Решенията на Европейския съд срещу България през 2012 г.

Обзор на постановените решения срещу Република България през 2012 г. от Европейския съд по правата на човека

 Зад някои пропуски на магистратите и полицията прозира престъпно    бездействие или злоупотреба с власт.

 Съдът все повече е склонен да се оттегли от отделни сфери на защита най-вече когато става въпрос за относителни права, за да не разгневи прекалено много държавите – членки.

………………………………..

Годината, която си отива, е по специфичен начин „знакова“ в областта на правата на човека. На 7 септември 1992 г. Европейската конвенция за правата на човека влезе в сила за нашата страна и стана част от националното ни законодателство по силата на чл. 5 от Българската Конституция. Ето защо е важно да установим – какво научихме за тези 20 години, променихме ли законодателството и практиката си така, че да ги съобразим с изискванията на Съда. Не по-малко важно е да се опитаме да оценим  самата практика на Европейския съд и от друга гледна точка – доколко тя е адекватна на създадените от самия него стандарти и не се ли отклонява той от своите позиции така, че да измени на предназначението си и на заложените в самата Конвенция идеи и принципи на нейните създатели.

През отминаващата 2012 г. Европейският съд постанови 64 решения по основателността на 73 жалби[1], депозирани срещу Република България.[2] От тях 8 са   от комитет от трима съдии (което означава, че става въпрос за повтарящи се нарушения и добре установена практика по подобен род оплаквания), а останалите 52 – от отделение от седем съдии.

В посочените цифри не се включват  решенията по допустимост – общо 54. С част от тях  са одобрени приятелски споразумения или едностранни декларации на Правителството (в случаите, когато  то изразява готовност по своя инициатива да признае допуснатото нарушение и да изплати обезщетение независимо от становището на жалбоподателя). През 2012 г. Европейският съд постанови 20 такива решения, голяма част от които обединиха за общо разглеждане по няколко жалби и така балансът на прекратените производства на това основание беше чувствителен – общо 124 жалби бяха решени. В болшинството от случаите това бяха оплаквания, свързани с  нарушения на правото на справедлив процес в разумен срок и липсата на ефективно вътрешно-правно средство за защита – както по наказателни, така и по граждански дела (чл.чл. 6§1 и 13). По други 15 жалба Съдът прекрати производството поради липса на комуникация с жалбоподателя след като е бил поканен да представи отговор на становището на Правителството. В останалите 19 решения (от общо посочените 54) Европейският съд намери, че жалбите са недопустими или неоснователни.

Анализът на решенията по основателност (а това са именно тези, за които преди всичко съобщават медиите) сочи, че  Съдът е констатирал нарушения по голяма част от повдигнатите оплаквания, които обхващат почти всички  текстове на Конвенцията. По почти половината от жалбите (34) са установени повече от едно нарушения, като най-често второто е по  чл. 13 – липса на   ефективно вътрешно-правно средство за защита при констатирано вече нарушение на едно от основните права (най-често в комбинация с правото на справедлив процес в разумен срок, но така също и с чл. 3 и с чл. 8).

Едва по 4 жалби Съдът е намерил, че оплакванията са допустими, но неоснователни. Сред тях си заслужава да се спомене преди всичко твърде спорното решение по делото Христозов и други, което е постановено с няколко особени мнения (2 по чл. 2 и чл. 3 и 3 по чл. 8).[3] Жалбоподатели  са 10 лица с различни онкологични заболявания в терминален стадий, част от които не успяват да дочакат решението на Съда. Те са поискали от властите да им разрешат да опитат лечение с експериментален препарат, изготвен от канадска фармацевтична компания, който към онзи момент не е разрешен за прилагане в нито една държава, но в редица страни е била допускана неговата „палиативна употреба“ (достъп до неразрешени лекарствени продукти извън клинични изпитвания за някои пациенти, и по-специално за тези, които са неизлечимо болни). Жалбоподателите са твърдяли, че националните власти чрез начина, по който  регламентират продажбата и употребата на лекарствени средства,  отказват на лица, които се намират в терминален стадий на заболяването си и които безуспешно са опитали всички традиционни медицински интервенции, по изключение да използват нерегламентирани медикаменти, макар че в много европейски страни тези въпроси са уредени по-гъвкаво за лица, които са неизлечимо болни. Отказът на властите да им позволи да използват продукта според тях е бил в нарушение на правото им на живот, тъй като те не са изпълнили позитивните си задължения. Въпросът в техния случай е дали държавата е предприела необходимите стъпки за опазване на живота на тези, които са под нейна юрисдикция. Наред с това те повдигат оплакване,   че отказът да им бъде разрешено по изключение да ползват нерегламентирани медикаменти след като традиционните методи на лечение са се оказали изцяло неефективни, по своето естество представлява нехуманно и нечовешко третиране, както и че така е било ограничено неправомерно правото им на личен живот.

Европейският съд намира, че и трите оплаквания са допустими, но неоснователни, тъй като държавите нямат толкова широки позитивни задължения нито по чл. 2, нито по чл. 3  и че националните власти   най- добре могат да  преценят по какъв начин да уредят съответната материя. Колкото до чл. 8, Европейският съд изтъква, че в настоящия случай трябвало да се намери точният баланс между конкуриращите се интереси на  отделния индивид и на обществото като цяло. Българските власти  избрали да балансират между конкуриращите се интереси, като са позволили на пациенти, които не могат да бъдат задоволително лекувани с разрешени лекарствени продукти, включително и на неизлечимо болни пациенти като жалбоподателите, да  получат  при определени условия лекарствени продукти, които не са били разрешени в България, но само ако тези продукти вече са разрешени в друга държава на Европейския съюз. При търсенето на тази съразмерност Европейският съд не намира нарушение от страна на българските власти. Този подход на предоставяне на безгранична свобода на преценка на съответната държава ще го установим и в други решения на Европейския съд от тази година.

Прегледът на установените нарушения по отделни  текстове на Конвенцията сочи, че преобладават тези, които са свързани с наказателно-правната материя. По 10 от жалбите е установено нарушение на чл. 3 (забрана на изтезанията), по 13 – нарушение на правото на справедлив процес в наказателните му аспекти, по 6 – на правото на свобода и сигурност. Част от оплакванията за нарушение на правото на личен живот произтичат от нарушеното право на неприкосновеност на кореспонденцията между затворник и адвокат. Тук следва да се вземе предвид утвърдилата се нова политика на Европейския съд за приоритетно разглеждане на отделни групи дела, което вече не е свързано с поредността на постъпилите жалби, а с важността на поставените в отделни жалби проблеми и стремежа на тази международна институция да предотврати повтарящи се нарушения при констатиран сериозен нов проблем или да се намеси в ситуации, които не търпят отлагане. Поради тази причина не е учудващо, че с предимство са разглеждани и такива жалби, които са регистрирани сравнително неотдавна.[4] Същевременно обаче този подход, който иначе заслужава адмирации, води до пренебрегване на останалите жалби  и така се стига до забавяния, които са твърде смущаващи, защото вече надхвърлят 8 години от датата на регистрацията им.[5] Ако допреди 2-3 години беше обичайна практика жалбите да се разглеждат и решават в рамките на 5-6 години, напоследък само от момента на изпращането им за становище на Правителството до момента на произнасяне на Съда минават около 2 години, като преди това са се извъртяли поне 5 или  6.

Не се наблюдават промени в сравнение с последните няколко години по повод констатацията, че най-многочислени са установените нарушения на правото на справедлив процес в двата му аспекта – наказателен (13) и граждански (12). Най-често то е свързано с неспазването на разумния срок – по 6 нарушения както за оплакванията по наказателни, така и за тези по граждански дела.

Сред установените нарушения на чл. 2 (право на живот)  и на чл. 3 (забрана за изтезания) се откроява един системен проблем, който продължава да тревожи обществото ни – прекомерната употреба на сила от страна на полицията и липсата на ефективно разследване от страна на държавата по повод на такива неприемливи актове на насилие. През 2012 г. пет са решенията, в които Европейският съд установява подобни нарушения.[6] Сред тях бих откроила решението по жалбата Димов и други[7], по която Европейският съд приема, че властите са прибягнали до използването на експлозиви и снаряди без да е била доказана тази необходимост с оглед ситуацията. Наред с това той изтъква, че е неприемлива с оглед критериите на чл. 2 въведената в националното законодателство забрана да бъдат  разпитвани полицейските служители, включени в отряда за борба с тероризма. Европейският съд отбелязва, че вече нееднократно е установявал и по други български дела, че отказът да бъдат разпитани като свидетели преките участници в акцията води до неефективност на самото разследване – Rashid v. Bulgaria (no. 47905/99, §§ 63‑65, 18 January 2007);  Vachkovi (  no. 2747/02, 8 July 2010, §§ 81‑83 and 87‑89),   Hristovi v. Bulgaria, no. 42697/05, §§ 88‑91, 11 October 2011).  Очевидно обаче тази поредна констатация не е достатъчна за българските власти, които  12 години след първото решение, в което са установени нарушения както на материалните, така и на процесуалните аспекти на чл. 2 от страна на полицията[8], все още не могат (или не желаят) да предприемат необходимите законодателни и практически мерки, за да не се стига до подобни драстични нарушения. Нещо повече – като че ли подобно поведение от страна на органите на реда в последните няколко години се стимулира и насърчава съвсем официално.

Друг сериозен проблем, който се откроява във връзка с нарушенията на чл. 2 и чл. 3, е този за неефективността на проведеното разследване на случаи на причинена смърт (умишлена или по непредпазливост)[9] или на различните аспекти на нечовешко или унизително третиране.[10] Тук бих желала да откроя случая на Бисер Костов, на когото били нанесени средни телесни повреди от страна на собственик на супермаркет и неговия управител, които го заподозряли (както се оказва впоследствие неоснователно), че е откраднал малка бутилка водка на стойност 1.20 лв. В резултат на побоя той  е приет в болница с 10 счупени ребра, увреждания на белите дробове и бъбреците и други тежки контузии, където претърпява сериозна операция и престоява две седмици. Срещу извършителите не е  повдигнато обвинение за причинените му средни  телесни повреди. С четири последователни и идентични по мотивите си  постановления прокурор от Окръжната прокуратура в Ямбол прекратява   производството с мотива, че не са налице достатъчно доказателства, че именно   посочените  от жалбоподателя  лица са му    причинили  уврежданията.  Европейският съд установява нарушение на процедурните   аспекти на чл. 3 поради  неизпълнението  на  позитивните задължения на държавата. Той изтъква, че когато оплакването е    свързано с упражняването на насилие от частни лица, задължението на държавите, произтичащо от чл. 1 на Конвенцията, се състои в това да проведат независимо   официално разследване по случая. По делото на жалбоподателя такова не само че   не е проведено, но е отхвърлена жалбата му за отвод на предубедения прокурор, а извършената проверка от страна на Върховната касационна прокуратура не   приключва с мнение за налагане на дисциплинарна отговорност на прокурора  (междувременно повишен в ранг и длъжност), тъй като според неговия пряк  ръководител, той бил добър професионалист, а отказът да се повдигне обвинение в   конкретния случай не бил умишлен.

Сред решенията, в които се установява нарушение на правото на свобода и сигурност – чл. 5 от Конвенцията (по 6 жалби), безспорно може да бъде откроено решението на Голямото отделение на Европейския съд по делото Станев[11]. През 2000 г.  и 2001 г. жалбоподателят, който живеел в Русе, по искане на близките му е признат  за ограничено дееспособен и е поставен под ограничено запрещение поради страданието му от шизофрения  . Никой от роднините му не пожелал да стане негов попечител, поради което през 2002 г. органът по настойничеството и попечителството (кметът на общината) определил служебно общински служител да изпълнява тази функция. На 10 декември 2002 г. последният настанил жалбоподателя в дома за дошевноболни в с. Пастра, община Рила, без да  го информира и да вземе неговото съгласие. Оттогава той живеел там и  негов попечител станал директорът на дома.

С решението си от 10 януари 2012 г. Голямото отделение установява три нарушения на чл. 5:

– нарушение на чл. 5§1е  поради незаконното ограничаване свободата на жалбоподателя – не е взето съгласието му при настаняването, няма определен срок за престой, няма  възможност за преразглеждане на диагнозата му и периодично освидетелстване, макар че не са представени доказателства, че поведението му е опасно за самия него или за околните;

– нарушение на чл. 5§4 поради това, че жалбоподателят не е имал правото директно да сезира съда по повод настаняването му в заведение и  за преразглеждане на наложеното му ограничение. Съдът изтъква, че това е така, тъй като в националното законодателство не е прието, че настаняването в заведения за психично болни лица е вид лишаване от свобода. Поради това не е предвидена никаква възможност и за периодичен контрол от страна на съдилищата  дали не са се променили предпоставките, станали основание за настаняване в заведение;

– нарушение на чл. 5§5 поради това, че в националното законодателство не е предвидена възможност да се претендира обезщетение за незаконното задържане/лишаване от свобода на жалбоподателя.

По това дело Съдът установява нарушения и на чл. 3 в неговите материално-правни аспекти поради мизерните битови условия в дома за душевно болни в с. Пастра, както и на чл. 13 във връзка с чл. 3 и на чл. 6 поради липсата на достъп до съд.

Сред нарушенията по чл. 8, които са констатирани по 16 жалби, най-често срещаните са свързани с нарушаването на неприкосновеността на кореспонденцията между затворник и адвокат, чиято причина се криеше в отменения вече Закон за изпълнение на наказанията (в 6 случая), незаконното използване на специални разузнавателни средства или отказът да се предостави информация на заинтересованото лице дали е било обект на СРС (в 4 случая). По две дела е установено нарушение на правото на неприкосновеност на личния живот поради неизпълнението на позитивните задължения на държавата да проведе ефективно разследване на изнасилване по отношение на две малолетни момичета.[12] В този контекст се налага едно обобщение, което е твърде смущаващо – зад някои пропуски на магистратите и полицията прозира престъпно бездействие или злоупотреба с власт[13], но към датата на постановяване на решението на Европейския съд вече е твърде късно тези лица да бъдат санкционирани, тъй като се приема, че деянието им е погасено по давност, за да им се наложи дисциплинарно наказание, а за другото не се и повдига въпрос.

Сред решенията, по които е установено нарушение на чл. 8, безспорно следва да бъде откроено това по делото Йорданова и др. за случая с опитите на Софийската голяма община да изсели ромите, живеещи в квартал  „Баталова воденица“.[14] През септември 2005 г. кметът на района издава заповед, по силата на която 180-те живеещи в квартала, следва да напуснат домовете си в 7-дневен срок. На 28.09.2005 г. представители на комитет от живеещите в кв. „Баталова воденица” роми и Софийската община подписват споразумение, в което кметът се ангажира да предостави на тези лица алтернативни жилища, след което постройките в квартала да бъдат разрушени.
Втори опит да бъдат отстранени незаконно обитаващите района роми е предприет през юни 2006 г., но под натиска на членове на Европейския парламент опитът е осуетен. Третият опит е направен през юни 2008 г., когато е поставено съобщение до жителите на квартала, че ако не напуснат доброволно домовете си, ще бъдат изгонени на сила, тъй като заповедта от септември 2005 г. не е отменена и следва да бъде изпълнена. На 8 юли Европейският съд, основавайки се на чл. 39 от своя Правилник, указва на българското правителство, че жалбоподателите не трябва да бъдат гонени от домовете им до 23 юли 2008 г., в който срок Правителството е задължено да предостави на Съда цялата относима към случая информация. След като изпълнението на заповедта за изселване на жителите на квартала е спряна, Съдът отменя привременната мярка по чл. 39. В своето решение от 24 април 2012 г. Съдът отбелязва, че макар и правителството да няма задължение да осигурява домове на всички свои граждани (подобни позитивни задължения за държавите не съществуват), но то не е доказало и че опразването на терена е належащо поради важни обществени нужди точно в онзи момент. От друга страна, не са предприети и никакви позитивни действия, за да бъде променен статутът на тези лица и те като социално слаби да получат правото да кандидатстват за настаняване в общински жилища, особено за тези от тях, които са особено уязвими. Съдът изтъква, че неравностойното положение на социалната група, към която принадлежат жалбоподателите, е трябвало да бъде взето под внимание от властите.

Другата група дела, които могат да бъдат откроени в практиката на Европейския съд от тази година, са свързани с установени нарушения на правото на мирно ползване на собствеността – по чл. 1 от Първия допълнителен протокол (по 11 жалби). Почти всички решения (с изключение на три) третират реституционни проблеми, свързани със ЗСПЗЗ, ЗВСОНИ, ЗВСВНОИ по ЗПИНМ, ЗТСУ и др. Тук бих откроила на първо място решението по обединените за общо разглеждане три жалби по делото Петкова и др.[15], в което Европейският съд установява системен проблем във връзка с прекомерно бавната реституция на земеделските земи.  Той се позовава на редица предходни свои решения, в които се е произнесял по подобни проблем[16] . Съдът не приема възражението на правителството, че в случая жалбоподателите не са имали „собственост“ по смисъла на Конвенцията, нито „легитимно очакване“, тъй като самото национално законодателство им признава такива права. Европейският съд отбеляза, че проблемът, повдигнат от жалбоподателите, е повтарящ се и изразява мнение, че българските власти трябва да предвидят конкретни срокове за приемането и изпълнението на административните решения (на поземлените комисии и респ. – на общинските служби по земеделие и гори), необходими за завършване на процеса на реституция на земеделска земя. Той изтъква прекомерната продължителност на реституционната процедура, продължила между 13 и 17 години по разглежданите от него жалби и намира, че при цялата сложност на земеделската реституция принципът на пропорционалност не е бил спазен и държавата не може да оправдае преследването на легитимна цел в полза на обществото чрез накърняването интересите на жалбоподателите.

Другото  решение, което заслужава внимание, е по жалбата на Явашеви и др.[17] Жалбоподателите са трима братя, на които през 1992 г. община Габрово възстановява имота, принадлежал на техния баща, в който били построени фабрика, други помощни сгради, както и къща за семейството им, на основание ЗВСОНИ. След национализацията му, от началото на 60-те години в сградите се помещавало едно от общинските училища. Имотът бил отписан със заповед на кмета на 30.11.1992 г., а общината  започнала да заплаща за него наем. В края на 90-те години общинският съвет на свое заседание взема решение да изкупи имота от жалбоподателите. Изпълнението на това решение е спряно от Областния управител, а впоследствие то е отменено от ВАС. От 2001 г. Общината преустановява заплащането на наема. В хода на започналото от жалбоподателите съдебно производство по повод неплащането на наемните вноски общината предявява инцидентен установителен иск, в който твърдяла, че заповедта на кмета за възстановяване на имота  е нищожна, тъй като той  не  подлежал на реституция. Районният и окръжният съд отхвърлят установителния иск на общината и уважават този на жалбоподателите, но ВКС уважава инцидентния установителен иск, отменя решенията на долните инстанции и връща делото за ново разглеждане със задължителни указания, като пприема, че имотът по своето предназначение бил публична общинска собственост, поради което не подлежал на реституция, независимо от разпоредбата на чл. 6, ал. 3 от ЗВСОНИ В резултат на това искът на жалбоподателите бил отхвърлен, а общината била призната за собственик. Последвало съдебно производство по предявения иск от общината за връщане на недължимо платените суми за наем. Към настоящия момент то все още е висящо.

Жалбоподателите повдигат оплакване, че лишаването им от собственост не е било „съгласно условията, предвидени в закона“, поради което им се дължи или връщане на собствеността, или заплащане на нейната равностойност. Европейският съд намира, че жалбоподателите са имали собственост, съгласно стандартите на Европейската конвенция и тя не е била оспорвана в продължение на години. Същевременно обаче той приема, че след като националните съдилища са достигнали до извода, че   тази собственост неправилно им е била възстановена, то очевидно е била допусната грешка, но с нея е бил нарушен единствено балансът между интересите на обществото и на жалбоподателите. С този свой извод на практика Европейският съд изпада в противоречие със самия себе си и излъчва изключително обезпокоителен сигнал към националните власти, който би могъл да причини изключително голяма правна несигурност.  След това решение пред  властите се открива безграничната възможност да национализират отново възстановени вече имоти, приемайки, че те по своето предназначение са публична държавна собстевност и не подлежат на реституция. Остава без отговор въпросът: ако решенията на българските съдилища действително бяха в унисон с националното ни законодателство, как и защо бяха възстановени множество сгради, които бяха използвани в последните 50 години за детски градини, болници, театрални сгради, пожарни и пр.; какв бле смисълът на нормата на чл. 6, ал. 3 от ЗВСОНИ, съгласно който когато недвижимите имоти се използват за детски ясли, детски градини, училища и здравни заведения, за тях се заплаща наем на новите собстевници в продължение на три години. Съдът не даде отговор и на още един изключително съществен въпрос: няма ли да бъде прекомерно и непосилно бреме за жалбоподателите осъждането им да заплатят получените вече наеми, след като се оказва, че основанието за изплащането им е отпаднало?

Отстъплението и противоречието в практиката на Европейския съд се наблюдава не само по делата за нарушено право на собственост[18]. Такива могат да бъдат посочени и по други текстове на Конвенцията, като общото е това, че като че ли Съдът все повече е склонен да се оттегли от отделни сфери на защита най-вече когато става въпрос за относителни права, за да не разгневи прекалено много държавите – членки. Затова той основно насочва вниманието си предимно върху драстични нарушения на правото на живот, на забраната за изтезания и на различни хипотези на лишаването от свобода. Най-разочароваща е политиката му по отношение на прилагането на чл. 6 в неговите гражданскоправни аспекти. Анализът на практиката му от последната година сочи, че той е редуцирал правото на справедлив процес единствено до проблемите, свързани с достъпа до съд и до неизпълнението на влязло в сила решение, а в отделни случаи е склонен да се произнесе и при нарушаването на принципа на правната сигурност. Всички останали въпроси, които се включват в съдържанието на това право и фигурират в коментарите по приложението на Конвенцията и в анализите на практиката на самия съд, са тотално елиминирани. Стига се дотам, че за правилна се приема позицията на националния съд дори и в случаи, когато тя е в явно противоречие с националния закон. В стремежа си да не би да изиграе ролята на четвърта инстанция или да му бъдат възложени подобни функции, съдът премина в обратната крайност, ограничавайки отвъд необходимото приложното поле на чл. 6.  Няма как иначе да се обясни обявяването на оплаквания по чл. 6§1 за неоснователни в жалбите на  Мейрелес (по повод решението за  предоставяне родителските права на бащатна, тъй като не било доказано, че той упражнявал насилие върху майката при наличие на осъдителна присъда в този смисъл)[19], на Ненкова –Лалова (по повод дисциплинарното й уволнение макар и процедурата по КТ да не е била спазена)[20], на Здравко Станев, осъден да заплати по граждански искове сумата от 16 900 в производство по чл. 78а НК.

Разочарованието от някои от решенията на Европейския съд по правата на човека   не ме е направило тотален песимист и все още вярвам, че може би това е един от малкото външни стожери, които продължават да играят ролята на коректив на политиката на отделните национални органи, когато последните си позволят да пренебрегнат поетите по Конвенцията задължения да са гарант за опазване правата на своите граждани.

 [1]Привидното несъответствие в цифрите се дължи на факта, че в пет от случаите няколко жалби са обединени за общо разглеждане и по тях е постановено едно съдебно решение – бел.моя-Св.М.