На 16 декември Европейският съд за правата на човека постанови последното си решение за годината по жалбата на българския гражданин Димчо Димов (жалба № 57123/08). В него той установи нарушения на чл. 3 и чл. 8 от Европейската конвенция за защита правата на човека.
Фактите по случая
От 2003 г. жалбоподателят изтърпява присъда от 18 г. лишаване от свобода във Варненския затвор. Няколко години по-рано при инцидент той наранява лошо китката на дясната си ръка и от тогава претърпява няколко операции поради различни усложнения. Движенията му с тази ръка са силно ограничени. Наред с това страда от редица заболявания, между които дископатия и дискова херния. Докато изтърпява присъдата си в затвора той прави редица опити за самонаранявания (два пъти през 2005, три пъти през 2006 г.) и във връзка с това негово поведение е имал няколко срещи с психолога на затвора, а през 2007 г. е хоспитализиран за един месец в психиатричната клиника на Ловешкия затвор, където е подложен на медикаментозно лечение и е изписан с подобрение.
На 29 април 2008 г. жалбоподателят започва гладна стачка, изразявайки по този начин протеста си срещу лошите условия във Варненския затвор. По-късно същия ден той поискал да се види с прокурора, отговарящ за контрола върху затвора. След разговора подписва пред него документ, с който декларира, че се отказва от гладната стачка, но потвърждава, че е готов да се самонарани. Във връзка с това негово изявление по заповед на директора на затвора няколко надзиратели обездвижват жалбоподателя, като го поставят на легло в медицинския център към затвора с ръце и крака с белезници под формата на кръст. На 30 април той се оплаква от силни болки в дясната ръка, гърба и десния крак и моли надзирателите да отключат белезниците, като подписва декларация, че няма да се самонарани. Молбата е оставена без последствие. Надзирателите му обясняват, че лицата, компетентни да отменят заповедта, са в почивка по време на празниците до началото на месец май. На 1 май жалбоподателят е прегледан от лекар, който му предписва медикаментозно лечение с инжекции. Белезниците са свалени само по време на прегледа. До 7 май 2008 г. – първия работен ден, когато окончателно е освободен от положението на обездвижване, белезниците са сваляни само по време на ядене и три пъти на ден за посещаване на тоалетната.
На 17 май 2008 г., жалбоподателят е поискал от администрацията на затвора да изпрати негово писмо до Европейския съд по правата на човека, в което изразява намерението си да подаде жалба на основание член 34 от Конвенцията. Той получава отказ с обяснението, че става въпрос за лична кореспонденция, поради което трябва да заплати пощенските разходи за изпращане на писмото. На 20 май 2008 г. жалбоподателят се обръща към Българския хелзинкски комитет за съвет и помощ, оплаквайки се от държането му обездвижен с белезници в продължение на повече от седмица. В периода 19 май 2008 – 12 февруари 2009 г. той изпраща четири писма до тази неправителствена организация. На първата страница на всяко от тях е поставен печат на затвора, а две от тях са придружени от допълнителни документи от самата администрация.
Според жалбоподателя на неопределена дата през същия месец той се среща с прокурор от окръжна прокуратура и прави оплакване срещу третирането му от затворническата администрация, но не са предприети никакви действия за проверка на твърденията му. На 4 юни 2009 г. с посредничеството на адвокат той депозира жалба до окръжния прокурор срещу служителите от затвора и прави искане да бъдат разпитани редица лица в качеството им на свидетели – медицинския персонал от затворническата болница, надзирателите, друг затворник, който е бил в съседната стая. Прокурорът разпорежда да бъдат разпитани посочените лица, както и да се съберат всички писмени доказателства – медицинска документация и администртивни документи, свързани със задържането. В края на същия месец разследващият полицай изпраща преписката до прокуратурата с мнение, че липсват данни за извършено престъпление. Посоченият като свидетел друг затворник междувременно е освободен от затвора и не е разпитан. С постановление от 29 юли 2009 г. окръжната прокуратура отказва да образува наказателно производство срещу служителите на затвора, приемайки, че използването на белезници за период от девет дни е било на законно основание – чл. 84д от Закона за изпълнение на наказанията. Целта е била да възпрепятства жалбоподателя да се самонарани, тъй като опасността е била реална предвид предходното му поведение в миналото, когато вече се е наранявал. Що се отнася до писмената му декларация, че няма да се самонарани от 30 април 2008 г., тя е била направена в извънработно време и е станала достояние на затворническата администрация едва на 7 май – първия работен ден след празниците. Това постановление е обжалванопред Варненската апелативна прокуратура, а след това – пред Върховната касационна прокуратура, но и двете по-горни инстанции намират, че фактическите констатации в постановлението на окръжната прокуратура за отказ за образуване на досъдебно производство срещу виновни длъжностни лица е законосъобразно. Надзирателите правилно са използвали белезници, за да предотвратят риска от самонараняване в съответствие с разпоредбите на чл. 84д и е от ЗИН, поради което действията им не съставляват престъпление.
Жалбоподателят повдига оплаквания за нарушение на чл. 3.
Аргументите на Съда
Европейският съд не приема възраженията на правителството за неизчерпване на вътрешните средства за защита поради непредявения иск по чл. 1 от ЗОДОВ. Той се съгласява с аргументите на жалбоподателя, че доколкото неговото третиране се доближава до дефиницията за изтезание, единственото ефективно средство е било да започне наказателно преследване срещу виновните длъжностни лица. Поради това той е сезирал и прокуратурата.
Оплакванията са разгледани в двата аспекта на чл. 3 – материален и процесуален.
Съдът прави уговорката, че по принцип използването на белезници и други помощни средства не повдига въпрос по член 3, когато мярката е била взета в рамките на правомерен арест и когато тя не включва използването им отвъд това, което изглежда абсолютно необходимо в случая. Съдът признава, че използването на сила и средства за обезопасяване може да се наложи в затворите, за да се предотврати рискът от неподчинение или самонараняване. Въпреки това, прилагането на тези мерки не трябва да излиза извън рамките на строго необходимото. Съдът отбелязва, че жалбоподателят е бил обездвижен върху леглото във Варненския затвор, след като е направил изявление на 29 април 2008 г., че ще се самонарани. Документите по преписката показват, че жалбоподателят страда от поведенчески разстройства със Suicidal Tendencies и самонараняване и че в миналото той е имал такива прояви . При тези условия, рискът от самонараняване е бил сериозен и непосредствен. Затова Съдът не може да обвинява служителите от затвора за тяхното решение временно да имобилизират жалбоподателя. Това е било разрешено и по силата на действащия тогава ЗИН. Той обаче намира, че вв течение на целия ден – 30 април 2008 г. са били налице серия от последователни и достатъчно сериозни обстоятелства, които са показвали, че целта на обездвижването е постигната. Това от своя страна е могло да мотивира надзорните органи да поставят под въпрос необходимостта от мярката: жалбоподателят вече е прекарал няколко часа с белезници към леглото си; той се оплаква от болки в дясната ръка, гърба и десния крак и е подписал документ, в който дкеларира отказа си да се нарани.Основната причина да не бъде отменена заповедта е провалът в организацията на работа в рамките на затвора в рамките на празничните дни, което се е отразило изключително негативно върху жалбоподателя в рамките на шест дни. Съдът взема под внимание и докладите на Комитета по предотвратяване на изтезанията от 2010 и 2012 г. от посещенията му в този затвор, че там е налице практика затворници да бъдат обездвижвани за период от няколко последователни дни. Препоръчано е на затворническите власти да ограничат до минимум продължителността на тази специална задължителна мярка за затворник и тя да не се прилага в продължение на няколко дни, което би могло да доведе до злоупотреби. Наред с това е установено че липсва специализирана система за фиксиране и физически ограничения. Като се вземе предвид и фактът, че жалбоподателят е бил обездвижен най-малко двадесет и два часа на ден в продължение на няколко дни. Като се вземат предвид заболяванията на жалбоподателя, предприетата мярка само е влошила здравословното му състояние и му причинява физическа болка. Съдът взема предвид и психологическия ефект на приложената мярка. Той отбелязва, че жалбоподателят е бил особено уязвим, защотно е страдал от повтарящи се проблеми в поведението, за което е бил лекуван в миналото в психиатрично заведение. Съдът намира, че непрекъснато обездвижване на жалбоподателя му е причинило значително психическо страдание.
Съдът достига до извода, че от 30 април 2008 г. мярката на властите вече не е била оправдана с оглед неговото поведение, поради прекомерната й продължителност, които са му причинили силно физическо и психическо страдание. Той приема, че тя се вписва в разбирането за нечовешко отношение по чл. 3 в неговшия материален аспект.
По повод оплакването за липса на ефективно разследване Съдът намира, че полицейското разследване е било извършено твърде формално, тъй като всички събрани доказателства са били само от администрацията на затвора. Самите служители, които са обездвижили жалбоподателя никога не са били разпитани, нито пък другия затворник или медицинския персонал. Вярно е, че дори и без тези показания прокуратурата е могла да установи, че жалбоподателят е бил обездвижен в продължение на няколко дни, но тя просто отбелязва, че изпоблзването на белезници е има правно основание във вътрешното право. Разследващите орани са се съсредоточили само върху началото на периода на задържане, но не са се опитвали да се установи дали това е оправдано за срока на неговото прилагане, и особено след 30 април 2008 г. Ясно е, че поради ограничения си обхват, полицейското разследване в този случай не е бил в състояние да се справи с този основен аспект на оплакването на жалбоподателя.
Поради това Съдът достига до извода, че държавата не е изпълнила задължението си да проведе ефективно разследване на твърденията за малтретиране от страна на съответното лице. Следователно, налице е нарушение на член 3 от Конвенцията в неговия процесуален аспект.
По повод контрола върху кореспонденцията жалбоподателят повдига оплакване за нарушаване на правото му на неприкосновеност на кореспонденцията, защото националното законодателство, позволяващо ттакъв контрол, не създава достатъчно гаранцииза произволна намеса.
Съдът отбелязва, че вече е установявал нарушение на чл. 8 поради липсата на достатъчни гаранции за разрешения систематичен контрол върху кореспонденцията на затворници според общата разпоредба на чл. 33, ал. 1, б. „с“ от ЗИН независимо до кого е адресирана тя, вкл. и когато писмата са адресирани до адвокатите на затворници(Petrov c. Bulgarie, no 15197/02, §§ 43 et 44, 22 mai 2008). Той констатира, че ситуацията в конкретния случай по нищо не се различава от вече установеното нарушение в цитираното по-горе решение, поради което не намира, че следва да се отклони от извода си и в настоящия случай. Поради това Съдът достига до извода, че е налице нарушение на чл. 8.
