Българските съдилища са били длъжни да действат с по-голямо усърдие и по-бързо да признаят решението на румънския съд за предоставяне на родителски права с оглед продължителното разделяне на майката от малолетното й дете и невъзможността за установяване и поддържане на връзката между двете.
Това е заключението на Европейския съд в решението му, постановено на 19 юли 2016 г. по жалба, насочена срещу България и и Румъния.
Фактите по случая
Жалбоподателката е румънска гражданка. Тя повдига оплакване по чл. 8 срещу двете държави по повод неадекватните според нея действия по повод отвличането на дъщеря й от нейните баба и дядо по бащина линия и невъзможността тя да бъде върната обратно, както и да бъде изпълнено решението на румънския съд от страна на българските власти.
През ноември 20004 г. жалбоподателката ражда дете от приятеля си, който е български гражданин, докато двамата живеят и работят заедно в Испания. До януари 2007 г. момиченцето живее с родителите си, след което е изпратено при баба си и дядо си в България. То остава там до март 2008 г. От март до юни то е отново с родителите си в Испания. През 20008 г. те се разделят. Майката заминава за Румъния с детето със работи, а детето остава при нейните родители.
На 4 ноември бабата и дядото на детето по бащина линия го посещават. Със съгласието на другата баба го извеждат на разходка и го отвеждат със своя лек автомобил в България, където то живее при българските баба и дядо и до датата на настоящото решение.
Междувременно, преди отвличането на детето, през юли 2008 г. жалбоподателката сезира румънски съд с искане за предоставяне на родителските права върху детето, като заявява, че вече не живее с бащата и не знае той къде се намира. Производството е отлагано неколкократно поради невъзможността да бъде призован бащата, но в крайна сметка призоваването е извършено чрез официалнопубликувано обявление . Съдът присъжда родителските права на майката, но решението му е отменено поради нередовната процедура на призоваване на бащата. Следват поредица от решения в полза на майката или на бащата, като крайният съдебен акт на румънски апелативен съд е , че родителските права се присъждат в полза на майката – през януари 2012 г. Процедурата по признаване на решението на румънския съд и принудителното изпълнение на същото неколкократно е спирана поради започнало междувременно производство за промяна на родителските права пред българския съд. През май 2014 г. с окончателно решение на българския съд родителските права на майката са признати. Успоредно с тези производства е започната процедура и по Хагската конвенция за отвличане на деца, чрез която жалбоподателката цели да върне отвлеченото си дете. Следва спор между министерствата на правосъдието на двете страни дали конвенцията е приложима при спорове между България и Румъния, които към датата на събитията не са подписали специален договор. Искането на майката е отхвърлено от българските власти.
Преценката на Съда
Eвропейският съд посочва, че основните принципи относно връзката между ЕКПЧ и Хагската конвенция, насоките за обсъждане на международното отвличане на деца и концепцията за „най-добрия интерес на детето“, както и процедурните задължения на държавите са установени от него решението на Голямото отделение X v. Latvia ([GC], no. 27853/09, §§ 93-102 и 107, ECHR 2013), както и в редица други негови решения, засягащи процедурата по връщане на деца по Хагската конвенция (Maumousseau and Washington v. France, no. 39388/05, § 68, 6 December 2007; Ignaccolo-Zenide v. Romania, no. 31679/96, § 102, ECHR 2000‑I; Iosub Caras v. Romania, no. 7198/ 04, § 38, 27 July 2006; Shaw v. Hungary, no. 6457/09, § 72, 26 July 2011; Adžić v. Croatia, no. 22643/14, §§ 93-95, 12 March 2015; и R.S. v. Poland, no. 63777/09, §§ 54-62, 21 July 2015).
Действията на Румънските власти
В решението най-напред са обсъдени действията на Румъния, като са анализирани последователно продължителността на процедурата във връзка с предоставянето на родителски права, а от друга страна – ефективността на производството по предаване на детето, образувано по силата на международните механизми. Във връзка с първия аспект съдът отбелязва, че това съдебно производство започва на 29.07.2008 г. и приключва на 09.01.2012 г. – т.е. 3 г. и 6 месеца. Съдът взема под внимание чувствителния характер на въпросите, свързани с родителските права, техните сериозни последици върху отглеждането и благосъстоянието на детето и необходимостта те да бъдат внимателно преценени с оглед най-добрия интерес на детето. Но от друга страна, оставянето на такъв чувствителен въпрос нерешен за дълъг период от време, не може да бъде оправдан, още повече, че по своята природа такъв вид производства изискват от административните и съдебните органи да действат експедитивно. Наред с това той отбелязва, че сложността на конкретния случай не може да оправдае продължителността на производството, поради което заключава, че Румъния не е успяла да изпълни позитивните си задължения, произтичащи от чл. 8 във връзка с производството за предоставяне на родителски права. В тази част решението е взето с 6 на 1 гласа, тъй като унгарският съдия Шайо е изразил особено мнение и защитава тезата, че Румъния е изпълнила позитивните си задължения.
По повод втория аспект на твърдяното нарушение Европейският съд отбелязва, че жалбоподателката е сезирала Министерството на правосъдиетода й окаже помощ за завръщането на детето три години след като то е било отвлечено от своите български баба и дядо – едва на 1 юли 2011 г. Според него румънските власти са предприели съответните стъпки незабавно, като са съдействали със съвети на жалбоподателката и са влезли в контакт с българските власти. Същевременно жалбоподателката е имала на свое разположение по-ефективно средство за защита – да поиска привременни мерки, а не да чака цели три години, в които детето се е интегрирало добре в ългарската среда при бабата и дядото по бащина линия. Независимо, че това искане (за привременни мерки) е било отхвърлено в един по-късен момент, според Съда това съвсем не означава, че то е само по себе си неефективно средство. Затова не е установено нарушение по отношение на Румъния във връзка с процедурата за връщането на детето.
Действията на българските власти
Що се отнася до българските власти, Съдът констатира прекомерно забавяне на съдебните процедури по признаване решението на румънския съд и неговото изпълнение и неколкократното спиране на тези производства. Все пак той отбелязва, че жалбоподателката получава окончателното решение едва на 09.01.2012 г. и от тази дата българските власти могат да бъдат държани отговорни за прилагането на решението за родителските права. Съдът обръща внимание, че от страна на румънските власти е направено искане за връщане на детето на основание регламента на ЕС Брюксел II bis, по силата на който българските съдилища биха били не само компетентни , но биха имали на разположение само шест седмици, за да постановят връщането. Българските власти обаче са отказали връщането на детето с аргумента, че регламентът е само допълнителен инструмент към Хагската конвенция, а доколкото тя към онзи момент е била неприложима в отношенията между България и Румъния. Съдът намира, че съответните български власти е трябвало да вземат решение бързо – по отношение на връщането на детето, или по отношение на искането за признаване и изпълнението на крайния румънски съдебен акт относно предоставените на майката родителски права, за да се осигури ефективно спазване на правата на жалбоподателката по Конвенцията
Съдът отбелязва наред с това, че на 12 януари 2012 г. ВКС отменя признаването на румънското решение и връща делото на първоинстанционния съд за ново разглеждане. След три последователни решения процедурата приключва в полза на жалбоподателката и с признаване решението на румънския съд, но това става едва на 15 май 2014 г. С оглед спецификата на самото производство, което е засягало връзката родител-малолетно дете, които са били разделени в продължение на няколко години, Съдът счита, че българските съдилища са били длъжни да действат с изключително усърдие и много по-бързо, което обаче те не са сторили. Това забавяне е достатъчно, за да достигне до извода, че е налице нарушение на член 8 от Конвенцията по повод правото на жалбоподателката на необезпокояван семеен живот. Европейският съд обаче прави уговорката, че това негово заключение съвсем не задължава българските съдилища да преразгледат въпроса относно родителските права. Като се вземе предвид най-добрия интерес на детето, изтеклия продължителен период от време, през който то живее в България, че то е изгубило контакт с майка си, когато е било на четири години и почти от осем години непрекъснато живее с баба си и дядо си по бащина линия, българските власти не са длъжни да предприемат стъпки за връщането му в Румъния.
