитията са се развили преди влизането в сила на Конвенцията за дадената страна, Съдът е приемал, че не е компетентен да разгледа делото именно на основание критерия ratione temporis.

Жалбоподателят възразил, че макар и неговото увреждане в резултат на нападението да е било осъществено преди 7 септември 1992 г., то по-голяма част от събитията около разследването са се развили след тази дата и самото бездействие на властите се е превърнало в проблем  след като   Конвенцията вече е била ратифицирана от Република България.

Европейският съд отхвърля възраженията на правителството за недопустимост на жалбата.Той  изтъква, че неговата практика относно процедурните задължения на държавите да проведат ефективно и бързо разследване, която първоначално се е отнасяла само за   оплаквания по чл. 2, е еволюирала. Според него  държавите имат  самостоятелно и отделно задължение, което ангажира тяхната  отговорност и за събития, които са настъпили преди датата на ратификацията на Конвенцията. Съдът се позовава на решението на Голямото отделение по делото Šilih v Slovéniа от 9 април 2009 г.[2] В него е направен обзор на практиката по приложение на чл. 2 и е посочено, че   процесуалното задължение, което съдържа  този текст – държавата да проведе ефективно разследване в случай на смърт независимо от това кой е извършителят , представлява отделно и независимо задължение . В този аспект дори и когато смъртта е настъпила извън /преди/ периода на ратификацията на Конвенцията, задължението на държавата за провеждане на ефективно разследване попада под юрисдикцията на Съда.

В случаите, когато се твърди, че е налице умишлено убийство, самият факт, че властите са били информирани за причинената смърт, е достатъчен, за да възникне задължението, произтичащо от чл. 2, за започване на официално разследване.[3] Когато смъртта е причинена по непредпазливост и процедурните аспекти  намират приложение, това задължение може да възникне, ако близките на загиналия започнат процедура.[4] Освен това, ако смъртта е настъпила при съмнителни обстоятелства, това задължение налага на държавата да предприеме действия, за да установи обстоятелствата около смъртта и да изясни евентуално отговорните лица. [5] Все пак Съдът прави уговорката, че с оглед спазването на   принципа на правната сигурност,   неговата компетентност с оглед времевия критерий ratione temporis  в случаите, когато се изследва спазването на процедурните аспекти на чл. 2, не е неограничена. На първо място, в случаите на смърт, настъпила преди „критичната дата“ (така Съдът определя датата на влизане в сила на Конвенцията за съответната държава), единствено актовете – действия или бездействия от процедурен характер, които са след тази дата, могат да попаднат под юрисдикцията на Съда. На второ място, за да намери приложение процедурният аспект на чл. 2, между настъпилата смърт и влизането в сила на Конвенцията за съответната държава, трябва да е налице истинска връзка (напр. да се установи, че по-голяма част от дължимите процесуални мерки са били извършени или е трябвало да бъдат извършени след критичната дата).

Посочените принципни положения в решението Šilih v Slovéniа намират приложение и по случая на жалбоподателя Шопов. В § 33 от решението си Съдът посочва, че процедурните задължения за извършване на ефективно и бързо разследване по чл. 2  представляват едно самостоятелно и независимо задължение, при това независимо от автора, причинил увреждането. Този принцип е бил приложен по повод смърт, причинена от трети лица.[6] Съдът изтъква също, че тези процедурни задължения на държавата се разпростират не само при настъпила смърт, но и при причиняване на различни по характера си сериозни увреждания от страна на трети лица, които попадат в приложното поле на чл. 3. Той изтъква още, че по-голяма част от събитията по разследването са били осъществени след 7 септември 1992 г. (датата, когато Европейската конвенция е в сила за България).

Ето защо Европейският съд отхвърля възражението на Правителството, че жалбата е недопустима ratione temporis и я разглежда по същество.

 


[1] Application no 17253/07,16 April 2013

 

[2] Application  no. 71463/01,Judgment  of 9 Avril 2009[GC], § 159

[3] Yaşa c. Turquie, 2 septembre 1998, § 100, Recueil 1998‑VI ;  Süheyla Aydın c. Turquie, no 25660/94, § 171, 24 mai 2005)

[4] Calvelli et Ciglio, précité, § 51, et Vo c. France [GC], no 53924/00, § 94, CEDH 2004-VIII

[5] Brecknell c. Royaume-Uni, no 32457/04, §§ 66-72, 27 novembre 2007, et Hackett c. Royaume-Uni, (déc.) no 34698/04, 10 mai 2005

[6] Lyubov Efimenko v. Ukraine, no. 75726/01, § 63, 25 November 2010; and Frandeş v. Romania (dec.) no. 35802/05, 17 May 2011

Liked it? Take a second to support svmargaritova on Patreon!
  1. Все още няма коментари.
  1. 0 trackbacks