Начало > Дела в Страсбург, Европейски съд по правата на човека > Резюме на решението на Европейския съд по Case of Kirova and others v.Bulgaria

Резюме на решението на Европейския съд по Case of Kirova and others v.Bulgaria

РЕЗЮМЕ НА РЕШЕНИЕТО НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪД ПО

CASE OF KIROVA AND OTHERS v. BULGARIA

(Application no. 31836/04)

Изложението на фактите е направено в §§ 6 -13. Жалбоподателката придобива апартамент от 61 кв.м. в центъра на гр. София, продаден й от община “Средец”, който през 80-те години е бил конфискуван от лице, осъдено по глава І от НК за шпионаж. Първоначално тя е настанена там като наемател с двете си деца (вторият и третият жалбоподатели). През 1990 г. Върховният касационен съд отменя постановената присъда срещу някогашния собственик на апартамента. Съгласно чл. 151, ал. 2 от действалия към онзи момент Закон за изпълнение на наказанията (ЗИН), лицата, чиито присъди са отменени, могат да получат конфискуваното си имущество, ако то се намира в патримониума на държавата или общините. През 1991 г. някогашният собственик подава молба до общината на основание приетия  Закон за амнистия и възстановяване на одържавени имоти (ЗАВОИ) да му бъде възстановена собствеността.В този закон е предвиден специален ред за връщане на конфискуваните имоти. В него обаче също е възприето правилото на Закона за изпълнение на наказанията.[1] Няма данни как е приключила административната процедура, започнала след това. На 11.03.1998 г.  Конституционният съд  постановява решение по к.д. № 16/97, в което посочва, че подлежат на възстановяване по ЗАВОИ само такива имоти, които се намират в патримониума на държавата, общините или дружества с повече от 51 % държавно, респ. общинско имущество.[2]

През 1997 г. някогашният собственик предявява ревандикационен иск на основание чл. 108 от Закона за собствеността  срещу жалбоподателката, позовавайки се на нищожността на нейния договор с общината.

Макар че в подобни хипотези българският съд  прекратява производството като недопустимо, тъй като съществува специален ред за обезщетяване на лица, чиито присъди са отменени и приема, че не се прилага по аналогия чл. 7 от ЗВСОНИ, в настоящия случай той се отклонява от общоприетата си практика. С влязло в сила решение от 2004 г. договорът на жалбоподателката е прогласен за нищожен поради това, че не е подписан лично от председателя на изпълкома, а от негов заместник. Няколко месеца по-късно тримата жалбоподатели предават владението на апартамента на бившия собственик, който скоро след това го продава. Тъй като общината не им предоставя общинско жилище под наем, те са принудени да наемат малък апартамент с месечен наем първоначално срещу сумата от 160 евро, която постепенно е повишена на 200 евро. Общо за целия период (до есента на 2008 г. – датата на подготвения отговор на въпросите на Съда), жалбоподателите заплащат повече от 9 000 евро за наем.

Междувременно, през лятото на 2004 г. те подават молба до общината, за да бъдат настанени в общинско жилище под наем. След представяне на всички необходими документи  неколкократно (за всяка календарна година те представят набор от идентични документи, за да удостоверят, че имотното им положение не се е променило), едва през май 2007 г. първата жалбоподателка е извикана в общината, където й предлагат двустаен апартамент в покрайнините на града без да й се даде възможност за оглед. Тя отказва да приеме.

В  същия период – през 2004 г., първата жалбоподателка подава молба и до Областния управител за обезщетение с жилищно-компенсаторни записи. До октомври 2008 г. тя не получава  заповедта, с която й се признава правото на обезщетение, тъй като в съдебното решение бил сбъркан входът, в който се намира жилището – вместо “Б” бил написан “В” (което не е пречка за издаване на изпълнителния лист на някогашния собственик). С писмо три години след депозиране на молбата й, тя е уведомена, че трябва да поиска от ВКС поправка на явна фактическа грешка  и да представи новото решение. ВКС отказва да удовлетвори молбата й.

Жалбоподателите повдигат оплаквания за допуснати нарушения на: чл. 1 от Протокол 1 –    правото на мирно ползване на собствеността – за първата от тях (защото е била лишена от единствената си собственост без да получи адекватно обезщетение); чл. 8 – правото им на личен живот (защото са били лишени от дома, в който са  живели и чл. 14 във връзка с чл. 1

Приложимото вътрешно право и практика е посочено в §§ 14-19. Съдът отбелязва, че случаят  не може да бъде разглеждан  в светлината на делото Великови и др.(Velikovi and Others v. Bulgaria, nos. 43278/98, 45437/99, 48014/99, 48380/99, 51362/99, 53367/99, 60036/00, 73465/01, and 194/02, 15 March 2007). Посочени са разпоредбите на ЗАВОИ, ЗИН и общите правила за прогласяване нищожността на договора (регламентирани в чл. 26 ЗЗД)

По съществото на жалбата съдът се произнася в §§ 20-41 Той изтъква различието на настоящия случай от този, обсъден по делото  Velikovi and Others v. Bulgaria. Съдът отбелязва, че намесата в правото на собственост не е станало въз основа на някакво специално законодателство, а по силата на общите правила за нищожност на договорите. Той намира, че въпреки различията, и в настоящия случай би следвало да приложи критериите от цитираното дело, за да установи дали е нарушен справедливият баланс между интересите на обществото и на отделния индивид.(§30) Прилагайки тези критерии, Съдът отбелязва, че нищожността на договора е била прогласена поради   пропуски и грешки на официалните власти, което не може да й се вмени във вина.(§31)

Освен това Съдът подчертава, че вътрешните съдилища са изтълкували   приложимото право без да вземат предвид наличието на някакъв ограничителен срок.Всъщност искът срещу първата жалбоподателка е бил предявен през 1997 г. – седем години след решението на ВКС, с което е отменена осъдителната присъда срещу бившия собственик. Според виждането на Съда, тази неограничена във времето възможност да се оспорва законността на един титул за собственост не може да бъде възприета като съвместима с принципите на законност и сигурност . (§32)

По въпроса за справедливото обезщетение Съдът препраща към своя подход, възприет по делото Todorova, разгледано в решението Velikovi and Others (§§ 236-242), и намира, че и в този случай принципът за пропорционалност изисква компенсацията за лишаването от собственост да бъде извършена по пазарната цена на отнетото жилище. Съдът припомня, че по настоящото дело първата жалбоподателка не е получила никакво обезщетение и не възприема позицията на правителството, че тя би могла да получи такова, както и общинско жилище под наем. Той приема изложените аргументи от страна на жалбоподателката, че в ЗОСОИ не е предвидена хипотеза за изплащане на обезщетения в случаи, които са извън приложното поле на чл. 7 ЗВСОНИ или на другите реституционни закони, които изрично са посочени в него. Наред с това Съдът отбелязва, че правителството не е представило никакви доказателства (под формата на съдебни решения), които да доказват, че в случаи като този на жалбоподателката е било признавано правото на обезщетение. Колкото до изказаното възражение, че тя е могла да получи общинско жилище под наем, Съдът изтъква, че не това е начинът за обезщетение при лишаване от собственост  (§34)

Ето защо Съдът приема, че е налице нарушение на  чл. 1 от Протокол 1 на Европейската конвенция.

По повод другите оплаквания на първата жалбоподателка (за нарушения на чл. 8 и 14), Съдът приема, че те са допустими, но както и по делото Velikovi and Others v. Bulgaria, така и тук, той намира, че не се налага отделно разглеждане на тези оплаквания, след като се е произнесъл по основното – това по чл. 1 от Протокол 1.

Съдът не намира наличието на нарушения на чл. 8 и чл. 14 по отношение на втория и третия жалбоподатели.

По претенциите за   вреди и разноски на основание чл. 41 от Конвенцията Съдът се произнася в §§ 42-56, като присъжда 73 000 евро за имуществени и 4 000 евро за неимуществени вреди. Той признава и направените от първата жалбоподателка разноски, съобразно представените оправдателни документи.


[1] Съгласно чл. 5 от ЗАВОИ, “Конфискуваните недвижими имоти по чл. 1 и по чл. 2 се връщат на лицата, от които са конфискувани, или на техните наследници по закон, ако до влизане на този закон в сила се намират в собственост на държавата или на държавна или на общинска фирма, в която държавата има най-малко 51 на сто участие.
(2) Когато не са налице условията по предходната алинея или имотите са унищожени, разрушени или преустроени, осъдените лица се обезщетяват с друг равностоен недвижим имот или с пари по ред и начин, определен от Министерския съвет.

[2]Условие за връщане на конфискувани имоти по обсъждания закон е те да се намират в собственост на държавата или на държавно или общинско дружество с участие на държавата минимум 51 % – чл. 5, ал. 1 от Закона за амнистия и връщане на отнети имущества . При липса на това условие се дължи обезщетение. Следователно, ако след първоначалното изтичане на 2-годишния срок по чл. 8 от Закона за амнистия и връщане на отнети имущества недвижимият имот е придобит от трето добросъвестно лице, връщане на имота не може да се постанови.”

Liked it? Take a second to support svmargaritova on Patreon!
  1. Виолета Пенева
    20 юли, 2010 в 16:43 | #1

    Смятам, че когато се взема решение за обявяване на договор за нищожен, трябва едновременно с това съдът да постанови за всяка една от страните какво дължи на другата и в какъв срок и по какъв начин да се даде дължимото.
    По този начин ще има едновременност и завършеност на решението.

  1. 0 trackbacks