justice-1

Резюмета на решения, постановени от Европейския съд по правата на човека, на 27 ноември 2012 г.

Affaire M.N. c. Bulgarie (requête no 3832/06), 27 novembre 2012

На 4 октомври 1994 г.  Жалбоподателката, която била тогава на 14 години, била изнасилена от четирима  младежи. Незабавно след случилото се тя заедно с родителите си подала жалба в полицията в гр. Карлово, в която  посочила имената на трима от насилниците. На следващия ден била прегледана от съдебен лекар, който установил редица наранявания по цялото тяло, в областта на половите органи и разкъсване на химена. В дните непосредствено след извършеното изнасилване жалбоподателката направила два опита за самоубийство.  На 5 октомври тримата младежи, посочени от жалбоподателката, били  разпитани и признали за извършеното престъпление. Те посочили името и на четвъртия извършител, който също бил разпитан. Следствени действия били извършвани само в периода  5 октомври 1994 г. – 1 ноември 1994 г., след което до 19 октомври 2004 г. не било предприето нищо.  На 19 октомври 2004 г. извършителите на изнасилването били отново разпитани , при коието те се отрекли от първоначалните си показания и оспорили твърденията ан жалбоподателката. През април 2006 г. било издадено постановление за частично прекратяване на досъдебното производство по отношение на двама от извършителите, а за третия било посочено, че не може да бъде идентифициран.Обвинителния акт е внесен само по отношение на един от четиримата извършители. В първото съдебно заседание, проведено на 30 май 2006 г., жалбоподателката е конституирана като частен обвинител и граждански ищец. Осъдителна присъда била постановена само по отношение на едно от лицата. Районният съд в Карлово  отбелязва, че досъдебното производство е било прекалено забавено и че никакъв контрол от страна на прокуратурата не е бил осъществяван в тази връзка. Съдът уважил частично гражданския иск, но въззивната инстанция – Пловдивският окръжен съд, по жалба на подсъдимия, отхвърлил гражданския иск поради погасяването му по давност.

Съдът  констатира, че органите на досъдебното производство са демонстрирали необяснима пасивност през целия период от 10 години  и именно това е довело до настъпването на абсолютната давност за наказателно преследване по отношение на двама от извършителите. Ето защо властите не са осъществили своите позитивни задължения да осигурят ефективна защита срещу актове на насилие.(§47) Съдът наред с това отбелязва, че разследването е било едностранно и въобще не е било водено в посока да се установи участието на четвъртия извършител, макар че той е бил посочен в самопризнанията на първите трима още при първия им разпит, а двете съдебни инстанции в мотивите си също отбелязват, че жалбоподателката е била изнасилена от четири лица. В този аспект Европейският съд напомня, че изоставянето на една от възможните хипотези на разследването е довело по компрометиране на цялото разследване,  пълното установяване на фактите  по делото и идентичността на всички извършители, като се позовава на решението си по делото Kolevi c. Bulgarie, no 1108/02, § 201, 5 novembre 2009.

Европейският съд изтъква, че пасивността на органите на следствието в продължение на един период от около десет години е допринесла двама от извършителите да се облагодателстват от настъпването на абсолютната давност, а неизвършването на някои необходими следствени действия е довело до компрометиране ефективността на досъдебното производство.(§49)

Съдът установява едноврмененно нарушения на чл. 3 и чл. 8 поради неизпълнените позитивни задължения на държавата, произточащи от цитираните текстове.

Affaire Chervenkov c. Bulgarie (requête no 45358/04), 27 novembre 2012

Жалбоподателят изтърпява присъда „доживотен затвор” от ноември 1996 г. в Бургаския затвор. До 2007 г. той е бил поставен на „специален режим” . В този период битовите условия в килията, в която е пребивавал, са били изключително сурови, тъй като не е имало самостоятелен санитарен възел, осветлението е било лошо, а храната – некачествена и недостатъчно, поради което той получил гастрит и зрението му отслабнало. Поради суровостта на режима той е бил подложен и на редица ограничения, произтичащи от неговото съдържание. През юни режимът му е променен в „строг”.Той повдига оплакване и по повод това, че кореспонденцията му с неговия адвокат е била контролирана и не му е било разрешено да провежда телефонни разговори с него.

Съдът отбелязва, че продължителното прилагане на един твърде ограничителен пенитенциарен режим, в комбинация с неблагоприятните ефекти от лошите материални условия в Бургаския затвор (констатирани както от Комитета за превенция на изтезанията, така и от доклада на Българския хелзинкски комитет от 2011 г.) са подложили затворниците на изпитания, чиято интензивност надхвърля неминуемите ограничения при изтърпяването на този вид  наказание. Поради това Съдът намира нарушение на чл. 3 от Конвенцията (§70).

Съдът установява нарушение и на чл. 13 във вр. с чл. 3, посозавайки се на своята практика по други сходни случаи срещу България – Radkov c. Bulgarie (no 2) (no 18382/05, 10 février 2011, Iliev et autres c. Bulgarie (nos 4473/02 et 34138/04,10 février 2011).

Във връзка с оплакването за нарушеното право на неприкосновеност на кореспонденцията Европейският съд не приема за основателни възраженията на Правителството, че намесата в кореспонденцията на жалбоподателя се основавала на националния закон и била необходима с оглед ограниченията, предвидени в чл. 8. Той напомня, че и в предишни свои решения вече е изтъквал, че за да бъде обосновано подобно ограничение, не е достатъчно то да е предвидено в закона, а следва да се извършва преценка за всеки индивидуален случай дали е наложително осъществяването на подобен контрол или не. (Radkov c. Bulgarie, no 27795/03, § 20-22, 22 avril 2010, et Konstantin Popov c. Bulgarie, no 15035/03, § 17, 25 juin 2009).

Case of Savovi v. Bulgaria (Application no 7222/05), 27 November 2012

Жалбоподатели са съпрузи и трите им деца. Първият от тях по време на събитията е директор на РДВР в периода 1997 – 2001 г. През януари 1998 г. проверка на комвисия от Инспектората на МВР, извършвана по заповед на министъра на вътрешните работи,  установява,  че кабинетът и домът на първия жалбоподател  са били обект на специални разузнавателни средства от страна на трима негови подчинени от началото на декември 1997 г.  Назначената проверка установява, че Пловдивският военен съд е издал разрешение за използването на СРС, които са поискани от подчинени на жалбоподателя  по подозрение, че имал нерегламентирани контакти с криминалния контингент. Назначената проверка по случая установява, че даденото разрешение от съда не е било последвано от издаване на заповед от страна на министъра на вътрешните работи. Констатирано е наред с това, че част от информацията, съдържаща се в използваните СРС, представлява държавна тайна, до  която лицата, участвали в използването им, не са имали достъп. През ноември 2001 г. е образувано досъдебно производство, а през март 2002 г. длъжностните лица, поискали разрешение за използването на СРС и прякото им използване, са привлечени като обвиняеми  за извършено престъпление по чл. 387 НК.Междувременно те са уволнени дисциплинарно, но заповедите им  впоследствие са отменени от ВАС.   Пловдивската военно-окръжна прокуратура   прекратява досъдебното производство, но постановлението й е отменено. При повторно прекратяване на производството военно-окръжният съд го оставя в сила, намирайки, че длъжностните лица не са извършили престъпление, като не са взели писмено разрешение за подслушване от министъра, тъй като това не било голямо нарушение, а и случаят бил спешен. Колкото до предявения междувременно граждански иск, съдът намерил, че жалбоподателят не е претърпял никакви неимуществени вреди.

По тъжба на жалбоподателя срещу двамата полицейски служители било образувано частно наказателно дело за нанесена обида и клевета срещу него. Районният съд уважил тъжбата само във връзка с оплакването за клевета, оправдал подсъдимите по обвинението за обида и уважил предявените граждански искове. Окръжният съд отменил присъдата поради допуснати процесуално нарушения и върнал делото за ново разглеждане. В единственото съдебно заседание, проведено на 11 октомври 2004 г., районният съд прекратил производството, поради настъпилата абсолютна давност. Той отказал да се произнесе по гражданските искове, като се мотивирал, че жалбоподателят бил длъжен отново да ги предяви след като първоначалната осъдителна присъда била отменена (макар че такова заседание не е имало) .

Жалбоподателят предявил в самостоятелно производство граждански искове срещу двете длъжностни лица. Пловдивският окръжен съд частично уважава исковите претенции, но апелативният съд отменя решението и ги отхвърля, тъй като приема, че жалбоподателят не е доказал настъпването на неимуществени вреди за него. Това решение било оставено в сила от ВКС.

Европейският съд отбелязва, че процедурата за разрешаване използването на СРС не е много ясна и добре регламентирана в националния закон;  не са създадени достатъчно гаранции, за да не се стига до злоупотреба; липсва независим орган, който да следи за спазването на процедурата по прилагане на СРС; липсва независим контрол върху събраните материали и тяхното по-нататъшно използване. Съдът констатира наред с това, че когато комисията на инспектората на МВР установява, че се използват СРС, разрешеният от националния съд срок е бил изтекъл три дни по-рано, а наред с това не е регламентиран достатъчно детайлно и редът, по който се унищожават събраните  със СРС материали.

Европейският съд достига до извода, че местните власти не са успели да осигурят необходимата яснота и предвидимост на закона, който служи като легална база за намеса в правата на първия жалбоподател по силата на чл. 8. Поради тази констатация той намира, че не се налага да прави преценка дали намесата „е била необходима в едно демократично общество”.

Във връзка с установеното нарушение на чл. 8 Европейският съд намира, че в националното законодателство липсва и ефективно вътрешноправно средство за защита, поради което намира нарушение и на чл. 13.

Case of Stamose v. Bulgaria (Application no 29713/05), 27 November 2012

Жалбоподателят пристигнал в САЩ със  студентска виза през 1998 г., тъй като бил приет за студент в един от американските университети. През 2000 г. той  прекъснал обучението си и започнал платена работа. През 2003 г. бил експулсиран от американските емиграционни власти поради нарушаване на миграционното законодателство. Органите на МВР му наложили забрана за пътуване извън България за срок от две години, позовавайки се на чл. 76, ал. 6 от Закона за българските документи за самоличност от 1998 г. Междувременно майката на жалбоподателя се омъжила в Америка, а брат му също се преместил там. Жалбоподателят обжалвал заповедта, с която му била наложена забраната за пътуване, но както Софийският градски съд, така и ВАС оставили без уважение жалбата, като приели, че административният орган има свобода на преценка при налагането на тази мярка по силата на самия закон. Жалбоподателят повдигнал през Европейския съд по правата на човека оплакване за това, че правото му на свободно придвижване било ограничено непропорционално без да се вземе предвид, че неговите близки живеят в САЩ.

Европейският съд изтъква, че пълната  забрана за пътуване извън територията на страната, наложена на жалбоподателя, е твърде драконовска мярка във връзка с нарушаването на имиграционното законодателство на една конкретно взета страна. Той посочва също, че националните власти не са дали никакво разумно обяснение за предприемането на подобна мярка, нито са счели за необходимо да анализират   случай на жалбоподателя с оглед неговата специфика, нито да преразгледат неговото положение в един по-късен момент. Той изтъква още, че вече е установявал подобни нарушения и в редица други български дела, като Riener v. Bulgaria, no. 46343/99, 23 May 2006  и Gochev v. Bulgaria, no. 34383/03, 26 November 2009.  Съдът отбелязва също, че макар и законът да предоставя правото на такава преценка, няма индикации властите  да са взели под внимание всички релевантни по конкретния случай факти. Поради „автоматичността” при налагането на мярката  Европейският съд установява нарушение на чл. 2 от Протокол № 4.

 

 

 

Author

Write A Comment