Решението на КС от 13 октомври 2012

Дали решението на Конституционния съд по закона за гражданската конфискация съответства на Европейската конвенция ?

На 13 октомври 2012 г. Конституционният съд постанови своето решение по повод Закона за отнемане в полза на държавата на имущество, придобито от престъпна дейност (ЗОПДИППД). В пресата, а и в онлайн изданието на „Правен свят“ бяха публикувани различни позиции.[1]

Без  да влизам в дискусия с техните автори бих желала да изложа моето виждане. Това решение остави у мен усещането за стремеж да се запази в максимална степен статуквото – т.е. закона във вида, в който е приет от Народното събрание, като той бъде легитимиран пред обществото от институция, независима от която и да било от трите власти, сиреч – безпристрастна.  В случая обаче ми се струва, че Конституционният съд се опита да влезе в ролята си на адвокат, защитаващ един закон, който е със съмнителна конституционосъобразност и още по-съмнително съответствие със стандартите на Европейската конвенция за правата на човека.

Доколкото в мотивите на самото решение са цитирани три решения на Европейския съд, аз ще си позволя просто да изложа накратко същината им, като оставя на читателите сами да преценят  дали ние не правим нищо по-различно от останалите европейски страни, чието законодателство цитираме, обаче най-общо и без каквато и да било конкретизация. В решението се твърди, че „ някои държави, включително и членуващи в Съвета на Европа и Европейския съюз, са възприели и практически са реализирали идеята за гражданска конфискация на имуществото с незаконен източник, която не е обвързана с развитието на наказателния процес и приключването му с влязла в сила осъдителна присъда“. Кои са обаче тези държави и в какви конкретни хипотези се прилага гражданската конфискация Конституционният съд не ни казва, защото тогава би изпаднал в конфузна ситуация. Въобще общото позоваване на институции, като Европейски съд по правата на човека, Съвет на Европа и Европейски съюз се използва като своеобразно заклинание, чието изричане би убедило всички нас, че няма защо да се притесняваме, тъй като нашия закон не е изключение в европейския правен мир.

Конституционният съд не вижда проблеми при прилагането на закона относно съответствието му с чл. 1 от Протокол 1, а по-скоро  има резерви за чл. 6 (правото на справедлив процес). Първото решение, на което се позовава той, за да обоснове тезата си,  е решението по допустимост по делото Arcuri et autres c. l’Italie (жалба № 52024/99, решение от 5 юли 2001 г.)   По италианското законодателство гражданската конфискация се прилага като превантивна мярка в борбата срещу организираната престъпност по отношение на лица, за които има основателни съмнения, че са свързани с престъпни групировки  и имат богато криминално минало. Такъв е и самият г-н Аркюри, който е бил съден многократно за измами, изнудвания, лихварство и заплахи с убийство на лица, кито не могат да си изплатят взетите заеми. Успоредно с наказателното производство прокуратурата е направила искане и специализиран съд е провел разследване в рамките на което е доказано, че поне за част от имуществото на жалбоподателя може да се предполага, че е придобито от престъпна дейност.

Във всички решения по повод подобни италиански дела (Riela et autres c. Italie  ; Bocellari et Rizza c. Italie(déc.), n^o 399/02, 28 octobre 2004 et 16 mars 2006, Bongiorno et autres c.Italie,решение от 05.01.2010 г.)  Европейският съд   постановява, че в случаите на конфискация несъмнено става въпрос за намеса в правото на  собственост и подлага на анализ наличието на всички изискуеми предпоставки, които следва да са налице. Той   преценява пропорционалността на  намесата с преследваната цел от самия закон и във всички свои решения подчертава, че застрашителните размери на организираната престъпност в Италия и реализираните големи печалби от асоциациите от мафиотски тип им дават такава власт, че се поставя под съмнение върховенството на правото в държавата. Затова и изработените инструменти за противодействие могат да бъдат неизбежни, за да бъде реализирана по-ефективно борбата с тези групировки.

Нашият закон обаче не е насочен  само към лица, свързани с организираната престъпност, което ясно личи от изброените текстове на НК в чл. 22 от ЗОПДИППД . Достатъчно е да бъде повдигнато обвинение срещу едно лице по някой от съставите, посочени в цитираната норма и това дава основание да  започне проверка от Комисията. Законът не предоставя права и на третите лица в хода  и след налагането на обезпечителни мерки, а едва след предявяване срещу тях на осъдителен иск. В този смисъл целта на закона е твърде широка и може да засегне неограничен кръг от лица.  Оттук можем да сгигнем и до извода, че намесата в правото на собственост би била непропорционална.

По-нататък  Конституционният съд твърди, че „в редица случаи ЕСПЧ се солидаризира с националните съдилища като приема, че гражданската конфискация може да се съвмести със защитата на човешките права“  и се позовава на . решенията по делата Wеlsh v. United Kingdom и Phillips v. United Kingdom. И в двата случая по делата срещу Великобритания  става въпрос за лица, участвали в търговията с наркотици, по отношение на които има постановени осъдителни присъди. Конфискация е постановена от съда, осъдил г-н Wеlsh във връзка с разпространението и придобиването с цел търговия на наркотици. Тя е разпоредена на основание Закона за нарушенията, свързани с трафика на наркотици   от 1986 г. Обаче цитирането на случая  на г-н Wеlsh (жалба   n^o17440/90, решение от 09.02.1995) не  подкрепя българската теза, защото по тази жалба Европейският съд приема, че извършената конфискация има всички елементи на санкция по наказателното право, тъй като е при и по повод извършено от него престъпление. Наред с това съдът, разпореждащ извършването й, при определяне на нейния размер взема предвид степента на виновност на подсъдимия и определя какъв срок наказание лишаване от свобода ще следва да бъде наложен на лицето в случай, че то не изплати определената сума или не предостави равностойността й. Жалбоподателят повдига оплакване пред Европейския съд за нарушение на чл. 7 (никой не може да бъде осъден за действие или бездействие, което към момента на осъждането му не е било обявено за престъпление), изтъквайки, че постановената заповед за конфискация се основава на извършено престъпление преди приемането на закона . Съдът намира оплакването за основателно.

В цитираното решение Phillips v. United Kingdom( жалба № 41087/98, решение от 5 юли 2001) отново става въпрос за гражданска конфискация по повод участие в трафик на наркотици. Подобен е случаят и на Grayson and Barnham v. United Kingdom (19955/05, 15085/06, решение от 23.09.2008). По тези дела е налице осъдителна присъда, след което има  разпореждане за конфискация на имущество, което е постановено от съд в самостоятелен процес.

От прегледа на   решенията на Европейския съд става ясно, че той винаги подлага на анализ подробно всички факти относно престъпната дейност на лицето, по отношение на което се предприема гражданска конфискация. Следователно, търси се причинната връзка между нея и получените доходи през определен период от време, за да се формира основателно предположение, че съответното лице е натрупало благосъстоянието си (или поне голяма част от него) именно извършвайки посочените престъпления. В нашия закон подобна връзка не е предмет на доказване. Ето защо  за мен основният проблем в българския закон е свързан с пропорционалността на мярката за конфискация. Тя би следвало да се преценява с оглед тежестта на провинението на жалбоподателя. В тази връзка в английския закон е предоставена свобода на дискрецията на съдията да намали размера на сумата, определена за отнемане, съобразно престъплението на лицето и цялата друга негова дейност, която би могла да е източник на законно придобито имущество. В ЗОПДИППД не е регламентирано  подобно правомощие и задължение за съда.

Поради това изказвам своите опасения, че при прилагането на българския закон  може да се стигне до нарушение на чл. 1 от Протокол 1, ако конфискацията  се окаже прекомерно и непосилно бреме за засегнатото лице в сравнение с извършеното от него и съпоставяйки я с обществения интерес.

В светлината на изложените аргументи аз намирам, че с това свое решение  българскияг Конституционен съд не защити своя авторитет на блюстител на конституционоссъобразността.