За професионализма в журналистиката
В сутрешния блок на една от националните телевизии на 6 октомври беше разискван случаят на младеж, оправдан в извършването на грабеж, който е бил незаконно задържан в следствения арест в продължение на 5 месеца. По този повод след като бе дадена думата на говорителката на съответната прокуратура, бе зададен въпрос и на адвоката на оправдания младеж дали неговото продължително задържане не би довело до „осъдителна присъда” (изразът е на журналиста) от страна на Съда в Страсбург. Тя утвърдително отговори, че няма никакви съмнения, че Съдът би постановил „осъдителна присъда”.
Този диалог, като оставим настрана конкретиката на случая, предизвика у мен желанието да взема думата и изкажа мнението си от няколко самостоятелни позиции. Намирам, че ако един журналист реши да се изявява по дадена тема, той трябва да положи необходимите усилия да се пообразова поне малко преди излъчването /публикуването/ на даден материал – или да се консултира най-напред с човек, който познава материята, или да попрочете нещичко в тази сфера. Винаги съм поддържала позицията, че журналист се става след като имаш някакво друго базово образование, за да си специалист поне в определена област на обществения живот.
Ако се върна към повода за настоящата статия, на първо място, като юрист и преподавател на студенти – бъдещи юристи, у мен предизвиква раздразнение неточността на употребените изрази от страна на журналистите, когато се опитват да изразяват позиция по юридически въпроси. Зад нея прозира нерядко абсолютно непознаване на материята, по която вземат отношение. В случая, тъй като ставаше дума за Страсбург, пролича липсата на елементарно познание за същността на правораздаването от страна на Европейския съд по правата на човека. Защото той не постановява присъди – нито осъдителни, нито оправдателни. Неговите решения не съдържат осъдителни диспозитиви. Европейският съд е оправомощен да установи дали една държава е нарушила задълженията си, които е поела, подписвайки Конвенцията – да осигури защитата на правата, гарантирани от Конвенцията. Ако той констатира, че е допуснато нарушение, задължава държавата да заплати съответното обезщетение.
В качеството ми на правозащитник раздразнението ми бе предизвикано и от отговора на колегата – адвокат, която вместо да поясни, че преди да се стигне до Съда в Страсбург у нас съществуват вътрешно-правни средства за защита, които може и трябва да бъдат използвани, категорично даде положителен отговор на зададения й въпрос. Така тя заблуди не само неинформираните журналисти, но и цялата зрителска аудитория. Имам предвид, че в случаи на незаконно задържане под стража, което е установено с влязла в сила оправдателна присъда, пострадалото лице има правото да предяви иск на основание Закона за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/. Този механизъм е много по-бърз и относително ефективен. Едно от изискванията за допустимост на жалба до Европейския съд по правата на човека е да бъдат изчерпани вътрешно-правните средства за защита. Чл. 35§1 от Конвенцията гласи, че “ Съдът може да бъде сезиран само след изчерпване на всички вътрешноправни средства за защита…”. С други думи, в конкретния случай е твърде рано да се мисли за жалба в Страсбург. Преди това трябва да се започне дело по ЗОДОВ и едва след приключването му (и преди изтичане на 6-месечен срок от окончателния съдебен акт) може да бъде сезиран и Европейският съд, ако присъденото обезщетение е недостатъчно или искът за вреди бъде отхвърлен.
Вярно е, че журналистите не са специалисти във всички области, но пък толкова ли е трудно да зададат правилния въпрос – имаме ли у нас механизъм, чрез който може да се претендира обезщетение за незаконно задържане?
Така в резултат на иначе интересния сутрешен репортаж зрителите не само станаха свидетели на поредния прокурорски „гаф”, коствал свободата на невинен младеж. Те бяха въведени в заблуждение, че за пореден път всички данъкоплатци, ще плащат за чужди грешки (защото присъдената като обезщетение сума от Европейския съд се заплаща от държавния бюджет) и че единствената възможност да се получи справедливост, е навън – в Страсбург. А тук, в България, нищо добро не може да се очаква.
В този ред на мисли аз поддържам тезата, че журналистите имат нужда да бъдат правно образовани, за да се чувстват и те по-уверени, когато пишат или участват в предавания на правна тематика, и да излъчват верни послания към аудиторията . Що се отнася до тези, които следят работата на следствие, прокуратура и съд, с тях би следвало да има специално обучение как следва да се отразяват криминалните новини. У нас не са правени изследвания за ролята на медиите върху страха от престъпността (за разлика от други европейски страни), но е безспорно и доказано в резултат на такива проучвания, че страхът и несигурността на гражданите от престъпността като цяло и от отделни нейни проявления се дължи в немалка степен на посланията, които излъчва четвъртата власт. Това го твърдя в качеството си на криминолог, който се е занимавал с тази проблематика. Тук не става дума в никакъв случай за цензура, а за това, че е ненужно да се преекспонира в публичното пространство информацията за което и да било престъпление. Дали някой би си направил труда да проследи в рамките само на един месец с какво започват новините по националните телевизии в най-гледаното време и какво е времетраенето на криминалната хроника в тях; какво е мястото на тази тематика в националните ни ежедневници и с какви заглавия се отразява информацията по повод на извършено престъпление. Дали на някой от журналистите не му е хрумвало, че прекомерното фокусиране на вниманието върху тази тематика, когато се търси единствено и само сензацията, би могло да предизвика непредсказуеми конфликти и сблъсъци? А не води ли подобна медийна политика до повишаване на чувството на несигурност у хората, което, казано на езика на криминолозите, е част от социалната цена на престъпността ?
