Решение на Европейския съд от 8 януари 2013 г. – Nikolay Dimitrov v. Bulgaria (no.2)

                                        Case of Nikolay Dimitrov v. Bulgaria (no.2) (Application no. 30544/06)[1]

Държавата е осъдена да заплати 2 500 евро за това, че жалбоподателят е бил осъден да заплати държавна такса върху отхвърлената част от неговия иск за вреди по ЗОДОВ по повод неоснователното му осъждане и задържане под стража.

Първото решение за новата 2013 г. срещу Република България е постановено от комитет от трима съдии, тъй като става въпрос за повтарящо се нарушение, по което вече е налице твърдо установена практика, а наред с това междувременно българското законодателство е било променено.

Случаят на жалбоподателя Николай Димитров е следният. През септември 1997 г. той бил привлечен към наказателна отговорност за измама, била му определена мярка за неотклонение „задържане под стража“ и в продължение на 3 месеца бил задържан. Окръжният съд в Силистра го признал за виновен и го осъдил на 5 г. лишаване от свобода, но Варненският апелативен съд отменил присъдата и върнал делото за доразследване. Прокуратурата прекратила производството през 2002 г. поради липса на доказателства.

Жалбоподателят предявил иск по чл. 2 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди на стойност 40 000 лв за причинените му неимуществени вреди в резултат на неоснователното му обвинение и осъждане и за незаконното му задържане под стража. Окръжният съд уважил иска му частично за сумата от 6 000 лв, апелативният съд оставил в сила решението, а ВКС увеличил присъдената сума с още 3 000 лв, като общо уважената претенция възлязла на 9 000 лв. Същевременно обаче жалбоподателят бил осъден да заплати държавна такса върху отхвърлената част от иска в размер на 2 480 лв.

В своята жалба до Европейския съд той повдигнал оплакване, че като бил осъден да заплати горепосочената сума за държавна такса, на практика това е довело до намаляване размера на присъденото му обезщетение и така чрез тези свои действия държавата e ограничила  правото му на достъп до съд.

Европейският съд не приема възражението на правителството, че след като таксата се определя в края на процеса, а не в неговото начало, не би могло да се твърди, че е допуснато ограничение на правото на достъп до съд.  Той припомня, че нееднократно е имал повод да се произнесе, че  налагането на значителна финансова тежест дори и след  приключване на производството може да действа като ограничение на правото на съд (Stankov v. Bulgaria, no. 68490/01, 12 July 2007[2]; Mihalkov v. Bulgaria, no. 67719/01, § 55, 10 April 2008; Tzvyatkov v. Bulgaria, no. 20594/02, § 26, 12 June 2008). Съдът намира, че в случая жалбоподателят не може да бъде упрекван за това, че е предявил прекомерно висок по размера си иск за неимуществени вреди, тъй като не е разработена и достъпна съдебна практика, която да установява размера на претенциите за неимуществени вреди в подобни случаи.  Сама по себе си системата за определяне на съдебни такси преследва цел, която е съвместима с по-доброто администриране на правосъдието. Подобна ситуация вероятно е създадена, за да разубеди гражданите да завеждат дела срещу държавата, но тя не би могла да се възприеме като разумно  ограничение на правото на достъп до съд, още повече, че тя не е гъвкава и не предоставя никаква възможност на съдилищата да преценяват и променят според случая размера на дължимата такса. Същевременно съществуват практически трудности при оценката на вероятната основателност на размера на  на предявения иск. Така се стига до ситуацията, когато почти 1/3 от присъдената като обезщетение сума се връща обратно в държавата под форма на държавна такса.

Ето защо Европейският съд установява нарушение на чл. 6§1 от Европейската конвенция за правата на човека и присъжда като обезщетение освен сумата, която жалбоподателят е трябвало да заплати като държавна такса (3 215.34 лв, включващи главницата от 2 480 лв и лихвата върху нея), така и обезщетение за неимуществени вреди в общ размер от 2 500 евро.