РЕЗЮМЕ НА РЕШЕНИЕТО НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪД ПО CASE OF TSONKOVI v. BULGARIA
(Application no. 27213/04)
Жалбата е свързана с реституция на недвижим имот, извършена на основание чл. 7 от ЗВСОНИ, но след удължаването на срока за предявяване на искове – през 1998 г.
1. Изложението на фактите е направено в §§ 6-13 от решението.
Жалбоподателите са брат и сестра, български граждани от гр. София.
През 1967 г. родителите им закупуват от общината жилището, в което са били настанени под наем от 1950 г. През 1994г. те даряват апартамента на децата си /жалбоподателите/, като си запазват пожизненото право на ползване върху него.
През 1998 г. срещу родителите на жалбоподателите е образувано гражданско дело за прогласяване нищожността на сделката за покупко-продажба на жилището. Делото е заведено на основание приетия през 1992 г. реституционен закон, който дава право на лица, чиито имоти са били национализирани през 40-те и 50-те години, да си възстановят собствеността, ако докажат по съдебен ред, че техните жилища са придобити от трети лица в нарушение на нормативни актове или чрез злоупотреба със служебно или партийно положение. Съгласно чл. 7 от ЗВСОНИ, на бившите собственици се дава правото да предявят своите искове в едногодишен срок от влизането му в сила – т.е. до февруари 1993 г. През 1997 г. с едно изменение в друг закон – ЗОСОИ [1] срокът за предявяване на искове по чл. 7 е удължен с още една година. По повод това изменение е сезиран Конституционният съд, който прогласява нормата за противоконституционна на 11 март 1998 г. , тъй като приема, че така се нарушава правната сигурност и се накърняват правата на трети лица. Решението на КС влиза в сила на 22 март 1998 г. и от тази дата актът, обявен за противоконституционен, не следва да се прилага на основание чл. 151, ал. 2, изр. 3 от Конституцията.
Българският съд е уважил иска за прогласяване нищожността на договора за покупка на жилището на основание отменена, а не действаща правна норма. Решението на Върховния касационен съд влиза в сила на 26 март 2004 г. “Пороците” на сделката, доколкото могат да бъдат възприемани като такива, са изцяло по вина на общинските власти, което обаче е без значение за съда.
Скоро след това срещу жалбоподателите е заведено второ гражданско дело – за опразване на жилището, предаване на владението и обезсилване на нотариалния акт за дарение. Поради предварително известния изход от процеса и риска да им бъдат предявени претенции и за неоснователно обогатяване за това, че са живяли в собственото си жилище докато делото срещу тях все още е било висящо, жалбоподателите предават доброволно владението на апартамента.
Междувременно, няколко месеца след постановяване на окончателното решение на ВКС, на 08.07.2004 г. те подават молба до областния управител за обезщетение чрез ЖКЗ. На 10.03.2005 г. е издадена заповед на областния управител, с която е отказано правото на обезщетение на жалбоподателите поради това,че са подали молбата си за обезщетение след изтичане на двумесечния срок от постановяване решението на ВКС. Заповедта е обжалвана чрез областния управител пред Софийски градски съд в законноустановения срок и до постановяване решението на Европейския съд по правата на човека все още административното отделение на СГС не е постановило своето решение.
На неопределена дата през 2005 г. на жалбоподателите е предоставено общинско жилище под наем в краен софийски квартал, а в следващите години то им е продадено. За закупуването му жалбоподателката е принудена да сключи договор за кредит, обезпечен с ипотека върху апартамента.
2. Приложимото вътрешно право и практика са разгледани накратко в §§ 14-15, в които се отбелязва, че случаят ще бъде анализиран в светлината на делото Великови и др.(Velikovi and Others v. Bulgaria, nos. 43278/98, 45437/99, 48014/99, 48380/99, 51362/99, 53367/99, 60036/00, 73465/01, and 194/02, 15 March 2007). Наред с това специално е отразено, че по времето на разглеждане на делото в България нормата за удължаване на срока на действие на чл. 7 ЗВСОНИ е обявена за противоконституционна.
3. По съществото на случая съдът се произнася в §§ 16-32
Европейският съд отбелязва, че в настоящия случай приложимо е било същото законодателство както и по делото Velikovi and Others .
Правителството не е оспорило факта, че жалбоподателите са предали владението на апартамента в резултат на решенията на националните съдилища, прогласили нищожността на титула на собственост на техните родители, които са им го дарили и че това е станало след законодателното удължаване на срока. Затова Съдът приема, че е имало намеса в тяхното право на собственост. Въпреки че по принцип реституционното законодателство е било създадено в обществен интерес и за да възстанови несправедливостта скоро след краха на тоталитарния режим , искът срещу родителите на жалбоподателите не е бил предявен в първоначално определения в закона едногодишен срок през 1992 г., а през март 1998 г., когато е бил удължен срокът за тези искове.
Съдът се позовава на решението по делото Великови и други, в което приема, че подобна намеса в правото на собственост след изтичане на едногодишния срок е неоправдана и създава правна несигурност.( Velikovi and Others, cited above, § 189). Той изтъква, че самото правителство не е посочило какви нови аргументи са съществували през 1997 г., които да оправдаят удължаването на този срок.
Съдът повтаря своята теза, че както и по делата на Todorova и Eneva and Dobrev, проучени по делото Velikovi and Others (§§ 236-49 от решението), предприетото лишаване от собственост не е било част от мерките, които биха могли да бъдат оправдани в един преходен период от тоталитаризъм към демокрация. Тук става въпрос за разширително прилагане на реституционния закон, което е нарушило принципа на правна стабилност и сигурност. Ето защо в тези случаи държавата дължи пълно обезщетение по актуалната пазарна стойност на имота, ако не е възможно restitutio in integrum. Нищо друго не би могло да възстанови баланса, съгласно чл. 1 от Протокол 1.
Съдът не подминава и въпроса относно продължаващата процедура по обезщетяване с компенсаторни записи. Той отбелязва, че жалбоподателите не са получили пазарната стойност на отнетото жилище и Правителството не е показало, че самата процедура по обезщетения е достатъчно ясна и сигурна.
Във връзка с присъждането на обезщетение за имуществени вреди Съдът прилага отново критериите, изработени по делото Великови и по-специално в решението за справедливо обезщетение ( Todorova and Others v. Bulgaria nos. 48380/99 и др., 24 априлl 2008). Той приема, че настоящият случаи е подобен на случаите на Todorova и Eneva and Dobrev, изследвани в цитираното решение, тъй като лишаването от собственост на жалбоподателите е било извършено в нарушение на принципа на яснота и предвидимост на закона. Затова Съдът намира, че и в настоящия случай е приемливо да присъди отделни суми както за имуществени, така и за неимуществени вреди.
С оглед обстоятелствата на случай той намира, че на жалбоподателите следва да бъдат заплатени 130 000 евро за имуществени вреди и по 3 000 евро за неимуществени.
Присъдени са и разноски, съобразно представените оправдателни документи.
[1] ЗОСОИ – закон за обезщетяване собствениците на одържавени имоти
