Начало > малолетни и непълнолетни правонарушители, статии > Реформата в правораздаването за малолетни и непълнолетни

Реформата в правораздаването за малолетни и непълнолетни

Рубрика Размисли по повод една предстояща реформа

Само промяна в законите няма да подобри младежкото правосъдие

Светла Маргаритова, доктор по право

„Правен свят”, кн.1

През ноември 2010 г. Министерството на правосъдието оповести, че предстои да бъде внесена за обсъждане в Министерския съвет Концепция за младежко правосъдие, а след гласуването й всички заинтересовани институции ще планират конкретни действия по нея, включително и законодателни промени.

Тази така дългоочакваната стъпка за ефективна реформа в сферата на правосъдието спрямо децата бе предшествана от комплексна оценка на всички социално-педагогически интернати и възпитателни училища-интернати в страната в края на 2009 г., инициирана от Агенцията за закрила на детето и с участие на екипи от специалисти от различни ведомства. Основната цел беше да се представи цялостна картина, както за децата, настанени там, така и за учебната и възпитателната работа с тях и за материалните условия на живот, която да послужи за подготвяне на  насоките за реформата в младежкото правосъдие.

Неотдавна и аз приключих криминологично изследване на основание постановените въз основа на Закона за борба срещу противообществените прояви на малолетните и непълнолетните (ЗБПП) принудителни възпитателни мерки „настаняване в социално-педагогически интернат”(СПИ) и „настаняване във възпитателно училище-интернат” (ВУИ).[1] Акцентът на изследването бе фокусиран върху системата за превенция и съдебните актове на районните съдилища. Беше проучена и документацията за децата, настанени в СПИ в с. Лик и във ВУИ в гр. Ракитово към юли-август 2009 г. Наред с това бяха анализирани 182 съдебни решения на 63 районни съдилища, от които – 25 в областни градове, постановени в периода от януари 2005 до август 2010 г., т. е.  след най-съществените промени в ЗБПП през 2004 г. Без да претендира за представителност, изследването позволява да се откроят важни проблеми, които са от значение за предстоящата подготовка на промените в действащото законодателство.

Почти всички деца от изследваната съвкупност попадат в категорията „дете в риск”, съгласно дефиницията на Закона за закрила на детето /ЗЗД/.[2] Анализът показа, че  малолетните или непълнолетните извършители на противообществени прояви, настанени в СПИ и ВУИ, могат да бъдат отнесен към една от подгрупите, изброени в §1, т. 11 на ЗЗД. Изключения са случаите, когато малолетният или непълнолетният не е бил известен  на инспектора от ДПС, не е имал никакви предходни прояви, не е израснал в конфликтна или  криминогенна среда и е живял с двамата си родители. 

Голяма част от тези деца и юноши са с един родител – най-често те са отглеждани само от майката, тъй като бащата е неизвестен, или е починал, или родителите са разведени/разделени. Съвсем не са единични случаите на деца, отглеждани само от бащата, защото майката е починала или не се интересува от детето и живее с новото си семейство. Като сравнително нова тенденция се откроява изоставянето на детето на близки роднини (най-често баба и дядо), като родителите или единственият родител да е на работа в чужбина.

Твърде голям е броят и на т.нар. институционализирани деца – т.е. такива, които преди настаняването в СПИ или ВУИ са били отглеждани в домове за деца, лишени от родителски грижи – около ¼ от всички проучени случаи по данни от анализираните съдебни решения и приблизително толкова от децата, настанени в СПИ-Лик.  Следователно, значителна част от всички настанени в СПИ и ВУИ попадат в категорията рискови деца по § 1, т.11, б. “а” от ЗЗД. Около половината от малолетните и непълнолетните са отглеждани от двама родители, но са израсли в изключително бедни и/или криминално проявени семейства, под чието влияние са извършвали най-често кражби и просия. Те могат да бъдат отнесени към децата в риск по т.11, б. “в” от ЗЗД. В досиетата на 12 от децата има множество данни, че са били принуждавани да извършват различни престъпления и правонарушения, като кражби и просия или са били жертва на домашно насилие – от бащата, или съжителя на майката, или от мащехата. Има и момичета, склонявани към проституция и с риск за трафикиране или дори жертви на трафик – вътрешен и международен (деца в риск по т. 11, б. “б” от ЗЗД). Макар и като изключение, има и деца, страдащи от увреждания, трудно лечими заболявания (като епилепсия), или с различни психиатрични проблеми. Наред с това, както в СПИ, така и във ВУИ, има деца със социална олигофрения, учили в помощни училища или деца със специални образователни потребности. Не са единични и случаите, характеризирани от социалните работници като “дете на улицата” – трайно отпаднали от училище, социално занемарени и без каквито и да било грижи от родител (“дете в риск” по т.11., б. “д”).

Налага се изводът, че за немалка част от изследваните малолетни и непълнолетни са налице предпоставките на повече от един риск. Това означава, че за тях задължения по закон имат както специализираната администрация към Държавната агенция за закрила на детето, така и  заварената и съществуваща близо  50 години система за обществена превенция, изградена на основание на ЗБППМН.

Но при досегашните проучвания, включително и при мониторинга на всичките девет СПИ и ВУИ, липсва оценка за ефективността на Отделите за закрила на детето и на местните комисии за борба срещу противообществени прояви. Косвено за нея може да се съди по това,  дали преди постановяването на принудителната възпитателна мярка по т. 11 и 13 от ЗБППМН  по отношение на малолетните и непълнолетните са били определяни други, по-леки мерки.

Данните сочат, че преди да бъдат настанени във ВУИ-Ракитово,  22,9 % от момчетата са имали вече по едно възпитателно дело, 25.0 % са били с две, 26.0 % – с три и повече, 9 от момчетата освен възпитателни мерки са имали по една и повече присъди, а още толкова преди това са били настанени в СПИ. При малолетните и непълнолетните от СПИ картината е малко по-различна. При тях е по-висок делът на тези, които преди това са нямали никакви прояви – 37,2 %[3]. С едно предходно възпитателно дело и определяне на по-леки  възпитателни мерки са били 1/4 от децата – 25,5%,  с две – 19,6%, а с три  и повече – 15,6 %.  Почти 1/3 от настанените в Лик са израсли в домове за деца, лишени от родителски грижи.

Тези данни потвърждават неведнъж изказваното становище, че инструментариумът за въздействие върху малолетните и непълнолетни правонарушители е остарял и неефективен. В хода на изследването се натъкнах на фрапиращи случаи на деца с по четири, пет и  повече възпитателни дела, образувани през непродължителни периоди от време за всяка една отделна проява (най-често кражба). Единствената последица от това е да стигматизира и озлоби детето. Именно като реакция на подобни  неадекватни намеси едно дете беше хвърляло камъни по сградата, където се помещава местната комисия за борба срещу противообществени прояви (за което му е образувано отново възпитателно дело).

В по-голямата част от проучените случаи малолетните и непълнолетните са попаднали в полезрението на социалните служби едва по повод образуваното възпитателно дело, когато отделите за закрила на детето са сезирани да изготвят социален доклад за случая. В този смисъл, намесата в повечето случаи е неадекватна най-вече защото е несвоевременна. Възниква въпросът дали администрацията по Закона за закрила на детето разполага с капацитет да обхване малолетните и непълнолетните, които са „деца в риск” и къде се къса връзката между институциите.

Проучването показа голяма доза формализъм в работата на  институциите – както на създадените по Закона за закрила на детето, така и на тези по ЗБППМН. Но ако ЗБППМН с основание е критикуван като остарял и неотговарящ на съвременните изисквания и на международните стандарти, то ЗЗД бе създаден в една нова обстановка, при заимстване опита на редица европейски страни, сред които Великобритания, Германия, както и  Канада. В него са предвидени редица инструменти за подпомагане на децата в риск, като акцентът бе поставен именно върху принципа детето да не бъде откъсвано от своята семейна среда. Оказа се, че те или „не работят” (например институтът на приемните родители), или са неефективни, като например работата с детето без откъсването му от семейна среда. Не виждам причината, поради която в практиката не настъпиха сериозни промени след структурирането на отделите за ”Закрила на детето”. При достатъчен капацитет те можеха постепенно да изместят или да заместят голяма част от дейността на местните комисии. Вместо това обаче, твърде често в социалните доклади по възпитателните дела, се съдържа препоръката за настаняване в СПИ или ВУИ. Изключение са делата (по-малко от 10), в които социалният работник не препоръчва откъсване на детето от семейната му среда.

Проучването открои случаи, в които всички институции са претърпели провал, дори и там, където действително са предприели усилия и са опитали да осъществят корекционно-възпитателна работа с детето. Такъв е случаят на дете, което само е потърсило помощта на отдела за закрила на детето защото е било жертва на домашно насилие – след злоупотреба с алкохол съжителят на майката е упражнявал физическо насилие върху него и майката. Изведено по спешност от семейната среда и настанено в Дом за деца, лишени от родителски грижи, с него започват да работят психолози, социални работници, представители на неправителствени организации, което довежда до позитивна промяна в поведението му. След писмена декларация на майката то отново се връща при нея в същата деструктивна среда. Постепенно усвоява модели на поведение, на които е свидетел – съжителят на майката го принуждава да краде и му нанася побой след употреба на алкохол. В доклада, изготвен от член на местната комисия във Велико Търново по повод възпитателно дело № 18/08 г. е дадена оценка, че връщането на момчето у дома е довело до провал на усилията за подпомагане, което се дължи „и на липса на синхронизация между действията на институциите – РПУ и отдел „Закрила на детето” за подпомагане на семейната среда и трайно отстраняване на М.М. от жилището. За съжаление Николай вече трайно е усвоил поведението на съжителя на майка си.”  В случаи като този, при преценката за уважаване искането на родителя би следвало да се държи сметка дали подобно връщане в родителското семейство е в интерес на детето или не. Ако беше направен задълбочен анализ на ситуацията, молбата на майката можеше да не бъде уважена.

В становището на Института за социални дейности и практики относно реформата за младежко правосъдие[4] е изказано мнение, че действащата система не позволявала да бъдат създавани центрове за третиране от открит или полуоткрит тип – т.е. децата да участват в програмите само през деня или пък, макар и за кратко време, да бъдат настанявани в такива центрове. Всъщност, моето проучване установи, че в редица градове в страната са създадени центрове с различни наименования, в които се практикуват подобен тип услуги – както от дневен тип, така и от резидентен тип (с откъсване от средата). Те се създават на основание чл. 20 и сл. от правилника за прилагане на ЗЗД, Закона за социално подпомагане и правилника за приложението му като вид социална услуга, предоставяна на деца в риск. Проблемът е не толкова в това, че не са уредени в детайли правомощията и компетенциите на тези центрове, колкото до липсата на капацитет – персонален и логистичен (адекватни методики за работа с тази категория деца и добре подготвени специалисти), за да се постигнат действително трайни позитивни резултати. Така например, попаднах на малолетно момиче – жертва на международен трафик с цел просия, което само е потърсило помощ на нашето посолство в Австрия, след което, при връщането й в страната, й е предоставена социална услуга „постоянна грижа” в един от кризисните центрове.[5] Там с нея е проведена специализирана психолого-консултативна работа за преодоляване на преживяната травма, записана е в местното училище, за да продължи образованието си. Максималният срок за престой в такъв център е шест месеца. Тъй като близките не проявяват желание да се грижат за нея, тя е настанена в дома за деца „А.Златаров” в София до произнасянето на съда с решение по чл. 28 от ЗЗД. Там обаче вероятно е преустановена индивидуалната работа с малолетната или не е използван подходящ модел за реинтеграция, в резултат на което тя започва да се държи враждебно с другите деца, отказва да посещава консултациите с психолог, инсценира припадъци, самонаранява се, бяга от дома и е обявявана за общонационално издирване. Така се стига до образуване на възпитателно дело по сигнал на директора на дома, след което, по предложение на местната комисия, Софийският районен съд постановява възпитателната мярка „настаняване във ВУИ” за шест месеца. Случаят действително е комплициран, момичето твърде дълго е било подложено на неблагоприятно въздействие на средата, деформирани са неговите възгледи и ценностна система, но пък действието се развива в столицата, където са съсредоточени специалисти от различни области, научни звена и университети. Това е пример за необходимостта да се работи по случай и да се търси съдействието на специалисти за  подготвяне на конкретна програма,  набелязване на отделните стъпки и отговорните за това лица. Ако липсва инициатива и мотивация за такъв подход, не може да се очаква промяна на сегашната ситуация. Случаят не е единствен. По отношение на момичета, жертва на принудителна проституция, обикновено стандартната схема е да бъдат настанени  в кризисен център в населено място, различно от семейството им, където се преустановяват контактите със сводниците и девойките се адаптират добре към средата и започват дори с желание да посещават училище. Проблемът е, че след изтичането на определен срок – не повече от шест месеца, те се връщат в същата среда, която пак провокира първоначалния им начин на живот. Ефектът от проведената индивидуална възпитателна работа се губи много бързо и проблемът, вместо да се разреши благоприятно, се задълбочава още повече – получава се порочен кръг. Като че ли се демонстрира по-скоро видимост, че се работи, но предварително е ясно какъв ще бъде ефектът.[S1]

В този смисъл съм доста скептична дали предвижданите промени в законодателството сами по себе си ще доведат до реални промени и в практиката.

Може и да не ни се иска, но трябва да признаем и още един нелицеприятен факт: има семейства, които вредят на децата си и колкото по-бързо и по-рано детето бъде изведено от семейната среда, толкова по-голям шанс има то за успешно бъдеще. Сред малолетните и непълнолетни, настанени във ВУИ Ракитово почти всеки втори произхожда от криминално проявено семейство или е с такава приятелска среда. Те възприемат престъпния модел на поведение още от ранна възраст, а същевременно не  посещават училище или са отпаднали още в началото. Поради това голяма част от тях  са неграмотни или полуграмотни. Оказва се, че сама по себе си подобна причина не е била достатъчна, за да привлече вниманието на съответните специалисти, макар че оставането на дете в подобна среда, която е най-малкото безразлична към това дали то посещава или не училище, почти със сигурност обуславя неговата престъпна кариера.

Сред малолетните и непълнолетни правонарушители, настанени в институции от този тип, има и такива, които на 12- годишна възраст вече са със завидна „престъпна кариера”. В немалко съдебни решения и доклади на местни комисии срещнах становища, че момчето/момичето има сериозни поведенчески проблеми, нуждае се от консултации на специалист – психиатър (проявява агресия спрямо близките си или връстниците, например), или има суицидни прояви, но въпреки/или именно поради това, се настанява в СПИ и ВУИ.[S2]

Парадоксът е, че на практика в момента всички участници в системата за превенция на правонарушенията на малолетните и непълнолетните възприемат СПИ и ВУИ като своеобразна панацея – място, от което се очаква:

–         детето да започне редовно да посещава училище, каквото не е посещавало с месеци или години;

–         да бъде откъснато от лошата семейна и/или приятелска среда;

–         да се работи с него за преодоляване на „дефицитите в ценностната му ориентация” (клише от мотивите на съдебно решение);

–         да бъде приучено на ред и дисциплина;

–         да се предотврати възможността да извършва нови и по-тежки общественоопасни прояви.

По презумпция това означава, че в този тип заведения трябва да има цели екипи от специалисти, разполагащи с ефективни съвременни методики за индивидуална и групова работа с деца с отклоняващо се поведение. Никой обаче не е попитал работещите в самите институции дали това е така. В най-добрия случай СПИ и ВУИ са местата, където за известен период от време малолетният или непълнолетният е ограничен във възможността си да извършва правонарушения или е предпазен от различни посегателства (макар че и в тях понякога има случаи на саморазправа и инциденти). Както проведеното от държавните експерти проучване, така и събраната информация от криминологичното изследване показа, че съществува сериозен дефицит от специалисти в тези институции, което донякъде се дължи и на отдалечеността на повечето от тях от големи населени места. Попаднах обаче и на не един случай, когато социалните работници, психолози и педагози от  кризисни центрове в големи градове се оказват безсилни да помогнат на детето и  предпочитат да сезират местната комисия с предложение то да бъде настанено в СПИ или ВУИ. Обяснението е, че нямат капацитет да се справят със сложните проблеми на конкретното дете, а друга по-подходяща институция не съществувала. Честото прехвърляне на тези деца от една в друга институция през непродължително време  затруднява тяхната адаптация към средата и програмите, в които се включват. Всяка такава промяна води до стрес, тревожност, разколебаване на чувството за сигурност и незастрашеност. Така намалява и ефектът от индивидуалната работа .

Очевидна е необходимостта от многообразни по вид и форма социални услуги и центрове – както за дневна грижа, така и с откъсване от средата; както за малък период от време, така и за по-продължителен; за организиране на форми за постепенна адаптация на непълнолетните и приучването им към самостоятелен живот. Преди да се пристъпи към радикални реформи на сегашната система е наложително да се проучат добрите практики на различните центрове по места, да се установи техният капацитет и потенциал и да се апробират новите идеи за промени в няколко отделни населени места или области, за да се установи дали ще проработят.Така бихме избегнали риска да направим неработеща реформа и да изменяме току-що приети закони.

При всички случаи обаче трябва да започнем с промяна на нагласата на всички, които работят с децата в риск. При посещението си в България през ноември сенатор Робер Бадентер много уместно сподели: да не забравяме, че децата не са просто умалена версия на  възрастните и затова да не ги съдим по същия начин, както ако бяха вече пораснали.


[1] Изразите „възпитателни мерки с принудителен характер”и „принудително-възпитателни мерки” са употребени  за пръв път в нашата правна литература от проф Т. Хинова във връзка с характеризирането естеството на възпитателните мерки, налагани  по силата на ЗБПП от местните комисии, в нейния труд „Методи, средства и организация на борбата с престъпността на малолетните и непълнолетните”С.,1984 г., с.120-125

[2] По смисъла на § 1, т. 11 от Допълнителните разпоредби на Закона за закрила на детето  „дете в риск“ е:

а) чиито родители са починали, неизвестни, лишени от родителски права или чиито родителски права са ограничени, или детето е останало без тяхната грижа;

б) което е жертва на злоупотреба, насилие, експлоатация или всякакво друго нехуманно или унизително отношение или наказание в или извън семейството му;

в) за което съществува опасност от увреждане на неговото физическо, психическо, нравствено, интелектуално и социално развитие;

г) което страда от увреждания, както и от труднолечими заболявания, констатирани от специалист;

д) за което съществува риск от отпадане от училище или което е отпаднало от училище.

[3] В СПИ- Лик бяха заварени и деца, настанени преди промените в закона – т.е. без решение на районен съд, а само с акт на местната комисия или  с молба от родителите по социални причини.

[4] http://www.sapibg.org/?lang=bg&page=587

[5] Не е предмет на настоящата статия процедурата по настаняване в т.нар. Кризисни центрове за деца-жертва на трафик. Административният ред, по който се извършва това и липсата на съдебен контрол върху мярка, която по естеството си има всички белези на ограничаваща свободата с оглед продължителността на престоя (до шест месеца), поставя сериозни проблеми на плоскостта на чл. 5 от Европейската конвенция за правата на човека.


Liked it? Take a second to support svmargaritova on Patreon!
  1. Все още няма коментари.
  1. 0 trackbacks