Начало > Европейски съд по правата на човека, Статии > След решението Пенчеви срещу България ВКС трябва да преосмисли концепцията си относно „най-добрия интерес на детето“

След решението Пенчеви срещу България ВКС трябва да преосмисли концепцията си относно „най-добрия интерес на детето“

dete-1На 10 февруари 2015 г. Европейският съд по правата на човека постанови решение по жалба, в която повдигнатите оплаквания са квалифицирани във второ ниво по важност и разгледа същата с приоритет в рамките на по-малко от три години. Така той даде знак, че, от една страна, пред него е поставен нов и съществен проблем, който би могъл да провокира и други подобни жалби, а от друга – че  би искал властите да предприемат общи мерки, за да се избегнат подобни нарушения още на вътрешно ниво. Този проблем според него  се дължи не толкова на несъвършенствата на националното законодателство, а преди всичко на неговото тълкуване и прилагане от националните съдилища. Жалбата е свързана с отказа на Върховния касационен съд да даде заместващото си съгласие за пътуването на дете при майка си, на която са предоставени родителските права, но учи в чужбина.

Фактите по случая

През 2009 г. двамата жалбоподатели и съпругът на първата и баща на втория заминават за  Германия, където първата жалбоподателка – И.П. получава възможността да бъде на 9-месечен платен стаж в държавна институция. По онова време детето Владимир е на три години. През февруари 2010 г. съпругът В.П. се връща в България с детето, след което отказва да го пусне обратно при майката въпреки закупения билет за 20 март 2010 г. и уговорката между родителите в този смисъл. Поради това жалбоподателката прекъсва стажа си и се прибира при семейството си на 25 март. В периода 25 – 30 март   съпругът подлага двамата жалбоподатели на психически тормоз, обиждайки съпругата си пред детето, че е лоша майка, забранява на двамата да остават заедно без негово наблюдение, заключва вратите на банята и спалнята нощем все с тази цел, оставя съпругата си да спи на пода, шофира с превишена скорост с детето на предната седалка, надвесва го над балкона, стискайки го за врата, заплашва съпругата си, че ще я изхвърли през прозореца и „ще я излежи“ и др.п.

И.П.завежда три дела:

– дело за развод,

– дело за защита от домашно насилие п о отношение на нея и сина й, и

– дело за заместване съгласието на В. за издаване на паспорт на малолетния Владимир и за пътуването му извън България.

Производството по делото за развод приключва с определение на ВКС от 28.02.2012 г. , с което подадената касационна жалба на В.П.  не е допусната до касация. Така решенията на по-долните съдилища, с които се прекратява бракът по вина на В.П.,а упражняването на родителските права се предоставя на жалбоподателката, влизат в сила. За бащата се определя режим на контакти на всеки три месеца по една седмица докато детето не е ученик и 20 последователни дни през лятото, а след като детето тръгне на училище – половината от всяка учебна ваканция.

Преди това, с определение по привременните мерки от 3.08.2010 г., упражняването на родителските права е предоставено на майката, която на практика поема изцяло грижите за малолетния си син, като за периодите от време, когато работата й налага да бъде в Германия, за детето се грижат нейните родители.

Производството по Закона за защита от домашно насилие  приключва с решение от април 2011 г. Районният съд  издава ограничителна заповед по отношение на съпруга, като му забранява да доближава жилището, местоработата и местата за социални контакти на майката и детето за срок от шест месеца. Решението е оставено в сила от окръжния съд. В резултат на това бащата не  осъществява режима на лични контакти с детето за периода 12.05.2011 – 26.11.2011.

Третото дело – това за заместване на съгласието за издаване на паспорт и пътуване се води по реда на чл.123 СК. В исковата молба е направено искане да бъде разрешено на детето да пътува заедно с майка си в чужбина за една година, но не е конкретизирано в  коя/кои държави точно. В хода на проведените съдебни заседания жалбоподателката представя многобройни доказателства, че е спечелила конкурс за докторантура в университета във Вюрцбург, Германия, че има постоянни доходи там, че детето е добре адаптирано към средата в Германия, защото е посещавало детска градина.  С решение от 31.08.2010 г. по гр.д.3315/2010 г. районният съд в Русе уважава изцяло иска на майката – разрешава да бъде издаден паспорт на детето, както и то  да излиза извън пределите на България, придружавано от майка си, за период от една година, считано от влизане на решението в сила, „при спазване на режима на лични отношения между бащата и детето“. Решението е потвърдено от окръжния съд. В своите мотиви въззивната инстанция отбелязва, че правото на детето на свободно придвижване са защитени от Конвенцията на ООН за правата на децата, от Конституцията на страната, както и от Закона за българските лични документи и че в настоящия случай не е налице нито едно от ограниченията, посочени в закона, които да оправдаят отказа от предоставянето на такова право. Окръжният съд подробно обсъжда и представените доказателства относно специализацията на майката във Вюрцбург, както и че детето ще може да бъде под грижите на майка си и да живее заедно с нея. Колкото до правата на бащата, съдът намира, че те нямат връзка с настоящото производство и са гарантирани от предходното решение за определения режим за лични контакти между бащата и детето.

По жалба на бащата ІІІ г.о. на ВКС с решение № 130 от 26.06.2012 г., постановено по гр.д. № 578/2011 г., отменя решенията на Русенския районен и окръжен съд. Той се позовава на добре установената си и задължителна практика, изразена в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения[1], съгласно която не може да се предоставя разрешение само на единия родител за неограничено пътуване на детето му  в чужбина. Въпреки възприетата позиция в цитираните от самия съд решения, че следва да бъдат обсъждани конкретните обстоятелства на всеки отделен случай, в своя  акт съдебният състав не е подложил на анализ установените факти по делото, нито е взел под внимание, че разрешението се дава само за една година и въпреки че не е посочена конкретната дестинация, са представени достатъчно доказателства за конкретната държава на пребиваване на лицето. Вместо това ВКС посочва, че  доколкото съдът бил обвързан от конкретното искане, той не можел да определи дестинациите, за които би могъл да разреши пътуването, поради което отхвърля искането на майката.

Междувременно жалбоподателката продължава специализацията си в университет в Германия. От зимния семестър на 2012/2013 г. тя  започва докторантура със стипендия на Баварското правителство. От 31 март 2010 г., когато майката и синът  напускат семейното жилище, собственост на бащата,  Владимир живее в България в дома на баба си и дядо си по майчина линия. Майка му учи в Германия и пътува максимално често до България, като на практика за последните две години и половина (от март 2010 до края на октомври 2012 г) е прекарала близо половината от времето с детето в България, а през останалото време – в път и в учене в Германия. Това  се отразява съществено на участието й в магистърската програма. Принудена е да разсрочи обучението си за четири семестъра, вместо да я завърши за два или за три; не може да посещава всички лекции и упражнения; не може да търси допълнителна работа или стаж. Този начин на живот между две държави се отразява силно негативно на семейния живот на двамата жалбоподатели. Владимир се разстройва от това, че не може да живее с майка си. Тя самата не може да полага пълноценни грижи за него.

На 9 юли 2012 г. първата жалбоподателка подава нова молба до съда с искане на разрешение за пътуване на сина й. Този път тя конкретизира дестинацията –  Германия и другите страни от Европейския съюз. Искането е направено  на основание чл. 127а от Семейния кодекс, който междувременно е приет и урежда изрично въпроса за пътуванията в чужбина на малолетните и издаването на документи за самоличност за тази цел. С решение от декември 2012 г. Русенският районен съд дава т.н. „заместващо съгласие“ и допуска втория жалбоподател да замине при майка си и да живее в чужбина за срок от три години. В решението не са обсъждани въпросите относно предходния отказ, неговата неправомерност, както и дали е допуснато нарушение на чл. 8 от Конвенцията.

Веднага след това Владимир заминава при майка си в Германия и понастоящем живее там.

Решението на Европейския съд

Жалбоподателите повдигнатите оплаквания  за нарушения на чл. 8§1(право на семеен живот), на 6§1 (право на справедлив процес поради недостатъчните мотиви в решението на ВКС) на, чл. 13 във вр. с чл. 8§1 (липсата на ефективно вътрешноправно средство за защита по повод оплакването за нарушаване на правото на семеен живот) и на чл.2 от Протокол 4(свобода на придвижването).

Европейският съд намира всички оплаквания за допустими, но разглежда случая в светлината на чл. 8 от Конвенцията.

Той прави анализ на относимите международни документи, свързани с концепцията за „най-добрия интерес на детето“ – Декларацията за правата на детето от 20 ноември 1959 г.(когато за пръв път е въведена), Конвенцията на ООН за правата на детето, „Указания за определяне най-добрите интереси на детето“, издадени от Върховния комисариат на ООН за бежанците през 2008 г., Конвенцията за премахване на всички форми на дискриминация по отношение на жените (CEDAW),т. 17 и 19 от Общите коментари на Комитета за правата на човека на ООН към  Международния пакт за граждански и политически права.

Европейският съд отхвърля възраженията за недопустимост на жалбата. Правителството изтъква няколко самостоятелни основания. То възразява, че жалбоподателите са изгубили качеството си на „жертва“, тъй като с последното решение на Русенския районен съд, което е влязло в сила, по същество е било удовлетворено искането за получаване на разрешение на детето да пътува и живее с майка си зад граница. На второ място, жалбата следвало да бъде заличена от списъка на жалби поради  липсата на нарушение.

Съдът анализира тези две възражения в светлината на въпросите: дали националният съд е признал по някакъв начин допуснатото нарушение и освен това – дали се е произнесъл относно причинените вреди и необходимостта от тяхната обезвреда.[2] Той констатира, че в своето последно решение, с което дава разрешение на втория жалбоподател да пътува и живее при майка си в продължение на три години в Германия, районният съд в Русе не взема отношение по въпроса дали предшестващият отказ се е основавал на закона и дали не е довел до нарушаване на правото на семеен живот. Европейският съд отбелязва, че националнитя съд не е могъл и да обсъжда тези въпроси, защото е бил обвързан от самото искане и от законодателството. Той не се произнася и по въпросите дали жалбоподателите следва да бъдат обезщетени по някакъв начин за това нарушение все поради същото основание – липса на правна възможност, регламентирана в самото законодателство.  Поради това Съдът не приема възражението, че жалбоподателите са загубили статуса си на „жертви“ по смисъла на Конвенцията.

Що се отнася до искането за заличаване на жалбата, защото след декември 2012 г. по същество не е имало нарушение на правата на жалбоподателите, възражението е отхвърлено, поради прекомерната продължителност на периода между първото искане за заместващо съгласие на съда за пътуване на детето и удовлетворяването му през декември 2012 г. Съдът отбелязва, че са били необходими повече от две години и половина докато бъде удовлетворено искането на жалбоподателите – период, който е прекомерен и през който те двамата   са били принудени да живеят разделени. Ето защо благоприятното решение не би могло да компенсира този дълъг период на забава.

Що се отнася до съществото на оплакванията Съдът преценява, че ще ги  разгледа в светлината на чл. 8§1 от Конвенцията като основен текст, под който ги подвежда. Европейският съд извежда най-напред своите принципни постановки във връзка с правото на семеен живот и правата на детето. Той изтъква, че правото на детето и родителя да живеят съвместно е основополагащо за правото на семеен живот.[3]Европейският съд се позовава на своята добре установена практика, съгласно която вътрешни мерки, които пречат на упражняването на това право, представляват намеса в правото на семеен живот.[4] Изключение е допустимо, само ако намесата е „съгласно условията, предвидени в закона“, като  от значение е и самото качество на закона, неговата яснота, достъпност и предвидимост, а така също трябва да са налице и предпоставките, ограничаващи това  право, предвидени в §2 на чл. 8. Тук е важно да се прецени дали намесата е „необходима в едно демократично общество“, като следва да се вземе предвид принципът на пропорционалност и да се отчитат интересите на детето и на неговите родители.[5]

Европейският съд отбелязва, че не е негова задача   да замества компетентните национални власти при решаването на спорове, свързани с контактите между детето и родителите му, неговото местоживеене или   пътуванията му. Той по-скоро следва да подложи на преценка дали  решенията на тези органи при упражняването на техните правомощия съответстват  на Конвенцията. В този аспект Съдът посочва, че за него е важно да провери  по-специално дали националните съдилища са извършили задълбочен преглед на конкретната семейнна ситуация  и на цяла поредица от фактори, по-специално – от фактически, емоционален, психологически, материален и медицински характер. Наред с това за него е от особена важност да установи дали националните съдилища са извършили балансирана и разумна преценка на съответните интереси на всяко едно лице, като не пропускат нито за миг, че тя трябва да е съобразена   преди всичко с най-доброто решение за детето. Европейският съд отбелязва, че в момента има широк консенсус – включително и в международното право – в подкрепа на идеята, че във всички решения, отнасящи се до децата, техните интереси трябва да бъдат от първостепенно значение.[6] Съдът обръща внимание, че, за да се осигури защита на правото на семеен живот по смисъла на чл. 8, следва да бъдат взети предвид реалностите на всеки конкретен случай, за да се избегне едно механично прилагане на вътрешното право в различни ситуации. (§ 57) Наред с това при преценката в контекста за съответствие с чл. 8  Съдът отбелязва, че ще взема под вниманиеи самата продължителност на процедурата за вземане на решения от страна на националните органи, включително и когато става въпрос за съдебно производство. Съдът подчертава в това отношение, че по въпросите, отнасящи се до събирането на деца с техните родители, адекватността на дадена мярка се преценява и с оглед  бързината на нейното изпълнение. Такива случаи изискват спешни действия, тъй като прекомерната продължителност може да има непоправими последствия за отношенията между децата и родителя, който не живее с тях.

В конкретния случай Европейският съд отбелязва, че от първоначалното искане за даване на разрешение за пътуване в чужбина до постановяването на решение от ВКС са изминали повече от две години и два месеца, а този окончателен акт на касационната инстанция по своето естество представлява намеса в правото на семеен живот на жалбоподателите.

Съдът констатира, че в конкретния случай е била налице намеса в правото на семеен живот и на двамата жалбоподатели, но тя е била осъществена при условията, предвидени в закона и е преследвала законна цел – да защити интересите на другата страна в процеса – на бащата.

Европейският съд отбелязва, че най-висшата съдебна инстанция е отказала да разреши пътуване до неограничен брой страни на жалбоподателите, позовавайки се на своята добре установена практика, съгласно която подобно разрешение е недопустимо. Това било така, защото въпросът бил принципен и бил свързан с най-добрия интерес на детето, а родителят, с когото то ще пътува, можел да го отведе в страна с рискови условия, където да бъде поставено в опасност неговото благосъстояние. Европейският съд констатира, че в своите мотиви ВКС въобще не е взел под внимание, че бащата е бил осъден за домашно насилие и е имал забрана да се доближава до детето и че във всички случаи, дори когато майката е учила в чужбина, той не е полагал грижи за него. При преценката на най-добрия интерес на детето най-висшата инстанция не е взела под внимание никакви обстоятелства от психологически, емоционален, медицински и материален характер. Тя не е направила преценка на качествата на жалбоподателката като майка и на способността й да полага грижи за детето си. Нещо повече,  ВКС въобще не е посочил дали съществува реален и специфичен риск за детето, ако то замине в чужбина. Елиминирана е цялата информация относно адаптацията на детето към условията в детската градина в Германия, както и финансовото състояние на майката да му предоставя адекватни грижи. Не е взето под внимание, че правото на бащата на лични контакти е определено по начин, който е съвместим, ако детето живее с майка си в Германия.(§69) Освен това, ВКС е посочил, че той е ограничен от самата молба, в която жалбоподателката не била посочила конкретна дестинация, макар че в хода на цялото съдебно производство, включително и в пледоарията си пред касационната инстанция, тя е заявила, че желае да заведе детето си в Германия, където учи и да живее там с него.

“Европейският съд констатира, че изброените фактори, взети в тяхната цялост, поставят под съмнение адекватността на преценката на последната национална инстанция относно най-добрия интерес на детето. При тези обстоятелства Съдът може само да заключи, че анализът на най-висшата съдебна инстанция не е бил достатъчно задълбочен и от това следва, че той би могъл да бъде описан като твърде формалистичен“(§71).[7]

Тази констатация, както и продължителността на периода, през който проблемът не е могъл да бъде решен, дават основание на Европейския съд да достигне до извода, че е било допуснато нарушение на чл. 8 от Конвенцията.

Настоящото решение не е първото, в което Европейският съд установява нарушение, нито че то се дължи на твърде формалистичното тълкуване на националното законодателство от страна на българския съд. Тук обаче е по-важно да се погледне отвъд конкретния случай и ВКС да преосмисли цялата си концепция относно задължителната си практика по тълкуване на чл. 123 и 127а от Семейния кодекс. Въпросът е важен тъй като се получава колизия между  решението  на Европейския съд и задължителната практика по чл. 290 от ГПК. По-ниските по степен съдилища –  районни и окръжни, ще бъдат поставени в твърде деликатна ситуация. Ето защо Върховният касационен съд би следвало да подложи на внимателен анализ решението на Европейския съд по правата на човека и да направи необходимото за промяна на тази очевидно несъвместима с Европейската конвенция практика.

[1] решение № 697 от 01.11.2010г. по гр.д.№№1052/10г. на ВКС, ІVг.о., решение № 418 от 17.07.2009 г. по гр.д.№1091 по описа на ІІг.о. за 2008г.,   решение №п 982 от 15.03.2010г. по гр.д.№ 900/2009г. на ВКС и ІVг.о., решение № 236 от 30.06.2010г. по гр.д.№ 4549/2008г. на ВКС, ІVг.о. по въпроса: може ли съдът да разреши неограничено пътуване в чужбина на малолетното детето без съгласието на единия родител

[2] Той се позовава в този аспект на добре установената си практика кога би приел, че жалбата би била несъвместима ratione personae, а именно: едно решение или мярка, които са благоприятни за жалбоподателя не са достатъчни да го лишат от статута му на „жертва“, освен ако националните власти не са признали или изрично, или по същество, нарушението на Конвенцията и са предоставили обезщетение за нарушението Eckle v. Germany, 15 July 1982, § 66, Series A no. 51; Normann v. Denmark (dec.), no. 44704/98, 14 June 2001; Jensen and Rasmussen v. Denmark (dec.), no. 52620/99, 20 March 2003; Nardone v. Italy (dec.), no. 34368/02, 25 November 2004

[3] Monory v. Romania and Hungary, no. 71099/01, § 70, 5 April 2005; Iosub Caras v. Romania, no. 7198/04, §§ 28-29, 27 July 2006

[4] W. v. the United Kingdom,  judgment, p. 27, § 59; McMichaelv. the United Kingdom, 24 February 1995, § 86, Series no. 307‑B; Hoffmann v. Austria, judgment of 23 June 1993, Series A no. 255-C, p. 58, § 29; Palau-Martinez v. France, no. 4927/01, § 30, ECHR 2003-XII

[5]Maumousseau and Washington v. France, no. 39388/05, § 62, 6 December 2007; W. v. the United Kingdom, § 59; Keegan v. Ireland, 26 May 1994, § 49, Series A no. 290

[6] Neulinger and Shuruk v. Switzerland [GC], no. 41615/07, § 139, 6 July 2010; X v. Latvia [GC], № 27853/09, § 96, ECHR 2013

[7] Внимателният прочит на мотивите на решение № 130 от 26.06.2012 г. на ІІІ г.о. на ВКС по гр.д. № 578/2011 г. показва, че отсъства каквато и да било конкртизация относно обстоятелствата по случая, поради което те имат по-скоро бланкетен характер и биха могли да бъдат приложени по всяко едно дело от подобен характер със същия успех. Липсва какъвто и да било индивидуализиращ белег, който да ги свърже с конкретния казус, освен инициалите на жалбоподателите и номерата на делата на предходните инстанции. – бел.авт.

Liked it? Take a second to support svmargaritova on Patreon!
  1. Все още няма коментари.
  1. 0 trackbacks