Nasko Georgiev v. Bulgaria (Application no. 25451/07),3 December 2013
/решение на комитет от трима съдии/
Жалбоподателят изтърпял няколко присъди във връзка с извършени от него престъпления от общ характер и на 3 юли 2000 г. бил освободен от затвора. Междувременно му били наложени и ограничения за пътуване, три от които били отменени през 2006 г. и първата половина на 2007 г. На 30.07.2007 г. била издадена нова заповед за забрана за пътуване в чужбина на жалбоподателя докато не бъде реабилитиран за едно от извършените от него преди това престъпления /от 1994 г., за което той изтърпял наказанието си към 2000 г./ Жалбоподателят оспорил тази заповед по съдебен ред, но както административният съд в Бургас, така и Върховният административен съд, я оставили в сила с аргумента, че той не е реабилитиран, а полицейските органи имат свобода на преценка дали да я наложат или не, тъй като тя се постановява и е предназначена за поддържане на обществения ред и за защита правата и свободите на другите (решение № 7899 от 30 юни 2008 г . по адм . Д . № 3390/2008 г . , ВАС , V о .). Върховният административен съд приел, че забраната за пътуване не нарушава чл. 2 от Протокол № 4 , който позволява свободното движение да бъде ограничавано в някои случаи.
Европейският съд констатира, че случаят е повтарящ се и проблемът със забраната за пътуване на лица, изтърпявали наказание лишаване от свобода, вече е бил разглеждан по делата на Nalbantski v. Bulgaria (no.30943/04, §§ 25‑29, 10 February 2011), Sarkizov and Others v. Bulgaria (nos. 37981/06 et al., §§ 66‑70, 17 April 2012), Dimitar Ivanov v. Bulgaria ([Committee], no. 19418/07, §§ 36‑38 14 February 2012), Milen Kostov v. Bulgaria, (no. 40026/07, § 17, 3 September 2013).
Европейският съд отбелязва, че в настоящия случай, както и при посочените по-горе случаи, полицейските администрации въобще не са взели предвид спецификата на конкретния случай, личното положение на отделното лице, а са отчели единствено обстоятелството, че лицата все още не са реабилитирани. Полицията въобще не е взела под внимание и не се е съобразила с принципа на пропорционалността. От своя страна националните съдилища не са поправили тази ситуация, защото са приели, че те не са компетентни да преразгледат начина, по който полицията е упражнила правото си на преценка, за да се преценят необходимостта от налагане на забраната. Европейският съд не приема този твърд и автоматичен подход при налагането на ограничение за придвижване и намира, че той не съответства на изискванията на чл. 2. Той изтъква, че ограниченията на това право за напускане на страната не следва да обхваща прекалено продължителен период от време и то не може да бъде оправдано и пропорционално, ако не се вземат предвид конкретните обстоятелства на случая. Поради това е установено нарушение на чл. 2 от протокол 4.
