Начало > Европейски съд по правата на човека, Новини > „Рискови“ зони в дейността на националния съд от гледна точка на ЕКПЧ

„Рискови“ зони в дейността на националния съд от гледна точка на ЕКПЧ

PanovaВ приключилия през миналата седмица Втори форум  за правосъдие и права на човека (20-22 април), организиран от Националния институт за правосъдие, един от основните доклади –  „Към правораздаване в синхрон с ценностите на Конвенцията“, бе изнесен от зам.-председателя на Върховния касационен съд, съдия Павлина Панова – ad hoc съдия в Европейския съд по правата на човека. Той бе посветен на някои аспекти от дейността на съдилищата в нашата срана в светлината на решенията на Европейския съд по правата на човека през последната година и по-специално по чл. 3, 5, 6 и 8.

Във връзка с решението Радков и Събев по повод проведено съдебно заседание в затвора в Ловеч, на което жалбоподателите са държани оковани и с белезници на ръцете съдия Панова наблегна на липсата на мотиви на съда в неговото определение за отказ да им бъдат свалени белезниците. Според Панова съществува сериозен риск да се провеждат съдебни процедури в затвор, както и по делата в специализирания наказателен съд, когато подсъдимите са с белезници. Следва да не се допуска подобна практика, ако няма риск лицата да избягат. Това накърнява тяхното право ефективно да участват в процеса, тъй като по този начин не могат да си водят записки и да комуникират свободно със защитата. Това създава сериозна опасност да се наруши чл. 6. Тя даде за пример и делото на Петьо Петков във връзка с разпореждането на администрацията на затвора той да бъде доведен в съда с качулка.

Решението по делото на Светослав Димитров от 07.05.2008 г. повдига  проблеми които са свързани с необходимостта от едновременното изменение на НПК и ЗИНЗС – при успоредното изтърпяване на наказанието лишаване от свобода и налагането на мярката за неотклонение „задържане под стража“. Когато обвиняемият е в затвора за изтърпяване на наказанието и същевременно  срещу него е образувано досъдебно производство за други престъпления, му се налага мярка за неотклонение „подписка“. Прокурорът  в посочения случай  е поискал изменение на мярката, когато е предстояло жалбоподателят да изтърпи наказанието лишаване от свобода. Незабавно след освобождаването му лицето е повторно задържано, но мярката за неотклонение не е наложена от съда. В законодателството ни липсва обща habeas corpus и така остава извън хипотезата на законното лишаване от свобода по чл. 5,§1е. Според съдия Панова това би трябвало да се уреди законодателно, защото сега е налице празнота.

Тя постави въпроса и относно законността на задочното осъждане в светлината на делото  Стоичков и на по-новото – Стоянов-Кобуладзе. Съдия Панова посочи, че българският съд не прави разлика между избора на лицето дали да участва или не в процеса, ако знае, че срещу него  е образувано производство, когато знае, но не желае да участва в него и се укрива и когато не знае, нито е  уведомено по съответния ред. ЕСПЧ е категоричен, че съмненията на българския съд са несъстоятелни относно това – какво означава едно лице да знае, че е обвинено, ако не е надлежно уведомено (в горецитираното дело от 2014 г. националните съдилища презюмират знанието, защото случаят бил широко отразен в пресата, макар че жалбоподателят е напуснал страната преди да му бъде повдигнато обвинение – бел. моя, Св.М.). Неправомерното унищожаване на дела не трябва да бъде основание тежестта да бъде поета от лицето. Панова счита, че чл. 62, ал. 4 от Правилника трябва да се промени (относно срока за архивирането на делата). Според нея неправилно се тълкуват давностните срокове, като се прилагат кратките такива. Тя е на мнение, че, ако не се установи изтичането на абсолютната давност, не трябва да се унищожават делата, докато сега се вземат предвид и сроковете за спиране на производството, те се добавят към първоначалните и така се стига до неправилното им изчисляване и преждевременно унищожаване на делата. Затова според нея е наложително да се измени този текст на правилника.

Освен това при задочните производства в досъдебна фаза много лица искат възобновяването на такива производства, но чл. 269, ал. 3 НПК се тълкува сам за себе си, а не във връзка с чл. 423 НПК. Това означава, че производството следва винаги да бъде възобновявано, независимо от фазата, в която се намира.

По чл. 8  съдия Панова  постави въпроса за даваните от съдилищата разрешения за обиск в светлината на делото Преждарови от 30.09.2014 г. и дали последващото одобряване на протокола за извършен обиск съответства на стандартите на чл. 8 и пропорционалността на намесата. В конкретния случай е имало разработка много преди извършването на това процесуално-следствено действие, интервалът е от цели 3 седмици и не е имало условия и ситуация на неотложност. Националните съдилища не са преценили тази неотложност, в резултат на което намесата в личния живот не е била пропорционална. Одобрението на съда е само чрез цитирането на съответната норма от НПК. Обикновено съдилищата изброяват фактите, но не дават насоки как да бъде извършено съответното процесуално действие и то така, че да не се засегне личното или професионалното пространство на лицето или на адвокат  (има предвид делото на Илия Стефанов). Според Панова тук е необходима промяна не на закона, а на практиката. Съдилищата трябва да бъдат безкрайно прецизни, когато дават разрешения, защото тези случаи създават потенциална опасност и рискове от нарушения на Конвенцията и нови осъдителни решения срещу страната.

В хода на дискусията бе зададен въпрос на съдия Панова  по повод идеята да се отнемат документите за самоличност на обвиняемите лица и да им се издават заместващи документи за самоличност. Тя изрази резерви по повод предлаганата промяна, защото се предвижда изменение само на НПК без да са предвидени съответстващите такива в ЗБДС. Според нея, ако заместващите документи са коренно различни и в тях има информация, че лицето е обвиняем или подсъдим, съществува сериозен риск да се накърни презумпцията за невинност. Наред с това може да създаде на лицето и дискомфорт в неговия личен живот – ако реши да сключи брак, да си потърси работа, при легитимирането му. Тогава би могло да се стигне до нарушаването на чл. 8. Според нея би трябвало документът да не се различава видимо от стандартните документи за самоличност, а да има други индикатори, различими само за определени служи – полицията. Така че въпросът е в мярата и в мярката за принуда.

Liked it? Take a second to support svmargaritova on Patreon!
  1. Все още няма коментари.
  1. 0 trackbacks