Преценката за продължителност на разследването от гледна точка на процедурните аспекти на чл. 2 и на чл. 6§1 се основава на различни критерии.
Само прекомерната продължителност на едно наказателно производство не е достатъчно основание за установяване на нарушение във връзка с неефективност на разследването в светлината на чл. 2.
До тези изводи достига Европейският съд по правата на човека в своето първо за 2017 г. решение срещу България(Application no. 3524/14).
Жалбата е свързана с прекомерната продължителност на протеклия наказателен процес по повод умишленото убийство на съпруга на първата и баща на втората жалбоподателка.
Фактите
Убийството е извършено на 2 юни 2000 г. и още на следващия ден предполагаемият убиец е задържан. Обвинението му е повдигнато на 5 юни 2000 г. В периода 2001-2003 г. прокуратурата неколкократно връща делото за събиране на допълнителни доказателства и извършване на нови процесуално-следствени действия. Делото пред СГС продължава между 2003 – 2007 г., когато е постановена осъдителна присъда. По жалби от страните САС отменя присъдата и връща делото на прокуратурата, тъй като в обвинителния акт не е било посочено как точно е било извършено убиството. Новото разглеждане на делото пред СГС продължава между 2009 – 2013 г., когато е постановена осъдителна присъда, оставена в сила от САС през 2014 г. и потвърдена от ВКС с решение от ноември 2015 г. В този период жалбоподателките сезират инспектората на ВСС поради прекомерната продължителност на производството пред СГС (където междувременно председателят на състава е избран за председател на ВАС, делото е възложено на друг съдия и започва отначало).
Оплакванията
Жалбоподателите считат, че задължението на властите по силата на член 2 е да извършат ефективно разследване както на фазата на досъдебното, така и на фазата на съдебното производство, като подчертават, че изискването за бързина е от особено значение. По този начин всяко неоправдано забавяне в разследването създава впечатлението, че властите нямат волята да го завършат бързо и да накажат извършителя нарушителя с пълната сила на закона. Такива забавяния създава впечатление за толерантност към извършителите на тежки престъпления, което е несъвместимо с член 2, § 1 от Конвенцията.
Преценката на Съда
Съдът отбелязва, че когато принципното оплакване на жалабоподателите е свързано с прекомерна продължителност на разследване, което застрашава правилното установяване на фактите и поставя под въпрос възможността за осъждане на извършителя, централният въпрос е да се установи дали проведеното разследване по повод смъртта на роднината на жалбоподателките е било като цяло ефективно или не. Той констатира, че заподозреният е бил задържан непосредствено след убийството и му е повдигнато обвинение три дни по-късно, а самото досъдебно производство е продължило в рамките на три години. Забавяне се наблюдава в съдебната фаза на производството и то се дължи на различни причини, но те не са в основата на преценката, която се прави от гледна точка на процедурните аспекти на чл. 2 от Конвенцията.
Съдът счита, че сам по себе си период от петнадесет години за провеждане на разследване и за съдебен процес на три инстанции безспорно е прекомерен според неговите стандарти от гледна точка на чл. 6. Но целта на анализа по чл. 2 е различна. Той се позовава на скорошното решение на Голямото отделение по делото Mustafa Tunç and Fecire Tunç v. Turkey (no. 24014/05, § 225, 14 April 2015), в което са формулирани критериите, подлежащи на преценка в случаи на оплаквания за неефективност на разследване по чл. 2, а именно: адекватността на мерките за разследване; бързината на разследването; участието на семейството на починалото лице; и, независимостта на разследването. Тези елементи според Съда са взаимосвързани и никой от тях не следва да бъде обособяван като самоцел. Това са критерии, които, взети заедно, дават възможност да се прецени степента на ефективност на разследването.
Изискването за бързина, съгласно чл. 2, не трябва да се разглежда изолирано и независимо от другите параметри, комбинацията от които го правят ефективно. Съдът отбелязва, че в края на производството по настоящото дело властите са постигнали основната цел на разследването, тъй като е била установена причината за смъртта на жертвата, както и лицето, което е извършило убийството. Извършителя е бил обвинен и осъден на лишаване от свобода с окончателно решение, както и да заплати неимуществени вреди на втората жалбоподателка (за разлика от случаите на Anna Todorova v. Bulgaria (no. 23302/03, §§ 76-78, 24 May 2011 и Mulini v. Bulgaria (no. 2092/08, §§ 44‑46, 20 October 2015).
Съдът намира, че е трудно да се поставя под въпрос цялостната адекватност на следствени действия, извършени от властите в настоящия случай. В случая тази продължителност не е довела до влошаване на качеството на разследването или до унищожаването или изчезването на част от доказателствата, нито са повлияли на качеството на самото наказателно производство. Освен това, той отбелязва, че жалбоподателките са участвали в производството пълноценно и в съответствие със стандартите на чл. 2. Поради това, макар и забавянето при извършване на разследването и на съдебния процес за съжаление да е неоспоримо, не може да се каже, че то е повлияло върху този процес до такава степен, че това да попречи на неговата ефективност. Затова Съдът не установява нарушение на чл. 2.
По повод оплакването за липса на ефективно вътрешноправно средство за защита, тъй като предвидената възможност за търсене на обезщетение за бавен процес по чл. 60а и сл. от ЗСВ и по чл. 2б от ЗОДОВ не се разпростирала върху гражданските ищци и частните обвинители(както твърдят жабоподателките), Съдът не приема техните доводи. Той отбелязва, че централното оплакване на жалбоподателките е свързано с прекомерната продължителност на целия наказателен процес (доколкото той е бил свързан с разследването на убийство, според Съда би било по-уместно олакването да се разгледа по чл. 13 във вр. с чл. 2, а не с чл. 6.) Според него редакцията на съответните норми на националното законодателство не води до извода, че те ограничават кръга на правоимащите лица единствено до подсъдимия. Тъкмо напротив, те са достъпни за всички страни в процеса, при това подобни искания могат да бъдат отправяни още в хода на висящ процес или непосредствено след неговото приключване, което е потвърдено и от практиката на националните съдилища. Съдът се позовава на своето решение Valcheva and Abrashev v. Bulgaria ((dec.), nos. 6194/11 and 34887/11, § 98, 18 June 2013) , в което констатира, че предвидените в националното законодателство компенсаторни механизми при преомерна продължителност на граждански, наказателни и административни дела, напълно съответстват на неговите стандарти . Затова той заключава, че твърдението за липса на ефективно вътрешноправно средство за защита по повод оплакването на жалбоподателките за прекомерната продължителност на наказателния процес по повод убиството не техния близък е необосновано и не намира нарушение на чл. 13 във вр. с чл. 2.
