СЪДЕБНАТА ПРОЦЕДУРА ПО ОТНОШЕНИЕ
ПРОТИВООБЩЕСТВЕНИТЕ ПРОЯВИ НА МАЛОЛЕТНИТЕ И
НЕПЪЛНОЛЕТНИТЕ [1]
(резултати от пилотно проучване на съдебни актове)
Светла Маргаритова, доктор по право*
В периода 2000-2004 г. бяха предприети редица стъпки за усъвършенстване и осъвременяване на системата за превенция по отношение на малолетните и непълнолетните правонарушители, която в предишните години бе подложена на сериозни критики. На 16 юни 2000 г. влезе в сила Законът за закрила на детето, чрез който за пръв път бе направен опит за пълна уредба на проблематиката относно правата, принципите и мерките за закрила на детето, както и за обхващане на всички органи на държавата и общините, които имат задължения във връзка със закрилата на правата на децата.[2] На 13 януари 2003 г. бе приета Националната стратегия за превенция и противодействие на асоциалното поведение на малолетни и непълнолетни.[3] В нея бяха заложени редица конкретни мерки от законодателен характер за привеждане в съответствие на българското законодателство с международните стандарти за закрила правата на децата.[4] Вместо на тази основа да бъде извършена една цялостна реформа в законодателната политика и практика в областта на закрила правата на децата и проблематиката на твърде архаичния Закон за борба срещу противообществените прояви на малолетните и непълнолетните да бъде включена в Закона за закрила на детето, бе предпочетено по-лекото, но едва ли най-сполучливо решение.На 15 юли 2004 г. 39-тото Народно събрание прие поредното и най-значимо изменение в Закона за борба срещу противообществените прояви на малолетните и непълнолетните /ЗБППМН/. То бе предшествано от отправените критики и препоръки както от страна на национални неправителствени организации[5] и правозащитници[6], така и на редица международни институции, като Комитета за закрила на детето към ООН, Регионалното бюро на УНИЦЕФ за страните от Централна и Източна Европа, Съвета на Европа, Европейския съюз. Според мотивите към закона, предлаганите изменения и допълнения, са съобразили препоръките, отправени към България, в редовните доклади на Европейската комисия за 2001 и 2002 г. [7]
Макар и да бе направен опит с новите текстове да се съгласуват действията на две паралелно действащи системи от органи – едната, насочена към закрила правата на всички деца на възраст 0 – 18 г., и другата – с компетенции да обхване само лицата – извършители на противообществени прояви на възраст 8-18 г., той не се оказа особено сполучлив. Поредното единадесето по ред изменение на закона (последвано от още пет към 1 юли 2009 г.) може да бъде характеризирано с добри идеи, реализирани несполучливо, довели до вътрешнопротиворечиви текстове, които създадоха предпоставки за разнородна съдебна практика. Наред с това стана още по-очевидно преплитането на компетенции и дублирането на функции на двете самостоятелни системи от органи (по Закона за закрила на детето и по ЗБППМН).
Влезлите в сила на 3 август 2004 г.[8] изменения и допълнения на ЗБППМН бяха посрещнати твърде противоречиво и критично от специалистите в областта на наказателната политика по отношение на ненавършилите пълнолетие правонарушители. Най-крайно бе становището на проф Боян Станков, който след анализ на извършените законодателни промени достигна до извода, че “реформата от 2004 г., извършена с изменението и допълнението на Закона за борба срещу противообществените прояви на малолетните и непълнолетните, не е авангардно решение, а отклонение от принципите на наказателното право и наказателния процес, развивани и усъвършенствани във времето.”.[9] По-балансиран в критиките си бе бившият секретар на Централната комисия за борба срещу противообществените прояви на малолетни и непълнолетни – Цоньо Цонев, който намери, че чрез извършените изменения и допълнения е направена “още една крачка с цел утвърждаването на цялостна и пълна уредба на процедурата пред местните комисии и съда по установяването на извършени от малолетни и непълнолетни противообществени прояви и прилагането на най-подходящи възпитателни мерки.”[10] Същевременно авторът отправи конкретни критики по повод несъгласуваността между отделните новоприети текстове в закона, както и относно неточните формулировки и непълноти, които биха довели до противоречива практика. Поради това той направи предложения за редица изменения de lege ferenda в току-що променения закон.[11]
Има и автори, които критикуват закона, отправяйки претенции, че е необходимо пълно съответствие на процедурата, регламентирана в НПК с тази, по разглеждането на възпитателни дела пред Местните комисии за борба срещу противообществените прояви на малолетни и непълнолетни.[12] Подобна аналогия нито е необходима, нито е уместна както с оглед характера на самите правонарушения, така и с оглед спецификата на болшинството от мерки с възпитателен характер, приложими по отношение на малолетните и непълнолетните правонарушители. Изказаната теза последователно се прокарва от представителите на някои правозащитни организации, които поставят на една плоскост престъпления и противообществени прояви, мерки на обществено въздействие, предприемани от ЗБППМН и наказание за извършено престъпление. Изискванията на международните стандарти[13] визират правосъдието по отношение ненавършилите пълнолетие лица, извършили престъпления, поради което е некоректно те механично да бъдат пренасяни към всички възпитателни мерки, регламентирани в ЗБППМН. Тази проблематика няма да бъде предмет на настоящата статия.
За пръв път с изменението на закона бе дадена легална дефиниция на понятието „противообществена проява”. Липсата на яснота за правонарушението, което води до съответната санкция, бе критикувана в светлината на Европейската конвенция за правата на човека, тъй като това „грубо нарушава изискванията на чл. 6, т.3, б. „а” от нея, както и правото на защита, гарантирано от чл. 30, ал. 4 и чл. 56 от Конституцията на Република България.”[14] С допълнителната разпоредба на чл.49а, т. 1 от ЗБППМН бе пояснено, че „противообществена проява“ е деяние, което е общественоопасно и противоправно или противоречи на морала и добрите нрави.” Тази дефиниция не е особено удачна, тъй като чрез нея по същество се обхващат не само деяния, които от обективна страна съдържат основните характеристики на престъплението (обществена опасност и противоправност), но са включени и неограничен кръг укорими прояви от морален и етичен характер без да е дадено поне примерно изброяване или някакъв критерий, за да бъде очертан най-общо кръгът на простъпките, които биха задвижили системата за обществена превенция по отношение на малолетните и непълнолетните. В този смисъл законът и сега продължава да е точно толкова неясен, колкото и преди промяната, а оттам – и непредвидим, поради което отново не съответства на изискванията относно качеството на всеки един закон, произтичащи от утвърдилата се практика на Европейския съд за правата на човека.
Една от съществените промени, въведена в закона след изменението му през 2004 г. бе тази, че най-сериозните възпитателни мерки, свързани с ограничаването на свободата – “настаняване в социално-педагогически интернат”(СПИ) и “настаняване във възпитателно-училище-интернат”(ВУИ), вече можеха да бъдат налагани само от съд, като беше регламентиран и последващ съдебен контрол. Целта им бе да се осигурят максимални гаранции за защита правата на малолетните и непълнолетните в случаите на предприемане на тези най-рестриктивни мерки по отношение на тях, водещи до отделянето им от семейството.
Изминалият петгодишен период от приемането на посочените изменения в ЗБППМН е достатъчен, за да бъде направена оценка на заложените очаквания и настъпилите реални промени в резултат на тяхното действие, във връзка с прилагането на най-сериозните възпитателни мерки, регламентирани в чл. 13, ал. 1, т. 11 и 13 от ЗБППМН. Предмет на настоящата статия са получените първоначални данни от пилотно проучване на съдебните актове на съдилища от цялата страна във връзка с наложени възпитателни мерки “настаняване в социално-педагогически интернат”(СПИ) и “настаняване във възпитателно-училище-интернат”(ВУИ). Целта е на тяхната основа да се подготви стандартизиран въпросник за събиране на представителна информация, която да даде отговор на няколко въпроса: създадени ли са достатъчни гаранции за защита правата на малолетните и непълнолетните правонарушители при постановяването на възпитателни мерки, ограничаващи свободата им; доколко са ефективни съществуващите в закона възпитателни мерки; оптимална ли е действащата система от органи, осъществяващи дейността по превенция на правонарушенията на тази категория лица. Изходна точка на анализа са следните твърдения и хипотези:
– уредбата на процедурата за налагане на най-сериозните възпитателни мерки единствено от съда сама по себе си не създава достатъчни гаранции за правото на справедлив процес;
– липсата на специализация при магистратите води до неадекватност при определяне на най-сполучливата възпитателна мярка;
– несъвършенствата на закона дават сериозно отражение както върху качеството на съдебните актове, така и върху ефекта от налаганите възпитателни мерки;
– съществува дублиране на функции и компетенции между органите по ЗБППМН и тези по Закона за закрила на детето.
Бяха проучени съдебни актове на районни съдилища от градовете Берковица, Благоевград, Исперих, Ловеч, Плевен, Пловдив, Попово, Разлог, Русе и София, постановени в периода 2005-2009 г. Бяха установени различия както в прилагането на самия закон, така и при избора на наложените мерки. Наред с това се откроиха редица проблеми, породени именно от последните изменения на закона.
Съгласно чл.16, ал. 1 от закона, процедурата по налагане на всяка една възпитателна мярка, включително “настаняване в СПИ” и “настаняване във ВУИ”, започва с подаване на сигнал за противообществена проява, извършена от малолетни и непълнолетни и/или за престъпления на непълнолетни от страна на прокуратурата, полицията или граждани и длъжностни лица. Преди образуване на възпитателното дело се извършва проверка за наличието на достатъчно данни за твърдяното правонарушение, ако сигналът е подаден от длъжностни лица и граждани, след което се определя тричленнен състав измежду членовете на местната комисия за борба срещу противообществените прояви на малолетните и непълнолетните, който ще разгледа конкретното дело. Същевременно на друг член на комисията (не участващ в тричленния състав), се възлага изготвянето на доклад за личностните особености на извършителя, неговото психическо и здравословно състояние, семейната му среда (чл. 16, ал. 4). Извън този доклад се изготвя и още един – на основание чл. 21, ал. 1, т. 15 от Закона за закрила на детето от страна на служители от дирекция „Социално подпомагане”. Каква е необходимостта да се подготвят самостоятелни доклади от две звена на две паралелно съществуващи системи от органи – не е ясно. Може само да се предполага, че уредбата на материята в два отделни и еднакви по степен нормативни акта води до това излишно дублиране на усилия, средства и време. Вероятно тя произтича и от факта, че съгласно чл. 5, т. 1 от Закона за закрила на детето, на специална закрила подлежат децата в риск. По смисъла на § 1, т. 6 от Допълнителните разпоредби „Дете в риск“ е дете:
а) което няма родители или е останало трайно без тяхната грижа;
б) което е жертва на злоупотреба, насилие, експлоатация или всякакво друго нехуманно или унизително отношение или наказание в или извън семейството му;
в) за което съществува опасност от увреждане на неговото физическо, психическо, нравствено, интелектуално и социално развитие”.
По презумпция, всеки малолетен или непълнолетен извършител на противообществена проява може да бъде отнесен към една от горните подгрупи (предишни наблюдения и проучвания на досиета на деца, настанени в тези институции, както и описанието на семейната среда в проучените съдебни решения, доказват тази хипотеза). Така се оказва, че за посочената категория лица задължения по закон имат както създадената специализирана администрация към Държавната агенция за закрила на детето, така и заварената и съществуваща близо 50 години система за обществена превенция. Но как двете системи си взаимодействат и дали съществува синхрон в работата им, дали дейността им осигурява най-добрия интерес на детето, ще покажат конкретните резултати след приключване на изследването.
Съгласно чл. 19, ал. 3 и 4 от ЗБППМН, разглеждането на възпитателното дело става при задължителното участие не само на малолетния/непълнолетния и неговите родители, но и на адвокат или доверен представител (респективно представител на съответната дирекция „Социално подпомагане”), които защитават правата и законните интереси на детето . Изричната законова забрана, съществувала до този момент, беше остро критикувана именно поради обстоятелството, че след като налагането на най-сериозните възпитателни мерки е свързано с ограничаване свободата на детето, то има право на защита на основание чл. 56 от Конституцията и чл. 15, ал. 8 от Закона за закрила на детето, който гласи, че „детето има право на правна помощ и жалба във всички производства, засягащи негови права или интереси”.[15] Макар и законът за пръв път през 2004 г. да въведе възможността за участието на адвокат в процедурите по налагане на възпитателни мерки, не са толкова много делата, когато семейството на детето се възползва от нея. В разгледаната съвкупност. едва в три случая интересите на детето са били защитавани от служебно определен защитник адвокат. В два от тях той е бил съгласен с предложената от комисията мярка – настаняване в СПИ (по ч.н.д. 254/09 г. и ч.н.д. 442/09 – и двете на РС-Благоевград) и в един е обжалвал наложената от Троянския РС мярка „настаняване в СПИ” пред окръжния съд в Ловеч (в.ч.н.д. № 71/09 г.) В останалите случаи детето е било представлявано от представител на съответния отдел за „Закрила правата на детето” към дирекция „Социално подпомагане” в качеството му на „доверен представител”. За пръв път такава фигура бе въведена с измененията на закона от 1996 г., които бяха продиктувани от ратифицираната от страната ни Конвенция за закрила правата на детето на ООН. Отвъд формалното привеждане в съответствие на нашия закон с изискванията на международните актове е по-съществено да се проследи доколко е реално и ефективно това представителство и дали чрез него се осигуряват гаранции за защита на правата и законните интереси на детето особено в случаите на остър конфликт между него и родителите. Това ще покажат резултатите на бъдещото проучване.
Задължение на състава на комисията е да изслуша малолетния или непълнолетния, ако той желае, както и да приеме и провери представените писмени и веществени доказателства (чл. 20, ал. 2 и ал. 5). Наред с това, в процедурата по разглеждане на възпитателното дело могат да бъдат изслушвани свидетели и други специалисти, когато това е в интерес на детето. (чл. 19, ал. 5). Когато след преценка на събраните доказателства съставът на комисията реши, че следва да бъде наложена една от двете най-сериозни възпитателни мерки – „настаняване в СПИ” или „настаняване във ВУИ”, той изготвя решение, с което прави предложение до районния съд в този а смисъл и възпитателното дело се изпраща в тридневен срок в съда (чл.21, ал.3).
Въз основа на постъпилата преписка се образува дело, което в едни съдилища е наречено наказателно от частен характер (НЧХД) или частно-наказателно (ЧНД), в други – наказателно-административно (НАХД), в трети – гражданско. Няма единна практика дори в рамките на един и същ съд. Така, в Софийския районен съд делата са както от административен характер, като напр. н.а.х.д. № 3440/09 г. на 94-ти състав, така и от наказателно-частен характер, като ЧД № 1088/06 на 14 състав или НЧД № 13849/06 на 19 състав, наказателна колегия. Дори и тази непредставителна извадка показва разнобой в категоризирането на делата, което вече създава проблем при обобщаването им и предоставянето на информация за Националния статистически институт.
Съгласно чл. 24а, ал. 2 от закона, съдебното заседание се провежда при задължителното участие на детето, неговите родители, респ. лицата, които ги заместват, лицата, които защитават правата и законните му интереси и прокурор от съответната районна прокуратура, като съдът има задължението да изслуша всички тях. На съда е предоставено и правото да събира нови доказателства преди да постанови решението си. Въпреки че законът изрично постановява участието на прокурор[16] в съдебните заседания, тази норма не се спазва навсякъде. Така, в Софийския районен съд практиката е разнородна – някои съдебни състави заседават с участието на прокурор (напр. ч.д. № 1088/06 на 14 н.с.), а други – без него (ч.д. 78/06 и 13849/06 на 19 с-в, н.а.х.д. 3440/09 на 94 с-в). Без участието на прокурор са проведени съдебни заседания и по ч.н.д. № 3900/05 на ІV н.с-в на Плевенския районен съд и по н.ч.д. № 985/06 на РС – гр. Габрово. Невключването на прокурор в съдебното заседание по чл. 24а едва ли би накърнило по някакъв начин правата на детето, но след като законът регламентира изрично участието му и правото му да протестира самото съдебно решение пред окръжния съд (чл. 24а, ал. 5), очевидно е, че би следвало законът да бъде изпълняван (докато текстът не бъде отменен). Това е особено наложително, ако е допуснато съществено нарушение на самата процедура по разглеждане на възпитателното дело.[17]
Независимо че нормата на чл. 24а, ал. 4 постановява, че съдът се произнася с „мотивирано решение”, сред проучените съдебни актове има и такива, в които мотивите са съвсем кратки или отсъстват напълно. Така в решение от 27. 04.2009 г. по н.а.х.д. № 3440/09 на 94 състав на Софийския районен съд е налице само един диспозитив. От него не става ясно за какви прояви на 16-годишното момиче се налага възпитателната мярка „настаняване във ВУИ”, какво е становището на непълнолетната и нейните родители, на представителя на отдел „Закрила на детето” и на местната комисия. Не е видно дали е участвал и прокурор. Подобен съдебен акт не само показва формализъм и поставя под съмнение самата идея за гаранциите на съдебния контрол при налагане на ограничителната мярка. Той нарушава и нормите на чл.6.1. от Европейската конвенция за правата на човека, тъй като актът не е мотивиран и заинтересованото лице не може да се информира относно обстоятелствата, довели съда до решението да приложи именно избраната от него възпитателна мярка.
Сред обработените решения има и такива, чиито мотиви имат твърде бланкетен характер, от който не става ясно кога и какви противообществени прояви е извършил непълнолетният, кога му е била наложена предходната възпитателна мярка, какво е отношението на детето и неговите родители към предлаганата възпитателна мярка – напр. решение № 1121/18.12.2006 г. по ч.н.п. № 1859/06 г. на Пернишкия районен съд и решение от 23.02.2006 г. по ч.д. № 1088/06 г. на Софийския районен съд. В двата съдебни акта най-общо е посочено, че непълнолетните са извършили „множество противообществени прояви” без те да бъдат конкретизирани по вид и време на извършване. В някои съдебни актове се наблюдава недопустимо объркване на фактическата обстановка, пола на детето, както и дали е малолетно или непълнолетно, което илюстрира чисто формалния характер на проведеното съдебно производство (напр. решение от 15.11.2006 г. на 19 с-в на СРС по н.ч.д. 13849/06). В тази връзка основното проучване на представителната извадка ще покаже дали не се налага подготвянето на специално тълкувателно постановление от ВКС, в което да се дадат указания на съдилищата относно задължителните реквизити на съдебното решение, постановяващо настаняване на детето във ВУИ или СПИ.
От проучените съдебни актове много рядко може да се установи дали детето е било изслушано от съда и какво е неговото мнение, въпреки че това задължение произтича както от нормата на чл. 24, ал. 5 на ЗБППМН, така и от чл.15 от Закона за закрила на детето.
Макар и в закона изрично да е посочено, че разпределението и настаняването на децата във възпитателни училища-интернати и в социално-педагогически интернати се извършва от Министерството на образованието и науката (чл. 30, ал. 1), немалко съдилища по свое усмотрение определят конкретното училище, където да бъде изпратено детето. Например, с решение № 424/03.10.2006 г. по ч.н.д. № 675/06 Разградският районен съд налага възпитателната мярка „настаняване в СПИ” в с. Варненци, а Районният съд в гр. Попово – „настаняване в социално-педагогически интернат с. Медовина” (ч.н.д. 0 531/05 г.). В същия смисъл е и решението на Русенския районен съд по ч.н.д. № 919/2009 г., с което е определена възпитателната мярка „настаняване във ВУИ – „Христо Ботев, село Подем”.[18] Това нарушение на закона дава косвено отражение върху правата на детето, тъй като съдът няма съответната компетентност и информация, за да определи точно кое от всички ВУИ или СПИ[19] биха били най-подходящи с оглед образователната и възпитателната нужда на конкретното дете. Наред с това по този начин се изземват правомощия и компетенции на органи на изпълнителната власт. Предмет на бъдещо проучване е въпросът как процедира в подобни случаи Министерството на образованието и науката – дали изпълнява безусловно решението на съда или, доколкото в тази част съдебният акт е нищожен (поради това, че съдът е излязъл извън своите правомощия и компетентност), определя най-подходящото училище с оглед образователните потребности на детето.
Другото нарушение на закона, констатирано в анализираните съдебни решения се състои в това, че при налагане на конкретната възпитателна мярка съдът определя и срока, за който тя се налага, макар че подобно правомощие той няма. Съгласно чл. 30, ал. 2, максималният престой във ВУИ или СПИ не може да бъде повече от три години. В края на всяка учебна година педагогическият съвет на съответното училище с участието на прокурор и на представител на местната комисия, предложила мярката, прави оценка на поведението на ученика, на постигнатите резултати в обучението и възпитанието му и когато оценката е положителна, се подготвя предложение до районния съд за прекратяване на наложената възпитателна мярка.(чл. 31, ал. 1 и 4).В отделни съдебни актове съдът изрично се мотивира в този смисъл и посочва, че не е компетентен да определи срок, както е сторил това ІХ наказателен състав на Плевенския районен съд по ч.н.д. № 781/05 г. Някои съдилища обаче, определят срока за престой с налагането на възпитателната мярка – така е процедирал районният съд в Благоевград по ч.н.д. № 254/2009 г., районният съд в Попово по ч.н.д. № 531/2005 г., Софийският районен съд, 19 състав по н.ч.д. 13849/06 и 78/06 г. Законодателят не е вменил подобно правомощие на съда, тъй като това би означавало уеднаквяване режима на наказанията по НК с възпитателните мерки по ЗБППМН и задължаване на съответните възпитателни институции безусловно да задържат малолетния, респ. непълнолетния до изтичането на определения от съда срок. Законодателното решение да не се посочва срок за изпълнение на конкретната възпитателна мярка като идея е добро, тъй като то позволява да бъде проявен по-гъвкав подход от съответните компетентни органи, осъществяващи корекционно-възпитателна работа по отношение на децата правонарушители.
Друг е въпросът обаче, че в конкретните текстове на закона се съдържат противоречиви постановки, които по същество биха могли да доведат до съществено ограничаване правото на свобода и сигурност на децата в специализираните институции. Независимо че в чл. 30, ал. 2 изрично е регламентирано, че „максималният престой във възпитателното училище-интернат и в социално-педагогически интернат не може да бъде повече от три години”, още в следващата алинея е записано, че настанените в тези заведения остават там „за възпитание и обучение, включително и за придобиване на професионална квалификация до навършване на 16 години, а ако изявят писмено желание – и до навършване на 18 години.” Така се създава впечатлението, че всъщност максималният престой на детето може да бъде удължен и след изтичането на тригодишния период в случаите, когато към момента на настаняването си то е било под 13, респ. 15 години. Очевидно, текстът на ал. 3 следва да бъде тълкуван не изолирано, а съвместно с този на ал. 2. В този смисъл е становището и на Цоньо Цонев, който обръща внимание на вътрешната противоречивост на уредбата на отделните алинеи на чл. 30.[20]
По мнението на експерти от Министерството на образованието и науката, не може да се възприеме като удачно и законодателното решение, съгласно което, по писмено желание на непълнолетния и с решение на педагогическия съвет, взето с участието на прокурор и представител на местната комисия, този престой може да бъде удължен и след като непълнолетният навърши 18 години „до завършване на съответната образователна степен или професионална квалификация” (чл. 30, ал. 5). Спорно е, че удовлетворяването на подобно желание е в интерес на детето – да остане в институция от подобен тип за неопределен период от време. Но тук по-съществен е въпросът относно невъзможността на самите училища да реализират подобни очаквания. В практиката не са малко случаите, когато настанените в подобни възпитателни институции реално са без каквато и да е образователна степен – напр. 17-годишен, завършил 3-ти или 4-ти клас. Ако се следва „буквата на закона”, формално би следвало той да остане и до 21-22 години, като при това няма никаква гаранция дали и тогава ще е получил някаква образователна степен. Нерядко самите непълнолетни са склонни да удължат престоя си в училища от подобен тип, защото навън те нямат дом, семейство или близки, които да ги приемат, а самите педагогически колективи са заинтересовани да имат повече деца, за да защитят правото си на повече паралелки. Не по-малък е проблемът и с придобиването на професионална квалификация, тъй като в сегашния си вид нито ВУИ, нито СПИ могат да осигурят на децата подобно обучение.
В своите периодични проучвания относно спазването на законодателството във връзка с настаняването на децата в СПИ и ВУИ Българският Хелзинкски комитет неизменно поддържа тезата, че правата на децата са нарушени, ако се пристъпи направо към налагането на най-сериозните по тежест възпитателни мерки. Според авторите на проучването от 2005 г., задължително условие е преди това да са били наложени други мерки, регламентирани в чл. 13, ал. 1, т. 1-10.[21] Тази теза е спорна поради няколко самостоятелни причини. От една страна, съществуват случаи, при които нито една от другите възпитателни мерки не би могла да намери приложение, тъй като родителите не са в състояние да осигурят полагането на засилени грижи, детето осъществява непрекъснати бягства от дома си и е постоянно в обкръжението именно на лица, които му въздействат негативно. От друга страна, практиката показва, че тези по-леки възпитателни мерки очевидно нямат ефект (поне в голяма част от проверените случаи) във вида, в който се прилагат. От самите решения на съдилищата се установява, че преди да се пристъпи към определяне на мярката “настаняване в СПИ” са били образувани по няколко възпитателни дела с определянето най-често на такива мерки, като “предупреждение”, “поставяне под надзор на обществен възпитател”, „поставяне под възпитателен надзор на родителите или на лицата, които ги заместват, със задължение за полагане на засилени грижи”, „задължаване да участва в консултации, обучения и програми за преодоляване на отклоненията в поведението”. Проучените решения създават основателни съмнения в няколко насоки – или предвидените по-леки мерки са неефективни, или начините, по които те се осъществяват не са особено продуктивни. Ето защо в редица случаи като че ли отделянето на детето от зле влияещата му среда чрез налагането на най-сериозните възпитателни мерки се оказва твърде закъсняло. Така напр. от мотивите на решение № 2632/18.05.2009 г. по дело № 442/09 на Благоевградския районен съд се установява, че по отношение на 16-годишния юноша в продължение на четири години са били наложени почти целия спектър от мерки, предвиден в чл. 13 от закона, като през годините са били разгледани 15 отделни възпитателни дела за извършени кражби, първото от които, когато е бил на 11 години. Случаят вероятно не е единичен, тъй като в изследваната съвкупност има още няколко подобни.
Дали е необходимо да се приложи следващата по тежест мярка – настаняване в СПИ или в подобни случаи тя би била точно толкова неефективна, колкото и предишните? Съдилищата нямат ясно очертани ориентири, законът не посочва критерии. Нормата на чл.28, ал. 1 гласи, че „в социално-педагогически интернати се настаняват малолетни над 8-годишна възраст или непълнолетни, които са извършили или съществуват предпоставки да извършат противообществени прояви”.(курсивът е мой – Св.М.). По начало формулировката “съществуват предпоставки за извършване на противообществени прояви” като условие за настаняване в СПИ е абсурдна и противоречи на европейските стандарти – не можем да се отделя от семейната му среда дете, което реално не е извършило никаква проява, но се презумира, че би могло да я осъществи. Освен това, текстът на чл. 28, ал.1 противоречи на чл. 12, в който се посочва, че МКБППМН разглеждат случаите, когато малолетни са извършили противообществени прояви (т.1) или непълнолетни са извършили противообществени прояви. Налице е противоречие и с чл. 13 . В този текст законодателят изчерпателно изброява възпитателните мерки, които се налагат „спрямо малолетни и непълнолетни правонарушители, извършили противообществени прояви и непълнолетни, извършили престъпления и освободени от наказателна отговорност по чл. 61 от Наказателния кодекс”. Доколкото систематичното място на чл.чл. 12 и 13 е в глава ІІ – „Мерки и производство за тяхното налагане”, а това на чл. 28 – в глава V „Социално-педагогически интернати и възпитателни училища-интернати”, безспорно е, че при наличие на противоречие между отделните текстове следва да намерят приложение чл. 12 и чл. 13, в които е въведен принципът, че предпоставка за налагането на каквато и да е възпитателна мярка е наличието на извършена противообществена проява. Това вътрешно противоречие между отделните текстове на закона едва ли създава разнобой в съдебната практика, но само по себе си е недопустимо. То вероятно е последица на твърде многобройните промени в закона, които за съжаление невинаги са дело на специалисти в областта на законотворчеството.
Анализът на случаите, при които съдът е предпочел да наложи посочената възпитателна мярка – „настаняване в СПИ”, а не последната по тежест – „настаняване във ВУИ” показва, че няма твърдо установени правила, а оттам и постоянна практика. Има залитания както в посока на налагане на най-сериозната възпитателна мярка при липса на достатъчно основания (напр. решение на Пернишкия РС от 18.12.2006 г. по ч.н.п. № 1859/06 г.), така и прилагане на по-леката по отношение на деца, които са своеобразни „рецидивисти” и отнапред е ясно, че не може да се очаква положителен ефект от прилагането й (решение № 135/13.11.2006 г. по гр.д.№ 325/06 г., решение № 2632/18.05.2009 г. по дело № 442/09 на Благоевградския районен съд).
Разнобоят в съдебната практика се дължи и на самия закон. Съгласно чл. 28, ал. 2, „ във възпитателните училища-интернати се настаняват малолетни над 8-годишна възраст и непълнолетни, извършили противообществените прояви, към които възпитателните мерки по чл. 13, ал. 1, т.1-10 и 12 не са се оказали достатъчни и за нормалното им развитие и възпитание няма подходяща социална среда.” Този текст би могъл да се тълкува двояко. Единият вариант е, че е достатъчно някоя от предходните мерки да е била приложена преди това и да не е дала ефект, за да се пристъпи към изпращане във ВУИ. Другата възможност е за по-ограничително тълкуване в смисъл, че настаняването във ВУИ може да бъде приложено едва тогава, когато всички други мерки не са се оказали достатъчни. Самото глаголно време, използвано при редакцията на нормата показва, че по отношение на лицето трябва вече да е била прилагана и мярката “предупреждение за настаняване във ВУИ”, за да може да се пристъпи към следващата по тежест. Наред с това, законът изисква да е налице, и то кумулативно, и още една предпоставка – да няма подходяща социална среда за нормалното възпитание на детето. Какво ще рече подходяща, не е ясно. Но ако принципът е детето по изключение да бъде извеждано от семейната си среда, не трябва ли същото условие да бъде предпоставка и за мярката по т.11 (настаняване в СПИ)?
От друга страна, има изключително тежки случаи на противообществени прояви от лица, които може преди извършването им да не са били дори известни на специалните органи и институции. За тях едва ли е нужно да се преминава през по-леки форми на възпитателни мерки (напр. ако детето е извършило убийство или друго деяние, което от обективна страна съдържа признаците на тежко престъпление).След като законът с измененията от 2004 г. даде правото единствено на съда да определя каква възпитателна мярка да наложи и за тази цел той има правомощието да събере самостоятелно писмени и гласни доказателства, не би следвало да бъде ограничена дискрецията му да преценява коя мярка би била в интерес на детето. Законодателят вероятно е изхождал от презумпцията, че ограничаването на свободата би следвало да е крайна мярка, поради което е наложително да бъдат направени усилия с него да се работи в естествената му среда. Това е идеалният вариант, който предполага, че институциите за деца осъществяват пълноценно своите функции и работят с всички деца в риск. Но практиката се разминава с теоретичния модел и показва, че не са никак редки случаите, когато въпреки многобройните извършени правонарушения по отношение на детето не са били прилагани никакви възпитателни мерки, то се движи в криминално проявена среда и семейното обкръжение му влияе негативно.
Прегледът на съдебните решения показва, че нормата на 28, ал. 2 от закона не се спазва безусловно.Някои съдилища пристъпват към прилагане на възпитателната мярка по чл. 13, ал. 1, т. 13 и преди да е била наложена мярка по т.12.
Същевременно анализът на съдебните актове изведе на преден план редица празноти на закона и неудачни законодателни решения, които само ще бъдат маркирани. В ЗБППМН не е регламентирано изрично дали възпитателно дело се образува за всяка отделна проява или е възможно в едно дело да бъдат разгледани няколко правонарушения, извършени от едно и също дете. Ето защо се стига до парадокса по отношение на един и същ правонарушител в рамките на една календарна година да бъдат разгледани по 4-6 дела (като напр. местната комисия в гр. Благоевград е разгледала 6 отделни възпитателни дела през 2005 г. за извършени кражби от малолетно момче – решение № 2632/18.05.2009 г. по дело № 442/09 на РС-Благоевград). Пропуск в закона е и липсата на уредба, доближаваща се до хипотезата на чл. 24-25 НК. Така по ч.д. 78/2006 г. СРС е бил сезиран от местната комисия с предложение да наложи най-тежката възпитателна мярка по т.13 по отношение на лице, което в момента се намира в социално-педагогически интернат. Районният съд обаче преценява, че в конкретния случай по-подходящо е детето да остане в СПИ, тъй като от събраните доказателства се установило, че пребиваването там му е повлияло добре, започнал е да посещава учебни занятия, прекратил е бягствата и има критично отношение към извършените прояви. Ето защо съдът с решението си налага възпитателна мярка „настаняване в СПИ за срок от шест месеца”. На практика се получава дублиране на наложени еднакви по вид възпитателни мерки по отношение на едно и също лице за извършени от него отделни прояви.
Още по-голямо е объркването, когато по отношение на непълнолетен, намиращ се във възпитателно училище-интернат (като възпитателна мярка) с присъда на съда му е наложено наказанието „пробация” за извършено от него престъпление, като конкретните пробационни мерки следва да бъдат осъществявани от ръководството на училището. Така той в един и същ период изтърпява наложеното му наказание, което по своето съдържание се покрива напълно и с възпитателната мярка.
С изменението на ЗБППМН от 2004 г. неоправдано бяха ограничени дискреционните правомощия на прокурора. Дотогава той по своя преценка имаше право сам да наложи някоя от възпитателните мерки по ЗБППМН в случаите на чл. 61, ал. 1. След промените от 2004 г. обаче чл.61, ал. 3 придоби следната редакция: „ Когато прокурорът реши да не се образува досъдебно производство или да прекрати образуваното досъдебно производство, той изпраща преписката на комисията за налагане на възпитателна мярка.” Това законодателно решение е критикувано в доктрината с основание.[22] След като прокурорът е единственият, който е оправомощен да внася обвинителен акт в съда по дела за престъпления от общ характер, на още по-голямо основание следваше да му се предостави правомощието да сезира съда и за налагане на възпитателна мярка по чл. 13, ал. 1 т.11 и 13. Сегашното законодателно решение е неудачно, тъй като води единствено до по-голямо бюрократизиране и забавяне на процедурата по разглеждане на възпитателното дело и определяне на най-подходящата възпитателна мярка.
Анализът на съдебните решения открои и други проблемни области, които поставят сериозни въпроси относно липсата на координация между отделите за закрила на детето и институциите по ЗБППМН. Вероятно представителното проучване на по-голям брой съдебни решения ще даде повод и за други констатации и изводи. Към настоящия момент обаче може да се твърди с голяма степен на вероятност, че системата за обществена превенция на правонарушенията на малолетни и непълнолетни не е станала по-ефективна след последните изменения в закона от 2004 г и че само по себе си въвеждането на съдебен контрол върху актовете на местните комисии все още не е гаранция за справедлив процес.
Summary
Law procedure on anti-social activities of minor offenders in Bulgaria
The author makes a dissection to the Bulgarian law in force about prevention of offences done by under aged (between 8 and 18 years old). It is presented the opening stage of the research on court orders in this field. And on that base, it is made an analysis of the court’s practice on administration of the strongest instructive measure (placing under aged in specialized institutions).
Судебная процедура для рассматривания правонарушений несовершеннолетних и лиц в возрасте ниже 14 лет (результаты пилотного исследования судебных актов)
В статье сделан критический анализ действующего Закона для превенции правонарушений лиц, не достигших совершеннолетия в возрасте 8-18 лет. В ней представлены первоначальные данные, полученные в результате изучения решений судов и на их основе проанализирована судебная практика применения самых серьезных воспитательных мер, связанных с ограничением свободы – помещение в специализированные воспитательные заведения.
.
[1]Статията е публикувана в т. ХVІІ на Юридически сборник – издание на Центъра по юридически науки на Бургаския свободен университет, 2009 г., с.38-55
* Авторката е преподавател по криминология в Юридическия факултет на Бургаския свободен университет. Специализирала е криминология в Санкт Петербургския държавен университет, където е защитила дисертация по проблемите на превенция на престъпността. Работи в продължение на 14 години в Съвета за криминологически изследвания, като основната сфера на научни интереси и конкретни изследователски проекти е младежката и женската престъпност и тяхната превенция.Има над 30 научни публикации по тази проблематика. Наред с това специализира в областта на правата на човека във Франция и оттогава работи по редица конкретни проекти, свързани със съответствието на българския закон и практика в сферата на правата на човека, публикува научни статии и участва в обучението на адвокати в практическите аспекти на приложение на Европейската конвенция за правата на човека.
[2] Обн., ДВ, бр. 48 от 13.06.2000 г
[3] Приета с Решение № 17 на Министерския съвет от 13 януари 2003 г.
[4] В настоящата статия понятието “дете” се използва в контекста на употребата му в Конвенцията за закрила правата на детето, но тук се имат предвид лица на възраст между 8 и 18 години – диапазонът, в който могат да бъдат налагани възпитателни мерки, съгласно ЗБППМН
[5] Българският хелзинкски комитет във всеки един от годишните си доклади даваше оценка относно правата на децата в институциите – виж http://www.bghelsinki.org. Наред с това, в рамките на проект „Образование в правосъдие за малолетни и непълнолетни” на фондация „Партньори – България”, финансиран от Фондация “Отворено общество”, през 2001-2002 г. бе проведено специализирано проучване относно “Алтернативни подходи при осъществяване правосъдието по отношение на ненавършили пълнолетие лица” – виж http://www.bghelsinki.org/special/bg/bhc.html
[6] Виж Васил Т. Василев.Илюзията “права на детето” в наказателния процес.-Правата на човека, 2003, кн. 1, с. 39-48
[7] Виж Стенограмата от 49-тото извънредно заседание на 39-тото Народно събрание от 27.04.2004 г. – първо четене на Законопроекта за изменение и допълнение на Закона за борба срещу противообществените прояви на малолетните и непълнолетните – http://www1.parliament.bg/kns/39NS/Zakdein/maloletni/Steno-1.htm
[8] Законът е обнародван в Д.в., бр. 66 от 30.07.2004 г.
[9]Боян Станков. Малолетни, непълнолетни, противообществени прояви, престъпления, отговорност.Варна, ВСУ “Черноризец Храбър”, 2008, с.25 (виж цялостния анализ на сс.9-25)
[10] Цоньо Цонев. Коментар на измененията и допълненията в Закона за борба срещу противообществените прояви на малолетните и непълнолетните.- Обществено възпитание, 2005, кн. 2, с. 3
[11] пак там, с.3-11
[12] виж Юлиана Матеева. Правен режим на непълнолетни правонарушители.С., Сиела, 2008, с. 33-39
[13] Пекинските правила, приети с Резолюция 40/33 от 29.11.1985 г. на Общото събрание на ООН; Правила на ООН за защита на непълнолетните, лишени от свобода, приети с Резолюция 45/113 от 14.12.1990 г. от Общото събрание на ООН; Ръководните насоки на ООН за противообществените прояви на непълнолетните – т.н. Насоки от Риад, приети с Резолюция 45/112 от 14.12.1990 г. от Общото събрание на ООН
[14] Виж В. Василев, цит.съч,, с. 41.
[15] Виж В. Василев, цит.съч., с. 42-43
[16] Неговото участие едва ли е наложително и оправдано (освен в случаите на чл. 64 НК), тъй като то по-скоро би стигматизирало детето в още по-голяма степен, а и функцията му е да представлява държавното обвинение, каквото в случая липсва. След като мярката по своя характер е възпитателна, макар и по своята същност да води до ограничаване на свободата, именно налагането й от съд е гаранция за законност и за справедливост на процедурата.
[17] Така местната комисия в гр. Хаджидимово при разглеждането на възпитателно дело № 3/05 определя за доверен представител на непълнолетния един от членовете на състава, разгледал простъпките на детето. Нито съдът, нито прокурорът обаче констатират допуснатото нарушение и решение № 489 от 25.10.2005 г. по ч.н.д. № 913/05 на Гоцеделчевския районен съд влиза в сила 14 дни по-късно.
[18] Това е ВУИ за момичета.
[19] Броят на тези възпитателни заведения има тенденция към постепенно намаляване и през периода след приетите изменения от 2004 г. ВУИ от 6 остават 4 за учебната 2008/2009 г. , а СПИ за същия период от 18 – 5.
[20] Виж Ц.Цонев, цит.съч., с. 9.
[21] виж В името на институцията: поправителните училища в България.,с.15 –www.bghelsinki.org/special/bg
[22] Виж Б.Станков, цит.съч. с. 21-22.