Тази година пресслужбата на Европейския съд по правата на човека представи междинните статистически данни относно движението на жалбите в Европейския съд в твърде обобщен вид без да даде детайлна информация за всяка една отделна държава. Все пак и от нея могат да се извлекат някои интересни данни, както и да се направят известни изводи. Като цяло се отбелязва спад с 6% на депозираните жалби и с 15 % – на висящите, чийто общ брой възлиза на 84 850. Радващото е, че страната ни е изпаднала от „класацията“ на първите 10 държави, които създаваха най-много работа на Европейския съд.
В този непрестижен списък на първо място се нарежда Украйна, която в предходните две години заемаше трето място, но сега със своите 16 150 жалби / 19 % от всички висящи/, тя е начело. Италия вече трета година запазва второто си място със своите 15 350 жалби /18,1%/, следвана от Русия /която в края на 2013 г. бе на първа позиция/ и Турция – 10 300 жалби /12,1%/.[1] Жалбите на тези четири държави по същество представляват почти 2/3 от всички висящи пред Европейския съд по правата на човека. След тях се нареждат Сърбия, Румъния и Грузия, чийто относителен дял общо е 12,2%, а последните три места с по равен брой жалби – 1750, се заемат от Полша, Унгария и Словения .
Без да имаме информация за висящите български жалби, от наличните данни можем да направим извод, че очевидно те са под цифрата 1750, което бележи намаление с около 50% в сравнение със същия период на миналата година, когато са били 3854 /тогава бяха представени подробни данни за всяка една държава/.[2]
През периода 1 януари – 8 юли 2014 г. Европейският съд е постановил 13 решения по съществото на спора, 16 решения по допустимост /от които 4 са приключили с приятелски споразумения и едно – с едностранна декларация/ и е изпратил за становище на Правителството 22 жалби.
Най значимото и съществено решение по основателност е това по делото Харакчиев и Толумов, в което е поставен и въпросът за предприемането на мерки по чл. 46 от Конвенцията по повод несъответствието на наказанието доживотен затвор с чл. 3 от Европейската конвенция.[3]
Сред решенията по допустимост бих отбелязала Вълчев и други по повод липсата на нарушение на чл. 6 във връзка с неяснотата на касационните основания за допускане до разглеждане на делата пред ВКС.[4]
Специално ми се иска да отделя място и на п ет жалби, обединени за общо разглеждане и комуникирани на Правителството на 20 март 2014 г. – Нешков и др.,[5]в които се повдигат оплаквания във връзка унизителните и нечовешки условия в някои от българските затвори и следствени арести и липсата на ефективно вътрешноправно средство за защита. По тях се очертава да бъде постановено „пилотно“ решение, за да бъдат принудени властите да предприемат адекватни мерки от законодателен, организационен и всякакъв друг характер, за да се преодолеят натрупалите се проблеми, водещи до нарушения на чл. 3 и чл. 13 от Конвенцията.
Макар и да е твърде рано за генерални обобщения, но може да се посочи, че по отношение на България Европейският съд показва стремеж да насочи усилията на Правителството към въпроси, които са пренебрегвани с години и генерират повтарящи се нарушения без видими усилия да се извършват промени.
[1] http://www.echr.coe.int/Documents/Stats_pending_month_2014_BIL.pdf. Данните за 2013 г. могат да бъдат прочетени тук: http://www.echr.coe.int/Documents/Stats_analysis_2013_FRA.pdf
[3] Решение от 8 юли 2014 г. Виж https://www.pravanachoveka.com/%D0%B4%D0%B5%D0%BB%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D1%85%D0%B0%D1%80%D0%B0%D0%BA%D1%87%D0%B8%D0%B5%D0%B2-%D0%B8-%D1%82%D0%BE%D0%BB%D1%83%D0%BC%D0%BE%D0%B2/2618/#more-2618
[4] Valchev v. Bulgaria, жалба №.47450/11, Dzhanfezovi v. Bulgaria, жалба № 26659/12 и Todorov v. Bulgaria, жалба №53966/12 , решение от 21 януари 2014. Виж и статията по този въпрос в електронното издание на „Правен свят“:
[5] Neshkov v.Bulgaria, No 36925/10 – http://hudoc.echr.coe.int/sites/fra/pages/search.aspx?i=001-142475